Съединението…

Фейсбук, 6 септември 2022 г.

Честит ден на Съединението! Българите, водени от своя млад политически, интелектуален и военен елит се преборват за своето единство само шест години след като конгресът на Великите сили в Берлин подрежда политическата карта на Балканите.

Днес мястото на България на политическата карта на Балканите и Европа не е оспорвано никъде другаде освен … в душите на нашите съвременници българи. Хората, които преди три десетилетия решиха, че мястото на България по достойнство е в обединена Европа, в общността на демократичните нации на съвременния свят. Допуснахме геополитическите съперничества, генерирани от Изток системно да уговарят българите чрез масирана пропаганда, че нашето място е другаде – не в Европа, а в Евразия.

Хибридната война разчита на две много важни предпоставки. Първата – че ние забравихме необходимостта да пазим своята демокрация. Забравихме, че демокрацията не е кресло, в което можеш да седнеш, а е оръжие, което достойно трябва да носиш. Затова пуснахме чуждата пропаганда да промива необезпокоявана мозъците на няколко поколения българи вече повече от десетилетие.

Втората препоставка – митът за „дядо Иван“. От дълбините на робските векове, ожесточен от унизителното си битие, българинът вярва, че има една сила, която подобно на съдбата ще дойде и ще „освободи“ нашенеца от това, което се е струпало върху главата му като битие. Битие, наложено отвън, но и битие, подпечатано от собствения му мироглед и душа на подчинен човек. Оттогава насам „дядо Иван“ идва и си отива, но българинът много лесно забравя, че истинският Иван драматично се отличава от митичния…

Днес българите отново са разединени. Но, за съжаление, по по-труден начин, отколкото на Княжество България и Източна Румелия. Днес българите са разполовени вътре в собствената си национална душа. Една част от нацията търси своето бъдеще в направения по достойнство избор – като част от цивилизования демократичен свят. Тези българи виждат, че за три десетилетия ние имаме трудности да се интегрираме по достойнство в общността на демократичния свят.

Пречи ни не само корупцията, чалгата, простотията и публичната лъжа. Пречи ни първоизточникът на всички тези обществени дефицити. Този първоизточник е съхранената от времената на комунизма колониална зависимост от реалния дядо Иван. Пречи ни невъзможността да видим зад митичния дядо Иван, реалния колонизатор и грабител дядо Иван. Докато не скъсаме пъпната връв на новата българска държавност и обществена система с колонизатора дядо Иван – ще търпим сходството си с квази феодалната обществена и душевна структура на евразийския Изток. А тази структура е чужда на националната ни идентичност, която е европейска – вследствие на вековните усилия да бъдм част от Европа.

Другата част от българите продължават да вярват в мита за дядо Иван. Те са забравили или никога не са виждали истинския дядо Иван. Огорчени са от битието си в реална днешна България – както своите предци някога. И както същите свои предци, те търсят лек за раните на това битие в стария мит. И излагат своята родина на риска отново да бъде погребана под плътното покривало на евразийското безвремие.

Няма по-важна задача за българите днес от тази да се разберат помежду си. Доверие между враждуващи страни се създава трудно – а ние допуснахме точно това, да враждуваме помежду си. Съединението е пример за това, че когато българите осъзнаят своя интерес и своята идентичност – те са в състояние да забравят факта, че гледат в различни посоки и заедно да постигнат успех.

България винаги е била като двуликия Янус – с очи вперени на Изток, с очи вперени на Запад. Съединението е Божия дар на възможността ние заедно да насочим поглед към самите себе си и да разберем, че не митовете за външния „освободител“ са нашата същност, а способността ни свободно и без покровители да видим своя път – и заедно да го поемем. Дай Боже на българите едно ново Съединение – Съединение на духовно проглеждане за собствената им цялост и за собствения им смисъл!

Българската емиграция: между пътуването към Запада и гласуването за Изтока

Фейсбук, 3 септември 2022 г.

Това, което ни изглежда като парадокс, се превръща в утвърдена действителност: българи, избрали да работят и живеят в западна Европа и Америка, все по-често се оказват вдъхновени и подкрепящи популистки политически сили в България, устремени към завръщане на страната ни в Евразия, към скъсване с европейския и с атлантическия избор на посткомунистическа България. Аргументът „Защо живееш в Лондон, а не отидеш в Нижни Новгород“ не разколебава парадоксалния политически избор на тези българи, избрали да живеят на Запад, но да мислят и да гласуват в полза на авторитарното русофилство на домашния популизъм.

Макар и парадоксално, това поведение има своята логика и мотивация, която е необходимо да разберем. В продължение на десетилетия бяхме подвластни на своето убеждение, че колкото повече българи получат шанса да учат и да живеят на Запад – временно или постоянно – толкова по-успешна ще бъде адаптацията на българското общество към стандартите и ценностите на развития демократичен свят. Тези очаквания отчасти се оправдаха. Нарастващ брой българи в чужбина постигат значими успехи като студенти, професионалисти, бизнесмени, интелектуалци. Сред тях са преди всичко и привържениците на новите протестни формации, обявили се за борци с корупцията и олигархията в управлението на България.

Илюзия е обаче широко разпространеното мнение, че в чужбина заминават преди всичко младите, умните, предприемчивите и успешните индивидуалисти-либерали. Т.е. – тези, които търсят по-благоприятни условия да разгърнат талантите и амбициите си. Истината е, че мнозинството заминаващи да търсят шанс в чужбина българи са по-скоро част от ниската средна класа и по-ниско разположените обществени слоеве в социалната стълбица. Мутренската демодернизация на България след 1990 г. и до днес системно намалява шансовете на милиони обикновени хора с обикновени амбиции да си намерят прилично заплатена работа, за да издържат семействата си. Оттук тръгнаха вълните от гурбетчии – жени, отишли да гледат възрастни хора в чужбина, сезонни работници в земеделските кампании на юг и на запад, общи работници, заети в непрестижни за немци, италианци и англичани трудови дейности.

Получи се ефектът на „порочния кръг“. Колкото повече хора заминаваха за София и в чужбина, толкова повече напредваше депопулацията на цели региони в България. Големи градове като Плевен, Сливен, Шумен, както и редица по-малки населени места съкратиха населението си наполовина – някъде повече от половина. Депопулацията предизвика разпад на установените социални, стопански и институционални връзки и породи автархизация – квази феодално самозатваряне на стопяващи се общности около приоритетите на мизерно оцеляване със собствени усилия. Оттук – още по-голям стимул за гурбет, емиграция и бягство от затворения кръг на бедност, липса на перспектива и локален мутренски произвол.

За голяма част от тези хора, отговорна за тяхната драматична съдба е социалната система, която се разви в България в десетилетията след 1990-та. Специфичният личен и групов опит, липсата на системно добро образование и мащабната злонамерена – хибридна пропаганда, „свалиха“ вината за трудното битие на тези хора върху „демокрацията“, върху Европа, върху прозападната политическа идентичност на България от последните десетилетия. Нямат особен успех обясненията, че България бе завладяна от посткомунистическата мафия, че бе трансформирана в нов модел на колониално владичество на Москва през енергийния монопол, системната корупция и олигархичното завладяване на държавата от шепа хора, организирани в елитни групировки на мафията.

Но обяснението за собствената бедност и неуспех в България като продукт на „Запада“ или „демокрацията“ би се разпаднало постепенно ако мнозинството обикновени българи бяха попаднали в привилегирована ситуация спрямо битието им у дома след емигрирането им на Запад. За съжаление, емиграцията е последното нещо, което предоставя привилегии – особено ако си беден, необразован и новодошъл без опит. Мнозинството наши сънародници попаднаха в кръговрата на икономическата принуда на Запад, отредила им – неизбежно – ролята на най-малки „винтчета“ на пазара на труда. Ангажирани преимуществено с тежък, непривлекателен и изтощителен труд на ниските етажи на пазарната система, тази част от емигриралите българи откриха реалността на Запада не като гостоприемна „майка“, а като немилостива „мащеха“, решена да ги „изцеди“ срещу шанса за оцеляване и приличен живот, който им предлага. Голяма част от българските емигранти – особено в началото, особено без образование, езици и опит – се класираха в дъното на социалната система на приелите ги страни. Те се сравняват с тези, които са по-нагоре… Дъното произвежда протест… Дъното произвежда озлобление…

Средният и под средният българин – емигрант е обикновено носител на тази смесена градско-селска, частично модернизирана, но все още патриархална култура, която се разпада под ударите на кризата и атомизацията на българското общество през дилемите на 20 и 21 век. Колективизацията и разпадът на традиционното българско село, мутризацията и налагането на репресивен произвол в първите 10-15 години след 1989-та, чалгизацията на публичната култура като примитивен индустриален модел на производство на култура в услуга на социалните низини… Всички тези феномени, комбинирани с икономическия разпад създадоха културния модел на агресивния индивидуалист, търсещ собствената си житейска легитимация през ключови примитивни ценности, щедро изнесени на пазара на чалгизираното ежедневие на обикновения човек. Той е мъжкар – не е „педал“. Той е българин – не е някакъв „мангал“, наш или чужд, той е приятел на силните, а не лузър наравно със слабите. Тя е страхотна мацка – може да „забие“ и най-богатата мутра, може да я накара да й купи силиконов бюст (оригиналният израз е друг), а като се „очупи“ – върви нагоре, купуват й Бе-Ем-Ве за да „джитка“ по София и по гръцкото море…

Подобно на всяка култура, чалга общността има своите „победители“ и своите „лузъри“… Да си вземеш сака и да отидеш да работиш в кланица в Германия или на строеж във Валенсия не предполага да си сред „победителите“… Но тези на Запад, които са по-горе от нашенеца, тръгнал от нулата, освен че са нетърпими с богатството си, са още по-нетърпими с културата и поведението си. Те са егалитарни, „галят с перце“ всякакви „мангали“, дошли от „майната си“, позволяват им да си правят каквото си искат… Толерират „педалите“, разпуснали са „черните“ … да продължаваме ли със списъка…? Тази категория българи на Запад естествено се нареждат в набъбващите общноости на локалния популизъм, обединяващ различни социални категории, но целокупно враждебен на господстващата хипер либерална публична култура и на икономическото статукво, произвеждащо лузъри – местни и приходящи (като нашите)…

От тази комбинирана позиция на принадлежност към социалното дъно и към популистката културно-политическа алтернатива, тръгналият на гурбет или в емиграция обикновен българин разбира, че България го кани и поощрява да участва в нейния политически живот – да гласува. Малко усилия са необходими на този човек да се ориентира и да намери „подходящата“ за него политическа идентификация. През април и през юли 2021 г. този човек ентусиазирано се хвърли да подкрепя Слави – страхотния пич, който всяка вечер „им е.ава майката“ на „онези боклуци“ и пуска парчета, които стигат „до дъното на душата ти“. После чалга героят ги поразочарова… Сега на ред са възрожденците. Изглеждат корави момчета и ще им „разгонят фамилията“ на „меките китки“…

Неголяма част от емигриралите българи успя да се социализира в културата на успеха, доминираща по-високите етажи на западните общества. Тези хора гласуват масово и гласуват за „промяната“ – когато им се предложи в разбираема за тях културна и идеологическа форма. По-голямата част от българите в чужбина очевидно се вливат в редиците на глобалния пролетариат на Третия свят, който е добре дошъл на Запад, но който не може – дори и да желае, което не е задължително – да се социализира в заварената основна обществена култура на приелата ги страна. Този пролетариат е по правило все по-гневен – по причини, свързани и със Запада, не само с Третия свят. И заради това, ако участва в демократичната политика, най-често си избира по-радикалните популистки платформи от нея.

Друг е въпросът, защо българският популизъм срещу статуквото – тук и на Запад – е оцветен във внушенията на русофилството – на най-стария и най-безкомпромисен враг на българската национална независимост и на българския национален просперитет. Всяко отрицание на статуквото – дори и най-нихилистичното – има нужда от алтернатива. В българския случай евразийската сатрапия, възродила имперския си апетит успя да социализира някоко поколения българи след комунизма в наивното убеждение, че точно Русия може да изиграе ролята на тази алтернатива на статуквото. Може умът ви да не го побира – ако познавате Русия – но е факт. Това е тема на дебат, която надхвърля границите на избирателното поведение на българите – у нас и в чужбина. Тема, натоварена с драматизъм. Драма, от която зависи самото оцеляване на България като автономен национален проект.

Почина Михаил Горбачов

Фейсбук, 31 август 2022 г.

Искам да се поклоня пред паметта на Михаил Горбачов с благодарност! Първите 30 години от моя живот преминаха в страна, заобиколена от бодлива тел, в общество, управлявано от диктатура, непризнаваща граници на своя контрол върху човека и неговия живот. Тази диктатура бе наложена на България от сталинистка Москва. През 1986 г. имах възможност да отида до Москва. Хванах „последния влак“ за да видя залеза на болшевишката империя. Горбачов бе вече начело на болшевишката партия и имперската държава. Хората имаха сдържани надежди, но все още не бе ясно в каква посока ще тръгне Кремъл под ръководството на новия генсек. Една година по-късно – след януари 1987 г. посоката бе ясна. За по-малко от три години болшевишката империя бе подложена на един основен тест – теста на свободата. Нито една диктатура не може да „положи“ успешно този тест.

Горбачов бе охулван от адептите на неосталинизма като предател. Мнозина либерали снизходително го смятаха за наивник – да не кажем нещо по-лошо. Споровете за това как и защо Съветския съюз премина в музея на историята ще продължават дълго след смъртта на Горбачов. Ще продължават и споровете за неговата личност. За мен оценката за него е преди всичко оценка за една светла личност. Човек, който искаше и работеше за свободата на хората. Може би не е успял да разбере докрай смисъла и последствията на дълбоката промяна, която започна. Но мотивацията му бе на един добър човек. Човек, който смяташе, че може да промени страната си и съгражданите си, света като цяло за добро. И работеше за това.

Горбачов разбра, че империята, която оглавява е стигнала до края на своя път като репресивна машина. Той вярваше, че може да демократизира империята. Вярваше, че имперският интерес е съвместим с възраждане на свободата и инициативността на стотиците милиони, претърпели бедствието на комунизма. Тази вяра бе наистина наивна. Но историята се прави от „наивни“ хора, включително от „наивни“ лидери. Да дръзнеш да направиш промяна, която надхвърля границите и смисъла на „здравия разум“ е една величава форма на „наивност“, чрез която светът върви напред. Никой не познава своето бъдеще. Но най-добрите сред нас творят бъдещето – през грешки и илюзии, през вяра и мотивация да видят света променен. Мнозина творят бъдеще – капан за хората и народите. Горбачов бе от тези, които сътвориха промяна за добро.

Към края на осмото десетилетие на 20 век Горбачов започна да изпуска контрола върху процеса, който започна със своите реформи. В безкрайните простори на империята набраха скорост многообразни и дълго потискани сили на еманципация – социална, морална, етническа, национална, икономическа… Горбачов отказа да превърне своето управление в репресия от типа на пекинския Тянанмън. Затова мнозина го считат за провален лидер. Той беше успешен лидер – успешен в най-главното. Той успя да преведе ядрената империя, натрупала напреженията на гигантски котел, наближаващ момента на избухване, към трансформация, която макар и болезнена, избягна ядрената катастрофа и кръвопролитната гражданска война на всеки срещу всеки. Малко след мирното разпадане на болшевишката империя на Балканите се разпадна квази империята на бивша Югославия – с огромни кръвопролития, със стотици хиляди жертви и огромни страдания. Представете си този модел на разпад, осъществен в Съветската империя. Горбачов ни спести всичко това.

„Ама защо трябваше да позволява разпада?“ – питат и до днес носталгиците за най-кървавия режим в историята – болшевишкия. Горбачов позволи разпада, защото разбираше, че статуквото е неудържимо. Нещо, което неосталинистите и неоимперските аватари не разбират и до днес. Затова продължават да избиват хора и да причиняват огромни страдания – със своята война в Украйна. Горбачов искрено желаеше реформа на своята империя, но не беше готов да премине през страданието на милиони хора за да я съхрани.

Той остана начело на империята само непълни шест години. Време, през което светът се промени неузнаваемо. Промени се за добро. Моят собствен живот се промени неузнаваемо. Можех да пътувам по света, да го опозная. Можех да взимам свободни решения за живота си. Да греша, да съжалявам, да се връщам назад и да осмислям преживяното. Да нося отговорността за собствения си живот – за хубавото и за лошото в него. Благодаря ви, Михаил Сергеевич! Нито една жертва в името на свободата не е останала безсмислена. Нито една победа, нито едно поражение в името на свободата не са губили своя смисъл. Защото човешкият живот няма друг смисъл освен практикуването на свободата. През многото свои метаморфози, през дилемите на собствения си житейски и политически път Горбачов разбра този единствен, дълбок смисъл на човешкия живот. И му остана верен. Което е най-добрата епитафия, която може да се напише за него. Бог да го прости!

Трагичните уроци на Ногорни Карабах

Фейсбук, 20 август 2022 г.

През последната година арменците в Кавказ изгубиха напълно своите завоевания от съседен Азербайджан след 1989 г. Окупирането на областта Нагорни Карабах (Арцах), населена предимно с арменци, но дадена на азерите от болшевиките, бе значима победа на арменския национализъм, подкрепена от Москва и отстоявана повече от 30 години. Създаден като квази независима държава с помощта на Армения и Русия, анклавът успя да окупира и съседните на Карабах области на Азербайджан с цел максимизиране на сигурността на малката република (формално отделена от Армения).

Азербайджан преглъщаше унижението от тази окупация, както и наследения от нея бежански проблем на голяма общност азери, прокудени от Карабах, поради невъзможността да се противопостави на Русия. Москва официално заемаше позата на „посредник“ и изпращаше „миротворци“, но на практика бе стратегическия спонсор на арменската победа в Карабах/Арцах. Баку се опираше на подкрепата на Турция, която обаче нямаше ресурса да помогне за деокупация на областта в пряк сблъсък с Русия.

Подкрепата на Москва за Ереван имаше своята цена – както обикновено, твърде горчива. На арменска територия, в Гюмри бе разширена и укрепена най-голямата руска военна база в Кавказ – на линията на наследената стратегическа делимитация между Руската и Османската империя от 19 век. Армения се разви като (полу) независима държава изцяло в ролята на стратегически придатък на руските интереси в региона. Това означаваше също авторитарен режим по руски образец, пълна стопанска и енергийна зависимост от Москва, отказ от сътрудничество с ЕС и Запада – извън помощтта, която арменската диаспора можеше косвено да оказва на Ереван. Това, което Украйна не изтърпя като унижение от Янукович – и излезе на майдана, Армения покорно търпеше 30 години. Самоизолира се от света в полза на Москва – само и само да запази контрола си върху Арцах.

Всичко това рухна като картонена кула през 2020 г. Азербайджан реформира своята армия с огромните доходи от износа на петрол и газ и с помощта на Турция осъществи ефективна интервенция с цел деокупация на Карабах. Арменците от областта, за три десетилетия отстояли с много кръв и лишения свободата си, трябваше да претърпят поражение, а голяма част от тях да се окажат отново бежанци. Москва перфидно „посредничи“ в тази арменска трагедия. Ако някой си мисли, че неговата преданост към Русия поражда ответен ангажимент – емоционален и политически – значи този някой е неук и наивен досущ като български русофил. Русия хладнокръвно предаде Армения и Арцах – все едно поради какви конкретни стратегически основания и аргументи.

Преди броени дни Азербайджан разшири своя контрол, окупирайки на практика цялата област на Карабах. Арменските анклави в определени зони се съхраняват, но изцяло под стратегическия контрол на Баку. Кремълският „спонсор“ на арменските победи от последните 30 години се разсея – той си има по-големи проблеми от пълната деокупация на Карабах от страна на Баку. Армения отново е губещата страна в този ключов за стратегическото развитие на Южен Кавказ конфликт в постсъветската епоха. Но освен загубата на Арцах, Ереван ще трябва да отчете невъзвратимите загуби на 30 години пропуснато стопанско, обществено и политическо развитие, през каквото преминаха редица други постсъветски републики. Съседна Грузия – при всичките си люшкания нагоре и надолу – има отчетливи постижения в своето национално строителство. За Азербайджан вече споменахме – авторитарният режим на Алиев процъфтява на основата на приходите от нефт и газ.

Армения си остава бедна, обществено нестабилна страна, понасяща последствията от авторитарното националистическо управление на карабахските кланове под покровителството на Кремъл. Страна, която тепърва ще трябва да се институционализира по стандартите на цивилизования свят, да търси регионални и надрегионални ресурси за партньорство, развитие, стабилност и сигурност. Трагедията на Армения е драматично предупреждение към всеки, който си въобразява, че може да устрои живота си под покровителството на руския имперски стратегически интерес. Москва използва Армения и захвърли Армения на произвола на съдбата.

В България има множество гласовити властолюбци, които пропагандират или пък „тихичко“ работят за „преориентация“ на България под евразийски ботуш. Съдбата на малка Армения нека бъде сурово предупреждение към всички, които споделят подобни илюзии. Русия е примитивна, безскрупулна и насочена към поражение и разпад квази имперска сянка на миналото величие на Златната Орда и нейните наследници. България е европейска страна и европейски народ. Всички приказки за „братство“ с наследниците на Ордата са измамна имперска пропаганда, която тече от столетия. Събудете се! Вземете се в ръце! Освободете се от кремълските марионетки на „Дондуков“, на „Позитано“, сред олигархичните върхове, които забогатяват от пряко предателство на България в полза на Москва. Съдбата на Армения е сурово предупреждение – не го подминавайте с лека ръка!