Monthly Archives: юли 2016

ТУЗЛА – БОСНА

 

 

 Днес, 11 юли се навършват 21 години от геноцида в Сребреница – Босна. Паравоенните формирования на ген. Радко Младич избиха 8000 души от цивилното мъжко население на предимно населения с мюсюлмани град  в края на гражданската война между сърби, мюсюлмани и хървати. Градът бе защитена зона на ООН, но холандските военни части предадоха контрола върху Сребреница на Младич, което направи възможна последвалата касапница. Три месеца по-късно посетих Босна като участник в международна конференция в град Тузла. Пътеписът, който публикувам тук е написан веднага след това пътуване… 

По-малко от 600 километра делят София от североизточния босненски град Тузла, но логиката на географията не съвпада с логиката на войната. След поредица от полети София-Виена-Загреб-Сплит сядаме в автобуса, който бавно и предпазливо поема по 16-часовия маршрут към Тузла. Босна ни посрещна с ласкаво есенно слънце и с кървящите рани на една жестока и безсмислена, почти четиригодишна война. Край пътя се редуват селца с гъсто нашарени от куршуми и шрапнели стени, сред които животът бавно се завръща. Тук, в Югозападна Босна, сраженията са вече минало. Засега. Доскорошните врагове – хървати и мюсюлмани – са примирени в т.нар. „босненско – хърватска” федерация, която е ключовият елемент в стратегията на Запада и особено на Америка за разрешаване на босненския конфликт. Не е необходимо да си ходил в Босна, за да знаеш, че в тази федерация хърватите се държат като „големия брат” и нерядко се опитват да я използват за целите на своята дългосрочна националистическа стратегия. Но предизвикателствата на сръбската агресия срещу Босна са толкова големи, че засега хървати и мюсюлмани нямат избор извън нелекото си единство.

Единство, което също кърви. Влизаме в Мостар. В града – архитектурен символ на Босна. Мостът на Неретва (сринат в реката от сръбски и хърватски обстрел), сградите в старата част дават основание на изкуствоведите да говорят за специфична  босненска архитектура. Днес спецификата е по-различна. Пътят минава през мюсюлманската част на града. Първият символ, който изниква в съзнанието ми, е Сталинград. Разрушенията са наистина ужасяващи за човек, непривикнал с всекидневието на войната. Най-разтърсващото е, че тези сгради не са срутени напълно. Гъсто надупчените им стени, част от покривите им, дори елементи на доскорошната мебелировка са запазени, за да приютяват  по един ужасно мизерен начин жителите на града. Това е град без стъкла (Босна е страна без стъкла), с найлонови и картонени прозорци. Градинките и свободните парчета земя са гъсто покрити с пресни гробове. Този град е не само разрушен. Този град е гето. На другия бряг на реката живее свободно неразрушената хърватска част на Мостар. Там се ходи само с „виза” – специален пропуск, който единици жители на мюсюлманския град могат да получат за един ден.

Продължаваме на север по криволичещия път на брега на Неретва. Където е запазен, този път е учудващо добър. В сравнение с него българските пътища изглеждат непоправимо разстреляни от ориенталското административно дебелоочие на поредица „реформистки” правителства. Тук е тясната територия, контролирана от босненското правителство в централната част на страната. Почти всички мостове (немалко на брой) са срутени или повредени. Заменят ги дълги криволичещи отсечки черен път или набързо сглобени понтони. Навсякъде се строи и се възстановяват разрушените участъци. Въпреки войната. Въпреки че утре пак може някой да дойде и да руши.

Колоната от автобуси се охранява пътно от ЮНПРОФОР. Войниците от Обединените нации масирано присъстват навсякъде. Те имат представители и на повечето контролно-пропусквателни пунктове, които стават все по-чести по пътя на северозапад от Сараево. Тук се редуват спретнати хърватски градчета с градове и села призраци. Малки петна на спокоен градски живот, граничещи с все още димящи кръгове на ада. Сръбските четници на Караджич са контролирали тези места само до преди месец или допреди седмица. Но пораженията на войната тук са отдавнашни. Етническото прочистване тук се демонстрира в ужасяващата реалност на целенасоченото разрушение – стотици, хиляди къщи. Каменни – не горят лесно. Затова „мечтателите” за велика Сърбия разработили следната технология – връзка гранати или по-голяма мина вдига във въздуха къщата на този, който не бива никога да се завърне у дома си. Покривът и покъщнината политат, а на земята остават опушените стени и слепите прозорци на един дом. На хиляди домове, строени с усилие и обич.

Непосредствената реалност на войната се усеща във все по-честите оградени с бодлива тел и жълта лента места край пътя с надпис „минно поле”. Ако случайно някой е оцелял, ако случайно някой е преболял и решил да се завърне – нека сред разрухата го посрещнат мини. Минните полета – символ и илюзорна гаранция за успеха на етническото прочистване. Мините и къщите призраци – новите „жители” на „етнически чистите” райони…

Постепенно притъмнява. Над пътя пада лека мъгла. Става малко страшно. Духовете на неизвестността нахлуват в автобуса и се смълчаваме. Засилват се внушенията на призрачния пейзаж около нас. Внезапно влизаме в голям град – светлини, прави улици, тиха и спокойна вечер. „Тузла”, отдъхваме си най-после. Не, не е Тузла. Това е Живеница – име, което също скара сме виждали във вестниците. Тузла е след половин час път. За първи път от три години пътят до Тузла е изцяло открит. Преди да влезем в Тузла, ние вече знаем твърде много за Босна.

  ІІ

В Тузла сме се събрали над 600 души от цяла Европа и Северна Америка. Тук ще се проведе четвъртото общо събрание (асамблея) на Хелзинкската гражданска асамблея. Това е общоевропейско гражданско движение, обединяващо стотици неправителствени организации с цел постепенното създаване на това, което се нарича „европейско гражданско общество”. Каква утопична идея, нали? И все пак без Европа на гражданина обединена Европа е невъзможна. Тя ще бъде задушена от грубия институционален и икономически егоизъм на мощни интереси, за които Европа е средство, а не цел.

Ние сме в Босна, за да покажем, че това, което става тук, е общоевропейски проблем. Ние сме в Тузла, защото през всичките тези ужасни месеци и години на войната този град успя да се съхрани като европейското лице на Босна. Тук около половината жители са бошнаци – мюсюлмани, около една пета се определят като югославяни а останалите са сърби и хървати. Всички тези хора отказват да се подчинят на братоубийственото безумие и вече четири години отстояват правото си да живеят заедно като културно и религиозно многообразна, но граждански единна общност. Години наред обкръжен от четническите формирования на Караджич, градът мъжествено оцелява като анклав на толерантността и цивилизоваността сред престъпленията на омразата. Тук смесените бракове са най-често срещани сред градовете на бивша Югославия. Ако си достатъчно безсрамен, можеш да вдигнеш ръка срещу съседа си, но как ще посегнеш на десницата си?…

Тази уникална общност от 120 хиляди души се управлява от кмета на града Селим Бешлагич. Както си личи и от името – бошнак мюсюлманин. Миналата година мина срутила покрива на православната църква в града. Попът още през 1992г. избягал при „своите”. Осиротялото паство останало. Хората се събират, бият камбаната, но свещеник няма. На всичкото отгоре от „своите” долетяла и разрушителната мина. Тогава кметът мюсюлманин отишъл при представителя на комисията на Европейския съюз в Тузла и попитал: „Не можем ли да направим нещо и да поправим църквата? Тя е културен паметник в нашия град…” Поправили я за три дни. Това е Тузла, това е смисълът на Тузла в Босна днес.

… Театърът не е спирал да дава представления. От Сараево, когато може, идва филхармонията…

… От Тузла е сърбинът Богич Богичевич. Сега той живее в Сараево. Той е последният представител на Босна в последното председателство на бивша Югославия. Предлага ли му да остане в Белград. Упорито го канят стари приятели в Загреб. Богичевич живее в Сараево. „Аз съм от Босна – казва той. – Мога да отида навсякъде, но тук е домът ми”. Богич Богичевич не иска да живее в етнически „чиста” и разделена Босна. Той обича своята Босна – където хората живеят заедно, където всеки разговаря с Бог по свой начин. Затова за мнозина в Сараево той е чужд, а в Белград е „предател”. Да, „предател”, един човек, който е понесъл цялата агония на Сараево, за да остане верен на себе си…

… От Тузла е мюсюлманинът Расим Мусич. Работил през голямата част от живота си като строител в Сърбия. Днес няма кой да му плати пенсия за това. „Добре, че съм жив”, примирява се той със своите 15 германски марки месечно от общината. Тук бутилка олио струва две марки… Картофите – марка… Заплатите на тези, които имат работа, са около 27 марки… Безплатно се раздават по 5 килограма брашно, по 3000 грама захар и олио, мед и прах за пране… В Тузла снабдяването е добро. Друго е в Сараево…

Съпругата на бай Расим е сръбкиня. Единият му син е със сръбски паспорт, другият – с паспорт на Република Босна. „Кой знае какво има още да видим – замислено казва старецът. – Моята е свършила, но нека поне те си помагат един на друг, за да оцелеят…”

В обкръжения град на смъртта виси над главата на всеки. Никой не знае дали и кога от близките хълмове няма да долети мина или снаряд… На 25 май тази година младите хора се събират на малкото площадче „Капия” за Деня на младостта. Години наред това е казионното празненство на Титовия рожден ден. Но ето че казионният повод си е отишъл, а празникът останал. В девет без пет вечерта площадчето и едноименното кафе са претъпкани с младежи. Тогава от хълма Озрен долита касетъчен снаряд. Пада точно на малкото площадче – артилеристът е майстор в премерването…  На място умират 67 души. В болницата – още пет. Осакатени – над 100 души. Гледах снимките на този площад. Трудно ги изгледах…

„Сърбите ли го направиха?” – питам младото момиче в читалището. „Не, четниците, фашистите на Караджич! Отговорът е толкова спонтанно искрен, че се засрамвам. Колко пъти съм коментирал, писал съм статии за Босна и без да ми мигне окото, съм говорил за „сърбите”, „хърватите”, „мюсюлманите”… Може ли подобно нещо да го направят „сърбите”? Ами че на това момиче приятелят й е сърбин…

… Убитите на площад „Капия” са със средна възраст 21-22 години. Мюсюлмани – 57, християни – 14. Всички са заедно погребани на малък хълм в сърцето на Тузла…

… А сърбите… С нас сред тези 600 гости има 30 сърби и черногорци. За да изминат 220 километра от Белград до Тузла, тези хора минаха през Будапеща, Загреб, Сплит… Хърватската полиция на границите ги унижаваше с максимално усърдие. На връщане от Босна в Хърватско ги арестуваха… За шпионаж?! В Сърбия тези хора са преследвани за това, че са демократи. В Хърватско – за това, че са сърби. Те имаха невероятната доблест да изминат този път с нас, за да представляват своята родина. За да умият лицето на същата тази Сърбия, която в световните новини най-често се представлява от режима на Милошевич, от фашизоидните фигури на Караджич, Младич, Аркан… Сърбите… Боже мой, колко е несправедливо да оценяваш един човек по етикетите, които му е лепнала съдбата!

 ІІІ

Мръсна е тази война. Сред измамното спокойствие на делника просвирва снаряд и някой си отива… Жестока и безсмислена лотария на смъртта, от която няма спасение. И все пак сляпата лотария ти дава шанс да оцелееш с късмет. Този шанс не е бил даден на мъжете от Сребреница – последния анклав, защитена зона от ООН, който падна през юли в ръцете на сръбски четници.

Защитените зони на ООН в продължение на години служиха за убежище на десетки хиляди бежанци – жертви на етническото прочистване. Тези градски анклави при цялата мизерия и непрекъсната заплаха от обстрел бяха като оазиси сред безогледния валяк на войната. Тези анклави бяха и своебразна морална гаранция за причастността на международната общност към трагедията на Босна. Казвам бяха, защото след предаването на Сребреница вече не са… Поне така смята Тадеуш Мазовецки, бивш полски премиер министър и специален пратеник на комисариата по бежанците към ООН в Босна. След падането на Сребреница той подаде оставка. Както сам заяви в Тузла – за да не гледа повече хората на Босна в очите като представител на „международната общност”.

… Хората на четническия главатар Ратко Младич влезли в Сребреница в униформи на ЮНПРОФОР            . (Някои наричат Младич „генерал”, мисля, че офицерската чест и достойнство страдат много от това.) Дали са изненадали войниците на ООН, или са се „споразумели” с тях – не може категорично да се каже. Така в разоръжения мирен град тръгнали героите на етническото прочистване. Затворили отделно мъжете над 17 години, отделно жените, децата и старците. След няколко дни напъдили последните – да вървят където им видят очите. От мъжете – и до днес ни вест, ни кост…

Жените и децата на Сребреница днес живеят в бежанските лагери край Тузла. Общо 68 хиляди души са подслонили глави в две училища, палатки и малко селище, построено от шведска фондация на края на градчето Живеница край Тузла…

… Училищните стаи, плътно запълнени с нарове на два етажа. Не по-малко от 20-30, а често и повече хора обитават тези бежански подслони. Всичко е удивително чисто сред разтърсващата нищета на този изгнанически поминък. Повечето са жени – самотни или с децата си. Немощни старци доживяват дните си в горчивината на изгнанието. Децата ходят на училище, но за възрастните работа няма. Останали без мъжете си, тези патриархални жени са напълно безпомощни. Вече месеци наред те вцепенено преживяват своя ужас. Зад тях е съсипаният им живот, пред тях все още няма нищо…

„… Самичка ли си, бабо?”

„Самичка съм, сине. Четниците ми убиха и тримата синове, моят човек умря от мъка. Защо ли живея и аз…”

„… Колко дечица имаш?”

„Четири…”

„Къде е мъжът ти?”

„Убиха го четниците заедно с другите в Сребреница…”

„Сигурна ли сия може пък да е жив, само да са го арестували?”

„Не е, не е – намесва се жената до нас. – Тя го видя, че е заклан, като ни извеждаха… Припадна върху него, горката…”

Тези жени говорят много тихо и спокойно. Ужасът в тях се е превърнал във всекидневие. Непосилната мъка е укротена в примирение. В такъв момент обръщаш поглед към самия себе си. Ти, наблюдателят, си също немислимо спокоен. Твоят дълбок, фундаментален егоизъм автоматично се е включил и те е направил подличко твърд и безстрастен. Защото за да състрадаваш в степен, отговаряща на самото страдание, са необходими гигантски духовни и психически сили… Нещо вътре в теб знае, че не ги притежаваш.

В лагера Живеница ни посреща орляк деца. Тук само преди седмица мина, долетяла от съседния хълм, уби шест деца и две млади жени. „Ела, чичо, ела, ще ти покажа”, с детско въодушевление 6-7-годишен малчуган почти ни тегли към мястото на трагедията. Неговият свят не съществува извън тази мръсна война. Тя осмисля ежедневието му, и, разбира се, игрите му… по-големите деца, 12-13-годишните, живеят като в полусън. Системният страх е смазал душите им, погубил е ориентацията им в посоките на света. Не мога да си представя ежедневното изпитание да бъда един от учителите им. Какво ще им кажа, в какво ще ги възпитавам? Как бих ги учил на добро, на справедливост?… Срещу вратата на класната стая са некролозите на шестте деца,, с които довчера са били заедно:

Амра Сеферович – родена през 1993г.

Амел Ибрахимович – роден през 1985г.

Амира Салкич – родена през 1985г.

Садифа Нушич – родена през 1988г.

Мирсад Гойчич – роден през 1987г.

Амира Делич – родена през 1987г.

… В печата се появиха съобщения, че отряди на босненската правителствена армия са разстрелвали без съд и присъда четнически войски в току-що превзетия град Сански мост. Ако е вярно – това е престъпление. Само че аз не мога да ги осъдя, не мога… Бих имал право да ги съдя само ако, не дай Боже, съм преживял това, което те са преживели, и въпреки всичко съм се въздържал от отмъщение…

В лагера Живеница ние, около 20 души от различни страни, сме поредните представители на Европа и света, дошли да се уверят, че тук действителността е по-страшна от новините по телевизията. За хората срещу нас нашето присъствие, сълзите на жените с нас са още една плаха надежда. Все по-плаха… „Босна днес е като една голяма зоологическа градина, с горчивина ми казва шофьорът на автобуса, бошнак, изгубил двама братя във войната.- От цял свят идват посетители, гледат, питат, носят храна… и си отиват…” няма ли да свърши най-после всичко това, питам го. „За мене е свършило”, казва и замълчава…

… Целият лагер в Живеница се е събрал около автобуса, за да ни изпрати. Събираме сили да се разделим с тези хора, преди да потеглим към нашия, другия свят, света, където Босна е в новините по телевизията. „Довиждане, лошото вече мина, желая ви щастие”, чувам се да казвам на младия учител до мен. „Дано”, кима ми той. „Мъртвите са си мъртви, ние трябва да живеем!”                                                                                       

ІV

В покрайнините на Тузла бавно пълзи хуманитарен конвой на ЮНПРОФОР. Чували с брашно и захар с надписи „Международна работническа помощ – Профсъюз на миньорите във Великобритания”… През 1982г. английските миньори стачкуваха срещу консервативното правителство. Кабинетът на Маргарет Тачър изкусно задуши стачката – внесе огромни количества въглища от Полша. От Полша, управлявана от Обединената „работническа” партия на Ярузелски. Тогава миньорите в солните рудници край Тузла събират пари и помощи за английските си колеги. Жестът на солидарност не е забравен – днес огромна част от помощите за Тузла идват именно от „Международна работническа помощ”. Международна работническа солидарност – без кавички …

… През тези кратки три дни, дните на асамблеята в Тузла, сме заедно с най-известните личности на Европа. Тук е драматургът Сюзан Зонтаг. В дните на най-дълбоко отчаяние за Сараево тя постави в обсадения град „В очакване на Годо” от Бекет. Докосване на два много различни типа абсурд. На сцената – нихилизмът на повалената от потребителския материализъм духовност на Запада… В залата – оцелялата човещина на жертвите, съхранили живота на своя град под адските дула на смъртоносната националистическа истерия…

В Тузла е Иван Чичак – най-известният правозащитник в Хърватия. В миналото лежал в затвора, обвинен в национализъм заедно със сегашния президент на Хърватия Франьо Туджман. Днес пътищата им се разделили. „Хърватия не може да бъде свободна страна, ако част от нейните граждани са подложени на насилие…”, казва Чичак. За него изтласкването на сръбското население от Краина е продукт на недостойна сделка между Милошевич и Туджман. „Още предния ден преди атаката на хърватската армия срещу Книн сърбите бяха напуснали своите домове, очевидно предупредени или насилени от някого – твърди Чичак.- за тези от тях, които не желаеха или не бързаха да тръгнат в изгнание, се погрижи държавното хърватско радио. Още в пет часа сутринта в деня на атаката започнаха да пускат само усташки маршове и песни… От това по-ясно внушение едва ли може да има.” Чичак отстоява правото на сърбите от Краина да се завърнат. „С изтласкването им от Краина в бивша Югославия възниква един изключително опасен прецедент – счита той. – Прецедентът на създаване на една вече етнически чиста държава – Хърватия – чрез успешно етническо прочистване.” Тази позиция може да му донесе само трънен венец в собствената му страна…

Сред нас е Пиер Аснер – един от най-интересните политически мислители на съвременна Франция. „Вече няма Източна и Западна Европа – казва Аснер. – Проблемите на целия континент са общи, но проявите им в различните области са различни. Ние на Запад не успяхме да предложим ефективна, действена алтернатива на посткомунистическия Изток. Нашата демокрация е все по-протоколна и формализирана. Нарастващата приватизация на индивидуалното съществуване, съчетана с все по-масираната медийна агресия, постепенно, но неизбежно унищожават демократичното ни бъдеще. Така на Изток идеологиите на радикалния национализъм и нетолерантността запълниха един огромен и многозначителен вакуум…”

По-прагматичен и конкретен е Мишел Рокар – бившият социалистически премиер министър на Франция, днес – евродепутат. Той говори за възстановяването на Босна и Балканите като цяло след войната. „Не разчитайте на автоматично действаща програма тип план „Маршал”, казва той. „Огромни и политически артикулирани интереси ще въздействат върху проектите за възстановяване. Затова всяка засегната от конфликта страна трябва добре да представи и отстоява своите конкретни интереси, точно институционално адресирани и публично защитени…”

… Залата за пресконференции е претъпкана. Пред нас е посланикът на САЩ в Загреб Питър Гелбрайт. Той трябва да отговори на лавината от въпроси за последния американски план за умиротворяване на Босна. Кой и как трябва да бъде умиротворен в Босна? Ненужно е да се умиротворяват мирните жители на Тузла и Сараево. „Винаги сме живели заедно, дори не сме знаели кой какъв е, споделя на срещата Рахима Сулич, активистка на женската организация на Босна и Херцеговина.- Това нещастие не дойде от нас, от обикновените хора. Наложиха ни го…” Може би наистина са им го наложили. Но днес радикалните привърженици на тази тристранна непримиримост са много повече, отколкото в началото. Срещу безчовечността на великосръбския и великохърватския национализъм покълват минаретата на ислямската непримиримост и радикализъм – за първи път в историята на Босна… Огромни финансови инжекции и готови на всичко муджахидини от Изток се грижат Босна да се превърне в преден пост на фанатичния ислям. Непримиримост срещу непримиримост… Фундаментализъм срещу фундаментализъм…

Мирът може да дойде, ако бъдат изолирани радикалните националистически лидери на трите воюващи страни. Колкото и да е парадоксална политическата логика обаче, именно те държат властта и ще преговарят за мир. Хората и политическите формации в Сараево, Белград и Загреб, които подкрепят демократичното решение за една единна Босна, Босна на равноправни граждани и свобода на културния плурализъм, са в изолация. На сцената са тези, които никога не биха имали власт, ако не беше войната, ако не бяха шовинистичните страсти, ако не беше мъката на Босна и на цяла бивша Югославия. Те са заставени да преговарят, но ще го направят ли по вътрешно убеждение? Десет дни преди да започнат преговорите в Дейтън, Охайо, държавното радио в Сараево излъчи следния коментар: „Има едно върло важно питанье (има един много важен въпрос): коя от страните ще бъде виновна за провала на преговорите в Америка?”

Американският план за Босна се състои от множество противоречиви клаузи и посланик Гелбрайт трудно може да скрие това. Как например може да се съвмести териториалното обособяване на република Сръбска и на мюсюлманско-хърватската федерация с държавното единство на Босна и Херцеговина? Мислимо ли е двете страни да поддържат „специални отношения” с „майката родина” Сърбия или Хърватия и същевременно да се съхрани стабилността на Босна и Херцеговина като обединена независима държава? Как е възможно въобще териториалното обособяване         когато в прана на Вашингтон изрично се подчертава правото на бежанците да се завърнат по домовете си, изрично се делегитимират резултатите на етническото прочистване? Посланик Гелбрайт е категоричен – Международният съд в Хага трябва не просто да осъди военнопрестъпниците. Чрез присъдите си той трябва да възстанови законните права на босненските граждани – жертви на етническото прочистване.

Балансиращ по острието на националистическата непримиримост, американският план е наистина единствената надежда за мир в разрушена и обезкръвена Босна. Ако той се провали, единственото, което може да се очаква, са нови рецидиви на етническо прочистване, ново продължение на безсмислената война в услуга на  текущо най-силния от конфликтните национализми.

V

„… в Босна и Херцеговина има хора, готови в пристъп на несъзнателна омраза, по разни поводи и по разни предлози да убиват и да бъдат убивани много повече, отколкото в други, по население и пространство далеч по-големи… земи… Защото в тази изостанала и убога земя, в която заедно живеят четири различни вери, би трябвало да има четири пъти повече любов…”

Напускаме земята на Иво Андрич, където днес омразата отново тържествува над любовта… Мъртви села, рухнали църкви и минарета, страдание и мизерия… Дали ще се завърне тук любовта?… Няма да е лесно, няма да е скоро. Дано по-скоро първо се завърне разумът! И протегнатите ръце да изплуват над отвратителното пиянство на омразата…

… Слънцето залязва във водите на Лужкото езеро. Босна остава зад нас, изтерзана земя, в която днес плахо блещука надеждата.

 

Тузла-София                                                                                                    октомври 1995

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Uncategorized