Monthly Archives: март 2022

„Краят на либерализма“ и великодържавното самообразование на околопрезидентския генералитет

Фейсбук, 26 март 2022 г.

https://faktor.bg/bg/articles/stefan-yanev-napadna-premiera-kabinetat-na-petkov-ne-e-otbor-ne-e-natsionalno-otgovoren

Стефан Янев: „…Лайт мотива на това, което правим е, че има криза в политическото представителство, проблем не само в България. То е на базата на края на историята на либерализма, който в момента е в криза.“

Би било любопитно да разберем по какви източници Янев прави този категоричен извод за „края на либерализма“. За кой по-точно „либерализъм“ става дума и за какъв тип политическо представителство говори Янев, при положение, че либерализмът (либералната демокрация?) се оказва на края си… Любопитно е, но не чак дотам. В продължение на повече от две десетилетия офицерите от Българската армия, а също и от службите за сигурност оживено четат, коментират и възприемат света през призмата на определени идеи, които идват от постсъветска Русия. Най-популярни сред тях са възгледите на неоевразиеца Ал. Дугин, които стоят в основата на възродения руски великодържавен империализъм.

Не ми е известно на какво ниво се преподават обществените дисциплини във висшите военни училища през този период и до каква степен изобщо в армията се обръща внимание на формирането на мирогледа на офицерството. България е член на НАТО, на ЕС и тези организации нямат официални идеологически доктрини, но се формират на основата на определена ценностна система. Наблюденията ми са, че тази ценностна система твърде повърхностно се отразява в интелектуалните занятия на БА и поради това алтернативните потоци геополитическа теория на великоимперска основа са толкова популярни и предпочитани от офицерския състав.

Така манталитетът на немалка общност български офицери – включително на високи позиции – отразява статута на българската принадлежност към НАТО едва ли не като временно състояние, като „командировка“ на душевно чуждо място. Путинистките доктрини, споделяни с интерес от редица български офицери убедено твърдят – в допълнение, че НАТО ще се разпадне, че Западът отива към пълен крах и т.н. Системната и добре канализирана руска пропаганда, насочена към българското офицерство е интегрална част от хибридната война, която Москва води срещу България. Няма логика стотици медии да бълват денонощно великодържавна пропаганда, насочена към българското общество, а офицерството – най-важната част от системата за национална сигурност – да бъде оставено без идеологическа индоктринация в полза на Русия.

Затова, не се сърдете, че хора като Янев – и не само той, а много други, в МО, в президентството и службите за сигурност – чакат търпеливо „края на либерализма“ и края на Запада, за да се случи обещаното от Дугин и Путин „завръщане“ на „братушките“ в „родния дом“ на великодържавното имперско подчинение. Ако България иска да има държава, тя ще трябва да положи усилия тази държава да се формира и защитава от хора, които са образовани по въпроса какво представлява българския национален интерес и как трябва той да бъде защитаван. Не може да дадеш офицерството си на „интелектуална изполица“ на Путин и на Дугин и да очакваш то да взима решителни и категорични решения за ограничаване следствията на великодържавната агресия върху България, за оказване на помощ на пряката жертва на тази агресия – Украйна, и да бъде непоколебим защитник на българската национална независимост – срещу продължаващите опити за сателитизация на страната в една нова „велика империя“ на Кремъл.

Някой би казал – хубаво говориш за независимост от Кремъл, защо не говориш за независимост от Вашингтон и от Брюксел? Хубав въпрос! И следваща тема на интерпретация. Тук мога само и аз на свой ред да попитам. Кой взима годишно между 1-2 милиарда Евро колониален данък от България чрез изкуствено поддържан енергиен монопол? Колко бизнеси – значими стопански проекти има Америка в България? Колко – Русия? Каква сума пари от структурните фондове на ЕС годишно се вливат в българската икономика? Колко пари идват от Русия – ако не броим трохите от енергийния монопол, които се инвестират в масова пропаганда и манипулация на българска територия? Въпросите ще продължават. Прекалено много мълчахме и слушахме дълбокомъдрените геополитически прозрения на локалните адепти на великодържавния Дугин и подобните му. Днес и занапред ще питаме – и също ще говорим.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Утопиите на Каиновия империализъм

В началото на века доста мои познати – академични и политически изследователи от Москва с гордост изтъкваха една характерна черта на новоучредяващия се режим на Путин – неговата прагматичност. „Ние не сме идеологически режим“, твърдеше кремълски съветник, „Ние нямаме дидактическа програма да назидаваме другите“. Дали това е било така – или не, за мен е трудно да преценя. Допускам, че в процеса на смяна на хаотичния „либерален консенсус“ около Елцин с великодържавната „вертикала на властта“ на младоликия (тогава) кагебист в Кремъл наистина е имало буферен период на идеологическа небрежност, попълвана донякъде от агресивното официозно православие.

Колкото повече години – и мандати във властта преминаваше Путин, толкова по-очевидно и целенасочено се формираше идеологическата рамка на неговия режим. Самият режим бързо губеше прагматичната си безцелност и се структурираше все по-ясно около приоритетите на имперското възраждане чрез геополитически реванш. Идеологическата конструкция на путинизма израстваше от няколко основни източника. Пребиваващ в периферния статут на ексцентричен черносотник през 1990-те години, Александър Дугин след 2005-2007 г. ускорено започва да се придвижва все по-близо до центъра на нововъзникващата имперска власт с амбицията да й вгради всички основни дефиниции на своето свръхретроградно кредо – неоевразийството.

Дугин успя да убеди различни крила на политическия елит около Путин и техните идеологически помощници в самоочевидността на няколко идеи, които са изповядвани от тях с различна степен на убеденост и радикализъм. Първата от тях е идеята за цивилизационната уникалност на Русия като гръбнак на евразийското цивилизационно и геополитическо пространство. Тази идея не е нова, но Дугин успя да я наложи отново с фанатична страст. Модернизацията, индивидуализмът, правата на човека, либералната демокрация – това са характеристиките на дълбоко враждебната на Русия „атлантическа цивилизация”, с която евразийството е във война на живот и смърт. Присъединяването на Русия към „атлантическия свят” би било „края на всичко”.

Тезата за взаимната изключеност на „атлантическия” и „евразийския” път и за неизбежната война до унищожение между тях бе положена като заместваща константа на съветско-комунистическата теза за обективна неизбежност на сблъсъка между света на „социализма” и на „запада”, и за неминуемата победа на „силите на мира и прогреса” срещу „буржоазния свят”. Дугин всъщност предложи визия – заместител на идеологическата доктрина от съветските времена, чрез която болшевизмът осмисляше и организираше своята постоянна агресия спрямо всичко и всички в заобикалящия го свят. Неоевразиството на Дугин предостави на новия стопанин на Кремъл нова агресивна доктрина за имперско възраждане и завръщане на Москва в ролята на империя – завоевател.

През 90-те години и в началото на новия век за Русия имаше различни опции за държавнополитическо преконституиране след рухването на Съветския съюз. Модерна нация ли ще бъде Русия, демократична федерация (защото недемократичната федерация би била по-скоро номинална), или възраждаща се империя? Първите 15 години след свалянето на червения флаг от Кремъл не даваха категоричен отговор на този въпрос. Дебатът бе мъчителен, често избиващ във философски абстракции поради липса на потенциал за политическа конкретност. „Руският архипелаг” бе една от философско-социологическите концепции (около В. Цимбурский), която формираше възможни модели, в които да се мисли Русия – и не задължително в тоналностите на ретроградното евразийство на Дугин.

Всяко едно от новите (или забравени стари) направления на идейно-политическия дебат около Кремъл подпомагаше своето самоопределение чрез рефлексия върху това, което представляваше – и все още представлява външния по отношение на Русия свят, както и върху възможните посоки на еволюция на … Запада. Каквото и да прави Русия, тя никога не е била в състояние да се самодефинира „отвъд” Запада… За света на путиновите идеолози този Запад продължаваше да бъде катаклизмично загниващ и разпадащ се. Но за разлика от „загниващия Запад” на „марксизма-ленинизма”, новият идеологически „Запад” на путинизма носеше и нова „кармична вина” – той бе вече отблъскващо, нетърпимо „прогресистки”. След културното пренасищане на модерните времена, през последния половин век на Запад неуморно се вихреше една нова вакханалия – на „постмодерна”. Тази вакханалия носи политическата коректност, левичарския мултикултурализъм и отблъскващо греховната вседозволена сексуалност – хомо, транс и т.н. Провалилата се в похода на „пролетариата” срещу „буржоазния свят”, нова Русия отново оглавява битката срещу развратния и разпадащ се Запад, но този път … отдясно, от консервативни позиции. Москва е вече лидер на „консервативните сили” в света, изправили се срещу либералния – левичарския пермесивизъм.

Този идеологически синтез се дооформя под влиянието на водещи руски социални учени като Андрей Фурсов. Те разгръщат основната идея на руското възраждане като отражение на цялостната панорама на „западния упадък” в епохата на глобализацията и „заговора на елитите”, както и на потенциала на Русия да се окаже негова „алтернатива”. Същата Русия, която разполага с икономиката на Испания, с технологична база, застинала във времената преди Третата промишлена революция, с потенциала на ресурсна база за развитието на външния свят – на Европа, на Китай, на Америка. Пандемията и глобализацията, културната криза на Запада и непримиримия конфликт между разпадналата се на две враждуващи половини Америка. Китай и незападния свят и бъдещето на Русия като един от лидерите му… Руските академични идеолози са сладкогласни и увличат. Четат ги жадно и у нас – поне тези, които си избраха да правят идеологическа и политическа кариера върху измамните пясъци на „новото руско лидерство” в битка срещу „пропадащия Запад”.

Руската политическа класа и – особено – вътрешния кръг на путиновия режим очевидно все повече са приемали идеологическите формули на своите визионери за чистата истина по отношение на света, който ги заобикаля. Изпадането в самозаблуждение е особено лесно по върховете на властта, където идеологическите сирени пеят най-често това, което искаш да чуеш. Но заблудата на новоруската имперска утопия е доста по-дълбоко вкоренена, отколкото простата самозаблуда на властта. Всяко общество е в състояние да произведе само визиите, които произтичат от нивата на неговото саморазвитие – ценностно, стопанско, общностно, от степента на вътрешна диференциация и потенциално многообразие за осъзната рефлексия. Западните общества – поради логиката и историята на тяхното развитие – са доста по-диференцирани, многообразни и пораждащи повече потенциални възможности за саморефлексия, отколкото общества като руското, където продължават да господстват в значителна степен традиционалистки форми на живот и пирамидална социална организация, противоречиви и компромисни форми на модернизация, липса на потенциал за властова деконцентрация. Ако едно общество не е в състояние да деконцентрира властта си, то не е в състояние да породи достатъчно възможности за саморазвитие в различни посоки, между резултатите от които впоследствие да избира бъдещето си. Примитивното руско общество произвежда относително примитивни форми на социологическа рефлексия, макар и самите учени и социални мислители на Русия да са сред най-образованите и най-компетентни академични обществоведи. В своята съвкупност, дори по-невзрачните социални мислители на диференцираните западни общества могат да пораждат по-многообразен и по-динамичен обществен дебат.

Руските имперски идеолози от 21 век жадуват да оглавят „консервативната революция” на Запад, да премахнат ексцесите на развилнелия се либерализъм, да реализират свещената духовна мисия на Третия Рим… Кой, кой да им каже, че на Запад консерваторите и либералите са две страни на един и същ континуум, който се нуждае от всяка от тях за да продължи да съществува! В епохи на забавена промяна тези две страни са полупримирени, намират „среден терен” помежду си и се сменят в управлението на своите общества относително безконфликтно. В епохи на динамична обществена трансформация силите на промяната и на традицията влизат в остър конфликт, който може да се изразява в крайно радикални форми – каквито наблюдаваме в сблъсъка между американските консерватори-традиционалисти и разбунтувалата се ляво-либерална – до троцкизъм – периферия на „двата бряга”. Или в конфликт от типа на този, който бушува между западноевропейските хиперлиберали и източноевропейските авторитарни традиционалисти (Орбан, Качински), изразяващи два много различни стадия на обществено развитие между Изтока и Запада на Европа. Глобализацията ще се трансформира и видоизмени. Пандемията ще ни дотресе и ще отмине. Бъдещето може да ни донесе успех или поражение. Но лявото и дясното, визията на радикалния прогресизъм и консервативния традиционализъм ще останат в динамично съперничество, ще се трансформират и ще заемат нови позиции в старата битка на минало и бъдеще. Откъде циментираните в имперската монолитност мислители на Третия Рим да почувстват и да рефлектират върху това? Тук не става дума за липса на интелект – те го имат в излишък. Тук става дума за отсъствие на динамична социална среда, в която да отразиш идеите, които конфигурираш…

Руският идеологически и политически елит от епохата на възраждащата се след Съветския съюз имперска мечта паднаха жертва на собствената си обществена, ценностна и политическа ограниченост. Те повярваха в илюзиите на създадената от самите тях идеологическа утопия – мечта за завръщащата се в сила и могъщество Русия, Русия управляваща света начело на самоосъществяващото се пророчество за Третия Рим. Но вместо пред Третия Рим те застанаха очи в очи със своя неизбежен Апокалипсис. Посегнаха на най-братския си народ – Украйна, след като десетилетия по стар свой навик мачкаха чеченци, грузинци, молдовани… Посегнаха с ръката на Каин, защото са носители на абсолютното самочувствие, че каквото и да правят – те са правата страна…

Тези наброски не могат изчерпателно да представят драматичната история и източниците на възникване и развитие на новоимперската руска идеология – идеология на Каинова агресия и империализъм. Те са само един от възможните погледи към пътя, довел до поредното престъпление от гордост…

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

„Русофилията“ и пълното отсъствие на морално самосъзнание сред адептите й в България

Фейсбук, 13 март 2022 г.

Днес капитан I ранг о.з. Васил Данов е формулирал отлично фронтовата линия на разделение в мръсната война, която Кремъл води в Украйна – Четвъртият райх срещу Одата на радостта. Десетилетия пред очите ни кремълският режим се изражда от система на фасадна, номинална, но все пак демокрация през 90-те, през авторитарна и централизирана „вертикала на властта“, обслужваща новата олигархия от „силовици“ и висши чиновници, до открито репресивен, брутален режим, взел на въоръжение най-ретроградните идеи, произведени в руската съвременност – неоевразийството и граничещите с него фашистки и фашизоидни доктрини на великодържавната власт. Нито една диктатура, ескалирала до подобна човеконенавистна дефиниция не остава мирна в собствените си граници. Грабежът на чужда територия, налагането на репресивна власт над други народи е част от неизбежната доктрина на фашизираната великоимперска амбиция на днешна Москва.

Това, което не мога да приема нито с разума, нито със сърцето си е немалката подкрепа, която този фашизиран империализъм среща сред определени кръгове на българската общественост. Русофилията не е пряк предмет на тази оценка. Човек може да има афинитет към Русия, към нейния език, култура, историческо наследство, но все пак да остане личност с будно нравствено чувство, запазил способността си да разграничава добро от зло. Днешните „русофилски“ панегирици са ужасяващи поради пълното отсъствие на морално съзнание и морална оценка в защитата, която предоставят на кремълската агресия в Украйна. Човек обикновено има съзнанието за това, че целенасоченото убийство на деца, на мирни хора, на цивилно население е неоспоримо зло. То не може да бъде релативирано, извинено, камо ли оправдано. Злокобно и застрашително за България е пълното отсъствие на подобно морално съзнание сред тези, които наричат себе си „русофили“ у нас.

В тази „блестяща“ с отсъствие на морално самосъзнание общност има две обособени фракции – една по-примитивна и открита, и друга, по-софистицирана, по-лицемерно аналитична. Примитивният възторг и злорадство от бруталната агресия на Путин в Украйна се корени в сляпата вяра във всеки постулат на великодържавната имперска пропаганда, която нелепо се опитва да оправдае своите човеконенавистни действия. Аргумент първи – в Украйна управлява „неонацистки“ режим. Съществуват неонацистки организации – Азов, привърженици на Бандера и т.н. Такива организации в Украйна съществуват – както съществуват и в България и в повечето демократични страни в Европа и света. Тяхната популярност рядко надхвърля 2-3 на сто, а в Украйна – процент/ процент и половина. Тези организации са извън властта в Киев. Но не винаги са извън властта в София. Бруталната агресия на Москва срещу Украйна, започнала още с „оранжевата революция“ през 2004 г., довела до окупацията на Крим и Донбас през 2014 г. – след Майдана в Киев, и кулминирала в днешната човеконенавистна война срещу най-близкия на великорусите народ, стимулира развитието на радикални националистически настроения в Украйна, която е невинна жертва на кремълската агресия. Въпреки това, крайната украинска десница е и си остава незначителна периферия на обществото. Обяснението за братоубийствената война с някакъв украински „неонацизъм“ е опашата лъжа, в която вярват само откъснатите от други източници на информация обикновени руснаци и българските русофили. Не се сещам кой друг по света може да се „хване“ на подобна „опашата“, безобразна лъжа.

Аргумент втори – Америка иска да превърне Украйна в плацдарм за „унищожението“ на Русия. Затова иска да вкара и Украйна в НАТО. Америка има много грехове като водеща световна сила. Но използването на Украйна с антируски цели не е сред нейните грехове. Точно обратното – и при окупацията на Крим, и при откъсването на Донбас, и при днешната брутална агресия срещу Украйна Вашингтон остава на предпазливи позиции в стремежа си да не „ескалира“ действията на Кремъл. Мнозина сред съюзниците и партньорите на САЩ са критични към тази сдържаност на официален Вашингтон и на колективния Брюксел, която не случайно се сравнява с „умиротворяването“ на друг полудял диктатор в историята – Адолф Хитлер. Украинският Майдан от 2014 г. няма нищо общо с американски заговор и намеса. Младите поколения на Украйна излязоха на Майдана за да спасят европейската перспектива на своята страна след като Янукович под натиск от Кремъл отказа асоциирането на Киев в ЕС. На Майдана украинците умираха от снайперистки огън под флага на ЕС – първият случай, при който за европейската идея бе пролята кръвта на нейните сподвижници. Московският диктатор и неговото обкръжение и до днес не вярват в спонтанността на тази и други подобни революции. Защото подобно на всички други великоимперски реакционери не приемат превърналия се в гражданска общност народ като пълноценен субект на историята. За тях народът е стадо, което трябва да се мачка – в Русия, в Украйна, в България и другаде…

Примитивните русофили у нас споделят тези примитивни клишета на великоимперската хибридна война срещу Украйна, срещу Европа. Идеолозите на русофилството у нас, утвърдените от десетилетия служители на кремълския култ към силата са по-лицемерни и манипулативни. Те изразяват „тъга“ от „случващото се“ в Украйна, някои дори „осъждат“ войната, НО… Чуете ли НО, пригответе се да слушате „говори Москва“. Според тях „ограничената военна операция“ макар и предизвикваща съжаление е предизвикана от „дългосрочното геополитическо съперничество“ между Вашингтон и Москва и „неразумната стратегия“ на Америка да разширява НАТО и да „застрашава“ руската сигурност. Ето, че пак някой друг е виновен. Да бъдеш малка или средно голяма европейска страна и да искаш членство в НАТО се оказва осъдително. Днес вече виждаме защо – защото в НАТО е по-трудно да бъдеш стъпкан от великоимперския ботуш на Кремъл, а както е известно – Кремъл има легитимно право да тъпче всекиго, когото прецени – за да гарантира „сигурността си“ и „сферите си на влияние“.

Аргумент втори – санкциите са излишни, те са контрапродуктивни, имат лошо отражение върху самите нас и пречат на „дипломацията “ с Москва. Т.е. – трябва да се откажем от каквато и да е реакция-оценка на кремълската агресия и да се фокусираме върху безкрайно уговаряне на Путин да вземе това, което иска без такива тежки и нелицеприятни действия като „специалната военна операция“. Аргумент трети – това е спор между Русия и Украйна, България няма работа да се меси в него. От Европа ще взимаме само пари, а в НАТО ще членуваме „сдържано“, или ще го напуснем – за да не дразним Путин.

Цялата тази леко прикрита с „геополитически аргументи“ арогантност на домашните путински идеолози получава максимална видимост и осветеност от медиите в България. И ако за частните коимерсиални медии това е въпрос на легитимна редакционна политика, за обществените медии – БНР и БНТ подобно широко гостоприемство е унизително и пряко погазващо българския национален интерес във времена на нарастващи заплахи за националната ни сигурност. Лидерите на тази откровена кремълска хибридна – и пряка пропаганда в обществените медии са известни. Но те не биха имали възможността масирано да обслужват антибългарски и антидемократични, великодържавни тези и интереси, ако не бяха защитени от грижовната подкрепа на ръководителите на тези обществени медии. Срам ме е да го кажа – но отново става дума за пари. За много пари. Които не се плащат открито и законно – за разлика от така недолюбваните „грантаджии“, които получават финансиране от международни фондации за да работят в съгласие с българските закони. Великодържавните „грантове“ пристигат в „куфарчета“, отделят се като трохи от огромната свръхпечалба на руския енергиен монопол в България. И вече повече от десетилетие доминират българската публична среда със системни клевети срещу демократичната система, европейския избор и атлантическата система за сигурност на нашата страна.

Към русофилския хор се присъединяват освен обичайно заподозрени православнии йерарси, но и видни членове на духовни общности, получили „езотерично“ послание, че „славянството и Русия ще бъдат център на Новата култура…“ Да де, може и да бъдат – някога. Категорично не Путин ще бъде носител на „Новата култура“. Той е носител на една стара култура – културата на ескалиращата в открит фашизъм великодържавна агресия, сееща смърт и разрушение. Къде? В славянска Украйна. И се готви да мине нататък – отново в славянска Полша, в славянска Чехия и Словакия, в славянска България. Голям „славянин“ е този Путин, няма що! Успешно съперничещ на Хитлер и на Сталин в „славянщината“ си… За съжаление тук не става дума за духовно послание, а за тесногръдо сектантство – наредило се до другите русофилски обезличители на българския интерес и българската идентичност…

Българското русофилство – автентично или платено – е основния механизъм за маргинализирането на българската държава и общество в общността на цивилизованите и демократични страни на съвременния свят. България предизвиква недоумение и съжаление сред своите партньори. Те не разбират какво се случва, защото напълно оправдано не виждат нито български национален интерес, нито сериозна външна (кремълска) принуда за подобно поведение на значителна част от политическата класа, на „говорещите глави“ и на редови български граждани, които се ползват от благата на европейската ни принадлежност, но изповядват агресивния аморализъм и човеконенавистничество на Кремъл. Срамота е, наистина е срамота! Но може да стане и много по-лошо… Ние сме на ръба на един разлом, който днес се разтваря с динамиката на нова Желязна завеса. Една крачка в грешна посока – и с България е свършено. Стамболов попречи на великодържавната империя да ни довърши в края на 19 век. Разпадането на комунистическата империя ни даде глътка въздух да се опитаме да се изправим на краката си. С променлив успех… Днес лекомислието, навявано от великодържавните сирени може да ни доведе до окончателно самоунищожение… На нас толкова ни трябва – още една репресия, още един брутален обществен преврат. И без това нашите млади продължават да гледат с намерение да отпътуват в другата посока – на запад… Където русофилите привиждат заплаха. Докога с тази невежествена слепота, докога?

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

България, НАТО и ослепеното обществено мнение

Фейсбук, 7 март 2022 г.

https://nova.bg/news/view/2022/03/06/359940/%D0%B8%D0%B2%D0%B0%D0%BD-%D0%BA%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B2-%D0%BF%D1%83%D1%82%D0%B8%D0%BD-%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D0%BD%D0%B8%D1%80%D0%B0-%D1%80%D1%83%D1%81%D0%B8%D1%8F-%D0%BD%D0%B0%D0%B9-%D0%BE%D0%BF%D0%B0%D1%81%D0%B5%D0%BD-%D0%B5-%D0%B7%D0%B0-%D1%81%D0%BE%D0%B1%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D0%B8-%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B0/?fbclid=IwAR1n1DtPFcbiqu7ZjjG4TV0FXq1ZaxNSaPwBo7w9ApukV8gvpYcDmOup1UA

В последните минути на интервюто с Иван Костов по Нова ТВ става ясно, че Лора Крумова не различава разполагане на войски на НАТО на територията на страна членка с цел превантивна защита, от изпращане на войски на НАТО за участие във войната на територията на Украйна. Ако дори Крумова не може да направи тази разлика, представете си колко голяма част от българското общество също не може да я направи. Кои са причините за това? Преди всичко, в основата на масовото българско невежество относно ролята на НАТО и позицията и ангажиментите на България в НАТО стои, разбира се, масираната великоимперска пропаганда, провеждана най-малко от десетилетие на българска земя. Разбира се – с усилията на мащабната пета колона на Кремъл – на легиона медийни „русофили“ – русопати и цялата великодържавна агентура в България.

Но ние не можем да обясним невежеството на българското обществно мнение по толкова значим въпрос – ролята и значението на НАТО за националната ни сигурност – само с враждебна великодържавна пропаганда. Империите и насилниците се отличават с мащабните си усилия да тровят съзнанието на тези, които предстои да насилят и да отнемат свободата им. Основната причина за нашето невежество е, че ние от десетилетия не говорим, не пишем и не осведомяваме българските граждани за необходимостта да бъдем пълноценни и отговорни членове на НАТО – преди всичко в собствен, национален интерес.

След приемането ни в Алианса през 2004 г. ние на практика прекратихме обществената кампания за осведомяване на гражданите каква промяна настъпва по отношение на България и каква е нашата роля в тази промяна. Буквално за дни – седмици след утвърждаването на нашето членство през 2002 г. (през 2004 г. приключи ратификацията), цените на недвижимите имоти у нас се повишиха 2 – 2 1/2 пъти. Членството ни в Алианса бе безпогрешно разчетено от инвеститори и международен бизнес като качествено ново равнище на национална сигурност и нисък политически риск за правене на бизнес в България.

За съжаление, под управлението на НДСВ, БСП, ДПС и ГЕРБ оттогава насам не бяха положени дори минималните необходими усилия за повишаване на българската отбранителна способност, за закупуване на нова бойна техника, за развитие на по-мащабно сътрудничество с армиите и отбранителните системи на другите съюзници в Алианса. (Известно изключение от тази оценка прави последното правителство на ГЕРБ, когато бяха лансирани и – отчасти – осъществени програми за превъоръжаване на армията и повишаване на ресурсите, отделяни за нея.)

През всичките тези години кремълската пета колона в България води успешна политика за блокиране на превъоръжаването и срещу повишаването на бойната готовност на българската армия. Инструментите за това бяха масираната корупция по върховете на властта, всеобхватната медийна истерия и хибридна война против НАТО, която бе представяна от хибридчиците като „ново робство“, „нов Голям брат“ и т.н. Докато българското население бе системно насъсквано срещу отбранителната система, която единствено може да гарантира националната ни сигурност, български корумпета неколкократно пращаха няколкото останали от съветски времена изтребители на „ремонт“ в Москва. Участието на български военни части в международни мисии бе финансово обезпечавано от съюзниците, а поредица български правителства се снишаваха пред де факто забраната от страна на Москва да осъществим пълноценно превъоръжаване на нашата армия.

Днес берем резултатите от всичко това. Интелигентни хора – създатели на обществено мнение не са в състояние да оценят смисъла, ролята и конкретните механизми, чрез които ние можем да гарантираме своята национална сигурност чрез НАТО. Разполагането на части на НАТО на българска територия се разглежда като скъсване с някакъв въображаем „неутралитет“. Няма разбиране за това, че всъщност ние сме НАТО, ние сме ЕС, ние сме част от тази европейска и атлантическа общност, която единствена дава шансове и гаранции за нашата сигурност и независимост. Единствена слага препятствие пред завръщането ни в евразийския обор като безправен добитък.

Днес кремълската агресия бушува на по-малко от 200 км. по права линия от българската територия. Героизмът на Украйна е единственото препятствие пред нарастващия завоевателен апетит на великодържавния империализъм да се нахвърли върху цяла Източна Европа. В тази ситуация е спешно необходимо в българското общество да започне публичен и откровен разговор за българския национален интерес, за националната сигурност и за необходимите усилия и партньорства, чрез които можем да ги защитим. Преди всичко е необходимо да бъде сложена преграда пред опитите на Радевци, Яневци и Позитанци да обслужват великоимперския интерес чрез снишаване и блокиране на политически решения, експерти за отговорни позиции (като „случая“ Тагарев) и конкретни политики за отговорно поведение на България в общите действия на НАТО спрямо войната в Украйна. Необходимо е да бъдат взети категорични мерки – включително правосъдни – срещу откритата политическа пропаганда на подставени политически фигури, организации и активистки групи, поддържащи кремълската агресия срещу Украйна.

Най-важната задача обаче е да се води системна и упорита медийна кампания за разясняване и убеждаване на обикновените хора какво поведение на България в кризата е адекватно на нейните интереси и на тяхната собствена сигурност. Някой трябва да се противопостави на мътната вълна от кремълски обслужващ персонал по централните медии, който „налива“ в главите на хората великодържавни опорки за „неутралитет“, снишаване, „въздържаност“ и геополитически „анализи“ за това колко справедливо вълкът е влязал в кошарата и е започнал да дави едно след друго агнетата там. Още повече, че Украйна се оказа далеч от образа на „кошара“, в която кремълският гангстер може безнаказано да върлува. Украинската земя гори под краката на путинския режим, а Украйна днес води битка за свободата на всеки един от нас. Позорно е да се държим като овце, които се страхуват от евразийското варварство и очакват за пореден път да ни подкарат към кланицата. Сякаш, че това, което ни се случи след септември 1944 г. е напълно забравено.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Харвардските момчета и историческият шанс за прерязване на корупционната зависимост от Русия

Фейсбук, 2 март 2022 г.

Харвардските момчета от Продължаваме промяната получават уникален шанс да реализират своята основна програмна цел – поне тази, която бе декларирана публично – да изчистят България от масираната системна корупция по цялата пирамида на държавата и в олигархичния корпоративен сектор.

Никаква съдържателна борба с корупцията в България не е възможна, ако не се изправи срещу основния, структурния фактор за корумпиране на обществото и държавата – масираното присъствие и контрола на руската криминална олигархия и на руския великодържавен интерес върху взимането на стопански и политически решения на всички равнища.

Българската олигархия бе конституирана като процес на криминално присвояване на националното богатство от кръгове на комунистическите специални служби и свързани с тях групи на апарата на БКП. След първоначалното разграбване на държавата основните корпоративни групировки на новосформираната олигархия излязоха от „подземието“ и завладяха контрола върху основните публични институции на новоучредената демократична държава. Олигархичната връзка корпоративно задкулисие – политически решения започна да функционира още с кабинета на Л. Беров след 1992 г.

Изградена върху мрежите на специалните служби на комунистическия режим, българската олигархия наследи тяхната дълбока обвързаност и подчиненост на съветските – вече руските специални служби. Новата руска олигархия оползотвори в максимална степен наследството на съветския контрол върху България. Структурната зависимост на българската държава и общество от постсъветска Русия бе преизградена върху три основни стълба.

Първият – строго съхраняван енергиен монопол на Русия в България. Газпром, Лукоил, Росатом… Извличане на монополни свръхпечалби от енергийния монопол чрез разгръщане на мащабна криминална структура на незаконни връзки и отношения между руски и български корпоративни и политически агенти.

Вторият стълб – изграждане на инфраструктура на системна, мащабна и регулярно практикувана корупция по високите етажи на властта с цел прокарване на корпоративни и политически стратегически решения в полза на руски интереси. Като говорим за „високи етажи на властта“ не бива да пропускаме, че тази система на корупционен контрол функционира на практика на всички етажи на властта. Така например целокупният град Варна се намира под контрола на една известна трибуквена групировка, която удуши града в полза на своите господари от руската олигархична мафия. (Ако на някои не е известно, Варна е не само „черноморската столица“ на България. Варна е столицата на руската мафия в България – ако не броим присъствието й в същинската столица – София, в Бургас и навсякъде другаде, където има нещо за грабене.)

Третият стълб – контролът върху междуетническите отношения чрез създаване и контрол върху партията на един Сокол, който е въплощение на руско-турската дружба на българска територия. Тази партия през последните 12-15 години се превърна и в ключовия политически посредник на олигархичната пирамида (заедно с руските й ментори) поради упадъка на основната руска партия в България на Позитано.

На основата на тези три стълба на зависимост след 2014 г. в България се разгърна масирана медийна пропагандна – хибридна война в полза на руския великодържавен стратегически интерес, насочена срещу европейската и атлантическата принадлежност на страната. Тази пропагандна война се плаща щедро с част от свръхпечалбите на колониалния данък върху България в енергетиката и чрез масираната корупция по йерархията на властта. Тази пропагандна война отрови съзнанието на две поколения млади българи, които не познават съветското минало, не познават Русия и методите на руския имперски контрол върху България.

В своята цялост трите стълба на структурна зависимост на българската държава и общество от Русия, плюс масираната пропагандна война, гарантират устойчивата колониална зависимост на България от Москва, чийто пряк резултат е колониален данък в размер от десетки милиарди (долара, евро) през последните три десетилетия. Многообразните косвени резултати от тази зависимост са мрежите на влияние и контрол върху институционални политически, административни и стопански решения в ущърб на България и в полза на руски корпоративни и/или великодържавни интереси.

Харвардските момчета могат да продължат промяната в две посоки. Първата – да отрежат безмилостно пъпната връв на българската олигархия с нейните масирани и почти изцяло криминални зависимости от руската корпоративна мафия и руската държава. Тук шансовете за успех се повишават в контекста на безпрецедентната изолация, която светът налага и ще налага на самозабравилия се кремълски диктатор. Втората – да имитират промяна в поредица от компромиси с ключови представители на руския великодържавен интерес в българските институции и да бъдат натоварени с отговорностите на един пореден провал в опитите за възстановяване на прилична българска държавност и защита на национален интерес. Първата посока е много трудна за реализация. Втората – вече сме я виждали. Имахме юпита, ако помните… Царски юпита…

Ако ПП изберат истинската промяна, ще трябва да се освободят първо от огромните тежести, които ги теглят към дъното. Лошото е, че тези тежести са както част от коалицията им, така и в основата на това менторство, което на практика ги изведе на политическата сцена.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Идеологически основи на режима на Путин

Фейсбук, 28 февруари 2022 г.

Агресията на Кремъл срещу Украйна възобнови дебата за същността на режима на Владимир Путин, управляващ РФ вече повече от две десетилетия. Режимът на Путин все по-често е сравняван с нацисткия режим в Германия – особено по повод на безочливото отхвърляне на всякакви международни норми и правила, както и във връзка с „политиката на омиротворяване“ на Путин, която определени западни лидери водиха в продължение на години по подобие на „Мюнхенската политика“ на Чембърлейн и Даладие.

Но приликите между нацисткия режим и режима на Путин засега се разглеждат като повърхностни аналогии, доколкото – смятат редица изследователи – макар и брутален и авторитарен, режимът на Путин не разполага с тоталитарна идеология, която да го направи сравним с тоталитарните режими както в нацистка Германия, така и в Съветския съюз. За съжаление обаче в последните години – и особено в последните месеци режимът в Кремъл все по-отчетливо адаптира към своите пропагандни и идеологически потребности неоимперската – неофашистка доктрина на Александър Дугин, позната като неоевразийство.

През 90-те години на 20 век и през първото десетилетие на настоящия век Дугин бе плодотворен реакционен философ, чието идейно наследство и следващите го политически позиции бяха по-скоро маргинални по отношение на властовата пирамида в Кремъл. Дугин е автор на монография от над 2000 страници – теория на геополитиката, както и поредица други обемни изследвания. Неговите възгледи се формират на основата на най-реакционните школи на религиозното, историческото и социологическото познание – в Русия и Европа. Неговият баща е генерал от ГРУ, което дава възможност на Дугин още от края на 80-те години да работи в архива на тази шпионска централа и да се запознае с произведенията на Рене Генон, Юлиус Евола и други представители на крайния традиционализъм, черпещи част от своите възгледи от тези школи на окултизма, които стоят в основата и на други ретроградни идеологически школи и направления – като обществото Туле, един от идейните източници на нацизма.

Възгледите и творчеството на Дугин не оставят и сянка на съмнение, че при определени политически обстоятелства неоевразийството може много бързо да се превърне в тоталитарна идеология на един победоносен руски империализъм и агресивен милитаризъм. Днес изглежда, че стоим на самата граница на подобна метаморфоза. Дугин довежда до екстремум възгледа за „особения път“ на Русия като превръща идеята за самостойна руска – евразийска цивилизация в концептуална основа за глобален двубой – „светът на сушата“ (Евразия) срещу „морския свят“. Този теоретичен възглед не е нов – негови системни изразители са мислители от 19 и 20 век като Макиндър и Хаусхофер – но в интерпретацията на Дугин той бива екстремизиран като нова версия на старата марксистко-ленинска теория за борбата между света на капитализма и социализма като обективен процес на „класова борба“, в който неизбежно ще победи „социализма“ – дори и с цената на самоунищожителна ядрена война. Мао Цзедун казваше, че в тази ядрена война може да загине 2/3 от китайския народ, но останалите ще живеят щастливо при „комунизма“.

Евразийската доктрина на Ал. Дугин е функционална идеологическа реплика на съветската теория за „борбата на двата свята“. „Обективните закони“ на Дугиновата геополитика неизбежно водят до същия резултат – до необходимостта от безжалостен сблъсък с „атлантическия свят“, в който Евразия (новата „прогресивна сила“) ще бъде победител. Но този път не като „прогресивна“, а като „очарователно“ ретроградна инкарнация на руската имперска традиция и „цивилизационна мисия“.

След поредицата актове на брутален великодържавен империализъм срещу Грузия (2008), Украйна (2014) и днес, Дугин и неговата доктрина все по-плътно се приближават към Кремъл в качеството си както на идеологическа основа на великодържавната имперска пропаганда, така и на тоталитаризираща легитимация на империалистическа агресия – днес срещу Украйна, утре – срещу Източна Европа, а после – срещу омразния свят на атлантизма. A самият Дугин дава все по-уверено конкретни политически съвети и напътствия – очевидно на Кремъл, но и на руската общественост като цяло.

През 2014 г. Дугин приветства създаването на „Новорусия“ на територията на цяла източна Украйна, като изрази слабо съмнение, че западна Украйна би могла да бъде „интегрирана“ безболезнено „на този етап“. Днес Дугин вече публично недоумява защо Путин е пропуснал шанса да създаде тази „Новорусия“ преди 8 години и категорично заявява, че днес това вече на всяка цена ще се случи. „Аз мисля, че не остава дълго да чакаме – някои последния си кошмар, някой – най-голяма радост“, твърди Дугин на 19. февруари т.г.

През десетилетията на развитие на режима на Путин в т.нар. „вертикала на властта“ имперският реваншизъм и имперските проекции на традиционно официализираното в руската империя Православие бяха единствените квази-идеологически основи на режима. Причина за това бе и обстоятелството, че самият Путин реализираше своята власт преди всичко чрез посредничество между различни фракции във „вертикалата на властта“, всяка от които бе недостатъчно мощна за да установи господство над останалите. Днес ние наблюдаваме резултатите на едно все по-значимо приближаване на режима до най-ретроградните фундаменти на великодържавна и агресивна имперска легитимация, които Дугин и неоевразийството могат да предложат като все по-необходима система на тоталитарна идеологическа манипулация върху едно все по-обезверено, обедняващо и дезориентирано общество на днешна Русия.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

В пламъците на кремълската агресия

Фейсбук, 26 февруари 2022 г.

В пламъците на кремълската агресия пред очите ни се въздига една велика европейска нация – Украйна. Оставена е почти сама на себе си. Всяка достойна нация се е въздигнала от саможертвата си да стане и да бъде – срещу насилието и потисничеството на някоя империя, целяща да я удържи в статут на подчинена поданическа маса. Украйна повтаря до детайли тази безмилостна логика на историята, изправяйки се в неравен двубой с великодържавната имперска наглост на Кремъл. Тази война ще бъде дълга. Тя ще има приливи и отливи. Слугите на самозабравилия се кремълски император ще имат моменти на тържество. Така както имаха момент на тържество имперските влъхви на „великите сили“ на Европа когато разгромиха Пролетта на народите през 1848 г. Но от това поражение на Пролетта на народите се въздигнаха победите на европейските нации в борбата им за еманципация и независимост. След Пролетта на народите дойде Европа на нациите. Мнозина нищи духом доволно ви обясняват колко е разединена Украйна – на Изток и на Запад, на православни и унияти, на едни или други. Вярно е – беше разделена Украйна в резултат на историческите превратности на своята съдба, Днес Украйна вече не е разделена – тя е изправена и обединена срещу велоикодържавната агресия. Тя иска подкрепа. Ако имаме достойнство – ще дадем подкрепа на Украйна. Така както лорд Байрон даде подкрепа на Гърция в 1825-та. Така както Макгахан и Виктор Юго дадоха подкрепа на България през 1876 г. Достойнството се измерва с човешкото благородство и с подкрепата за свободата – собствената и на другите.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Днес Украйна е името на нашата обща застрашена свобода

Фейсбук, 22 февруари 2022 г.

За трезвомислещите хора оценката на случващото се трудно може да бъде по-яснo. Днес Украйна е името на нашата обща застрашена свобода. Ако днес не подкрепим Украйна срещу агресията на Кремъл, следващите стъпки на възродения великодържавен империализъм ще бъдат Молдова, Прибалтика, България… Всичко това вече се е случвало – при това нееднократно. Всяка империя се основава на амбиция за екпанзия – в своята претенция за „универсум“. Но за Руската империя експанзията, подчиняването на нови и нови територии и народи е почти единствен смисъл на съществуването й. Насилие, варварство и грабеж – това е съдбата на всеки народ, пред чийто праг се изправи завоевателната амбиция на Кремъл.

Русия има специални изисквания към своята сигурност. Сигурна е само тази граница, която и от двете страни се пази от руски войски. Русия има неограничени исторически права да владее другите. Тя има „право“ на излаз на „топли морета“. Тя има „право“ да осъществи „Третия Рим“, прегазвайки всичко и всички по пътя към втория и първия Рим. Никой не е застрахован от попадане в списъка на териториите и народите, принадлежащи към „естествената сфера на влияние“ на Москва. А ние знаем това по-добре от всеки друг – с изключение на поляци, литовци, естонци…

В България история не се учи. По-точно – учи се странна идеологизирана версия на историческа митология, която поставя Русия – най-сериозното препятствие пред изграждането на модерна национална държава в България – като най-добър приятел и „брат“ на българите. Вярно е, че ние дадохме на Москва писменост и култура. Вярно е, че като следствие от една руско-турска война българската държава бе възродена и започна да върви по пътя на европейската модерност. Както е вярно също, че няма и няма да има по-голям противник на българската независимост от Русия.

В края на 19 век Стефан Стамболов парира руската амбиция за покоряване на България и включването й в руската империя. Той се справи толкова добре, че получихме половин век отсрочка на руския имперски натиск… Докато не дойде 1944-та. Когато Москва под управлението на най-човеконенавистната идеология в човешката история – болшевизма (съперничещ само на нацизма) – прегази България и унищожи българската държава… Българската държава, която не можем да възстановим и до днес…

Затова сега, през третото десетилетие на 21 век продължаваме да говорим за мащабна корупция, за енергиен монопол, за продажни лидери и институции, редуциращи България до пария на Европа. Защото и днес – 30 години след рухването на съветския комунизъм – ние сме част от колонилната квази империя на Путин – Газпром – Лукоил… За три десетилетия след 1989 г. сме платили десетки милиарди колониален данък на метрополията Москва. Независимо, че можем да членуваме в НАТО и ЕС. Защото и парите от ЕС пак отиват в джобовете на същата олигархия., която е производна на Москва.

В България има нарастващ брой хора, които са все по-озлобени на Европа и на Запада. Те са упоени от все по-интензивната великодържавна пропаганда – хибридна война, която Кремъл води от повече от десетилетие, плащайки за все по-голям дял от българския медиен пазар с малка част от парите, които ограбва от нас през нефт, газ и системна корупция. Нарастващ брой българи вярват на тази хибридна свръхманипулация, убеждаваща хората, че Европа и Западът „ограбват“ България. Как? Сигурно като й дават еврофондове и необятни пазари…

В днешна България живеят няколко поколения, социализирани след 1989 г., които не познават Русия, не знаят руски език, нямат житейски опит, свързан с „прелестите“ на руското управление на България чрез комунистическата клика през втората половина на 20 век. Тези поколения – водени като слепци от руската пета колона с нейните ченгета, медийни рупори, продажни политици и прикупени олигарси – са в състояние не просто да повярват в митологията на „евразийския рай“. Те са в състояние да пуснат обратно руския контрол върху България, тотално излъгани и заблудени за реалностите на живота на Изток и на Запад. Животът никъде не е рай. Но има места, където е много по-беден, несвободен и безперспективен, отколкото в останалия свят. И Евразия под управлението на великодържавната империя е такова пространство – на бедност, диктатура и произвол.

България е все още свободна страна поради факта, че успя да влезе в цивилизования свят с усилията на поколенията знаещи и помнещи комунизма и руското управление. Ако не ценим тази свобода и не пазим свободата – своята и на другите нации около нас, чака ни ново робство, ново подчинение, поредно смазване на идентичност и перспектива. Ако не защитим Украйна днес, няма да можем да защитим себе си утре.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

ДСБ – избор на лидер и младежко разочарование

Фейсбук, 16 февруари 2022 г.

Напускането на младежкия клуб на ДСБ е поредна стъпка на преход на тази партия от политическото към виртуалното пространство. Създадена в резултат от кризата на СДС през 2001-2004 г., ДСБ имаше амбицията да „спаси духа“ на демократичната общност, изоставен от „разпадащото се тяло“ на СДС, попаднал под контрола на инерция и дребни сметки и интереси. С риск да си навлека „похвали“, мисля, че опитът беше неуспешен. На мястото на изпадналия в криза СДС, получил 18 на сто от гласовете на изборите от 2001 г., през десетилетието след 2004 г. се появиха две отделни партии (без да броим по-малките отцепнически групи), които поотделно с труд преминаваха 4 процентовата бариера, а заедно – в Синя коалиция или Реформаторски блок – трудно достигаха двуцифрен резултат. Разцеплението на практика инвалидизира демократичната общност и отвори възможността за посткомунистическата олигархия да контролира значимите политически сили в целия политически спектър.

В началото ДСБ обединяваше поредица значими фигури в демократичното пространство, които играеха ключова роля в парламентарните дебати като говорители на опозицията и вдъхновители на демократичното обществено мнение. Това бе много съществена привилегия за една партия с ясно персонализирано лидерство в лицето на Иван Костов. За съжаление, тези значими фигури се оказаха безпомощни да извадят ДСБ от самоналоженото й гето – от сектантското самочувствие, че този относително малък полктически клуб е носител на истината от първа инстанция в българската политика и единствен гарант за демократичното развитие на страната. Сектантската атмосфера в партията се определяше от факта, че към нея се ориентираха по-радикалните и непримирими антикомунисти, отхвърлящи възможността за политически компромиси с „комунисти и мафиоти“. Този сектантски курс на „благородна самоизолация“ се подкрепяше и от определени личностни качества на партийния лидер Иван Костов, които са добре известни.

Напускането на Младежкия клуб на ДСБ днес ми напомня на едно друго напускане – отпреди 10-12 години – на цяло едно младо поколение лидери, израстнали в ДСБ. Може би не всички си спомнят, че популярни днес политици от средното поколение – Даниел Митов, Прошко Прошков, Петър Николов, Христо Ангеличин – започнаха своята политическа кариера в ДСБ, но бяха приинудени да напуснат, защото в партията нямаше атмосфера на свободно развитие и лидерство. Иван Костов има безспорни заслуги като държавник, но отношението му към сътрудници, колеги и съмишленици винаги е било неоправдано сурово и често непоносимо.

С оттеглянето на Иван Костов от лидерската позиция спускането на партията по наклонената плоскост не бе овладяно. Радан Кънев има безспорни качества, но интелектът и прагматизмът му не се оказаха достатъчни за да изведат ДСБ от порядъка на „борещите се за 4 на сто“ партии. След оттеглянето му – при поредна загуба от 2017 г. партията бе окончателно и мисля – безвъзвратно маргинализирана. ДСБ притежава личностен потенциал, на който могат да завидят много по-големи и успешни партии. Нека напомним: в ДСБ членуват – или поне членуваха – Веселин Методиев, Екатерина Михайлова, Светослав Малинов, Димитър Бъчваров, Иван Н. Иванов, , Евгени Чачев… Сигурен съм, че пропускам значими имена. Който и да е от тези хора, избран на лидерска позиция би поставил своите завидно високи професионални и човешки качества като стандарт на разположение и следване на ДСБ. Не е все едно кой върви начело.

За съжаление, в българската политика един слизащ от официална позиция лидер твърде често се изкушава да постави на своето място някого, който не би бил заплаха нито за запазване неформалната му власт, нито за „ореола“ му на недостижим лидерски връх. Аз не подценявам потенциала на настоящия лидер на ДСБ Атанас Атанаов. Познавам го отдавна и съм запознат с качествата му – както професионални, така и човешки, лидерски. Мисля, че е много успешен в своята сфера на експерт по сигурността, но не зная дали има харизма и мащаб на политическа визия, способна да осмисли и мобилизира една политическа общност. В периода на неговото ръководство ДСБ избледня като публично присъствие и се реализира като присъдружна организация на амбициозната партия на „жълтопаветните“ либерални интелектуалци Да, България. В продължение на години не съм чул глас от редовете на ДСБ, който да задава визия, да определя тенденции, да генерира идеи. Създадена за да „спаси духа“ на демократичната общност, днес ДСБ е принудена безпомощно да наблюдава как младежкият дух напуска нейното все по-изнемощяло тяло. Жалко!

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

4 февруари 1997 г. и шансът за европейско бъдеще на България

Фейсбук, 4 февруари 2022 г.

Днес се навършват 25 години от реализацията на един уникален исторически шанс – отстраняването на бившите комунисти в България от властта и ангажирането на българската демократична опозиция с реформистката стратегия за присъединяване на България към Европа и западния свят. Президентът Петър Стоянов пое риска и отговорността да върне мандата за поредно неокомунистическо правителство, донесен от наследниците на съветската колониална администрация в България – ръководителите на БСП. СДС начело с Иван Костов, Стоянов, Софиянски, Александър Божков, Евгени Бакърджиев пое цялата отговорност за извеждането на България от всеобхватната криза, в която бившата БКП за пореден път вкара България.

През 1992 г. вътрешните разногласия в демократичната общност подпомогнаха успеха на нововъзникналата посткомунистическа олигархия да бламира правителството на Филип Димитров и да постави на негово място кабинет от послушни оператори на криминалната система „вход- изход“, чрез която посткомунистическия елит трансформираше държавната собственост на комунистическия режим в своя частна собственост. Този процес имаше генетична връзка с модела на възникване на руската постсъветска олигархия при отчитане на драматичната разлика в мащаба на двата процеса. Трансформацията на олигархичния посткомунизъм в България предполагаше съхраняване на органичната връзка на геополитическа зависимост между София и Москва. Българският комунистически елит остана на нивото на колониална администрация и не успя да реализира предоставения му исторически шанс да се преобразува в национален политически елит, способен да води България по нов път към демократичния европейски свят.

В края на 1994 г. партията на неокомунистическия български елит пожела да се завърне открито начело на държавата – тя нямаше повече нужда от смокинови лсита на посредници от типа на кабинета Беров. За по-малко от две години БСП реализира поредна мащабна катастрофа на българското стопанство и финансова система, вкара България в международна изолация, а най-западната точка на международно посещение от премиера Виденов се оказа Белград. Червеното мнозинство и неговото правителство отхвърляше категорично възможността България да кандидатства за членство в НАТО, а сътрудничеството с ЕС чрез асоцииране имаше изцяло повърхностен характер. Кризата, която се разгърна през 1996 г. не бе ситуационна – въпреки стартовия изстрел на конфликта с „Газпром“ по повод опита на руските олигарси да връчат на „Мултигруп“ контрола върху българската енергетика чрез „Топенерджи“. Кризата изразяваше дълбокото несъответствие между неокомунистическите илюзии за управление на държавата и необходимостта тази държава да се трансформира по образеца на останалите европейски страни от края на 20 век.

Управлението на СДС започна с подаване на заявление за членство в НАТО – още от служебния кабинет на Софиянски, подкрепен от вече сериозния международен авторитет на президента Стоянов и на ръководството на СДС начело с Иван Костов, което партньорите на България очакваха да оглави изпълнителната власт след извънредните избори. Буквално за две години управлението на СДС осъществи серия от реформи на българската държава, адаптиращи публичната институционална система към управлението на едно европейско демократично общество с пазарно стопанство. Правителството възстанови българската икономика и финансова система и я трансформира към съответствие с функционирането на пазарната стопанска система. Към управлението на СДС-ОДС и до ден днешен има множество критики и претенции, много от които са напълно справедливи. Въпреки феномените на разгърнала се корупция, вътрешни лидерски конфликти и разделения, това управление направи необратима трансформацията на българското общество в посока на демократичен европейски модел на модернизация и сигурност, който – макар и недоразвит и осакатен от олигархичен контрол – и до ден днешен удържа България в системата на западния свят.

Днес българският избор на европейска и атлантическа принадлежност за пореден път са застрашени от завърналите се на власт наследници на комунистическия елит от близкото минало. Институционалните дискусии днес за българския принос към общите усилия на Атлантическия съюз за управление на кризата с Украйна удивително напомнят реториката и стерилността на дебатите, водени в средата на 90-те години. Българската икономика отново навлиза в инфлационен цикъл и кризисни дисбаланси, които няма да бъдат лесни за овладяване. Ние не успяхме да научим основен урок от събитията през 1996-97 г. – властта на посткомунистическата олигархия върху България неизменно отдалечава страната от клуба на заможните демократични общества и я тласка към руския модел на олигархично управление, генетично предразположен към диктатура, милитаризация и хронична бедност. Който отказва да научи уроците на миналото е осъден да ги преживее отново.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized