В България властта се предава с ожесточено замеряне с кал, с озлобление и със закани за справедливост. Ако не ходим твърде далеч в историята, можем да започнем с оставката на Филип Димитров през есента на 1992 г. и прехода от правителството на СДС към кабинета „Беров”. Мандатът на новия кабинет започна с т. нар. „Бяла книга”, която трябваше да документира „драматичните” злоупотреби с властта на синьото правителство и да очертае големите трудности, които новите управници ще срещнат при преодоляването им. Е, преодоляха ги…
Кабинетът „Беров” остана в историята като „правителството на „Мултигруп”, а всъщност бе първото управление в най-новата история на България, което прокара и утвърди модела на директен натиск от нововъзникващата посткомунистическа олигархия върху институциите на държавата. С управлението на този кабинет започна системното налагане на политически и административни решения в полза на организиранатра престъпност в България. Кабинетът „Беров” си замина без много шум – лидерите на парламентарното му мнозинство решиха да отидат на предсрочни избори, които върнаха открито на власт неокомунистите начело с Жан Виденов. Две години по-късно БСП бе прогонена от властта с общонационални протести във вихъра на хиперинфлация, банкови фалити и рухнала икономика. Управлението бе поето отново от СДС, начело с Иван Костов.
Костов бе свален от власт четири години по-късно след шест месечна пропагандно-артилерийска канонада, постигнала успех в представянето му като най-големия злодей в новата българска история. Костов не бе ангел. Управлението му се отличаваше с изключително смели, последователни и успешни реформи за възстановяване на българската държава и за постигане на прилична ефективност в работата на публичните институции. Външната политика на Костов не просто върна България на картата на Европа, но и създаде основните предпоставки за членство на страната в двата основни клуба на Запада – НАТО и ЕС. Реформирането на икономиката се осъществяваше под строгия диктат на МВФ и включваше изискването за ударна приватизация на неефективните индустриални и търговски активи на държавата. Костов и до днес е обвиняван, че е предоставил голяма част от тези активи на елита на посткомунистическата олигархия.
Обществото обаче не виждаше тази част от раздържавяването – каквато и да е истината за нея. Пред очите на хората се разгръщаше една друга приватизация – тази на по-малките стопански активи по места, които се предоставяха за т.нар. „работническо-мениджърска приватизация”. Активистите на СДС имаха водеща роля в този процес, който на много места приключи със затваряне на предприятия, цехове, кооперации. Хората бяха с право недоволни и гневни от това. На това недоволство стъпиха тези кръгове от олигархията, които бяха недоволни от успеха на Костов да възстанови държавността. На тях не им беше нужна силна държава, а слаби институции, податливи на рекет и изнудване. Те обляха Иван Костов с водопади от кал и осигуриха възхода на бившия цар Симеон Сакскобургготски.
При Симеон раздържавяването продължи, но зад плътните завеси на непублични – потайни политически решения. Въпреки това обществото разбра за скандалното „превъртане” на държавния дълг от долари в евро, за планираното строителство на магистрала „Тракия” на изумителни цени, за продажбата на безценица на националния телеком БТК. През 2005 г. НДСВ получи драматично по-малко гласове, отколкото в началото на своя възход през 2001 г., но все пак успя да остане във властта чрез т.нар. Тройна коалиция. Там „порциите” на участниците се определяха по формулата 3-5-8, но в края на мандата се оказа, че най-малкият партньор – Ахмед Доган – е разпределял порциите. Обществото бе отвратено от размаха на корупцията, която почти открито се разгръщаше пред очите на хората. На ход бе Бойко Борисов.
Всяко правителство в България е изпращано с мощен ритуал на омаскаряване, който варира в зависимост от политическата необходимосгт на момента. Корупционната вакханалия на групировките при кабинета „Беров” бе скандална – невиждана и нечувана, но смяната му с управлението на Виденов премина относително тихо. Явно никой – освен СДС, изпаднало в дълбока криза – нямаше интерес да рови дълбоко в скандалното наследство на това „първо правителство на мафията”. За Иван Костов, напротив, пропагандната канонада за очернянето му бе максимално силна, за да предотврати преизбирането му и за да осигури победата на Симеон – новия избор на олигархията. Четири години по-късно омерзението от мандата на тандема Сакскобургготски – Доган бе очевидно, но бе туширано от смътната тревога, че БСП се завръща на власт – макар и в коалиция…
През 2009 г. Бойко Борисов поиска властта в ролята на „отмъстителя”. Той обеща да въздаде справедливост и да разчисти „авгиевите обори” на Тройната коалиция, омерзително преминала всякакви граници на злоупотреба с власт. През 2006 г. американският президент Буш бе нарекъл в София Сергей Станишев „Mr. Clean”, но колко може да остане извън подозрение за чистотата си човек в триумвирата с ДПС и НДСВ… „Никога повече” – закле се Бойко Борисов. Никога в коалиция с ДПС… Никога… Никога… Без ДПС, но … в коалиция с КТБ. В съглашателство с ядрото на посткомунистическата олигархия, със Сарая, който създаде новата „банка на властта” като мощен и универсален инструмент за корумпиране на българските елити – политически, правосъдни, стопански, културни…
През 2013 г. Борисов трябваше да плати цената за своята задкулисна коалиция със Сарая. Пропагандната артилерия на олигархията, брутално разправила се с Иван Костов в самото начало на новия век обърна дулата си към Бойко Борисов. Той подаде оставка и осуети канонадата. Организираха му „Костинброд” и го оставиха в ролята на парламентарна боксова круша на новото старо мнозинство – Доган, Станишев и Волен със „златния пръст”… Борисов се оказа късметлия. Назначиха Пеевски за шеф на ДАНС и обърнаха срещу себе си обществото. Бойко се отърва с лека уплаха. Година по-късно се върна на власт в едно почти почистено „ново издание” и в коалиция с „умните и красивите”. Културният им нарцисизъм го обливаше с презрение, но политическата им наивност му позволи да ги опакова здраво в подкрепа на своята власт. Даде им половината министри, впрегна ги на работа и започна да ги употребява…
Самозабрави се. В алъш-вериша с Доган, със заобикалянето на императива за правосъдна реформа. То не може хем да си в тандем със Сарая, хем да реформираш ключовия сектор на неговата власт – правосъдието… Но върхът на самозабравянето му във властта бе номинирането на кандидат за президент през 2016 г. Цецка Цачева бе негов лоялен и полезен сътрудник, но не бе избираема за президент. Това бе очевидно за всеки. Дали го „натиснаха” да отстъпи президентския пост…? Или той просто реши да управлява всичко и всички едновременно. Да бъде премиер. Да бъде министър на МВР – изпращайки там шефа на клабинета си. Да бъде президент – командировайки г-жа Цачева на „Дондуков” 2. Излезе виц по това време – готвел се и за патриарх…
Завърна се успешно втори път. Това друг не го е правил в съвременна България. Никой не беше повторил мандат – а той потрети… Глътна още въздух – издигна се още повече над земята. Държавник, дипломат, строител, борец с пандемията. Нареди отново безлични чиновници на висши държавни постове за да ги управлява лично и пряко. Отдаде се изцяло на опортюнизъм. Днес взима едно решение – утре друго. Днес спонсорира Западните Балкани за членство в ЕС, утре набива спирачка на Македония по максимално груб начин – назидателно, високомерно. Външното му министерство и външният му министър задъхано тичат след дипломатическия му гений – днеска насам, утре в обратната посока… Днес ни затваря в карантина, утре се среща с кръчмарите и едрите мутри в спорта и отваря заведенията и стадионите. След седмица лекарите в щаба отчаяно натискат за нови ограничения. „Хайде, от мен да мине”, съгласява се Шефът. Медиите гърмят –най добре сме от цяла Европа, какво остава за света… Бойко управлява България по телевизията. Можеш да му противоречиш, но не можеш да го наддумаш.
И все пак инерцията на установения, добре смазан политически режим създава известно спокойствие, предвидимост и обща картина на умерено благополучие – поне в София и големите градове. Как живеят хорат „по-надолу” – това никой никога не пита, нито при ГЕРБ, нито при когото и да е другиго. Постепенно обществената толерантност към властта изтънява. Атаките стават по-сериозни, а вицовете – по-озлобени. Да бъдеш на власт в България цяло десетилетие е прекалено много. Да наредиш хората от партията си отгоре до долу в държавата е арогантно, а да подчиниш бизнеса и всекидневието на обикновените хора изцяло на волята – а често и на произвола на тази оядена партийно-държавна йерархия е все по-дразнещо и отблъскващо.
Преките връзки на управлението с определени бизнес кръгове са публична тайна. Те се проследяват в обществените поръчки, в медийните политики, в ширещите се политически слухове и политически вицове. Оста на специалните отношения между власт и бизнес е тандемът със Сарая. Бойко отрича, но и бездомните кучета знаят, че Доган и Пеевски са големия коалиционен партньор, който движи посоката на управлението. Който се изправи на пътя им твърде често се изправя и пред правосъдието – право или криво. Сараят е изградил и непрекъснато разширява една пирамида от лично лоялни и финансово обвързани старши представители на институциите – политици, администратори, магистрати, служители на сигурността. Тази пирамида непрекъснато нараства, нарастват и разходите по нейното поддържане и разширяване. Апетитът идва с яденето. Сараят е главния бенефициент от олигархичната икономика в симбиоза с държавата – еврофондове, обществени поръчки, хитроумни финансови инструменти. И печалбата е все по-недостатъчна. Започва оглеждането как да се вземе бизнеса на другите. Започва поредна гангстерска война, която Борисов бе достатъчно малодушен – или неразумно самоуверен да допусне. От тук нататък той стана страна в битката за надмощие в редиците на олигархията. Това бе началото на края…
… А краят на началото бяха пикантните снимки от чекмеджето и записите на фриволни телефонни разговори… Не е важно истина ли са, или не. Важното е, че се превърнаха в убедителен символ на злоупотребата с власт. Охолната, златната есен на третия мандат на ГЕРБ отиваше към своя край. След нея идваше едно добре организирано зад кулисите, но и с масов обществен резонанс „българско лято”. Голям се оказа списъкът от неслучайни хора, жадуващи да си отмъстят на статуквото. Като започнем от президента, набрал омерзение на дълго подценявания номинално втори човек в държавата, както и неутолима жажда за власт… Като продължим с водещи олигархични фигури, озлобени от необходимостта да се „отчитат”, за да пазят бизнеса си, бивши партньори, съюзници, сътрудници, изоставени без колебание по криволичещия път на едноличната власт. Колкото по-криволичещ е бил пътят, толкова по-голяма е сметката, която трябва да се плати за употребата на властта.
Но тази сметка никога не се плаща от статуквото като цяло. Зад кулисите стои ядрото – върхът на българската олигархия, чийто главен посредник към публичните институции вече повече от десетилетие е Сараят. Но Сараят и тези зад него никога не плащат сметката. Сметката се плаща от този, който е поел ангажимента да им служи начело на публичната власт. Когато си лидер на водещата партия и премиер, ти легитимно упражняваш властта на националната гражданска общност, която ти е гласувала доверие. Оттук нататък имаш два пътя. Първият – да се противопоставиш на всеки, който иска да злоупотребява с властта и със закона, преди всичко да се противопоставиш на мощта на олигархията. Рисково, опасно, но достойно упражняване на публична власт.
Вторият – да сключиш съглашение с дявола: да бъдеш на върха на граждански легитимираната публична власт, но да обслужваш задкулисната власт на олигархията. Първият вариант не ти гарантира успех, но ти гарантира достойнство. Вторият вариант ти гарантира временен успех и могъщество, но рано или късно те довежда пред снимките от чекмеджето. Мафията не разполага с голямо разнообразие от методи за да упражнява своята власт. Тя те употребава и те захвърля. Рано или късно. Когато прецени, че си изхабен, те заставя „да переш пешкира”, праща ти цялата сметка на съвместената с нея власт… Ти си отиваш, а мафията остава. Тя вече има нови любимци, които ентусиазирано се катерят по гърба ти за да заемат мястото ти. Да не би Бойко Борисов да е сгрешил – да е искал да поеме първия път, а да се е подхлъзнал по втория? Не мисля – той бе предупреден, още през 2009 г., публично и от мнозина за този избор, който трябва осъзнато да направи.
Демократичната система предвижда легитимна и достойна процедура за смяна на властта. Това е същността на демократичното управление – мирно и легитимно предаване на властта от една партия на друга. От един лидер на друг. Смяната на властта чрез обливане с кал на статуквото, с бунтове, обществено разделение, омраза и реваншизъм е модела, практикуван от олигархията. За разлика от гражданската общност олигархичната мафия няма легитимността да се покаже „на светло”, да гласува, да узакони спокойно своя избор. Олигархията има силата да разиграе публичен водевил, с който да пропъди старата власт и да инсталира на нейно място своите нови любимци. Този водевил наблюдаваме днес в България и той е особено противен поради една основна причина. Новите любимци на олигархията са очевидно по-некадърни, по-озлобени и по-безперспективни от тази власт, която си отива.
В политиката твърде рядко се избира между добро и лошо. Изборът обикновено е между лошо и по-лошо. На това обстоятелство разчиташе върхът на ГЕРБ, за да поддържа обществената убеденост, че това управление всъщност е по-малкото зло от всяка алтернативна възможност. Но този пропаганден ефект на „по-малкото зло” не е дълговечен. Една от основните характеристики на демократичното управление е достатъчната степен на свобода на обществото да генерира, да развие и да осъществи алтернатива на статуквото. Тази способност на обществото е „малката тайна” за стабилна перспектива на демократичното управление. Свободният избор на гражданско и на политическо ниво създава гаранциите за приемственост и постъпателност на движението на политическия процес от миналото през настоящето и към бъдещето.
Олигархичното управление, в етап от което се превърна ГЕРБ изпразва от съдържание обществения – гражданския избор. Купуването на гласове, административният натиск, контролираният вот, натискът върху бизнеса да не финансира потенциално опасни политически алтернативи – това са само част от инструментите на олигархичното управление, чрез които то осигурява своята дълговечност. Резултатът е унищожаване на обществения потенциал да генерира управленски алтернативи. В България през последното десетилетие имаше две мащабни вълни на обществени протести – през 2013-2014 г. и през 2020 г. Да сте забелязали тези граждански протести да са създали или излъчили нови лидери – граждански и политически? Не, те не създадоха изявени лидери. С риск да ме намразят – повечето алтернативни „лидери”, които днес оживено се натискат да поемат властта са по-скоро посредствени, неоткрояващи се личности. Където и да ги изпратиш – в парламента или другаде – те ти обясняват защо не могат да управляват, въпреки че искат да управляват. Сред тях е трудно да се намерят хора с проявена харизма, политически талант, макар и закачен върху семпли личностни възможности.
България страда и все по-дълбоко ще страда от тази задънена улица на посредствено лидерство, в която ни вкара провалът да възродим и да обновим българската държава след половин век съветско колониално небитие. Държавата е нещо, което политическият елит на една нация трябва да си въобрази, да сътвори, ако щете – да скулптира като проява на собствения си колективен талант да води. Къде ти… От година на година олигархичната инфраструктура – не случайно придобила определението „мутренска” – генерира все по-посредствено политическо лидерство. Гражданската общност, потънала в собствената си криза прави същото по свой собствен начин. Търсим, угнетено търсим собствения си барон Мюнхаузен, който да се дръпне за косата и сам да се извади от блатото. Дотогава нашият национален политически девиз си остава непроменен: „Вашите мутри – вън! Нашите мутри – вътре!”.
* Текстът е публикуван от портал „Култура“ на 22 май 2021 г.
Отломки от огледало 