За Хенри Кисинджър

Фейсбук, 1 декември 2023 г.

Хенри Кисинджър бе силно открояваща се фигура в теорията и практиката на американската външна политика и дипломация. Преди всичко, той бе човек с мощен интелект и дълбоки познания, способен да ги прилага в политическо действие с ярък талант на дипломат и визионер. Америка е страна, в която доминира прагматичното и позитивистко мислене, което Кисинджър владееше до съвършенство. Но неговите изключителни качества се дължат до голяма степен и в комбинирането на практицизма с един дълбок историцизъм, наследен от неговата европейска култура на мислене, както и от неговото еврейско културно наследство. Този историцизъм на мисленето го сродява с един друг значим представител на стратегическата мисъл в Америка – Збигнев Бжежински. Двамата бяха съперници през почти целия си професионален живот – всеки от тях има огромен принос в дефинирането и осъществяването на американската глобална стратегия в ключови периоди на нейното развитие след средата на 20 век.

Кисинджър влиза в голямата политика в екипа на Ричард Никсън – безусловно най-интелигентния и опитен консервативен политик и визионер, някога влизал в Белия дом. Като вицепрезидент Никсън е лидер на твърдата антикомунистическа политика на администрацията на Айзенхауер през 50-те години – най-трудното десетилетие от Студената война. Но през 1969 година Никсън и неговият президентски екип се сблъскват с предизвикателства, които изискват съвършено различен подход от този на Макартисткия антикомунизъм на 50-те. Америка губи войната във Виетнам, антивоенната левица е в подем на крилете на „контракултурната революция“ от 1968-ма, нацията е разделена и преживява своето първо – разтърсващо международно поражение. Време е за смекчаване на глобалното противопоставяне с комунизма – Америка има нужда от период на спокойствие, за да „си вземе дъх“ в депресията на „Виетнамския синдром“.

Никсън и Кисинджър безпогрешно разпознават първата – най-значима стратегическа цел, която трябва да реализират – задълбочаване на разделението между Москва и Пекин, започнало с конфликта между Хрушчов и Мао Цзедун. През 1969 г. този конфликт ескалира в открит военен сблъсък около река Усури в Далечния изток. Но разделението между двата комунистически колоса е в значителна степен ситуационно и може да се окаже преодолимо в контекста на съперничеството с другия голям полюс в Студената война – Запада. Кисинджър прави нещо безпрецедентно – той се качва на самолета и лети за Пекин.

След 1949 г. отношенията на маоистки Китай и Америка са на практика замразени. Противопоставянето е абсолютно и неговото значение е второстепенно само поради приоритетната степен на съперничество с много по-мощния комунистически колос – сталинистка Москва. Кисинджър постига чудо в размразяването на враждата между Вашингтон и Пекин – неговото тайно първо посещение в Пекин отваря възможността за официална визита на Никсън през 1972 г. Китай получава членство в ООН, място в Съвета за сигурност, а Америка получава стратегическо пространство за сближаване с азиатския колос и за разиграване на „китайската карта“ в отношенията с Москва. През следващите десетилетия Кисинджър ще се окаже полезен за двустранните отношения с Пекин не само като държавен секретар и дипломат, но и като консултант, който има значителен принос в развитието на това, което в началото на 21 век получи названието „Кимерика“…

Поставянето на отношенията с двата комунистически колоса на отделни двустранни писти – и по този начин, формиране на ефективни инструменти за манипулиране на съперничеството между тях, дава възможност на тандема Никсън-Кисинджър да направят следващата стъпка за смекчаване товара на Америка в Студената война. Посещениятя в Пекин са последвани от посещения в Москва и от началото на един относително кратък, но значим период на затопляне – „разведряване“ – в глобалното съперничество между САЩ и Съветския съюз. То започва с подписването на първия договор за двустранен контрол и ограничаване на ядрените оръжия – САЛТ-1 – и продължава с конференцията в Хелзинки от 1975 г., където двете страни взаимно признават своите „сфери на влияние“.

Кисинджър е доктор по история на Харвард и неговата докторска теза е посветена на Виенския конгрес от 1815 г. и последвалата го епоха на „Европейския концерт“ – системата на сътрудничество между Великите сили на Европа. Амбициозният интелектуалец и политик би искал да влезе в ролята на един нов Метерних, способен да изгради модел на гъвкаво съгласие между Изтока и Запада по примера на съперничещите си – и сътрудничещите си Велики сили от 19 век. Това може би е прекалено амбициозен план – Брежнев не е точно Александър Първи, въпреки че наследява „плодотворната“ руска имперска традиция подписаните договори да струват по-малко от хартията, на която са написани…

В Хелзинки Западът признава легитимността на съветските завоевания в източна Европа в края на Втората световна война. (Сталин нарушава договореностите от Ялта всяка европейска страна сама да избира своята система на управление след войната – затова Западът не признава съветския контрол върху половин Европа чак до 1975 г.) Двата блока се договарят взаимно да уважават своите „сфери на влияние“. Москва получава достъп до световния пазар на технологии – отпада значителна част от ограниченията по КОКОМ. Кремъл сключва по-дългосрочни договори за внос на жито – в Съветския съюз всичко е в дефицит… В замяна Западът получава уверения за размразяване достъпа на западна култура в комунистическия блок и допускане на независими организации за мониторинг на човешките права. Контролът върху ядрените оръжия придобива системен и дългосрочен характер.

„Разведряването“ продължава кратко – до агресията в Афганистан от 1979-та, предшествана от съветско нарушаване на западната „сфера на влияние“ – В Африка, Централна Америка, западна Азия… Но инициативата на „новия Метерних“ – Хенри Кисинджър за подобряване отношенията между Изтока и Запада дава своите плодове в две основни направления. Първо – създава времеви буфер за отдих на Америка, за да преживее своя „Виетнамски синдром“ и да се завърне с нова сила на сцената при управлението на Роналд Рейгън. Второ – създава основата за дългосрочна стратегия на идеологически натиск на Вашингтон върху Москва за спазване правата на човека. Тази сфера се оказва от ключово значение за рухването на съветския колос 15 години по-късно.

Хенри Кисинджър е може би най-значимия представител на направлението на „реализма“ в международните оношения – в мисленето и в практическата политика – след средата на 20 век. След като напуска администрацията на Белия дом той до края на живота си остава ключова фигура на професионалист-експерт, консултант и мъдрец-визионер, който съчетава публично присъствие и позиции с неформално и дискретно присъствие в стратегическия дебат и в политическите решения както на Вашингтон, така и на други столици и лидери на глобалния свят. Неговото присъствие е противоречиво и понякога – конфликтно. Упрекван е в безразличие към морални принципи и етика на международните отношения, в прагматизъм, който насърчава интересите и поведението на силния – безотносително към тези на по-малкия и по слабия в международните отношения. Докато е в силна политическа позиция е упрекван за подкрепа на диктаторски режими и нарушаване от тях на човешките права. Меко казано, Кисинджър не е любимец на левицата – от всякаква разновидност, нито на тези консервативни позиции и визии, за които прагматизмът и гъвкавостта на неговия подход граничи или се равнява на безпринципност.

Затова Кисинджър остава една противоречива фигура в глобалната политика и дипломация, пораждаща както силен респект, така и силно отрицание. Това, без съмнение е съдбата на всяка личност, която има способността да вижда в по-големи хоризонти и в по-голяма дълбочина реалностите и перспективите в развитието на света – като минало, настояще и бъдеще. Един кратък очерк за Хенри Кисинджър би бил твърде непълен, ако не споменем една основна движеща сила на неговото неповторимо присъствие – неугасимото му любопитство към феномените и посоките на развитие на заобикалящия го свят. Без любопитство няма интелект, без любопитство няма познание и визия. В най-късната есен на своята патриаршеска възраст Кисинджър пръв сред своята общност на глобални визионери се заинтересува и задълбочи в темата за изкуствения интелект – преди той да стане всеобща мода с „избухването“ на ChatGPT. Кисинджър написа значими текстове, навлезе в общността на създаващите ИИ, организира конференции, срещи, изказа предупреждения относно предизвикателствата, които ни очакват. До последните минути на своя живот той остана активен – и свръхлюбопитен, и носещ значими приноси участник в глобалния идеен и политически дебат. Бог да го прости!

Форум на Алианса за отговорно гражданство – Лондон, 29 октомври -1 ноември 2023 г.

Фейсбук, 23 ноември 2023 г.

На 29-30 октомври и 1 ноември в Лондон се състоя първия форум на Алианса за отговорно гражданство – инициатива на политици, общественици и водещи академични фигури и експерти от Британия, САЩ, Австралия и Канада. Участваха над 1500 души от 72 страни. Основната цел на този форум бе да очертае необходимостта от мобилизация и гражданска подкрепа в защита на ценностите и достиженията на западната цивилизация в условията на разгаряща се междукултурна война в обществата на Запада, нарастващи предизвикателства пред демократичното управление от страна на все по-войнствения ислямизъм, и нарастващата заплаха за международната сигурност вследствие агресията на новия авторитаризъм на Москва, Пекин, Техеран, Пхенян…

Цивилизацията на Запада има водеща роля в света през последните пет столетия. Нейните корени откриваме в античния гръко-римски свят, в културната вълна на християнството, скулптирала европейската идентичност в продължение на две хилядолетия, в наследството на европейското Просвещение. Резултат от този цивилизационен синтез е модерния, свободен, отговорен за живота си и за развитието на обществото човек – гражданин. Само този свободен човек – гражданин е в състояние да създаде и да защитава едно демократично обществено устройство, което – от една страна – да гарантира свободите му, а от друга – да гарантира един обществен порядък на стопански разцвет, идейно и културно многообразие, и ефективна степен на съгласие между членовете на обществото.

Днес цивилизацията на Запада преживява сериозна криза, проявяваща се във все по-всеобхватни културни войни, породени от радикално левичарско отрицание на това наследство. Християнството е обявено за „ретроградно”. Просвещението е загърбено от един нов субективистичен релативизъм, който потребява културното многообразие като оръже за унищожаване на западното културно и цивилизационно наследство. Корените и достиженията на западната цивилизация са целенасочено забравени, а Западът е изправен на подсъдимата скамейка с обвинения, интерпретиращи миналото изцяло като история на насилие, робство и потисничество. Алтернативната левичарска култура се бори с наследството и настоящето на Запада отваряйки широко границите за масова имиграция на хора от други културни и цивилизационни ареали. От една страна, обяснението за това се насочва към икономическата потребност на пазара на труда, а от друга – гласно или негласно се гради визията, че колкото повече външни за западния свят общности населят Европа и Америка, толкова по-бързо ще бъде релативирано, отслабено и забравено омразното за постмодерната левица наследство на западната цивилизация.

Форумът на Алианса за отговорно гражданство постави в основата на своя дебат необходимостта от възраждане на културното и цивилизационно наследство на Запада. Християнството не е „бреме” – то е ключовия културен и духовен инструмент за скулптиране на свободната и отговорна личност. Повечето световни религиозни системи вписват човека в рамката на ултимативно подчинение на индивида в общността. Християнството е вяра и култура на оличностяване – на освобождаване на човека чрез приучаването му да поема лична отговорност – за греха си, за покаянието си, за житейските си цели и тяхната реализация. Просвещението не е „отминал етап” на „тесногръд рационализъм и обективизъм”. Просвещенската традиция залага основните идейни и институционални предпоставки за свободата на човека като гражданин. Равенството на гражданите е основен принцип, заложен в основата на впечатляващия успех на Запада да води човешката цивилизация в продължение на векове.

Възраждането на западното цивилизационно наследство преминава през основни обществени приоритети, които Алиансът извежда като фокус на публичен дебат и политически процес. Преди всичко – възстановяване на ценността и респекта към традиционното семейство. Материалната свръхудовлетвореност на съвременния западен човек развива утилитарни поведенчески модели на пермесивизъм и хедонизъм, чието пряко следствие е задълбочаващата се демографска криза. Едно общество, което се е отказало от своята отговорност да се самовъзпроизвежда може да се окаже на изхода на историята. Масираната имиграция с цел попълване пазара на труда е палиатив, за който вече се плаща все по-висока цена. Значителна част от имигрантите, дошли от други континенти и култури не желаят да се впишат в заварената култура и ценностна система на приелите ги общества. За това способства и яростната кампания на обругаване на западното културно наследство от страна на радикалното постмодерно левичарство. Така Западът все повече се превръща в територия на културно и обществено разделение, в която конкуренцията между заварените и новопридошлите общности придобива все по-разрушителен характер – особено с разрастването на радикалния ислямизъм.

Човешкото същество може да се социализира пълноценно единствено на основата на традиционното семейство, където майката и бащата се обичат и обичат децата си. Всички други форми на променена семейна среда са необходими – и предпочитани като алтернатива на социалния дом, но са частични и пораждащи дисбаланси в изграждането на личността. Така възникват цели поколения, цели общества с нарастваща психологическа и социална уязвимост вследствие на дефицитите в ранната възраст. В семейството децата трябва да получат основата на своята психологическа пълноценност, а в училището – да изградят ценностите на своята гражданска отговорност. Твърдението, че училището не бива да възпитава ценности – под претекста за „мултикултурализъм” – е изцяло погрешно. Ако младият човек не получи възможност да усвои гражданските ценности на демократичното толерантно общество, той/тя ще получат „ценностите” на многообразната поквара, която услужливо наднича зад всеки ъгъл.

Екологията е сфера на идеи и ценности, които са призвани да създават хармонични отношения между човека и неговата природна среда. Значимостта на тези ценности предполага особено отговорно отношение към инструментите за регулиране на баланса между природна, икономическа и социална среда. Радикалният идеологически дневен ред на „зелената левица” често деформира този тъй необходим баланс между човека и природата. Зелените радикали отдавна напуснаха границите на отговорния подход към създаване на ефективен синтез между човека и природата, който Вернадски наричаше „ноосфера”. Екологията все по-често се използва като инструмент на антикапиталистическа идеологическа кампания, която обикновено достига до един и същ краен резултат – до необходимостта „зелените” начело на държавата да орязват и ограничават свободите на гражданите под благовидния предлог, че се борят за „чиста природна среда”, или че „спасяват човечеството” от поредната идеологическа фикция-заплаха – климатична, енергийна или друга. На всяка нова степен на своето икономическо, организационно и геополитическо развитие човечеството се изправя пред нови дилеми на своето взаимодействие с основата на своето съществуване – природната среда. Тези дилеми изискват задълбочен и балансиран отговор, а не прикрити зад власт на арогантни малцинства идеологически фикции.

Затънал в блокадата на своите културно-политически войни Западът се изправя пред все по-сериозната геополитическа заплаха на възраждащия се авторитаризъм. Оптимистичните визии за „края на историята” на победоносния неолиберализъм след края на Студената война, през последните две десетилетия отстъпват все повече територия на възродената геополитическа конкуренция между Запада и неговите съперници, често основаващи претенциите си върху презумпцията за „алтернативни цивилизации”. Неадекватни решения и груби стратегически грешки на водещите институции и фигури на Запада в международната сфера отвориха мащабни пространства за геополитическо съперничество на възраждащия се авторитарен империализъм – на Москва, на Техеран, на Пекин, на Пхенян… Основен ресурс на това съперничество е динамичната пропагандна – хибридна война, която се води срещу системата на западната демокрация и ценностна система с оползотворяване на всички възможни инструменти на развиващата се пред очите ни информационна революция – социални мрежи, медийни конгломерати, нови технологии за персонализирана пропагандна манипулация.

Войната в Украйна, поредната криза и война между Израел и Хамас, кризата в Южен Кавказ са само няколко актуални примера за текуща геополитическа стратегия за прекрояване на глобалния стратегически баланс в ущърб на Запада. Водещите сили на авторитарния геополитически блок целенасочено „палят” граничните периферии между Изтока и Запада в посока глобално противопоставяне и оспорване на завареното статукво с цел максималната му промяна в ущърб на Запада. В това противопоставяне Западът има както стопанско, така и военно превъзходство, но не разполага с адекватни инструменти на морална и културна мобилизация за да отстоява своите ценности, материални и социални достижения. Ескалиращото културно противопоставяне между западното социално и политическо наследство и радикалния нихилизъм на новото левичарство обезсилва потенциала на световната демократична общност на нациите да защити своите достижения и да предотврати по-нататъшното разрастване на авторитарната реакционна вълна на реваншисткия империализъм.

Западът е изправен пред мащабното предизвикателство да се обърне към своите корени, да възроди своите ценности, да утвърди и защити своята демократична политическа система на управление, да мотивира своите граждани с вдъхновяващи социални, морални, духовни и прагматични цели за постигане на едно по-достойно бъдеще, отколкото това на беззащитна територия, открита за набези, завладяване и опустошаване от страна на враждебни културни, религиозни, демографски и геополитически съперници. За постигането на тази цел е необходима мобилизация отвъд тесни партийни и политически граници. Алиансът за отговорно гражданство предлага сътрудничество на всички граждани и обществени сили, за които са скъпи ценностите и наследството на цивилизацията на Запада, за да бъдат обезсилени идейните и политически доктрини – стратегии на радикалното левичарство, което не крие своята основна цел – унищожаване на западната цивилизация, такава каквато я познаваме, такава, каквато я ценим. В политическия план на демократичното действие, съхраняването на корените, ценностите и достиженията на модерната демократична цивилизация е възможно чрез сътрудничество на всички умерени политически доктрини и стратегии – на консерватизма, на християндемокрацията, на класическия либерализъм и на демократичния патриотизъм.

Алиансът за отговорно гражданство е инициатива за разумен дебат и обединение на всички, които осъзнават опасността от нихилистичната промяна, безотносителна към ползотворното наследство на една велика цивилизация, създала и защитила най-ценното достояние на човешкото развитие – хуманизма, свободата на човешката личност. Тази свобода е в основата на успеха и величието, които западната цивилизация постигат през хилядолетията на своето съществуване. Тези, които отричат този успех и величие са стратегически противници именно на свободата – и правят всичко възможно за да унищожат организираните обществени предпоставки за нейното съществуване, да унищожат цивилизацията на Запада.

На 10 ноември 1989 г. …

Фейсбук, 9 ноември 2023 г.

На 10 ноември се прибрах по обед вкъщи за да слушам Deutsche Welle на български – започваше в 12:30 ч. Пуснах го – Берлинската стена паднала снощи… Трудно ми беше да повярвам, въпреки че вече бе направен пробивът през Унгария към Австрия от август, в Полша бяха се провели първите полусвободни избори, в които Солидарност бе спечелила 99 от 100-те места в Сената ( в долната камара комунистическата партия си бе запазила квота за мнозинство, която скоро рухна като картонена кула). Описанието на невероятната нощ в Берлин, разбира се бе много вълнуващо – не бях се чувствал по този начин от далечните дни на август 1980-та, когато бях в Полша и едно мощно обществено движение ми даде конкретна представа за това, което не бях преживявал никога дотогава – опияняващото чувство за свобода.

Емисията на Deutsche Welle приключи в 13:20 ч. и аз веднага тръгнах за университета – за да споделя радостта с моите колеги – съмишленици. След 15 ч. дойдоха няколко колеги, работещи и в ЦК (освен в университета) и „поверително“ ни съобщиха, че в Бояна Тодор Живков е паднал от власт. Не зная дали по-младите сред нас могат да си представят мащаба на тази новина – бях вече на 31 години, но през живота ми никой друг не бе управлявал България освен Живков начело на режима, установен от Москва преди почти половин век… Какъв ден, какво преживяване! Имам още два конкретни спомена – освен радостното въодушевение в университетските коридори. В разговор с мои колеги споделихме съгласието си, че за България от този ден нататък ще бъде от ключово значение какви стъпки ще направи за да преизгради ефективно своята държава и общество. Надявахме се за няколко години да видим една съвършено друга, свободна и заможна страна. Уви, мечтали сме твърде много, твърде щедро… Вечерта отидохме в Яйцето на Ректората, където прави, с чаши в ръка изпяхме „Многая лета“ за България. Двама-трима по-правоверни другари ни направиха забележка, че е рано да пеем „Многая лета“ на Петър Младенов. „Че кой го е грижа за Петър Младенов“, възторжено им отговори млад колега от нашата маса, „ние пеем за България…“ На голяма маса бяха седнали 20-30 студенти по история от Швеция – на академична екскурзия в Исторически факултет. Не мога да си представя колко снимки направиха тези деца – и какъв отпечатък остави у тях това извънредно събитие, разиграло се пред очите им.

Останалата част от историята е известна – макар и спорна в очите на мнозина българи – и до ден днешен. Безспорно – поне за мен – остава възторженото чувство за свобода, което изпитах за втори път в живота си – след август 1980-та в Полша, на 10 ноември 1989-та в София. Оттогава насам многократно съм се срещал с многобройни измерения на свободата. Но този възторг, тази еуфория от падането на една омерзителна диктатура над собствения ти живот повече не съм изпитвал оттогава… Но и тези два проблясъка са ми достатъчни за да кажа, че съм познал най-важното в един човешки живот – преживяването на свободата.

История и левичарство

Фейсбук, 23 октомври 2023 г.

Всеки човек, който се занимава по един или друг начин с история, има един интелектуален и един морален ангажимент. Интелектуалният се отнася до необходимостта коректно да бъдат представени фактите за съответния период и общество, за да могат тези, които слушат или четат да придобият балансирана представа за събитията, които са обект на темата – публикацията – анализа. Моралният ангажимент се отнася до коректността, с която бива представен историческия контекст на едно или друго събитие, както и оценките, които се правят за участниците в него.

Напоследък ултралевичарската вълна радикали на Запад предостави изобилни примери за това как не бива да се чете и тълкува историята. Десетки исторически фигури бяха детронирани и хвърлени в „калта“ заради това, че животът и делата им не съответствали на ценностите и стандартите на поведение на съвременната епоха. Джордж Вашингтон и другите отци-основатели на Америка бяха детронирани, защото били робовладелци. Фактът, че в тази епоха всеки по-заможен бял заселник е притежавал роби се оказва без значение. Както без значение се оказаха и техните значими приноси към американската и световната история.

От класически литературни произведения се вадят герои, преименуват се книги, цензурират се „некоректни“ изказвания, сцени и сюжетни линии. Детските приказки се преработват в „идеологически коректен“ стил. Снежанка вече е в компанията на джуджета, които освен с балансирана расова принадлежност, включват и джендър баланс… Въпреки, че са само седем, джуджетата отразяват политически коректното джендър многообразие на съвременната епоха. Бащата на Пипи Дългото чорапче изгуби част от длъжностната си характеристика – сега е само капитан на кораб.

Западните „събудени“ анархо-троцкисти си мислят, че са много оригинални в служба на своята „политически коректна“ цензура. Но не са оригинални – те повтарят същото, което в продължение на целия 20 век правиха и продължават да правят болшевишките им предшественици. Няма значим руски писател, на когото през съветската епоха да не са цензурирали какъвто и да е литературен текст. Освен, че повечето от тях са смятали за съвсем разумно преди това и да се самоцензурират. Комунистическата версия на историята бе превърната в причудлива негативна утопия, която усърдно отхвърляше всяка историческа личност, която не бе достигнала до идеологическата правота на ленинизма-сталинизма. Горките хора от миналите епохи! Не са могли да подозират, че ще им се наложи да се изправят задочно пред такава „критика“ на примитивни политически тарикати от някаква бъдеща епоха. Както и на Хариет Бичер Стоу не се е и присънвало, че великолепното й повествование за чичо Томовата колиба ще бъде „приведано в съответствие“ с прогресивните стандарти на далечното й бъдеще.

Патосът на радикалните санкюлоти – болшевици, троцкисти и „събудени“ – разбира се е най-разгорещен срещу тези фигури в историята, които пряко или задочно са били и си остават техни противници. Ако плахо се опиташ да им обясниш, че тези хора от миналото също са били подвластни на господстващите за епохата им възгледи, че са били увлечени от идеи и ценности, които само реалното развитие на историческия процес в последствие е дазавуирало или само коригирало – ще те изкарат я „фашист“, я „расист“, я някакъв друг „ист“, който заслужава само осъждане.

Историята е учителка на народите само ако бъде четена добросъветно и с респект към реалните дилеми на хората и епохите от общото ни минало. Тогава можем да направим някои от най-съществените разлики в оценката на поведението, следвано от нашите предшественици. Ние носим в себе си познанието за добро и зло и затова можем да определим разликата между престъпника, заблудения идеалист и прагматика, който избира да направи не нещо добро, а нещо по-малко лошо. Тези исторически типове и носителите им търпят интерпретация и критика, но всеки от тях по различни причини и в различна степен на отговорност, която са поели.

Но сред правещите и пишещите история има и немалко хитреци. Те прикриват собствените си престъпления, собствената си измяна или собствената си недобросъвестност като приписват на своите опоненти в историческата драма негативи и простъпки, целящи да оневинят тях самите. Колко пъти сте чували, че в българския „Народен съд“ са били осъдени българските фашисти? Колцина от тях са били фашисти и колцина – попаднали на пътя на кървавия валяк хора с най-разнообразна идентичност, житейска съдба и лична отговорност? Само че ако се окаже, че осъдените – или мнозинството от тях – не са били „фашисти“, съвсем очевидно става, че прокурорите и съдиите са били фашисти. Както и тези, които са ги учредили в ролята да съдят.

„Който контролира миналото – контролира бъдещето. Който контролира настоящето – контролира миналото…“, Джордж Оруел. След 1989 г. проспахме настоящето, през което можехме да наложим правдива картина на миналото. Тези, които паднаха от власт след 10 ноември се отърваха с лека уплаха и „нарисуваха“ подходящото за себе си минало. Затова и имат преднина в организирането на общото ни бъдеще. Това е урок не само за нас, българите. Защото пренаписването на „политически коректно“ (по-рано се казваше „идеологически грамотно“) минало осъжда децата ни да живеят в едно нечестно завоювано бъдеще.

Защо Кремъл предаде арменците от република Арцах – Нагорно Карабах?

Фейсбук, 4 октомври 2023 г.

Окончателното унищожаване на република Арцах – Нагорни Карабах се оказва поредна операция на руската федерална служба за сигурност – ФСБ. Това съобщава за държавната телевизия на Армения Самвел Бабаян – генерал от армията на Нагорни Карабах. Високопоставени политици в Нагорни Карабах подписват писмо, изготвено в Москва, в което изрично се подчертава, че на територията на Арцах са влезли войски на република Армения. Така Москва премахва последното препятствия пред военната операция на Баку за окончателно унищожаване на република Арцах – Нагорни Карабах. Според сключено между Баку и Степанакерт по-ранно споразумение се предвижда оцеляване на автономна република с арменско население в Нагорни Карабах с територия 4.4 хил кв. км. Очевидно, за Москва това решение на конфликта е неизгодно. Интересно защо…

През трите десетилетия на своето съществуване Арцах – Нагорни Карабах е база за руски военен и стратегически контрол върху Южен Кавказ. Подобна база, всъщност е и самата Армения. Освен военната база в Гюмри, руски поделения на ФСБ охраняват арменската граница с Турция, контролират Лачинския коридор между Ереван и Степанакерт. Икономиката на Армения е почти изцяло доминирана – притежавана от руски компании. Олигархичната инфраструктура на властта се възпроизвежда в пряка зависимост от руските интереси и присъствие на арменска територия. Когато преди малко повече от десетилетие бе прекъсната възможността за снабдяване на Ереван с руски газ (поради влошаването на отношенията между Москва и Тбилиси), Армения договори внос чрез изграждане на газопровод от съседен Иран. Кремъл веднага се намеси и строго ограничи капацитета на тръбата, която ще снабдява Ереван с ирански газ. На нас това арогантно хазяйничене и на българска територия в близкото минало, а и в настоящето, също ни е познато. Но ако Армения бе – и си остава – изцяло зависима от Москва във всички сфери на своя национален живот, Нагорни Карабах бе на практика директно управлявана от руските служби и институции територия – включително чрез назначаване на пряка руска агентура по цялата пирамида на институционалната власт в Степанакерт. Сега, очевидно, тази агентура е изпълнила последната заповед на Кремъл – да прекрати съществуването на „република Арцах” като провокира нова спецоперация на Баку – под претекста, че в Нагорно Карабах са разположени войски на Армения.

Интересен е въпросът защо Кремъл се отказва от свой основен плацдарм в стратегическия регион на Южен Кавказ, на практика занулявайки своето присъствие в доскоро населения с арменци анклав на азерска територия Нагорно Карабах. Най-популярните отговори на този въпрос са свързани с идването на власт в Ереван на Никол Пашинян – премиерът, когото Путин разглежда като „предател”, „соросоид” и свързан със Запада. Тези квалификации, разбира се, са най-малкото пресилени. Пашинян просто е избран демократично от арменците – и то преди всичко поради пълното фиаско на прокремълския карабахски клан на Кочарян – Саркисян, управлявал в Ереван десетилетия на вълната на националистическия радикализъм, ескалиращ около конфликта с Баку за Нагорни Карабах. Освен авторитарен, режимът на карабахския клан бе брутално корумпиран – дори и по постсъветски стандарти – и напълно сервилен спрямо волята на Москва, независимо от арменските национални интереси. Греховете на Пашинян пред Кремъл са два. Първият грях – Пашинян е демократично избран. Путин не обича талкива хора – той обича сам да избира хората, които да му служат. Второ – Пашинян е първия лидер на Армения след Левон Тер Петросян, който има съзнание за стратегическата необходимост да защитава националния интерес по-балансирано и в по-широк международен контекст, а не само чрез подчинение и служба на Москва. Внушенията, че Пашинян е „предател” спрямо Кремъл са плод на параноична пропаганда. Като опитен политик, Пашинян си дава ясна сметка, че Армения се намира в състояние, в което не може да не се съобразява с господстващия руски интерес в страната. След предателството на Москва спрямо арменците и заличаването на Арцах – Нагорно Карабах, това господство е на път да се разклати сериозно.

Би било доста повърхностно обаче да си обясним Карабахската катастрофа на арменците единствено с „височайшия гняв” на кремълския диктатор към демократично избрания лидер на Ереван. Южен Кавказ е зона на сериозни – драматични геополитически промени, свързани преди всичко с отслабването на Русия в контекста на кремълската агресия в Украйна. Регионът е основен фокус на стратегически интерес за Анкара още с рухването на Съветския съюз. Тогава Турция започна да реализира своята стара мечта за „великия Туран”, разгръщайки многообразна стратегия за културно, политическо и стопанско присъствие в Кавказ и постсъветска Централна Азия. През 90-те години обаче се оказа, че слуховете за окончателната смърт на Руската империя са преувеличени. Дали случайно, дали не съвсем, по същото време Анкара се сблъска с много опасен – ключов за сигурността й проблем: гражданския конфликт, разпален от ПКК (Кюрдската работническа партия) в югоизточен Анадол, но и в останалата част на Турция (да си припомним – последният самоубийствен атентат пред парламента в Анкара в края на септември бе отново дело на ПКК). През 90-те години се оказа, че не е време за бърза реализация на пантюркистките мечти в кавказко и централноазиатско направление. Сблъсъкът между Ереван и Баку за Карабах след 1994 г. се разви като класически „замразен конфликт”, чрез който Кремъл поддържаше в продължение на три десетилетия своята стратегическа хегемония в Южен Кавказ. Анкара бе принудена да ограничи своята позиция до политическа подкрепа за Баку и пълна блокада на Армения, включително липса на двустранни отношения в дипломатическата сфера.

Войната в Украйна мощно разшири сферата на геополитическо влияние на Турция – не само в преките отношения с Москва, но и във възможностите за оказване на натиск върху стратегическите баланси на региони като Кавказ и Близкия изток. Индикатор за тази промяна в съотношението на силите бе и откритото военно сътрудничество на Баку с Анкара, последвало процеса на динамично обновяване на въоръжените сили на Азербайджан, и снабдяването им с най-модерни оръжия (на база доходите от износ на нефт и газ). Така се стигна до драматичното поражение на арменските въоръжени сили във войната с Азербайджан през 2020 г., в която Турция пряко и открито подпомагаше азерските военни усилия. Последва реокупация на Карабах и граничните с него територии от азерската армия, както и разширяващ се азерски контрол върху Лачинския коридор между Армения и Карабах – контрол, маскиран с вялото присъствие на руски „миротворци”. Бе упражнен и военен натиск върху Армения за възможно свързване между Азербайджан и неговата провинция Нахичеван по коридор в най-южната част на арменската територия (Зангезурския сухопътен коридор). Последният акт на тази драматична промяна в баланса на силите в региона е целенасочената спецоперация на руските специални служби за пълно предаване на контрола върху Нагорно Карабах на Баку, унищожаване дори и на минималната възможност за съхранен автономен статут на арменците там. Така се стигна до екзодуса на арменското население на областта към Армения през последната седмица. На практика, Русия доброволно предаде на Анкара съществена част от стратегическия контрол върху Южен Кавказ. По всяка вероятност, срещу обещание за намалена турска подкрепа за Киев във войната с Русия и ангажимент за съхраняване позициите на Кремъл в самата република Армения – след като „предателят Пашинян” бъде отстранен от властта…

Предателството на арменската кауза в Южен Кавказ от страна на Кремъл не е прецедент, доколкото Москва систематично е нанасяла удари върху арменските интереси в този регион през цялата си имперска история. Този текст няма за цел да припомня добре известни събития, свързани с появата на турската република, специалните отношения на Анкара с болшевиките в Москва и т.н. Драматичната съдба на арменския народ, притиснат от могъщи противници – Османската империя, преди това – Персия, но преди всичко поставян в унизително подчинение от своя основен „приятел” – Руската империя, е основание за самите нас да се замислим относно собствената си съдба и немаловажните рискове, които залагаме за бъдещето на България, обслужвайки аналогични стратегически илюзии като тези, които нанесоха поредно тежко поражение на арменската държава и народ.

Стратегическото поражение, което Русия нанесе на самата себе си с агресията срещу Украйна промени съществено и дългосрочно геополитическата карта на източна Европа, Черноморския регион, Кавказ и постсъветското пространство като цяло. Изпаднала в дългосрочна стратегическа изолация, Русия неизбежно ще се раздели със съществена част от своето геополитическо влияние в гореизброените региони и спрямо Европа като цяло. В североизточна Европа динамично се развива един нов геополитически център около нарастващата мощ и влияние на Полша, Прибалтика, Румъния и на самата Украйна. На югоизток бързо нараства геополитическия потенциал на Турция. За Балканите, както и за Кавказ, съотношението на силите между Москва и Анкара винаги е имало голямо стратегическо значение, наред с повишаващата се понастоящем стратегическа тежест на евроатлантическата система за сигурност. Отслабването на Русия и засилването на Турция вече дава конкретни резултати – като поражението на арменската кауза в Нагорни Карабах и в Южен Кавказ като цяло. На Балканите тази промяна в баланса на силите между Москва и Анкара също ще има дългосрочни последствия. Сърбия вече плаща болезнена цена за „специалните си отношения” с Кремъл. Гърция предприема категорични стъпки за интегриране на своята система за сигурност в партньорски отношения с Вашингтон и други атлантически партньори. България плаща тежка цена за своята зависимост от влиянието на Кремъл – с провала на отношенията между София и Скопие, със самоизолация от процесите в Западните Балкани, където София се предполагаше да бъде лидер в процесите на евроинтеграцията.

Стратегическото влияние и контрол, които Москва упражнява върху нас са огромен воденичен камък „на шията” на българското общество, спъващ усилията за модернизация, стопански успех и прозрачно управление. Но ние все още не си даваме сметка за възможните драматични последствия от разклащането и рухването – за пореден път – на стратегическия потенциал на Кремъл. Геополитическият вакуум е както опасност, така и възможност. Някои печелят от него, други губят. Уроците на поредното поражение на арменската кауза в Южен Кавказ са от основно значение за нашето собствено отрезвяване и събуждане. България има само един шанс за успех в процеса на това все по-динамично геополитическо преобразуване – максимално ефективна интеграция в институциите на евроатлантическата сигурност и сътрудничество. Гаранции за съхраняването на българския национален интерес и суверенитет не могат да дойдат от никъде другаде.

Трагедията на арменците в Нагорно Карабах

Фейсбук, 24 септември 2023 г.

https://clubz.bg/141607?fbclid=IwAR1luP_fK86w-BaTtjvwGNeyK0TD6XCOOqTxYRVn4NohsakDmwXhn1R-y9s

Трагедията на арменското население на Нагорно Карабах носи значими уроци – не само за арменците, но и за всички нас. Считам за легитимна борбата на арменския народ в Карабах срещу репресивния режим на Баку – по време на Съветския съюз, и след него. Южен Кавказ е поле на арогантни имперски експерименти от столетия – в не по-малка степен отколкото Балканите. Присъединяването на Нагорно Карабах към Азербайджан от сталинисткия режим е на практика част от основната имперска схема – „Разделяй и владей“. Еманципацията от съветската империя включваше и стремежа към еманципация от етнически основано насилие върху тази част от арменския народ.

За съжаление, дългият период след 1989 г. до 2020 г. не бе използван от ръководството на Карабах и на Армения за постигане на работещ компромис с Азербайджан, при това от позиция на военно и политическо надмощие на арменците. Президентът Левон Тер Петросян бе отстранен заради своята компромисна и балансирана позиция и бе заменен от политическа фракция радикали начело на арменската държава с произход от Нагорно Карабах. Тези радикали установиха авторитарен режим в самата Армения и подчиниха изцяло нейната вътрешна и външна политика на каузата за „независим Карабах”. За да преследват тази кауза, управляващият карабахски клан в Ереван обвърза Армения изцяло и едностранно с подкрепата на Русия срещу претенциите на Баку за възстановяване на азерския суверенитет върху областта, която арменците наричат „Арцах”.

За Москва тази сделка – васалитет на Ереван срещу защита от ревизионизма на Баку – бе изгодна в продължение на дълъг период от време. На територията на Армения се намира руската военна база в Гюмри, която стои там от столетия – тя отбелязва „лимеса”, границата между Руската и Османската империя (и Персия), гарантира геополитическото превъзходство на Русия с Кавказкия хребет „зад гърба й”. Контролът върху Армения играе важна роля за постоянния натиск, който Москва упражнява върху Баку за спиране или поне отслабване на азерския стремеж към независимост, който Азербайджан демонстрира на основата на своите природни богатства от нефт и газ. За Москва тази независимост би означавала, първо, загуба на геополитическо влияние в Южен Кавказ, където азерските турци чувстват силен афинитет към самата Турция – многовековен съперник за надмощие над Русия в Кавказ. Към стремежите на Турция можем спокойно да прибавим и интереса на Вашингтон, Лондон и други западни фактори към откриване на стратегическата и търговска ос Изток – Запад от Каспийско море, през Южен Кавказ и Черно море до Европа. Москва с всички сили се бори Южен Кавказ да остане стратегически организиран около оста Север – Юг, която гарантира руския геополитически контрол в региона. Второ, азерската независимост за свободна търговия с нефт и газ за Москва означава ерозия на нейния стратегически монопол в снабдяването с енергия на източна Европа и до голяма степен – на Европа като цяло.

Така Армения играе ролята на основен ключ за руски контрол върху Южен Кавказ, срещу стремежите на Баку и Тбилиси – всяка по свой начин – за геополитическа еманципация от Москва и стратегически излаз към Европа и Запада. Армения е част от всички международни договори, към които Москва принуждава своите постсъветски съседи – ОНД, за „евразийска икономическа интеграция” и за „обща отбрана” – ОДКС. Армения на практика пропуска съзнателно всички шансове за развитие на автономни отношения с Европа и Запада – нещо, към което повечето други постсъветски държави се стремят след 1991 г. Легитимацията на тази позиция за Ереван е доста проста – Армения е далеч на изток, Западът трудно може да оказва системно геополитическо влияние върху региона, а патронажът на Москва пази Армения от нейните основни исторически врагове в региона – преди всичко Турция и Азербайджан. Тази позиция е господстваща по протежение на десетилетия в арменската политика, въпреки че многолюдната арменска диаспора в Европа и Америка е мощен проводник на интересите на малката държава в световните дела. Руската военна помощ за Ереван десетилетия сдържа стремежите на Баку да възстанови своя суверенитет над сепаратистите от Карабах.

Нещата се променят с възможността на Баку да употреби своите огромни приходи от нефт и газ за обновяване и модернизиране на своите въоръжени сили, както и от нарастващия геополитически интервенционизъм на Турция в региона. Съвместните усилия на Анкара и Баку водят до стратегическото поражение над Ереван във войната от 2020 г. И до практическата загуба на контрола върху Карабах. Москва замислено гледа на случващото се в „неутрална” позиция. Променените геополитически баланси в региона правят по-неизгодно едностранното обвързване на Кремъл с Ереван и налагат нов тип компромис със засилващия своя енергиен и военен потенциал Азербайджан, както и със стратегическия партньор на Кремъл – Анкара. Необходимостта от този компромис рязко се засилва с авантюрата на Москва – агресията срещу Украйна от февруари 2022 г. и с нарастващата изолация на Русия в международната общност. Стратегическият съюзник на Ереван, върху който е основана изцяло стратегията на Армения за оцеляване и контрол върху Арцах-Карабах разсеяно отмества поглед от драмата, разиграваща се между Баку и Ереван… Въпреки поетите ангажименти – в ОДКС и в двустранните отношения. Москва се опитва да „легитимира” своето поредно предателство спрямо арменците с добре режисирано „недоволство” от поведението на арменския премиер Никол Пашинян (обявен за „соросоид”), който се стреми да разнообрази геополитическите валенции на арменската държава на Запад, без да се отказва от основния приоритет на външната политика на Ереван – сътрудничество и послушание на Москва.

Предателствата на Руската империя към арменците са обект на отделна и много дълга история, но тук си струва да отбележим предаването на Карс и други изконни арменски територии на Турската Република в името на стратегическото партньорство на болшевиките с нейния основател – Мустафа Кемал Ататюрк – през 20-те години на 20 век. Преди това Русия невъзмутимо наблюдава кланетата на арменци в Османската империя през 1915 г., въпреки, че арменското национално освободително движение е стимулирано от Петербург и разчита на Руската империя в контекста на Първата световна война. Отдаването на Арцах-Карабах на Азербайджан от страна на болшевишкия режим е нова брънка във веригата на предателства на арменската кауза от страна на Руската империя, отново изоставила своя „стратегически партньор” в Кавказ… Тези исторически уроци бяха забравени от властимащите в Ереван през последните две-три десетилетия, особено след отстраняването на президента Петросян. Радикалният национализъм в подкрепа на Карабах се основаваше върху авторитаризъм вътре в Армения и безусловно подчинение на Москва във външната политика на Ереван. Полагането на „всички яйца в една кошница” – и то в кошницата на доброволно подчинение на Москва – доведе до поредната национална трагедия на арменците. Историята отново се повтори в познатия си от миналото модус – турците разгромяват арменската кауза, а „защитникът” Москва невъзмутимо гледа на трагедията на своя кавказки съюзник, защитата на който вече не е изгодна за текущите интереси на Кремъл.

Тази история е много поучителна не само за бъдещите поколения арменци. Тя е много поучителна и за българите, които все още хранят илюзии относно „братската роля” на Москва като „защитник” на България. Българската история е пропита до мозъка на костите си от манипулациите на имперската идеология за „братството” между двата народа. Тези пластове на дълговечна манипулация на българското национално съзнание пречат на поколения българи да видят истината за отношенията между България и Русия. За Кремъл независимата и силна българска държава никога не е била изгодна от стратегическа гл. точка – така както силна и независима Армения никога не е била в интерес на руския контрол върху Южен Кавказ. България е необходима на Русия като квазидържава, нестабилна, разделена, подвластна на страховете си от своето минало, и оттук – лесна за манипулиране и владеене от страна на Москва. Няма начин за българска национална независимост в условията на подчинение на България на Русия. Единствените периоди на относителен успех на българската национална кауза се разгръщат в условия на откъсване на България от подчинение на Русия – при управлението на Стамболов, през 30-те години на 20 век… От 80 години насам България е на дъното на своя потенциал за държавно и национално развитие поради колонизацията на страната от Москва – първоначално под ботуша на Съветската империя, а след 1989 г. – под управлението на криминалната руска олигархия и българските й слуги – в енергетика, корупция и пропаганда. Трагедията на Армения е още едно сериозно предупреждение за всички българи – да отворим очите си и да се погрижим за каузата на една наистина независима България.

За съжаление, арменците и българите много си приличат по една своя обща черта – отказват да се учат от своето минало и затова преживяват своите исторически трагедии отново и отново – въпреки, че мнозина сред тях претендират да са радикални националисти. Арменци и българи много си приличат и по нещо доста по-конкретно – те позволяват на кремълската пропаганда да използва пълноценно османо-турската фрустрация на българския и арменския национален характер, за да постига своите собствени великодържавни цели. Усвояването на уроците на миналото е единствения път към успех в настоящето и бъдещето.

Илон Мъск и богатството като илюзия за енциклопедизъм

Фейсбук, 8 септември 2023 г.

https://www.24chasa.bg/mezhdunarodni/article/15434747?fbclid=IwAR354PQsZ2K350FuIUDT57lzAkXxNOcEN4Dn3aco6IBxYOOnAn6iyzjONv0

Този казус показва изключително ясно рисковете от концентрация на мащабна разпоредителна власт в ръцете на личности, които са успели да спечелят огромно богатство. Илон Мъск е положителен пример за човек с подобни огромни възможности. Той е визионер, чиито идеи правят революции в няколко различни сфери. Той на практика създаде алтернативата на електрическия автомобил като го направи широко достъпен – въпреки всички възможни „за“ и „против“. Той на практика възстанови космическата програма на НАСА със своята Space X, която е крачка към осъществяването на голямата му мечта – колонизиране на Марс. Създаде програма за изкуствен интелект и видя огромните рискове, които ИИ носи на човечеството като социална организация. Придоби Twitter за да сложи край на цензурата чрез монополизиране на социалните мрежи.

Но нито един човек – какъвто и гений да култивира – не е в състояние да употреби подобно огромно богатство компетентно във всички сфери на неговата приложност, дори и името му да е Илон Мъск. Осуетяването на морската операция на ВСУ срещу черноморския флот на агресора в Крим е решение на Мъск, което е дълбоко погрешно и това решение откроява дълбоките рискове на подобен всеобхватен – но едноличен контрол. Мъск е под въздействието на консервативните обществени и медийни кръгове в Америка, тъй като е омерзен от доминиращата ляво либерална култура на „заличаването“ (cancel culture) и опитите на левичарите да наложат цензура в услуга на радикалните експерименти, които правят за промяна на обществената култура на публичния живот в Америка.

Но присъединил се към консервативния лагер в днешното разделение на Америка, той очевидно е възприел и крайните възгледи на изолационисткото – „тръмпистко“ крило на консерваторите, което е на позиции за съглашателство с Путин и за оттегляне на американската подкрепа за Украйна. Тук не е мястото, където да разгледаме причините и същността на тази „щраусова“ – изолационистка позиция на тръмписткия консервативен лагер. Тук е мястото, където да посочим, че една личност – в случая Илон Мъск, която не разполага с експертиза в сферата ма международния живот, а още по-малко – с експертиза относно бруталната империалистическа природа на кремълския режим, може да си позволи да взима ключови решения за даване или оттегляне на подкрепа за всяка една от воюващите страни, след като контролира глобалната мрежова комуникация Starlink.

Федералното правителство във Вашингтон има договорни отношения със собственика Мъск за ползването на Starlink за стратегически цели, но очевидно не разполага с достатъчни инструменти за контрол върху неговите решения. Мъск е контактувал директно с руския посланик в САЩ, има версия и за това, че е говорил директно с Путин за опасенията си, че нападението на ВСУ над черноморския руски флот може да предизвика „ядрена война“. Можем да си представим същността на тези разговори, в които Мъск загрижено пита Кремъл – „Вие ще употребите ли ядрено оръжие ако нападнат флота ви в Крим?“ Добрите чичковци от Кремъл усмихнато отговарят – „Разбира се, че ще употребим – веднага ще употребим!“. Уплашеният Мъск си казва – „Я да не предизвиквам аз нов Пърл Харбър, ами да спра Starlink за украинската морска операция…“

Мъск няма откъде да подозира колко дълбока е торбата с лъжите на Москва. Дето се вика, държавни секретари на Америка изкарват по един мандат, докато се запознаят с основните прелести на кремълското изкуство на измамата на международната сцена. Но същият този Мъск има гигантския ресурс да води своя собствена политика по отношение на Москва, може би на Пекин, може би спрямо други ключови въпроси в международния живот. И ако за „Тесла“, за Space X, за изкуствения интелект и за обществения живот в Америка Мъск има повече или по-малко достатъчни познания за да управлява компетентно своята финансова – и оттам властова империя, то за проблемите на международните отнпошения такава компетентност очевидно му липсва.

Оттук ние си задаваме същите въпроси, които възникнаха във връзка с епидемиологичната компетентност на „ваксинатора“ Бил Гейтс, с последиците от взривната експанзия на Amazon по време на ковид и властовия ресурс на Джеф Безос за преструктуриране на американското и глобалното общество, с последиците от „всестранната информираност“ на господата от Google за нашия цялостен живот… Преди почти век и половина в Америка започнаха да създават антитръстови закони, защото не искаха да позволят на няколко големи корпоративни групи да монополизират ключови сектори на пазара – да отменят пазара. Доколко успешно бе антитръстовото законодателство е отделен – и важен въпрос. Но днес ние даже и не говорим за този масиран, безграничен монопол, който парите – собственост на отделни личности – упражняват върху обществения живот. Монопол., който придобива пълноценен ресурс да променя драматично обществото в посоки, желани и контролирани от отделни и всемогъщи хора.

Съединението и системната грешка на империята

Фейсбук, 6 септември 2023 г.

https://clubz.bg/140981?fbclid=IwAR0o5–TXY5HW0iC8xyo6FiRLMMVrvMggGlf1yij49hsQHJ9ujuTOVtrrOQ

„…Когато нашествието, водено от Чардафона, минало пред руското консулство в Пловдив, ако Игелстром да бил излязъл на балкона да заяви волята на Русия, всички щели да се разбягат…“, Евгений Львов

Оценката на имперските власти в Петербург и Москва за Съединението е погрешна в същността си и това дава шанс на българското национално движение да постигне своите цели със Съединението. Тази погрешна оценка за масовите граждански – народни движения произтича пряко от дълбоко ретроградната същност на руското имперско самодържавие – в цялата история на империята, и до днес. Великодържавният мироглед разглежда всяко политическо и историческо събитие през призмата на добрата или злата воля на владетелите в защита на техните интереси и напълно неглижира волята на обикновените хора, на народите като събудени граждански общности, способни да преследват своите осъзнати цели.

Русия винаги е била сатрапия – власт на царя и неговата високопоставена прислуга начело на държавата. Всеки бунт, всяко недоволство може да бъде резултат само на елитарен заговор, на подклаждане на недоволство, на подкопаване на царската власт от нейни високопоставени врагове – вътрешни или в чужбина. Народното движение е стихия, контролирана от заговорнически сили. Народът е „стадо овце“, който няма своя гражданска – политическа субектност, няма потенциал за осъзнаване на цел, на общност, на идея за бъдеще извън официалната идеология на самодържавието.

Затова и Съединението в очите на руския имперски елит е заговор на „неблагодарния княз“ Александър, когото Русия е поставила начело на своята по право колония България, но той се е отвърнал от милостта на императора и е тръгнал против волята му. Какво може да се направи? Най-добре да се изтеглят руските офицери начело на българската армия, да се остави младото княжество безпомощно без руската „грижа“ и подкрепа, а след това да се насъскат османците и сърбите да ударят по неблагодарния княз на „нашата България“. Какъв ти тук Чардафон, какво Народно събрание, какъв Стамболов може да има значение… Руският гняв бързо ще поправи нещата – Александър ще бъде наказан и изведен, а българите покорно ще сведат глави пред императорския трон.

Ето тази руска визия за Съединението на практика подпомага реализацията му, защото задълбочава и прояснява разбирането на българите, че сами са си отговорни за своята свобода и за реализацията на своето национално обединение. Следва „войната на капитаните“ и позорното прогонване на насъсканата от Русия Миланова Сърбия. Следва контрапревратът на Стамболов и смазването на руските слуги в българската армия, тръгнали срещу отечеството си. Следва истинската мирогледна еманципация на българската национална идея и на българската държавност от митовете за „майчица Русия“, която ще се погрижи за всичко, стига ние да сме послушни.

Същата визия за света, уппавляван от заговорите на могъщите властници доминира руското държавно политическо мислене до ден днешен. През август 1991 г. група високопоставени апаратчици и генерали от КГБ извършиха преврат срещу управлението на Михаил Горбачов. Превратът се провали, защото съпротивата на импулсивния радикал Елцин – начело на Върховния съвет на Русия – бе подкрепена от гражданите на Москва, които излязоха на площада и осуетиха връщането на неосталинистите на власт. От тук в руската политика тръгна мита за „нежните революции“ организирани като преврати от враждебния Запад. През 2003 г. „световният империализъм“ направи „нежна революция“ в Тбилиси и свали от власт Шеварнадзе. Година по-късно – същото се случи в Киев с „Оранжевата революция“. Навсякъде, където олигархичната власт на постсъветските мафии срещаше отпора на въстаналото гражданство, обяснението бе едно и също – пореден комплот на Запада.

Тази визия за света и за народите като безсъзнателни стада, подтиквани в една или друга посока от организирани елитарни заговори бе поставена в основата на кремълската стратегия към постсъветското пространство и към целия останал свят при управлението на Путин. (Киевският Майдан от 2014 г. бе организиран, разбира се, от ЦРУ.) Какво да стори „нападнатата от нечестивия Запад“ Русия? Разбира се, да отговори със същите инструменти на заговора срещу своите врагове. Така тръгна осъществяването на Путиновата „гранд стратегия“ за подкопаване държавите и обществата на Европа и Запада със средствата на кагебистките оперативни мероприятия. Хибридна война, подкопаваща ценностната система и идейните основания на демократичните политически режими – особено в „мекушава“ Европа. Подкупване на набъбващи пети колони – транслатори на пропагандни внушения в полза на кремълския режим. Манипулиране на избори, реферндуми, организиране на кампании срещу публични цели и обществени процеси, насочени против агресивните интереси на Москва в целия свят.

На пръв поглед тази стратегия на Кремъл постигна значителни успехи, а в неколцина страни – като България – успя да обърне значителна част от населението не просто срещу управляващите демократични институции, но и срещу здравия разум на едно пълноценно национално съществуване. Така Европа и ЕС, откъдето идват структурните фондове за развитие на изостанали общества като българското са обявени за зложелатели и врагове. А Русия, която ежегодно присвоява милиарди от своя енергиен монопол върху България, от дълбокия контрол върху решенията на националните институции, се разглежда от тези българи с помътнено съзнание като „спасителка“ и като „алтернатива“. Руските пропагандни усилия подпомогнаха Брекзит, подкрепиха популистки десни радикали в цяла Европа, намесиха се дори в изборите в САЩ…

Но въпреки текущите ползи за Кремъл от мащабната хибридна война срещу Запада, дъгосрочните вреди за самата Русия се оказват доста по-значими и опасни за оцеляването на самия режим в Кремъл. Убеждението, че Майданът през 2014 г, е изцяло сътворен от ЦРУ ослепи кремълските стратези за реалния процес на възраждане и осъзнаване на украинската нация. Бруталният натиск срещу Украйна, кулминирал в настоящата открита военна агресия сплоти украинския народ и пряко подпомогна украинското национално единство в борба срещу империята. Гъвкавата и компромисна властова структура на (западно)европейските елити, примирени с кремълската агресивност се събуди за реалността от шоковия ефект на масираната война, която Путин започна срещу Украйна. Днес Европа има малко общо с тази мека и компромисна Европа от времената на Меркел и Саркози…

Кремълският режим е достоен наследник на цялостната имперска традиция на презрение и неглижиране на обикновените хора като творци на своя собствен живот и на историята. Ако руският народ е системно третиран като понасящо всичко стадо, то такива би трябвало да са и другите народи. Политиката е процес на елитарно договаряне, конфликт, заговор и наложена власт на силния. Тя няма нищо общо с процес на представителство на многомилионни граждански интереси и воли. Затова и изучаващите политиката в Русия не са „политолози“, а са „полит-технолози“ – експерти по технологизиране на волята на Владетеля над подчинената му територия. А и над целия свят – който по право е имперско руски…

Примитивната имперско-елитистка визия на кремълския елит, наследена от дългите векове управление на Русия с „нагайката“ наистина ослепява руската държава за реалностите на един много бързо променящ се свят. В този свят дори и най-изостаналите в традиционните общества маси от хора се събуждат и осъзнават своята роля в създаването и управлението на своя свят. Това събуждане не винаги е красиво и приятно – религиозният фундаментализъм е негова проява, различните клонове на популизма са негова проява, радикалният национализъм и радикалният левичарски троцкизъм – „уоукизъм“ – са негови прояви… Но светът като цяло върви в посока на въвличане на все по-големи маси от хора в произвеждането и контрола върху собствения им живот. Този процес е труден и противоречив, той се сблъсква с манипулативните стратегии на заварените елити да съхранят властта си, но този процес може само да се засилва и прояснява.

Визиите за един свят на елитистки заговори, сблъсъци единствено на ниво „ЦРУ срещу КГБ“ бързо изживяват времето си. Русия понесе поражение от събудения български народ с неговото Съединение. Кремълските елити – и всички други техни съмишленици, управляващи света чрез „елитарни заговори“ неизбежно ще претърпят същото поражение. Защото смисълът на историческия процес е в осъзнаването и активизирането на все по-големи маси от хора, произвеждащи и носещи отговорност за собствения си живот. Доскоро този процес се наричаше „модернизация“. Но модернизацията се оказа само част от него – той, оказва се, е доста по-сложен и с много по-голям мащаб.

Културният марксизъм

Фейсбук, 3 септември 2023 г.

Благослав Михайлов: „…Културният марксизъм, или както е наричан през 1930-те „Културен болшевизъм“, е малоумна конспиративна теория, произхождаща от н*цистка Германия…“

Независимо от това дали си ляв или десен, дали си интелектуалец или експерт по нещо, което ти си си избрал, дали си в Европа или – в частност – в България, отхвърлянето на установени като истина факти може да се прави само по сериозен начин. Не може нещо да не ти харесва – и това да е единствената причина, поради която можеш да го обявиш за измислица, спекулация, конспиративна теория или убеждение на людоеди.

Културният марксизъм е реалност от около 100 години и неговото развитие във времето е проследено както от политическата теория, така и от практичното познание в областта на съвременните политически системи.

1. За родоначалник на културния марксизъм се приема италианският социалист Антонио Грамши, завършил живота си в затворите на Мусолини, но оставил значимо теоретично наследство – най-известното му произведение е „Затворнически тетрадки“. Грамши отхвърля теорията и практиката на „диктатурата на пролетариата“ и масовите престъпления на болшевишкия режим в Русия след октомври 1917 г. Грамши смята, че победата на пролетариата над буржоазията и капиталистическата система трябва да се осъществи чрез „обсада на крепостта на реакцията“ и победата на социализма е възможна чрез победа на „пролетарските ценности и култура над културата на буржоазното общество“. Половин век по-късно неговата визия е поставена в основата на т.нар. „еврокомунизъм“ – западноевропейско движение за частично откъсване от тоталитарните практики на съветския болшевизъм.

2. След разрива на своите отношения с метрополията на световния комунизъм – Москва, Мао Цзедун също поема пътя на ревизиране на класическия „марксизъм-ленинизъм“. Китай е страна с огромно бедно селячество и нищожни по мащаб групи „пролетариат“. Мао търси основания за глобална властова проекция на Пекин и твърди, че западният пролетариат се е „обуржоазил“, а истинската революционна сила е селячеството от Третия свят (водено от самия Мао, разбира се). Първия срещу Третия свят е основното противоречие на епохата, сменило старото противоречие „буржоазия – пролетариат“.

3. От края на 30-те до младежката революция от края на 60-те години на 20 век немски философи от т.нар. Франкфуртска школа, емигрирали в Америка, създават нова радикална социална и политическа теория, преследваща синтез между възгледите на Маркс и на Фройд. Херберт Маркузе приема тезата за „обуржоазяването“ на „пролетариата“ и утвърждава нов революционен синтез – бунта на потиснатите от западната капиталистическа цивилизация малцинства. Тези малцинства са постколониални – от Третия свят, феминистки – въпреки, че по-добрата половина от човечеството е именно половина, а не малцинство. Младите хора – разбунтували се през 68-ма, докато не се „обуржоазиха“ и те няколко години по-късно. Всички потиснати малцинства – етнически, социалноикономически, сексуални, субкултурни… Всички, които се чувстват дискомфортно в границите на господстващата обществена КУЛТУРА. Определението се разпростира и върху най-дълбоките психологически – екзистенциални дискомфорти на личността в едно общество на „репресивна толерантност“ (Х. Маркузе). Идеите на франкфуртските философи навлизат дълбоко в американската – западната академия и овладяват мисленето на 3-4 поколения западни елити, чиито възгледи днес доминират официалните политически доктрини на неолибералното общество на Запад (ето още една „измислица“ – „неолиберално“). Капитализмът оцеля, но „революцията“ намери нов враг – културата, традицията, самото съществуване на господстващия „бял токсичен мъжкар“ и неговата цивилизация…

4. През 90-те години на Запад се разгърна нова вълна на граждански движения, породени от масовото актуализиране на социални, екологични, духовни ценности и обществени визии. Новите социални движения се основаваха на нови социални възгледи и теории, част от които напълно се вписват в радикалната традиция на „контракултурата“ и „новата алтернатива“ на потиснатите малцинства. Западният свят сякаш престана да се дели на „малцинство и мнозинство“ и възприе социална структура и визия на многообразни и активно конкуриращи се малцинства. Третата вълна феминизъм се превърна в значима част от тази нова ценностна – културна вълна. Свободният избор на полова идентичност зае централно място – заедно с постколониалната теория и екологичната алтернатива – в опитите за „деконструкция“ не просто на обществената реалност, но и деконструкция на човешката биологична реалност. Естествените полови различия са инструмент за властова репресия на „токсичния мъжкар“ – деконструираме ги в прехода от пол към род (gender), който произволно се избира от всеки индивид – дори ежедневно, ако е необходимо.

5. Като идеологическа визия „мултикултурализмът“ е в основата на един модел за обществена трансформация, който деконструира „ретроградния национализъм“ и неговия носител – националната държава. Тази идеологическа конструкция не уточнява с какво може да се замени националната държава – общата идея е глобално човешко братство, но институционалната конструкция на подобно братство е също толкова мъглява и нереалистична, колкото и визията на Карл Маркс за бъдещия комунизъм, в който „свободното развитие на всеки ще бъде предусловие за свободното развитие на всички“.

Заключение: Изчерпването на политическия модел на социалдемокрацията поради пълна осъщественост – в системата на постиндустриалния капитализъм, както и рухването на тоталитарния комунизъм, доведе левицата в състояние на дълбока криза. Трансформирането на класическата лява доктрина за социалноикономическото неравенство и класовото господство като основания за антикапиталистическа революция, в една нова лява доктрина за преодоляване на репресивната цивилизация на господстващия бял мъжки Запад, е основния път за възраждане на левицата през 21 век. Основният патос на тази трансформация е замяната на икономическите аргументи с аргументите на културната власт – „културната репресия“, заменяща „класовото потисничество“. От тази гл. точка понятието за „културен марксизъм“ е не само легитимно – теоретично и политически – но е и необходимо за да бъдат познати вътрешните механизми и целеполагане на тази нова вълна на модерната – постмодерната западна левица. Връзката с някакъв „н*цизъм“ е свръхпериферна и безсъдържателна по отношение на подобно познавателно – теоретично и политическо усилие. Това, че десни радикали като Брейвик употребяват това понятие не може да бъде аргумент за канселирането му. Брейвик употребява и други думи – всички ли да канселираме? Мотивът за употребата на подобен плитък аргумент – „културен марксизъм няма“ – е прозрачен: Не се състезавайте, не се борете политически с нас, защото ние не съществуваме… Съществувате, съществувате. И ще трябва да се конкурирате с други визии за настояще и бъдеще. За съжаление кризата на политическото в нашата съвременност не е само вляво – тя е и в дясно… Но това е друга тема за разговор.

В памет на Михаил Горбачов

Фейсбук, 31 август 2022 г.

Искам да се поклоня пред паметта на Михаил Горбачов с благодарност! Първите 30 години от моя живот преминаха в страна, заобиколена от бодлива тел, в общество, управлявано от диктатура, непризнаваща граници на своя контрол върху човека и неговия живот. Тази диктатура бе наложена на България от сталинистка Москва. През 1986 г. имах възможност да отида до Москва. Хванах „последния влак“ за да видя залеза на болшевишката империя. Горбачов бе вече начело на болшевишката партия и имперската държава. Хората имаха сдържани надежди, но все още не бе ясно в каква посока ще тръгне Кремъл под ръководството на новия генсек. Една година по-късно – след януари 1987 г. посоката бе ясна. За по-малко от три години болшевишката империя бе подложена на един основен тест – теста на свободата. Нито една диктатура не може да „положи“ успешно този тест.

Горбачов бе охулван от адептите на неосталинизма като предател. Мнозина либерали снизходително го смятаха за наивник – да не кажем нещо по-лошо. Споровете за това как и защо Съветския съюз премина в музея на историята ще продължават дълго след смъртта на Горбачов. Ще продължават и споровете за неговата личност. За мен оценката за него е преди всичко оценка за една светла личност. Човек, който искаше и работеше за свободата на хората. Може би не е успял да разбере докрай смисъла и последствията на дълбоката промяна, която започна. Но мотивацията му бе на един добър човек. Човек, който смяташе, че може да промени страната си и съгражданите си, света като цяло за добро. И работеше за това.

Горбачов разбра, че империята, която оглавява е стигнала до края на своя път като репресивна машина. Той вярваше, че може да демократизира империята. Вярваше, че имперският интерес е съвместим с възраждане на свободата и инициативността на стотиците милиони, претърпели бедствието на комунизма. Тази вяра бе наистина наивна. Но историята се прави от „наивни“ хора, включително от „наивни“ лидери. Да дръзнеш да направиш промяна, която надхвърля границите и смисъла на „здравия разум“ е една величава форма на „наивност“, чрез която светът върви напред. Никой не познава своето бъдеще. Но най-добрите сред нас творят бъдещето – през грешки и илюзии, през вяра и мотивация да видят света променен. Мнозина творят бъдеще – капан за хората и народите. Горбачов бе от тези, които сътвориха промяна за добро.

Към края на осмото десетилетие на 20 век Горбачов започна да изпуска контрола върху процеса, който започна със своите реформи. В безкрайните простори на империята набраха скорост многообразни и дълго потискани сили на еманципация – социална, морална, етническа, национална, икономическа… Горбачов отказа да превърне своето управление в репресия от типа на пекинския Тянанмън. Затова мнозина го считат за провален лидер. Той беше успешен лидер – успешен в най-главното. Той успя да преведе ядрената империя, натрупала напреженията на гигантски котел, наближаващ момента на избухване, към трансформация, която макар и болезнена, избягна ядрената катастрофа и кръвопролитната гражданска война на всеки срещу всеки. Малко след мирното разпадане на болшевишката империя на Балканите се разпадна квази империята на бивша Югославия – с огромни кръвопролития, със стотици хиляди жертви и огромни страдания. Представете си този модел на разпад, осъществен в Съветската империя. Горбачов ни спести всичко това.

„Ама защо трябваше да позволява разпада?“ – питат и до днес носталгиците за най-кървавия режим в историята – болшевишкия. Горбачов позволи разпада, защото разбираше, че статуквото е неудържимо. Нещо, което неосталинистите и неоимперските аватари не разбират и до днес. Затова продължават да избиват хора и да причиняват огромни страдания – със своята война в Украйна. Горбачов искрено желаеше реформа на своята империя, но не беше готов да премине през страданието на милиони хора за да я съхрани.

Той остана начело на империята само непълни шест години. Време, през което светът се промени неузнаваемо. Промени се за добро. Моят собствен живот се промени неузнаваемо. Можех да пътувам по света, да го опозная. Можех да взимам свободни решения за живота си. Да греша, да съжалявам, да се връщам назад и да осмислям преживяното. Да нося отговорността за собствения си живот – за хубавото и за лошото в него. Благодаря ви, Михаил Сергеевич! Нито една жертва в името на свободата не е останала безсмислена. Нито една победа, нито едно поражение в името на свободата не са губили своя смисъл. Защото човешкият живот няма друг смисъл освен практикуването на свободата. През многото свои метаморфози, през дилемите на собствения си житейски и политически път Горбачов разбра този единствен, дълбок смисъл на човешкия живот. И му остана верен. Което е най-добрата епитафия, която може да се напише за него. Бог да го прости!

Всички реакции:

511511