Monthly Archives: април 2018

България и новия геополитически разлом между Изтока и Запада

Днес националната независимост и принадлежността на България към Европа е в много по-голяма степен застрашена, отколкото в средата на 90-те години, когато управляващата начело с Жан Виденов БСП потопи страната в глух провинциализъм и изолация от процесите на присъединяване на бившия източен блок към европейската и атлантическата общност. Всеобхватната криза на социалистическото управление доведе до събитията от януари-февруари 1997 г. и до връщането на България към процеса на европейска и атлантическа интеграция. Днес ние опасно и с все по-голяма скорост се плъзгаме – срутваме се в обратната посока. В посоката на възродена зависимост от Москва, в посоката на отчуждаване от нашите европейски партньори и общността на демократичните и независими държави на евроатлантическия свят. Вече години наред в българското общество върлува мощна дезинформационна кампания, платена от великодържавния империализъм, която ескалира до пълномащабна хибридна война, насочена срещу българските национални интереси. Като гъби никнат медийни рупори на хибридната война, които все по-истерично атакуват българската принадлежност към Европа и към атлантическия свят. Моделът е познат – формулиран е от Гьобелс: една лъжа изречена сто пъти се превръща в истина. За по-сигурно, рупорите на великодържавната агресия повтарят лъжите не по сто, а хиляди, десетки хиляди пъти. В съзнанието на милиони българи ударно се налага лъжата, че членството на България в ЕС е причина за нищетата, в която живеят хората – особено в обезлюдените селски и периферни региони на страната. Разрухата, която се създаде в България вследствие на „великата“ криминална революция на висшата милиционерска и партийна номенклатура, натрапчиво и арогантно се приписва на … Европа. Организираните медийни лъжци не отговарят на смисления въпрос – защо Чехия и Полша, Словакия и Словения не бяха „разгромени“ от членството си в ЕС? Напротив, забогатяха бързо и настигнаха средните нива на европейска заможност за едно десетилетие европейско членство. Рупорите на великодържавната пропаганда изписват днешния режим в Кремъл като лидер на една световна „консервативна революция“, призвана да ни спаси от „гейропа“, от моралния упадък и залез на западния свят. Интересна работа – не са заглъхнали още залповете от кремълската война срещу цивилизования свят за установяване на „пролетарски интернационализъм“ и комунизъм в целия свят, а Москва вече води война срещу същия свят на западната демокрация под маската на … „консерватизъм“. Трудно е да се скрие уродливото лице на неувяхващия великодържавен империализъм, който сменя цвета на идеологическите овчи кожи, с които се маскира, но не изоставя никога острите си зъби и вълчия си нрав. Разбира се, не е необходимо да си платен рупор на Кремъл, за да разбираш, че части от европейската и североамериканската левица преминаха разумните граници в утвърждаването на хипер-ексцентрични културни модели в рамките на т.нар. „постмодернизъм“ – вълна на промяна в политическата култура, започнала с младежкия бунт от 68-ма. Но Европа и Западът далеч не са само „постмодернистки“. Тези общества имат дълбоко заложени инстинкти за самосъхранение, които им позволяват да балансират между правилата на своето демократично устройство и необходимостта да бъдат удържани – макар и със закъснение – определени процеси на социална деструкция, набрали скорост през последните две десетилетия. За разлика от Запада и Европа, в политически и граждански план Русия си остава полуфеодално общество, управлявано от алчна и репресивна олигархия, маскираща – както обикновено – своя произвол с войнствени призиви за държавно величие и имперска експанзия. Русия не е заплашена от постмодернизъм – Русия е заплашена от бедност, диктатура и самоубийствена агресивност.

През целия период от три десетилетия след 1989 г. Русия практикува селективни стратегии за съхранение на своя контрол върху източноевропейските общества, и особено върху тези от тях, които така и не осъзнаха пълноценно смисъла на голямата промяна след рухването на комунизма и на присъединяването към общността на развития демократичен свят. България, разбира се, беше и си остава такова общество. Контролът на Москва върху българската държава и общество в продължение на десетилетия се осъществявше по две основни стратегически линии. Първо – чрез енергиен монопол върху доставките на нефт и газ, на ядрено гориво и чрез арогантен натиск за придобиване на енергийната инфраструктура и разгръщане на нови енергийни руски проекти за затваряне на кръга на българското подчинение на руския енергиен монопол („Големият шлем“ на Първанов“). Второ, чрез разгърната система на корупционни въздействия върху бизнес кръговете на българската олигархия и върху публичните институции – техните политически и административни етажи. По своето социално и културно съдържание българският пост-комунизъм заприлича все повече на руския олигархичен модел, отколкото на моделите за модернизация по европейски образец. По този начин Русия се готвеше за „по-благоприятни времена“, за ревизия на геополитическото статукво в Източна Европа след края на Студената война, за дестабилизация на странитге от бивпия Източен блок и за придърпването им обратно под руски имперски контрол. Тези времена дойдоха през второто десетилетие на нашия век, когато Европа се изправи пред поредица от вътрешни кризи – структурни, институционални и културно-идеологически, а в Америка започнаха да си пробиват път нови версии на квази-изолационизъм, спъващи ефективността на действие на Вашингтон като лидер на западния свят – неинтервенционисткият подход към кризите на Б. Обама и доктрината „Америка преди всичко“ на Д. Тръмп. Москва видя своя шанс за завръщане на световната сцена като новоимперски проект предвид на разрастващите се вакуумни пространства в международната система, появили се след войната в Ирак, след неуспешния опит за re-set между Вашингтон и Москва, след хаотичната „Арабска пролет“ и вследствие на европейските кризи. Така след Грузия от 2008 г. последва Украйна от 2014 г., а цяла Източна Европа бе подложена на нараствашия и координиран натиск на хибридната война за промиване на мозъците на големи маси от хора – особено на младите поколения в Източна Европа, които няма как да си спомнят „прелестите“ на болшевишкия колониализъм въру региона през втората половина на 20 век. Великодържавната пропаганда успешно балансира и паразитира върху реалната драма на корупционния преход в страни като България, където една малка милиционерска шайка придоби и разсипа националното богатство, а милиони хора останаха без източник за препитание и достоен живот. Два милиона души напуснаха България, а други 2-3 милиона живеят на границата на бедността докато идеолозите на олигархията гръмовно ги убеждават, че това е правилно, защото произтича от „пазара“, а държавата не бива да бъде допускана до икономиката, защото е „лош стопанин“. Така все по-голяма част от българите надават ухо към песнопенията на кремълските сирени, които ги убеждават, че ако напуснат НАТО и „подлата“ Европа, българите ща започнат наново щастливо евразийско съществуване и просперитет. Българинът стои объркано разкрачен между изтока и запада, със съзнание промито от истерични внушения и заплахи за неговата сигурност, ако посмее да заеме позиция, съответстваща на неговата принадлежност към Европа и Запада. Така дойдоха „хитроумните“ скатавания на държавата по случая Скрипал, така се появиха президентските „геополитически анализи“ на КСНС за Сирия, преписани от „ТАСС е упълномощена да заяви“, така се появиха и поредицата от „социологически сондажи“, които все по настойчиво рисуват българина като все по-преобладаващо „възточен човек“. Драматизмът на настоящата ситуация се изостря и поради факта, че днес Европа е все по-малко способна да проектира геополитическа власт дори в собствените си граници, поради кризите , които преживява и поради силното изкушение за развитие на „Европа на различни скорости“. От другата страна на океана Америка се бори със собствените си дилеми на културна и политическа поляризация, които отслабват нейното внимание и потенциал да се противопоставя на геополитическата ерозия на западния свят. Така България, водена от страхливи тарикати и от вербувани от великодържавието „националисти“ е реално и сериозно заплашена да се срути в новия геополитически разлом между Изтока и Запада. В този разлом никой няма да ангажира за „посредници“ нашите местни страхливци и слуги на чужда имперска власт. Ако подобна катастрофа се осъществи на практика, това наистина ще бъде лебедовата песен на дори номинално суверенната и редуцирана до провинциална олигархия българска държава. Дали някакво българско общество ще оцелее след този пореден крах на българската държавност в лапите на Москва, е тема на друг и то много тъжен разговор.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Фукуяма, либерализмът и бъдещият свят

http://glasove.com/categories/intervyuta/news/fransis-fukuyama-ne-sym-si-promenil-mnenieto

Учителите по математика често дават тази задача в класовете на прогимназията. От шест еднакво дълги клечки децата трябва да изградят четири равностранни триъгълника. Усилията са големи, но резултат липсва. Най-умните деца успяват да конструират квадрат, разделен на четири триъгълника по двата диагонала. Но тези триъгълници не са равностранни, а правоъгълни. Отговорът на задачата лежи в … изобретяването на ново, трето измерение – височина. Децата са свикнали да работят в равнина, а тази задача изисква построяването на пирамида, в която основата и трите стени дават отговора – четири равностранни триъгълника.

Тази задача е в основата на повечето неразрешими проблеми, с които се сблъсква човекът и човечеството. Когато няма изход, единственият изход е да изобретиш ново измерение и нов подход, нов възглед върху проблема. Фукуяма е прав за това, че алтернативите на либералната демокрация в днешния свят не са особено перспективни, нито притежават интелектуален и ценностен интегритет. Възраждащият се консерватизъм – и в Европа, и другаде – е политически израз на стремежа да се съхранят ценностите и идентичността на общностите и културите, които неолибералната глобализация отхвърля по пътя на своята собствена утопия – единен и безразделен свят, подчинен на „мултикултурализма“ и всеобщия стремеж към все по-голяма материална печалба и все по-голямо материално потребление. Подобно на всяка утопия, неолибералният глобализъм се сблъсква и зацикля в съпротивата на реалния живот, който отказва да се подчинява на утопии – независимо от това дали са либерални, комунистически или националистически. Но все по-успешно отхвърляйки неолибералния глобализъм, консерватизмът в многообразните си измерения не дава отговор на въпроса за посоката, в която светът и неговите многообразни общности ще продължат своя път към бъдещето. Консерватизмът има и ще има успехи в съхраняването на човешките идентичности, но трудно ще се справи с дилемата за тяхната бъдеща еволюция. Религиозният фундаментализъм, изолационизмът и опитите за излизане от уравненията на глобализацията могат да постигат значими, но частични и ограничени във времето победи.

Либерализмът днес носи измеренията на многообразни кризи, набъбващи в неговия сблъсък с реалности, които изискват нови измерения на мислене и действие за да бъдат „опитомени“. В потока на човешката еволюция либерализмът реши императивната задача за освобождаване на човека от ограниченията и йерархичния колективизъм на традиционното общество. За традиционния човек системата от ценности функционира като списък от външни за неговото съзнание императиви, които са „записани на стената“ като норми за поведение – десетте Божи заповеди, Законът на юдаизма, всеобхватният кодекс за поведение на исляма. Тези норми освещават определена обществена йерархия и фиксираното място на човека в нея. Просвещението отхвърля този „осветен от Бога“ ред и приема, че след като е изпълнил своята задача по Сътворението, Бог се оттегля – „пенсионира се“, отдавайки на човека правото да се самоуправлява. Надарен с неотчуждаеми права и способност да различава добро от зло, човекът трябва да поеме на плещите си задачата по своето собствено самоуправление. Така се ражда модерният човек, който придобива степен на неподозирана в традиционното си минало свобода. Той интернализира в себе си моралния кодекс и способността за съждение кое е правилно и кое не. Човекът с традиционно самосъзнание еволюира до пълноценно „его“ – структура на пълноценна личност, способна да носи отговорност за собствения си живот и да го споделя с другите по определени правила, свободно договорени в общността. В политически план тази новопридобита свобода е осветена като идеология на либерализма.

Освобождението на модерния човек се осъществява като отказ от зависимости от духовния свят и практическо неглижиране на духовния свят в дейността по „завладяване“ и очовечаване на материалната вселена около човека. Вместо интерес към трансцедентните условия и реалности на съществуване на човешкия дух и човешката душа, модерният човек насочва своя интерес и своето битие към опознаване, завладяване и технологизиране на материалния свят – такъв, какъвто той съществува на планетата Земя. Това, с две думи е историята на модерната епоха – овладяване на материалния свят от човека в ролята на „демиург“ – и превръщане на неговите закони в инструменти на човешка експанзия и развитие. Историческите граници на този процес на материална еволюция бяха достигнати през втората половина на 20 век и се проявиха в нарастващата тревога за конфликт между безкрайното любопитство, алчност и стремеж към власт и контрол на homo capitalisticus и ограничените ресурси на планетата, изискващи равновесно и съподчинено развитие на природа и икономика. Като процес на стратегическо управление глобализацията представлява съчетание на две основни идеологически утопии, предназначени да тушират и размият съзнанието за този конфликт между ресурси и развитие – пазарен фундаментализъм и мултикултурализъм.

Пазарният фундаментализъм претендира, че свободният пазар, разбиран като самостойна и самовъзпроизвеждаща се система за безкрайно развитие и обогатяване на човека няма граници, стига да бъде оставен на мира от политиката, националните институции и алтернативните – враждебни идеологии, които си измислят причини за ограничаване на икономическия растеж. Пазарният фундаментализъм функционира в пряка връзка с мирогледа на технократизма. Безкрайното развитие на материалната технологична структура е не само в полза на човека, но е единствено в състояние да осигури светло и вълнуващо бъдещо развитие на човека. Трансхуманизмът – развитието на технологии за промяна и усъвършенстване на човешката същност, еволюцията на изкуствения интелект – или надеждата за това, че телата ни могат да умрат, но съзнанието ни може да се прероди в надежден „киборг“ без граници във времето, утопиите на космическите пътешествия – които ще ни разселят по други планети когато Земята престане да ни служи толкова добре… Утопиите на технократизма се основават върху възгледа за човека като изцяло материално същество, чиято мисъл, емоция, ценности, вяра и очаквания за бъдещето са продукт единствено на неговата висша нервна дейност, или функция на неговия материален мозък. В тази система място за илюзията, наречена „душа“ не съществува.

Мултикултурализмът субституира борбите на радикалната лява традиция на модернизма за социална справедливост, равенство и създаване на едно съвършено общество – комунизъм или анархизъм, с програма за равенство на всички култури, смесени в съвместен живот по логиката на стриктно спазен респект към другостта. Очевидно свръхблагородна амбиция, която се сблъсква с неумолимото изискване към всяка човешка общност за нормално съжителство – наличие на всеобщо приет културен код от ценности и норми, правещи възможно човешкото съвместно съществуване. За постмодерния либерализъм – новата ортодоксия на радикалното левичарство – този културен код трябва да представлява съвкупността от основните граждански и политически ценности на либерализма. И те наистина биха могли да свършат работа до известна степен, ако самите постмодерни радикали не бяха разбили системата на либералната демокрация до статут на паралелен съвместен живот на все по-многообразни и все по-претенциозни племена – организирани малцинства, изискващи все по-големи привилегии. На привилегии няма право единствено заварената от мултикултурните легиони местна култура, която вбесява постмодерните реформатори с нежеланието си по-бързо да изчезне. Селяни нахални…! Привилегироваността на организираните малцинства спрямо заварените „мълчаливи мнозинства“ унищожава най-важната предпоставка за либерално управление – гражданското равенство и производният от него обществен договор.

Мултикултурализмът е идеологически феномен на хаотизирано материалистично съзнание. Той отхвърля духовността и религията на завареното „мълчаливо мнозинство“, парадоксално умилявайки се от религиите на прииждащите малцинства, дори те да мотивират рязане на главите на неверниците – императив за културно мноогообразие, няма какво да се направи… Дълбоко в сърцето си мултикултурните левичари се надяват, че религията така или иначе ще се саморедуцира до съвкупност от артефакти на фолклора (за каквато я считат те самите) и ще отстъпи мястото си на новото глобално мултикултурно щастие на едно човешко общество, изградено от самообожествяващи се и самодостатъчни си индивиди – утопията на светския хуманизъм. Тези богочовеци ще деконструират и реконструират света по силата на собствените си прищевки, отъждествявани с понятието за свобода, което може да се окаже, в определен смисъл, и края на историята. Постмодерните версии на светския хуманизъм все повече се интегрират с технократичната представа за „всемогъщия човек“, който може да промени всичко в себе си и около себе си с технологична иновация. Технологичната иновация на мултикултурализма се нарича „деконструкция – реконструкция“ по логиката на изцяло волунтаристична липса на надеждни правила.

Редукцията на класическия либерализъм до глобален пазарен фунадаментализъм, при който няма дори и „нощен пазач“, както и до мултикултурализъм, субституиращ гражданското равенство с конкуренция на организирани малцинства, представлява отчетливо свидетелство за криза. Кризите на идеологическите системи винаги отразяват проблематизиране на самото понятие за човек. Ако просвещенският либерализъм изгради своя триумф върху понятието за модерния човек, освободен от оковите на традиционната обществена йерархия, днешната криза на либерализма се разгръща върху невъзможността на този модерен човек да еволюира изцяло в рамките на своята дефиниция като материален човек. Ако модерната дефиниция за човека е „материално същество, което се е развило до способността да води духовен живот“, то днешното развитие на човека все повече ни тласка към алтернативното допускане за това, че човекът е „духовно същество, получило възможност пълноценно да се реализира в материалния свят“. ( „Първо търсете Царството Небесно, а всичко останало ще ви се придаде“.) Същество, достигнало определени твърди граници на по-нататъшното си материално развитие, бихме добавили ние.

Многообразните течения на съвременния консерватизъм добре осъзнават и добре оползотворяват тази слабост на либерализма в криза – неспособността да отговори на нарастващата потребност от духовно възраждане на съвременния човек. Известна е визията на Андре Малро, че „21 век ще бъде духовен или няма да го бъде…“ Проблемът на консерватизма е в това, че той търси духовното възраждане на човека назад в миналото, а не напред в бъдещето. Кен Уилбър нарича това pre-post fallacy(грешката „преди“ или „след“). Човекът на днешния и на утрешния ден едва ли ще се върне в масов порядък към изповедна духовност, вписваща се в традиционните религии на вчерашния ден и техните институционални системи. Много по-вероятно е той да запази – по-точно да възроди своята вяра, наследена от традицията и да я оформи според структурата на своето модерно и постмодерно съзнание, еволюиращо към „интегрално съзнание“. Силата на това духовно възраждане след вековете на модерния агностицизъм все повече ще ни учудва и вдъхновява.

Така политическият дневен ред на утрешния ден едва ли ще се запази в днешната си форма на състезание между либерализъм в криза и консерватизъм, възраждащ традицията. Основната разделителна линия все повече ще минава през разделението между две мащабни и непримирими светогледни системи. Първата, мирогледът на глобалния материализъм все по-упорито ще субституира духовната същност на човека с ерзац заместителите на консумеризма, трансхуманизма, технократичния оптимизъм, за да заличава във времето съществената разлика между човек и киборг. Докато първият е Божие създание, в което е „вдъхната душа“, за да се учи, да се развива, да инволюира и да еволюира, завръщайки се обогатено в дома на своя Баща, то вторият е продукт на човешкото интелектуално и обществено развитие, достигнало до възможността да наподобява собствения си когнитивен потенциал в структури на генериран – изкуствен интелект. Разликата между двете стратегии за човека и неговото бъдеще е драматична и битката между тях ще бъде дълга и оспорвана. Стратегията на духовното възраждане е стратегия на оличностяване на човека по пътя към придобиване на цялостно, мирово съзнание и самосъзнание. Стратегията на технократичния материализъм е стратегия за подмяна на човешката еволюция в посока „безсмъртие“ чрез синтез на изкуствен и естествен интелект. В тази битка съдбата на класическия либерализъм ще бъде раздвоена между две алтернативи. Да бъде наподобяван в структури на социална антиутопия и технократична дегенерация на човешката свобода, или да се окаже градивен елемент, исторически стадий във вечната йерархия на еволюцията, преживявана от човешкото съзнание. „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.”

Фукуяма би могъл да се окаже частично прав единствено ако либералната демокрация излезе от задънените улици на постмодерния либерализъм, ако успее да надрасне текущата си битка с консерватизма и ако покаже потенциал за интегриране на качествено новото съдържание на една епоха на духовно възраждане в основната си ценност – човешката свобода. Свободата на 21 век не може да бъде редуцирана до тази на ранната модерна епоха. Тя е по-комплексна и по-вдъхновяваща, защото залага основите на едно равновесно материално и духовно развитие на човека по пътя на неговата съзнателна еволюция. Либералната демокрация на 19 век се справи с интегрирането на традиционалисткия консерватизъм, а през 20 век интегрира и смекчи радикалния патос на работническото движение вляво. Моята надежда е, че тя ще успее да еволюира и до предизвикателствата на днешния и утрешния ден. Историята няма да свърши, защото новият синтез винаги ще идва след сблъсъка на теза и антитеза. Поне по Хегел е така.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized