Monthly Archives: ноември 2017

Приватизацията – идеологическа илюзия или разумен инструмент за обществено благоденствие?

България има нужда от сериозна преоценка на публичните си идеологеми по отношение на видовете собственост – частна, държавна, общинска… В продължение на половин век легитимна беше само държавната собственост, за благозвучие наричана „обществена“. Частната собственост бе забранена и единствено „личната собственост“ в строго ограничени рамки бе допустима, освен държавната. След 1989 г. народите с отчасти съхранена гражданска модерна традиция в централна Европа осъществиха преход след комунизма, през който създадоха оптимални за всяка страна съотношения на частна и публична собственост. В Полша до днес 58 на сто от индустрията е в държавни ръце. Чешката държавна компания ЧЕЗ „приватизира“ едно от трите енерго-разпределителни дружества в България. В Германия 52 на сто от индустриалната собственост е държавна. Може би от изостаналост и от колективистичен консерватизъм?

В България веднага след 1990 г. се наложи алтернативна идеологическа визия за собствеността, преписана със запетаите от господстващата тогава неолиберална теория, според която държавата е „лош стопанин“ и цялата собственост трябва да се трансформира в частни ръце. Мощна струя вода наля в мелницата на неолибералната идеология фактът, че през първите 6-7 години на прехода приватизацията у нас бе блокирана по политически причини – поради липса на съгласие за това как да бъде проведена. Установи се модел на открит грабеж на държавната собственост, познат като „входно-изходна“ икономика. Няколко бандитски групировки с червено-милиционерски произход взеха под контрол – чрез цесии и други тарикатски номера – държавната индустрия, продаваха й суровини на безбожно високи цени и изкупуваха продукцията й на безценица. Така активите на българското стопанство бяха изсмукани и остана черупката на старите – и без това плачещи за модернизация заводи. В съчетание с ограбването на банките и разрушаването на селскостопанските структури по идеологически причини – „ликвидация“, това оформи първия етап от разгрома на българското национално стопанство.

През 1995 г. кабинетът на Виденов стартира процеса на „масовата приватизация“, през който милиони наивни български граждани бяха подлъгани да си купуват акции чрез приватизационни фондове, оглавени от бандитските структури на висшата милиционерска номенклатура. Тази номенклатура и до днес дояжда активите на до-разгромените индустриални и други дружества. През 1996 г. държавната индустрия бе стигнала до такова плачевно състояние, че МВФ постави като условие за кризисно финансиране бързата приватизация на около 90 държавни индустриални дружества. Това, между впрочем, бе не империалистически заговор срещу социалистическото правителство, а ултимативен опит да се спре разграбването на икономиката и продължаващия срив на индустрията през „входно-изходния“ механизъм за фактическа ликвидация на националното стопанство в полза на частни бандитски интереси.

За приватизацията при Костов има множество обвинения – сигурно голяма част от тях основателни, но обвинителите рядко си спомнят, че Костов беше този, който трябваше да изпълнява ултиматума на МВФ към Виденов – да въведе валутен борд и СПЕШНО да приватизира въпросните 90 дружества под заплахата за нов дефолт. Сменящите се на кормилото Сакскобургготски, Станишев, Борисов се различаваха по някои елементи на своята стопанска политика, но приватизацията – свещената крава на прехода – остана приоритет за всеки един от тях. Самата идея за това, че едно дружество може да остане държавно – по каквито и да е причини – и да бъде оздравено или развивано по позитивен начин, бе и си остава дълбоко еретична. В България, в която забогатяването традиционно е най-вероятно да стане чрез измъкване на ресурс от държавата – още от бай Ганьовите времена, та и до днес – вече три десетилетия властва строга пазарно-фундаменталистка доктрина за универсалност на пазара и на частната собственост. Стигна се до сериозни предложения за приватизация на … митниците, граничните пунктове и всичко останало, за което можете да се сетите.

„Чудесно“, би казал непознаващият новата българска история експерт. „Сигурно сте напреднали много, както Сингапур, например, където властва същата радикална доктрина…“ Че напреднахме – напреднахме, но да видим в какво? Вярно е, че всичко, което все още се намира в държавни ръце в България представлява жалка картина – БДЖ, Български пощи … да не пропусна нещо важно… У нас държавното продължава да се счита за годно само за грабеж. Но какво става с пазара? Сигурно приватизираните дружества цъфтят? На мястото на фалиралите са израстнали нови мощни частни корпорации? Всеки, който има запазен здрав разум вижда, че в България има хегемонна доктрина за свободен пазар, но свободен пазар почти няма. Националната собственост е в ръцете на една шайка олигарси с милиционерски произход, чийто брой намалява в полза на … КОЙ… Бизнесът на тези хора не е да създават ресурс и да се конкурират на пазара – техният бизнес е да осмукват държавния ресурс – чрез обществени поръчки, чрез еврофондове, чрез превъртане на ДДС и чрез монополизиране на държавно платени дейности – напр. строеж на пътища. Тази политико-икономическа олигархия се ползва от реториката на „свободния пазар“ като от димна завеса, фасада, зад която продължава да превърта в свои ръце националното богатство и да ограбва милионите граждани на страната.

Приватизацията в тази система е алтернативен модус на грабежа от типа „вход-изход“. Ако не могат да грабят директно държавната собственост чрез извеждането на ресурса от нея, бандитите я приватизират за жълти стотинки и продължават да я грабят до пълното й осмукване. Цялата страна е покрита със скелети на индустриални дружества, кооперативи и други артефакти на минала стопанска активност. В небитието се преселват дружества гиганти – поне по български мащаби. През 1990 г. БМФ бе 17-тата в света шипингова компания. Ей, осмукаха я до бял кокал – и кокал не остана! Приватизацията по света е свързана с ясни ангажименти за следприватизационно развитие. Вятър – идете да питате В. Захариев, Гад Зееви и Кирил Домусчиев къде са им постприватизационните ангажименти. Пазарът, дами и господа, се различава от един природен процес – от изгряването на слънцето, например – по това, че може да съществува само в рамките на определена социална организация. Адам Смит посочва две такива необходими организации – регулации: на закона, упражняван от държавата и на общностната етика. В България законът е „врата у поле“, а общностната етика следва най-добрите образци на милиционерската тактичност и милосърдие от времената на Държавна сигурност. Затова в България пазарът е джунгла – място, където големите бандити дооглозгват кокалите на по-малките хора и животни. Вместо да бъде инструмент за умножаване на общественото богатство, българската джунгла, маскирана като пазар продължава да функционира като механизъм за ограбване на нашето и на чуждото – европейското богатство.

Както пазарът, така и приватизацията в частност са полезни механизми, които трябва да се упражняват с разум и умереност в рамките на една цялостна стратегия за развитие на общественото благоденствие. Лъжлива илюзия е твърдението, че „пазарът си знае“ какво прави. Пазарът функционира по регулативни модели, разработени чрез координиране на интереси в рамките на политически процес – за предпочитане, демократичен. В САЩ на държавната намеса чрез собственост се гледа с лошо око. Което не попречи на Ф.Д.Рузвелт да тръгне да строи държавни язовири тогава, когато Голямата депресия заплашваше страната с гражданска война. Нито пък пречи на днешното федерално правителство да оказва регулативен натиск върху стопанството с огромен набор политически – институционални инструменти. В Австрия след Втората световна война национализираха цялата индустрия – преди всичко за да не бъде лесно ограбена от Червената армия. И до днес австрийската индустрия е предимно държавна. Гледам, австрийците връзват някак двата края, въпреки, че държавата е „лош стопанин“… Явно, не всяка държава… За Полша и Германия казахме вече.

Държавната собственост не е с нищо по-малоценна от частната, ако е подконтролна на обществения интерес и ако се реализира ефективно на пазара. Държавната собственост е един от инструментите на държавата да осъществява стратегиите си за национално стопанско и социално развитие. В глобалната епоха това е все по-наложително, особено за по-малките държави. Защото глобалните гиганти имат навика да схрускват между челюстите си наивно излезлите „на пазара“ държави и народи без опит в модерното стопанско развитие. А за България дилемата изобщо не е държавна или частна индустрия, икономика, организация. Дилемата е как да отстраним пиявиците на олигархичната върхушка от контрола им върху националното богатство, държавното управление и правосъдието – контрол, който е все по всеобхватен. За съжаление!

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Ръката на Москва и блатото на глобалната пост истина

Питам се кога поредното разкритие за руско финансово участие в търговия с влияние ще престане да бъде новина. Всеки който познава, макар и отчасти, целеполагането на руските специални служби, не може да бъде изненадан от нито едно от тези разкрития. Чрезвичайната комисия – ЧК е първата шпионска структура в света, която надхвърля многократно целите на едно обикновено разузнаване. До създаването на ЧК и Коминтерна, разузнаването е информационна служба, която кротко събира информация за други държави и властови структури в полза на своите национални институции и интереси. ЧК и Коминтернът са създадени за да организират мащабни „оперативни мероприятия“ – най-вече диверсии на чужда територия – с цел реализация на интернационалната стратегия на новоучредената болшевишка империя. Първите мащабни оперативни мероприятия са Спартакисткото въстание в Германия (1919 г.), „Съветската република“ на Бела Кун в Будапеща (1919 г.) и Септемврийския метеж в България (1923 г.).

По време на Студената война КГБ се състезава с новоучредената американска агенция ЦРУ за дестабилизиране и присъединяване към комунистическия блок на държави и територии от т.нар. Трети свят. Америка не притежава държавно външно разузнаване до началото на Втората световна война, а ЦРУ е създадено за неутрализиране на мащабната агресивност на Москва в следвоенния свят. До разпадането на Съветския съюз проникването на КГБ (сега ФСБ) в корпоративния свят е обективно ограничено поради факта, че комунистическият колос притежава само държавни институции – а не независими компании. Агентите на КГБ и ГРУ могат да се маскират и да проникват навсякъде, но легендирането им като независими бизнесмени или финансисти е по-трудно. Днес Москва разполага с разгърната мрежа от корпоративни олигархични институции, подчинени на „вертикалата на властта“, които могат легитимно и открито да се регистрират и да функционират навсякъде по света. Изпълнението на специализирани задачи по търговия с влияние е особено лесно на територията на САЩ, които са уникална държава с възможността, която законово предоставят на външни за страната сили и интереси да лобират пред федералните институции за постигане на определени цели. (Лобизмът е регламентиран, но публичният достъп до резултатите от едно лобистко усилие не винаги е лесен.)

Глобалният свят представлява гъсто изплетена мрежа от финансово-корпоративни институции, държавни стратегии и инфраструктури на организираната глобална престъпност, като границите между тези различни по дефиниция играчи са силно размити в гостолюбивите офшорни зони до степен на неразпознаваемост. Феликс Едмундович Дзержински можеше само да мечтае за подобни богати възможности за проникване в „територията на врага“ и за осъществяване на крупни мрежови игри, конструирани от високо професионалните експерти в и около Кремъл. Между впрочем, тези възможности се оползотворяват далеч не само от Русия. Китай също използва ресурсите на държавната си машина в тази посока, макар и – засега – за твърде различни, по-скоро икономически и финансови цели. Руската държава е имперска структура, чийто целокупен ресурс винаги е бил без остатък на разположение на имперската агресия и завоевателна политика. Оттук – здравата ще се изпотите, докато идентифицирате и подредите на практика безкрайните комбинации, които руските специални служби могат да разиграват в политическите и обществени институции – включително медиите и социалните мрежи – на други страни, особено в демократичния свят.

Демократичната система е силна с прозрачността на своите институции и с гарантирания обществен достъп до резултатите от тяхната дейност. Уязвимостта на националните демократични институции – дори на колоси като САЩ и големите европейски страни – обаче непрекъснато нараства в епохата на глобализацията. Свободното циркулиране на пари, бизнес и информационни проекти в неинституционализираната глобална среда нанася мощни и непоправими удари на едно национално законодателство и неговата способност да постави разделителна линия между легитимен бизнес и финансово-икономическо престъпление на своята територия. Ако имаш послушна и подвластна мощна държава и много пари – случаят с Путинова Русия – дерзай! Нищо не може да те спре. Засега. Затова откриването на подобни зависимости на високопоставени политически и финансови лица на Запад от страна на руски (или нечии други) пари и добре планирани интереси за търговия с влияние може само да се разраства – особено при този нарастващ интерес към темата от страна на журналисти и прокурори. Русия е страна с национален доход, по-малък от този на Италия, но с диверсионни ресурси с измеренията на глобалния свят. Затова службите на Путин могат да ловят и най-големите риби в глобалния аквариум, докато са тежко увредени трите основни инструмента за предотвратяването на покупко-продажба на политици и висши администратори и за ограничаване на публичната манипулация с истината.

Първият инструмент е капацитетът за институционален публичен контрол в рамките на една демократична държава и обществена система. Глобализацията драматично подкопава този капацитет. Вторият инструмент е личната почтеност и достойнството на кандидатите за публични длъжности. Алчността и ерозията на ценностната система, позволяваща ясно разграничаване на добро от зло на актьорите в демократичния процес е най-голямата заплаха за демокрацията – която на всичко отгоре бива безмилостно подкопавана като национална система от глобализацията. Без да бъде заменяна от каквато и да е глобална институционална система – демократична или не. Третият инструмент е функциониращ критерий (критерии) за различаване на лъжа от истина и възможността за обществена морална санкция при това разграничаване. В епохата на „постистината“ всичко истинно може да се окаже лъжа, а всяка лъжа – истина. Затова не само не можем да се опазим от Путин. Но губим и легитимността за отхвърляне на неговите маневри от позициите на демократичната почтеност.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized