Авторитарният поход към властта

Когато през 2009 г. предупреждавахме, че масираното купуване на гласове, секционни комисии и систематичните злоупотреби с волята на социално слаби и маргинализирани групи избиратели е предверие към авторитаризъм, позицията ни изглеждаше на много хора като пресилена. Днес, осем години по-късно, става очевидно, че прогнозата е била акуратна. Все повече ежедневни събития около нас показват, че българската олигархия е решена да се възползва от авторитарната вълна в източна Европа и в света за да премахне дори формалните белези за принадлежност на българската държава към демократичните политически системи.

Години наред малцината магистрати – реформисти, борещи се за изчистване на съдебната система от контрола на огранизираната олигархична престъпност са натикани в ъгъла на правозащитните институции, а медиите на мафията сипят денонощно помия върху тях. Тези магистрати са малцинство не защото мнозинството магистрати са служители на мафията. Те са малцинство, защото в ключови институции на правосъдната ситема като ВСС, политическото представителство на олигархията в парламента и изпълнителната власт систематично назначава себеподобни – прислуга на олигархичното задкулисие. От много години няма никакво значение кой е на власт. При Бойко Борисов №1 за главен прокурор бе избран Сотир Цацаров, при Орешарски всички основни позиции във върховете на службите за сигурност и на правосъдната система бяха запълнени с послушен на олигархията и на ДПС обслужващ персонал. При Бойко Борисов №2 властта на главния прокурор върху цялата система на правораздаване бе циментирана. Ако при Татарчев и Филчев прокуратурата бе феод, подчинен само на Господ, днес с подобен завиден статут под сянката на главния прокурор се ползва цялото правораздаване. Опитът на бившия правосъден министър Христо Иванов и други политически фигури като Радан Кънев да прокарат през мнозинството в парламента разумно разграничение между държавно обвинение – прокуратура и независим съд завърши с поражение – нанесено лично от премиера Борисов и неговата неформална коалиция на подкрепа в прокуратурата, Сарая, задкулисието и послушното им политическо мнозинство.

При Бойко Борисов №3 продължават издевателствата над тези политически фигури и магистрати, които отказват да припознаят статуквото като „реформирана съдебна система“. Мафията и нейните медии трескаво се опитват да се освободят от една своя „голяма грешка“ – избора на Лозан Панов за председател на ВКС. Натискът върху този човек достигна най-гнусните измерения на сплашване и изнудване от комунистическите времена – срамната афера с болтовете. Предстои избор на нов ВСС, където мнозинството в парламента ще се опита да формира още по-безгръбначно мнозинство в управителния орган на системата за правосъдие. Изборът на съдиите за техни представители във ВСС бе посрещнат с глухо ръмжене. На тези непослушни съдии трябва да се даде урок – да не ритат срещу ръжена на властта, срещу единната, неделима власт на олигархичната мафия в България. Речено – сторено. Мнозинството на ГЕРБ вкара в парламента проект за промяна на съдебния закон. Независимите организации на магистратите вече няма да могат да ползват финансиране от международни източници за своите проекти, обучения и други инициативи. За да се гарантира тяхната „независимост“. Цинизмът на законодателя ГЕРБ е безграничен – защото за трите си мандата в управлението ГЕРБ не си е мръднал пръста да ограничи финансирането на цялата огромна кохорта от лобисти на Газпром и другите руски енергийни олигополи, финансирането на цялата пета колона, водеща хибридна война срещу България, и на цялата медийна машина, подхранвана с безотчетни средства на българската мафия (на която трябва да спрем да викаме КОЙ и да започнем поименно). Това финансиране е изцяло нелегално и безотчетно – това са чистопробни рушвети в кеш. Виж, откритото, в съгласие със законите на страната финансиране от международни източници създава „зависимост“ на магистратите. Ударът на олигархичното парламентарно мнозинство начело с ГЕРБ е насочен преди всичко към фондация „Америка за България“, само защото нейните решения за финансиране на организации и проекти са напълно независими от властта и напълно подчинени на публично обявени принципи и правила. Олигархичното мнозинство начело с ГЕРБ в парламента ще допусне „изключения“ в закона за суспендиране финансите на организациите на магистратите по отношение на „европейското финансиране“ – т.е. на тези европейски фондове, които и без друго се раздават от правителството само на „наши хора“.

Ако мине номерът с отрязването на независимите организации на магистрати от международно финансиране, следващата стъпка ще бъде отрязване на целия неправителствен сектор от правото да работи на международния пазар на неправителствените дейности. ГЕРБ и олигархията имат светъл пример за подобна стъпка – репресивните закони на режима на Путин, които и някои други като унгарския премиер Орбан се опитват да имитират. Бойко Борисов очевидно се готви да се нареди в тази компания. Когато общественото мнение бъде лишено от инструментите на своето влияние, монополната власт на олигархията ще стане непоклатима. Първо лишиха голяма част от българите от право на глас – с купуване на гласове, с административен натиск и с арогантен корпоративно-мутренски контрол върху волята на обикновените хора. След това монополизираха медиите в прес-група „Мама и гамен“ – сега се опитват да финализират медийния монопол с окончателно превземане на националните ТВ канали. Подчиниха почти изцяло правосъдието. Следващата стъпка е да накарат неправителствения сектор да се моли за пари на Делян Пеевски и Бойко Борисов. И да работи по „правилни“ проекти. Какво остава от тук нататък? Вчера ни беше съобщено – да се разкарат синдикатите защото пречат на онеправдания бизнес. В една страна, където данъците са 10 на сто, където средната заплата е най-ниска в Европа – и не само в Европа, където няма проблем да наемеш нелегално работници, които да срутят една сграда върху себе си – за да е по-евтино на сайбията… В тази страна все още се осмеляват да пречат синдикатите. А работниците са нагли – искат и да им плащаш след като са работили. Ех, не му е лесно на милиционерският бизнес – трудни са условията за оцеляването му…

Разпасаното поведение на българската милиционерска олигархия – във всички негови измерения, отчасти изброени по-горе – води до нова вълна на масова деморализация и безнаказаност в обществото. Като гледат какво се случва на върха, дребни и едри мутри отново излизат на улицата и безчинстват – често напълно безнаказано. Ако един депутат може пет години да рекетира бизнеса в собствения си град от името на „началството“ (аферата „Суджук“), защо сравнима с неговия мащаб мутра да не може да бие, да граби и да законодателства около себе си? Защо ако върхът на мафията може да открадне четири милиарда от една банка, бандитите надолу по йерархията да се въздържат да вземат „своето си“ – според ранга, юмручната сила и защитата, оказвана зад паравана на институциите?

Българското общество е особено уязвимо от авторитаризъм. То получи своята свобода отново даром през 1989 г. като следствие на един световен „вятър на промяната“. Затова мнозина не умеят да ценят свободата си и са подвластни на внушения, опиращи до едно и също – благото на „силната ръка“. Нека бъде ясно, тази силна ръка е ръката на насилници. Тя носи бедност, унижения и подчинение на една безскрупулна олигархия на власт. Свободата, която все още притежаваме изисква защита – всеки ден и от всеки един от нас. Днес живеем в епоха, в която дори и принадлежността ни към обединена Европа може да не се окаже достатхъчна за да спре наглите със сопата – сопа, която размахват срещу всички и всичко, което не им е по вкуса.

 

 

Защо петата колона влезе в българо-македонските отношения?

Не е никак странно, че Москва и Белград активираха до максимум своите пети колони в София и в Скопие в навечерието на 2 август – датата на договореното от премиерите Борисов и Заев съвместно честване на Илинден и планираното подписване на договор за добросъседство между двете страни. Изолацията на Македония от нейните съседи е основна регионална политическа цел на Белград с цел да не се допусне интеграция на Скопие в НАТО и ЕС преди приемането на Сърбия за член на ЕС (Белград засега отказва членство в НАТО). В продължение на четвърт век поддържането на изолацията на Скопие бе лесно предвид няколко обстоятелства. Първо, твърдият бойкот на Атина за признаване на македонската държавност поради проблема с името на републиката и – в по-широк план – поради спора за античното културно наследство, който Скопие при управлението на Груевски доведе до ключов проблем на македонската идентичност. Бойкотът на името и оттам – на членството на Македония в НАТО и ЕС не пречат на Атина да поддържа максимално активни икономически отношения със Скопие и да контролира лъвски дялове от стопанството на малката република. Но този бойкот поддържа македонската уязвимост в регионален и международен план, което е в интерес на стария тандем Атина – Белград.

На второ място, регионалната и международна изолация на Скопие се обезпечава от външно спокойните, но вътрешно напрегнати отношения на Македония с двете съседни албански държави, които всячески подкрепят ескалацията на етническите претенции на албанската общност в северозападна Македония и предизвикват различни по сила и характер кризисни процеси в крехката македонска държавност. Кризата от 2001 г., която доведе до Охридския договор и практическата кантонизация на Македония бе предизвикана от метежа на местното – македонско крило на Армията за освобождение на Косово: военна структура с претенции за националноосвободително движение, но функционираща като криминално-мафиотска мрежа. Всяко разклащане на политическото статукво в Скопие се използва от албанския фактор в Тирана и Прищина за по-нататъшно автономизиране в посока откъсване на албанците в Македония. Последният прецедент на подобна открита арогантност бе лансирането от албанския премиер Еди Рама на т.нар. „Тиранска платформа“ на македонските албански партии за нарастваща албанска хегемония върху македонската държава. С това свое поведение албанският фактор на Балканите пряко подпомага стратегията на Белград – и както ще видим, на Москва – за криза и изолация на Македония на Балканите.

Трето, хроничната нестабилност и изолация на Скопие се поддържат от хегемонното присъствие на сръбските разузнавателни, политически и стопански фактори на територията на самата република Македония. Сръбската популярна култура притежава хегемония в македонския публичен живот, а поредица от македонски политици – включително досегашния премиер Груевски – имат дълга лична история на служба в полза на Белград. Всички тези инструменти на влияние върху вътрешнополитическия живот на Македония съхраняват нейния прото-колониален статут по отношение на Сърбия. Един от ключовите инструменти на сръбската политика в Македония е системната и непрекъсната анти-българска кампания, която се води от медии, академици, политици и още дълъг списък хранени хора на Удба.

Тук е време да споменем четвъртото обстоятелство за системната изолация на Македония в контекста на балканския регион. Комбинацията между плиткоумен „национализъм“ и успешна агентурна дейност на руската пета колона в България поддържа буен огъня на враждебността към „сърбоманите и македонистите“ оттакък Гюешево. Липсата на опитен и интелигентен български национален елит доведе до дългосрочното пропиляване на множество възможности за необратимо сближаване и стабилизиране на отношенията между София и Скопие. Ако някой полуидиот в Скопие рече, че Самуил, Братя Миладинови и Гоце Делчев са македонци, поне трима малоумници в София се считат за длъжни да го наругаят и да потвърдят очевидното – че въпросните исторически фигури са българи. Много често е важно не толкова какво казваш, а как го казваш. Тези престрелки на мутри с интелектуални претенции от двете страни на границата на практика дават достатъчно храна на пропагандни източници – в Атина, Белград и самата Македония – които съществуват за да поддържат мита за българската опасност спрямо Македония. Днес към дежурните по македонска тема в София се присъединиха и мощни подкрепления – цялата агентура на руската пета колона в България.

Русия в продължение на доста време пазеше предпазлива дистанция спрямо регионалния ребус около Македония. Днес Кремъл смени доста рязко своите позиции. Като започнем от азбуката, дошла от „македонските земи“, като минем през пряката подкрепа за властта на клана Груевски и като стигнем до изявленията в българския парламент за това, че Македония е българо-сръбски проблем и никакъв договор между София и Скопие не бива да се подписва. Защо Путин изкара цялата артилерия? Просто защото Македония е ключов шанс на Москва да дестабилизира Балканите и да осуети развитието на евро-атлантическата интеграция на региона. Кремъл разчиташе на Черна гора, известна с ентусиазираното си русофилство от 19 век насам. Но Подгорица обърна гръб на Москва и влезе в НАТО – може би защото през последните 15 години черногорците видяха за пръв път на живо доста руснаци – което повлия смущаващо на русофилството им… Ако Македония реши проблема с името и влезе в НАТО – подобно на своите съседи – единствената надежда на Путин остава република Сръбска в БиХ. Самата Сърбия вече заяви чрез своя премиер, че евроинтеграцията има приоритет пред връзките с Русия.

През следващите дни и седмици ще наблюдаваме все по-пряката и очевидна връзка между анти-македонски изказвания в София и руските пари и пропагандни мрежи, функциониращи с нарастваща упоритост в България. Играта, както се казва, е ва банк. Същото ще се случва и в Скопие – антибългаризмът ще стигне до кресчсндо и руско-удбашките кръгове ще се постараят силно за това.

На България е необходима стратегия на перспектива и разум в подобряването на отношенията с Македония. Преди всичко, ние нямаме драматичен залог за да бързаме в тези отношения. Необходимо ни е да осигурим спокойна среда за двустранно сътрудничество – първоначално в „негорещи“ направления – железница, магистрала, стопанско сътрудничество, инвестиции. Политиката на идентичност може да почака и да бъде придвижвана с разум, спокойствие и яснота по един основен въпрос – Македония е друга държава, която носи отговорността за своето поведение и идентичност, но нашата история няма кой да я вземе. Тя вече се е случила. Това не означава, че трябва да премълчаваме безобразия, случващи се в Скопие. Но трябва да ги посрещаме спокойно – със самочувствието на нация, която има време да разреши своите наследени проблеми, ако бъде успешна в основните посоки на своето развитие. Най-малкото – да не позволяваме на кремълските хибридчици да ни водят за носа и да режисират поредна балканска свада с великодържавни задни мисли. Македония вече не бива да бъде емоция за нас, българите. Македония е част от нашето разумно и прагматично построено бъдеще в региона на Балканите.