Преподреждане. Кой и защо гласува през разделителната линия на „ляво“ и „дясно“ на местните избори.

Мисля, че възмущението от това, че част от гласоподавателите на ДБ в София са подкрепили на балотаж Мая Манолова продължава твърде дълго и неговата цел е не толкова да обясни, колкото да завоалира определени факти от политическата реалност, с които рано или късно ще трябва да се срещнем открито. Защо е неприемливо гласоподаватели на ДБ да подкрепят кандидат с лява политическа биография, независимо от това, че в кокретната кампания Манолова се представяше за неутрална? Просто защото логиката на политическия избор предполага, че ако си се идентифицирал като десен (или дясноцентрист), редно е да предпочетеш кандидат от тази част на демократичния спектър, приположение, че твоят партиен кандидат вече е напуснал състезанието. Само че в нашия случай има поредица от допълнителни обстоятелства, които правят тази логика на избора доста относителна като валидност.

Първо, една част от избирателите на ДБ (преди всичко ДСБ) наистина са с десни убеждения и едва ли съществена част от тях са гласували за Манолова. ДСБ избирателите или са подкрепили Й. Фандъкова, или са си останали в къщи. За останалите привърженици на ДБ обаче етикетът „десни“ е трудно да бъде залепен. Зелените са класическа лява екологична партия, която особено в икономически план е по-лява дори от големите европейски партии на зелената партийна фамилия. Партията Да България се самоопределя като центристка предвид необходимостта да обединява твърде разнородни привърженици идващи от синята десница и от новия градски прогресизъм на младите поколения от средната класа. Ако можеше да избира свободно, Да България би се самоопределила по-скоро като умерено лява, отколкото като дясна. Разбира се, това е левица от съвременен европейски тип, а не от неокомунистически модел, наследен отпреди десетилетия. Центристкото самоопределение на Да България – от типа „няма-ляво-няма-дясно“ – се обуславя и от приоритетите на партията за борба с корупцията, за съдебна реформа и анти олигархична институционална реформа на държавата като цяло. Въпрос на кратко време е тези елементи на прогресисткия нов синтез да се оформят като нов ляв център. Ако не вярвате – питайте по-консервативните членове на ДСБ, които в частни разговори все по-силно се оплакват, че партията им се подменя в настоящата коалиция.

Второ. Нека се абстрахираме за момент от това кой какъв е и как изглежда, за да очертаем един по-значим кръг от въпроси, засягащи отчуждението между ГЕРБ и ДБ, които – засега, поне официално – са част от десния център. Антагонизмът между двете страни датира от самото основаване и първите стъпки на успех на партия ГЕРБ. Нетърпимостта между двете страни има мощна културна основа. ДБ включва привърженици от слоевете на градската интелектуална средна класа, която е враждебно снизходителна и високомерно нетърпима към по-ниско образовани, културно обвързани с провинциален традиционализъм обществени слоеве и техните представители в политиката и обществения живот като цяло. Ако към културната несъвместимост прибавим и яростта на градската синя средна класа към физиономии и структури на силовите групировки, милиционерско-полицейски мрежи и наследили властта и богатството на бившата номенклатура олигархични елити, нетърпимостта към народняшката социална база на ГЕРБ и към нейния лидер от страна на градската десница придобива и отчетлива социална и идеологическа определеност.

Трето. Освен народняшка по своя характер, ГЕРБ е ценностно и идеологически напълно аморфна. Партията е йерархична и дисциплинирана клиентелна мрежа за консумиране на властта, способна да направи компромис с всякакъв елемент на своята идентичност по практични съображение. Както партийните членове, така и избирателите на ГЕРБ биха извинили всякакво салто мортале от принципен и идеологически характер, ако то води до някакво съществено постижение, печалба или укрепване на властта. Обратно, привържениците на ДБ – леви или десни – притежават силна идейна и ценностна идентичност, която понякога бранят дори фанатично, особено по въпроси като Изток – Запад, комунизъм – антикомунизъм, Корупция – прозрачност на управлението. В тези измерения ГЕРБ – другото дясно – е много по-свободна да мигрира в печелившия за момента ъгъл или позиция.

Четвърто. За ГЕРБ партиите и коалициите на „градската десница“ са крайно ненадежден и непредпочитан партньор – за сътрудничество и управление. Тези партии са разпокъсани и никога не могат да се раберат докрай помежду си, камо ли да партнират на ГЕРБ в един предвидим и устойчив порядък. „Старата десница“ е разпокъсана, идеологизирана, тя носи многобройни вътрешни конфликти и не е в състояние да гарантира най-важното – стабилната власт на една коалиция. За ГЕРБ политиката е изцяло изкуство на възможното и в това „възможно“ попадат както леко прикритата икономическа коалиция с ДПС, толерирането на политико-икономическата олигархия като държавна машина и обществен разпределителен механизъм, така и свободното споразумяване с всекиго във всички посоки на политическия и обществения спектър. Ако видите ГЕРБ да води идеологическа битка – надзърнете отзад: за конкретна власт и конкретни пари става дума, нищо кой знае колко принципно. В тази посока вторият кабинет на ГЕРБ намери както съмишленици, така и непримирими опоненти сред коалиционния си партньор – Реформаторския блок. Първите спечелиха доста, вторите обидено минаха в опозиция.

Пето. Опитът за съвместно управление на двете крила на политическата десница – народняшкото (ГЕРБ) и идеологическото (значими части от РФ) приключи с конфликта за съдебната реформа. ГЕРБ се отметна от договореното в коалиционното споразумение с РФ след като видя, че няма да получи парламентарна подкрепа за приетия в коалицията модел за реформиране на прокуратурата. Радан Кънев и Христо Иванов обидено напуснаха мнозинството и управлението. Оттук нататък всяко допускане за възможно политическо сътрудничество – да не говорим за коалиция – с ГЕРБ стана невъзможно за наследниците на РБ в лицето на ДБ. Конфликтът наистина има дълбоки и принципни очертания, по-значими отколкото етикета „дясно“ или „ляво“.

Ако всичко това е вярно – докога можем да очакваме, че идентификациите на ляво-дясното разделение ще се оказват достатъчни, за да прогнозираме поведението на една или друга политическа позиция и нейните привърженици? Подкрепата за Мая Манолова от страна на определена част от ДБ на този етап може да се определи по-скоро като гласуване „напук“, като вот срещу статуквото, което по силата на много причини е нетърпимо. От тук нататък обаче „странните“ коалиции между „отдалечени“ части на политическия спектър ще стават все по-чести. В България политическите разделения, означавани като „ляво“ и „дясно“ се оформиха по осите на комунизъм антикомунизъм и Изток – Запад. Тези оси остават валидни, но частично биват релативирани от нарастващ брой изключения. Някой може ли да определи дали ГЕРБ е източен или западен проект? Б. Борисов е навсякъде – на изток и на запад, на север и на юг. Приятел с всички, договорил се с всички – откъдето по-силно натиснат педала на газта, там сме. Комунистите станаха олигарси (или кротки старци в партийните клубове), а с олигарсите е по-добре да се договориш, вместо да воюваш с тях по въпроса какви са били преди половин век. За противниците на статуквото все по-сериозно възниква въпросът – кой е по-опасен, комунистите от миналото, или безидейния грабителски контрол на олигархията върху настоящето, който може да се определи като „капитализъм на джунглата“.

В един момент БСП ще падне до бариерата от 10 на сто. Ще се появят нови синтези в ляво – от типа на Сириза, и/или от типа на зелената алтернатива. Тези, които днес са прикрито вдясно – значителни части от ДБ, ще минат открито към левия център, към алтернативата на статуквото. Дясното също ще се преподреди. Важно е накъде ще тръгне самата ГЕРБ. Дали ще последва процеса на втвърдяване около по-дясна популистка визия от типа на Орбан и Качински, или ще се преподреди като коалиция от различни, макар и близки фракции и позиции след напускането на Борисов. Някой ще попита – какво напускане, къде сте видели Борисов да си тръгва? Нека изчакаме до следващите президентски избори.

Реклама

30 години от 10 ноември

Преди 30 години на 10 ноември българите получихме редкия шанс да станем свободни. Само още веднъж в новата ни история сме получавали шанс за свобода – при Освобождението. Тези две възможности съществено се различават. Възстановяването на българската държава след пет столетия чуждо владичество идва не просто след една руско-турска война. Българите от онази епоха са направили много за да постигнат своето освобождение. И с борбите за независима църква, и с Априлското въстание, и с героизма на опълченците на Шипка. Руската империя ни освобождава от османско владичество, но не възнамерява да ни предостави суверенитет или самоопределение. Стратегията на Петербург е България да бъде приобщена към руското имперско наследство, да смени един имперски контрол с друг. Българите в края на 19 век използват успешно възможността да се еманципират от чуждо господство – чието и да е то. Водена от лидери, стоящи на висотата на времето и на своята мисия като Стефан Стамболов, България за кратък период от време се превръща в най-бързо и успешно модернизиращото се общество на Балканите.

10 ноември 1989-та завари българското общество в състояние доста по-незряло за свобода. За половин век България бе преживяла изтреблението на своя обществен елит, контролът на комунистическата диктатура върху обществото бе сред най-силните и репресивните форми на тоталитарно управление в болшевизирана Източна Европа. Насилието бе последвано от десетилетия на развращаване на нововъзникващите елити – културни, стопански, експертни с комбинация от репресии и съблазни. Когато рухването на съветската империя дойде като неочакван подарък за нас, българското общество все пак успя да се мобилизира и да създаде най-мощната и донякъде успешна демократична опозиция на мимикриращата в поза на „промяна“ управляваща комунистическа партия – в сравнение с всички други посткомунистически общества на Югоизточна Европа. Тази опозиция имаше много недостатъци. Тя бе незряла, неопитна, инфилтрирана с доносчици и агенти, нападната от нищожни амбиции и кариеристи на дребно и на едро. Тази опозиция страдаше от синдрома на радикализма, разцеплението и липсата на по-дълбока стратегическа визия отвъд няколкото ясни цели, поставени като ориентир за поведение. Въпреки всичко, тази опозиция успя да се пребори срещу опитите трансформацията на българското общество да приключи с един модел на видоизменен контрол на бившата комунистическа партия върху обществото и държавата.

Под ръководството на новосъздадената демократична общност бяха постигнати значими цели на общественото развитие. Бе създадена демократична политическа система. Макар и с много противоречиви стъпки в резултат на остра политическа борба бе осъществена икономическата реформа след комунизма. Постигнати бяха двете ключови стратегически цели за бъдещето на България – членството в НАТО и ЕС. И най-важно – дори и в най-опасните, тежки периоди на предизвикателства срещу демократичната система в страната, ние успяваме – поне засега – да съхраним до известна степен своите граждански свободи – на словото, на гласоподаването, на свободно движение и на собствен личен избор за житейска реализация. Това не е малко – на фона на това, от което тръгнахме преди 30 години. Но много неща не успяхме да реализираме, оше повече неща не осъзнахме докрай и не ги поставихме като цели в живота си – личен и обществен.

Докато обикновените българи – с различни убеждения – се бориха за създаването на демократична система на управление, за гражданско равенство и обществен просперитет, най-ретроградните сили на комунистическия апарат и на политическата полиция, на държавна сигурност уверено и арогантно заграбиха огромна част от националното богатство и формираха гръбнака на мощна система на организирана престъпност, подчинила стопанството и новата, крехка демократична държава. Тази организирана престъпност застана над държавните институции и над закона в качеството си на мафиотска олигархия. Кримналната бруталност и липсата на капацитет за ефективна икономическа дейност превърна тази олигархия в мощна преграда пред стопанския растеж и ефективното държавно управление на обществените процеси. Естественият процес на миграция в резултат на новопридобитата свобода се превърна за почти два милиона българи в императив за емиграция с цел прехрана и професионална реализация – които милиционерската мафия и нейната мутренска репресивна система отказаха на милиони обикновени българи. И до ден днешен заплащането на труда на българите е най-ниско в Европа – дори по мащабите на съседни страни като Румъния. .

Постигнала консолидиран контрол върху стопанството на страната и представителните институции на властта, посткомунистическата олигархия през последното десетилетие уверено овладя и контрола върху правосъдието , постави основните медии в страната под свой контрол. Това даде възможност на високопоставената организирана престъпност безнаказано да развихря корупцията на високите – и на всички етажи на властта. Най-голямата опасност за демократичната система, за новопридобитата ни свобода са силните връзки и целенасочени опити на политико-икономическите мафиотски структури непрекъснато да разширяват сферите на контрол на възродения руски империализъм върху българското общество. Върху енергетиката, върху системата на публична информация, върху взимането на ключови решения за бъгарската национална сигурност и българския национален интерес.

10 ноември е дата, която ни подсеща, че свободата и нейната настояща политическа форма – демократичната система на управление – не е удобно кресло, в което можеш да седнеш и да си починеш. Свободата е възможност, за която се воюва всеки ден. Свободата е благо, което враговете на свободата се стремят да похитят и отменят с всички възможни средства – с лъжа, манипулация, хибридна война и пропагандна истерия, с контрол върху правото да избираш, с икономика по законите на джунглата, с рекет и открито насилие. Голямото мнозинство сред нас не сме доволни от резултатите, които постигнахме за тези 30 години възможна свобода. Но е жалко когато недоволството води до озлобление или до отчаяние. Необходимо е да носим съзнанието на успяла нация, на успяло общество в основното – в избора на път, на принадлежност и на перспектива. И да превръщаме своя гняв и неудовлетвореност в мотивация за промяна и за борба – срещу тези, които не се отказват от възможността отново да ни поробят. Не съществува , гаранция за успех по този път. Но други достойни пътища няма.