Как измамиха британците?

Deutsche Welle: „Джонсън, Фараж и с-ие втълпиха на британците, че след Брексит всичко ще тръгне по мед и масло. Те ги излъгаха с измислени факти, фалшиви цифри и сравнения с нацистка Германия. Манипулация от класа!“

„Това бе шедьовър на политическата манипулация. Което всъщност е трагично. Защото Борис Джонсън и неговите помощници от партията ЮКИП обещаха на британските граждани нещо, което не могат да им дадат. И което всъщност дори не искат да им осигурят, защото съдбата на икономически слабите, лошо образованите и социално маргинализираните хора изобщо не ги интересува. Избирателите бяха средство за утоляване на жаждата за власт на демагозите.“  Барбара Везел

Това е вярно, но далеч не само за Брексит. От времето на Едуард Бърнейз (създател и майстор на ПР и масовата манипулация в началото на 20 век) набъбва дилемата как е възможно да съществува системата на демократично управление в условия, в които корпоративни и политически обединения разполагат с концентрирани възможности за масово въздействие върху политическия избор на милиони хора чрез опосредствани инструменти на влияние.

Просвещенската визия за представителната демокрация е изградена върху процес, при който група от хора, живеещи върху обозрима територия – град, село, окръг – избират свой представител, познаващ техните проблеми и възгледи, за да ги представлява в националния парламент. Това е механизмът на представителство в една предимно земеделска цивилизация. Индустриалната епоха създаде големи групи от хора, чиито интереси са екс-териториални – предприемачи, земеделци, наемни работници – и за да бъдат представлявани се появяват политическите партии. През 20 век партиите разчитат преди всичко на „класовото гласуване“ – една обществена класа (хора близки по поминък, култура, образование и имуществен статут) гласува преимуществено за такива партии, чиито програми отговарят на общите им интереси. Връзката интерес – политика се обезпечава от здравия разум, от емоционална принадлежност (нашите срещу „онези“), както и от системна организаторска работа на партиите „на терен“. Когато през 50-те – 60-те години преобладаващата част от западните общества напуска пролетарския си статут и се превръща в средна класа, класовите партии и класовото гласуване отстъпва място на „народните партии“ и на „инструменталното“ – ситуационно гласуване. Размиването на класовите деления се компенсира от състезанието на организираните корпоративни групи – икономически, етно-религиозни, суб-културни и ново-организирани социални движения. Това е епохата на изчистената полиархия – състезание на организираните групи в обществото.

През целия този процес – от земеделския избирателен окръг до полиархичното състезание на корпоративни групи – нараства ролята на технологиите за манипулация, които изискват все по-големи финансови и организационни ресурси (властови или корпоративни) за да бъдат приложени от една група върху обществото. Политиката все повече се продава като Кока кола – с по един-два скрити кадъра във филмовата прожекция, които те карат да „ожаднееш“ – било за „свободен пазар“, било за „глобализация“, било за „национална независимост“ и Брексит, за социализъм, за равенство, за неравенство и т.н. Масата от хората са все по-зомбирани – защото е по-лесно да гледаш телевизия и ФБ, отколкото да четеш и да мислиш – и все по-ирационално афективни в правенето на най-важните публични избори в живота си. Това излизане на демократичния избор все по „на плитко“ става необратимо с глобализацията и необозримия потенциал за арогантна манипулация от страна на глобалните елити и на „великите сили“. Политическата легитимация чрез граждански вот става все по-пряко производна на парите, които си могъл да инвестираш в нея. Времето на големите идеологии от 20 век отмина и сега масираната манипулация се прави „на парче“ – масата е лъгана по конкретни поводи, с конкретни цели и без капчица срам тогава, когато едни и същи олигархични групи плащат вчера и днес за кампании с противоположни цели – те просто наемат две различни ПР агенции. Това е епохата, в която неолиберализмът продаде на глобалния свят визията, че общественият интерес е пряко производен на сумата от частни интереси, действащи в различни посоки. Резултативната величина е „обществения интерес“. Тази изключителна по своята арогантност теза бе приета от повечето mainstream политически движения, обединили се около неолиберализма между 1980-2008 г. Въпреки, че влиза в пряко несъответствие с основната дефиниция на представителната демокрация от епохата на Просвещението – за да има общество и демокрация, хората трябва доброволно да се откажат от част от своята свобода за да се споразумеят за граници помежду си – съгласието по тези граници е обществения интерес на хората, превърнали се в граждани.

Епохата на масовата манипулация роди политическа конкуренция между два типа „политически оферти“ – откровено елитистки, изразяващи логиката на статуквото и популистки. Когато олигархичните елити не могат да убедят с каквато и да е манипулативна кампания гражданите да подкрепят статуквото, или когато искат да променят статуквото в ущърб на обществения интерес, олигарсите плащат на харизматични популисти, които обещават на нахъсаните тълпи, че ще накажат „виновниците“ за статуквото и ще направят нещо много просто и много хубаво. Примитивизмът на популизма отразява примитивизма на инструментализираната манипулация, чрез която се управляват целенасочено изгубилите разума си народни маси. Така стават постижими Брексит, социализмът, нео-консерватизмът, национализмът, космополитизмът, ксенофобията, мултикултурализмът – всяко нещо тогава, когато потрябва. Възраждането на демокрацията може да се осъществи преди всичко чрез демаскиране на манипулацията. Но за добро или лошо – поумняването е индивидуален процес. И едва след него става възможно обединението на поумнелите срещу олигарсите, мошениците и манипулаторите. Не съм краен песимист, но и реализмът изисква време, понякога -много време…

Реклама

България, НАТО, Черно море

Отказът на българското правителство да се присъедини към създаването на т.нар. „общ черноморски флот на НАТО”, макар и формулиран по проблемен начин, трябва да се разглежда в реалния контекст на предизвикателствата пред сигурността в Черно море и възможностите на Североатлантическия съюз да отговори на тези предизвикателства.

Обединението на ВМС на Румъния, България, Украйна и Турция няма да създаде „флот на НАТО”, а по същество ще бъде политическо присъединяване на първите три страни към ВМС на Турция. България тепърва смята да закупи два кораба, състоянието на ВМС на Румъния и Украйна не е драматично по-добро от това на България.

Турция в продължение на 90-те години и първото десетилетие на настоящия век имаше функционална хегемония върху ВМС в Черно море. Окупацията на Крим от Русия и модернизацията на руския черноморски флот обърна съотношението на силите и сега Русия има стратегическата инициатива. Русия и Турция са в конфликт – по повод на Сирия. Този конфликт е извън мисията и задачите на НАТО.

Ако НАТО трябва да изгради истински противовес на руската хегемония в Черно море, това може да стане само чрез сериозно присъствие на ВМС на големите партньори в Алианса и преди всичко – на САЩ. Това присъствие е възможно по два начина. Първо, чрез непрекъсната ротация на военноморски съдове за срок от три седмици – колкото е ограничението на Конвенцията от Монтрьо за Черно море (подписана през 1936 г.) Втората възможност е ревизия на Монтрьо и допуск на силите на НАТО в Черно море по модела на Средиземно и Балтийско море. Тази ревизия е в ръцете на Турция – Анкара държи категорично вето върху ревизията на Монтрьо в новите условия и по този начин пази своята хегемония върху черноморския басейн – хегемония, която понастоящем успешно се оспорва от Москва.

Без ревизия на Монтрьо присъствието на НАТО в Черно море си остава скъпа операция, която може да се осъществява само чрез непрекъсната ротация на военноморски съдове на страните членки на Алианса. На този фон предложението на румънската страна за „общ черноморски флот” придобива изключително пропаганден характер. И сега функционират програмите за сътрудничество между ВМС на черноморските страни Black Sea Force и Black Sea Harmony. И двете са създадени по инициатива на Турция и по изрично настояване на Турция в тях участват всички черноморски страни – включително Русия. Да, Русия – по изрично настояване на Турция. Black Sea Harmony беше създадена от Турция в отговор на предложението анти-терористичната операция на НАТО в Средиземно море Active Endeavor да се разпространи и върху Черно море. Анкара категорично отказа.

Сега, когато между Москва и Анкара припламнаха опасни искри по повод на амбициите им в Сирия и региона на Близкия изток, Турция се сети за „чисто НАТО-вски формат” на „черноморски сили” заедно с Румъния, България и Украйна. Това е нов формат на стара амбиция – турска ВМС хегемония в Черно море. Не мога да се сетя какво би спечелила Румъния от подобен формат, но България няма да спечели нищо. Като страна членка на НАТО България би спечелила от нормален достъп на Алианса до акваторията на Черно море – нещо, което Турция блокира с аргументите на конвенцията от Монтрьо. България е суверенна държава и нашата сигурност е функция на българския национален интерес, а не на амбициите за турска черноморска хегемония.

При мои срещи с колеги-анализатори от Турция непрекъснато се поставя въпроса за това защо в България има военни бази за съвместно използване със САЩ. Турция сериозно разглежда себе си като страна, която има легитимното право да упражнява хегемония върху нашия регион – военноморска, военна, културна, политическа… Какво съвпадение – Русия има същото самочувствие – само че на квадрат. Затова българската национална сигурност е пряка функция от ефективното сътрудничество на нашата държава с партньорите от НАТО.

България трябва категорично да дава своя принос в общата отбрана на НАТО – особено в региона, към който принадлежим. Форматът за това сътрудничество, който подхожда на българския национален интерес е многостранното партньорство с всички страни-членки на Алианса, което е резултат от приетите с консенсус политики по сигурността. Пропагандни фойерверки, прикриващи амбициите на хегемонистичен национализъм, ползващи легитимацията на НАТО не са част от това партньорство.

Но реакциите на българското правителство от вчера по повод на новия „черноморски флот” бяха неадекватни, емоционални и уязвими. „Не искам война” не е аргумент когато трезво оценяваш предизвикателствата пред собствената си сигурност. Никой нормален човек не иска война (има обаче много не-нормални), поради което оценката за риска от война и адекватните мерки за минимизиране на този риск са в основата на всяко успешно управление на сигурността.