Аудиенция при Ердоган

Една голяма грешка в повечето случаи води след себе си втора … трета голяма грешка – и в живота, и в политиката. Грешката, която г-жа Меркел направи с внезапната си покана до всички желаещи от Близкия изток да дойдат в Германия, породи лавина от събития, които сега се връщат като бумеранг върху политическия дневен ред на канцлера. Поканата се оказа сериозна политическа грешка на фона на организирания от някой друг екзодус на бежанци по посока Европа – Германия. Когато стана ясно, че нито Германия, нито Европа могат да издържат на наплива на милиони хора да напуснат своя живот в лишения и несигурност и да споделят богатството на Стария континент, проблемът с лавината емигранти трябваше спешно да бъде адресиран в основата му. Но свръх-анемичната в геополитически план Европа не може да се справи с корените на кризата – нито в Сирия, а още по-малко в големия Близък изток. Затова Ангела Меркел трябваше да се отправи в Анкара и наред с останалото, да ревизира на 180 градуса своята политика по отношение на евентуално турско членство в ЕС.

Членството на Турция би било благоприятно от гледна точка на дългосрочната де-стабилизация на Близкия изток и сериозните предизвикателства пред сигурността на Европа, които тази поредица от конфликти създава. Но Турция не отговаря на нито един от политическите критерии за членство. Въпреки дългогодишните ухажвания към Ердоган, отправени от левите европейски интелектуалци (Гералд Кнаус – „АКП са „ислямски калвинисти“), турският президент си остава категорично решен да върви по свой път, независим от европейските претенции и очаквания. Верен на своите възгледи, Ердоган използва демокрацията като „градски автобус“: вози се върху европейските очаквания за демокрация в Турция само докато му помогнаха да разглоби контрола на армейския връх върху политическата система на страната. Веднъж след като отстрани военните, той не закъсня да установи режим на лична власт, който има все по-малко общо с каквито и да е демократични принципи. Турция е на първо място по брой на журналисти в затвора. Враговете на Ердоган са врагове и на държавата – генералите, кюрдските общественици и политици, дори и бившия му съюзник и духовен водач Фетула Гюлен. За Ердоган членството в ЕС е ресурс за повдигане на турската държавна и геополитическа мощ на квадрат. Турските дипломати не преговарят за членство в ЕС като всички нас – как да адаптираме законите си към acquis communautaire. Те преговарят за съхраняване на пълния суверенитет на Турция дори и в качеството й на член на ЕС. Посещението на А. Меркел в Анкара практически свали аргументите на Европа за необходимостта от сериозна еволюция на турската политическа система преди членството на Турция да бъде утвърдено. Притисната от огромния натиск на милионния бежански поток, канцлерът на Германия на практика отправи молба към Ердоган да спре бежанците. Искането на Ердоган да получи финансова подкрепа от Европа за поддръжка на 2-3 милиона бежанци в Турция е легитимно. Но цената, която Меркел ще трябва да плати не се изчерпва с това. Тя ще трябва не само да ревизира рязко позицията си по турското членство, но и да подкрепи категорично претенцията на Турция за „зона за сигурност“ в северна Сирия. На пръв поглед тази зона изглежда разумно искане – в нея могат да бъдат настанени бежанците от войната от цяла Сирия. Същевременно обаче, в тази зона ще намерят пълноценна закрила и джихадистите от ИД, които твърде успешно търгуват и партнират със „силния човек“ в Анкара. В тази зона ще бъдат унищожени и въоръжените сили на кюрдите, които се оказаха най-надеждната преграда срещу главорезите от ИД.

Поставена на колене, Европа трябва да моли за милост на всяка цена. А всъщност как бе насочена бежанската вълна към Европа? Как стана възможно стотици хиляди бежанци да се придвижат спокойно по територията на Турция и да си платят на стотици – хиляди каналджии за преминаване на европейския бряг? Две неща е спешно необходимо да научи европейския елит от тази криза. Първо, никой не може да пази твоята сигурност – трябва да се пазиш сам, на всяка цена. Армия, полиция, граница – Европа се оказа без нито една от тези ключови предпоставки за сигурност в сюблимния момент на бежанската лавина. Второ, идеологическите щампи не заместват реалната политика. Когато трябва да решаваш кризисен проблем – действай на основата на ценностите и принципите си. Но не подхвърляй с пропагандна цел ценностите си и принципите си ВМЕСТО реална политика и ВМЕСТО вземане на необходими трудни решения. В Анкара А. Меркел изглеждаше като вече послушна наказана ученичка. А Ердоган излъчваше послание на строг учител. Когато си богат – трябва да си силен. Иначе губиш всичко.

Реклама

Два дни след операцията на Путин в Сирия…

Башар Асад е част от „шиитската дъга“ – Техеран, Багдат, Дамаск, Бейрут – която Кремъл и Пекин искат да укрепят като стена пред миграцията на сунитския радикализъм – ИД, Ал Кайда – на север – към Кавказ и провинция Синдзян, населена с мюсюлмани – уйгури. Интересите на Запада са свързани с премахването на Асад – последния от бившите светски диктатори в Близкия изток – и замяната му с правителство на „умерени ислямисти“. Асад е също съюзник на Иран и съсед на Израел от север, което го превръща и в ключова заплаха за сигурността на еврейската държава – особено след като Саддам бе премахнат след 2003 г. Проблемът на западната стратегия е, че залага на предпоставка за промяна, която очевидно не е налична в достатъчно голяма степен – т.н. „умерен ислямизъм“ на арабите – сунити и турците. Самото понятие за „умерен ислямизъм“ е проблемно, защото никой не е дефинирал границите на подобно предполагаемо политическо движение с радикалния ислямизъм на Ал Кайда и ИД. Опитът такива граници да бъдат поставени чрез режима на президента Морси в Египет претърпя неуспех. Умереността все повече напуска и управляващия Турция президент Ердоган. Опитите за съчетаване на демокрацията с исляма водят, разбира се, не до либерално-демократични режими от западен тип, а до популистки режими на ислямистски движения, които се радикализират от момента на поемане на властта (с възможно изключение на Тунис, където светската опозиция се оказа достатъчно силна, за да бъде непреодолим фактор пред амбициите на ислямистите). Това превръща западната стратегия в региона в „плаващи пясъци“, а уязвимостта й нараства с изтеглянето на американските войски от Ирак и Афганистан при администрацията на президента Обама.

Путин се възползва от появилия се вакуум, но без каквито и да е гаранции, че няма да затъне в същите „подвижни пясъци“, които осуетиха реализацията на западната стратегия в региона. Започването на конфликт – в началото непряк – между Москва и Вашингтон в резултат на сблъсъка на техните стратегии по отношение на Близкия изток е неизбежен – срещата Обама – Путин даде ясни индикации за това. Повишаването на градуса на глобалното геополитическо съперничество в Близкия изток ще разшири зоните на нестабилност и ще доведе до нови вълни бежанци, до засилване на военните действия. Като добавим и резултатите от руската интервенция в Украйна, както и амбициите на Ердоган да реализира своя собствена стратегия в северна Сирия – т.нар. „зона за сигурност“, призвана да отстрани кюрдския фактор в ролята му на основен съюзник на Запада срещу ИД – регионалното обкръжение на България от нито една посока не ни обещава спокойни времена.

Споделям извода на Алекс Алексиев (http://www.faktor.bg/novini/balgariya/56059-aleks-aleksiev-balgariya-da-se-obyavi-srestu-diktata-na-es-za-bezhantzite.html) ,че в тази ситуация националният интерес на България е да подкрепи и да стане част от групата на централноевропейските страни членки на ЕС, които се противопоставят на масовото приемане на нови бежанци, голяма част от които са просто икономически имигранти. Ако Германия и други страни от западна Европа имат нужда от работна ръка и попълнение от „свежа кръв“ – нека ги приемат. Страните от източна Европа очевидно се насочват към други средства за решаване на демокграфските си проблеми. И нека никой не храни илюзии, че с общохуманитарни и „либерално“-идеологически аргументи ще успее – първо, да прикрие практичните мотиви за немското и шведското гостоприемство, и второ – да „засрами“ източноевропейсците, че не са достатъчно демократични. Всеки е свободен да определя границите на собствения си интерес – докато и доколкото ЕС е доброволен съюз на свободни общества, които си дължат взаимна солидарност, но нямат ангажимента да се подчиняват на диктат.