Monthly Archives: декември 2021

Предупреждението – Иван Николов

Фейсбук, 24 юли 2021 г.

https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-ima-li-myasto-v-srabskiya-svyat-za-43-balgarcheta

Позиция като тази на Иван Николов – председател на българския културен център в Босилеград – трябва да звучи като предупредителна камбана преди всичко за тези български „националисти“, на които им е по-удобно и по-лесно да водят символни битки за миналото, но нямат нито потенциал, нито смелост да се изправят срещу настоящите и бъдещи предизвикателства пред България на Балканите. С подкрепата на Русия и Китай арогантна и агресивна Сърбия се завръща, възродена от пепелищата на постюгославските войни, които тя разпали, и които тя изгуби поради жестокост и надменност спрямо всички останали балкански народи. Светът се променя пред очите ни. Европа се променя и това, което вчера е било гаранция за сигурност днес се превръща в проблем на сигурността – национална и регионална. В този бързо променящ се контекст българската регионална политика изглежда провинциална, хаотична и изгубена в превода на българския национален интерес на езика на новия динамичен свят, който всички ние обитаваме.

Най-големия проблем в този контекст са българските официални позиции спрямо РС Македония от последните две години. Аз не принадлежа към общността на тези българи, които отхвърлят всякакви претенции на България към Македония като неуместни. Напротив, смятам, че отношенията между двете страни трябва да се трансформират и да се положат на стабилната основа на съвместно признаване на миналото, на респект към настоящето и към идентичността на хората от двете страни на границата в настоящето, на целенасочен и съзнателен отказ от език на омразата, доктрини на омразата и доктрини на фалшификацията, наложени през превратностите на отминалия 20 век на Балканите. Това, което аз мисля обаче е, че българските национални цели трябва да бъдат интелигентно формулирани, ясно очертани (а не емоционално хаотични), както и стратегически защитени в адекватен дипломатически и юридически контекст.

Основен български национален интерес по отношение на РС Македония е поддържането на двустранни отношения, които да осигуряват възможността за България да бъде партньор и приятел номер едно за Македония на Балканите. Това не е само въпрос на историческа приемственост и морален интегритет. Това е стратегическа задача номер едно на българския национален интерес на Балканите. Между 1913 и 1990 г. геополитическият контрол върху Балканите се упражняваше монополно в рамките на стратегическата ос Белград – Атина. Подялбата на македония между Сърбия и Гърция осигуряваше пълната геополитическа маргинализация и изолация на България след Първата световна война. Това статукво позволи – не на последно място – на сталинистка Москва да сателитизира България до статут на безпомощна съветска провинция.

Рухването на Съветския съюз и на Титова Югославия позволи завръщането на България като геополитически фактор на Балканите и реализацията й като европейски и атлантически партньор. За 30 години българската политика спрямо Скопие бе по-често инертна и неосъзната като дългосрочна стратегия, но признаването на Скопие – първа в света, подписването на декларацията от 1999 г. и на договора от 2017 г. позволиха на София да се превърне в одобряван и по-близък съсед за македонците, чието съзнание бе тровено с антибългарска пропаганда в продължение на цяло столетие. При посещенията ми в РС Македония през годините с очите си виждах сближаването и подобряването на отношенията между двете страни, между обикновените хора от двете страни на границата. От прословутата българска „рамкова позиция“ от 2019 г. насам този процес се обърна в обратната посока. Днес България е враждебна страна за нарастващ брой македонци, а в ролята на най-близка до РС Македония страна се оказа отново … Сърбия. След като България бе най-близка за нарастващ брой македонски граждани в продължение на десетилетия.

Тласкането на РС Македония обратно към Белград като следствие на текущата българска политика – и в съчетание с огромното икономическо присъствие на Гърция там – възстановява ефективно геополитическата изолация на България на Балканите. На практика се възстановява оста Белград – Атина през Скопие. Няма да ни спаси нито членството в ЕС, нито в НАТО. Белград и Атина мълчат и прибират дивидентите от погрешната българска политика спрямо Скопие. По логиката на постюгославската солидарност страната на Скопие в спора със София заеха повече или по-малко и останалите страни в Западните Балкани. Нарастнаха антибългарските възприятия и в Албания – страна, водеща традиционно пробългарска политика. А как иначе – нали заедно със Скопие, ние блокираме за ЕС и Тирана.

Нека подчертаем още веднъж: България има легитимни претенции към РС Македония: за промяна на официалната държавна доктрина на Скопие, формирана на антибългарска основа от комунистическия режим на Тито. За приемане на историческите реалности като свободен процес на информиране и узряване на обществото за историческата истина след столетие на лъжи, чужда пропаганда и отродяване чрез терор и чрез манипулация. Този процес изисква време. С вето и с ултиматуми не можеш да спечелиш сърцата на хората. За България е необходимо да приеме и осъзнае факта, че за това столетие разделено съществуване, от другата страна на Гюешево е формирана една обособена общност на идентичност, която трябва тепърва да спечелим за приятел, а не да обръщаме в „правата вяра“ със сръбските методи на терор и унижение.

Ако не осъзнаем необходимостта от по-разумна, перспективна и стратегически защитена българска политика към Скопие, ще изгубим Македония за пореден път. Изгубихме я през 1879 г. в Берлин. Изгубихме я през 1913 г. в Букурещ. Изгубихме я в Ньойи през 1919 г. Изгубихме я след 1944 г. През 1991 г. я спечелихме за първи път от столетие насам. И направихме следващите плахи и противоречиви крачки напред. Сега губим Македония отново. Тласкаме я към Белград, подсилваме крясъка на сърбоманските българофоби в Скопие. Всичко това се случва на фона на умилителен български национален консенсус около изцяло погрешната политика на Бойко Борисов – Красимир Каракачанов, подкрепена от Румен Радев, Корнелия Нинова и кой ли не още. Ех, братя българи, около тази ли задънена улица намерихте да се обедините – за първи път през последните 32 години? Тъжно – и опасно. Четете Иван Николов – белким нещо ви просветне…

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Алтернатива ли е „партията на чалгизирания народ“?

Фейсбук, 17 юли 2021 г.

Радвам се, че вече всички са наясно какво представлява „алтернативата“, която ни предлагат политическите технолози на олигархичната система в лицето на партията на чалгизирания народ. В името на истината трябва да припомним, че същността на тази партия (определена от интелекта и културата на водещите я фигури) никога не е била тайна за никого. Тази същност обаче бе обект на определена „революционна амнезия“, която приемаше за даденост, че чалгарската простотия е по-малкото зло от завареното властово статукво, срещу което се води протеста от една година насам. През тази година бях един от хората, които напомняха, че тази „даденост“ далеч не е очевидна. Че това, което се развива пред очите ни е не само легитимен граждански проитест срещу системата на арогантния грабеж – нещо, което не подлежи на оспорване, защото е очевидно. Но че зад легитимния граждански протест протича процес на „премерване на силите“ между олигархични кръгове – на власт и в немилост, които водят борба на живот и смърт за преразпределяне на националното богатство и за контрол върху държавните инструменти за неговото ограбване. Ако бяхме постигнали минимално съгласие по този въпрос – да видим и легитимността на протеста, и заплахите, идващи от войната между олигархичните кръгове – можехме да работим и да договорим адекватна стратегия за постигане на максимален ефект от протеста, стратегия на гъвкаво реагиране и въздействие върху тези фактори на държавната власт и олигархичноото задкулисие, които по принцип отказват да се съобразяват с нас като граждани.

За съжаление не можахме да постигнем такова съгласие. „Революционерите“ бяха решили каква промяна ще им бъде достатъчна, президентът Радев прецени, че ще му бъде достатъчна и на него, светлите млади лица в началото на протеста постепенно бяха заменени с фигури на озлобени хора, които тръгнаха да отмъщават за озлочестеното си битие на тези, които им бяха посочени от шепа „лидери“ – най-вече лобисти на този и на онзи. В резултат протестът постигна непосредствената си цел – премахването на ГЕРБ от власт. Крайно време беше ГЕРБ да слезе от власт. Мисля обаче, че постигането на тази цел бе възможно и с по-малко щети. Най-вече – бе възможно да бъде постигната и без вдигането на вълната на гражданското недоволство на тази чалга партия, която по време на протеста се скатаваше по заповед на технолозите си, а след протеста излезе успешно да събере каймака. Сега сме тук – на фазата на обиране на каймака. И вече всички виждат откровено – без амнезия – кого сме си причинили като сме тръгнали на поход „срещу“ без ни най-малка идея в името на какво бъдещо състояние – конкретно и разумно – протестираме.

Станалото – станало. Ако днес казваме А, трябва по-бързичко да кажем Б. Да осъзнаем и да си признаем, че някои от идеологемите, на които служихме и служим са заблуда, която ни води в кошарата на брутално олигархично управление в чалга формат. Няма „партии на протеста“ – въпреки, че има партии на статуквото. Реформистките сили – партии, групи, лидери – трябва бързичко да седнат и да помислят за минимално болезнената стратегия за измъкването на обществото и държавата от състояние „от трън на глог – че по-висок (дълъг)“. Има определени достижения на българската политическа система от последните 30 години, които не могат да бъдат жертвани – те трябва да бъдат категорично защитени. На дневен ред е поставянето на ясни условия за национално споразумение по най-малък общ знаменател от „червени линии“, които не могат да бъдат пресичани – ама от никого! Има необходими стъпки на управление, които трябва да бъдат предприети отвъд партизанската игра „аз сега ще те науча тебе…“

Чувам въпроса – ами ГЕРБ? Не е необходимо да се помирявате с ГЕРБ, да се съюзявате с Радев, да се споразумявате с тези, с които сте в съперничество. Направете минималното – на този етап. Защитете нормите и процедурите на институционално политическо поведение в България. Ами че следващият път проектокабинетът на победителите може да ви бъде представен от „Магаданс“ или от някой друг в още по-произволен формат. Може някой да излезе от WC и да ви прочете списъка пред вратата. Зная, че се ядосвате, защото по този начин ви се показва, че „новият политик“ не ви „бръсне за слива“. Повярвайте ми, това не е проблем. Проблемът е, че полит-технолозите му не ни бръснат за слива – ни нас, ни държавата ни, ни процедурите й, които ни пазят от произвол. Те сега тестват докъде могат да стигнат в изпразването й от съдържание на тази държава, която я няма – напълно и необратимо изпразване от съдържание. Хич не ме интересува за кого сте и против кого сте. Аз също не съм симпатизант на ГЕРБ – колкото и на някои от вас да не ви се вярва. Мисля, че днес трябва да защитим българската демократична държава от по-нататъшен произвол, който се готви да й упражни олигархичната мафия. Няма да е лесно. Няма да е бързо. Само че – вие виждате ли някакъв друг изход? Освен да заиграете Тайсън кючек? Седем-осем и ще сте в капана. Не защото чалга политиката е много стратегическа. А защото тези, които й дърпат конците добре познават всички ни и знаят как за пореден път да ни измамят. Внимавайте, може да се окаже за последен път!

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Триморието и историческата съдба на източна Европа

Фейсбук, 6 юли 2021 г.

http://epicenter.bg/article/Valentin-Vatsev–Trimorieto-e-antiruski-i-antigermanski-proekt/253825/11/34?fbclid=IwAR3pAn27eHj2NwCOvbDhuBy89_V7CEZvPIscCy4_2a2INUDCTPtCNKuvJ6I

Валентин Вацев очевидно се подценява. Той е значително по-интелигентен човек от ролята, която е избрал да играе – пропагандист на руската имперска пропаганда по проблем, по който интересите на Русия и на България обективно не съвпадат. Триморието е инициатива, която наистина възниква исторически от амбицията на полския президент Пилсудски през 20-те години на 20 век да осигури единство на Централна и Източна Европа предвид нарастващата опасност от болшевишка Русия от изток и от неизбежното възраждане на германския реваншизъм след поражението на Втория Райх от запад. Идеята на Пилсудски не се реализира в междувоенния период поради много причини. Една от тях се корени във факта, че източната част на Европа се състои от крехки, уязвими, преди всичко малки (с изключение на Полша) нации, чиито интереси е трудно да бъдат обединени в епохата на санитарните кордони, наложени от победителите във Версай.

Оттук можем съвсем ясно да дефинираме смисъла и целта на Междуморието (Miedzimorze) – идеята на Пилсудски, която днес частично се възражда като инициатива за Триморието, но в една много различна стратегическа ситуация и в съвършено различен геополитически статус на Европа. Смисълът на Триморието е да засили процесите на сътрудничество между страните в Централна и Източна Европа – първоначално в сферата на инфраструктурата и енергетиката, но с ясното съзнание, че става дума за партньорство между страни-членки на една стратегическа общност, евроатлантическата.

Добре, би попитал някой, защо е необходимо Триморието, когато тези страни (с малки изключения) членуват в ЕС и НАТО и без друго са част от мащабни процеси на интеграция в сферата на сигурността и развитието? Необходимо е, защото днешна Централна и Източна Европа продължава да бъде европейски регион с крехки национални и държавни структури, подложени на нарастващ геополитически натиск. В продължение на много векове тази част от Европа е включена в големите имперски проекти на Хабсбургите, Русия, Прусия (Германия), Високата порта. Повечето народи на източна Европа придобиват шанс за еманципация едва след края на Първата световна война, а тези народи – като балканските – които частично се еманципират през 19 век остават заложници на съперничеството на великите европейски сили. Тази фрагментация, за съжаление, се запазва и в междувоенния период. Победители и победени, санитарни кордони, малки и по-големи Антанти, възроден германски реваншизъм, яростен болшевишки империализъм…

След Втората световна война Централна и Източна Европа бяха оставени под сталинисткото господство на Москва и се еманципираха едва след рухването на Берлинската стена. Голяма бе радостта от възстановеното единство на Европа. Но тя не продължи много дълго. Почти веднага след обединението на Германия се проявиха болезнените различия между изтока и запада на тази страна. Бившите съветски сателити успяха да постигнат пълноправно членство в НАТО и ЕС, очакваха да се интегрират в тази Европа, за която жадуваха дълги десетилетия. Но Европа се оказа променена. Съществените различия в развитието, в богатството и стопанския потенциал доста бързо се допълниха от едно нарастващо културно разделение. През втората половина на 20 век европейският Запад бе станал постнационален, „постмодерен“, мултикултурен и твърде неглижиращ определени аспекти на общото европейско наследство – например християнската традиция. Изтокът, от друга страна едва след 1989-та получи пръв път шанса за истинска национална независимост, считана за основна ценност. След столетия имперски диктат, след десетилетия болшевишко смазване на националната идентичност вече бе възможно да се гордееш открито, че си чех, поляк, унгарец…

Тази различна динамика между Изтока и Запада на Европа създаде среда на нарастващи политически напрежения и конфликти на културна основа. Изтокът отказа благата на имиграцията и мултикултурализма, подкрепи християнската традиция (тъпкана от съветските властници) с по-голямо усърдие, отколкото постлибералния дневен ред на Запада на Европа. Така разделенията между двете части на Стария континент се утвърдиха в три основни посоки. Първо, съществени различия в нивата на икономическо развитие, които започнаха да се сближават благодарение на европейската кохезионна политика. Второ, различия в господстващите културни ориентации на обществата на Изтока и Запада. Трето, различна – понякога драматично различна оценка за предизвикателствата пред сигурността на Изток и на Запад. Основната разлика тук си остава отношението към Русия – особено след възродената агресивност на Кремъл след 2008-2014 г. За Италия, Испания и Франция Русия не е съществена заплаха. Те често с досада следват атлантическия дневен ред за сдържане на Москва, налаган от Вашингтон и подкрепян преди всичко от Лондон и Хага в западна Европа. За Прибалтика, Полша и другите страни от изтока Русия е основно предизвикателство пред сигурността, доколкото нейна основна цел е да подкопае тяхната принадлежност към Запада и да ги върне в „сферата“ на собствения си контрол.

Триморието е инициатива, която се стреми към създаване на обща комуникационна и енергийна инфраструктура на тази източна част от Европа. Просто защото разликите в развитието и светогледа между Изтока и Запада на Европа могат да се окажат трудно преодолими, ако Западът продължава да бъде силен, интегриран, с интензивно партньорство помежду си, а Изтокът – фрагментиран, уязвим нестабилен и девиантен в повечето измерения на съвременното общоевропейско битие. Триморието е инициатива за нарастваща динамика на партньорството в Източна Европа – не само на всяка страна с Брюксел, но и между самите страни в този мегарегион на Европа.

Във вреда ли е това на Германия? Германия днес не е Германия от края на 19 век, нито Германия от първата половина на 20 век. Днешна Германия е основния мотор, гаранта на европейското обединение. За съвременна Германия всяко съществено, структурно напрежение в конструкцията на европейското обединение е потенциална или актуална проекция на нейна собствена уязвимост. Да, Германия е заинтересована от максимално добри отношения с Русия, но не е склонна да жертва за тях нито своята уникална роля в обединена Европа, нито своята атлантическа принадлежност. Ако бъде успешен, Триморието може да се окаже проект, който дава перспектива за стабилност и динамика на взаимоотношенията на Берлин с източна Европа, потенциал за разрешаване на поредица актуални проблеми в отношенията между изтока и запада на ЕС. Една успешна, по-добре интегрирана източна Европа би представлявала атлантическа ценност – нещо, което далеч не е безразлично за Германия, ценяща своята атлантическа принадлежност.

Против Русия ли е проектът за Триморието? Умора предизвикват многообразните страхове на Москва от всичко, което се случва в Европа от три десетилетия насам. Разширяването на НАТО се оказа заплаха за Русия. Разширяването на ЕС – също. Дори една минималистична програма за Източно партньорство между ЕС и постсъветските републики, много по-ограничена от специалните отношения на партньорство между Брюксел и Русия се оказа заплаха за Москва. Агресията срещу Украйна започна – да припомним – в отговор на този минималистичен проект за Източно партньорство. Но ако трябва да сме откровени – да, европейската и атлантическата принадлежност на източна Европа, включително проектът за Триморието са заплаха за Москва. Заплаха са защото се явяват препятствия пред невинното желание на Кремъл успешно да дестабилизира изтока на Европа с цел отново да го присъедини към сферата на руския геополитически контрол. Дано следващите поколения доживеят еволюция на мисленето в коридорите на властта в Кремъл, което да провиди смисъла и перспективата за Русия от едно истинско партньорство със своите съседи на Запад.

Триморието е една много трудна за реализация инициатива. Фрагментацията на Централна и Източна Европа, наследена от миналото не може да се отмие с магическа пръчка. Наследените конфликти, травми от поражения, консерватизъм в оценката и защитата на националниоте интереси без друго превръщат проекта за Триморието в един много малък общ знаменател, който има нужда от много време, много ресурси и много търпение за да се реализира. Разбира се, това ще бъде още по-трудно като се има предвид, че визии и усилия като тази на г-н Вацев усилено ще саботират реализацията на този проект. За добро или за лошо – живеем тук, в източната част на Европа. Геополитиката е съдба. Но усилието за промяна също се възнаграждава.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Либерал, нелиберал, фашист…

Фейсбук, 27 юни 2021 г.

Има група от хора в либерално-прогресистката общност, които с лекота назовават неугодните им с прозвищата „фашага“, „фашист“, „нацист“ и т.н. Корените на този навик проследяваме чак до средата на миналия век, когато техните предшественици назоваваха така всекиго, който споделя по-различни възгледи от техните. И не само назоваваха, но и убиваха, затваряха, озлочестяваха. Известен е диалогът между съдия от „Народния съд“ и подсъдим – член на опозиционна политическа партия след 1944 г.: „Ти фашист ли си, бай Иване?“ … „Абе аз доскоро не бях я чувал даже тази дума, „фашист“, ама сега като гледам, че на всички свестни хора край мене им викате „фашисти“, мисля, че да, и аз ще да съм фашист…“

Фашизмът е конкретно историческо явление – радикално дясно движение в Италия от 20-те години на 20 век, което като определение се разпростира върху обозначаването на всеки десен радикализъм от тогава насам. Използването на понятието „фашист“ като синоним на човек с възгледи, различни от нашите е характерно за левите радикали, включително и и за тези, които се появиха напоследък в България по логиката на „видяла жабата, че подковават вола, и тя вдигнала крак…“ Тези леви радикали – кой знае защо считащи се за „либерали“ – днес с лекота наричат фашисти националистите (радикални и умерени, авторитарни и демократични), хората с консервативни възгледи от различен характер, както и радикалните евразийци – русофили, последователите на Александър Дугин и Путин, които в най-голяма степен заслужават това прозвище. Както и всички други, изразили несъгласие с тях.

Либералът се раличава от радикала, ляв или десен по това, че заедно с другите демократи – социални, консервативни, зелени и т.н. – той уважава възгледите и убежденията на другите и по определение се стреми да намери общ терен за споразумяване и съгласие с тях. Ерго – разпенилите се радикали, назоваващи се „либерали“, но наричащи другите „фашисти“, имат толкова общо с либерализма, колкото Джон Лок има общо с Джудит Батлър или с Илхан Омар … Тяхната идентичност като психология е троцкистка, а политическите им възгледи са съвременна интерпретация на старата радикална левица на анархистите, революционните марксисти, болшевиките и троцкистите. Назовават се „либерали“ като елемент от конспирацията – според тях много хитроумна – да превърнат новите версии на левия радикализъм от маргинална периферия в мейнстрийм на политическо мислене и поведение в съвременния свят. За съжаление, на много места успяват. Както и десните радикали, които се опитват да маскират идентичността си зад един нов популизъм, зад който прозират стари авторитарни дневни редове.

Няма как да се споразумеем с „либералите“, изповядващи новите версии на ляв радикализъм, да ги убедим да не назовават „фашисти“ всички, мислещи по-различно от тях. Затова би било по-практично да започнем да ги съдим. Всеки, който бива назован „фашист“, да си направи скрийн шот на разговора с поредния „революционер“ и да го прати да се обяснява в съда. Ако това стане по-масова практика, „фашистите“ скоро ще намалеят значително.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Гражданско разделение и олигархично управление

Фейсбук, 21 юни 2021 г.

Изправени пред необходимостта да избират между политически оферти без да са в състояние да идентифицират тази от тях, на която могат да се доверят, хората започват да разбират, че проблемите, с които се сблъскват изискват нещо повече от имитация на „революция“, която да свали „лошите“ и да възцари „добрите“. Мнозина започват да си припомнят, че сменяхме „лошите“ с „добрите“ доста пъти подред през последните три десетилетия. Това е и една от причините, поради която по-възрастните гласоподаватели са по-предпазливи и по-недоверчиви към политическата промяна от младите хора, които я преживяват за първи път.

Хората между 18 и 30 годишна възраст в България израстнаха и получиха своята представа за политика и управление по времето на ГЕРБ и Бойко Борисов. Днес те са уморени от ГЕРБ и ББ до смърт – искат час по-скоро да се отърват от статуквото и каквото и да дойде на неговото място им изглежда приемливо. Хората над 50 г. гледат на политическата криза по различен начин. Мнозинството сред тях също са уморени от тези 12 години, минали под управлението на новия „човек от народа“. Те познават много добре модела на организирана корупция и олигархично управление, чрез който държавата и обществото се източват в полза на мафията. За разлика от младите, старите знаят, че този модел съществува не от 12, а от 25-30 години. Те също така помнят добре, че почти всички „лидери на протеста“ и на „алтернативата“ бяха част от олигархичното статукво през 90-те години, през царското време, през времената на Тройната коалиция и Орешарски…

Тази биографична разлика създава разделението между родители и деца, между хора, положили усилия и инвестирали вяра в обществените борби през 90-те години та чак до 2013-2014 г., и техните деца, жадуващи да освободят живота си от корупционната мафия, която те свързват с управлението на ББ от последното десетилетие. По-интелигентните младежи се готвят да гласуват отново за ДБ, която обещава базисна реформа на правосъдие, администрация и цялата институционална система. По-семплите интелектуално младежи се тълпят около Слави Трифонов – защото е „готин“. Не може човек, който толкова ги кефи по телевизията и на концертите си, да не може да ги поведе и за подобряване на живота им. Те не знаят и не помнят, че Слави Трифонов искаше половината ГЕРБ от Бойко Борисов, който му го отказа заедно с триъгълната градика срещу „Японския“… Днес Бойко Борисов е символ на корупция и разпад, а Слави е положителния герой… Ще мине малко време и Слави ще наследи вицовете за Бойко Борисов. Помните ли този: „Каква е разликата между Господ и Бойко Борисов? Господ не се мисли за Бойко Борисов…“

Привържениците на ДБ са яростни и безмилостни към мутреснкото статукво на корумпирана наглост, аморализъм и тъпота. ГЕРБ символизира всичко това, което те не могат да понесат занапред в живота си. Те са изкопали дълбока граница – ров между своята визия за бъдещето и омразното настояще. Така както родителите им изкопаха и отстояваха дълбокия ров между себе си и „комунистите“, които трябваше да бъдат бързо изхвърлени от живота им, но все не си отиваха. Комунистите в миналото и мутрите в настоящето – врагове, с които компромис не може да има, които нямат място в едно по-достойно за всички ни бъдеще. Бившите седесари от 90-те днес малко объркано и кротко се чудят какво да правят. От една страна, много са им симпатични децата им, борещи се за бъдещето си срещу една разкапана от кражби и цинизъм държава. От друга – виждат, кои са излезли на площада за да водят децата им. Кой е символ на следващото „светло бъдеще“? Леля Мая, леля Таня, чичо Румен, чичо Васко от Дубай, леля Ренета – от всеки протест, а отзад, иззад храста закачливо се усмихва пак същия дядо Ахмед, който тръгна на лов от „Боянските ливади“ и реди трофей след трофей – та до днес…

Старите седесари не искат да поддържат статуквото – въпреки, че животът им през последните 10 години е бил доста по-добър от този през 90-те, да не говорим за този от преди 1989-та… Но за разлика от децата си те не могат да загърбят преживяното и да повярват, че от корупцията и от олигархията ще ги спасяват тези, с които са се борили през целия си съзнателен живот. Това поредните революционери от ДБ, наследили революционерите-седесари, не могат да разберат. И ако за младите в ДБ е нормално да не могат да го разберат, за старите магарета в ДБ, които отново се правят на Че Гевара и Троцки, е срамота да претендират, че не разбират връстниците си, отказващи да излязат на площада. Не всеки може да се върне в БСП… Не всеки може да коленичи пред Румен Радев – така както е коленичил пред Синьото лъвче…

По-интелигентните лидери на ДБ би трябвало да забележат зейналата пропаст, изкопана с подигравки, обиди и гняв срещу тези, които бяха на площадите през 90-те, та чак до 2014-та, но сега не могат да излязат, защото искат да останат верни на собствения си живот. Би трябвало да разбират, че докато тази пропаст стои, таванът на тяхната избирателна подкрепа ще си остане 10-12 на сто в най-добрия случай. Но те не могат да направят кой знае какво. Културата на нарцистичния радикализъм, появила се на сините площади през 1990-91 г. и довела до ограничените резултати, които постигна СДС в българския преход днес царства и в редиците на ДБ. И ще доведе до същото – до невъзможност да се постигне критична маса от гражданско действие за пречупване на властта на олигархията. Затова ДБ отиде да се съюзява със Слави и Мая, с Таня и Румен, с триото с ковчега… А остави бащите на своите последователи в ничията зона между статуквото и борбата за промяна.

Олигархията не е просто шайка висши ченгета, заграбила богатството на нацията преди 30 години. Мафията не е просто една партия на власт и един Сарай, който й тегли конците. Моделът на олигархично управление се корени в нашето примирение, с което допуснахме да бъдем обезвластени стъпка по стъпка през десетилетията след рухването на стария режим. Рекетираха ни мутрите на трибуквените групировки – от началото и до днес. Ограбваха ни партийните апаратчици – сини и червени, жълти и многоцветни. Одраха ни кожата царските юпита. С подигравателна усмивка ни лъга „Мистър Клийн“. А коалиционният му партньор се изповяда фъфлейки, че „раздава порциите“. Ядосахме се – и какво? Гласувахме за Бойко, който люто се канеше – „аз като дойда, те ще видят…“ И какво видяха? Взеха го за съдружник в КТБ и след това. Тръгна от любимец на народа и стигна до къде…?

Мина време, изчерпахме се… Взехме да повтаряме – да избираме за втори и за трети път тарикатите, които ни лъгаха преди време. Предпочитаме да забравим, вместо да си спомняме унижението, на което ни подложиха преди време – да им се доверим, а те да ни изпързалят. Затова сега ги пробваме отново. В компанията на нови стари герои – като чалга шоуменът, рециклиран като политически спасител… Господи, прибери си вересиите! Ама и ти Господи преди да ги прибереш, изчакваш – белким и ние научим урока си, преди да им раздадем по един шут отзад. Ама няма братче, няма научаване…

Олигархията е модел на управление, който запълва вакуума на нашия граждански мързел. Ваккума на нашата гражданска неграмотност и наивност. Вакуума на нашето гражданско разделение и безхаберие, в което съседът ни се привижда за враг, а чичо Васко от Дубай ни се привижда за спасител. Няма да стане с широко затворени очи. Трябва да отворим очите си, да се размърдаме – не само за да носим лозунги, а за да придобием знание и решителност – да видим кой кой е, кой е с нас и кой е срещу нас. Дотогава – на добър час в поредния експеримент с поредната група буфосинхронисти – измамници на сцената!

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Трус по скалата на „Магнитски“?

Портал „Култура“, 12 юни 2021 г.

Трус по скалата на „Магнитски“?

Две значими събития могат съществено да променят политическия процес в България – обявяването на санкциите по закона „Магнитски“ срещу ключови лица на българската олигархия от Министерството на финансите във Вашингтон и посещението на лидери на ДПС начело с Мустафа Карадайъ в Турция. Санкциите срещу Дилян Пеевски, Васил Божков и още четири лица показаха, че ключовият съюзник на България в атлантическата общност – САЩ – едва ли ще приемат за пореден път разиграването на стария сценарий за „категорична политическа промяна“ и „обновление“, който българската посткомунистическа олигархия практикува винаги, когато се налага смяна на политическите актьори, обслужващи интересите й на държавния връх. Този път ще се наложи промяната да бъде по-дълбока – и по всеобхватна. Тя ще трябва да засегне – при това доста болезнено – дълбоките интереси на олигархичния елит, който управлява България през десетилетията след 1989 г.

Два са основните приоритета – до голяма степен свързани помежду си – от които българската посткомунистическа олигархия не отстъпва, когато става дума за защита на нейните дългосрочни интереси. Първият е съпротива и осуетяване на всяко дълбоко и ефективно реформиране на българската държава като система от публични институции, способни да взимат и осъществяват прозрачни и ефективни управленски решения. Възстановяването на българската държавност след половин век колониално квазидържавно битие в съветската империя бе блокирано от наследниците на комунистическия режим. Те имат нужда от поредно издание на една „ерзац държава“, която да бъде публично продължение на техния задкулисен интерес за системно ограбване на обществото чрез всеобхватна корупция и заобикаляне на неефективно конструирания и практикуван закон. Слабата посткомунистическа „ерзац държава“ е призвана да узаконява чрез управленски решения системното източване на национален ресурс от олигархичната система на организирана престъпност.

Естествено, публичните лидери на една подобна квазидържава, обслужваща ограбването на обществото не могат да останат дълго време популярни. Голяма част от тях в крайна сметка се оказват активни сътрудници и съучастници в олигархичното преразпределение на общественото богатство. Техният рейтинг бързо пада надолу и обикновено след един мандат трябва да бъдат сменени, за да се успокои нарастващия гняв на отново измамените граждани. В алтернативния вариант един по-решителен – понякога и по-почтен политически лидер – министър-председател, решава да направи ключови реформи в полза на националния интерес, но във вреда на олигархията и … си отива след избухване на обществени бунтове и пропагандна кампания на очерняне. И в двата варианта премиерите се сменят, но олигархията остава… Остава и една специфична за България институция на посредничество между организираната олигархична престъпност зад сцената и политическото лидерство на сцената – една етнокорпоративна пирамида, обединяваща икономическа власт, система на институционализирана търговия с влияние и тотален контрол върху част от българските граждани … Но за това – след малко…

Вторият приоритет на олигархията е съхранението и практикуването на тясна свързаност и партньорство с ключови елементи на постсъветската руска олигархия. Общият произход от специалните служби и политическата полиция на комунистическия режим в Москва и София е основата на това партньорство. В посткомунистическия период то се фокусира върху ключови сектори (енергетика, финанси, междуетнически отношения), чрез които Москва може да съхрани определена степен на контрол върху „отплувала“ към Европа България, докато дойдат „по-добри времена“ за възродена имперска експанзия на Кремъл. В енергетиката основно правило на „партньорството“ е стремежът към практикуване на руски енергиен монопол в България. В стратегически план енергийният монопол е отлично средство за дългосрочно съхраняване на геополитическия контрол на Москва. В икономически план той произвежда монополно високи цени, печалбата от които е частично използвана за системно корумпиране на българските национални институции, политическата класа и държавната администрация. Корупционният контрол играе важна роля за самото съхраняване на енергийния монопол. В България от четвърт век не може да бъде построено елементарно съоръжение като газовия интерконектор с Гърция, който би диверсифицирал доставките и потенциално би прекратил монопола на „Газпром“ на българския пазар.

Проектът „Белене“ – реализиран или не – обслужва стратегическата цел ядрената енергетика да остава изцяло под руски монопол. В Белене няма сложена „тухла върху тухла“, а българската „инвестиция” в корупционни схеми възлиза на милиарди… „Лукоил” не плаща данък печалба на българската държава от стъпването си в Нефтохим преди две десетилетия – твърди се, че през цялото това време работи на загуба. Българската държава няма фактически достъп до процедурите на внос и износ на пристанище „Росенец”. Еднократният опит от страна на шефа на агенция „Митници” Ваньо Танов да бъде установен контрол потъна в информационно небитие. Значителна – и нарастваща част от монополно високата печалба от вноса на руски енергоизточници в България през последното десетилетие се насочва към все по-мощна пропагандна кампания на Москва – в медиите и социалните мрежи, насочена към ерозиране на обществената подкрепа на българите за членството на страната в ЕС и – особено – в НАТО. Парадоксален – по-скоро безсрамен е фактът, че ЕС ежегодно инвестира в България нарастващи суми (от 1,5 до 3 млрд. евро) от кохезионния си фонд, а Русия извлича ежегоден данък „колониална зависимост“ в подобен размер от България – чрез енергоносители и други инструменти, но руската пропаганда тръби за това, че „Европа ограбва България“.

Функционирането на олигархичната връзка между корпоративния ъндърграунд и управленските решения на публичните институции предполага развитието на определени политически трансмисии между задкулисието и държавата. Тук, разбира се, важно значение имат лобистките практики спрямо депутати, министри и администратори, корупционният натиск върху политически партии и лидери и т.н. За да придобие олигархичната връзка устойчив характер обаче бе необходимо в нейната основа да се постави силна политическа организация – обикновено партия, която последователно да провежда интересите на задкулисието в институциите на държавата. Предвид произхода на посткомунистическата олигархия, в България най-подходящият кандидат за тази роля бе, разбира се БСП. Но през 90-те години БСП се оказа ненадежден партньор на олигархичното задкулисие. Партията на няколко пъти бе сваляна от власт от големи вълни на обществено недоволство и бързо загуби голяма част от обществената си подкрепа и от институционалната власт на своя елит. Партньор, заслужаващ много по-високо доверие се оказа една друга партия, създадена с подкрепата на реформисткия комунистически елит на БСП и на специалните служби в София и Москва – ДПС.

През 1990 г. бе неотложно важно да се овладеят и компенсират щетите на т.нар. „възродителен процес“, да се избегне етнически конфликт по подобие на тези, които избухнаха в съседна Югославия. Москва имаше минимални възможности да съхрани дългосрочно стратегическо влияние в страните на рухналата съветска империя и един от инструментите за това бе контролът върху междуетническите отношения. И за София, и за Москва от ключово значение бе предотвратяването на опасността междуетническите отношения в България да бъдат поставени под контрола на Анкара.  Създаването на ДПС начело с Ахмед Доган бе отговорът на дилемите в София и в Москва. Но тази партия и нейният лидер успяха да постигнат многократно повече, отколкото нейните създатели очакваха от тях.С помощта на специалните служби Доган създаде строга и ефективна партийна йерархия – апарат, който успя да изгради монопол върху политическото поведение на българските турци и мюсюлмани. Нещо повече – ДПС постави под контрол цялостния общностен, стопански и дори личен живот на мюсюлманските общности, заменяйки изцяло контрола на бившата БКП с тоталния контрол на етнокорпоративната пирамида, която вече се разгръщаше в три взаимосвързани измерения. Първото – политическа партия за монополно представителство на турско-мюсюлманската общност в публичните институции. Второ – корпорация за тотален контрол над стопанския, общностния, културния живот на българските турци и мюсюлмани. Трето – надежден инструмент за овладяване на държавните институции, общински и национални, с цел прокарване на определени непублични, частни организирани интереси и властови стратегии.

Очевидно формирана на етноцентриска основа, ДПС не можеше да играе открита водеща роля в българската политика. Толкова по-добре! Ако не можеш да бъдеш the King, можеш да се опиташ да бъдеш the King maker. Посредническата роля на „балансьор“ бе изиграна блестящо от Ахмед Доган, който някъде и някога бе очевидно добре обучен в изкуството на професионалната политика – за разлика от всички други свои колеги на българската политическа сцена. Още с отстраняването на кабинета на СДС през 1992 г. и подмяната му с доминираното от новата корпоративна олигархия управление на кабинета „Беров“, Доган доказа своята надеждност като посредник между посткомунистическия корпоративен ъндърграунд и публичните институции на държавата. Това го превърна в ключовата фигура на българския преход за завладяване и контролиране на държавата от страна на посткомунистическия олигархичен елит. През 90-те години ДПС играеше тази роля до голяма степен „неформално“ – тогава не бе допустимо открито управление на „турската партия“ начело на държавата. Завръщането на бившия цар вдигна това табу. ДПС открито влезе в управлението на националните институции. От 2001 г. започна изграждането на тоталната мрежа за системно корумпиране на държавните институции през кадровата политика на ДПС във властта.

През първото десетилетие на века бяха изцяло овладяни националните институции на земеделието, екологията, регионалното развитие, инструментите на държавните поръчки… През 2009 г. Доган заяви на избирателите си – „Аз разпределям порциите…“ След 2005-2007 г. започна концентрирането на корупционно извлечения ресурс в КТБ – един много различен от дотогавашните опити за създаване на „банка на властта”. КТБ не просто пазеше парите на властта. КТБ използваше парите на властта за целите на едно тотално подкупване и обвързване на голямата част от националния политически, правосъден и бизнес елит в разгърната мрежа на експанзиращ корупционен контрол. КТБ фалира, но мрежата не само остана, но кристализира в мащабна структура на вербуване и контрол на ключови държавни йерархии – в институциите за сигурност, правосъдието, парламента, изпълнителната власт… Функционирането на тази могъща корупционна мрежа бе прикривано с изградената медийна империя на Сарая, която след 2005 г. постепенно включи основните печатни издания и националните електронни медии. През краткото управление на кабинета Орешарски ДПС успя чрез водещата си роля в управлението да финализира завладяването на държавата от страна на олигархичната задкулисна власт. През всички три мандата на управление на ГЕРБ, Сараят – метафората на трансформираната в държавна политика олигархична задкулисна власт – нямаше дори голяма потребност за пряко публично участие в управлението. Бойко Борисов отказваше коалиция с ДПС. Но негативите от този отказ оставаха изцяло за публичното лице на Корпорацията – за партията ДПС. Мащабната корупционна мрежа за източване на завладяната държава от корпоративната олигархична пирамида функционираше на пълни обороти, използваше максимално целокупния кадрови, ролеви, институционален потенциал, които задкулисието бе вградило в институциите чрез експанзията на Сарая и неговите съюзници в националната политика през последните две десетилетия.

По своята същност тази мащабна мрежа на кадрова, финансова, полицейска, медийна и в крайна сметка – политическа власт, представлява един „имперски проект”. Когато изгубиш границите на собствената си жажда за власт, когато над теб остане „само небе“, рано или късно достигаш до състоянието на „свръхразпростриране” (overstretching), което Пол Кенеди дефинира като първи белег на смъртна опасност за всеки имперски проект. Непрекъснатата експанзия на корупционната мрежа за завладяване и пре-завладяване на държавата, свързана с Пеевски като знаково лице на Сарая, води до непрекъснато нарастване на потребностите от финансов ресурс, който не е безкрайно наличен дори и за олигархичното задкулисие. Оттук избухна „войната“ за изтласкване и експроприация на други олигархични главатари, в която Сараят използва всичките си институционални ресурси. Главатарите отвърнаха на удара. Общественото недоволство се съюзи с олигарсите, водещи война с властовото статукво. Дойде време за смяна на политическия реквизит на сцената. Това е големия проблем на България. Дали за пореден път ще изхвърлим от сцената поредната политическа гарнитура, омръзнала и намразена от нарaстваща част от обществото – в случая ГЕРБ и Бойко Борисов, или ще успеем да проникнем поне донякъде зад сцената, да прогоним поне част от кукловодите, разиграващи спектакъла на завладяната българска държава. Защото Пеевски не е „голямото зло”. Той е текущото лице на добре скритата зад кулисите олигархична мафия, която притежава необходимите ресурси да създаде „алтернативни” политически проекти, както и да купи, да подчини, да съблазни и овладее „протестните” партии и лидери, идващи на власт, за да съхрани своя контрол над „завладяната държава”. Дори Ахмед Доган, който персонифицира Сарая, едва ли е дъното, ядрото на олигархията зад кулисите. Той е свръх успешния посредник между задкулисието и властовата игра на сцената на публичната политика. И трябва да бъде максимално осветен в тази си роля – трябва да поеме отговорността си за нея.

Феноменалният потенциал на ДПС като етнокорпоративна структура – основен разпределител и посредник на властовия ресурс между олигархичния капитал и публичните институции на държавата е възможен само в определен международен контекст. Руската връзка в създаването и развитието на ДПС е извън съмнение. И не само с аргумента за това, че летният сарай е в екстериториалното притежание на част от българския черноморски бряг от „Лукойл”. През годините натрапчиво впечатление прави относителната хладина в отношенията между ДПС и официална Анкара, както и поредицата неуспешни опити за изместване на Ахмед Доган от върха на партията. При всеки пореден – неуспешен опит има непреки изявления от руска страна, които намекват за едно и също нещо: ДПС е обща собственост, кондоминиум, в който Анкара е миноритарен собственик. Същевременно не можем да твърдим за пряка зависимост или управление на ДПС от страна на Москва. ДПС не е нито Атака, нито АБВ, нито дори БСП… ДПС има стабилна основа на международно присъствие и представлява ценност за основните международни фактори в обкръжението на България. Партията е с добри позиции в либералния алианс в ЕП. Отношението на Вашингтон към Сарая е противоречиво, но последователно. От ДПС се очаква да играе две основни роли – да подкрепя атлантическата принадлежност на България и да възпира, доколкото е по силите му, експанзията на чужди (включително турски) специални служби, властови мрежи и радикални ислямистки организации в смесените райони на България. Към руските връзки на Доган Вашингтон гледа с обосновано подозрение. Много е вероятно това подозрение да се разпростре и върху скорошната тенденция на значително затопляне на отношенията между ДПС и Анкара под управлението на президента Ердоган.

Посещението на делегацията на ДПС в Турция и изявленията на Мустафа Карадайъ, възприети в София като скандални, са очевидно предупреждение от страна на Сарая – но не към българските институции и политическия елит. Предупреждението е към Вашингтон, чиито решения по закона „Магнитски“ застрашават за първи път през последните десетилетия не просто да сменят управляващите гарнитури в София – нещо, което и без друго се случва с реваншистка страст от страна на служебния кабинет на Румен Радев спрямо отиващата си властова пирамида на омразния му съперник Бойко Борисов. Санкциите спрямо шестимата българи по закона „Магнитски“, ако бъдат проведени последователно, без съмнение ще засегнат болезнено уникалния статут на етнокорпоративната пирамида на ДПС в политико-олигархичното статукво в България. Оттук – и заплахата, идваща от изявлението на М. Карадайъ за „майката родина“, както и бързото стопляне на отношенията с Ердоган (започнало месеци по-рано – докато Пеевски разпродаваше собствеността си). Посланието е очевидно – „ако не получим подкрепа от Вашингтон и Брюксел – ще я получим от Анкара…“ Подкрепата на Москва не е и била под съмнение – да добавим ние… Опазването на етническия мир и националната сигурност на България има определена цена и Сараят настоява тя да продължава да му бъде изплащана. Това няма как да се осъществи по друг начин освен чрез механизмите на мащабната институционализирана корупция и „завладяната държава”.

Не съм сигурен доколко тези знаци, излъчвани от Сарая биха впечатлили официален Вашингтон. България заема скромно място в стратегическата визия на световната сила и елитът на българската олигархия в продължение на десетилетия се възползва от това. От една страна, София успя да получи членство в ЕС и достъп до фондовете на съюза, както и предшестващото ЕС членство в НАТО. През тези 15 години конструкцията на ЕС се тресеше от динамично възникващи нови предизвикателства, а Америка доста тромаво се опитваше да отговори на нарастващи предизвикателства пред нейната водеща глобална роля – разместването на пластовете в Близкия изток, впечатляващия стопански и стратегически ръст на новия голям съперник – Китай, завръщането на Москва към политика на арогантен империализъм спрямо своите съседи. В този контекст българският олигархичен елит кротко „сучеше от две крави“ – от европейските кохезионни фондове и от големите корупционни комисионни на големия олигархичен брат от Изток. Армията си оставаше въоръжена с останките от Варшавския договор, а безкрайните ремонти на ръждясващата съветска техника носеха тлъсти рушвети на висши държавни чиновници и политици. С едната ръка българските лидери подписваха разпоредбите на Третия енергиен пакет на ЕС, а с другата – договорите за енергийни проекти, циментиращи за десетилетия напред руския енергиен монопол върху България. Но – оказа се – всяко нещо е до време.

Изострянето на геополитическия сблъсък между Москва и Вашингтон по източните граници на Атлантическия съюз, отчуждаването на Ердоганова Турция от ролята ѝ на преден пост на НАТО в югоизточното крило на Алианса, опитите на Москва и на Анкара да съперничат за позиции и влияние на Европа и Америка в чувствителния регион на Западните Балкани – в своята съвкупност са процеси, чертаещи нова стратегическа конфигурация на Югоизточна Европа, в която България, въртяща се като фурнаджийска лопата няма място. България трябва да засили своя потенциал и своята стратегическа позиция като член на западния съюз. Това е трудно да стане при съхраняване на олигархичното статукво на „завладяната държава“ от последните 20-25 години. Санкциите по „Магнитски“ донесоха точно тази новина.

Не съм съвсем сигурен доколко позицията на Вашингтон, лансирана чрез санкциите по „Магнитски”, ще се окаже последователна и безкомпромисна. За добро или за лошо – през последните две десетилетия наблюдаваме процеси на бърза и понякога лишена от видима логика промяна в основни позиции на американската държава по ключови международни проблеми. Политическата поляризация в самата Америка води до смяната на федерални администрации без обичайната приемственост във водените от тях политики. Остава да видим доколко последователна и безкомпромисна ще бъде стратегическата позиция на Вашингтон, включваща „червен картон“ за олигархичното управление на България посредством механизмите на „завладяната държава“. Да не си правим илюзии – който и каквото ще да ви говори от вкопчилите се в яростна битка два политически лагера, водещите български политици в своето голямо мнозинство ще се надяват и този път „да ги отмине бурята“.

Отиващите в опозиция ГЕРБ се надяват бурята да ги отмине, за да се размине и размие осветяването на проблемни решения в рамките на тяхното без прецедент продължително управление – почти цели три мандата. Включително и за топлите връзки със Сарая – без официална коалиция, която Бойко Борисов толкова пламенно отрича. Румен Радев и кръгът около него се надяват Вашингтон да отслаби категоричната си позиция за обновление на българската политика с цел по-силна и ефективна роля на България като атлантически съюзник. Така те ще могат отново да
съвместяват две взаимно изключващи се роли. От една страна да бъдат „натовски генерали“, а от друга – да лобират за премахване на санкциите върху Москва и за традиционната „вечна дружба“, за която България плаща солен колониален данък. И най-важното – да бъдат дълго и щастливо на власт… Нови политици и „протестърски“ лидери се надяват „Магнитски“ сурово да удари Бойко, Гешев и Пеевски, но да помилва онзи с талончетата за триене, който праща по някой лев от Дубай… Ами как бе, избори до дупка идват, как се демонтира статуквото от раз-два… Башибозукът трябва поне няколко пъти да тръгне „на юруш“, докато изчегърта предишния башибозук… „Нашият сценарий“ срещу „Магнитски“ е ясен – той се практикува като модел за смяна на властта от три десетилетия. „Старите“ си отиват с хули и обвинения, с разкрития и интриги, със скандали и с „лека уплаха“ (Остап Бендер). „Новите“ идват, наместват се и на свой ред хващат лъжицата… Чакай, ще кажете, не всички са такива. Да, не всички… Но най-често тези, които не са такива, си тръгват първи – докато „новите“ остават, остаряват, забогатяват и биват на свой ред изчегъртани след някоя и друга година.

Моята лична надежда е, че позицията на Вашингтон по „Магнитски“ ще се окаже сериозна и дългосрочна. Не защото Америка ще оправи България. Вашингтон има отговорност да се грижи за американските интереси – не за българските. Но ако се погрижи добре за своите интереси в конкретния случай, Вашингтон ще даде възможност, стратегически шанс на България – на това, което е останало от България –  като гражданска общност, като съзнание за принадлежност, като отговорност към тези, които идват след нас – да се защити и да се погрижи за себе си. Защото от много време България пребивава в безсъзнателното царство на сенките, там, където хората и народите са забравили кои са и защо съществуват. Време е да изплуваме в съзнание за общ смисъл и посока на национално съществуване, преди да потънем окончателно.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Архаична ли е борбата с комунизма?

Фейсбук, 11 юни 2021 г.

https://faktor.bg/bg/articles/novini-balgariya-prof-antoniy-todorov-da-se-vodi-dnes-borba-s-komunizma-e-arhaichno

Който контролира миналото – контролира бъдещето. Знаете откъде е този цитат. Състоянието, в което се намира България е до голяма степен резултат от една двойна амнезия, оставила младите поколения без реални критерии за оценка на българското настояще. На забрава е подложена истината за режима, управлявал България от 1944 до1989 г. В продължение на десетилетия учебниците на средното училище по история или премълчават тази епоха, или я представят в разводнена – почти розова светлина. Носталгичната пропаганда на семейно ниво, преминала през последното десетилетие към общонационален формат на хибридна война срещу настоящия избор на Бъългария произвежда млади „носталгици“, които с право са неудовлетворени от настоящето, но са напълно заблудени от менторите си да търсят „златния век“ в комунистическото минало. На забрава е подложена и истината за посткомунизма в България, за това, което се случи след 1989 г. Младите хора не изучават, а масовата култура рядко се фокусира върху възможността да се каже истината по няколко въпроса. Защо България не можа да възстанови своята държавност след половин век сателитно съществуване в съветската империя? Защо националното богатство бе разграбено, а гражданското представителство – похитено в полза на една мафиотска олигархия, възникнала от елита на специалните служби на бившия режим? Да не припомняме на младото поколение какво е било преди 89 г. означава да не можем да му кажем и какво се е случило след това, какво се случва сега. Историята е учителка на народите – и това клише продължава да бъде с огромна познавателна стойност. Ако не знаеш откъде идваш – не знаеш кой си. Съответно – не знаеш къде отиваш. Има сериозни организирани интереси – корпоративни, политически, идеологически – които искат да моделират настоящите млади поколения по собствена воля и собствен дизайн. Този стремеж днес достига до самата същност на понятието човек – прави се опит за моделиране на най-дълбоките пластове на човешкото самосъзнание в полза на нечий „постхуманизъм“. България не е чужда на този процес, на тази стратегия за „постчовешко“ бъдеще. Аргументът – „не бива да се връщаме назад – трябва да вървим напред, към Европа и т.н.“ – е аргумент на амнезията. Мога ли да попитам – каква работа имаме ние в Европа, ако не знаем кои сме? Или географската локация е достатъчна? Ако не се поддържа историческото знание за нацизма, десният радикализъм би бил много по-силен и с много повече шансове да се възцари политически – навсякъде по света. Амнезията за другия голям тоталитарен миазъм на 20 век – комунизма – облекчава налагането на нови версии на ляв тоталитаризъм, каквито наблюдаваме днес в радикални обществени движения и в Европа, и в Америка. Може би това е целта – да облекчим тяхната победа?

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

ИТН – политика или лобизъм?

Фейсбук, 7 юни 2021 г.

https://www.dw.com/bg/%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%B8-%D1%82%D1%80%D0%B8%D1%84%D0%BE%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%B8-%D0%B5%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%B5%D0%B7%D0%BE%D1%82%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0/a-57800328?fbclid=IwAR2BFuy46bkwQx4JHB-PzCxa-acgua9dJwhPGOJLjk0FBqWgK0rZ9YGIs2w

Привлечени от наистина впечатляващата арогантност в поведението на Слави Трифонов и неговите заместници, наблюдаващите политическата сцена пропускат нещо наистина важно – и пряко свързано с демонстративната безскрупулност на „новите спасители“ от ИТН. За първи път в българската политика (и не само в българската) наблюдаваме откровен, публично демонстриран пример за политическо наемничество на най-високо ниво. Ако се запитаме какво представлява фигурата на лобиста, то той очевидно е наето лице, което си върши работата в кулоарите около властта, стремейки се да реализира задачата, която му е поставена чрез въздействие върху политическите представители. Има ясна, очертана граница между лобиста и политическия представител. Първият е лице, ангажирано с частен бизнес, свързан с политиката, докато вторият – независимо от това дали се държи като лобист или има съзнание за уникалната си роля на представител – е фигура, овластена от гражданската общност (напоследък позната като „суверена“). Демократичната, публичната политика свършва там, където двете фигури се слеят. Сливането им означава, че процесът на гражданско представителство в политиката е сведен до абстракна процедурна фикция без съдържание. Съдържанието е изцяло преместено във факта, че едно представително лице, поело задължение да служи на обществения интерес, се е ангажирало пряко – и без скрупули – в обслужване на частен интерес открито и арогантно.Нека сега видим какво представлява позицията на няколкото водещи фигури от партията ИТН, погледната под ъгъла на това безскрупулно сливане на публична представителна роля и частен бизнес. Тези господа нямат ангажимент да говорят на хората – освен в редките случаи, когато решат да им съобщят нещо подигравателно тривиално. Тези господа нямат политическа платформа – ако не броим ексцентричния проект за мажоритарна система в два тура, засега сложен „под миндера“ от самите тях. Те нямат институционална отговорност. В 46 НС те се появиха избирателно по няколко въпроса и се скриха от въпросите по всички останали. Те нямат и следа от визия за публично управление – какво, с кого, с каква цел, на каква цена. Използват популярността си, спечелена от свирене на чалга и разказване на мръсни вицове за да спечелят политическата подкрепа на немалък брой себеподобни. Проблемът е в това, че тази подкрепа се дава даром, подкрепя се нещо, което е изцяло „котка в чувал“, без да е известно дали в чувала изобщо има котка, или просто сценаристите го шават отдолу със средния си пръст за да създават впечатление, че вътре скача животното. Добре, но цялото упражнение, наречено създаване и лансиране на партия ИТН, за което сигурно са похарчени немалко пари и са създадени немалко организационни връзки, не може да бъде абсолютно безсмислено. То не може да е причинено от сентенции „Като постъпим правилно ще разберете“. Единственото обяснение за създаването и лансирането на тази партия е все по-очевидния факт, че става дума за частен бизнес, организиран частен лобистки проект, чиито членове вместо да обикалят кулисите на политиката, директно са се качили на сцената. Авторът на бизнес плана има нещо предвид като им е забранил да се държат като политици. Най-вероятно защото обичайната политическа роля е процес на поемане на отговорност – в началото вербална – и на носене на отговорност за начина, по който обещанията са намерили някаква реализация в реалния процес на управление.“Загадъчното“ поведение на очевидно безхитростни индивиди начело на проекта изпраща само едно съдържателно послание: „Държим се така, че след като на практика видите, че сте се прекарали здраво гласувайки за нас, да нямате право да протестирате или дори да се гневите. Защото ние нищо не сме ви обещавали“. Абе как нищо – нали щяхте да дондуркате суверена? „Е-е, дондуркаме го – вие откъде знаете, че не го дондуркаме…“ Нещо подобно наистина се случи преди 20 години с „господаря на мълчанието“, който загуби катастрофално рейтинг броени месеци след мълчаливото носене на коронованата си харизма в предизборния период. Шоумените обаче не рискуват дори конфуза на нереализираните мълчаливи обещания, който бившият цар трябваше да понесе. Те са обикновени наемници. Получават си гласовете, реализират получената власт в полза на режисирана зад кулисите политическа комбинация на сцената, взимат си парите (или нещо друго освен парите) и си отиват да си тропат хорцето в неравноделен такт. Пито – платено. Помислете за това. Демократичната система в България съществува от 30 години. Вече почти само като фасада. Но сега е дошъл ред открито да ни препикаят и фасадата. „Бате, въртим едни пари… Ако ни е кеф – в телевизията, ако ни е кеф – във властта…“ Всъщност нямат и няма да имат общо с властта (освен самия Трифонов – може би, при определени обстоятелства…) Ще свършат една работа на едни хора – със средствата, с които разполагат, с чалга и мръсни вицове – и ще си ходят. Защо ще си ходят ли? Ами защото и кьоравите ще видят за какво става дума. Ама ще бъде късно – отново ще бъде късно.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Сигналът „Магнитски“

Анализ за БГНЕС, 3 юни 2021 г.

Сигналът, който САЩ изпращат, е знак, който те изпращат в продължение на години. Интересите на Вашингтон в България не са особено широки и особено интензивни, но те са специфични и свързани със статута на нашата страна като член на НАТО и Атлантическата общност. Като член на Алианса България има определени отговорности за общата сигурност на съюза. Фактът, че имаме два основни проблема, а именно почти енергиен монопол на Русия в България и изключително интензивен корупционен процес, който включва масирано и системно въздействие върху държавните и публичните институции от страна на задкулисни, олигархични, неотговорни от гледна точка на публичния ангажимент сили. Това са два проблема, които пряко се отнасят до атлантическата сигурност като цяло.
В продължение на много години САЩ поставяха по един или друг начин тези проблеми. Сега виждаме, че те ги поставят по един доста категоричен начин. Те ги поставят през призмата на конкретни санкции, които налагат срещу лица ангажирани в дейности, които са незаконни от гледна точка на самия български закон и застрашават интересите на общата ни сигурност в Атлантическия съюз, за които казвам по-горе.
В случая с Делян Пеевски имаме проблем със системна търговия за влияние и натиск върху държавните институции. Не случайно един от членовете на тези трима души, които бяха обявени, е ръководителят на ДАТО Илко Желязков. Той е осъществявал връзката между Пеевски и институциите, върху които е оказван натиска или е упражнявано системно влияние.
Присъствието на Васил Божков в групата от трима души е изключително ясна индикация за масирано застрашаване на интересите на националната сигурност на България и на Атлантическия съюз като цяло, във връзка с този тип дейности, които Божков упражнява от доста дълъг период от време и не точно дейностите, а начинът, по който го прави.

Последиците

Последствията върху българската политика ще бъда доста сериозни. На този етап е трудно да се предвиди какви ще бъдат конкретните последствия, но очевидно е, че тази позиция на американското правителство ще постави под въпрос изцяло начина, по който се управлява България. Ще поиска от самото българско общество ревизия на механизмите и инструментите, с които се управлява страната ни. Ще поиска отчет по какъв начин тя е управлявана в продължение на десетилетия, като се има предвид, че става предвид за дейности, които не са свързани с някакъв кратък период, а са свързани с много дълъг период от време, с дейности, изразяващи системни проблеми на националното управление, на управлението на българските институции – изпълнителна власт, правосъдие и т.н.
Политическите последствия ще бъдат свързани и със списъка на санкционираните лица, който е много ясен и конкретен. Не става въпрос за позиция на САЩ, която се отнася до определени течения в българската политика, а за позиция, която изразява отношение към структурните, дълбоките проблеми на българската политика и държавно управление като процес. В конкретната политическа ситуация виждаме, че последствията свързани със санкциите срещу тези трима души ще бъдат последствия както спрямо отиващата си власт, така и спрямо опозицията, която се стреми да дойде на власт. В своята цялост в тази група има представители както на отиващата си власт, на процеси и на отклонения от закона, така и в лицето на Божков, санкции спрямо лице, което се представя за алтернатива. От тази гледна точка сигналът, който се изпраща на българската държава и общество от САЩ е, че ние имаме проблеми във функционирането на нашата политическа система и на политически формации в целия спектър, а не само в рамките на една или друга негова част.

Факти и доказателства

За ДПС нещата ще се променят трудно. ДПС в продължение на много дълъг период от време е заела позиция на структурен посредник на българската олигархия зад кулисите и публичните институции в страната. Пеевски не е някакво изключение. Той е личност, която изразява тази структурна позиция на ДПС не само като политическа партия, а като цялостна конструкция, свързана с икономическите отношения, с етническите взаимоотношения в страната. Позиция на ДПС, че очакват факти и доказателства от САЩ, а дотогава остават солидарни с Пеевски, не е изненадваща, а израз на слабост и уязвимост, тъй като чрез нея те се отклоняват от признаването на фактите свързани с въпроса, защо изобщо стана възможна политическа и обществена фигура като Пеевски. Той е нарицателно за определен тип поведение в българското общество.
Прокуратурата трябва да се сезира след тези сериозни обвинения за корупция, би било странно ако не се сезира. В единия от случаите, който е свързан с Васил Божков, тя не само се сезира, но повдигна обвинение. В случая с Пеевски и Илко Желязков очевидно е, че би била необходима прокурорска проверка. Ще очакваме реакция на прокуратурата. 

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

ЕС независима военна сила?

Фейсбук, 2 юни 2021 г.

https://faktor.bg/bg/articles/baydan-prizovava-es-da-se-prevarne-v-globalna-voenna-sila

Формирането на ЕС като единна и независима военна сила – сила с единна система за сигурност е идеологема, която се изважда и ползва по повод на различни политически ситуации и интереси, но никога не е представлявала – поне досега – реалистична алтернатива на отбранителната система на единния Запад, на НАТО. Причината за това, от една страна, е доминиращото във Вашингтон разбиране, че единна европейска отбрана ще представлява алтернатива на НАТО и ще отслаби американското стратегическо влияние в Европа. От друга страна, отново във Вашингтон твърде често се чуват и гласовете, които призовават Америка да свали от плещите си отговорността за европейската сигурност, наследена от епохата на Студената война.Единната европейска отбрана е проблем, който няма нито лесно, нито видимо решение. За последния половин век Европа показа, че може да разрешава дълбоки кризи на своята идентичност и на своето единство. За съжаление, сферата на външните отношения и отбраната е изключение от този общ европейски успех. Защо? Защото за разлика от икономиката, тарифите, финансовата политика и разпределението на бюджета, в областта на отбраната и външната политика успехът е производен на много силен и отчетлив интегритет, обща идентичност и общ интерес, какъвто Европа не притежава. Централна и Източна Европа разглеждат своята сигурност като пряка функция на сдържането на Русия и опитите й да разделя и дестабилизира бившите си сателити с цел един ден да ги окупира отново. Испания и Италия, както и Франция гледат снизходително на опасенията от Изток и са готови на всякакви компромиси с Москва, стига да имат от това някакъв интерес. Югоизточна Европа с тревога гледа засилването на неоимперските амбиции на официална Анкара, но не смее дори да реагира на тази нарастваща опасност. Брюксел разбира предизвикателството на Ердоганова Турция, но предпочита да се споразумее дори с цената на понякога унизителен компромис. Германия е много по-заинтересована от една стабилна източна и южна периферия на Европа, но не се решава да поеме самостойна стратегическа роля – най-малкото за да не предизвиква недоброжелателни подозрения, че отново се готви да свири „първа цигулка“ в европейската и световната геополитика. Берлин предпочита да проявява публична тъга и фрустрация спрямо арогантноста на Кремъл, комбинирани с дежурна готовност в крайна сметка да се споразумее с Путин.Германия и Полша знаят, че Средиземноморието е ключова зона на европейската сигурност, но се отнасят към южната граница на ЕС по начина, по който Франция и Испания се отнасят към източната. Декларираната общност на интереси и практическата фрагментация на приоритети на национално и регионално ниво е основен препъни камък пред единната европейска политика в отбраната и външните дела. Също и по отношение на миграцията. Всеки западноевропейски политик знае добре, че мигантските вълни от Магреб, субсахарска Африка и Близкия изток са генератор на нови конфликти, тероризъм и междуобщностно напрежение, но нито политическата коректност му позволява да го признае, нито ограниченият му национален интерес позволява искрено да работи за истинско общоевропейско решение – спиране на нелегалната миграция. За 70 години мир и просперитет Европа отгледа три поколения, които не познават войната. Техният естествен мироглед е пацифизмът. Европейските армии са неефективни, слабо въоръжени (с малки изключения), а всяко политическо решение за засилване на отбранителната способност рискува да си навлече етикета „милитаризъм“ – особено, но не само в Германия. Господстващата европейска култура на сигурността е отричане на сериозните предизвикателства пред сигурността и обявяването им за „консервативна параноя“ и „милитаризъм“. Това не е обществена среда, която позволява мобилизация с цел ефективна отбрана. Тихомълком се приема едно де факто разделение на труда, при което Америка се грижи за отбраната на Запада, а заможната част от Европа се грижи за финансиране на развитието – във и около Европа, в Африка и другаде. Европа е активна в миротворчески мисии, овладяване на кризи и всякакви действия в областта на отбраната, които не предполагат военен сблъсък, но имат ценен принос в опазване на мира. Не съм сигурен кога и при какви обстоятелства тези препятствия пред единна и ефективна – автономна европейска отбрана биха могли да се преодолеят. Затова засега ми се вижда силно необходимо НАТО и американската роля в европейската отбрана да бъдат запазени. Ако Америка иска да остави Европа сама на себе си, най-добре би било да инициира един по-продължителен период на преход към отбранителна самодостатъчност на Стария континент, който да приключи със задължителен успех. Защото провалът на Европа в нейната сигурност би означавал сериозен катаклизъм и в сигурността на самата Америка. Атлантическата връзка не е нещо случайно, или възникнало само по повод на Студената война. В геополитиката реалностите са почти толкова дълговечни и инертни, колкото в геологията.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized