Monthly Archives: октомври 2013

Деликатният политически вкус на олигархията

Когато през 90-те години някой вдигнеше глас срещу разграбването при Беров или срещу безумията на „масовата приватизаяция“, дежурните тръбачи на укрепващата червена олигархия предупредително крясваха: „Ти какво, да не би да искаш да върнеш на власт Филип Димитров – онзи луд, онзи…“ Когато след 2001 г. някой протестираше срещу рафинирания и удивително безсрамен грабеж на управлението със „синя кръв“ или срещу откровено бандитската Тройна коалиция, пропагандните брокери на пост-милиционерската мафия застрашително ръмжаха: „Ей, ти, да не би нещо за Иван Костов да си се затъжил…?“ Ако днес някой публично се обяви срещу марионетките на корпоративно-търговската общност на власт, яростните дудуци на неизменно прогресивните сили изскачат в транс и вопият: „Този иска да върне Бойко и Цецо на власт…“ Пригласят им ниско платените гъдулки на свободния от всякакъв срам наакан печат: „Е-то-о, соросоидите и кръгът Капитал тикат Плевнелиев да прави служебно правитество…“ Има ли нещо общо между Филип Димитров, Иван Костов, Бойко Борисов и Росен Плевнелиев? Съмнявам се … нищо общо няма. С изключение на едно – червено-кафявата партия и производната й милиционерска олигархия вече 25 години не могат да попаднат на опозиция… Не могат да си намерят опоненти по вкус… Да ги галят, да ги хвалят, да ги дундуркат… Дори когато един десен премиер им даде две трети от собствеността, предназначена за приватизиране… Дори когато друг десен премиер им даде над 80 на сто от държавните плащания в една банка… Дори когато сложат свой човек за десен премиер, пък после го разлюбят или им омръзне… Ей, деликатен олигархичен вкус – никой не му е по вкуса… А нашата работа е да ги пъдим от софрата – вчера ВИС, СИК и Мултигруп, днеска корпоративно-търговската общност, ТИМ и останалата енергийна котерия, политическите им храненици, административните им тулупи, магистратските им наложници… Затова вчера сме слуги на Костов, днеска соросоиди и прислужници на Бойко Борисов, утре – кой знае на кого. Лошото е, че тази България, която милиционерчетата си отредиха за грабеж вече свършва. Свършва й имането, свършват й хората… И е време да метем по-здраво. Ако се налага – да обърнем и дръжката на метлата…

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Институционална реформа и политическа промяна

Институционална реформа и политическа промяна

 

Всяко изостряне на перманентната българска политическа криза причинява оживени дебати за „сбърканата“ институционална конструкция на политическата система, създадена след 1990 г. Личните и групови качества на депутатите в парламента често провокират разгорещени пледоарии за промяна на избирателната система – включително до радикални предложения за въвеждане на чиста мажоритарна система. Блокадите на праламентарния процес – включително тези, които наблюдаваме понастоящем – периодично възраждат бляновете за президентски тип управление, което ще намали ролята на Народното събрание и ще концентрира властта в ръцете на една „силна фигура“, избрана за президент.

 

Тези радикални предложения за промяна на институционалната система на държавата като правило се плъзгат по повърхността на политическата конюнктура и не са в състояние да отговорят на поредица въпроси, които самите те пораждат. Една от основните критики към настоящия парламентарен модел на управление е, че Народното събрание се превръща в „машина за гласуване“ под диктовката на един силен – силов премиер и неговото парламентарно мнозинство. Но този премиер е все пак избран от парламента и е длъжен да се отчита на народното представителство – нещо, което един президент – глава на изпълнителната власт – не е длъжен да прави.

 

Поддръжниците на мажоритарната избирателна система, които периодично се активизират във времена на парламентарна криза не са в състояние да отговорят на един основен въпрос: какъв би бил общественият механизъм, чрез който вместо номинацията за депутатски листи от партийните централи, „стойностни личности“ ще бъдат посочени и вкарани в парламента на местно или регионално ниво? България се управлява от  (полу)-криминални групировки на всички равнища – от национално до ниво община и населено място. Като започнем от самобитното „демократично управление“ на дупнишките братя Галеви, като преминем през „първа частна община“ – всъщност която си изберете, като стигнем до морската столица ТИМоландия – бивша Варна, навсякъде механизмите за формиране на публичната власт са пряка функция на криминалния олигархичен диктат на местните феодали. Диктат по-брутален и по-неотменим от контрола на олигархичното задкулисие върху институциите на национално равнище. Какво ще спечели демокрацията когато по силата на мажоритарната система се формират едномандатни избирателни окръзи – толкова на брой, колкото са депутатите, избирани понастоящем от съответния многомандатен район. Какви хора ще заемат 14-те депутатски места в 14-те едномандатни окръга във Варненска об;аст например? Колко то тях ще бъдат посочени и одобрени от ТИМ? Може ли едно плахо предположение? И 14-те ще бъдат посочени от трибуквената групировка. Тази групировка и понастоящем номинира и прокарва кандидатурите на всички основни партии за публичните позиции в общината и областта. Кой ще й попречи да го прави при мажоритарния избор в едномандатните окръзи?

 

Ако слезем една стъпка по-дълбоко от принципното недоволство как работят институциите, ще стигнем до първия значим – системен проблем на българската политическа система. В тази институционална система няма център на властта. Аз споделям широкото възмущение от практиката един индивид да започне да дерибейства след като е стигнал до върховете на изпълнителната власт, но злоупотребата с власт е един проблем – съвсем различен проблем е легитимната и ефективна концентрация на властови пълномощия в ръцете на една или няколко ключови фигури начело на държавата. В класическия модел на парламентарно управление – Уестминстърския – пълномощията на премиера са свръхконцентрирани и ефективни. Контролът на премиера върху парламентарното мнозинство е ултимативен. На пръстите на едната ръка се броят прецеденти на бламиране на собствения премиер от неговото мнозинство – и то по въпроси от ключов национален интерес или от ценностно-етичен характер. Преди броени седмици премиерът Камерън бе бламиран по повод решението му да включи Великобритания в евентуална интервенция във Сирия. Този прецедент подкопа позициите му и се очаква да има дълготрайни последствия за политическата му кариера.

 

В България безусловната подкрепа на парламентарното мнозинство за излъчените от него кабинет и премиер се тълкуват като ерозия на парламентаризма. Всъщност, ерозията се причинява не от легитимната концентрация на власт, а от злоупотребата с власта и липсата на ефективен парламентарен и правосъден контрол, който да я предотврати и/или накаже. Една държава не може да се управлява ефективно без легитимна концентрация на изпълнителната власт – без център на властта, около който се формират необходимите противотежести и баланси на разделението на властите в демократичната система.

 

В България се редуват два типа политически кризи – кризи на злоупотреба и липса на контрол върху упражняването на легитимно концентрирана премиерска власт, и кризи на слаба, зависима и марионетна изпълнителна власт – пряк заложник на задкулисни интереси, много често намиращи се в конфликт помежду си. Настоящата политическа криза в България е отчетливо от втория тип. След бруталната злоупотреба с демократичните правила за водене на предизборна кампания, няколко котерии в БСП, ДПС и Атака, финансирани от мощни олигархични фактори зад сцената успяха да сглобят условно и полуразпаднато мнозинство. Излъченият кабинет бе формиран от семейните и обслужващите кръгове около политическите лидери на мнозинството и бе оглавен от премиер без личен и партиен ресурс на политическа подкрепа. Това е фигура на „премиер – бушон“. Броени дни бяха необходими за да се демонстрира безусловно марионетния характер на парламентарното мнозинство и неговото правителство. Скандалната кандидатура на Пеевски за шеф на ДАНС не остави и капка съмнение – политическите лидери Местан, Станишев, Сидеров, както и премиерът Орешарски са просто обслужващ персонал на реалната задулисна власт, управляваща държавата. Къде е положена тази власт – дали в Боянските сараи, дали в Корпоративната и търговска клика, която погълна финансово държавата след 2001 г., дали властта се държи пряко от Внешторг Стопанина на българската икономика и политика – отговорът не е без значение, но едно е сигурно: властта е в ръцете на корпоративно-олигархичното задулисие и то я упражнява по открито криминален маниер.  

 

Тук можем да направи втората, съществената стъпка в дълбочината на перманентната българска политическа и обществена криза. Основният проблем не е в конструкцията на политическата ни система след 1990 г. При всичките си недостатъци и целенасочено заложени мини под институциите, Конституцията от 1991 г. е вторичен проблем на българското кризисно развитие. Частичният дисбаланс на властите и пълномощията при това държавно устройство може да се коригира, но това няма да доведе до разрешаване на основния проблем на политическата ни система – драматичното несъответствие между институционалната фасада на властта и задкулисната олигархична структура на нейното фактическо упражняване.

 

Демократичната система не може да бъде друго освен фасада в България. За да функционира политическата демокрация, тя трябва да се опре на реално многообразие и автономност на организираните групови интереси в обществото, което в политическата теория се обозначава като „полиархия“. Представителната демокрация е учредена като механизъм за представителство на индивидуални граждански интереси и постепенно включва гъвкави форми на групово представителство в процеса на развитие на индустриалното общество. Отвореният – непредрешеният от закон и власт резултат от състезанието и сътрудничеството на индивидите и групите в обществото е основната предпоставка за демократичното управление, което изравнява гражданите в отношението им към закона и гарантира неравенството – разнопосочността на техните жизнени усилия и резултати.

 

Българската демократична система не почива върху реална структура на полиархия в икономиката и обществото. Докато острата политическа борба за посоката, в която трябва да се развива страната се водеше между силите на статуквото – БСП и реформистката коалиция – СДС през 90-те години, мрежите на комунистическите тайни служби овладяха стопанските ресурси на страната и формираха в подземието структурата на новата икономическа власт. След разправата с реформаторския кабинет на Филип Димитров новоучредената криминална стопанска инфраструктура направи първата решителна крачка към учредяването си като пост-комунистическа олигархия – създаде кабинета на Беров. Последвалото преразпределение на националните ресурси чрез входно-изходната икономика, източването на банките, „масовата“ милиционерска приватизация и официализирането на новата структура на богатството с администрираната приватизация от края на 90-те години затвърди контрола на една шепа представители на пост-комунистическото задкулисие върху стопанството на страната. Управлението на бившия цар и неговите наследници доведе до завършване на конструкцията на пряк олигархичен контрол върху институционалните решения в националните институции. В България се утвърди система на криминално олигархично управление.

 

Тази теза може да бъде оспорена с твърдението, че в съвременния свят навсякъде управляват олигархии – корпоративни концентрации с решаващо влияние върху институционалните политически решения. Това е вярно в значителна степен, но важното в случая е както степента на олигархизация на връзката „икономика – политика“, така и типа олигархия, която контролира даденото общество. Модерната епоха познава формирането на три типа олигархия. Първо – финансово-корпоративна олигархия. Тя е продукт на естествената концентрация на капитала и стопанския процес в условията на корпоративния капитализъм. Борбата между тази олигархия и демократичната система на управление, базирана върху множественост на интереси – полиархия осигурява динамиката на модерния свят през 20 век. Анти-монополното законодателство, трудовото законодателство, системите за социална сигурност, независимостта на правосъдието – всички те са инструменти за ограничаване всесилието на финансово-олигархичния истеблишмент. Финансово-корпоративната олигархия е креативна олигархия – тя концентрира ресурс и власт, но е съзидателна сила в технологиите, благоденствието чрез пазара и масовото потребление, в развитието на приложното познание.

 

Вторият тип олигархия е управлението на армията. Тя е отблъскваща като авторитарен и репресивен политически модел, но е твърде успешна в силовата модернизация на традиционни общества. Япония след революцията Мейджи, Турция на Ататюрк, Чили на Пиночет са само няколко примера на успешна модернизация чрез система на военна олигархия. Третият тип олигархия е полицейската – милиционерската олигархия. Това е най-лошия, най-паразитния тип олигархия. Това е олигархията тип „Мухабарат“ – на специалните служби на арабските диктатори. Тя е стерилна като производителна сила – там където няма петрол и газ, народите мизерстват под репресията на полицейската диктатура. Милиционерската олигархия е система на политико-икономческата власт в пост-комунистическа Европа – там, където демократичните системи не успяха да ограничат донякъде нейното всевластие.

 

Най-пряко манифестирана и всеобхватна е системата на милиционерската олигархия в Русия на Путин. След хаотичния период на разграбване при Елцин наследниците на КГБ изградиха цялостна авторитарна „вертикала на властта“, в която има нагледна персонализация и демонстрация на сливане на икономическата и политическата власт на всички нива. Тази олигархична властова вертикала е напълно паразитна – тя не произвежда нищо, тя само преразпределя доходите от износа на нефт и газ: руският вариант на „Мухабарат“. Страните от Централна и Източна Европа не са в състояние да произведат толкова „изчистена“ система на олигархичен контрол. Някои от тях успяха да консолидират и устоят повече или по-малко демократични системи на сдържане на олигархичния произвол, с което се доближават до базисния европейски модел на съвременно общество. Други страни – като България – не успяха да ограничат олигархичния монопол върху нововъзникващата стопанска и обществена система, но успяха да проведат институционални политически реформи, които им отвориха вратите за членство в НАТО и ЕС. Тази външна институционална рамка се намира в хроничен конфликт със системата на олигархична монополизация, изсмукваща ресурса за развитие и паразитираща върху нарастващата нищета на обществото.

 

За трети страни – в пост-съветското пространство, институционалната слабост в условията на строителство на национална държава, могъществото на милиционерските елити и огромния натиск на бившата имперска метрополия създадоха реалност на всевластие на кагебистката олигархия в условията на полу-авторитарно – полу-демократично управление на нестабилност и конфликт между различни кланове на мафиотската клептокрация. Тези общества не успяха да произведат монолитна „вертикала на властта“ по руски образец просто защото не разполагат с достатъчна национална независимост и икономическа обезпеченост с ресурси – нефт и газ (Украйна, Молдова, Армения). В четвъртата група са пост-съветските общества, успели да създадат относително стабилни авторитарни системи на управление в хармония с хегемонията на пост-съветската милиционерска олигархия – Беларус, Азербайджан, Централна Азия.

 

През 90-те години и в началото на 21 век българският преход се разви в процес на конфликтно равновесие между силите на статуквото, търсещи нов олигархичен модел за съхраняване на своята власт и силите на промяната, стремящи се към европейски тип развитие на България. (Тези два лагера не могат механично да бъдат редуцирани до двете основни политически сили. В СДС имаше достатъчно инфилтрирани и самоинициативни представители на статуквото, докато в БСП имаше фигури, готови да работят за европейската алтернатива.) Сменящите се на кормилото на властта правителства тласкаха страната преимуществено ту в едната, ту в другата посока. Свалянето на кабинета на Ф. Димитров бе последвано от първото управление на вече консолидираната криминална инфраструктура на олигархична власт – кабинетът „Беров“, поддържан от консорциум между „Мултигруп“, БСП и мутиращи в полу-криминални групировки фракции на СДС. Управлението на Виденов даде допълнителен стимул за консолидиране на милиционерската олигархия чрез масовата приватизация и банковата криза. (Приватизационните фондове се изграждаха по структурата на ДС – на Първо главно, на Второ главно и т.н.) Управлението на СДС след 1997 г. върна България на картата на Европа и реализира ключовите реформи, откриващи пътя на страната към членство в европейските и атлантическите институции. Макар, че моделът на приватизация, осъществен от кабинета на Иван Костов поражда полярни и конфликтни оценки, стопанската реформа от този период доведе до създаване на инфраструктурата на пазарното стопанство в България. Държавните институции укрепнаха, дефиницията на национален интерес придоби конкретни измерения след половин век липса на суверенитет. Това развитие бе опасно за укрепващата пост-комунистическа олигархия, която не смяташе да дели властта и парите с никого – най-малко с народа си и с неговата държава. Дойде времето да гръмне прашната пушка, забравена в ъгъла на сцената – в София бе доведен бившия цар…

 

Управлението на НДСВ смени радикално модела на политическо представителство в България. Политическият дебат от 90-те бе хаотичен, конфликтен и често блокиращ политическите решения, но той бе израз на автентично политическо представителство на двете големи общности в българското общество – реформистикия и охранително-консервативния социални съюзи. Царското послание „ще ви кажа като му дойде времето“ принудително въведе „съгласие“ и премести процеса на представителство от големите граждански общности към задкулисните олигархични групировки. България уверено навлезе в етапа на брокерската политика – партии и партийки, фракции и котерии се конструират с парите на олигархичните структури за да гарантират прекия контрол на криминалната корпоративна инфраструктура върху институционалните решения на държавата. Моделът на олигархичен стопанско-политически контрол върху българското общество бе завършен. Идеолозите на победилата олигархия триумфално заявиха: „Преходът приключи! Това са българските капиталисти, това е българският капитализъм.“

 

Генетично българската олигархия е от същия милиционерски тип, който управлява днешна Русия и доста други пост-комунистически страни. Основните нейни характеристики са както следва. Първо – пълна стерилност, паризитизъм и неспособност за съзидателна пазарна и държавотворческа дейност. „Капиталистическите“ подвизи на българската олигархия са както следва: „превъртане“ на ДДС в особено големи размери под протекцията на изпълнителната власт, данъчни, акцизни и митнически измами, контрабанда в особено големи размери, източване на енергийня сектор за сметка на обикновените граждани, репресивно изтласкване на неолигархична конкуренция на фирми и дейности в печеливши пазарни сектори и монополизацията им, изнудване на държавата в процедурите за държавни поръчки и корумпиране на административни и политически лица, интегрирани в единната мрежа на олигархичен контрол върху националното богатство. Тази структура на източване на обществото и държавата повтаря в основното модела на руската – пост-съветската олигархия с една голяма разлика – българската олигархия не разполага с природни ресурси, с нефт и газ. Това изключва възможността за нейното независимо съществуване.

 

Второ – българската олигархия е неотделима част от стратегията на Русия за възстановяване на стратегическо влияние върху Източна Европа чрез монополизация на енергийните доставки и корумпиране на националните институции в страните от бившия Източен блок. Без органична връзка с руската енергийна олигархия българската пост-комунистическа криминална инфраструктура не би имала сериозни шансове за установяване на пряка олигархична зависимост между криминално-корпоративното задкулисие и публичните институции на държавата. Трето, българската олигархия е вътрешно конфликтна и нееднородна, тя следва модела на възпроизводство на българския пост-комунистически елит. Този елит е компрадорски, недържавотворен, създаден за да обслужва чужд имперски контрол на българска територия. „Осиротяването“ на комунистическия елит след разпада на съветския блок направи възможно бързото възникване на относително силна опозиция в България, въпреки липсата на организирана съпротива срещу комунистическия режим през последните десетилетия на съществуването му. За сравнение, румънския комунистически елит, който водеше по-независима национална политика успя да овладее изцяло процеса на пост-комунистическия преход. Без пряката подкрепа и симбиоза с руската енергийна олигархия, българският комунистически елит щеше да претърпи поражение от реформистките сили в българското общество – колкото и незрели и разпокъсани да се оказаха те в процеса на промяна.

 

Управлението на НДСВ-ДПС, последвано от Тройната коалиция првз 2001-2009 г. практически изпразни от съдържание механизмите на демократично политическо представителство в България и превърна демократичната политическа система в празна черупка на театрално представление. Политическият цикъл придоби устойчива форма на махало между откровено грабителски – нелегитимни форми на управление от типа на Тройната коалиция и популистки вълни на масово „обнадеждяване“ от обещанията на поредната харизматична фигура, пристигнала да спаси народа от статуквото – завръщането на „добрия цар“ през 2001 г. и издигането на човека от народа през 2009 г.  И в двата формата на политическо управление протича все по-динамичен процес на завладяване на държавата от криминалното задкулисие на българската олигархия, известно в политическата теория като state capture. Възходът на групировката около КТБ, свързан със свръхконцентрация на контрола върху публичните финанси на държавата, с монополизирането на медийния сектор, както и масираното влияние на енергийната олигархия – в различните й отрасли – върху решенията на държавата, изумителното разрастване на икономическата власт и институционалното влияние на групировки като ТИМ – всичко това показва новият етап в овладяването на държавата и обществото от основните структури на олигархията в България. Бързото и решително освобождаване от управлението на ГЕРБ в началото на 2013 г. сигнализира за качествено нов етап в политическата еманципация на олигархията от каквито и да е (полу)-официални структури на публичната – политическата власт.

 

Процесът еднозначно се развива в посока пренебрегване и изоставяне дори на най-външните, формални и незначими процедури на демократична легитимация на властта. Ако с пристигането на царя – спасител демократическото представителство бе заменено с политическо брокерство, ако при Тройната коалиция свободното гласоподаване бе деформирано с масирано купуване на гласове на безпрецедентно широка основа, ако при ГЕРБ след 2009 г. бяха овладяни механизмите за контрол върху работата на секционните комисии, през кампанията и изборите от 12 май 2013 г. смело бяха прегазени и последните символни знаци на демократичен политически избор. Кампанията изобилстваше с възможно най-гнусни компроматни схеми и публична истерия. Денят за размисъл бе пожертван от арогантно оперативно мероприятие, целящо да симулира опасност от държавен преврат и сплашване на огромен брой избиратели. Формираните в резултат на изборите парламент и кабинет изобилстват с най-печалните рекорди на политическа и личностна нищета в историята на публичния живот в България. Извеждането на Пеевски като кандидат за шеф на ДАНС бе неоспоримият индикатор за решимостта на криминалната олигархична инфраструктура да премине към открито авторитарен модел на управление – дори с риска да влезе в структурен конфликт с институциите на ЕС. Европейската криза, оттеглянето на Вашингтон от (Източна) Европа и активизирането на руската стратегия за възстановяване на „законните сфери на интерес“ на наскоро рухналата империя са външната рамка, в която нарастват апетитите на българското криминално задкулисие за открит авторитарен контрол по модела на „големия брат“.

 

Българската политическа система не може да остане в настоящия си вид за продължителен период от време. Ако се реализира програмата максимум на криминалното олигархично задкулисие дегенерацията на демократичните механизми ще достигне до практическото им рухване, до граждански конфликт и авторитарна реакция – дори с цената на изолация от Европа. Ако българското обществено мнение постави здрава преграда пред тези амбиции на олигархията и успее да свали настоящето управление с перспектива за изграждане на жизнеспособна политическа алтернатива, шансовете за запазване на европейския път на Бъгария ще нарастнат. Колкото и скептични да са оценките за втората възможност, не бива да пренебрегваме ключовите постижения на демократичното обществено мнение и политическите му представители – осуетяването (засега) на проекта за АЕЦ Белене, блокирането на назначението на Пеевски, масовите протести и изолацията – включително международна – на настоящия марионетен политически режим. Българските граждани нямат друг път освен битката за собствената си страна и собствения си живот.

 

За да се реализира по-дългосрочна перспектива на възстановяване и укрепване на демократичната политическа система в България, необходимо е да се проведе съдържателен обществен дебат за целите, интересите и стратегиите на българската национална общност в перспективата на следващите няколко години до едно- две предстоящи десетилетия. В тази рамка трябва да се разположат конкретни проекти за политическо управление – както отляво, така и отдясно. Ако някой продължава да твърди, че БСП е съвместима с една неободима за България стратегия отляво – то той е или сляп или силно заинтересован. На България е необходим нов демократичен ляв проект. Както и нов проект вдясно от центъра. Необходимо е радикално преосмисляне на етническата политика, което да създаде предпоставки за изтласкване в периферията на политическия живот на тумора ДПС и неговите експанзиращи корпоративни и криминални метастази. Силата на гражданския протест е предпоставка за подобен сериозен дебат. Но само една предпоставка. Останалите предпоставки засега не са налице.   

 

Ако българското гражданство успее да създаде политическа алтернатива с потенциал за промяна на статуквото, самият процес на нейното натурализиране и развитие ще извика на дневен ред съдържателен дебат за промени в институционалната система на държавата. Ако се създадат предпоставки за ефективно пред-изборно коалиране на партии със сходни позиции, политическата система ще се ориентира към един преимуществено двуполюсен (не задължително конфронтационен) модел на партийно представителство. При него засилването на мажоритарния компонент на избирателната система би имало по-дълбоки основания, отколкото простото въвеждане на мажоритарна система в днешната политическа разруха и мафиотски контрол върху държавата и регионите. Ако политическия процес се ориентира преимуществено към след-изборно коалиране и стремеж към представителство на повече различни политически платформи, тогава системата на пропорционалния вот ще се окаже по-адекватен избор. В този случай може да се мисли и за известно увеличаване на президентските пълномощия за да се стимулира по-интегриран модел на парламентарно действие в баланс с президентските пълномощия. Но едва ли има смисъл да се дебатира този кръг от въпроси, преди да бъдат решени съдържателните – дълбочинни дилеми на битката между българското общество и пост-комунистическата олигархия.

 

Огнян Минчев

Вашият коментар

Filed under Uncategorized