Защо ДПС отново се нареди сред „силите на промяната“?

ДПС направи поредния голям ихтибар на българската демокрация. Ще подкрепи „трите нови политически сили в 45 НС“ за да направи промяна, която да спре „омразата, разделението, противопоставянето, арогантността и агресията“. Мен тази оферта не ме изненадва. Изненадва ме безразличието, с което беше посрещната от новите депутати и от обществеността извън 45 НС. Сякаш се приема за естествено, че Сараят, който от поне десетилетие е в основата на българската олигархична пирамида, интегрираща мафиотска икономика с олигархична политика може и трябва арогантно и лицемерно да неглижира тази своя роля и да се нареди – ни лик ял, ни лук мирисал – до „силите на обновлението“. Наистина, в повече ми идва тази арогантност. Единствен Христо Иванов (лидер на ДБ) посочи от парламентарната трибуна истинското място и на ДПС и на Сарая зад ДПС в ролята на „вечни консуматори на властта“.

Никой не бива да се заблуждава. През 2014 г. ДПС слезе от публичната сцена на властта защото Сараят бе затворил кръга на лъжата, предателството и грабежа като партньор на всички управления от 2001 г. нататък. Никой не искаше да бъде публичен партньор на ДПС и Доган – защото партньорството с тях означаваше и означава сигурно унижение и провал. Бойко Борисов добре знаеше това и отказа публична коалиция с ДПС още през 2009 г. Но за да остане на власт разбра, че трябва да плаща данък на основния разпоредител с властта от името на българската олигархия – Сарая. Задкулисното бизнес партньорство със Сарая и неговите финансово-корпоративни метастази задържаха ГЕРБ на власт и сваляха ГЕРБ от власт. (Помните ли едни стари протести от февруари 2013 г.?) Днес Кочиашът на олигархичната политическа колесница иска да смени уморените коне и се облизва за свежа политическа плът – търси ортаклък с „новите политически сили“, да ги сложи на коляно, да ги погали…

Най-отблъскващо е, че в тези свои последователни действия Сараят си осигури статут на страхопочитание и мълчание – омерта от страна на политици, общественици и дори граждански активисти. Избраниците на върха на ДПС поддържат публично поведение на олимпийско високомерие и презрение към колегите си от другите партии, разполагат със статут на безнаказаност от възможни санкции на българското обществено мнение и българските гласоподаватели. ДПС все още разполага с безропотната подкрепа на над 300 000 български турци и мюсюлмани, които биват редовно захранвани с митовете за един възможен нов „възродителен процес“, ако те не гласуват за ДПС. За българските турци и мюсюлмани 10 ноември още не е дошъл. За тях член първи все още е в сила. Просто защото българската посткомунистическа олигархия избра етнокорпоративната пирамида на Сарая и неговото политическо лице – ДПС – за свой политически посредник между държавата и подземието на олигархичната обществена власт.

Този избор е направен именно защото ДПС е в състояние да служи на олигархията без да е зависима от представителство, от демократични институции, от капризите на електоралната политика. Тези хора се държат като свръхчовеци, които не дължат на останалите нищо – нито почтеност, нито етика на отношенията, нито респект към човешкото достойнство на партньори и съперници. Именно това отношение към обществото, към всички останали накара Иван Костов преди четвърт век да нарече Ахмед Доган „проклятието на България“. Тогава не го разбраха – интерпретираха тези думи като израз на гняв в отношенията на едно междуличностно политическо съперничество. Не всички разбират тези думи и днес. Днес, когато аморалността и арогантността на Сарайската политика има зад гърба си не само „Мултигруп“ и подкрепата на младата посткомунистическа мафия, а практически цялата държавнополитическа и стопанско-олигархична пирамида на България.

За тази роля на Сарая и ДПС днес мълчат почти всички. Някои – защото са продукт на Сарая с етикет „нови политически сили“. Други – защото се страхуват от Сарая, защото са яли бой от Сарая. Трети – защото се надяват да използват подкрепата на Сарая в изострените си амбиции и битки с политически съперници. Дами и господа – не мълчете за Сарая! Неговата уродлива задкулисна власт лишава от свобода всички ни – както българи, така и турци, както мюсюлмани, така и всички други. От 20 години наблюдаваме безпомощно как посткомунистическата олигархия изсмуква безжалостно и без това слабите защитни сили на демокрацията в България, превръщайки я във фасада. Как налага огромен корупционен данък върху българското общество, устойчиво привързвайки го към дъното на Европа и цивилизования свят. Сараят е инструменталната схема, чрез която това изсмукване се случва в реалния живот. Бойко, Слави, Мая и С-ие са взаимозаменяеми бушони на изхода на тази смучеща инсталация. Ударете по инсталацията – така ще разголите олигархичната инфраструктура зад нея. Тогава вече ще видите наяве и кой е истинския ви противник. Дотогава – само ще гледате дефилирането на политическите манекени на сцената.

Реклама

Анатомия на мита „мажоритарна система

Второто място на партията ИТН превъзбуди отново групата ентусиазирани фенове на т.нар. „мажоритарна избирателна система“. Ако преброите тези хора ще установите, че сред тях почти няма експерти по политически науки (с малки изключения – неколцина франкофони и франкофили, които искат мажоритарна система по аналогия с Петата република). Ако се запознаете с техните възгледи и изказвания ще разберете, че съвкупността от аргументи, които използват за тезата си се свежда преди всичко до един единствен аргумент – мажоритатрната система осигурява демократичен, т.е. – личностен избор, докато пропорционалната система ни принуждава да гласуваме за партийни листи, пълни с „послушковци“. Този аргумент е стар като света. По същество, той ни казва следното: „Не мога да търпя това, което става. Лошо е отвсякъде. Трябва да се промени, но не малко по малко, а изведнъж цялото и към по-добро. Кое е по-доброто? Ами ясно кое е – това, което сега е така, трябва да стане диаметрално противоположно.“ Това е аргументът. Варете ги, печете ги, няма да получите нищо повече от тази есенция. Макар, че ще ви я опаковат във всевъзможни приказки и предложения. По същество ще чуете само това – искам, много искам, крайно време е да стане … обратното.

Първо. Изирателната система е само един от елементите на гражданското представителство, който осигурява неговата адекватност и легитимност. При това не е най-важния елемент. Преди нея по-значими са следните елементи: функционално право на свободен избор, наличие на публична възможност (медии, комуникации, свободно събиране на хора) за формиране на компетентен личен избор, възможност за постоянен контрол върху спазването на ангажиментите, които са поети от избраните лица и организации пред избирателите и т.н.

Второ. Избирателните системи се формират исторически и в зависимост от структурата на обществените интереси, които се стремят към представителство. Мажоритарната система с просто мнозинство (която и до днес съществува по традиция в Британия и САЩ) е исторически първата възникнала система на представителство. Тя отразява структурата на интересите в късното земеделско общество на прага на модерната епоха. Гласоподавателят е земеделец, който се изхранва от земята, която притежава. Всички интереси на семейството му са пряко свързани с това парче земя и с територията – село, графство – на която то се намира. Общността на земеделците от тази територия гласуват и избират депутат, който да представлява техните интереси, интересите на тяхната територия в националния парламент. В този исторически период се е считало за неморално и за недопустимо депутатът да участва в парламентарни групи – фракции или партии – защото това е възприемано като предателство към териториалната група избиратели, изпратили го в парламента.

С развитието на индустриалното общество тази простичка структура на локален интерес бързо се размива и разклонява. Живеем в район Х, работим в район У, а децата ни учат в район Z. Кой от тези райони е най-важен за нашия интерес? Ние и до днес продължаваме да гласуваме по местоживеене, но изборът който правим е производен не на нашата улица и квартал, а на мястото ни в сложната система от обществени отношения, в които участваме в различни социални посоки. Гласуваме за икономическа програма. Гласуваме за данъчна система. Гласуваме за образователна реформа. Гласуваме за система на здравеопазване. Изборите ни са многообразни и повечето от тях засягат не локалната – кварталната, а националната структура на властта.

В началния период на представителното управление право да гласуват имат малцинството от хора на върха на обществото – най-заможни, най-образовани, наследили позициите на своите семейства от десетилетия и столетия. Към края на 19 век право да гласуват имат вече мнозинството от пълнолетните граждани. Води се борба жените да имат равни избирателни права с мъжете. Обществото като цяло избира своите управници. Но обществото е разделено – например на класи. И всяка обществена класа има свои интереси и свой дневен ред в политиката, които са от ключово значение за обикновените хора, принадлежащи към една или друга класа. Индустриалното общество е много по-сложно и преплетено от традиционното земеделско общество. Така възниква – в края на 19 век – пропорционалната система. Хората гласуват за партии – посредници между гражданина и правителството. Тези партии систематизират основните интереси на големи групи от хора и се конкурират с други партии в защитата им чрез определени политически идеологии и програми, отразяващи широки обществени интереси. Важно е да познаваме конкретния човек – конкретните хора, които ще представляват нашата локална общност в парламента. Но още по-важно е да знаем какви политически възгледи ще се борят за нашия интерес като членове на голяма национална общност – предприемачи, наемни работници, земеделци, учители, носители на определен вид експертиза. Важно е какви възгледи ще управляват националната политика за семейството, за децата, за обществения морал…

Трето. Определени общества и държави не се отказват от мажоритарната избирателна система въпреки промените в развитието на индустриалното общество. Например САЩ. Америка е сложна и диференцирана политическа инфраструктура. На върха на държавата е федералното правителство, националните – федералните институции на властта. Но те притежават ограничена власт, защото САЩ са федерация. Значителна част от властта се локализира в отделните щати – „държави“ сами по себе си, доброволно присъединили се към федерацията. Локалните структури – графствата – също притежават значителни властови прерогативи. Простото национално мнозинство не е пряк отговор на властовите проблеми на Америка. Затова, например, американците не гласуват пряко за президент, а избират определен брой щатски представители, които да избират президент от името на отделните щати. Тук мажоритарната система осигирява тази диференциация на властовите концентрации между федералния център, щатското и местното управление.

Четвърто. Мажоритарната система в епохата на късното индустриално общество произвежда два противоположни ефекта. От една страна – тя запазва възможността хората да избират конкретни свои представители на локално равнище. От друга – тя мощно концентрира властта в ръцете на една-две големи партии, които имат ресурсите и влиянието да постигнат относително (или абсолютно) мнозинство в повечето едномандатни избирателни окръзи и по този начин да формират еднопартийни управления на върха на държавата. България е силно централизирана държавнополитическа система. Всички значими политически решения се взимат на равнището на националните институции. Отделните области са административно обособени, но пълномощията на областните управители са ограничени – те представляват националното правителство и се назначават и оттеглят от министър председателя. Общините се самоуправляват като си избират кмет и общинско събрание, но бюджетите, с които разполагат ги превръщат в просители на средства пред националното правителство. Ако българската държавна система не бъде децентрализирана, изборът на народните представители мажоритарно – на местно равнище – ще бъде още една повърхностна „украса“ на пълнната зависимост на регионите и общините от централната власт. Нещо повече – ефектът на централизация на властта, който се произвежда от мажоритарната система ще доведе до още по-могъща централна власт, до още по-концентрирано всевластие на държавния връх (и на тези, които го манипулират зад сцената), отколкото днес, когато едно правителство обикновено трябва да се съобразява с определена коалиционна формула от няколко партии в управлението.

Пето. Много опити са правени да се децентрализира българската държавна система в полза на по-голямо общинско самоуправление. Тези опити досега са неуспешни. Защо? Причините са много, но една от тях заслужава особено внимание. В България през последните 30 години се разви една система на полускрита, паралелна власт на полузаконни – полукриминални структури на стопанска дейност и обществен контрол, която обикновено наричаме „мафия“, „олигархия“ или просто „мутри“ – по определението за тези, които я упражняват пряко на улицата. Тази власт е брутална и репресивна и тя подчинява публичните институции на своята воля поради слабостта на гражданския потенциал да й се противопостави. Тази олигархична власт е много силна на централно – национално равнище, но е още по-силна на местно, общинско и локално ниво. Групите местни бандити обикновено подчиняват с груба сила местния бизнес, местните администратори и политически представители и контролират целокупния живот на общността с открито насилие. Помните ли Златистия и братя Галеви, дон Цеци, Ценко от Галиче, големите батки от Бургас, тимаджиите от Варна… Списъкът може да бъде продължен до всеки град, до всяко село. Тази локална репресивна структура на властта е всесилна и тя – естествено – играе ключова роля за избирането на местните кметове и общински съветници. Така публичният контрол над публичната власт се оказва много по-малък и незначителен на местно, отколкото на национално ниво. Централните държавни институции също са мощно контролирани от олигархията, но те все пак са под международен надзор, под окото на медиите, под санкцията на социалните мрежи и опозиционните партии и политици. На местно ниво подобен контрол е почти въображаем. Цари силен страх – и за прехраната, и за живота…

Хайде сега да си представим, че въведем система на мажоритарен избор на мястото на пропорционалния. Днес ние избираме депутати по списъчен състав в рамките на областта като всяка от партиите прави централно своята областна листа, стремейки се да включи в нея уважавани представители от региона. Избраните са с мандат на зависимост от партийното ръководство, което гневи противниците на пропорционалния избор. Хайде да отидем на мажоритарен. Избирателните окръзи ще бъдат едномандатни. Според вас кого ще изберат за депутат жителите на варненския квартал Владиславово? Най-умния, най-симпатичния, най-уважавания местен или национален лидер? Или ще изберат този, когото посочат местните тимаджийски батки и за когото ще наредят да се гласува „бароните“ от няколкото ромски махали в квартала? Ще кажете – да не би сега друг да решава? Прави сте, структурата на „избора“ и сега е такава. С допълнението, че кандидатите все пак са филтрирани на ниво доста по-високо от властта на местните мутренски феодали. Мажоритарната система ще превърне избора на депутати в идентичен процес с избора на местни кметове. Докато за кметове на големите градове все пак има значение коя партия ги подкрепя, за по-малките общини връзката местна мафия – избор на местна власт е много по-пряка и по видима. С мажоритарната система на едномандатни окръзи местните мутренски феодали директно ще изпращат в Народното събрание своите избраници – своите адвокати, своите финансисти, своите служители. Да, като част от мощни еднопартийни мнозинства. Мнозинства, които ще бъдат вътрешно по-зависими от локалната структура на нелегитимна власт, отколкото са сега.

Шесто. Освен наивно вярващи поддръжници мажоритарната система има мощни и добре осъзнати застъпници, които преследват една основна цел: по-концентрирана и по-зависима от олигархичното задкулисие публична институципонална власт. В България зад дебата по т.нар. мажоритарна система винаги неприлично е надничала една друга важна тема – темата за замяна на парламентраната република със силна президентска власт. В условията на фасадна демокрация, демографска криза, регионален и общностен разпад концентрирането на властта в ръцете на един добре подбран като личност президент дава широки – до необятни възможности на олигархичното задкулисие да управлява страната в своя полза чрез директно „дърпане на конците“ на „силния президент“, вместо да смята формули за мнозинства и коалиции, които по-добре ще му служат. Мажоритарната система ще доведе до „силни“ мнозинства. Силните мнозинства ще гласуват конституционни промени доста по-лесно от балансираните мнозинства. Едно от тези гласувания може да бъде и по формата на управление на държавата. Както казваше един мой приятел от Владиславово – „Докато туй-онуй и оп-п-а-а…“

Седмо. Популистката харизма е най-добрия механизъм за прокарване на сенчести приоритети през публични институции – бързо, „на юруш“, с възторженото одобрение на избирателите. Избирателите, които току що са гласували за своята нова надежда и не са имали още време да се разочароват от нея. Сега се намираме в една особена ситуация. Да правим ли правителство – или да не правим. Защо така тежко се чудят умните глави, които току що избрахме да отидат в Народното събрание? Чудят се, защото нещо гласовете не им стигат. Т.е. – стигат им за правителство, но не им стигат за голямата шашкъния: да сменят накуп избирателна система, формата на управление и да поставят пилота в кабината на най-мощния изтребител „президентска република“. Той пилотът, че е мераклия – мераклия е… Ама и пожарникарят е мераклия. И други гледам засукват мустак. Затова – стягайте се! Мори ви пандемия, бизнесът ви е на дъното, децата ви се разхайтиха и депресираха „онлайн“, с жена си не можете вече да се гледате вкъщи… На този фон господата, които току що избрахте се назлъндисват да управляват. Не им харесва този парламент – нов искат. Ако и той не им хареса – ще поискат трети. Не знам, не знам… Вие си решавате… Ако чакате – няма да дочакате. Ни с мажоритарна, ни с никаква. Проблемът не е в избирателната система. Проблемът е, че пак няма кого да избирате.

За Сарайските корени на партията „Има такъв народ“…

Близките връзки между Сарая и Слави са обект на активни слухове от години. Сега ни предстои да разберем доколко и по какъв начин тези слухове са достоверни. На изборите вчера ДПС се представи доста скромно – с малко над 300 хил. гласа. Подобен бе резултатът и преди 4 години, когато срещу Сарая бе застанала партията ДОСТ на Лютви Местан, позваща се със силната поддръжка на Анкара. Днес тази партия практически не съществува, а ДПС е единствения – сред етническите партии – получател на гласовете на българските турци и мюсюлмани. Кое определя този скромен резултат на изборите от 04.04.? Според някои наблюдатели причината се крие в динамичната емиграция от смесените райони към западна Европа и тяхното обезлюдяване. Това е възможен отговор, но той не ни дава достатъчно пълна картина на случващото се. Защото отсъствието на хората от избирателния списък в избирателните секции на смесените региони никога не е представлявало пречка те да бъдат преброени като „гласували“. В тези избирателни секции обикновено няма представители на други партии освен ДПС- или такива представители присъстват номинално… Така в края на изборния ден бюлетините за целия списъчен състав избиратели се оказват надлежно пуснати и преброени в избирателната урна и протокол. Да не би нещо да се е променило напоследък, което да осуети провеждането на тази утвърдена процедура…?

Едва ли… В навечерието на вчерашните избори доста упорито се твърдеше, че ДПС подготвя впечатляващо и пълноценно завръщане на политическата сцена след повече от десетилетие неформално „бизнес партньорство“ с управляващата ГЕРБ. Ако подобно завръщане наистина е било планирано, то неговият резултат е доста скромен и не особено впечатляващ. Но, да не избързваме с оценките – все пак са минали по-малко от 24 часа след затварянето на избирателните урни… Освен като чисто физическо действие, завръщането може да има и различен – метафоричен смисъл. Възможно ли е Сараят да се завръща през впечатляващата победа на партията на Слави след дълъг подготвителен период на фактическо неформално и плодотворно сътрудничество между тях? Защо да е невъзможно. Близките връзки би могло да са факт от повече от две десетилетия – например през свързаността както на Сарая, така и на гологлавия водещ с легендата „Мултигруп“ през 90-те години. Тези връзки могат да бъдат резултат и на едно продължително лично приятелство, лична почит, патронаж… Те могат да преминават и през един добре разработен и осмислен съвместен интерес. Видни социолози и PR-и биха могли да работят и за единия, и за другия – чува се, че го правят…

Вече повече от десетилетие ДПС е политическата партия и икономическия кръг, които са избрани за най-близък политически партньор на олигархичното задкулисие в България. През 90-те години изборът беше в полза на БСП – по обясними причини. Но БСП се провали многократно във властта, а с това застраши и контрола на посткомунистическата олигархия върху връзката между икономиката и решенията на публичните институции в страната. През 2001 г. бе направен нов избор за политически представител на олигархията във властта – царската партия НДСВ. Царят обаче танцува под прожекторите твърде кратко и премина в режим на глухо политическо доизживяване в тройната коалиция след 2005 г. По една или друга причина наследилия го на върха на популистката политика лидер на ГЕРБ не можа да получи пълното доверие на олигархичното задкулисие. Причините за това са обект на допълнително размишление. Форматът на олигархичен контрол, който се наложи след 2009 г. бе в тандема между Сарая и ГЕРБ, като ролите на двамата партньори бяха специфицирани. ГЕРБ играеше ролята на публичния агент на олигархичната власт, а Сараят – ролята на задкулисен посредник. По-важната роля без съмнение бе втората – ролята на Сарая. През 2013 г. моделът блокира, а Борисов бе немилостиво свален от власт с режисирани улични безредици. Поради провала на набързо скроената алтернатива – екпериментът „Орешарски“ – Бойко Борисов успя да върне доверието къ,м себе си и към ГЕРБ след пролетта на 2014 г. И така – до лятото на 2020 г.

Протестите от миналото лято избухнаха след сензационни разкрития за „чекмеджето“, „Мата Хари“, телефонни записи и поредица допълнителни пикантни детайли, които в страна като България никога не се появяват на повърхността случайно. Проблемите на премиера изглеждаха естествен резултат от изострилите се битки в задкулисието между няколко от най-крупните му фигури и неговата публична намеса в част от тях. Протестите докараха Борисов до ръба на поредното решение да се оттегли – както през 2013-та и 2016-та г. Но нещо невидимо на пръв поглед го накара да се откаже. Някой го отказа… В този контекст ДПС се държеше публично като умерена опозиция – както на премиера, така и на президента. В действителност политическата криза постави Сарая в позиция на необходимост да избира – дали продължава с подкрепата си за модела на сътрудничество с ГЕРБ, който влезе в дълбока криза, или работи за създаването на нов модел. Решението по всяка вероятност бе да се подкрепи властта на ГЕРБ в краткосрочен план и да се работи за нов модел на връзка между задкулисието и публичната сцена в средносрочен план. Хоризонтът на планиране бе редовните избори през пролетта на 2021 г.

На тези редовни избори партията на Слави зае почетното място на втора политическа сила. Каква е ролята на Сарая за това? Какъв е планът на Сарая за реализация на предстоящия политически мандат? Ще се окаже ли партията на Слави обикновен инженерингов проект на задкулисието през Сарая за контрол върху политическата сцена, или тази партия ще успее да заеме по-автономно свое място в уникалната ситуация, която й дава толкова много възможности за политическо бъдеще?

Протестите от миналото лято поискаха насгтойчиво оставката на Бойко Борисов и на главния прокурор Гешев. Сараят се отърва с лека уплаха… Отърва се с „Росенец“ – една добре осъществена акция на ДБ, която бе оставена в изолация… Сега Сараят сигурно е решил как да продължи да играе своята роля – по всяка вероятност пак главната роля. Дали да подкрепи „уморения кон“ ГЕРБ със свежата сила на „Има такъв народ“, или да изиграе алтернативен ход с президента Радев при подкрепа на новия силен играч – партията на Слави? Сараят е силен играч, но дори и той не може да вземе това решение сам. Сигурно от доста места му помагат…

341Valya Bozhilova, Orlin Borislavov и 339 други6 коментара93 споделянияХаресванеКоментарСподеляне

Изборите от 04.04.2021 г. и новото превъплощение на популизма

Чета мнения на покрусени граждани и активисти от победата на чалга-политиката над здравия разум. Чета мнения на доволни граждани и активисти от възмездието над статуквото, пък макар и нанесено от страна на чалга-политиката. Мнения много… Едно нещо е сигурно. Изборни резултати като тези показват преди всичко провал на т.нар. политическа класа да осмисли промените в обществото и да ги поведе, структурира, насочи в определена посока. Наред с всички други свои характерни черти, популизмът е свидетелство за изкопана пропаст между политическия елит и гражданите.

Да, зная, че не сме сами – цяла Европа, и не само Европа е в плен на популистко надигане. Пандемията, икономическата криза и загубата на надежда са значими обяснителни аргументи за ръста на политическия популизъм. Но непосредствената причина е загубата на политическо доверие – на доверие от страна на гражданите към тези, които се сменят – или не се сменят – на кормилото на властта. Загуба на доверие, породена от все по-значимото разминаване между обещано и дължимо от една страна, и сторено от политическата класа от друга страна. В България този разказ има очевидни и конкретни измерения.

През последните две десетилетия представителността на българската политика непрекъснато отслабваше в полза на контрола, който олигархичното задкулисие упражняваше и упражнява върху обществения, политическия и стопанския живот на страната. ГЕРБ и Бойко Борисов бяха безпрецедентно успешни в задържането на властта поради способността си да свързват публична популярност с надеждност в обслужването на олигархичния елит зад сцената. Какво се случи вчера? През последните 1-2 години олигархичното задкулисие започна да подготвя нови инженерингови проекти за постепенна замяна на статуквото с нови фигури и схеми за продължаване на контрола върху обществения живот. Два-три от тези проекти се провалиха. Успешен излезе настоящия проект – ПП „Има такъв народ“. Вчера стана ясно още нещо – този проект стана прекалено, неочаквано успешен. Кукловодите зад сцената го сдържаха в продължение на известно време, за да го поставят на сцената в максимално благоприятния момент, с ясно поставени цели.

Партията на Слави – за учудване на самата себе си – вчера постигна резултат, значително надхвърлящ очакванията на своите меценати. Оттук започва една политическа криза, която ще премине през трудно разрешима дилема за създаване на ново правителство, ще окаже пряко въздействие върху президентските избори и ще окаже натиск върху политическата система с цел дълбока, структурна промяна – най-вероятно в посока централизация на властта и авторитаризъм. Звучи песимистично, но наистина много усилия и постижения на демократичната общност ще бъдат необходими за да се предотврати или поне отслаби тенденцията към авторитарен контрол. Тази тенденция извира отвсякъде. Първо, от кризата на олигархичния контрол върху обществото и държавата. Второ, от специфичната ситуация на „висене“ в парламента, който избрахме вчера. Трето, от засилването – засега по периферията – на радикално неевропейски и недемократични политически проекти, произвели няколко – засега – двупроцентови партии.

Демократичното управление има своя логика. То е демократично дотогава, докато е представително. Но не всяка представителност подкрепя демократичното управление. Конфликтната представителност на една разделена гражданска общност произвежда криза на демократичното управление – а авторитаризмът е възможен изход от тази криза. Засега имаме възможност да осмислим ситуацията и да я отиграем в полза на една съхранена демократична система – за която платихме висока цена. И която, макар и увредена от олигархичното управление, е едно от най-ценните достояния на най-новата българска история.

В защита на либералната демокрация*

През 20-те години на 20 век либералната демокрация (в тогавашния си формат) влиза в криза. Отляво социалдемокрацията започва да губи влиянието си в полза на агресивния болшевизъм, капитализиращ влияние върху стопанската разруха след войната. Отдясно радикалният национализъм изтласква традиционните консервативни партии, чието управление носи вината за катастрофата, в която се намира Европа. От тази катастрофа страдат и победители, и победени. Сблъсъкът между двата радикализирани полюса изгаря потенциала на реформистките отговори на кризата. Отначало фашизмът, а след това и националсоциализмът покоряват Европа – броени години след като болшевизмът прегазва Русия. Дори там където либералната демокрация се съхранява – във Франция и части от северна Европа – тя остава бледа сянка, карикатура на самата себе си. Някой бе казал, че пародийният роман „Клошмерл“ най-добре описва профанизацията на публичните нрави в една формално демократична Франция…

Новият курс на Рузвелт в Америка и денацификацията на Европа след 1945 г. тласкат политическото махало наляво. Чак до края на 70-те години политическият консерватизъм, наследен от миналото е редуциран до група инертни идеи и възгледи, опитващи се да коригират отдясно успешния реформистки модел на кейнсианска икономика и социална държава. Европейското дясно е преместено в умерения християндемократичен център на „социалното пазарно стопанство“, Бари Голдуотър в Америка звучи доста крайно – въпреки, че е умерено „десен“ по днешните политически мерки, а „крайно десния“ Никсън през 1971 г. заявява – „Днес, разбира се, всички ние сме кейнсианци“. Тази хегемония на лявоцентристкия реформизъм в целия Запад чак до края на 70-те не създава криза на либералната демокрация. Не само защото господстващите идеи – макар и леви – са умерени, реформистки и конструктивни. Но и защото са толерантни към „другата страна“ – към традиционалисткия консерватизъм, който макар и инертен и не особено динамичен в този период, съхранява своята легитимност на политическа алтернатива в рамките на либералнодемократичната система.

В края на 70-те Ървин Кристъл призовава – „Свалете държавата от гърба си! Извадете си ръцете от джобовете й!“ Роналд Рейгън твърди – „Правителството не е решението, то е проблема…“ Лейди Тачър пристига в Уайтхол с афоризма – „Социализмът свършва когато свършат парите на другите…“ Свободен пазар, край на социалното преразпределение, прекратяване натиска на синдикати и други лобисти за по-големи парчета от държавния пай. Западът попада под властта на неоконсерватизма. Кейнсианският модел е отхвърлен, дезавуиран, обявен за трагична грешка, подкопаваща жизнеността на капитализма. Но либералната демокрация все още не е в криза. Макар и инструмент на настъпващия глобализъм, сурово стесняващ суверенитета на националната държава, неоконсерватизмът съхранява легитимността на победения в състезанието от 80-те години социаллиберален реформизъм, въпреки че го изтласква в ролята на слаба и неубедителна опозиция. Икономическата доктрина на неоконсервативната революция – неолиберализмът и пазарният фундаментализъм – се превръщат в хегемонен идеен проект на глобализацията.

Либералната демокрация навлиза в първия етап на своята структурна криза на границата между 20 и 21 век. Не защото е отхвърлена идейно или политически – напротив! Франсис Фукуяма дори обяви в началото на 90-те години, че с рухването на социализма либералната демокрация се превръща в единствената смислена възможност за социална и политическа организация на съвременното общество. В това той видя и „края на историята“ като борба на идеи. През 90-те години т.нар. „трета вълна на демократизация“ обхвана голямата част от бившия „втори“ – комунистически свят, както и много други страни и региони в света. Паралелно с това, кризата на либералнодемократичния модел започна да се проявява като процес на отслабване и релативиране на националния суверенитет и като редуциране на легитимните потенциали на националната държава да взима стратегически решения в сферите на икономиката, социалната сигурност и културната политика. Либералната демокрация е политическа и обществена система, която възниква и функционира в рамките на националната общност. Демосът е общността на гражданите, носещи съзнание за отговорност пред съвкупните интереси на нацията. Как оцелява и се възпроизвежда една национална либералнодемократична система в среда на динамично „изнесен“ суверенитет по посока на глобалната мрежа на икономическа и квази институционална власт?

Глобализацията подкопава суверенитета на националната държава в две основни – свързани измерения. Първо, процесът на глобализация делегитимира охраняването на националния пазар в полза на свободен универсален обмен на стоки, услуги, финанси, технологии, комуникационна власт. Второ, глобализацията утвърждава идеологическата хегемония на „свободния глобален пазар“ като единствено легитимен механизъм на обществено възпроизводство. Тази глобална пазарна свобода обаче няма нужда дори и от „нощен пазач“ – не съществува и не възниква международна институционална структура, налагаща правила на икономическата игра. Регулациите – доколкото ги има – се съхраняват само на национално ниво. Когато пазарните играчи ги намират за неблагоприятни, те просто отиват другаде. По този начин системата на либералната демокрация се оказва поместена в „безвъздушното пространство“ между отслабения национален суверенитет, от една страна, и неинституционализирания глобален пазар, от друга.

Неолиберализмът като идеология на възродения свободен пазар „отключва“ през 80-те години легитимността на икономическата глобализация „отдясно“, през утвърждаването на индивидуалната свобода като феномен на неограничения от държавна регулация пазар. През 90-те години се разгръща идеологическата легитимация на глобализацията „отляво“, чрез синтез на един нов културен космополитизъм, заменил рухналата класическа левица (както радикална – комунистическа, така и реформистка – социалистическа). Новият ляв синтез приема глобализацията като нов прогресистки хоризонт – космополитен идеал, който трябва да бъде реализиран. На повърхността левият космополитизъм мощно утвърждава либералната демокрация като единствено легитимна социална и политическа система в глобалния свят. На практика следването на новия ляв синтез създава нарастващи дилеми пред разпространението и натурализирането на либералнодемократичното управление – особено извън границите на демократичния Запад. Левият глобализъм изразява радикална несъвместимост както с всеки вид национализъм, така и с легитимния институционализиран интерес на националната държава. Нацията е ретроградна отживелица, а „залезът на националната държава“ – неизбежен резултат от прогресисткия процес на глобализацията. През 90-те години присъствах на десетки семинари и диспути под заглавия като „Краят на националната държава”, „Залезът на националната държава”… След 2000 г. този организационен ентусиазъм сякаш позатихна, но не и глобалния прогресистки патос на враждебност срещу националната държава като препятствие по пътя към една интегрирана глобална общност.

Този антинационален патос на новата глобална левица пряко съвпада и бързо се интегрира в структурата на глобалния корпоративен – икономически интерес. Капиталът, глобалният капитал вече не е класов враг, а партньор и съмишленик на левия глобализъм. Артилерийският огън на левия радикализъм е обърнат срещу ретроградния национализъм и „отживялата времето си“ национална държава. Този  нов хегемонен проект на възродената левица причинява – заедно с глобалната корпоративна инфраструктура – много беди и разруха сред обществата и държавите на Третия свят. За дълбоко вкоренените институционални структури на националната държавност в западна Европа, Америка и Япония „залезът на националната държава“ е просто нов идеологически вятър отляво, наследил класическата левица – както радикална, така и реформистка. Но за крехките държавни национални структури на посткомунистическите общества, на постколониалните страни и на немодернизираните общности, комбинираният ефект на глобалния корпоратизъм отдясно и глобалният космополитизъм отляво е наистина болезнен и често катастрофален. Този ефект е пряко противопоказан на утвърждаването на либералнодемократичното управление, защото произвежда държавен и общностен упадък – слаби и рухнали държави (weak states and failed states). Клановите олигархии, арогантната корупция, злоупотребата с публична власт в полза на частни, често престъпни интереси са пряко следствие на деинституционализацията на националната държава. За какво ви е държава – невидимата ръка на пазара автоматично ще ви обогати, а космополитното братство между хората ще гарантира вашата сигурност. Самият Франсис Фукуяма – десет години след „Края на историята“ – удари камбаната за тревога: Внимавайте, не подценявайте институциите! Беше вече малко късно… В продължение на цяло десетилетие градихме либерална демокрация без да познаем необходимостта от легитимна и правова държава. Когато си припомнихме необходимостта на връзката между правова държава и либерална демокрация, големи сектори от стопанската, обществената и политическата власт бяха вече попаднали в ръцете на организираната престъпност и мафиотизираната олигархия.

Би било несправедливо да дефинираме глобализацията единствено през призмата на негативните ефекти, които тя произвежда в институционалната структура на „слабите държави“. На практика глобализацията през последня половин век се реализира като мощен процес на увеличаване на богатството на многобройни страни и региони, включително извън западния свят чрез свободната миграция на капитали – инвестиции, финансови и информационни потоци. Сенчестата страна на това увеличено благосъстояние е драматичната поляризация между бедност и богатство навсякъде по света – и на Запад, и в Третия свят – вследствие на изцяло нерегулираните пазари. Стопанската и обществена динамика, които глобализацията носи със себе си стимулират процесите на демократизация чрез въвличане на големи човешки маси в нови социални движения – както в развития, така и в развиващия се свят, мащабни потоци от хора, които за пръв път влизат в публичния живот на своите общества. Същевременно пазарната поляризация и деинституционализацията на равнището на „слабата“ национална държава превръщат процеса на демократизация в процес на частично контролирана дестабилизация, която засилва центробежните тенденции на общностен разпад.

Глобализацията експанзира върху два основни носителя: „хардуеър-а“ на неограничените финансови потоци и пазари, и „софтуеър-а“ на глобалната масова култура, изградена върху примера на западния – преди всичко американския начин на живот, чиято динамика се определя от мощния процес на либерализация на нравите и социалните отношения в постиндустриалната епоха. Степента на натурализация на глобализацията в различните общества зависи не само – и не толкова от приемането на глобалния финансов и пазарен ред, колкото от приемането или отхвърлянето на нормите и моделите на универсализираната масова култура и стилове на живот. Има общества, в които местната култура интегрира селективно моделите на глобално икономическо развитие и начин на живот. В други общества глобализацията е приета като съвкупност от технологични артефакти при пълно отхвърляне на този стил либерализация на нравите, който навлиза с универсализираната масова култура. Отхвърлянето на масовата култура и социалните модели на поведение, навлизащи с нея се материализира в мощна вълна на антиглобализъм – отрицание на глобализацията чрез възраждане на традиционната култура. Икономическата поляризация, институционалната неефективност и завръщането към традиционализма в обществените нрави и културата допрнесоха значително за възраждането на авторитарните форми на управление в посткомунистическия и в развиващия се свят. Стопанският успех на страни като Китай утвърди един нов синтез на пазарна експанзия, културен традиционализъм и политически авторитаризъм. Агресивното съчетаване на традиционализъм и авторитаризъм бе поставено в основата на новия квазиимперски проект на Путинова Русия. Кремъл, който 70 години водеше света по пътя на „пролетарската революция“, днес вече е лидер на „консервативната вълна“…

Възраждането на традиционализма и традиционната култура в края на 20 и началото на 21 век бе феномен по-скоро на незападния свят, насочен срещу инвазията на глобализма в културата и социалните отношения на немодернизираните или частично модернизирани традиционни общества. През последното десетилетие бумерангът на традиционалисткия бунт срещу глобализацията и нейната универсалистка либерална култура се завърна на територията на самия Запад. Националпопулистките движения в Европа, както и изолационисткото крило на Републиканската партия в САЩ (дошло на власт с президента Тръмп) оспориха ефектите на глобализацията като универсален либерален проект, осъществяван чрез системата на либералната демокрация. Популистки лидери като Виктор Орбан открито заговориха за „нелиберална демокрация“, понятието за „либерално“ и „либерализъм“ бе тясно и неразчленимо асоциирано със съвременния ляв радикализъм в политическата и в културната сфера на Запада. Левият популизъм и културен радикализъм с готовност се идентифицира като „либерализъм“ и се вживя в ролята на единствено легитимен приемник на либералната демокрация. Доброволният отказ на националпопулистите вдясно от принадлежност към системата на либералната демокрация на практика утвърди абсурдната идеологическа претенция на радикалната левица да се представя като единствен носител и защитник на това, което наричаме „либерална демокрация”.

На практика тук имаме много сериозна подмяна. Всъщност – двойна подмяна. На първо място, радикалната левица успешно опакова своя политически дневен ред в претенцията да бъде носител на „либерализма“. На кой либерализъм? Постмодерната левица подмени гражданското равенство с идеология на „мултикултурализъм“. Съхраняването на малцинствената идентичност получи приоритет пред общия културен код на гражданската общност – демоса, дори когато малцинствената култура е активно недемократична (като общностните източници на ислямисткия радикализъм). Плурализмът на визии, ценности и интереси бе заменен с господството на cancel културата (крайно репресивен вариант на „политическата коректност”), която налага неумолима цензура по мащабно нарастващ кръг обществени теми и проблеми. Вместо да засилва значението и практикуването на толерантност между хората, претендиращият да бъде „либерален” политическият проект на cancel културата обръща острието на нетолерантност към заварените „мълчаливи мнозинства“. На практика понятието за „либерализъм“ се употребява като легитимационен етикет за новите версии на революционното левичарство, които отново се борят за унищожаване на завареното общество в името на нови и все по-абсурдни утопии.

Парадоксално, но очевидно – най-ценен съюзник на левия радикализъм в амбицията му да си присвои либерализма е десният националпопулизъм. Изграден върху възродени ценности на традиционализъм, национализъм и политически проекции на консервативно религиозно съзнание, националпопулизмът не без удоволствие приписва на радикалното левичарство определението за „либерализъм“, за да се пребори с него и да замени либералната с „нелиберална“ демокрация. Това, което наблюдаваме е радикална, недемократична „игра с нулев резултат” – глобален сблъсък на поредна левичарска утопия с тоталитарни амбиции (скрити зад претенцията за „либерализъм“) и дясна авторитарна реакция, стремяща се да възроди примордиални – предмодерни ценности и визии на традиционализъм, където индивидуалната свобода е подчинена на „интересите на обществото“. Кой определя интересите на обществото? Този, който държи властта. Оттук – втората подмяна – на смисъла и съдържанието на либералната демокрация като политическа система. Националпопулизмът отдясно слага знак за равенство между либерализъм и либерална демокрация. Левият радикализъм с удоволствие приема тази подмяна. Защо? Защото ако радикалната левица е легитимният носител на „либералната“ идентичност, а либерализъм и либерална демокрация са синоними, то тогава постмодерните „либерали“ остават единствените защитници на демокрацията – в борба с настъпващия авторитаризъм отдясно. Така направихме пълна обиколка на залата с кривите огледала, в която се прожектират политическите амбиции на недемократичните сили в нашата съвременност. 

Либералната демокрация (синоним – парламентарна демокрация) наистина възниква в лоното на класическия либерализъм и се изгражда като система за осъществяване на Просвещенската визия за мястото на човека в обществото. Но в първите етапи на развитие на модерния Запад този инициален модел на либерална демокрация се практикува ограничено в рамките на един твърде тесен обществен елит, чиито членове притежават възгледи, статут и гражданска култура, подходящи за участие в тази нова форма на властова легитимация чрез представителство. Наследниците на Просвещенските елити постепенно постигат стратегическо споразумение с основния си противник от епохата на буржоазните революции – с предмодерния консерватизъм. Представителната демокрация престава да бъде либерална в тесния смисъл на думата. Тя интегрира либерални и консервативни визии и привърженици в една политическа игра, която носи името „либерална демокрация“ за да обозначи вече само своя идеен и ценностен произход.

През втората половина на 19 век управляващите елити на индустриалния капитализъм се изправят пред нарастващото предизвикателство на радикализираното работническо движение отляво. Недъзите на ранния капитализъм обричат индустриалния пролетариат и разореното селячество на свръхексплоатация и мизерия. „Пролетарската революция“ изглежда като единствен изход от нетърпимия живот на социалното дъно. Но с развитието на индустриалното общество в края на 19 век възникват възможности за подобряване условията на живот на  наемния труд отвъд радикалния избор на революцията, в която пролетариите „могат да загубят само оковите си”. Появата на пролетарски слоеве, които имат да губят повече от оковите си прави възможно интегрирането на работническото движение в системата на политическо представителство. Либералната демокрация става все по-масова и все по-плуралистична. Истинските либерали остават в малцинствена позиция в центъра. Отдясно стоят консервативните – традиционалистки общности и техните представители. Отляво – работническите партии, социалдемокрацията и „временно примирилите се“ със статуквото комунисти и радикали. Най-радикалните движения вляво и вдясно са извън системата – те капитализират от кризата на либералната демокрация.

Либералната демокрация печели привърженици поради две причини. Първо – тя е инклузивна. Достъпна е за всички, които приемат простите правила на демократичната политическа игра. Свободен избор, управление на мнозинството, права за малцинството, свобода на възгледите и убежденията, право на политическа борба за мирна промяна на статуквото. Второ – либералната демокрация е ориентирана към компромис и споразумение. Тя не обича играта с „нулев резултат” – аз печеля, значи ти губиш. Ти печелиш – аз губя всичко. Либералната демокрация е изградена върху презумпцията, че в основата на цялата система стои човекът като гражданин. Не „обществото“, не „светлото бъдеще“, не „нашата велика държава“. В основата е човекът с неговите права и отговорности към общността. Тук е разликата между либералната и нелибералната демокрация. При нелибералната демокрация обикновено някой говори от името на „народа“. Тези, които са против „народа“ нямат право на демокрация. Тези, които са против народа са различни – те са предатели, експлоататори, слуги на чужд интерес, арогантни бели мъже и колонизатори, гнили либерали, подривни елементи… Списъкът може да бъде продължен – и отляво, и отдясно…

Живеем във времена на драматични разделения. Нашият свят се фрагментира по осите на една свръхнатоварваща психиката и живота ни, свръхдинамична промяна – технологична, стопанска, информационна, културна, идеологическа… От нас се отцепват и отплуват острови и материци, населени с „другите“, с тези, с които пътищата ни сякаш се разминават завинаги. Тази промяна разпалва многообразни конфликти и гори мостове. В този процес ние сме на път да изгубим основното достижение на нашата цивилизация в политическото устройство на света – либералната демокрация. От една страна, тя е заплашена от традиционни форми на авторитаризъм и диктатура, въоръжени с властовите технологии на 21 век. От друга, тя попада под немилостивите удари на новата тоталитарна утопия на левия радикализъм  – на cancel културата. От трета, тя е все по-честа жертва на хитроумни и софистицирани форми на подмяна – на субституция на волята на гражданите с волята на големите пари, на задкулисните елити, на господарите на виртуалната реалност, на информационната лавина. Либералната демокрация се основава върху разумния възглед на свободния човек за самия себе си, за другите и за света – човек свободен от вериги и свободен от илюзии. Ако човек не е в състояние да постигне – да изгради своя картина на света, независима или поне автономна от внушенията на тоталната информационна лавина, той не притежава най-значимия ресурс за отговорно гражданско действие. В света на постистината е истинско предизвикателство да останеш свободен.

Либералната демокрация принадлежи на всички ни. Тя е достояние на истинските либерали, за които свободата на другия е най-важната ценност. Достояние е на консерваторите и традиционалистите, които трябва да гарантират връзката на хората и обществото с тяхното минало, с тяхната дълбочинна идентичност, за да не се изгубим изцяло в илюзиите на бъдещето. Достояние е на вярващите хора, които напомнят на всички ни, че животът ни има смисъл отвъд ежедневната борба за успех и напредък в този свят. Достояние е на левите и прогресистите, които имат визия за един нов свят, но са задължени да го договорят с останалите. Либералната демокрация е достояние и на тези, които я ненавиждат, които я подменят и които я опорочават, възползвайки се от нейния регламент за универсално равноправно участие. Затова либералната демокрация има нужда от защита. Защото тя е една от малкото останали източници на надежда. Надежда, че в превратностите на хаотичния ни век ще успеем да съхраним себе си, ценностите си и правото си да живеем свободно и отговорно. Тази надежда днес не е голяма. Но я има.

*Статията е публикувана на 13.03.2021 г. в портал „Култура“