Либерали срещу консерватори или гражданинът срещу „народа“

За Орбан ли си, сине майчин, или против него? А-а, значи си либерал – или не, значи си „консерва“. Ей такива ми ти повторения на „Бай Ганьо у Иречека“ се случиха по нашенско след като ЕП гласува резолюция срещу унгарския премиер и управлението на неговия кабинет. Впрочем, най-голям бой отнасят тези, които се опитват да заемат позиция „ем тъй – ем тъй“… Не желаят да подкрепят нито европейските левичари, нито десните популисти, Орбан включително. Тъй като се наместих от самото начало в тази съмнителна група по средата, ще рискувам да си изям докрай кьотека и от ляво, и от дясно. За мен има две по-важни разлики от това либерал ли си или „консерва“. Първо, демократ ли си или авторитарист? И второ, подкрепяш ли интегрирана Европа, или смяташ, че тя е само украшение на многообразните национализми, избуяващи наново навсякъде по Стария континент?

Преди няколко години унгарският премиер Виктор Орбан съобщи, че се отказва от либералната демокрация и ще гради нелиберална. Спорно е – все още – какво означава това. Доколкото разбирам, нелибералната демокрация ще бъде в служба на „народа“ и ще прекрати злоупотребите с „народа“ от страна на многообразни зложелатели, започвайки от Сорос и свършвайки с определени медии и магистрати. Има два възможни подхода към изграждането на политическата система на едно общество. Първият подход е от човека, от гражданина – към държавата. Човекът може да бъде приоритет на държавно строителство от различна гледна точка. За класическия либерал човекът е надарен с неотчуждаеми права, част от които доброволно отчуждава с цел създаване на минимална държава, бранеща границите на неговата свобода спрямо свободата на другите в обществото. За християндемократа човекът е Божието творение, на което е дадено да познае свободата на избора между добро и зло, да опредмети своята любов към ближния в грижа и подкрепа за другите и да създаде една държава, припознаваща и охраняваща свободата на своите граждани. За социалдемократа приоритет има общността на непривилигерованите, но без гаранциите за демократичните права и имунитети на гражданина, тази общност не може да бъде защитена срещу силните на деня. Така в държавното строителство вървим от човека, от гражданина – към институциите, производни на неговата воля и интереси.

Когато в основата на държавното строителство стои „народът“, основният проблем за решаване е кой и с какво право говори от името на народа. Хегел е казал, че „народ е това общо, което не знае какво иска“. Затова в историята кой ли не е говорил от името на народа – крале и патриарси, харизматици – религиозни и политически, лидери, превърнали се в диктатори … и т.н. („Народна Република България“ – помните ли?) Рисково начинание е кой ще завладее „микрофона на народа“, кой ще започне да говори от негово име. Затова, без да сме непременно симпатизанти на Сорос, на международните банкери, на либералните тарикати, ще се възпротивим на такъв тип политически режим, който говори от името на „народа“, независимо от това дали иска съветска власт или „нелиберална демокрация“. Защото и в Иран аятоласите практикуват демокрация – от строго нелиберален тип, между другото. Разделителната линия между либерали и консерватори не преминава през делението либерална срещу нелиберална демокрация. Консервативният демократ застава с не по-малко усърдие от либерала зад правото на гражданина да определя институциите на своята държава. Именно гражданската воля – а не „народът“ – е тази, която легитимно може да определи дали едно управление трябва да бъде по-консервативно, ориентирано към традиция, национална солидарност, духовна – религиозна идентичност, или да бъде по-светско, по-либерално, по-неангажирано към проблемите на идентичността и естествената солидарност. Гражданската воля трябва да реши дали една държава да бъде по-малка – а пазарът всемогъщ, или държавата да разполага с инструменти за стратегическо действие, които да коригират пазара в подкрепа на една или друга част от общността, в полза на един или друг публичен приоритет на общността. Тук вече чертаем границата между консервативния демократ, който мобилизира гражданите в подкрепа на своята визия за общността, и десния популист, който вика на помощ „народа“ за да може да си прави каквото си иска.

Вляво нещата не са принципно по-различни. Социалдемократът/левият либерал, които имат свои визии за човека и обществото са наистина демократи, ако признават правото на гражданина да произведе общността и да определи посоката, в която действат институциите на държавата. Комунистът, левият популист, тарикатът с вдигнат юмрук и пищов на задника не се интересуват от гражданина. Те апелират … да, да, към „народа“, към класата, към масата, към всичко, което лесно могат да обърнат в тълпа, за да я яхнат в посока да превземат обществото и държавата в полза на тяхната, собствената им левичарско – популистка власт. („Аз демокрацията я разбирам като народът да има за ядене“, казваше другарят Живков.) В тази категория са и множеството новопоявили се в епохата на постмодерна кресльовци в полза на „новите потиснати малцинства“. За тези кресльовци гражданинът в своето мнозинство е „ретроградна маса“, „бяло сексистко прасе“, „националист“, „християнски фундаменталист“ (т.е. – хрисиянин) и т.н. Положителните герои са тези, които са в девиация. Нищо лошо – хората са различни. И по пол, и по род, и по раса, и по култура, и по религия. Техните различия се отнасят до собствените им житейски избори и прояви, а общото между тях, което не зависи от малцинствените – общностните им специфики, е техният единен, универсален статут на граждани. Стратегиите на мултикултурния радикализъм е да се политизират различията, за да се торпилира единството на гражданската общност, да се потърсят враговете сред съгражданите, които „не са от нас“. Питайте, питайте политиците си – на гражданина ли служат, гражданската общност ли представляват, или се пъчат в полза на „народа“, на „онеправданите … вие ги избройте“ малцинства, крилца и перца на постмодерната вакханалия в услуга на хаоса и диктатурата на „коректността“. Коректност към кого, по точно…?

Ето там е разликата – между гражданина и „народа“, основната разлика. Питайте първо за нея, а след това търсете къде са либералите, консерваторите, зелените и червените, кафявите и хамелеоните – по-лесно ще ги намерите. Но хайде да се върнем у дома, в Европа, защото тя е в процес на преобразуване и – може би – на преосноваване. И в този процес трябва да различим тези, които смятат обединена Европа за основата на своето по-нататъшно развитие – национално, регионално, лично, от тези, които биха искали европейският проект да се самоограничи до „Европа на суверенните нации“. Не осъждам никого – всеки има право на избор. Британците, макар и с незначително малцинство избраха път извън обединена Европа. Други смятат за полезен един европейски проект, редуциран до безмитна зона и споразумение за свободна търговия. Трети искат нова дефиниция на Европа около нейните традиционни основания и идентичност, а не около абстрактно-глобалисткия модел на приютяване на всекиго отвсякъде в общността на Стария континент. Според мен интересът на България е в това, да имаме силна и федерална Европа в определени ключови направления на обществения живот – обща сигурност, добре охранявани външни граници, единна финансова и икономическа политика и политика на развитие, обща външнополитическа стратегия и проекция на международна сила. И същевременно подкрепям една по-децентрализирана в посока национален суверенитет Европа в областите на политиката на идентичността, културата, образованието, регионалното развитие и общностната солидарност. Затова не бих казал, че съм изцяло федералист – или пък суверенист. В днешния свят, особено ако си периферна държава като България, имаш нужда от силни съюзници и интегрирана общност – заслон срещу ветровете на глобалните трансформации. И имаш нужда от топлината на своето наследство, идентичност, родова история и общностна солидарност – в семейството, в общността, в националната общност.

Живеем във време на мащабни промени. Когато задуха вятърът на промяната, първата работа на тарикатите е да си сменят табелите. Преди има няма 30 години го живяхме този хаос на пренареждането. Спокойно – промяната, която идва е много по-дълбока и ще породи много по-голям хаос от този след края на комунизма. Затова е важно да знаем кои са тези опори, без които ще се удавим в урагана на промяната. Много са, различни са и за различните хора са различни. Според мен най-важната опора е всичко това, което осветява и освещава свободата на човека – на гражданина, на работещия човек, на вярващия човек, на стремящия се към себереализация човек, на оличностения човек. Внимавайте в изкушенията на табелите – сменят ги бързо, изкусно и тарикатски. За да ви поведат натам, накъдето вие нямате работа.

Класическият либерализъм и „лошите бели мъже“

Ако човек се замисли, стремежът към нормалност в наши дни предполага да бъдеш последователен либерал – класически либерал. Ще ти се наложи да бъдеш либерал, ако все още смяташ, че в основата на правосъдието стои добрият стар принцип – Innocent until proven guilty (Невинен до доказване на обратното). Този принцип – последователно проведен, може да те спаси от грозното обвинение, че в 8 клас си натиснал съученичката Катя по време на един дълъг блуз и си я опипал в полутъмната стая на тийнейджърското парти. Ако се разкрие и срамната история с какъв мерак си погледнал колежката Ева една сутрин, влизайки в офиса през 1982 г., тогава вече и непредубедените свидетели на противното няма да ти свършат работа.

Либералният принцип на гражданското равенство и неотчуждаемите права на човека може да ти бъде пътеводна звезда ако се окаже, че си роден като редови бял мъж – сексист по произход, който няма съзнанието за прогресистки напредък сред всички други общности, които не съвпадат с неговата идентичност. Имаше на времето един сексистки (какъв друг) сръбски виц за изповедта на един мъж на третата годишнина от брака: „Прва година сум се борил за власт. Втора година – за равноправие. Трета година – за голи живот.“ Но това е балканския клон на международния сексизъм, практикуван от примитивната орда на белите мъже. Ако обаче сме равни пред съвестта си, пред Бога и пред човешкия закон – както постулира класическия либерализъм – все още имаме шанс да се справим с проблемите си, стига да съхраним този принцип – всеки се ражда с неотчуждаеми права и ги практикува като равнопоставен гражданин. И това се отнася включително за „бялото мъжко прасе“, както деликатно бива обозначена наша милост от по-прогресивните сили на съвремието.

Най- сетне – макар, че едва ли – класическият либерализъм има шанс да ни даде правото да гласуваме и избираме без да се срамуваме от това колко сме тъпи, застреляни и овчедушни, ако сме довели на власт някого с едно просто аритметично мнозинство от 50% + 1 гласа. Дори този някой да се нарича Тръмп, Обама, Борисов или Станишев. В истинската епоха на класическите либерални правила се смяташе, че демокрацията работи добре, стига да се спазват нейните процедури. Възможно е да изберем неподходящ човек, но ако съхраним правилата и нормите на демократичен живот, грешката – доколкото е такава – е поправима. За властта има много по-голямо значение да е представителна на волята на общественото мнозинство, отколкото да е съставена от най-умните и най-морални наши съграждани. Разбира се, уморени от изреждането на кой ли не на власт през последните десетилетия, ние сме скептични спрямо това автоматично действие на демократичната процедура. Особено след настъпването на епохата на масовата манипулация, на постистината и на „Кеймбридж аналитика“. Ако се замислим обаче, голяма част от проблемите ни са свързани с богатството и властта на хора, които не смятат, че ни дължат каквото и да е. Те се смятат за Богоизбрани да ни управляват независимо от това, което ние мислим за тях. И това се случва не само на тъмните Балкани, а в много по-голям периметър около тях. Затова – либерализъм му е майката! Класически либерализъм и либерална демокрация. Дано новите консерватори, които са в настъпление и в Америка, и в Европа, разберат колко е важно да се съхранят тези основни принципи на класическия либерализъм, които освобождават човека от произвол, дават му известна сигурност, че ще живее нормално, ако остави и другите да живеят според разбиранията си, и му позволяват да избира властта, която е със съзнанието на производна от волята на общественото мнозинство. Дано, дано, ама надали… Едва показали се на сцената, редица влиятелни фигури сред тези нови консерватори тутакси се отрекоха от либералния характер на своята власт. Това не обещава добро бъдеще – прескачането от трън на глог не е особено приятно, поне за мнозинството хора.

„Политиката на идентичността“ и нарастващото глобално неравенство

„Политиката на идентичността“ – както отляво, така и отдясно – произвежда мощен ефект за прикриване на динамично нарастващите неравенства между хората в повечето общества на съвременния свят. През 70-те – 80-те години на 20 век на Запад се осъществи неоконсервативната революция срещу социалната държава и нейната преразпределителна функция в националните общества. Динамиката на неоконсервативната революция се осигуряваше не толкова от ситуационната криза на „държавата на благоденствието“, колкото от набралия сила процес на глобализация, чиито актьори имаха потребност да се разправят с ограниченията на националната макроикономическа регулация. Краят на кейнсианската регулативна система на национално ниво сложи началото на неограничения от каквито и да е отговорности глобален „свободен пазар“. Неоконсервативната революция (включваща нови дефиниции на държавата, на морала и на обществените отношения като цяло) постави началото на неолибералната хегемония в разбирането и практикуването на икономическия живот – чрез възраждане на легитимността на т.нар. напълно „свободен пазар“.

Стопанската глобализация увеличи многократно общественото богатство, но поляризира неговото разпределение в едно многократно по-изразено неравенство – вътре в обществата и между страните на Първия, бившия Втори и Третия свят. В този контекст политическата левица изгуби своята легитимна сфера на дейност – борбата срещу икономическото неравенство, срещу което комунистите се бориха с „пролетарска революция“, а социалдемократите – с реформизъм и преразпределение. Затова левицата зави към политиките на идентичността, които бяха формулирани от философите на Франкфуртската школа по време на младежките бунтове от 60-те години. На мястото на „пролетариата“, културните малцинства заеха ролята на „демиург на историята“. Тази нова левичарска стратегия се легитимира чрез яростен антинационализъм, политика на „мултикултурализъм“ и социален контрол чрез т.нар. „политическа коректност“. Глобалните корпоративни елити незабавно се съюзиха с това ново левичарство, което зад хаотичната защита на все по-екстравагантни „малцинствени права“ на практика прикриваше все по-арогантното преразпределение на света и нарастването на неравенството в рамките на глобализацията.

Този съюз на десния неолиберален глобализъм и левичарския мултикултурализъм постепенно изправи срещу себе си сглобяващия се съюз от противници на глобализацията и новата култура на състезаващи се малцинства. Първи срещу глобализацията се изправиха традиционалистките елити и техните общности, които произвеждаха все по-радикална съпротива – ислямизъм, разнообразен верски фундаментализъм, антимодернизъм, фашизоиден традиционализъм (неоевразийство)… Чупещите витрините на глобализацията „лудити“ – антиглобалисти постепенно бяха заменени от по-съдържателните възгледи на алтерглобализма. В бивша комунистическа източна Европа (както и в самата Русия) тръгнаха динамични процеси на реакция срещу неолибералния модел на прохода, който създаде поляризирани в неравенство и изтощени от социална нестабилност и политическа корупция общества. Тези процеси кристализираха в новите националпопулистки – националистически движения и политически проекти, които отначало тихомълком, а впоследствие все по-гръмогласно започнаха да се отричат от заветните цели на 90-те години – членството в клубовете на западния свят и приемането на моделите на развитие на Запада (преди всичко Европа).

Тези движения си осигуриха все по-внушителна подкрепа на базата на: антиелитаризъм – отхвърляне на националните меритократични елити, избирани у дома, но пребиваващи в и лоялни на Брюксел; възроден национализъм – срещу опитите за деконструкция на националните лоялности и вливане в едно многолико и аморфно „мултикултурно“ общество на Европа, примесено с все по-големи дялове мигранти от Африка и Близкия изток; политика на идентичността – защита на собственото национално общество от културните политики и практики на постмодернизма – „мултикултурализма“, акцент върху националното единство и националната традиция срещу хаотичния свят на състезаващите се ексцентрични малцинства. Срамната и публична „тайна“ на източноевропейския национален популизъм е, че зад един възроден „мек“ авторитаризъм той прикрива и утвърждава властта на консолидираната посткомунистическа олигархия във всяко бившо комунистическо общество. Орбан и Качински, Вучич и Груевски, Борисов и Фицо – навсякъде в източна Европа патосът на „националното възраждане“ прикрива все по-арогантния модел на олигархичен контрол върху стопанството и държавата, осветен от гигантска и всеобхватна корупция. „Специалните отношения“ с „патриарха на консервативната революция“ – Вл. Путин – са все по-важен елемент от успеха на този модел.

Политиката на идентичността – „либерали“ срещу „консерватори“, „националисти“ срещу „глобалисти“, „соросоиди“ срещу „путинисти“ – това са актьорите и техните битки на политическата фасада, която като димна завеса прикрива всеобхватно нарастващото неравенство и обществена поляризация вследствие на икономическите реалности на глобализацията и посткомунизма. Това неравенство има далеч не само икономически измерения. То е неравенство на гражданско представителство и достъп до власт. Неравенство на достъп до информация. Неравенство пред все по-мащабната машина на системна дезинформация и фалшиви новини. Неравенство на възможностите за човешко развитие. „Политиките на идентичността“, прикриващи фактите на това неравенство ерозират демокрацията – защото тя функционира успешно до определено ниво на неравенство и отказва да функционира при определени равнища на социална поляризация. Тези политики абсолютизират определени общностни лоялности за сметка на други и превръщат огромен брой хора в „слепци“, които отчаяно опипват различните части на „слона“, без да могат да разпознаят тяхната принадлежност към цялостния организъм на това благородно „животно“ – глобалната човешка общност. „Политиките на идентичността“ са политики на изкуствено и масирано оглупяване на хората, които освен феминисти, еколози, ЛГБТ, националисти, глобалисти и традиционалисти, са човешки същества, призвани да впишат хармонично своите различни идентичности в една все по-мащабна лична картина на света. Идеологиите и техните манипулативни технологии отново произвеждат измамни матрици на светове, които се оказват задънени улици.

Българското правителство и казусът „Орбан“: дали е толкова просто да вземем страна?

С какви аргументи българското правителство ще подкрепи Орбан срещу процедурата по чл. 7? Общите съображения, свързани със „суверенитета на Унгария“, които сподели вицепремиерът Каракачанов няма да свършат работа. При влизането в ЕС всяка държава доброволно се разделя с точно определени части и аспекти на своя суверенитет. ЕС – за разлика от НАТО, ООН и повечето други международни организации – предполага и изисква този отказ от суверенитет. За да подкрепи еднозначно Орбан, българското правителство следва да уточни кои аспекти от доклада за активиране на чл. 7 срещу Унгария не съответстват на поетите ангажименти от Будапеща за предоставяне на съюза на част от своя суверенитет. Възможно е част от обвиненията срещу Будапеща в доклада да подлежат на оспорване, доколкото политическите критерии за членство в ЕС могат да бъдат обект и на определена интерпретация. Трябва да се конкретизира за кои елементи на доклада става дума и каква е интерпретацията на българското правителство по тях.

Дотук – по принципния въпрос за суверенитета и правата на страните члаенки и на ЕС при спорни въпроси. Но подкрепата на българското правителство за унгарския премиер има и политически аспекти, които не са маловажни. Независимо от факта, че България и Унгария имат общи интереси в проблемни общоевропейски сфери, каквато е имиграцията например, съществуват и очевидни различия и разминаване на интересите ни, особено в интерпретацията на унгарските национални интереси от страна на премиера Орбан. Позициите на Орбан към ЕС все по-очевидно изразяват визията за „Европа на отечествата“ – Европа като хлабава зона на икономическо сътрудничество, в която приоритет имат изцяло националните интереси. Тази визия води пряко до едно бъдеще на Стария континент, в което България ще бъде дълбоко маргинализирана страна в южната периферия на континента, а отпадането на политическия потенциал на ЕС да защитава и интегрира своите членове ще ни отведе директно в ролята на сателити на Турция и Русия в една геополитическа структура, в която Европа отсъства като интегриран фактор. (Не подценявам НАТО, но атлантическият съюз не е призван да ни отбранява в сфери, които не се отнасят пряко до проблемите на военнополитическата сигурност.) За Орбан в централна Европа тези предизвикателства, пред които България ще се изправи пряко, са далечни и несъществени фактори за формиране на политика. За българското правителство те са приоритетни фактори за загриженост. Ние имаме интерес от силен и интегриран ЕС. Мисля, че сме задължени да работим за ускорена федерализация на ЕС в определени сфери – отбрана, гранична сигурност, обща валута и финансова политика, общи приоритети на икономическо развитие. Заинтересовани сме да настояваме за по-голяма самостоятелност на националните държави в ЕС по проблемите на култура, идентичност, образование, общностни политики. Кога и пред кого е обсъждало българското правителство тези ключови аспекти на националния ни интерес по отношение на ЕС?

Спорът Брюксел – Будапеща, както и споровете Брюксел – Варшава включват както конкретни казуси, свързани с тези две страни членки, така и принципни проблеми на спазването на acqui communautaire, както и знакови решения по прецеденти, от които зависи бъдещето на ЕС като цяло. Очевидно става дума за сложна, противоречива и многоаспектна проблематика, която трябва да бъде детайлно оценявана от гледна точка на българския национален интерес. Що за решение, що за политика е това – „Подкрепяме Орбан“ – сякаш, че правителството е седнало в сектор Б или сектор Г на мач Левски – ЦСКА? Запалянковщината – „консервативна“ или „либерална“, „националистическа“ или „глобалистка“ в позициите на едно национално правителство е недопустима, въпреки, че редица негови министри и партийни активисти могат да имат интелектуално развитие на нивото на футболни запалянковци. Категорично не смятам, че България – обратно на това решение да се подкрепи Орбан – трябва да подкрепи доклада на холандската депутатка срещу Будапеща, или мнозинството на ЕП срещу Орбан. Тук става дума за сложен политически процес в епоха на нарастващи драматични конфликти в Европа и в света като цяло. Едно национално правителство трябва да бъде на висотата на своята отговорност да разбира, да формулира, и да упражнява балансирани и задълбочени политически решения в полза на своята страна. А не да се държи сякаш министрите и премиера са отишли да ритат мачле в околностите на София.

България – на страната на Орбан или на страната на Брюксел?

Независимо от това дали начело на българското правителство е Бойко Борисов или някой друг, българският национален интерес не предполага да заемем позиция категорично в полза на Орбан и новите консерватори на Европа, или в подкрепа на Макрон, Меркел и силите на либералното статукво в Европа. Българската позиция трябва да бъде балансирана и да обръща внимание на нюансите в развитието на този, все по-очевидно дългосрочен конфликт. България има общ интерес не само с Унгария, но и с другите централно и източноевропейски страни в нежеланието си да приеме големи групи от мигранти, третирани от големите европейски страни като бежанци. Преразпределението на мигрантите по квоти – каквото изискване имат лидерите на Германия, Франция и на ЕК – означава задължение за България да приеме на първо време 60 000 души, а след това да поема квота от новите мигрантски потоци, добрали се до европейска територия. Преобладаващите обществени настроения у нас са против приемането на големи групи мигранти и съгласието с Брюксел, Париж и Берлин би довело до сваляне от власт на всяко българско правителство. Затова ние имаме общи интереси с Вишеград и другите страни от европейския изток. В същото време, ние не бива да забравяме, че позицията на България в ЕС чувствително се различава от тази на Вишеградските страни. Ние сме най-бедната страна в ЕС и сме разположени в неговата крайна югоизточна периферия. За нас, разбира се, европейските фондове за развитие са възможност, от която не можем да се откажем, колкото и корумпирани да са моделите на тяхното оползотворяване. Но българската позиция има определена специфика далеч не само заради евентуалната опасност да изгубим тези пари, ако подкрепим открито Орбан и съседите му. Вишеградци са вътрешноевропейски страни, които не са застрашени от маргинализация в рамките на един променящ се ЕС. За разлика от тях България – не само поради бедност, корупция и неефективни институции – е застрашена да остане в една само номинално принадлежаща към ЕС периферия, ако планове за ЕС на различни скорости като този на Макрон тръгнат да се реализират. Нямаме никакъв интерес да останем пето колело на съюза, в каквото според плана Макрон би се превърнала югоизточната периферия на континента. Ако това се случи, последствията за България ще бъдат драматични и неприемливи – в стопански, геополитически и институционален план. Затова ние трябва внимателно да си сътрудничим с всяко едно статукво в ЕС и големите европейски страни, за да имаме шанс да останем относително пълноценен член на съюза. България трябва внимателно да калкулира своите позиции спрямо всяка разделителна линия в ЕС и да внимава да не изпадне в позиция на неудобна маргинализация спрямо основните групи по интереси, които се намират в разрастващ се конфликт. Някой ще каже – чакай бе, ами нали трябва да служим на европейските ценности. Трябва, трябва да служим – на дългосрочните европейски ценности и на дългосрочните ни национални интереси в рамките на Европа. Това, че няма да подкрепим категорично нечии текущи партийни ценности или политически претенции не е болка за умиране. В политиката има принципи, има и интереси. От баланса между двете зависи успехът на всяка конкретна политика – включително в Европа.

Ерозия на статуквото?

Едно статукво има хегемония тогава, когато основните му постулати се подразбират – стават труизми и не подлежат на проблематизиране. Обратно, статуквото се разклаща тогава, когато все по-успешно се оспорва неговата разумност и неговата целесъобразност с оглед интересите на обществото, което то владее. В моя живот съм бил два пъти свидетел на ерозията на статуквото. Тази ерозия е състояние, в което статуквото все още разполага със социалната и политическата власт, но вече не разполага с идейната хегемония и контрол върху обществото. Първият път когато преживях това бе през 70-те и 80-те години, когато комунизмът бе все още страшен с репресивността си режим, но вече унизително безпомощен да убеди когото и да било, че неговите постулати създават – дори и в перспектива – един по-добър свят. Втората ерозия на статуквото тече днес пред моите – пред нашите очи. Това е ерозията на постмодерния либерализъм като специфична идеология и култура на радикално глобализиращата се общност, нетърпелива да излезе от ограниченията на нацията, държавата, религията и логиката на един свят, доминиран от „арогантни бели мъже“.

За съжаление, ерозията на едно статукво – независимо дали то ни харесва или не – не е ни най-малко гаранция за едно по-добро бъдеще. Когато ерозира идейната легитимност на комунизма, всички ние повярвахме на собствената си утопична представа за това, което зад бодливата тел изглеждаще да живее напълно щастливо и се наричаше „Запада“. Затова напълно повярвахме на елитите от Запад, които след рухването на Стената ни посъветваха как да преустроим собственото си общество. Внесохме подобно на конфекция – ширпотреба модерните идейни течения на времето: Неолиберализмът като идеология на неограничения пазар. Съветите за нашата икономическа реформа звучаха така – пускаш невидимата ръка на пазара, изграждаш институциите на пазара и ограничаваш държавата да не се меси твърде много, защото е лош стопанин. Теорията за демократизацията без „демодираната“ теория на модернизацията. Демократизираш системата – изграждаш представителни институции, свободни избори и гаранции за правата на гражданите. Направихте ли го? Е, сега вече сте ОК! Малко по-късно видяхме, че набързо навлечените модни дрехи на идеологическата конфекция ни стояха малко странно и не вършеха достатъчно добре своята работа – да ни прикриват голотата, да ни топлят и да ни красят. Но корекциите върху вече облечената конфекция ставаха все по-трудни, след като в процепите на недогледаните реформи бързичко се намъкнаха мафиотите от бившите комунистически тайни служби, взеха собствеността ни, превърнаха пазара в джунгла, а демокрацията ни в отблъскващо тържище за купуване на гласове. Невидимата ръка на пазара се бе превърнала във видимия юмрук на мафията, а представителната демокрация се бе превърнала в инструмент за олигархично управление. Може би затова 2-3 десетилетия по-късно народите на източна Европа по-бързо от западните си съседи започнаха да се бунтуват срещу приетите на доверие ортодоксии на неолиберализма и постмодерния либерализъм.

И днес заедно с нарастващи общности от запада на Европа все по-масово подкрепят едина нова алтернатива на статуквото, която себе си нарича консервативна, а враговете й назовават популистка. Има много хора с демократични възгледи, които се плашат от този бунт, който считат за увертюра към един нов авторитаризъм. Може и да са прави – ще видим. Мен ме плаши преди всичко нещо друго – плаши ме същата лекомислена решителност, с която сме готови да се изправим срещу пазарния фундаментализъм и „мултикултурализма“, развявайки знамена на нещо старо, което не познаваме добре, и което възраждаме по същия конфекционен начин, по който приехме ортодоксията на нео-и постмодерния либерализъм преди 30 и повече години. Въодушевяваме се от критиките към статуквото, но не сме сигурни какво ново статукво искаме и – още по-важно – как да стигнем до него. Консервтизъм – много добре! Чий консерватизъм? На лидера на световното консервативно движение Владимир Путин, бодро носещ идейните патерици на Александър Дугин? Възраждане на християнската традиция – отлично! Заедно с клерикализма, или (засега) без него? Европа на нациите – добре дошла! На кои нации – на тези, които израстнаха в битки помежду си и в доказване на своята изключителност, или тези, които вярват в своята съвместимост и своето единство – културно, стопанско и политическо. Въпросите се трупат. Алтернативата на статуквото вече измина един немалък път на самолегитимация срещу очевидностите на либералната хегемония. От тук нататък значение ще има преди всичко способността й да дава отговори, а не само и единствено да задава въпроси.

9-ти септември

На днешния ден преди 74 години прекрати своето независимо съществуване българската държава. Третото българско царство има 66 годишна противоречива история. През тези години бе отчасти реализиран националният идеал за независима българска държава, обединяваща териториите, населени преимуществено с етнически българи. България преживя две катастрофи на своя национален идеал, които доведоха до радикализация и полярно разделение на българското общество в годините след Ньойския договор. Но историята на Третото българско царство не е само низ от поражения. През 1885 г. България постигна своето Съединение и успя да се освободи от опеката на новия имперски господар в Петербург, който смяташе страната ни за легитимен трофей от Руско-Османската война от 1977-78 г. Под управлението на Стефан Стамболов България избра своята геополитическа ориентация към Европа, което отговаряше на европейската идентичност на българската национална общност. Под управлението на княз/цар Фердинанд България се превърна в цивилизована европейска държава – с ефективна администрация, динамично развиваща се многосекторна икономика и мощни въоръжени сили. Погрешните решения, взимани от първия Кобург и неговите правителства през 1912-1919 г. доведоха до пораженията на българската национална идея, но не отклониха България от нейната принадлежност към Европа. Страната ни сподели всички дилеми и сътресения на европейското развитие между двете световни войни, но оцеля като независима – суверенна държава. Дори присъединяването на страната към силите на Оста под диктата на нацистката армия не доведе до пълна загуба на национален суверенитет, доказателство за което са – спасението на българските евреи, отказът да бъдат изпратени български войскови части на източния фронт и т.н.

Режимът, установен в България след 9.9.1944 г. представлява компрадорска имитация на национална държавност под всеобхватния контрол на съветската сталинистка империя. Нито един от атрибутите на независимата държавност не бяха съхранени в България под комунистическо управление. Сталинисткият режим започна с унищожаването на българския национален елит и големи групи от хора, които се съпротивляваха срещу властта на антинационалното комунистическо управление. През първите две десетилетия на комунистическия режим бе изградена квазидържавната структура на комунистическа България. Нейните характеристики включваха възкачване на власт на посочени от Москва представители на най-нисшите социални слоеве в българското общество, чийто манталитет изразяваше робско покорство пред имперския господар, пословична жестокост в удържане на диктаторската власт и интелектуален, психологически и политически примитивизъм, призван да поддържа българския национален живот далеч от всяка идея или стремеж към изразяване и утвърждаване на националния интерес на България. Комунистическият режим – с всичките си претенции за институционализация и законов ред на държавата – беше примитивен режим на персонификация на властта. България след масовите убийства през първите 15 години на режима вече нямаше лидери – духовни, политически, стопански, интелектуални. Вакуумът на лидерството бе запълнен от уродливия феномен на персонифицираната власт, наречен „човекът от народа“. Тази формулировка обикновено има предвид проточилото се три десетилетия управление на „правешкия цар“ Тодор Живков, но нейният смисъл надхвърля характера на упражняваната от него власт на върха. „Човек от народа“ бе всеки простак и негодник, който чрез пълзене, самоунижение, жестокост и безскрупулност можеше да достигне до значима позиция на разпореждане с власт в партията-държава. Угодничеството и липсата на достойнство превръщаха „човека от народа“ в удобен субститут на политически и обществен лидер, в компрадор, на когото можеше без големи рискове да се възложи упражняването на съветското господство в България. „Човекът от народа“ – независимо дали се наричаше Тодор Живков, Пенчо Кубадински или безименния партиен секретар, милиционер или друг червен „нотабил“ – редуцира приоритетите за управление на държавата до собствената си личностна дребнавост и нищожност. В продължение на половин век България се управляваше от „мъдрости“, възникнали във височайшите глави на инсталираните на власт марионетки от типа на: „демокрацията аз я разбирам като народът да има за ядене…“ (не хлебом едином жив будет человек); „да се снишим, пък като мине бурята – ще гледаме дали да се преустройваме…“; „хайде тази година полупроводници, пък догодина – цели проводници (при откриване на завод за транзистори в Ботевград)“… Просташкият манталитет на управление в съчетание с репресивна власт, удържаща населението, оставено без лидери, в пълно покорство е свидетелство за пълно унищожаване на българската държавност. Най-видното доказателство за това получихме в десетилетията след 1989 г.

За разлика от други посткомунистически страни, които възстановиха своята независима държавност, България остана в сивата зона на квазидържавно мъждукане и вегетиране. Комунистическият елит (второ и трето поколение) доказа своята стерилност и отсъствие на потенциал за държавотворност дори в условията на политическа свобода. Опитите за възникване и утвърждаване на алтернативен елит се провалиха. Властта в България се трансформира и съхрани в ръцете на малка група криминални представители на бившия режим – преди всичко от институциите на Държавна сигурност и (по-прикрито) на висшия ешелон на партийната йерархия. Те организираха криминална революция за трансформиране на общодържавната собственост в свои частни – корпоративни ръце. Направиха го чрез системния терор на мутренските групировки, създадени и поставени за фасада, които бяха призвани с насилие да прикрият криминалната трансформация. Държавната собственост бе придобита в частни ръце с ужасяващ примитивизъм и разхищение, довели до срив на българското стопанство чрез системата „вход-изход“, чрез хиперинфлацията в средата на 90-те и чрез изпразване от съдържание на постприватизационния контрол на подчинената и мародерствана квазидържава. „Неандерталската“ приватизация изпрати българското стопанство за скраб. Политически държавата бе трансформирана в съвкупност от контролирани зад сцената анемични институции, неспособни да формулират и да постигат значими национални цели. България и до днес не притежава дори наченки на това, което може да се дефинира като държавотворен елит. Отново имаме квазирешения на остри национални дилеми. Отново имаме „човека от народа“, който превръща собствената си картина на света в опит за държава. 9.9.1944 г. бележи края на независимата и отговорна за националното ни развитие българска държава. Моето поколение и още няколко поколения, получили възможност да възстановят държавността през десетилетията след 1989 г. не успяхме да постигнем тази цел. Успяхме да постигнем две значими външни условия за перспективно национално развитие – членството в ЕС и в НАТО. Но тези две членства не са заместител на държавност – самите те изискват независима държавност. Дано идващите след нас се справят с тази нелека задача – възстановяването на националния държавен суверенитет на България! От гледна точка на българската държавност и българския национален идеал, 9.9.1944 г. е ден на траур – на дълбок национален траур…

Съединението

Мисля, че една нация, в която няма съгласие за това, кой ден да й бъде националния празник, всъщност няма национален празник. Смисълът на Деня на нацията е да се отбележи нейното единение като общност, което обикновено се случва през премеждия, предизвикателства, освободителни борби и скъпи жертви. Не участвам и не бих участвал в споровете кой ден да е национален празник на България. Но мисля, че 6 септември е един от дните, в които българската нация защитава своето единство, своето достойнство и своята непримиримост да бъде третирана като безропотен васал на чужди домогвания. Този ден е заел мястото си в българския национален календар без чужда помощ. Никой от никъде не е дошъл, не е помагал, не е поставял условия как да се случи Съединението. Българите сами са го направили и сами са го защитили. Когато от Петербург се възмутили на Съединението и направили преврат с местни български подлоги – русофили, българинът Стефан Стамболов им духнал под опашките. Когато сръбският крал Милан видял в Съединението една бъркотия, която ще помогне на Сърбия да стане по-велика за българска сметка, младите български офицери – капитани (нямало време да ги произведат в по-високи чинове) натикали Милан обратно където му е мястото . И още по-навътре в същото място щели да го натикат, но се намесила Виена на Хабсбургите – все пак Милан бил неин балкански храненик. А българският княз Александър се предполагало да бъде храненик на Руската империя на българския трон. Но той отказал и с цялото си сърце повел битката за запазване на Съединението и опазване на България от сръбската агресия. Затова Пербург с гняв заповядал Александър да напусне престола и България. Стамболов не успял да уговори младия княз да остане на трона си. Но след Съединението вече нищо не било същото. България спечелила най-голямата си битка – за национално достойнство и национална независимост. (Номиналната независимост от 1908 г. е дипломатически акт, а Съединението е акт на независимост на националния дух и на националното единство.) От 1885 г. чак до трагичните събития от септември 1944 г. България устояла на неистовия натиск да бъде превърната „по право“ в нечий сателит. Решенията за България – добри или лоши – се взимали в България. Затова 6 септември е един подходящ ден за празнуване на нашата национална свобода и независимост. За празнуване, казвам… То не, че няма достатъчно основание за това празненство. Има ли достатъчно достойни и независими граждани, които да направят празненството истински празник на националния дух? Ще запазя светостта на този празник и няма да дам отговор на този въпрос…

Турция и илюзиите на „умерения ислямизъм“

Със своята политическа еволюция към едноличен авторитарен режим Турция е може би най-значимата жертва на погрешната стратегия, практикувана през последните 15 години за отваряне „прозорец на възможностите“ на т.нар. „умерен ислямизъм“. Тази стратегия имаше много силно присъствие във висшите политически кръгове на атлантическата общност и нейното прилагане по същество започна с интервенцията в Ирак през 2003 г. Стратегията да се даде шанс на „умерения ислямизъм“ се основаваше на презумпцията, че веднъж дошъл на власт, политическият ислям (ислямизмът) ще смекчи своите фундаменталистки позиции и ще замени успешно изтощените от десетилетия управление светски авторитарни режими в Близкия изток. Към днешна дата можем с увереност да твърдим, че тази стратегия претърпя неуспех. Свалянето на старите – макар и отблъскващо репресивни режими доведе до държавно-политически разпад, кръвопролития и обща дестабилизация на целия регион – от Либия до Сирия и Ирак. Единственият успех срещу този разпад бе успешният преврат на генерал Сиси в Египет, който отстрани от власт Мюсюлманското братство и неговия президент Морси, застанали начело на държавата след падането на Хосни Мубарак.

Кемалисткият модел в Турция бе разглеждан в продължение на десетилетия като желан образец за управление на едно ислямско общество, който съчетава светска държава, контролирана демокрация и гаранции за необратимост на представителния (макар и елитистки) и светски характер на властта. Ключов гарант на модела бе върховното командване на армията (Съвета за национална сигурност). Западът – както Европа, така и Америка – подкрепи категорично опита на Тайип Ердоган и неговата АКП да демонтира кемалисткия модел на властта в името на една базисна демократизация – разширяване на представителността на властта към бързо нарастващата средна класа на Анадола. Така както кемалистката система бе разглеждана като образец за целия ислямски свят през втората половина на 20 век, така ранните етапи на управление на АКП бяха разглеждани като образец за легитимиране на демократично управление под идеологическата рамка на „умерения политически ислям“. Някои западни наблюдатели (Гералд Кнаус – ЕСИ) се въодушевиха дотам, че нарекоха ислямизма на Ердоган „ислямски калвинизъм“.

Развитията на политическия процес в Турция през последните 3-4 години очевидно доказват, че Ердоган реализира успешно своята стратегия за злоупотреба с демокрацията, която той разглежда като „градски транспорт – спира на твоята спирка, слизаш и продължаваш по пътя си“. На мястото на добре институционализираната, надперсонална и ефективна държавна машина на кемалистка Турция днес виждаме обикновен ориенталски едноличен режим, чиято основа във все по-голяма степен са личните и семейни зависимости, авторитарният произвол и волунтаристичното взимане на решения от държавния връх, подчинил на своята воля всички институции в страната. Междинният етап между добре институционализираната квази-демократична и ефективна система на кемализма и днешния едноличен режим бе управлението на АКП в тясно сътрудничество с … движението на обявения днес за враг номер едно на режима в Анкара проповедник Фейтула Гюлен. Именно движението на Гюлен осигури ефективната подмяна на цялата държавна администрация на кемалистка Турция между 2002 и 2012 г. със свои активисти – ислямисти. Разривът между Гюлен и Ердоган след 2013 г. (причините за който са отделна тема на интерпретация) постави в изпитание управлението на АКП и отвори пространство за открито едноличния, авторитарен режим на управление на Т. Ердоган.

Амбициите на днешния турски президент по отношение на Турция и нейната международна роля са изключително високи и трудни за реализация. Ердоган изтегли Турция от статута на преден пост на Атлантическия съюз по отношение на Близкия изток и зае позиция на стратегическа „поливалентност“, обусловена от ислямистката и нео-османистка идеология на едноличната власт, и от ключовата позиция на Турция на границата между Европа, Евразия и Близкия изток. През цялото управление на Ердоган се очертава високото напрежение между амбицията за максимална капитализация на географско-политическа позиция, религиозна и пост-имперска идентичност, и все пак ограничения ресурс за стратегическо действие на Анкара в един свят, в който Турция е в най-добрия случай регионална сила или сила на средно равнище. Силният натиск върху ЕС – на границата на преминаваща мярката арогантност – по проблемите на миграционния натиск, на статута на турските общности в Европа и на съюзническите задължения – включително по отношение спазването на демократични политически норми, доведоха Анкара до ръба на сериозна криза с ключови европейски държави. Днес подобна криза нараства в отношенията между Анкара и Вашингтон, което е още по-опасно предвид ключовата роля на САЩ за сигурността и развитието на Турция от дълги десетилетия насам. Опитите на Ердоган да компенсира нарастващите напрежения между своя режим и Запада с подобряване на отношенията с Русия имат тактически успех, но в дългосрочен план стратегическите интереси на Москва и Анкара сочат по-скоро към съперничество, отколкото към естествен съюз.

Стратегията за „даване шанс на умерения ислямизъм“ претърпя очевиден неуспех. Тази стратегия е част от по-общата геополитическа култура на либералния консенсус на Запада през последните повече от 70 години, която бе практикувана и по отношение на комунистическите режими по време на Студената война. Сред общността на политолозите – „кремлинолози“ и преобладаващата част от политическите елити в атлантическия свят се считаше, че най-добрата стратегия спрямо комунистическият Изток е да се „либерализират“ режимите там, да се окуражават умерените – по-често скрити тенденции за реформиране на комунистическата система, вместо да се търси фронтална конфронтация с Москва или Пекин. През определени периоди тази стратегия даваше кратки и частични резултати – каткто по време на т.нар. detente – разведряване от 70-те години. Всяко „размразяване“ обаче завършваше по един и същ начин – с интервенция срещу „Пражката пролет“ след годините на Хрушчовия постсталинизъм, с нахлуване в Афганистан след годините на разведряване и Хелзинкски процес. Тоталитарните идеологии и държавни системи имат много по-твърди и нетолерантни граници в сравнение с гъвкавите периферии на либерално-демократичните идейни и институционални модели на управление на Запада. Както комунизмът, така и ислямизмът нямат потенциал за реформистка еволюция, защото тя заплашва дълбоката им идентичност – безкомпромисната структура на идеологически догми и политически практики. Очакванията за успешно развитие на т.нар. „умерен ислямизъм“ не са по-реалистични от очакванията в миналото за „реформиран комунизъм“, за „конвергенция между Изтока и Запада“, ако трябва да изброим само някои от основните илюзии на либералния консенсус на Запад в годините на Студената война. Комунизмът бе победен чрез безмилостно притискане в ъгъла – не чрез компромиси и „реформистки“ илюзии. Ислямизмът – или тоталитарната идеология на политическия ислям – също няма да бъде „умиротворен“ чрез компромиси. Провалът на ислямизма – идеологически, геополитически и цивилизационен – е единствения шанс на глобалната общност да подпомогне обществената и политическа еволюция на ислямския свят и да го интегрира мирно в международната система.