По повод на текста „Защото Русия граничи с Бога“ (http://www.zora-news.com/index.php?option=com_content&view=article&id=6515%3A2016-11-15-17-42-44&catid=624%3Abroi-43-2016&Itemid=128)
Не бих коментирал човека, написал текста по-долу, но имам какво да отговоря на тезата, която той развива. Поредната теза за „уникалността на руския ген…“
„…Русия не може да претендира за цивилизационно своеобразие и специфичен културен тип, Русия е чисто и просто недъгав Запад, вечно изоставащ ученик с укоримо поведение. Русия трябва да бъде разтворена наоколо в широкия „атлантически контекст” или капсулирана в смалена площ под строга карантина.“
Сърцевината на тезата е, че цивилизационната уникалност на Русия изключва модернизация – институционална и културна – и изисква съхраняване на традиционното общество и традиционалисткия начин на живот с неговите ценности и йерархии. Нека ползваме формалната логика – за по-ясно и по-пригледно сравнение. Цивилизациите на Япония и Китай са най-дистанцирани като традиция и ценностна система от цивилизацията на Запада, която създава първоначалния модел на модернизация. До 1860-те години не-западните цивилизации са считани от европейските колонизатори за не-подлежащи на модернизация. Но революцията Мейджи в Япония и поредица други събития в колонизирания не-Запад променят този възглед. Историята на де-колонизацията е история на модернизация на Третия свят. За броени десетилетия след 60-те години на 19 век Япония се превръща в мощна индустриална страна, управлявана от милитаристичен елит. След 1950 г. Япония се превръща в образец за не-Западна модернизация с демократична политическа система, развиваща се върху основите на японската специфика и цивилизация. Днес Китай е образец за не-Западна модернизация… Има поредица от успешни – и не-успешни модели на модернизация в не-Западния свят, които доказват факта, е модернизацията не е уникален културен феномен на Запада, а много вероятен – ако не неизбежен – стадий на обществено развитие в епохата след традиционното общество. Освен индустриализация, рационализъм и пазар, модернизацията предполага определена степен на еманципация на личността от общността и поемане на лична отговорност за развитието на собствения живот.
Естествен процес на развитие ли е модернизацията за Русия, или е чужда инфекция, която враждебни сили се опитват да имплантират в евразийското тяло за да сломят уникалния дух на Русия като цивилизационна алтернатива? Ако започнем с Петър Първи, Пушкин, Херцен, Чайковски, Столипин … и свършим с по-късните светила на руската наука и култура – физиолога Павлов, Вернадски, Кондратиев, главният конструктор Корольов, академик Сахаров (който преди да е образец за правозащитник е гениален физик), психологът Леонтиев, прима балерината Плисецкая… Защо ли изброявам – само подчертавам колко много имена няма да успея да изброя… Всички тези имена – споменати и не-споменати – са избождащи очите доказателства за неоценимия принос на Русия към модернизацията и модерното общество. Да, вярно е – на тези фигури винаги е противостояла фалангата на реакционерите, почвениците, сталинистите, архи-ретроградната част на клира… Русия е много по-близка до първообраза на модернизацията – Европа, и е дала много по-голям принос за модерния свят от успешно модернизиралите се по-късно Япония и Китай – които като цивилизации стоят много по-далеч от Европа и Запада в сравнение с Русия. Възпитаниците на руската наука и изкуство излъчват огромен брой водещи представители в елита на световната академия и култура.
Но същевременно, модернизацията наистина остава чужда за една огромна част от руското общество, пред която нео-евразийството настоява да се обиди на Запада и да го „заплюе” (Дугин). Защо днес, четвърт век след краха на Съветския съюз, Русия е драматично изостанала в процеса на своята модернизация в сравнение със съседен Китай, да речем – който технологично, икономически, и все повече – като поведенческа култура – се реализира като модерно общество? Защото управляващата в Москва „вертикала на властта” е жизнено заинтересована от съхраняването на традиционализма, личната не-свобода и зависимост от държавата на обикновения гражданин, строгата властова йерархия и експанзионистичния характер на режима в международен план за да се съхрани уникалната свръх-концентрация на властта в ръцете на един великодържавен елит, който е свикнал да се разпорежда със съдбите на хората без да признава правото им на живот под собствена отговорност. Ето затова не подлежи на модернизация Русия. Затова се леят крокодилските сълзи за загубата на „великата уникалност” на Русия – сякаш китайците и японците загубиха уникалността си, а не я преутвърдиха с модернизацията на обществата си. Затова рецептите, които се рекламират и вчера, и днес от великодържавния империализъм са същите стари традиционалистки – ретроградни, архи-реакционни идеи, които навремето послужиха за това Русия да бъде наречена „тюрма на народите”.
За добро или за лошо, и най-заспалото съзнание един ден се събужда за живот – което ще рече за еволюция. Модерна Русия едва ли ще прилича на модерна Франция или модерна Америка, но в нейните рамки ще се състои освобождението на обикновения руски човек от „евразийските” обяснения защо нему не му приляга да бъде еманципиран и отговорен за собствения си живот. Това време може да закъснее – насила хубост не става… Както виждаме и от избуяването на евразийската пропаганда в България – отглас от „уникалната цивилизация” на североизток. Видяла жабата, че подковават воля – и тя вдигнала крак…
Отломки от огледало 