Monthly Archives: януари 2017

На прага на учредяването: Къде да потърсим „Да, България“?

На 7 януари предстои учредяването като политическа партия на движението „Да, България“, чието създаване бе обявено от бившия правосъден министър Христо Иванов в началото на декември. Основната цел на тази организация е да работи за институционална реформа на българската държава, която трябва да бъде фокусирана особено върху преизграждането на правосъдната система, за да се еманципират публичните институции от задкулисната структура на властта и богатството в ръцете на посткомунистическата олигархия. Макар, че подобни цели си поставяха редица други политически партии и правителства на страната през последните две десетилетия, мобилизирането на сериозна група от публични личности, лидери на обществено мнение и експерти зад инициативата на „Да, България“ е една нова възможност, която си струва да бъде оползотворена. За съжаление, противниците на идеята за реформа на институциите и правосъдната система причиняват на инициативата „Да, България“ по-малко щети, отколкото „приятелския огън“, който идва от средите на публични фигури и експерти, принадлежащи към демократичната общност в широкия смисъл на думата.

У нас има една категория анализатори и журналисти, които се чувстват като кръгли сираци, ако са лишени от възможността да съдят за политическите явление през призмата „ляво – дясно“. За тях няма нищо по-лошо и подозрително от това, някой да поиска да не бъде квалифициран като ляв или като десен. Такъв човек е задължително тарикат, хитрец или нечестен играч, който крие истинските си намерения зад претенции за ляво-дясна неутралност. „Няма ляво, няма дясно“ е подигравателната фраза, зад която политическите „умни глави“ разобличават подобна „нечестна игра“ – опит да се надхвърли това жизнено важно разделение.

Лявото и дясното не са абсолютни категории. Те възникват при смяната на цикличното – следващо природния цикъл – време на традиционното общество с линеарното време на модерното съзнание, което се структурира около оста статукво-промяна (прогрес). Лявото е психологическа (преди да бъде идеологическа и политическа) категория, изразяваща необходимостта от промяна, трансформация на обществото по посока на определени идеални цели, заложени в идеята за прогрес – или желано разумно бъдеще. За да не бъде подобна промяна хаотична, неразумна и произволно дефинирана от леви идеолози и/или популисти, дясното играе ролята на котва, която организира публичните дела около ценностите на идентичността, традицията и разумното поведение за съхраняването им в условията на неизбежна и постъпателна промяна. Двата аспекта – лявото и дясното – са еднакво необходими и неизбежни части на публичния живот на модерността, а пренебрегването на единия от тях води до застой в заблатеното минало или до катастрофични промени, свързани с революционни недомислици.

Затова основен приоритет на една национална политическа система е уравновесяването на лявото и дясното, съчетаването им в процес на състезание, но и на формиране на едно общо пространство на консенсусна политика – частично съвпадане на идентичността им, което изразява обществения интерес. Това пресичане у нас е проблемно и не функционира добре. Една от причините за това е разглеждането на ляво-дясното разделение като абсолютно. Ако се върнем на програмните цели на „Да, България“ – реформа на българските институции и правосъдието – то най-малко неразумно е да изискваме от тази нова партия ясна и категорична идентичност по оста ляво – дясно. Не е ли реформата на българската държава национална цел, попадаща именно в общото, консенсуално ядро на частично припокриващи се ляво и дясно политически крила?

Българската държава след рухването на комунистическата система бе частично и едностранчиво преобразувана. Възстановени бяха демократичните процедури на представителство, въведени бяха конституционни гаранции за правата и свободите на гражданите, но едно право, гарантирано от конституцията може да бъде упражнявано ефективно ако се реализира като отговорност на държавните институции да го охраняват в обществената практика. Днешната българска демокрация е безпомощна фасада на олигархичния контрол върху публичните институции и на клиентелната система на отношения между държава и общество поради отсъствието или поне слабостта на това, което се нарича „правова държава“. Не можеш да имаш функционираща демокрация и легитимна държавна власт без власт на закона – регулиране на публичните отношения от норми и процедури, еднакви за всички. Ако имахме правова държава министрите нямаше да стават „клиенти“ на прокуратурата след като паднат от власт. В една правова държава „Костинброд“ е немислим, или най-малкото е немислим прокурорът, който подмина разсеяно „Костинброд“. Правовата държава не отстранява КОЙ, но го ограничава и санкционира – вместо да му прислужва. Липсата на правова държава е непреодолимо препятствие пред модернизацията на обществото. Властта в модерното общество е нормативна. Може да нямаш демокрация – да бъдеш управляван от авторитарна система – която обаче да бъде подчинена на закона. Един закон – за всички. Можеш да имаш демокрация – подобно на много страни в Третия свят, но без власт на закона си оставаш закрепостен в произвола на един диктатор или шепа олигарси, които използват правото за да грабят и подчиняват цялото общество. Политически ние сме част от този Трети свят – независимо от това, че от Брюксел вече десет години ни подканят да станем държава по европейски образец – т.е. правова държава.

През последните 25 години бяха правени няколко по-забележими опита за изграждане на правова държава, но всички те на практика се провалиха. Кабинетът на Филип Димитров бе свален именно за да се отвори пространство за консолидиране на посткомунистиеската олигархия отвъд ограниченията на една правова държава. Управлението на Иван Костов преизгради българската държава чрез поредица успешни реформи, но се провали в необходимостта да подчини икономическата трансформация – приватизацията – на универсални, задължителни за всички ефективни норми и процедури. Това улесни откритото завръщане на мафията на власт, която ни „оправи“ за 800 дни – за пореден път. И двата кабинета около ГЕРБ си поставиха за цел реформа на институционалната система на държавата, но равносметката на резултата е липса на политически капацитет за последователно преобразуване на публичните институции и – особено – на правосъдието от страна на една изградена около ГЕРБ коалиция. За „капацитета“ на БСП в това отношение е още по-трудно да говорим – червената партия е типологичен пример за политическа прислуга на олигархичния интерес, която се реализира обикновено в коалиция с водещата през последното десетилетие политическа гарнитура на мафията – ДПС. Въпреки това, не бива да се отрича желанието на определени фигури и групи дори в БСП, както и в други партии в и наляво от центъра да допринесат за една по-последователна институционална реформа.

Партия „Да, България“ е ново политическо явление именно с решимостта си да постави институционалната реформа и нейното ядро – реформата на правосъдието – в центъра на своята политическа идентичност. Оттук – лява ли да бъде тази партия, или дясна? Прогресивна или консервативна? Масова или елитарна? Мисля, че би било добре за „Да, България“ да заеме позиция в балансирания център на политическия спектър. Така партията би могла да разполага с отворени валенции за потенциално сътрудничество с всички политически направления и организации, които биха могли, макар и отчасти, да подкрепят нейната ключова кауза – реформа на институциите и правосъдието. Би било самоограничение, ако партията заложи единствено на информираното обществено мнение за да прокарва своите позиции за преизграждане на публичните институции. Вярно е, че това е тема, предполагаща известен експертен потенциал, но за да се реализира тази реформа на практика, тя трябва да бъде обяснена на широк кръг граждани, а не само на експерти и интелектуалци. Един от принципните дефицити на българската демократична общност още от началото на 90-те години е склонността да говорим на самите себе си, без да се опитваме да преведем позициите си на разбираем за широката аудитория граждани език.

Партия с подобна политическа програма, разположена около политическия център ще трябва да се самоопредели като либерална в широкия смисъл на тази дума, но би било по-добре ако ползва класическата дефиниция за либерализъм: ценностна система и съвкупност от идеи, произтичащи от разумното разбиране за свободата в една гражданска общност на равноправие и споделена отговорност. Така партията би могла да отвори своите валенции наляво, където важни жалони на идентичност са човешките права, справедливостта и социалната отговорност, без да се ангажира с крайно-левите варианти на правозащитната идеология, базирани върху изискванията за колективни права, общностни привилегии и радикална анти-системност под претекст „крайно необходими промени“. В България троцкизмът като психологическа нагласа за политика е широко раззпространен както вляво, така и вдясно – каквото и да означава това в българския контекст, където ляво-дясната ос се преплита тясно с източно-западната ос (русофили-русофоби).

Вдясно „Да, България“ би могла да ангажира по-консервативните възгледи и позиции, свързани с разбирането за силна държава в сферата на закона и реда, както и с потребностите на предприемаческата общност от справедливо правосъдие, подчинено на закона, а не на Сарая и на останалия милиционерски „бизнес“. Мисля, че не бива да се поставят твърди ограничения за сътрудничество поради идентичност – „този е популист, другият – комунист, третият – националист…“ Ако има наличен ресурс за партньорство в посока изграждане на правова държава – той трябва да бъде използван, без партията да се идентифицира с крайни позиции вляво или вдясно. Ако една политическа фракция изразява пряко волята на мафията и задкулисието, сътрудничеството с нея би било наистина компрометиращо. Но границата между демократична легитимност и клиентелистка зависимост понякога е доста трудно да се установи.

За да реализира една подобна поли-валентност, партия като „Да, България“ би могла да заложи на един по-широк кръг от възгледи и личности, които са обединени от основната програмна цел на движението, но имат достатъчно свобода да запазят различните си възгледи в други аспекти на политическо мислене и действие. Би било тесногръдо, ако партията предприеме опити за самоидентификация, основани изцяло върху въпроси като „с кого ще се коалираме“ и „с кого ние работа нямаме“. Без съмнение, има партии в българската демократична общност, които са много по-естествени партньори за „Да, България“, отколкото другите формации наляво и надясно, но самоограничения за да „си паснем“ с „еди кого си“ едва ли са разумен подход при самия старт. Сектантската капсулираност с претенция за идейна чистота и всеядното политическо брокерство, обслужващо клиентелни зависимости са двата крайни полюса, които е добре да се избягват по принцип – но особено в ролята, за която се готви „Да, България“ – да мобилизира всички обществени сили за сериозна реформа на българската държава.

Изграждането на държава е творчески процес. Необходима е визия, необходима е сила, мотивация и власт за преодоляване на планини от препятствия. Българската национална държава бе унищожена след 1944 г. и не успя да възникне отново след 1989 г., защото държавотворният елит липсваше – запазен беше само посткомунистическият елит, който имаше единствено квалификацията да бъде колониална администрация на Съветския съюз у нас. С рухването на Съветската империя този посткомунистически елит осиротя, но успя в две неща. Първо, да приватизира подобието на национална държава, наследено от епохата на комунизма и да присвои активите й. Второ, да осуети възникването на алтернативен елит, който би могъл да развие държавотворен потенциал. Не можеш да имаш функционираща национална държава ако нямаш компетентен и осъществен национален елит – политически и интелектуален.

Създаването и управлението на една национална държава не е само проблем на конституиране на правила, норми и процедури – каквото представлява една институционална , в частност – правосъдна реформа. За да създадеш една държава като ефективна форма трябва да имаш визия за нейното стратегическо съдържание. Ако не знаеш какво искаш да направиш, какви са националните ти цели, в каква среда ги реализираш, с какви ресурси разполагаш, какво време ти е необходимо – не можеш да реформираш външната форма на институциите на качествено ниво. Можеш да „препишеш“ как функционират институциите на другите държави. Ние това правим от 25 години – преписваме конституции, партийни програми, „демократични ценности“ и „цивилизационни ориентации“, но няма откъде да препишем кои сме ние и какво искаме. Една политическа организация, която поставя в основата на дейността си реформата на държавата като институционална система трябва да генерира идеи за съдържателно стратегическо развитие на националната общност. А това е задача, която надхвърля дефиницията на партийна дейност във всекидневния смисъл на думата и изисква координирани усилия за генериране и обединение на един нов национален елит.

Към днешна дата е трудно да преценим с какво от всичко това ще успее да се заеме движението „Да, България“ и с каква част от ангажиментите си ще се справи. Този разговор може би трябва да продължи.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized