Category Archives: Uncategorized

Кого чакаме след Грета Тунберг?

Независимо от това дали се дразним от менторския тон на 16 годишната Грета Тунберг или сме ентусиазирани от нейния успех като публична фигура, струва ми се, че ще трябва да приемем факта на популярността й сред нарастващ брой нейни връстници в Европа и Северна Америка. Малката шведка едва ли ще промени особено резултатите от публичния дебат по сложна тема като климатичната политика, но нейният публичен успех – асистиран зад кулисите или не – ще доведе до излизане на сцената на едно ново социално движение от тийнейджъри, намерили темата, по която да се противопоставят на възрастните и на статуквото.

От определена гледна точка модерната епоха е история на включването на все по-големи маси от хора в активен и понякога пълноценен граждански и политически живот. Развитието на демократичната система на управление – първоначално в западна Европа и северна Америка – е процес на разширяване на гражданските и политическите права, преди всичко – на правото да избираш и да бъдеш избиран. Революциите по правило събуждат гражданската енергия на милиони, но често завършват с безпощадно смазване на масовото гражданско участие от една нова диктатура, появила се от недрата на успешната революция. Деколонизацията бе първият успешен опит за събуждане на гражданска идентичност сред големи маси от хора в Третия свят, но с изграждането на нови независими квази-национални държави бяха налагани диктатури, успели да „приберат“ незрелите за гражданско участие маси от хора обратно в тяхното ежедневие.

Епохата на глобализацията създаде нови предпоставки за разгръщане на масовото гражданско участие. Стотици милиони се събудиха за граждански живот, мотивирани от различни масови идеологии и движения. И докато на Запад процъфтяваха новите социални движения на космополитната средна класа, увлечена от мултикултурализъм, екологизъм и другите идеологически дарове на 1968-ма, в Третия свят изригнаха социални движения с преимуществено антиглобалистки характер. Възраждането на исляма в неговата съвременна радикална версия събуди за граждански живот огромни общности от слабо образовани и традиционно затворени в семейната си среда хора, които днес излизат често на улицата за да се „защитят“ от навлизането в техния живот на плодовете на глобализацията и западния „греховен“ начин на живот. Национализмът и антиелитисткият популизъм обхванаха огромни маси от хора – и на изток, и на запад. Всичко това е вследствие на едно доскоро невъзможно пресичане между масовия достъп до информационната лавина на глобалното общество и специфичните ограничения на традиционната идентичност – в образование, икономика и препитание, общностна етика и заплахи за разпадане на традиционни общности. Живем в епоха на масово събуждане на гражданските инстинкти на огромни маси от хора, достигнали до разбирането, че не могат да се доверят както по-рано на тези елити и методи на управление, от които зависи начинът им на живот.

Един от най-значимите феномени на това масово гражданско събуждане е навлизането в активен граждански живот на хора в най-ранна младежка – дори юношеска възраст. Социолозите биха определили този процес като „гражданска ювентизация“ или повишаване на ролята и значимостта на най-младите в гражданския живот на човешките общности. Най-значимият пример за този младежки активизъм е културната революция от 1968 г. Днешният дебат между либерални и консервативни позиции оценява противоречиво приноса на 1968-ма , но едно е безспорно: голямата част от феномените на постмодерния либерализъм – мултикултурализмът, радикалният феминизъм, разпадът на традиционните общности – семейство, религия, сексуална етика, култът към малцинствата, водят началото си от революцията на младежката контракултура. Недоволните от заварените социални йерархии „бейби бумъри“ (родени през 40-те години) се провалиха като политически бунт, но спечелиха дългосрочната битка за културната промяна. Най-голямото им достижение беше налагането върху западния свят на непрекъснатата промяна като базисна обществена ценност. Промяната днес е ценност сама по себе си. Затова няма кой да озапти нито джендър вакханалията на „третата вълна“ феминизъм, нито яростната защита за имиграцията като инструмент за максимално бързо постигане на „мултикултурен свят“, нито целенасоченото унищожаване на традиционната култура (култури) на „белия човек“. Промяната като ценност сама по себе си сложи край на защитните сили на западните общества да се променят съхранявайки идентичността си.

Младежкият граждански активизъм носи спецификата на тази възраст – специфика психологическа, социална и културна. Младите хора наследяват едно статукво – подредено от предшествениците им общество, в което на тях е отредена ролята на послушни и добри деца. Те трябва да учат, да слушат родителите си и да се отказват от съблазнителни за тях неща, за които възрастните (често с право) твърдят, че са опасни. В тях обаче бушуват хормоните и емоциите на бунта – на отрицанието на статуквото, пригодено за света и интереса на възрастните, които са го създали за себе си, но претендират, че го пазят за да го предадат непокътнато на децата си – в тяхна (на децата) полза. Чрез бунт, манипулация и нарастващ натиск, младите успяват да отпорят късчета реалност от любимото статукво на родители и прародители и да ги заменят с очертанията на един свой – нов свят. Музика, тарикатски жаргон, предизвикателно поведение, облекло, крещящо „гле’й си работата“, употреба на продукти за еманципацията – по-невинни или по-опасни, според случая… Поведение в училище на самия ръб на допустимото…Всичко описано обаче спада към ежедневния, битов порядък на младежкия бунт срещу възрастните. Този бунт е масов, всеобщ, но аморфен – на малки групи или поединично в битката с възрастните в къщи… Докато…

Докато не се появи – или не бъде подхвърлена – по-значима кауза на самоидентификация, която да превърне младежкия бунт от битка за лична и групова еменципация в претенция на едно ново поколение да участва в управлението на обществото и света. Появата и употребата на подобни каузи е стара като света. В България между двете войни се появяват РЕМС и ЗЕМС, Бранник и Легионер – младежки органзации на вкопчените една в друга политически визии за настояще и бъдеще на страната. Бунтарите от 1968-ма комбинират хаотичните предизвикателства на културната революция – в облеклото, в музиката, в секса и в употребата на упойващи вещества – с политическия дневен ред на една нова крайна левица, услужливо подаден от западни вариации на маоизъм и „културен марксизъм“. МММ – Маркс, Мао и Маркузе – съветват младите да бъдат реалисти – да искат невъзможното. Невъзможното, което не се случва… Капитализмът оцелява, бунтарите от кампусите и от Удсток завършват колежите си, обличат бели ризи и вратовръзки, подстригват се и влизат в корпоративната система. Но червеят на културната революция вече е издълбал първите кухини в монолитните основания на западната система и общество. Оспорен е „триизмерният свят“ – рационалният консенсус на модерността. Опиатите водят в нови измерения. Малцинствата диктуват една нова социална етика и политика – Западът е залят от „мултикултурализъм“, феминизмът достига до предела на своето самоотрицание – от движение за равноправие на жените той се превръща в движение за отказ от женско-мъжкото начало на света, в претенция за „джендър плурализъм“.

Младежкият бунт е мощен като социална и психологическа енергия и доста безпомощен като стратегия за промяна. Ако младостта знаеше…, ако старостта можеше… Светът се крепи върху състезанието на млади и стари за баланс между приемствеността и промяната в развитието на обществото. Спецификата на постмодерната културна система на Запада е в превръщането на промяната в ултимативна ценност и приоритет на обществено поведение. Така всеки повик за промяна – който по определение идва „отляво“, от прогресисткото нетърпение да се остави стария свят зад гърба ни – обявява за изначлно нелегитимен всеки призив за умереност, съхранение на доказано позитивните реалности на статуквото. Социалната промяна в западните общества се превръща в абсолют. Оттук всяка нова идеологическа вълна, изискваща промяна се ползва с примуществата на естествено легитимна претенция – каквото и да изисква тя. Това продължава вече няколко десетилетия, но резулатите, макар и впечатляващи, се разпростират върху възгледите на една част от обществото. Западът от края на 20 и началото на 21 век е демографски неприспособен за радикална революция. За разлика от мащабната вълна от „бейби бумъри“ на 68-ма, днешните млади поколения имат доста по-ниско относително социологическо тегло. Може би и заради това радикалната левица толкова много държи на масираната имиграция – защото тя носи нови мощни вълни младежи, макар и споделящи друга култура, други светогледи.

Използването на Грета Тунберг като лидер на кауза цели мотивирането и насочването на едно ново социално движение от тийнейджъри, за които климатичният радикализъм да се превърне в инструмента, чрез който да се противопоставят на света на възрастните. Необходимо е да правим съществена разлика между екологията – в частност изследванията на промените в климата – като съвкупност от научни, аналитични изводи и познавателни системи и екологията – климатичния алармизъм като идеология за мобилизация на левите радикали в Европа и Северна Америка. Климатичният алармизъм носи всички основни характерни черти на левичарския фундаментализъм такъв, какъвто го познаваме от зараждането му през ранната модерна епоха. Голяма част от модерните идеологии – рационални утопии, и всички левичарски разновидности между тях са продукт на религиозен тип възприятие и прогнозиране на развитието на обществото и на света. Тези идеологически системи са есхатологични и се основават върху претенцията за обективност – неизбежност на своите постулати.

Така марксизмът не просто прогнозираше пролетарска революция и преход към система на комунизъм, в която „свободното развитие на всеки е предусловие за свободното развитие на всички“. Марксистката идеология предвиждаше неизбежен катаклизъм на капитализма порди „невъзможност“ да бъде избегнат кървавия сблъсък между класите в буржоазното общество. Отлагането на този сблъсък продължи до самото рухване на международния марксизъм-ленинизъм, с което на комунистическата религия бе сложен край (или поне така изглежда засега). Радикалният екологизъм – в частност климатичният алармизъм споделят същата релииозна страст и обективистична претенция за прогнозиране на неизбежна катастрофа, ако статуквото на настоящата икономическа, политическа и като цяло социална система не бъде бързо и радикално променено в определена посока. Фактите, че алармистките прогнози от последния половин век не се сбъдват, че реалността на климатичната крива е противоречива, че върви научен дебат за границите и вариантите на промяна на природните процеси в следствие на човешката жизнена дейност, не притесняват идеолозите на климатичния алармизъм. Техните прогнози продължават да се радикализират, а социалните и политически движения около тях черпят легитимност и влияние от ресурса на тази радикална ескалация.

Привличането на тийнейджърските групи като социална основа на експанзиращият климатичен алармизъм е добре преценена стратегия на зелените радикали, които разширяват своето политическо влияние в западна Европа след последните избори за ЕП. Те са в състояние да влияят и на големи групи от млади хора в Канада и големите градски центрове на САЩ с цел налагане на своя дневен ред като приоритет на политически дебат и институционални решения. От една страна зелените разширяват влиянието си, но от друга срещат сериозни граници на експанзия в глобалния свят. Новите стопански колоси – Китай и Индия – не могат да бъдат ангажирани с политически решения, спъващи икономическия им растеж. В Европа и особено в северна Америка нарастващото екологично съзнание не преминава границите на икономическата рационалноет – особено ако става дума за масовите социални категории граждани. В Европа винаги е съществувал един мощен ляв антикапиталистически потенциал, който след 1989-та търси сфера на опредметяване и се лута между аморфни каузи за мултикутурализъм, миграция, радикален феминизъм и екологизъм. Прегръщайки всички тези идоли на постмодерното левичарство, зелените хвърлят мост между лявата периферия и умерените прогресистки социални групи в европейските общества. Но не могат да преминат граници на популярност, които да поставят политическия им дневен ред като хегемонен.

Тийнейджърската вълна на климатичен радикализъм, която Грета Тунберг се опитва да оглави може да натрупа ресурс за преминаване отвъд границите на настоящата „зелена“ политическа вълна. Емоционалният радикализъм, необремеността с особено задълбочени познания, автентичният протест срещу статуквото, израстващ на хормонално-емоционална основа, но канализиран в поредна идеология на бунта – „да пометем статуквото“, всичко това прави тийнейджърското движение около „нашата Грета“ обещаващ фактор за овладяване на гребена на вълната. Освен всичко друго днешните тийнейджъри след 4-5 години ще бъдат млади гласоподаватели, които могат да „изстрелят“ зелените си ментори в орбитата на един нов, защо не хегемонен политически проект. Но освен голям емоционален и енергиен потенциал, младежкият бунт носи своите рискове. Така както бързо се ентусиазират и повярват в една идея, младите хора бързо и с драматизъм се разочароват от нея. Тогава част от тях бягат в ъглите на услужливо подадени алтернативи, предлагащи отмъщение за разочарованията им. За разликата от „пиянството“ на възрастните, младежкото политическо опиянение е красиво. Но махмурлукът от него е тъжен и отблъскващ подобно на всеки махмурлук. Зелените радикали са поредните ентусиасти, които дълбоко вярват, че при тях махмурлукът няма да настъпи.

Критичните оценки за идеологията и стратегията на климатичния алармизъм не бива да се разпростират върху успешния и значително по-широк и многообразен процес на нарастване на екологичното съзнание сред стотици милиони хора – повечето на Запад, но и бързо нарастващи като общности в останалите части на света. Екологичното съзнание носи не само елементите на отрицание на модерната визия за отношение между човека и природата. В модерността човекът е „завоевател“ на природата. Една от границите, на която приключва модерността е съзнанието, че „завладяните“ сме всъщност преди всичко ние самите – човешкия вид на планетата. Оттук тръгва и се разклонява визията за необходимостта от един нов синтез – Вернадски го нарича „ноосфера“ – на взаимодействие между природа, разум и социална организация. Този синтез вече дава обилни позитивни плодове, но подобно на всяко ново и мощно мисловно и социално движение се „разпенва“ по периферията на своите собствени основания и постижения. Една от тези мощни периферии на екологичната вълна е идеологията на климатичния алармизъм. Необходимо е балансирано да оценим огромните ползи за съвременната и бъдещата цивилизация от нарастването на екологичното самосъзнание и резултатите от него, в сравнение с неизбежните за една нова обществна вълна радикални крила и претенции на екологизма. Феноменът Грета Тунберг буди симпатия, ирония, снизхождение, гняв. Младежкото движение, което се оформя около нея ще поражда надежди, отрицание и може би досада. Един пожелателен позитивен резултат от него би могла да бъде ранната, но перспективна социализация на идващите поколения към сериозността на екологичните проблеми и тяхното познаване.

Реклами

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

България – Македония: ще останем ли в плен на „политиката на идентичността“?

От гледна точка на здравия разум България следва да води своята политика спрямо Македония на две нива – на две „скорости“. Бързата скорост в българо-македонските отношения е призвана да компенсира дългото забавяне и пропуснатите възможности за двустранно сътрудничество през последните три десетилетия. България първа призна независимостта на Република Македония през 1992 г., през 1999 г. двамата премиери Костов и Георгиевски подписаха двустранна декларация за отношенията, но сътрудничеството и партньорството между двете страни остана на незадоволително равнище – особено след смяната на двата кабинета в София и Скопие през 2001 г. Няма нито един реализиран икономически проект, значима инвестиция или съвместна инициатива, които да отбелязват развитие на двустранните отношения през този период. Общите приказки за дострояване на железница между София и Скопие, реализацията на магистрален път като част от полузабравения коридор № 8 … списъкът с добри намерения и нереализирани проекти може да бъде продължен…

Причините за това са малко на брой и са доста очевидни. През 90-те години и през първото десетилетие на новия век България затъна в собствения си преход, и преживя съществен срив на своя институционален потенциал като държава, и драматична обществена трансформация, които оставиха страната в процес на разпад преди да осъществим частична мобилизация на ресурсите си за кандидатстване в НАТО и ЕС. Македония бе в аналогична, но и още по-трудна ситуация. Ако България през целия този период оставаше до голяма степен привързана към контрола на руския постимперски проект в криза, Македония правеше първи несигурни стъпки извън хегемонията на Белград върху малката република. С покорство и немалко късмет, Скопие успя да остане почти извън драматичното кръвопролитие на пост-Югославия, съхранявайки почти изцяло структурите на всеобхватния сръбски контрол – върху институции, специални служби, медии и стопанство. Там където разоряващата се сръбска държава не успяваше да съхрани контрола си върху Скопие – ръка за помощ на Белград подаваше Атина… Въпреки ембаргото, което Гърция наложи на Македония заради името й, гръцките инвестиции и като цяло – икономическата експанзия на гръцкия капитал на практика в голяма степен поставиха македонската икономика под стратегически гръцки контрол. България просто отсъстваше. Отсъстваше и останалият свят – кой ще тръгне да инвестира в разгара на постюгославското кръвопролитие и международно ембарго.

Втора причина от съществено значение за слабата динамика на българо-македонските отношения бе развитието на междуетническите отношения в самата Република Македония. През 2001 г. избухна криза между македонските държавни институции и въоръжения бунт на албански групировки, свързани с АОК в Косово, и реализирали се впоследствие чрез албанската политическа партия Демократичен съюз за интеграция в Македония. Под международно посредничество бе подписан Охридския договор, който доведе до разширяване на албанската властова автономност, особено на общинско ниво. Моделът на управление на Македония бе ориентиран към т.нар. „консенсуална демокрация“, предполагаща и изискваща сътрудничество между голяма албанска партия и победилата в поредните избори македонска политическа сила (на практика – СДСМ или ВМРО-ДПМНЕ). България подпомогна правителството на Л. Георгиевски за справяне с кризата от 2001 г., но усилията на София се оказаха периферни спрямо общия процес на умиротворяване на междуетническите отношения в югозападната ни съседка.

Най-значимият фактор – причина за слабата динамика на двустранните отношения между София и Скопие обаче бе систематично провежданата „политика на идентичността“ и от двете страни, която водеше в продължение на десетилетия до блокада на опитите за партньорство в различни области – включително на икономиката и развитието на инфраструктурата. От югославската федерация Република Македония наследи своята национална утопия, изградена върху отрицанието на общото минало с България и върху представянето й единствено като агресор.  Славянската версия на македонската национална история почива върху презумпцията, че хората, населявали териториите на географска Македония са били с изключително славянски произход и идентичност, за разлика от българите, които са преимуществено „татари“ или пришълци от далечния изток на Азия. Тази етно-антропологична разделителна линия играе роля на базисна легитимация за съществуване на македонска идентичност поне от Средновековието насам. Оттук – претенциите за македонска идентичност на цар Самуил, оттук – претенцията за „македонски идентитет“ на авторите и разпространителите на славянската писменост и култура и т.н. В доказването на небългарски произход и идентичност на македонската нация са включени и мероприятията по преименуване и дори фалшифициране на литературни, исторически и документални свидетелства, факти и процеси от близкото и по-далечното минало.

Наследили от бивша Югославия политическото високомерие и натиск върху България по т.нар. „македонски въпрос“, лидерите на нова – независима Македония внесоха в нейната конституция и известния член, задължаващ македонската държава „да се грижи“ за македоските малцинства извън територията на републиката. Този текст изигра значима роля в радикализирането на гръцката позиция по проблемите на независимостта и името на Република Македония. Българската държава и обществено мнение също реагираха враждебно и неколкократно на опитите на специалните служби в Скопие (със запазено силно участие на Белград) да поддържат претенцията за „македонско малцинство“ в Пиринска Македония, включително и чрез политически организации като „Илинден“. Подписването на декларацията между двете страни от 1999 г. сне в значителна степен напрежението по този въпрос, без да го разреши окончателно.

Ескалацията на националистическите емоции е изпитано средство за съхраняване и заздравяване на политическата власт – лична, партийна или котерийна. Това бе добре известно на лидера на ВМРО-ДПМНЕ Никола Груевски, който дойде на власт с изборна победа през 2006 г. Митологията за „античния произход“ на македонската нация съществува от времената на югославизма и ентусиазирано се споделя и от определени лидери на македоската диаспора през последния половин век. Груевски превърна „антиквизацията“ в мощен ресурс – перпетуум мобиле на своята власт, която с времето придобиваше все по-ясно очертан кланово-авторитарен характер. С „античкия“ националистически мит Груевски обслужваше властовия си статут далеч извън простата пропаганда, ентусиазираща младите македонци, че са наследници на Александър Велики. „Антиквизацията“ като политика даваше твърди гаранции, че официалните отношения с Гърция не могат да бъдат регулирани, а това от своя страна ефективно блокираше процеса на европейска и антлантическа интеграция на Македония. Груевски нямаше интерес от интеграция в тази посока. Неговият бизнес и неговата власт бяха доста по-облагодетелствани от специалните му отношения и с Анкара, и с Москва, и с Белград, а и с Атина – на неформално ниво. Така с „антиквизацията“ македонската „политика на идентичността“ достигна предела на политическо самокапсулиране, поддържащо устойчивост и безнаказаност на кланово-авторитарния режим на Груевски. Отношенията с България бяха хладни и неангажиращи – Скопие нямаше стимул да прави компромиси или да върви по пътя на регионално сътрудничество – двустранно или многостранно. Още повече, че перспективата за европейска интеграция през този период доста помръкна… И двете версии на македонската национална утопия – средновековно-славянската и античната – бяха изградени върху отчетливи антибългарски идеологически предпоставки. Този факт има своето значение при формирането и развитието на „политиката на идентичността“ спрямо Македония от българската страна на разделителната линия.

За българската национална идентичност Македония е травма – рана, която е била открита твърде дълго, за да може бързо да зарастне или да се трансформира. Травмата е нанесена с решенията на Берлинския конгрес, които ревизират утопията Сан Стефано, приета като даденост от новоосвободеното българско общество. Травмата се задълбочава в процеса на национално-освободителното движение в Македония, в което българската идентичност влиза в нелеки метаморфози в контекста на променящите се визии и стратегии на основните участници и съперници в движението. Парадоксално, но факт – поддръжниците на централизираната „върховистка“ визия за обединение на свободна България с „многострадална Македония“ са родени и израстнали в самата Македония. Обратно, придошлите на вълната на национално-освободителния романтизъм към Македония дейци от всички други български краища, формират  гръбнака на автономистката визия за бъдещето на Македония. Причините за автономизма са различни – идейни, стратегически и конюнктурни, но те се формират в контекста на нарастващото съперничество между София, Белград и Атина за подчиняване на македонското движение за еманципация от османска власт на собствените държавно-политически цели.

Както е известно, България губи това състезание – и през 1913, и през 1919, и след 1944 г., когато Сталиновата прислуга в София не просто легитимира югославистката визия за Македония, но провежда кампания за насилствена денационализация в българската част на Македония – Пиринско. Тази денационализация и до ден днешен се явява аргумент в подкрепа на основната иредентистка теза на македонизма – че македонците обитават всички дялове на географската област Македония. Пораженията на България, жертвите, дадени за българската кауза в Македония, предателството на българската кауза от страна на комунистическата колониална адмиистрация след 1944 г. – това са жалоните на българската горчивина и трудна примиримост с наследеното статукво на поражението. Признаването на независимата македонска държава през януари 1992 г. от България – първа в света – полага основите на една възможна промяна в отношенията между институциите и между обикновените хора от двете страни на границата. От българска страна съществуваше очакването, че югославистката доктрина на македонизма като антибългарска държавна идеология на Скопие ще изтлее в процеса на припомняне – от страна на самите македонци – на тяхната истинска идентичност. Очакванията на българите се оказаха в значителна степен нереалистични, защото представата ни за самата македонска идентичност се оказа повърхностна и едностранчива. Разговарял съм с десетки македонци от всички поколения и убеждения – от истински изповядващи българска идентичност до яростни поддръжници на македонизма в неговите югославистки и „антички“ версии (които между впрочем също са добре информирани за българската идентичност на предците си), и имам доста подробна представа за израстването на това, което е днешната македонска идентичност.

„Македонци се почувствахме през 20-те години“, говореше ми в началото на 90-те македонският българин проф. Александър Димитров. „Българската армия бе дошла победоносно и след няколко години бе изтласкана обратно зад Деве баир. За нас настанаха времена на терор. Ако в училище кажеш една българска дума, учителят сърбин те бие с пръчка по ръцете и налагат глоба на родителите ти… Имай късмет да кажеш, че си българин – правилният отговор беше „прави сърбин“. Дете съм бил и съм се оплакал на майка ми, че искат да се казвам сърбин. Тя ме успокояваше – е, кажи, че си македонче… А иди ти му кажи, пак се вълнувах аз… Отвън на ъгъла на къщата бе обущарската работилничка на баща ми – служил войник в българската армия. „Шуми Марица“ припяваше той под ударите на обущарския чук, но с ъгълчето на окото си  виждаше приближаващия се сръбски джандарин. „Шуми Марица“ млъкваше и под ударите на чука се чуваше демонстративно друга песен – „Дунье ранке, дунье ранке, круше караманке…“ От гръцката страна на междата не е било много различно. След Втората световна война „Хабсбургът на Балканите“ – Йосип Тито проявява геополитическо творчество, което носи на втория югославски проект впечатляващ успех. (Тук не забравяме ролята на Москва и подчинения й Коминтерн, но конкретната реализация на македонизма се случва в Белград и в Скопие.) Македонската идентичност е легитимирана и – по-важно – приета. Защото тя спестява на македонските българи изпитанията да бъдат систематично виктимизирани от поредните победители – след поредното оттегляне на българската армия зад Деве баир. Ако тази мотивация съществува в историческия опит и колективното съзнание на македонските българи – да се обособят като македонци, има ли голямо значение каква точно идеологическа доктрина ще създаде и легитимира тяхната нова национална утопия?

Посткомунистическа България не възроди и не си припомни патоса на болезнения национален романтизъм спрямо Македония. И слава Богу! Но в една латентна и инертна форма мнозинството българи останаха с очакването, че македонците – щат не щат – скоро ще се признаят за българи, няма къде да ходят. Ние добре разбираме и наследството на сръбския – югославистки контрол върху Македония, и притаената мощ на УДБА-та върху македонския елит и институции (така както КГБ никога не си е отивала от България)… Виждаме успешните сръбско-гръцки проекти за съхраняване на Македония в общата ос между Атина и Белград чрез издигането на власт на хора от бившия югокомунистически елит или като Груевски – от „ВМРО“… Това, което също виждаме, но не можем да си обясним е масовата популярност на сръбския турбо фолк и на цялостната наследена от миналото сръбска масова култура в Македония. Гневим се на все още разпространената югоносталгия, забравяйки две важни неща. Първо, че у нас също има немалко носталгици по времената на комунистическата диктатура. И второ, че времената на комунистическа Югославия се оказаха времето на най-заможно съществуване на македонците около Вардара кажи-речи в цялата им досегашна история…

Комбинацията между устояващата на времето различност на събратята ни край Вардар и очакванията те отново да припознаят ако не настояща българска идентичност, то поне очевидното си българско минало, доведе до създаване сред немалки групи на българското обществено мнение на едно специфично отношение на скептицизъм и раздразнение от оцеляващото статукво на македонизма в Република Македония. Лидери на това отношение станаха публични фигури – „експерти по македонския въпрос“, изградили кариерата си и популярността си върху систематично негативно (на моменти – подигравателно) отношение към македонската различност – оправдана или не. Тези хора бързо се превърнаха в лидери на българската „политика на идентичността“ спрямо Македония. Те циментираха позициите и влиянието си съвместно със своите аналози в Скопие, които се препитават от традиционните постулати на антибългаризма, наследен от миналото и доизграждан в процеса на кризисно утвърждаване на македонската независимост след 1991 г. Антибългаризмът и обидата от антибългаризма се превърнаха в автоматизирани реакции на враждебност и конфликт винаги, когато някой имаше нужда от тях. Българо-македонските отношения се превърнаха в процес, който е изумително лесно управляем от страна на всеки недоброжелател – както на България, така и на Македония, където и да се намира той – в Белград, в Атина, в Москва или другаде.

Стратегическата схема на торпилиране на българо-македонското партньорство и сближаване се отличава с пределна простота. Пращаш някого – в София или в Скопие – да излезе публично и да каже или да направи нещо гадно или обидно за другата страна. Каквото ще да е – взето от история, от настояще, ченгеджийска интрига, опашата лъжа… Може и нищо да не казва – достатъчно е изложба да направи, филм да прожектира, нещо безобразно на граничния пункт да организира (имаше такива случаи…). От другата страна със сто процентова сигурност скачат на крака професионалните експерти по българо-македонските отношения. Следват дни – седмици на вдъхновена неприязън, нападки, заплахи и тотално отравяне на двустранните отношения за известно – по-кратко или по-дълго време. Същите елементарни схеми се вихриха в навечерието на подписване на договора между България и Македония преди две години и преди ратификацията му. Аналогична бомба гръмна и в комисията за общото наследство – въпреки, че тя би следвало да работи настрани от актуална политика и корист.

„Политиката на идентичност“ не е феномен, който може да се прекрати или да се забрави. Както болезнеността на македонския въпрос за българското национално съзнание, така и отчаяната нужда от преподреждане на максимално убедителна национална утопия и идентичност на македонското обществено съзнание правят от „политиката на идентичността“ неразделен спътник на българо-македонските отношения в обозримо бъдеще. Задачата, пред която сме изправени е да разделим ролите и функциите на двата типа политика в двустранните отношения между София и Скопие. Първо, в максимално бърз порядък да разгърнем и утвърдим политиките, практиките, проектите на двустранно сътрудничество в прагматичните области на икономиката, инвестициите, търговията, инфраструктурата, сътрудничеството в отбраната и сигурността, образованието и европейската интеграция, на междучовешките контакти. Второ, да се въоръжем с търпение, упоритост и добронамереност за да разчистваме стъпка по стъпка натрупаните планини от конфликт, болка, враждебност и несъвместимост на „политиките на идентичността“ – в дългосрочен план. И трето – най-важно – да правим винаги оперативна разлика между едното и другото, между динамиката на прагматичното сътрудничество и бавното, внимателно преизграждане на съвместимост и близост в областите на идентичността – история, култура, наследство.

Договорът, подписан между България и Македония бе бавен десетилетия и стана възможен и реален преди всичко благодарение на  стратегическата инициатива от страна на Запада да се стабилизират (Западните) Балкани предвид нарастващия алтернативен геополитически натиск и пробив на Русия и Турция в региона през последното десетилетие. Москва усилено превръща Сърбия и Република Сръбска в БиХ в свои стратегически предмостия за нова подялба на Балканите (да споменем и арогантното навлизане на русия стратегически интерес у нас, в България). Турция води гъвкава и перспективна политика на интеграция на мюсюлманските общности на Балканите в своята стратегия за геополитическо завръщане в региона (позната и като неоосманизъм). Трудната функционалност на БиХ, ескалацията на конфликта между Белград и Прищина и крехкият етнически баланс в Северна Македония са само примери в пъзела на полуомиротворените след кръвопролитието от 90-те години Балкани.

В този контекст кланово-олигархичният режим на Груевски играеше ролята на ключов фактор за ефективно блокиране на двустранните отношения както с България, така и с Гърция и Албания. Тази блокада предотвратяваше дори и най-малките стъпки за европейска и атлантическа интеграция на Република Македония и откриваше широко вратата за навлизане на руския и турския стратегически интерес както в Македония, така и в по-широкия регион около нея. Затова смяната на правителството в Скопие и позициите, заети от новия премиер Заев отвориха качествено нови възможности за подобряване на българо-македонските отношения като част от ускорения процес на евроатлантическа интеграция на самата Македония. Новата динамика на българо-македонските отношения и разрешаването на поредица двустранни проблеми, наследени от десетилетия бяха част от този ускорен процес на интеграция на Македония, който изискваше разрешаване на проблемите между Скопие и неговите съседи. Както българо-македонският договор, така и Преспанският договор между Атина и Скопие се оказаха интегрална част от този процес на евроатлантическа стабилизация на балканския регион. Чудно ли е, че московската агентура и в София, и в Скопие, и в Атина отхвърля толкова ожесточено тези договори?

Има един основен инструмент за осуетяване на успешното развитие на двустранните отношения между София и Скопие в контекста на тяхната европейска и атлантическа интеграция. Това е целенасоченото смесване на „политиката на идентичността“ с дневния ред на прагматичното и динамично – за да не кажем спешно – сътрудничество между двете страни в икономика, инфраструктура и сигурност. Отношенията между България и Македоноя през последните 30 години са имали различна степен на интензивност и ползотворност – от чувствителното затопляне и сътрудничество между кабинетите на Иван Костов и Любчо Георгиевски до хладната дистанция и самоизолация на режима на Груевски. Но инструментът за блокиране на всеки напредък през тези десетилетия винаги е бил един и същ – поредна провокация в сферата на „политиката на идентичността“.

В този контекст си струва да кажем няколко думи и за работата на българо-македонската историческа комисия. Не зная кой какво е очаквал и очаква от нея, но нейната работа не може да бъде нито бърза, нито светкавично успешна. Преди всичко, задачата поставена пред нейните членове е да открият и формулират теми, събития и исторически личности, които могат да бъдат свързващо звено и основа за приближаване на двете страни в тъй чувствителната сфера на „политиките на идентичността“. Аз смятам, че в тази сфера Македония има да променя наистина доста повече неща, отколкото България (Без това да означава, че ние нямаме митове, с които трябва да се разделим.) Но хайде да мислим спокойно и разумно. Идентичността е конкретна рамка – основа на човешкото съзнание: лично, групово и обществено. Затова тя се променя бавно и противоречиво. Идентичността е като голям кораб в океана, който прави завой бавно и предпазливо – поради огромната инерция, характерна за голямата му маса. Ако идентичността се сменя светкавично – „корабът“ загребва вода и потъва. Правителството на Заев в Скопие си дава сметка за неудържимостта на тази национална митология, с която бе натоварен македонизмът както по времето на втората Югославия, така и при „античкия“ експеримент на автократа Груевски. „Античката“ идентичност е по-лесна за отхвърляне – може би защото е по-нова и по-абсурдна. Ядрото на югослависткия македонизъм ще се променя по-трудно и по-бавно поради страхове, че изоставянето на неговите митове може да застраши самото съществуване на македонската държава.

Знаем, че в нашите обществени среди има хора, които биха насърчили „обръщането на кораба“ – корабокрушението на македонизма. Това е обяснимо като емоционална реакция, но промислено ли е като стратегическа визия? Какво очаква Република Северна Македония (РСМ), ако тя навлезе в остра криза на обществена и държавнополитическа идентичност? Щастливо обединение с България, или фрагментация, конфликт, отровени регионални отношения и нарастваща заплаха от ново отваряне на тъмните страници от балканската история?Ако допуснем внезапен срив на македонизма – особено под пряк български натиск – каква идентичност ще изплува отдолу? Симпатия към България или още по-голяма омраза ще носи тази идентичност?  Нека бъдем реалисти – времето на романтичния национализъм на Балканите приключи! Съществуването и стабилността на РСМ е основната предпоставка за геостратегически баланс в нашата част на Балканите, на чиято основа е единствено възможно позитивното стопанско, демократично и обществено развитие на всички страни в региона. Ние отхвърляме „политиката на идентичността“, осигурила съществуването на класическия македонизъм върху антибългарска основа. Но сме заинтересовани от постепенна и положителна еволюция на предефиниране обществената и държавнополитическа идентичност на Македония в посока на доверие, партньорство и общ интерес между България и РСМ като суверенни страни и близки съседи.

България е заинтересувана от един устойчив във времето и последователен процес на промяна и адаптация на историческите митове – най-вече македонистки, но също така и наследени от българската история, който ще бъде естествената основа за сближаване на двата народа. Ние не знаем дали това сближаване ще доведе до една в значителна степен припокриваща се идентичност, или ще съхрани специфичната идентичност на нашите македонски съседи в една нова концептуална рамка, която да загърби антибългаризма и да ни направи отново ако не братя, то поне близки съседи, споделящи успеха си и разрешаващи съвместно проблемите си.

Българо-македонската комисия трябва да бъде оставена встрани от политическото злободневие за да работи. Не съм пленник на илюзии и зная, че върху нейните членове се оказва и ще се оказва политически натиск. Без него няма да минем – най-малкото като стимул за добронамереност и като инструмент за коригиране на провокации и от двете страни. Но този натиск не бива да бъде нито открит – публичен, нито заплашителен. Комисията трябва да работи зад закрити врата, да се отчита публично за работата си, а политиците трябва да оценяват нейните постижения или недостатъци за да коригират съвместно изискванията си към нея.

Струва ми се, че българо-македонските двустранни отношения биха били успешни, ако магистралата и железницата София – Скопие, както и редица други прагматични проекти бъдат осъществени значително по-бързо, отколкото ще се случи финалното затваряне на дилемите, свързани с „политиките на идентичност“. Нека дадем прагматичен шанс за сближаване на България и Македония в конкретни, практични неща. Ако успеем – по-дългосрочните цели ще имат по-здрава основа. Защото успехът в двустранните отношения ще променя и двете страни – може би не много бързо, но с висока степен на сигурност.

 

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Тайният явен кукловод на България

Ако нацистката диктатура приключи с категорично военно поражение, позволило режим на цялостна денацификация, на комунистическият режим в СССР и неговите сателити бе сложен край чрез съвкупност от гъвкави полу-публични и неформални договори между победилия Запад и рухналата болшевишка империя. Този договорен край отвори пълноценни възможности за съхраняване на комунистическите обществени елити – особено тези в службите за сигурност, но и в по-широк план – на почти всички останали сектори на комунистическата управляваща класа – номенклатурата. Тези страни, които разгърнаха силни антирежимни дисидентски движения – Полша, Чехословакия – успяха да ограничат всевластието на номенклатурата и частично да предотвратят пълната й трансформация в нов стар обществен елит на своите държави и общества. В други страни – България, Румъния, особено – постсъветските републики, комунистическата управляваща класа успя да овладее и да предотврати съществена част от процесите на обществена трансформация, съхрани своя контрол върху националната икономика, разграби държавните активи и подчини на волята си новите крехки държавни институции, възникнали чрез имитация на либералнодемократичната политическа система. Тази трансформация на номенклатурата в нова – стара управляваща класа носеше изцяло криминален характер, а новият статут на бившия комунистически елит най-кратко може да бъде определен като мафиотска олигархия, недопускаща каквито и да е механизми на законов контрол върху своите действия.

Със своето наследство на най-верен сателит на Съветския съюз, българският комунистически елит на практика възпроизведе не само своя контрол върху посткомунистическите държава и общество, но успя и да съхрани изцяло специалните отношения на своята подчиненост и органична свързаност с управляващата олигархия в постсъветска Русия. Българската номенклатура в продължение на 45 години функционираше като колониална администрация на съветската имерия в България, а след рухването на империята се трансформира в криминална олигархична структура, органично свързана и пряко зависеща от руския неоколониален постимпериализъм. Опитите на неочаквано силната в първото десетилетие след 1989 г. антикомунистическа опозиция СДС да създаде нов, алтернативен обществен, полтически и – донякъде – стопански елит на посткомунистическа България претърпяха провал. След завръщането на бившия цар начело на изпълнителната власт в България през 2001 г., порочният кръг на цялостен контрол на милиционерската олигархия върху националния ни живот наълно се затвори. Това, разбира се, включваше и необратимо установен неоколониален контрол на руската олигархия върху българския национален живот.

Москва разреши присъединяването на България към НАТО и ЕС поради няколко лесно обясними причини. През последните години на 20 век руската държава бе твърде слаба за да предотврати интеграцията на бившите си сателити от източна Европа в евроатлантическата система за сигурност и развитие. За Москва се оказа по-привлекателно да изпрати в Брюксел група свои потенциални „троянски коне“, вместо да инвестира ресурси и усилия в удържането им извън институциите на Запада. Така на Позитано 20 се изправи „генералското движение“ – вътрешното ядро на московската агентура в България – и обясни на потресените членове на преименуваната БКП, че курсът на партията е ходом марш към НАТО. По аналогичен начин бяха решени в БСП и проблемите на българското присъединяване към ЕС. Москва се отнасяше със зле прикрито презрение към икономическия гигант и политическо – стратегическо джудже с център Брюксел. Едва опитите на ЕС да започне интеграция на постсъветското пространство чрез Източно партньорство запалиха червената лампичка на опасност за набралия сила и самодоволство режим на Путин. От важно значение бе и фактът, че гражданските и политическите кръгове около демократичната общност успяха да убедят Запада – Брюксел и Вашингтон, че България е в състояние да се променя и да бъде лоялен партньор и съюзник. Така е, взехме си грах на душата, твърдейки подобни неща…

Руският контрол върху България на практика никога не е прекъсвал – дори и в най-мрачните години на държавнополитически разпад за Русия в началото на 90-те години. Първият акт за съхраняване на индиректен политически контрол върху България бе създаването на ДПС начело с лоялен руски агент и с помощта на новото ръководство на старата БКП – Луканов и Младенов. Контролът върху етническите отношения бе и си остава най-базисния инструмент на бившата имерия за манипулиране на обществената и политическа лабилност на бившите сателити и съюзни републики. Именно този инструмент породи вълната от братоубийствени конфликти от Южен Кавказ до Прибалтика при разпада и след разпада на съветската империя. В България, за щастие, не се стигна до проливане на кръв. Тук сработи напълно страхът от кървав конфликт на междуетническа основа. ДПС се превърна в пирамида с няколко основни функции. Тотален контрол върху цялостния живот на турските и мюсюлмански общности в България. Незаобиколим властови фактор в създаването на парламентарни мнозинства и упражняването на масиран корупционен контрол върху лабилните структури на посткомунистическата българска квазидържавност. Основен агент-провокатор на политически и обществени кризи с цел премахване на неудобни за Москва и за корупционната й агентура в София правителства, политици и конкретни политики.

Русия съхрани своя контрол върху бившата комунистическа партия, която наскоро навърши 100 години във вярна служба на Москва. Създавани и употребявани бяха и поредица от политически и обществени движения, призвани да уплътнят руския неоколониален контрол върху определени сектори от обществото и политики на държавата в десетилетията след началото на новия век – партии като Атака, „национално“ движение русофили и т.н. Руският контрол върху България се гради върху специалните връзки на бившите специални служби и на стопанските и политически елити, наследени от епохата на комунистическо управление. Влиянието на Москва е фокусирано върху няколко основни стратегически инструмента. Първо – енергиен монопол. Една страна, която не контролира енергетиката си поне отчасти не може да бъде нито независима, нито надежден партньор на никого както в икономиката, така и в сигурността. Руският енергиен монопол в България има няколко основни функции. Първо, той е основен фактор за съхраняване на стратегическия контрол върху България, която може да си членува където си ще, но е зависима от едно кранче за газ, една рафинерия и система за ползване на течни горива, една ядрена технология и гориво за нея и т.н. … Второ, руският енергиен монопол е мощен изнструмент за арогантно ограбване на България чрез произвола на монополно високите цени. Трето, руският енергиен монопол е инеструмент за извличане на криминални свръхпечалби над монополно високата цена чрез системен рекет върху закона и контрола на българската държава върху вноса, износа и разпореждането с енергийни ресурси. Ако не разбирате за какво става дума, пояснявам – пристанище „Росенец“. Последно – но не и по значение, руският енергиен монопол е мощен инструмент за корумпиране на българската държава и представляващите я политици и администратори в полза на изгодни за имерската метрополия решения.

Вторият стратегически инструмент на руския контрол върху България е всеобхватната корупция, свеждаща функционирането на българската държава до поредица от криминални механизми за контрол на милиционерската олигархия върху стопанството, правосъдието и останалите клонове на държавната власт. Чрез механзмите на корупционно въздействие проекторешенията за изграждане на газови интерконектори със съседните страни отлежават на дъното на чекмеджетата на администратори и министри в продължение на десетилетия, докато монополът на „Газпром“ си остава в сила. Чрез неформално корупционно финансиране на партии, политици и администратори руските енергийни корпорации съхраняват не просто монопола си, но и пълната си безнаказаност на българска територия – каквото и да вършат. За да опишем подробно корупционната система на подчинение на България от Москва трябва да се напише монография, но за да бъдем по-пестеливи, нека споменем само още нещо – много важно: КТБ. Тази банка, зад която надничат структурите на руския финансов контрол върху българските институции и публични фигури на практика установи преки конфузни отношения с огромната част от българския национален елит. Тези конфузни отношения „гърмят“ и до ден днешен по повод на пореден компромат или политическа кампания. Ако се съмнявате в руската връзка на Сарайската креатура КТБ – обърнете внимание: банката фалира непосредствено след едно друго значимо публично събитие – отмяната на строителството на „Южен поток“… За което строителство казват, че – подобно на случая с проекта АЕЦ „Белене“ – са били направени поредица от плащания, впоследствие увиснали във въздуха.

След излизането на Русия в режим на открито съперничество и геополитическа конфронтация със Запада, стратегическият интерес на Москва в България се реализира в още един – трети инструмент на контрол и масирано въздействие – пропагандната хибридна война, разкъсваща и противопоставяща българското общество по примера на арогантната имперска инвазия на Руската империя в България през 80-те години на 19 век. Целите на тази хибридна война са описвани многократно, поради което тук ще си спестим подробности. Ще се наложи да кажем само следното. Основна цел на войната е да убеди устойчиво мнозинство българи, че членството на страната в ЕС и НАТО е в ущърб не само на националните ни интереси, но и на частните интереси на всеки обикновен българин. Фактът, че ЕС е основният – и на практика единствен нетен донор на ресурси за развитие на България не притеснява хибридните стратези. Фактът, че ЕС дава на България, а Русия я граби – също толкова арогантно, както след 1944 г., както през целия комунистически период – не разколебавава хибридните стратези. Фактът, че олигархична Русия, издържаща се от консумация на природните си ресурси не притежава алтернативен стопански и социален модел на развитие, който да предложи на България вместо „задушаващия“ ни модел на ЕС, не засрамва великодържавните стратези. Целта на хибридната война е да всява конфликт, разделение и безпомощност сред европейските – и особено източноевропейските страни – за да бъде възможно за Москва да ги преподчини отново заобикаляйки обединените институции на ЕС и – евентуално – НАТО.

В България хибридната война е особено ефективна поради няколко причини. Първо, поради наличния общ културен афинитет към Русия, подхранван от източници на българската история, въпреки мрачните свидетелства за устойчивата великодържавна цел – редуциране на българската държава до статут на теиритория – колония. Второ, поради всеобхватният контрол и зависимост на българската посткомунистическа олигархия от структурите на олигархията – майка в Москва. Трето, поради сериозните дефицити на българското обществено развитие от последните три десетилетия, през които българското общество преживя силна демографска – емиграционна криза, социална и икономическа поляризация, мащабни обществени разделения и конфронтация, слабост и неефективност на българската държава. Непренебрежимо значение има и склонността на немалко българи да се поставят в услуга на враждебния имерски интерес – по причини, унизителни за българското национално достойнство.

България пропусна благоприятните условия на международната среда през 90-те години и началото на новия век за да осъществи своята пълноценна национална еменципация от великодържавен контрол, да скъса пъпната връв на своята зависимост от бившата метрополия. Пропуснахме възможността пълноценно да възстановим независимата българска държава и да изградим политически и обществен елит с национално достойнство, гарантиращ независимост и суверенитет. В днешните условия на разгръщащо се геополитическо съперничество и нестабилност ще бъде много по-трудно да постигнем тези цели. Но не можем да спрем да се опитваме – другото би било признаване на поражение.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Ф-16 и българската национална сигурност

Закупуването на изтребител Ф-16 за българската военна авиация е правилното решение от гледна точка на стратегическите национални интереси на България в обозрима перспектива. Не съм компетентен да оценявам военно-технологичните качества на този самолет в сравнение с другите възможности. По силата на здравия разум мога да допусна, че ако всички съседи на България са въоръжени с модификации на този изтребител (Сърбия е особено изключение), ако той е на въоръжение във ВВС на Израел, ако повечето централно и източноевропейски страни са го въвели на въоръжение в своите ВВС – то Ф-16 очевидно има качествата, които го правят предпочитан избор. В бивша източна Европа само две национални армии – на Чешката Република и Унгария – са въоръжени с изтребителя на СААБ „Грипен“, но не са го закупили, а са го взели под дългосрочен наем или лизинг. Но закупуването на Ф-16 за Българската армия има смисъл далеч отвъд военно-технологичните характеристики на този изтребител.

Като член на НАТО България се ползва от общите гаранции на Алианса като система за сигурност срещу ангажимента да приведе своите въоръжени сили, тяхното въоръжение, оборудване и комуникации в съответствие със стандартите на НАТО. За съжаление, през изтеклите 14 години на членство ние направихме твърде малко за да реализираме това свое задължение. Междувременно развитието на международната система и стратегическият контекст, в който съществува българската държава през последното десетилетие издигат нови предизвикателства пред националната ни сигурност. В непосредствена близост до нас се реализира стратегическия проект на Путинова Русия за всеобхватно противопоставяне на Европа и на Запада. Москва не разполага с ресурсите за директна завоевателна политика извън сферата на постсъветското пространство, но води масирана пропагандна – хибридна война за дестабилизация на източноевропейските общества, за вътрешна поляризация и антагонизиране на общественото мнение в страни като България с цел доброволна промяна – и подмяна на техния избор в полза на членство в ЕС и НАТО. Русия не разполага с алтернативен социален, стопански и отбранителен модел, който да предложи на своите европейски съседи вместо членството им в институциите на Запада. Самата Русия се задъхва от провала и блокадата на собствения си опит за модернизация. По силата на вековни традиции на имперско стратегическо поведение Москва „изнася“ в чужбина вътрешните си напрежения и играе изцяло негативна роля за дестабилизация на европейските общества. Балканите са основен прицел на тази стратегия на Кремъл.

На юг от нас се разгръща новия проект на Ердоганова Турция, която се оттегля от ролята си на преден пост на Запада спрямо Близкия изток и Евразия – роля, която Турската Република играеше през Студената война и до края на 20 век. Националната идеология на кемализма бе заменена с идеология и стратегия на неоосманизъм и „многовекторна“ политика на качествено нови отношения с Русия, с арабския свят и Иран. Интересът и въвличането на Анкара в балканския регион се увеличават с всеки изминат ден. Разрастващият се интервенционизъм и ново партньорство между Москва и Анкара  се разгръщат в условия на многоизмерни кризи на европейската интеграция, които засягат и потенциала на Европа да се защити от поредица нови и стари предизвикателства като тероризъм, масирана имиграция и т.н.  В тази ситуация непрекъснато нараства значението на преките отношения между страни като България – заемащи гранична позиция в системата на евроатлантическа сигурност – и САЩ. Стратегическото партньорство на България със САЩ е все по-важна предпоставка за българската национална сигурност.

Дневният ред на политиката във Вашингтон също се променя, но базисните интереси на САЩ по южната и източната граница на атлантическия свят остават непроменими. За Америка е важно да спира експанзията на руския стратегически проект срещу източна Европа ако не желае да допусне ерозия на своята собствена система за сигурност, за която военното присъствие на територията на Стария континент е от ключово значение. Ако през Студената война това присъствие на американската военна сила бе концентрирано в западна Европа, днес неговият център се измества все повече на изток. Румъния и Полша максимално се възползваха от тази промяна на стратегическата ситуация. Двете страни са ключови съюзници на Вашингтон за ограничаване и спиране на руското стратегическо проникване в Европа. Но стратегията на Русия не се изчерпва с натиск върху бившите страни от Източния блок. Русия навлезе в Близкия изток, упражнява нарастващ контрол върху Сирия и задълбочава партньорството си с Турция. Анкара търгува с Вашингтон и Брюксел буквално за всяка своя стъпка в подкрепа на западните интереси и стратегически позиции. Русия очертава полукръг на нарастващ стратегически натиск върху източна и югоизточна Европа, а Турция се възползва максимално от това. В тази ситуация за Вашингтон е важно да преструктурира своите регионални съюзи, включително на Балканите. „Гърция противодейства на зловредното руско и китайско влияние… и е стълб на стабилността на сложните Балкани“,  твърди „Интегрираната държавна стратегия“ на Държавния департамент на САЩ. Според тази стратегия позицията на Гърция е „от ключово значение за националната сигурност на САЩ.“ (в-к „Катимерини“).

Нека обобщим. На север от нас Румъния заема позиция на все по-ключов съюзник на Вашингтон с лице към нарастващия руски натиск. На юг от нас стратегическата роля на Гърция за САЩ нарства в същата пропорция, в която отслабва надежността на Турция като преден пост на западния съюз спрямо Близкия изток и Евразия. На запад от нас промените в Македония бяха осъществени с посредничеството на Вашингтон и Брюксел с цел стабилизиране на Западните Балкани и повишаване на тяхната устойчивост спрямо външен стратегически натиск. България пряко печели от тези промени и подобрява отношенията си със Скопие. Сърбия остава основния съюзник на Москва в региона и както историята, така и настоящето ни дават категорични основания да твърдим, че колкото по-близо е Белград до Москва, толкова по-несъвместим е руския стратегически интерес с интересите на България. Къде сме ние? Разделени сме на „фили“ и „фоби“, предоставили сме националното си информационно пространство за яростна пропагандна война на великодържавния интерес срещу България и българската принадлежност към Европа и Запада. Ние можем да бъдем ключов съюзник и стратегически партньор на Вашингтон в рамките на западния съюз, за да гарантираме устойчиво и дългосрочно своята национална сигурност и модрнизацията си, но вместо това сме вътрешно блокирани и раздвоени от успеха на хибридната война да разложи и противопостави българската политическа класа и обществено мнение във време, в което трябва да се заеме позиция. Някой би казал – че защо да сме съюзници на Запада и Вашингтон, защо да не сме съюзници с нашите руски братя? Хайде господа, сложете на масата това, което ви предлагат вашите руски братя. Какво предлагат на България, а не какво предлагат лично на всеки един от вас. Военен съюз с Киргистан и Беларус? Руски технологии и инвестиции за модернизация на България? А самите руснаци откъде ще ги вземат – ако ги имаха, щяха да модернизират първо самите себе си. Гаранции за национална сигурност на България – откъде? В центъра на Балканите, заобиколени от инфраструктурата на западната система за сигурност? На границата с новия стратегически неоосмански проект на Анкара – все по-близък партньор на Москва?

Петата колона знае, че няма какво да извади като реална алтернатива на принадлежността на България към Европа и западния съюз. Затова играе хибридния покер с поредица от блъфове, призвани да дисквалифицират страната ни като печеливш и надежден съюзник на НАТО и ЕС. В този контекст можем да се върнем на стратегическата стойност от закупуване на изтребителя Ф-16 за българските ВВС. Подобна стъпка би ускорила интеграцията на България в системата на атлантическа сигурност. Тя би дала гаранции на Вашингтон за перспективата на едно задълбочаващо се стратегическо партньорство с България. Би изчистила – поне отчасти – образа и реномето на българската държава като съвкупност от случайно издигнали се хора на власт, които не знаят какво искат и могат да действат само под натиск – откъдето дойде по-големият натиск, натам и вървят. Сделката за Ф-16 би била добра стъпка за дългосрочния ни национален интерес – за дългосрочната ни национална сигурност. Една добра стъпка, която трябва да бъде последвана от други добре об,мислени и последователни стъпки в същата посока.

И пак виждам вечния намръщен неверник от Ганковото кафене, който пита: „Стига бе, ами ние какво печелим от това, че си даваме парите на Америка?“ В кафенето нямат отговор на този въпрос. Затова нека им припомним нещо, което кибиците там могат да разберат. Днес България продава оръжие на външни пазари на стойност 1,5 пъти по-голяма, отколкото най-големите продажби през 80-те години. Тези външни пазари се осигуряват от партньорството и съюзничеството на България със САЩ и в НАТО. Това не сте го чували досега, нали? Хубави пари се плащат, за да не знаете такива неща…

 

 

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Либерали срещу консерватори или гражданинът срещу „народа“

За Орбан ли си, сине майчин, или против него? А-а, значи си либерал – или не, значи си „консерва“. Ей такива ми ти повторения на „Бай Ганьо у Иречека“ се случиха по нашенско след като ЕП гласува резолюция срещу унгарския премиер и управлението на неговия кабинет. Впрочем, най-голям бой отнасят тези, които се опитват да заемат позиция „ем тъй – ем тъй“… Не желаят да подкрепят нито европейските левичари, нито десните популисти, Орбан включително. Тъй като се наместих от самото начало в тази съмнителна група по средата, ще рискувам да си изям докрай кьотека и от ляво, и от дясно. За мен има две по-важни разлики от това либерал ли си или „консерва“. Първо, демократ ли си или авторитарист? И второ, подкрепяш ли интегрирана Европа, или смяташ, че тя е само украшение на многообразните национализми, избуяващи наново навсякъде по Стария континент?

Преди няколко години унгарският премиер Виктор Орбан съобщи, че се отказва от либералната демокрация и ще гради нелиберална. Спорно е – все още – какво означава това. Доколкото разбирам, нелибералната демокрация ще бъде в служба на „народа“ и ще прекрати злоупотребите с „народа“ от страна на многообразни зложелатели, започвайки от Сорос и свършвайки с определени медии и магистрати. Има два възможни подхода към изграждането на политическата система на едно общество. Първият подход е от човека, от гражданина – към държавата. Човекът може да бъде приоритет на държавно строителство от различна гледна точка. За класическия либерал човекът е надарен с неотчуждаеми права, част от които доброволно отчуждава с цел създаване на минимална държава, бранеща границите на неговата свобода спрямо свободата на другите в обществото. За християндемократа човекът е Божието творение, на което е дадено да познае свободата на избора между добро и зло, да опредмети своята любов към ближния в грижа и подкрепа за другите и да създаде една държава, припознаваща и охраняваща свободата на своите граждани. За социалдемократа приоритет има общността на непривилигерованите, но без гаранциите за демократичните права и имунитети на гражданина, тази общност не може да бъде защитена срещу силните на деня. Така в държавното строителство вървим от човека, от гражданина – към институциите, производни на неговата воля и интереси.

Когато в основата на държавното строителство стои „народът“, основният проблем за решаване е кой и с какво право говори от името на народа. Хегел е казал, че „народ е това общо, което не знае какво иска“. Затова в историята кой ли не е говорил от името на народа – крале и патриарси, харизматици – религиозни и политически, лидери, превърнали се в диктатори … и т.н. („Народна Република България“ – помните ли?) Рисково начинание е кой ще завладее „микрофона на народа“, кой ще започне да говори от негово име. Затова, без да сме непременно симпатизанти на Сорос, на международните банкери, на либералните тарикати, ще се възпротивим на такъв тип политически режим, който говори от името на „народа“, независимо от това дали иска съветска власт или „нелиберална демокрация“. Защото и в Иран аятоласите практикуват демокрация – от строго нелиберален тип, между другото. Разделителната линия между либерали и консерватори не преминава през делението либерална срещу нелиберална демокрация. Консервативният демократ застава с не по-малко усърдие от либерала зад правото на гражданина да определя институциите на своята държава. Именно гражданската воля – а не „народът“ – е тази, която легитимно може да определи дали едно управление трябва да бъде по-консервативно, ориентирано към традиция, национална солидарност, духовна – религиозна идентичност, или да бъде по-светско, по-либерално, по-неангажирано към проблемите на идентичността и естествената солидарност. Гражданската воля трябва да реши дали една държава да бъде по-малка – а пазарът всемогъщ, или държавата да разполага с инструменти за стратегическо действие, които да коригират пазара в подкрепа на една или друга част от общността, в полза на един или друг публичен приоритет на общността. Тук вече чертаем границата между консервативния демократ, който мобилизира гражданите в подкрепа на своята визия за общността, и десния популист, който вика на помощ „народа“ за да може да си прави каквото си иска.

Вляво нещата не са принципно по-различни. Социалдемократът/левият либерал, които имат свои визии за човека и обществото са наистина демократи, ако признават правото на гражданина да произведе общността и да определи посоката, в която действат институциите на държавата. Комунистът, левият популист, тарикатът с вдигнат юмрук и пищов на задника не се интересуват от гражданина. Те апелират … да, да, към „народа“, към класата, към масата, към всичко, което лесно могат да обърнат в тълпа, за да я яхнат в посока да превземат обществото и държавата в полза на тяхната, собствената им левичарско – популистка власт. („Аз демокрацията я разбирам като народът да има за ядене“, казваше другарят Живков.) В тази категория са и множеството новопоявили се в епохата на постмодерна кресльовци в полза на „новите потиснати малцинства“. За тези кресльовци гражданинът в своето мнозинство е „ретроградна маса“, „бяло сексистко прасе“, „националист“, „християнски фундаменталист“ (т.е. – хрисиянин) и т.н. Положителните герои са тези, които са в девиация. Нищо лошо – хората са различни. И по пол, и по род, и по раса, и по култура, и по религия. Техните различия се отнасят до собствените им житейски избори и прояви, а общото между тях, което не зависи от малцинствените – общностните им специфики, е техният единен, универсален статут на граждани. Стратегиите на мултикултурния радикализъм е да се политизират различията, за да се торпилира единството на гражданската общност, да се потърсят враговете сред съгражданите, които „не са от нас“. Питайте, питайте политиците си – на гражданина ли служат, гражданската общност ли представляват, или се пъчат в полза на „народа“, на „онеправданите … вие ги избройте“ малцинства, крилца и перца на постмодерната вакханалия в услуга на хаоса и диктатурата на „коректността“. Коректност към кого, по точно…?

Ето там е разликата – между гражданина и „народа“, основната разлика. Питайте първо за нея, а след това търсете къде са либералите, консерваторите, зелените и червените, кафявите и хамелеоните – по-лесно ще ги намерите. Но хайде да се върнем у дома, в Европа, защото тя е в процес на преобразуване и – може би – на преосноваване. И в този процес трябва да различим тези, които смятат обединена Европа за основата на своето по-нататъшно развитие – национално, регионално, лично, от тези, които биха искали европейският проект да се самоограничи до „Европа на суверенните нации“. Не осъждам никого – всеки има право на избор. Британците, макар и с незначително малцинство избраха път извън обединена Европа. Други смятат за полезен един европейски проект, редуциран до безмитна зона и споразумение за свободна търговия. Трети искат нова дефиниция на Европа около нейните традиционни основания и идентичност, а не около абстрактно-глобалисткия модел на приютяване на всекиго отвсякъде в общността на Стария континент. Според мен интересът на България е в това, да имаме силна и федерална Европа в определени ключови направления на обществения живот – обща сигурност, добре охранявани външни граници, единна финансова и икономическа политика и политика на развитие, обща външнополитическа стратегия и проекция на международна сила. И същевременно подкрепям една по-децентрализирана в посока национален суверенитет Европа в областите на политиката на идентичността, културата, образованието, регионалното развитие и общностната солидарност. Затова не бих казал, че съм изцяло федералист – или пък суверенист. В днешния свят, особено ако си периферна държава като България, имаш нужда от силни съюзници и интегрирана общност – заслон срещу ветровете на глобалните трансформации. И имаш нужда от топлината на своето наследство, идентичност, родова история и общностна солидарност – в семейството, в общността, в националната общност.

Живеем във време на мащабни промени. Когато задуха вятърът на промяната, първата работа на тарикатите е да си сменят табелите. Преди има няма 30 години го живяхме този хаос на пренареждането. Спокойно – промяната, която идва е много по-дълбока и ще породи много по-голям хаос от този след края на комунизма. Затова е важно да знаем кои са тези опори, без които ще се удавим в урагана на промяната. Много са, различни са и за различните хора са различни. Според мен най-важната опора е всичко това, което осветява и освещава свободата на човека – на гражданина, на работещия човек, на вярващия човек, на стремящия се към себереализация човек, на оличностения човек. Внимавайте в изкушенията на табелите – сменят ги бързо, изкусно и тарикатски. За да ви поведат натам, накъдето вие нямате работа.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Класическият либерализъм и „лошите бели мъже“

Ако човек се замисли, стремежът към нормалност в наши дни предполага да бъдеш последователен либерал – класически либерал. Ще ти се наложи да бъдеш либерал, ако все още смяташ, че в основата на правосъдието стои добрият стар принцип – Innocent until proven guilty (Невинен до доказване на обратното). Този принцип – последователно проведен, може да те спаси от грозното обвинение, че в 8 клас си натиснал съученичката Катя по време на един дълъг блуз и си я опипал в полутъмната стая на тийнейджърското парти. Ако се разкрие и срамната история с какъв мерак си погледнал колежката Ева една сутрин, влизайки в офиса през 1982 г., тогава вече и непредубедените свидетели на противното няма да ти свършат работа.

Либералният принцип на гражданското равенство и неотчуждаемите права на човека може да ти бъде пътеводна звезда ако се окаже, че си роден като редови бял мъж – сексист по произход, който няма съзнанието за прогресистки напредък сред всички други общности, които не съвпадат с неговата идентичност. Имаше на времето един сексистки (какъв друг) сръбски виц за изповедта на един мъж на третата годишнина от брака: „Прва година сум се борил за власт. Втора година – за равноправие. Трета година – за голи живот.“ Но това е балканския клон на международния сексизъм, практикуван от примитивната орда на белите мъже. Ако обаче сме равни пред съвестта си, пред Бога и пред човешкия закон – както постулира класическия либерализъм – все още имаме шанс да се справим с проблемите си, стига да съхраним този принцип – всеки се ражда с неотчуждаеми права и ги практикува като равнопоставен гражданин. И това се отнася включително за „бялото мъжко прасе“, както деликатно бива обозначена наша милост от по-прогресивните сили на съвремието.

Най- сетне – макар, че едва ли – класическият либерализъм има шанс да ни даде правото да гласуваме и избираме без да се срамуваме от това колко сме тъпи, застреляни и овчедушни, ако сме довели на власт някого с едно просто аритметично мнозинство от 50% + 1 гласа. Дори този някой да се нарича Тръмп, Обама, Борисов или Станишев. В истинската епоха на класическите либерални правила се смяташе, че демокрацията работи добре, стига да се спазват нейните процедури. Възможно е да изберем неподходящ човек, но ако съхраним правилата и нормите на демократичен живот, грешката – доколкото е такава – е поправима. За властта има много по-голямо значение да е представителна на волята на общественото мнозинство, отколкото да е съставена от най-умните и най-морални наши съграждани. Разбира се, уморени от изреждането на кой ли не на власт през последните десетилетия, ние сме скептични спрямо това автоматично действие на демократичната процедура. Особено след настъпването на епохата на масовата манипулация, на постистината и на „Кеймбридж аналитика“. Ако се замислим обаче, голяма част от проблемите ни са свързани с богатството и властта на хора, които не смятат, че ни дължат каквото и да е. Те се смятат за Богоизбрани да ни управляват независимо от това, което ние мислим за тях. И това се случва не само на тъмните Балкани, а в много по-голям периметър около тях. Затова – либерализъм му е майката! Класически либерализъм и либерална демокрация. Дано новите консерватори, които са в настъпление и в Америка, и в Европа, разберат колко е важно да се съхранят тези основни принципи на класическия либерализъм, които освобождават човека от произвол, дават му известна сигурност, че ще живее нормално, ако остави и другите да живеят според разбиранията си, и му позволяват да избира властта, която е със съзнанието на производна от волята на общественото мнозинство. Дано, дано, ама надали… Едва показали се на сцената, редица влиятелни фигури сред тези нови консерватори тутакси се отрекоха от либералния характер на своята власт. Това не обещава добро бъдеще – прескачането от трън на глог не е особено приятно, поне за мнозинството хора.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

„Политиката на идентичността“ и нарастващото глобално неравенство

„Политиката на идентичността“ – както отляво, така и отдясно – произвежда мощен ефект за прикриване на динамично нарастващите неравенства между хората в повечето общества на съвременния свят. През 70-те – 80-те години на 20 век на Запад се осъществи неоконсервативната революция срещу социалната държава и нейната преразпределителна функция в националните общества. Динамиката на неоконсервативната революция се осигуряваше не толкова от ситуационната криза на „държавата на благоденствието“, колкото от набралия сила процес на глобализация, чиито актьори имаха потребност да се разправят с ограниченията на националната макроикономическа регулация. Краят на кейнсианската регулативна система на национално ниво сложи началото на неограничения от каквито и да е отговорности глобален „свободен пазар“. Неоконсервативната революция (включваща нови дефиниции на държавата, на морала и на обществените отношения като цяло) постави началото на неолибералната хегемония в разбирането и практикуването на икономическия живот – чрез възраждане на легитимността на т.нар. напълно „свободен пазар“.

Стопанската глобализация увеличи многократно общественото богатство, но поляризира неговото разпределение в едно многократно по-изразено неравенство – вътре в обществата и между страните на Първия, бившия Втори и Третия свят. В този контекст политическата левица изгуби своята легитимна сфера на дейност – борбата срещу икономическото неравенство, срещу което комунистите се бориха с „пролетарска революция“, а социалдемократите – с реформизъм и преразпределение. Затова левицата зави към политиките на идентичността, които бяха формулирани от философите на Франкфуртската школа по време на младежките бунтове от 60-те години. На мястото на „пролетариата“, културните малцинства заеха ролята на „демиург на историята“. Тази нова левичарска стратегия се легитимира чрез яростен антинационализъм, политика на „мултикултурализъм“ и социален контрол чрез т.нар. „политическа коректност“. Глобалните корпоративни елити незабавно се съюзиха с това ново левичарство, което зад хаотичната защита на все по-екстравагантни „малцинствени права“ на практика прикриваше все по-арогантното преразпределение на света и нарастването на неравенството в рамките на глобализацията.

Този съюз на десния неолиберален глобализъм и левичарския мултикултурализъм постепенно изправи срещу себе си сглобяващия се съюз от противници на глобализацията и новата култура на състезаващи се малцинства. Първи срещу глобализацията се изправиха традиционалистките елити и техните общности, които произвеждаха все по-радикална съпротива – ислямизъм, разнообразен верски фундаментализъм, антимодернизъм, фашизоиден традиционализъм (неоевразийство)… Чупещите витрините на глобализацията „лудити“ – антиглобалисти постепенно бяха заменени от по-съдържателните възгледи на алтерглобализма. В бивша комунистическа източна Европа (както и в самата Русия) тръгнаха динамични процеси на реакция срещу неолибералния модел на прохода, който създаде поляризирани в неравенство и изтощени от социална нестабилност и политическа корупция общества. Тези процеси кристализираха в новите националпопулистки – националистически движения и политически проекти, които отначало тихомълком, а впоследствие все по-гръмогласно започнаха да се отричат от заветните цели на 90-те години – членството в клубовете на западния свят и приемането на моделите на развитие на Запада (преди всичко Европа).

Тези движения си осигуриха все по-внушителна подкрепа на базата на: антиелитаризъм – отхвърляне на националните меритократични елити, избирани у дома, но пребиваващи в и лоялни на Брюксел; възроден национализъм – срещу опитите за деконструкция на националните лоялности и вливане в едно многолико и аморфно „мултикултурно“ общество на Европа, примесено с все по-големи дялове мигранти от Африка и Близкия изток; политика на идентичността – защита на собственото национално общество от културните политики и практики на постмодернизма – „мултикултурализма“, акцент върху националното единство и националната традиция срещу хаотичния свят на състезаващите се ексцентрични малцинства. Срамната и публична „тайна“ на източноевропейския национален популизъм е, че зад един възроден „мек“ авторитаризъм той прикрива и утвърждава властта на консолидираната посткомунистическа олигархия във всяко бившо комунистическо общество. Орбан и Качински, Вучич и Груевски, Борисов и Фицо – навсякъде в източна Европа патосът на „националното възраждане“ прикрива все по-арогантния модел на олигархичен контрол върху стопанството и държавата, осветен от гигантска и всеобхватна корупция. „Специалните отношения“ с „патриарха на консервативната революция“ – Вл. Путин – са все по-важен елемент от успеха на този модел.

Политиката на идентичността – „либерали“ срещу „консерватори“, „националисти“ срещу „глобалисти“, „соросоиди“ срещу „путинисти“ – това са актьорите и техните битки на политическата фасада, която като димна завеса прикрива всеобхватно нарастващото неравенство и обществена поляризация вследствие на икономическите реалности на глобализацията и посткомунизма. Това неравенство има далеч не само икономически измерения. То е неравенство на гражданско представителство и достъп до власт. Неравенство на достъп до информация. Неравенство пред все по-мащабната машина на системна дезинформация и фалшиви новини. Неравенство на възможностите за човешко развитие. „Политиките на идентичността“, прикриващи фактите на това неравенство ерозират демокрацията – защото тя функционира успешно до определено ниво на неравенство и отказва да функционира при определени равнища на социална поляризация. Тези политики абсолютизират определени общностни лоялности за сметка на други и превръщат огромен брой хора в „слепци“, които отчаяно опипват различните части на „слона“, без да могат да разпознаят тяхната принадлежност към цялостния организъм на това благородно „животно“ – глобалната човешка общност. „Политиките на идентичността“ са политики на изкуствено и масирано оглупяване на хората, които освен феминисти, еколози, ЛГБТ, националисти, глобалисти и традиционалисти, са човешки същества, призвани да впишат хармонично своите различни идентичности в една все по-мащабна лична картина на света. Идеологиите и техните манипулативни технологии отново произвеждат измамни матрици на светове, които се оказват задънени улици.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized