Monthly Archives: ноември 2016

Мажоритарната система и президентската република: мафията взема държавата на ръчно управление в посока „Евразия“

Българската олигархия се умори да сменя скоростите на возилото, на което язди българското общество и държава. Смяната на мек с твърд режим на ограбване на българските граждани доминираше през по-голямата част от пост-комунистическия преход, в който на мястото на правителства с по-концентрирана и автономна позиция за реформиране на страната идваха преки марионетки на мафията, безропотно изпълняващи заповедите за катастрофиране на икономиката и държавата. Не може да се твърди, че реформистките правителства са били независими – след 1995 г. независимост от контрола на олигархията не съществува. Но те бяха необходими за да изправят стопанството и държавата на крака след поредния дивашки грабеж, осъществен от втория тип правителства – директни марионетки на милиционерската мафия. Реформистките правителства бяха търпяни условно и до време – не защото са застрашавали пряко олигархичния контрол, а защото в един момент стратезите на мафията преценяват, че са се натрупали достатъчно ресурси, които трябва да бъдат ограбени. И защото обикновените хора са позабравили катастрофите, причинени от директните марионетки на олигархията в управления като тези на БСП, ДПС…

Ангажирането на една телевизионна чалготека в кампания за т.нар. „мажоритарна система“, както и подновените оферти за конституционна промяна в полза една президентска система на управление показват, че пост-комунистическата олигархия изисква промяна на този утвърден модел „спри – тръгни“ от последните десетилетия. Господарите на задкулисието се ориентират към една масирана концентрация на политическата власт в ръцете на няколко души – президент., лидер на парламентарното мнозинство, премиер – която да замени по-сложната и амбивалентна система на контрол върху повече политически фактори в рамките на парламентарната република. Тези техни намерения по всяка вероятност произтичат не само от стремежа за поемането на държавата перманентно на „ръчно управление“ от задкулисието, но и от надеждите за устойчива геополитическа пре-ориентация на страната в посока към евразийски авторитаризъм. След монополизирането на медийната среда, след установяването на олигархичен контрол върху основните икономически активи на обществото и държавата – включително върху консумирането на европейските фондове, целта днес е да се монополизира контролът върху политическата система в отхвърляне на всяка възможност за смислено присъствие на опозиционна – гражданска позиция в институциите на държавата.

Те все още не са извадили открито сопата – подобно на хазяите си от „вертикалата на властта“ на североизток. Засега действат косвено, чрез механизмите на популистката заблуда и овладяват инструментите на политически контрол индиректно – чрез квази-легитимистки претенции за мажоритарна система и президентско управление,в рамките на една формално все още демократична структура. Но когато властта бъде концентрирана в ръцете на един послушен – за предпочитане неопитен президент и на една партийна върхушка, създала си комфортно мнозинство от 2/3 в парламента чрез мажоритарния вот, пред милиционерската мафия се отваря ветрило от възможности за контрол върху страната според ситуацията – чрез мек авторитаризъм и институционален грабеж, или чрез пряко насилие и суспендиране на граждански права при възможност за по-открит „евразийски избор“.

Подкрепяйки чалгаджийските марионетки на мафията в техния брутален натиск за моментална промяна на ключови демократични механизми като избирателната система, българските граждани сами плетат въжето, на което ще бъдат обесени техните права и свободата им да контролират собствения си живот.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Бунтът на търмъците и покрусата на елитите: някои уроци на вчерашния ден

По повод статията на Димитър Камбуров „Тръмп и бунтът на търмъците“  http://www.kultura.bg/bg/article/view/25367

Мога да разбера и недоумението, и покрусата… Но се опитвам да схвана и нещо друго, за което авторът не ни дава знаци, че разбира. Тези хора, които избраха Тръмп – нищите духом, ако предпочитате – бяха там, на местата си през цялото време, през което по-интелигентните, по-възпитаните, по-успешните и по-толерантните управляваха Америка посредством своите компетентни либерални елити. Елитите вярваха, че могат без проблеми да опаковат, да манипулират, в краен случай – да изолират изоставащите, глупавите, без-езичните или просто неуспяващите по пътя си към своята голяма цел – глобална пазарна и мултикултурна общност, чийто първообраз бяха самите САЩ. Оказа се, че не могат – или, по-точно, могат до определено време и до определена степен. След Едуард Бърнейз демокрацията функционира като механизъм за създаване на максимално прилична и допустима виртуална реалност, която гласоподавателите да пожелаят да си купят – подобно на новата четка за зъби или чадъра на разпродажба в мола отсреща. Този механизъм се оказа толкова успешен, че елитите, които прожектират филмовата лента на тази виртуална реалност просто спряха да калкулират риска от внезапно завръщане на зрителите към света на физическата реалност. А този свят също се променя и много често – в лоша за мнозина зрители посока. Тръмп успя да покаже това – независимо от моралните или интелектуални качества на посланието. Той посочи с пръст изгубените в полза на глобализацията работни места в индустрията. Показа картината на бързо променящата се демографска структура на Америка в полза на имигрантите от юга – Самюъл Хънтингтън задълбочено анализира този процес и последствията му за завареното бяло все още мнозинство в Who Are We: The Challenges of America’s National Identity. Но тази академична публикация бе успешно опакована в мълчание и поставена в периферията на публичния дебат от либералните елити, за които имиграцията е и средство за преутвърждаване на собствената им политическа хегемония.

За мен няма съмнение, че бъдещето на света е в глобална интеграция и еволюция на идентичности в процес на много по-активно между-културно общуване. Не е без значение обаче КАК ще става това. Не можеш да се бориш с идентичността на собствените си племенни общности – с „глупавите бели мъже“ – като организираш масирани нашествия на чужди племена с аналогична или по-примитивна идентичност: дали на латиноси в Америка или на мюсюлмани в Европа… Всъщност – можеш, но ако го направиш, не се учудвай, че собствените ти „червени вратове“ са се разбунтували срещу тебе. Подобно на всяка високопоставена класа, либералният елит не търпи негативите на мултикултурализма и глобализацията – той бере само техните плодове: евтина работна ръка, космополитна кухня, достъп до мъдростта на всички народи. Негативите остават за „червените вратове“ – загуба на работни места, междуплеменни конфликти, в които заварените племена са с вързани ръце като следствие от табутата на мултикултурализма и на „свободната търговия“… Демокрацията на либералния елитаризъм просто си купи билет за най-експресния влак към бъдещето без да се интересува особено от факта, че големи маси от хора остават като все по-неудовлетворени изпращачи на гарата. Глобализацията намали леко неравенствата между Севера и Юга, но засили драматично неравенството в самите общества – и на Север, и на Юг. Десетилетия наред социолозите бият камбаната за ерозията на американската средна класа. Причините са очевидни – свободен пазар плюс глобализация. За какво очаквате да гласуват при това положение Канзас и Небраска – за Хилъри Клинтън, която заедно с вече бившия си съпруг е една от визитните картички на скоростната глобализация? Бунтът на низините срещу спиращата дъха промяна – стопанска и културна – ще бъде все по-яростен и грозен. Въпреки, че в своите множествени измерения този бунт ще има тежки последствия за самите социални низини – и ще се обърне срещу тях. Защото тях не ги води реалистична идейна и политическа стратегия, а популистки тарикати, качили се на вълната на отрицанието. Така е – за урок на софистицираните либерални елити. Лъжейки другите с прожекцията на илюзорна – виртуална реалност, тези елити излъгаха преди всичко самите себе си. Пропуснаха възможността да се променят и да овладеят надигащата се вълна на протест и дори отчаяние…

И две думи pro domo sua. В България тече аналогичен бунт, чието острие днес е референдумът за въвеждане на чиста мажоритарна система. Тези хора, които гласуваха ЗА не подозират, че тази система е още един инструмент за обезвластяването им в полза на мафията. Те вярват на гологлавия водещ – който е учил за мажоритарния вот във втори курс на Консерваторията – поради една единствена причина: защото виждат какъв смут и страх предизвиква мажоритарният вот сред заварените партийни елити – на партии и партийки… Клинтън не успя да обясни на провинциална Америка защо по-доброто бъдеще не преминава през популистки фокуси. Нито българските политици ще обяснят на хората защо мажоритарният вот обезвластява обикновения човек. Когато си подминал точката на остатъчна възможност да предизвикаш доверието на хората, единствената възможна опция е популисткият бунт. След който идва новото отрезвяване и тежкият махмурлук.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Българинът и съдбата на Сизиф

Българинът с готовност си кове съдбата на Сизиф. Тесният практицизъм на неговото съзнание и вечно подозрителният негативизъм на мирогледа му го осъждат на самота, на недоверчивост към сътрудничество и плахост при реализацията му като гражданин в по-идеалистични каузи. Знам, че огрубявам, че не всички българи са такива, но достатъчно много сред нас носят тези черти, та да определят как да изглежда общата картина на общественото ни поведение. Гневът и озлоблението ни, макар и често справедливи, се засилват прекомерно от недостига на благородство, с който мерим поведението на другите. Липсва ни чувство за йерархия, а оттам – царува у нас убеждението, че съдбата несправедливо е извела други хора напред и нагоре, а нас държи в подчинено положение някъде долу, в периферията на обществото. Затова импулсите ни да се доверим на лидер и да му дадем кредит на доверие са слаби, а водачите ни – като знаят на колко малко доброжелателност могат да разчитат – са плахи, неуверени и половинчати в страха си да не се провалят и да бъдат отритнати или осмени. Упоритостта ни е голяма, но недълговечна. Тръгваме подобно на Сизиф да бутаме камъка нагоре, но по средата на пътя някой минава, подиграе ни, нагруби ни или ни покаже други щастливци на върха, които са там без да бутат камъни по стръмнината… Загорчава ни от гняв и от чувство на несправедливост, изпсуваме на майка и пуснем камъка да се върне долу в ниското. После – осъзнали грешката си или не – слизаме и ние да го подкараме наново нагоре, защото трябва да се преживява от нещо.

Най-добре този цикъл на собствената ни безпомощност се наблюдава в публичния живот на най-новата ни история. Колко пъти ни лъжат, колко пъти ни примамват да изпсуваме и да изпуснем контрола върху тежкото бреме, което носим като собствен живот, и напук на гадната съдба – да засилим камъка на битието си надолу, пък каквото ще да става. Пиша това, защото отново сме там. Готвим се да изберем за президент един човечец, който още не знае къде се намира и къде отива, но има толкова ласкаво мнение за себе си, че е готов да стане маша на тези, които на няколко пъти през последния четвърт век ни докараха до просешка тояга. Те са хитреци и много добре знаят, че ако опре работата до там – открито да ни предложат ново свое управление и водачество, ще им откажем с оправдана ярост. Затова те са майстори на оперативните мероприятия и организираните измами, чрез които продължават да стоят на власт. През 2001 г. изтупаха праха от едно чучело и го инсталираха за цар – премиер на витрината на българската държава, докато я разграбваха отвътре. Понеже нямат повече царе подръка, сега находчиво намериха генерал, инсталираха го като политически новобранец и го помпят със самочувствие как ще управлява българската държава. На път сме да им позволим това да се случи. След избора на генерала ще дойде „преструктурирането на политическото пространство“, избори за парламент и пряко управление на милционерско-сарайската олигархия начело с Корнелия, Овчаров и Доган. Вие ги познавате, не ли? Знаете, че ако докопат властта, ще оглозгат всяка жива клетка от скелета на държавата. Ще ни докарат до пълна катастрофа и ще трябва да тръгваме пак от най-ниското. Ако въобще тръгнем…

Днешният свят не благоприятства експерименти като тези на Луканов, на Беров, на Виденов и на Станишев-Орешарски. Край нас духат ураганни ветрове и ако ни съборят – може и да не се привдигнем вече. Останахме малко и на все по-почтена възраст… Въпреки това сме на път да върнем шайката ненаситни милиционерски псета начело на властта. Поради гняв, поради чувство за поредна измама. Не казвам, че този гняв не е справедлив. За съжаление обаче е заслепяващ. „Е.ал съм му майката“, процежда през зъби средният българин. „Ще ми предлага той Цецка на мене… Какво ме лъготи, да не съм толкова прост?“ Правилно, прав си българино, пак си прав! Само внимавай накъде насочваш за пореден път шамара на гнева си. Да не се цапардосаш пак по собствения сурат…!

Вашият коментар

Filed under Uncategorized