Турското робство и „съжителството“ на мушмороците

Точно така – ваксини могат да се купят отвсякъде (http://www.faktor.bg/novini/balgariya/65528-p-moskov-idiotizam-e-detzata-ni-da-uchat-che-sme-sazhitelstvali-s-porobitelya-si.html), включително от Турция, а съжителството в Османската империя е било робство – особено през първите векове на „присъствието“. Би било смешно, ако не беше жалко как в продължение на четвърт век хора, броящи себе си за либерални космополити усърдно се опитват да редактират националната памет на българите в съответствие с модните за тях полит-коректни клишета. Всъщност те не са космополити, а провинциални мишоци. Космополит е човек, който успешно е интегрирал в личността си всички нива на своята идентичност – като започнем от семейството. Успешният космополит е добър син и баща, отзивчив съсед и гражданин, патриот на своята родина и отговорен носител на духовната традиция, която е наследил от предците си. Едва тогава той успешно може да придобие мировата идентичност на космополиса… Нашенският космополитизъм е пази Боже сляпо да прогледа. Христо Ботев е истински космополит – четете „Политическа зима“! Но неговият космополитизъм не му пречи да напише „…да гледам турчин как бесней над бащино ми огнище“ – напротив, непримиримостта пред унизителното битие на робството е неразделна част от мировото съзнание на българския поетичен гений.

Смешни са полит-коректните обитатели на Ганковото кафене, които от десетилетия не мирясват докато не прекръстят турското робство на „присъствие“ ли не щеш, сега пък на „съжителство“. През Възраждането българският народ имаше достоен елит, съизмерващ се с най-големите върхове на своята епоха. Левски, Ботев и Каравелов не бяха по-глупави от сегашните „либерални“ полит-коректници когато говореха за турско робство. Тяхното определение си стои и никой не може да го помръдне, защото то отразява истината за историческата епоха на Османското господство над България. Ама било остаряло, ама било недемократично – а стига бе, кога станахте калайджии, кога ви почерняха задниците? Левски и Ботев на демокрация ще учите! Същият Левски, който каза – „Всичките народи в нея (България) щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от Бога да живее човекът; и за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всичките еднакво ще е само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в наша България“. Същият Левски – „не щях да съм турский и никакъв роб, същото да гледам и на милия си род…“

За съжаление днес българският национален елит не само не се съизмерва с космополитизма на епохата си, но не може и носа си да покаже извън Ганковото кафене. В тази задимена от интриги публична среда царуват дребнодушието и милиционерския тарикатлък. Всичко Мара втасала – само дето турското робство „съжителство“ не беше станало. И от какъв зор? Дали за да обслужим „стратегическата дълбочина“ на комшиите, или за да изразим собственото си плитко малоумие? Май че и двете, и двете, за съжаление…

Реклама

Хибридните папагали и либерализмът

Волгин отново употреби ефира на БНР в продължение на 20 минути за да полива с помия български граждани, които се занимават с политика (http://bnr.bg/post/100651110). Изрази като ‘“слуги“, „продажници“ и „марионетки“ бяха щедро употребени от щатния неврастеник на програма Хоризонт в компанията на гости като В. Вацев, който от години насам не успява да направи разлика между жанровете анализ, публичен донос и подигравка.Нашите данъци отново бяха употребени за да могат няколко остроумни маргинали да си направят кефа в национален ефир, храчейки по всичко, което не съвпада с техните понятия за политика, държава, национален интерес, ляво, дясно и т.н. Ако беше само поредното харчене на парите на данъкоплатците с цел начесване личната краста на някого, не бих си губил времето да го отбелязвам. Чашата ми обаче преля от поредната злъчна употреба на понятията „либерално“ и „либерализъм“ като аргументи за „необратимия упадък на Европа“, която видите ли си оставала назадничаво либерална, докато хибридчиците в ефир успешно са еволюирали към нещо по-добро, чието название пропуснахме да научим от самите тях.

Затова ще си позволя да направя някои необходими разграничения – не за компанията в студиото на Хоризонт, а за тези, които биха желали да разберат малко по-сложната истина по въпроса за „либерализма“. Вярно е, че в Америка от много години ляво и дясно се разграничават като либерално и консервативно. Американският спектър е по-надясно от европейския и затова там се употребява първото възникнало в началото на 19 век разделение между ляво-прогресистко и дясно-традиционалистко като „либерално“ и „консервативно“. В Англия от онази епоха лява е нововъзникналата либерална буржоазия – „вигите“ – в противовес на „торите“ – партията на управляващата аристокрация, gentry. В днешна Америка под названието „либерали“ се обобщава всичко, което се простира между индивидуалистичното либертарианство, социализма, трейд-юнионизма, мулти-културализма, радикалните правозащитни идеологии на пост-колониализма, джендър-активизма, ЛГБТ, както и умерените варианти подкрепа за по-хуманна система на социално подпомагане, екологизма и т.н. Пъстра е и чергата на американското дясно – на различните прояви на консерватизма. В Европа делението на ляво и дясно никога през последните 100 години не е минавало по линията либерализъм – консерватизъм. Лявото е социалистическо, не либерално. Европейският либерализъм е умерено дясно-центристко движение между християн-демокрацията/консерватизма и социализма. При това либералното като понятие изразява не само политически дневен ред в тесния смисъл на думата – свободен пазар и индивидуална свобода под управлението на разума. Има широк смисъл на понятието за либерално – либерално-демократично, което изразява общото между демократичното дясно и демократичното ляво – респект към човешките права (класическата дефиниция), представително управление с гарантиран имунитет на малцинството, имунитет на гражданина по отношение на държавата и т.н.

С упадъка на европейския социализъм и с възникването на една нова левица от пост-модерен характер, радикалните визии на мулти-културализма, политическата коректност, джендър-плурализма и т.н. -новата амалгама започна все по-често да се обозначава като „либерализъм“ в пряко противоречие със същността на либералната традиция от Просвещението насам. Либерализмът е идеология на свободата, основана върху рационалния индивидуализъм. Политическата коректност и мулти-културализмът са идеологически примери на субективистичен релативизъм и левичарско доктринерство, насочено към цензура, потискане на свободата, манипулиране и насилствена еволюция на цялото общество в посока на радикална културна трансформация – хаотичен и псевдо-егалитарен колективизъм на кресливи и маргинални групи. Този пост-модерен буламач се натурализира като „либерализъм“ благодарение на два основни фактора. Първо, поради дисбаланса на европейския политически спектър вляво. В Европа дясно-консервативно практически няма. По-точно – има, но на национално равнище и най-често с евро-скептично самоопределение. Общо-европейският спектър е ляв, като социалисти, зелени, либерали и ЕНП споделят – охотно или не – хегемонията на пост-модерния либерализъм, с което го легитимират като продължение на класическия либерализъм. В тази посока – като втори фактор – им помагат и хора като Виктор Орбан, който на едро отхвърля „либералната демокрация“ и възприема „не-либералната“. Това, разбира се е политическа поза на унгарския популист. За да отхвърли либералната в полза на не-либералната демокрация, той трябва да се приближи доста по-плътно до аятолах Хомейни § Со. Самите унгарци няма да му позволят това. На практика Орбан отхвърля буламача на пост-модерния „либерализъм“ в Европа – и много правилно постъпва. Защото този „либерализъм“ е отрицание на свободата в полза на шизофреничните илюзии на културния марксизъм. Най-отгоре на тази хаотична смесица от понятия и политически метаморфози се е само-поставил Владимир Путин като защитник на европейците от „либерализма“ – очевидно за да им предложи алтернативата на хилядолетната самодържавна сатрапия с генезис от Златната орда, опакована от хибридните му идеолози като алтернатива на „консерватизъм“. Българските хибридни папагали повтарят точно тази московска мантра – с някои разновидности. Вацев предпочита идеологическата истерия на А. Дугин, докато Волгин държи да се проявява като по-разумен, макар и радикален хунвейбин. На либерализма му няма нищо – да не си мислите, че умира под мощния напор на хибридната деконструкция? Лошото е, че средно-статистическият български балама цъка с език и си мисли, че тия момчета му казват нещо имащо общо с истината.

За какво е отговорна А. Меркел?

Гневът, породен от униженията, на които африкански и близкоизточни шайки подложиха стотици жени в новогодишната нощ в Кьолн и другаде в Европа, доведе до ескалация на негативните изказвания и оценки за германския канцлер А. Меркел. Неприятно ми е да отбележа, че в българските социални мрежи тези оценки достигнаха до преки и невъздържани ругателства към г-жа Меркел, която също е дама и към нея трябва да се отнасяме със същото възпитание като към всяка друга жена – освен ако не искаме да се уподобим на скотовете, върлували по европейските новогодишни площади. Разбира се, политическата дейност на г-жа Меркел трябва да бъде свободно и критично оценявана. Основната част от критиките към нея се фокусират върху сензационното й обръщение към огромния брой бежанци от кризата в Близкия изток – „Заповядайте!” Тази покана се разглежда като стартовия изстрел на текущата бежанска криза, а Меркел е натоварена с пълната отговорност за нея. Без да отричаме нейната наистина ключова отговорност, трябва да припомним няколко неща.

Първо, поканата на Меркел към бежанците бе отправена в момент, когато на гръцките острови вече бяха акостирали и поискали убежище стотици хиляди бежанци и други имигранти. Охраната на шенгенската граница на Гърция на практика не съществуваше. От другата стана на Егейско море турските власти невъзмутимо наблюдаваха – ако не подпомагаха пряко гигантския екзодус на бежанците в посока Гърция – Европа. Животът на тези хора в Турция като трета сигурна страна не е застрашен и нито една европейска страна не е задължена да приема този огромен поток бежанци от територията на Анкара. (Друг е въпросът, че Европа има моралния ангажимент да подпомогне Турция за издръжката на бежанците.) Бежанските потоци бяха организирани и координирани от добре изградена мрежа посредници – каналджии, която не би функционирала толкова добре, ако нямаше подкрепата на ключови държавни и политически фактори от региона на Близкия изток. Трябва да си дадем ясна сметка, че ако Германия и други европейски страни не бяха предложили гостоприемство на тези стотици хиляди – достигнали само през 2015 г. до над един милион бежанци, те трябваше – и щяха да останат в Гърция и в останалите страни на Балканите. Наследството на пост-югославските войни е още живо, а в България, която опази своя етнически мир след 1990 г. между-етническите отношения продължават да бъдат чувствителна сфера. Представете си как щеше да ни се отрази – на всички балканци – засядането на над един милион мюсюлмани – и то от този профил, който наблюдаваме днес в Германия, Швеция и Австрия: предимно млади и доста агресивни мъже. Затова немци и шведи имат право да са много критични към А. Меркел, но ние би трябвало да сме по-въздържани. Германия пое това, което ние не можехме да понесем. Меркел пое тази тежест защото знаеше много добре, че избухването на криза на Балканите ще бъде последвано от тежка общоевропейска криза.

Второ. Арогантната организирана кампания за изнудване на Европа стана възможна поради дълбоките и хронични дефицити на сигурност, които основните държавни и политически фактори в ЕС допуснаха да съществуват в продължение на дълги години. Тук отговорността на А. Меркел като дългогодишен канцлер на най-мощната страна членка на ЕС е наистина много голяма. За създаването на Шенген – и на Фронтекс – бяха платени огромни суми от бюджетите на ЕС, но тази система очевидно съществува само в канцелариите на консулските чиновници, които (не) печатат визи за желаещите да посетят Европа. Гърция е пряк реципиент на значителна част от тези бюджетни средства за да укрепи своите граници като външни за ЕС. На практика Гърция не си мръдна пръста за да въведе каквато и да е регулация в мощния бежански екзодус от лятото и есента на 2015 г. Освен Гърция, бреговата охрана на други европейски страни – Италия, Малта – също практикува максимум регистрационен режим на нарастващите потоци мигранти, пристигащи с лодки от африканския бряг. Поставете се на мястото на каналджиите – техният бизнес е със 100 процента гаранция. Веднъж достигнали европейски бряг, техните клиенти със сигурност постигат целта, за която са платили. Тук, разбира се има два проблема. Първият е свързан с арогантната неефективност на административни йерархии и системи за сигурност, за които европейският данъкоплатец е платил висока цена. Вторият проблем се фокусира върху идейно-политическата хегемония на левия либерализъм в Европа, според чиито постулати отказът на убежище е нехуманен и недемократичен. Класическите емигрантски страни – Канада, САЩ, Австралия – не смятат така. Към либералната хегемония сигурно си струва да прибавим и неизживяния дълбок комплекс на Германия от наследството на Втората световна война, който мотивира внимателните действия на всеки немски политик в областта на човешките права и мултикултурното съжителство. Г-жа Меркел е отговорна – заедно с колегите си от другите страни-членки – както за не-функционирането на европейската система за сигурност и граничен контрол, така и за обслужването на идеологически табута и предразсъдъци, нанасящи преки поражения върху интересите на овластилите я граждани.

Трето. Канцлерът Меркел е също така отговорна за упоритото си придържане към погрешната теза за отвореност на Европа към тревожно нарастващите потоци бежанци. Тази упоритост води до загуба на ценно време преди пролетта и лятото на 2016 г., в което трябва да бъдат спешно направени две неща. Първо, да се организира система за охрана на европейските граници – ако е наложително, и с подкрепата на НАТО. Второ, като лидер на ХДС на Германия г-жа Меркел носи ключова отговорност да отхвърли илюзиите на либералния пермесивизъм, институционализирания мултикултурализъм и илюзорните възгледи за „свят без граници” в полза на една разумна класическа либерално-демократична алтернатива на силни държавни институции, отговорност пред собствените граждани за тяхната сигурност и човешко достойнство. Ако тя не успее да се справи с тези предизвикателства, доверието, с което все още се ползва ще се стопи по-бързо от снега в Алпите през пролетта на 2016 г.

МИГРАЦИОННАТА ЛАВИНА И ЕВРОПЕЙСКИЯТ ИЗБОР

Кметицата на Кьолн е предупредила жените от града да спазват „една ръка разстояние“ между себе си и останалите граждани на публични места, както и да „да се обличат по-консервативно“. Много са колебливи и компромисни тези предложения. По-сигурно е ако всяка жена в Германия се завие в бурка или хиджаб и бива съпровождана при излизане от къщи от мъжа си или от нает бодигард. Защото това са нравите на значителна част от тези, които достигнаха до централна и западна Европа през това лято през гръцките острови в резултат на най-голямата провокация срещу европейския континент, организирана поне от 70 години насам.

Европа има буквално няколко месеца за да създаде и приложи стратегия за опазване на своите граници, която да предотврати повторението на бежанския екзодус от 2015 г. Няма защо да се заблуждаваме – през пролетта на тази и на следващите години лавината от мигранти – бежанци или каквото име бихте желали да им дадете – ще се увеличава в експоненциален порядък. Конфликтите в Близкия изток ескалират, а не показват признаци на отслабване или урегулиране. Каналджийските мрежи за търговия с хора са порядъчно набъбнали от свръх-печалбите от 2015-та и без съмнение са в добра форма да продължат бизнеса с още по-голямо усърдие през настоящата година. Поведението на ключови европейски лидери, насочено към умилостивяване и практическо подкупване на политически фактори, отговорни за огромната мигрантска вълна със сигурност засилва апетита за още по-арогантен рекет и натиск върху Стария континент.

Меките административни движения и брюкселския документо-оборот, придружени от ритуални заклинания на върха на ЕК и на големите европейски столици са път към неизбежен погром. Нахлуването на още няколко милиона души, социализирани в общностната етика на шариата ще сложи край на този европейски обществен живот, който познаваме. Гарата в Кьолн е шеговита увертюра към това, което ни очаква.  Европа разполага само с два варианта за действие, които са все по-полярни и несъвместими като подход към проблема. Първият вариант включва динамична ре-национализация на граничния контрол поради нарастващ срив на доверието към Шенген, Фронтекс и институционалната структура за сигурност на ЕС като цяло. През това лято ре-национализацията на граничния контрол засегна преди всичко страни в централна и източна Европа. Унгария бе първа, последваха я Хърватска и Словения, Австрия изгради съоръжение, което упорито отказваше да нарича стена, а Македония бе принудена да използва сълзотворен газ и водни оръдия срещу тълпа от хиляди африканци и азиатци, решили, че на всяка цена ще живеят в Европа. Телените огради по източните граници ще се множат пряко пропорционално на нарастващите тълпи от кандидат-емигранти и на невъзможността на Германия, Австрия и Швеция да поемат нови големи потоци пришълци. Въпрос на кратко време е тези страни също да издигнат своите огради. Тогава натискът върху източната периферия на ЕС ще се засили. Оградите – бариерите ще започнат да рухват една по една – България, Македония, Сърбия, Унгария… Изтокът на Европа ще бъде наводнен с милиони прииждащи, а крехките социални и държавни системи на тези страни ще рухнат под напора им. В един момент лавината ще достигне границите на централна и западна Европа, чиито стени също не ще могат да я спрат. Да, възможни са компромиси, договорки, краткотрайни паузи на приливната вълна, моменти на скъпо купено и измамно спокойствие. Но пътят е този…

Вторият вариант предполага незабавни политически и институционални решения на общо-европейско ниво, които да бъдат приложени светкавично в надеждна система на гранична защита на Стария континент. Не е необходимо да се ползват всички тромави механизми на ЕС. Още повече, че ключови страни от гледна точка на гранична сигурност – Македония и Сърбия – не са страни-членки на ЕС. Дали процесът ще се ориентира към бърза многостранна форма на договаряне между европейските страни, инвестиращи в практически мерки за охрана на границите, дали ще бъдат използвани и укрепени наличните европейски системи за гранична сигурност – тези въпроси могат да бъдат решени в оперативен порядък. Необходими са няколко предпоставки. Първо – пълно доверие между страните и отказ от диктат, извиване на ръце и подвеждане под лицемерни идеологически стандарти, целящи заобикаляне на ефективните действия. Ние категорично сме отвъд квотите, мултикултурализма и срамежливата коректност, кой знае защо наричана политическа. Второ, поемане на колективна отговорност за нелицеприятни, тежки, но неизбежни мерки на защита на границите. Каналджиите са ефективни, защото е предварително известно, че веднъж акостирали в Лесбос, Лампедуза, Малта или Малко Търново, тяхната мисия приключва с успех. Ако в Средиземно море патрулира европейска флотилия, способна да засече и върне обратно съдовете с емигранти – или да превози емигрантите по сигурен начин обратно до Либия или Бодрум, картината на каналджийския бизнес ще стане различна. Тогава когато над 80 на сто от лодките бъдат засечени и върнати обратно, каналджийският бизнес ще умре в рамките на няколко седмици. Трето, ако не съществуват достатъчно чисто европейски структури на координация и взаимодействие за осъществяване на тези мерки за граничен контрол, трябва да бъде поискано включване на НАТО в процеса на охрана на морските – а и сухоземните граници на Европа. В Средиземно море функционира безсрочната анти-терористична операция на НАТО Active Endeavor. Нейните цели могат да бъдат приспособени към изискванията на европейската гранична охрана, тъй като миграционната вълна днес е най-сериозното предизвикателство пред сигурността на Европа.

Всичко това, разбира се, ще се случва под гръмките вопли на европейските леви либерали, оплакващи правата на емигрантите, но гузно мълчащи за правата на германките в новогодишната нощ на Кьолн. Проблемът на Европа не е в невъзможността да се охранява границата в Егейско море или около италианските острови. Проблемът не е дори и в унизителната институционална слабост на европейските институции за граничен контрол, за които бяха похарчени десетки – сигурно стотици милиарди евро. Проблемът се фокусира в доброволното ценностно и идейно разоръжаване на европейската гражданска общност под диктата на многобройните табута на хегемонната ляво-либерална идеология на съвременна Европа. Всъщност, строгата охрана на европейските граници далеч не е несъвместима с демократичните стандарти за предоставяне убежище на бежанци. По време на Студената война западноевропейските страни не бяха по-малко демократични когато приютяваха политически емигранти от Изтока в няколко лагера – Триест, Виена, Белград – за времето на проучване на тяхната кандидатура за емиграция и намирането на страна, желаеща да ги приюти. Вярно – мащабите бяха несравнимо по-малки спрямо днешната мигрантска вълна. Но не мащабите са тези, които трябва да диктуват принципите. ЕС може да договори и частично да плати създаването на поредица от бежански лагери в африканската и близкоизточната периферия на Европа, където кандидатите за убежище да преминат през аналогични процедури и да получат право на пребиваване в тези страни, които ги одобрят. Останалите просто ще получат отказ. Моделите, по които функционират системите за имиграция на Канада, САЩ и Австралия са достатъчно добър пример и отправна точка за разработване на европейските миграционни правила и процедури.

В интелектуален и организационен план не съществуват сериозни препятствия за осъществяване на този модел на миграционна политика от страна на ЕС. Препятствията са политически, идеологически и ценностни. Основното препятствие е деморализацията на европейските общества пред лицето на една ясна и категорична заплаха. Ако не успеем да преодолеем това препятствие, ще трябва да приготвим бурките, фереджетата и придвижването на „една ръка разстояние“ – не само в Кьолн, но и навсякъде. Само че тези нововъведения няма да се администрират от настоящите правителства и политически елити на Европа.