Monthly Archives: март 2016

Изборите в Германия и европейското единство

Изборите в три федерални провинции на Германия от неделя – 13 март очевидно показват отдръпване на избирателите от управляващата партия на канцлера Меркел – ХДС, още по-силно отдръпване от втората по величина партия в управляващата коaлиция – ГСДП и сериозен успех на все още умерено дясната Алтернатива за Германия. Резултатите от немските провинциални избори не са пряко сводими към политическия баланс на федерално равнище, но като тенденция са достатъчно красноречиви.Позицията на г-жа Меркел – и на двете големи управляващи партии ерозира в пряка зависимост от политиката, която канцлерът и мнозинството упражняват по отношение на бежанския проблем от септември 2015 г. насам. Изводи могат да се правят на две нива.

Първо, паралелното отслабване на подкрепата за основните партии вляво и вдясно води немската политическа система до сериозни структурни дилеми. Националният консенсус по основните проблеми на управлението е едно от основните достижения на германската политика през последното десетилетие и именно този консенсус днес произвежда своя алтернатива – засега в лицето на Алтернатива за Германия, която от партия – умерена опозиция на еврозоната се превръща в притегателен център на повечето евроскептични и противостоящи на ислямизацията на страната обществени движения. До определен момент общите усилия на двете големи партии – ХДС и ГСДП ще компенсират възникването на сериозна алтернатива на статуквото. Ако политиката на правителството обаче продължи твърдо да се придържа към досегашните позиции по въпросите на имиграцията и бежанската вълна, набирането на динамика и подкрепа за анти-имигрантската и евроскептична политическа общност ще нараства до неизбежна кулминация и категорична промяна на германската позиция в Европа и света като цяло.

Оттук – второ – идват и последствията за европейския проект като цяло. Днес Европа се колебае между две алтернативи, които са еднакво опасни за нейното интегрирано бъдеще. От една страна са силите на статуквото – утвърдените европейски елити, доминирани от бюрюкратичния централизъм на Брюксел и ценностно-идейната хегемония на пост-модерния либерализъм. Всеки опит това статукво да бъде променено среща стандартизирания отпор – „Вие сте срещу ценностите и принципите на съвременна Европа!“ Тук не помагат аргументите, че ценностите и принципите са едно, а начинът на тяхното практикуване от политическите елити – нещо друго. Още по-неприемливи са допусканията, че ако определени ценности и идеи не отговарят на променящия се свят, те може би трябва да бъдат пре-осмислени и преформулирани като реални политики. Ако статуквото не може да се реформира, единствена алтернатива се оказва евроскептицизма – многообразните движения за ре-национализация на европейската политика и отслабване на процеса на интеграция.

Когато евроскептицизмът прераства в Брексит, това заплашва да разклати сериозно основанията на политическия съюз между европейските държави. Когато скептицизмът на новите страни-членки от Централна Европа прерасне в управление на консервативни партии от типа на Фидес и Право и справедливост, възмутеният либерален консенсус на Брюксел говори за „авторитаризъм“ и „популизъм“. Но Британия и досега се е държала настрана както от Шенген, така и от еврозоната – специалният й статут във или извън ЕС няма да бъде край на политическия съюз на континентална Европа. Новите страни-членки от Централна Европа са в стадий на развитие и утвърждаване на своите национални държави и национални общности, поради което те органично не приемат решаване на своите или на европейските проблеми чрез ексцентричните методи на форсираната имиграция от Африка и Близкия изток в Европа. Но Централна Европа е достатъчно пряко зависима в своето икономическо развитие от „германския мотор“ и въобще от инвестициите, идващи от Запад, за да се противопостави цялостно на политически интегрирания ЕС.

Когато обаче евроскептицизмът вземе връх в Германия – като следствие на бежанската политика на канцлера Меркел, или в опозиция на дългосрочния миграционен пермесивизъм, диктуван от поредица правителства и от либералното обществено мнение, тогава политическият проект за единна Европа ще се окаже истински заплашен. Начинът, по който г-жа Меркел управляваше гръцката криза бе много непопулярен, но единствено възможен – едва ли немското общество би приело да покрие дефицитите не само на Гърция, но и на следващите пслед нея Италия, Испания, Португалия… Начинът, по който днес г-жа Меркел управлява бежанската криза несъмнено е популярен сред все още широки кръгове на либералното обществено мнение в Германия, но резултатите от изборите в трите провинции показват, че тази популярност в най-добрия случай сериозно намалява. Обществените ориентации по основни проблеми са устойчиви и дългосрочни, но това не е непременно добра новина за либералното статукво. Веднъж променени в посоката на скептицизъм спрямо европейския проект за политически съюз, тези ориентации няма бързо да се възстановят в посока на подкрепа за обединена Европа.

Европейският проект е заплашен сериозно от две противоположни посоки. От една страна е политиката на статуквото, която превръща ценностите на пост-модерния либерализъм във фетиши и отказва да се съобрази с напълно реалната заплаха безконтролната имиграционна вълна да помете крехките структури на европейското политическо единство. От друга страна единствена алтернатива на този либерален пермесивизъм на управляващите Берлин и Брюксел елити е набиращият сила евроскептицизъм, който все по-определено е насочен срещу политическото единство на европейския проект и изисква ре-национализация на нарастващ брой европейски политики. И така – раздружаване или блокада на интеграционния проект, управляван чрез хегемония на пост-модерните либерални елити на Европа?

Необходимо е да се потърси – и да се намери умерена и прагматична дефиниция на общия европейски интерес, подчинена на либерално-демократичните ценности и принципи на съвременна Европа, но създаваща база за успешна, гъвкава и ефективна политика на обединена Европа спрямо предизвикателствата на съвременния свят. Съвременна Европа се нуждае от по-консервативна, но общоевропейска – евро-оптимистична политическа платформа за разрешаване на ключовите въпроси на сигурността, политическото сътрудничество и единство около общия интерес на интегрирания континент. Ескалацията на миграционната криза трябва да се пресече. Опитът половин Африка и Азия да бъдат докарани на европейска територия трябва да бъде спрян още днес – за да не бъде късно утре. Ефективността на институции като Шенген и Фронтекс трябва да се засили до пълноценна способност за охрана на европейските граници. Процесът на пре-договаряне на общите политики трябва да се окуражи. Както статуквото, така и раздружаването на ЕС са неприемливи – необходима е промяна на общоевропейско ниво. На тази промяна ще се съпротивляват както днешните елити на статуквото, така и техните опоненти – евроскептици на национално ниво. Възможно ли е в рамките на един общоевропейски демократичен процес да дадем път на трета възможност – обединена Европа, центрирана около по-умерен баланс на ляво и дясно, на либерално и консервативно, което би приближило политически Стария континент до практиките и идейно-политическите баланси на другите демократични страни в света?

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Европа, Турция и безпомощната безграничност

Договореното на 7 март споразумение между ЕС и Турция създава на Европа доста повече проблеми, отколкото решава. Когато говорим за „решаване на проблеми“, нека преди всичко подчертаем, че всички основни решения, свързани с бежанската криза ЕС поставя в пряка и едностранна зависимост от предполагаемата добронамереност на Ердоганова Турция. Тази добронамереност обаче е под въпрос. Има сериозни основания да се предполага, че масираното разрастване на бежанските потоци през 2015 г. и досега е в пряка зависимост от политиката на настоящето турско правителство и неговата воля и способност да контролира каналите за трафик на хора на турска територия. Същевременно, Турция решително използва бежанския проблем като средство за натиск в своите отношения с ЕС и Европа като цяло.

В споразумението между Анкара и Брюксел за ЕС са предвидени отговорности с еднократно изпълнение. Безвизово пътуване за турски граждани в ЕС и то със срок юни, а не октомври – за да може да се използва от Анкара като средство за натиск през лятото когато е пикът на бежанската вълна. Веднъж въведено, безвизовото пътуване не може да бъде отменено ако Турция не изпълнява ежедневните се ангажименти да връща на своя територия бежанци или другите клаузи на споразумението. Договорената сума от 6 милиарда евро също е невъзвратима – независимо от степента на спазване на текущите турски ангажименти.

Споразумението предвижда размразяване на преговорния процес за членството на Турция в ЕС. Преговорите зациклиха във връзка с поредица от условия, които турската страна не пожела да изпълни – както свързани със статута на Кипър, така и с покриването на поредица от критерии, преди всичко политически, за членство в съюза. Самото начало на преговорите на 3 октомври 2005 г. стана възможно поради чисто прагматичната цел на тогавашния канцлер на Германия Шрьодер да си осигури гласовете на немците с турски произход на изборите за Бундестаг. Политическият интерес на ГСДП да вкара Турция в преговори бе отчасти легитимиран с обстоятелството, че през този период силният човек в Анкара Тайип Ердоган обещаваше демократизация на турската държавна система и освобождаване на гражданските институции от контрола на армията – гръбнакът на кемалистката система за гарантиране на светска държавна власт.

Ердоган обаче действаше в съответствие със своето разбиране за демокрацията – „трамвай, който те придвижва до желаната от теб спирка – а оттам нататък продължаваш по пътя си…“ След премахването контрола на армията върху държавните институции Ердоган въведе система на авторитарен контрол, пред която бледнеят и най-суровите практики на кемалисткия военен истеблишмънт. Днес този процес достигна до упражняване на открита авторитарна диктатура на властовия връх в Турция срещу медиите, малцинствата и гражданската демократична общност като цяло. Турция все повече попада под пряката репресивна власт на едноличното и идеологически мотивирано от ислямизма поведение на президента Ердоган. В този контекст обещанието на Брюксел за възстановяване на преговорния процес е най-меко казано проява на малодушие и практично неглижиране на собствените – европейски критерии и принципи за членство в европейската демократична общност.

Отдавайки изцяло своята сигурност в ръцете на упражняващия авторитарна репресия властови връх в Анкара, ЕС доброволно се поставя в унизителна позиция на зависимост, позиция на ежедневен просител за милостта и благоразположението на Турция в регулиране на бежанските потоци. Споразумението предвижда обмен на бежански и мигрантски потоци – Турция приема обратно достигналите европейска територия емигранти, на които европейските страни са отказали убежище, а ЕС от своя страна се съгласява да приеме същия брой „сирийци“ от турските бежански лагери. В тази сделка Анкара може да печели сериозно в няколко направления. Първо, в производството на достатъчен брой „сирийци“ по паспорт, които да бъдат отправени към Европа, включително такива, които според Анкара е добре да се намират на територията на ЕС- с разнообразни цели, разбира се. Второ, неприеманите от европейските страни емигранти могат да бъдат „въртяни“ с различни документи, в по-бърз или по-бавен цикъл, за да се дозира количеството „сирийци“, които ЕС е задължен да приеме. Не бива да се забравя, че увеличаването на мюсюлманските – в частност – турските общности на територията на Европа е дългосрочна цел на ислямисткото управление в Анкара.

Визовата либерализация – безвизовото пътуване на турските граждани в страните на ЕС е още по-мощен инструмент в същата посока – разрастващата се ислямизация на европейските общества. При управлението на кемалистката република, Турция бе надежден член на западната отбранителна общност и поддържаше надеждна граница между Европа и региона на Близкия изток. При управлението на АКП през последните 14 години лидерът Ердоган на практика отвори широко границите между Турция и арабския свят. Безвизовото пътуване в Турция за гражданите на поредица арабски страни на практика свали границите и интегрира Турция дълбоко в общността на Близкия изток. Отварянето на европейските граници за Турция означава ни повече ни по-малко превръщането на Европа и големия Близък – Среден изток в едно общо пространство без граници. Каква част от населението на Изтока ще се премести на територията на Европа в резултат на тази визова „либерализация“ – остава да гадаем.

Визовата либерализация с ЕС ще позволи на президента Ердоган да разреши и поредица свои вътрешни политически проблеми за сметка на Европа. Определена част от населението на Турция може да бъде стимулирано да се премести в Европа поради текущи икономически, политически и малцинствени проблеми. Става дума за общности с размерите на милиони. Турските преселенци в Европа системно биват организирани и използвани за мощно лоби на турската държава в европейските страни, а нарастващият брой мюсюлмани в Европа е стратегическа цел на турските ислямисти – както и на всички ислямисти в Близкия изток.

Когато говорим за нарастваща лавина от имигранти – турци и мюсюлмани – в Европа трябва да имаме предвид, че далеч не цяла Европа е съгласна да ги приеме. Лондон категорично отказва да приема бежанци и емигранти, а Париж великодушно се съгласи да приеме 30 000 души, при положение, че при тази бежанска вълна говорим в най-добрия случай за стотици хиляди. Централно-европейските страни от Вишеград отказват да приемат бежанци, а общественото мнение в Австрия и дори в Германия все повече се противопоставя на емигрантско-бежанската политика, практикувана от Берлин и Брюксел. Извън общия брой на бежанците и икономическите емигранти от Азия и Африка, безвизовото пътуване на 75 милиона турци съществено ще увеличи миграционния натиск върху европейските страни. Фактът, че се разрешават „краткосрочни пътувания“ не е от решаващо значение – и днес всеки осми бежанец в Германия е с неустановено местоположение, не съществува в света на официалните документи на германската държава.

Същественото – до лавинообразно нарастване на целокупния миграционен натиск върху Европа ще натрупва допълнително напрежение между отделните европейски страни, както и вътре в европейските общества. Ако Британия, Франция и Централна Европа не желаят да приемат емигранти, страни като Германия ще се натоварят допълнително за сметка на нарастващо вътрешно напрежение между различни групи на общественото мнение. Малодушната политика на ЕС по отношение на бежанската вълна и емиграцията е най-рисковия фактор за дългосрочно подкопаване на европейското единство и за оцеляването на ЕС като интегрирана политическа общност. В основата на цялата многолика драма на Европа с миграцията стои въпросът – защо си причиняваме всичко това? Защо класически емигрантски общества като Канада, САЩ и Австралия успешно регулират потока на емиграцията към своята територия – понякога и в условия по-тежки от тези в Европа. (Австралия граничи по море с 250 милионна Индонезия – най-голямата мюсюлманска нация в света, с Филипините – 100 милиона, Индокитай – над 200 милиона.)

Ако се опитаме да сведем този въпрос до питането – защо Европа не може да опази своите граници, трябва да започнем отговора с въпроса какво е днешното европейско понятие за граница? Преди 15 години Тимоти Гартън Аш отговори на въпроса къде свършва Европа по следния начин: „…на изток и на юг Европа не свършва, тя постепенно заглъхва…“ Тогава ние се радвахме на тази формулировка, защото тя по необходимост включваше и нашата – тогава проблемна- европейска принадлежност. Но географската неопределеност за края на Европа е външен израз на една много по-дълбока и съществена вътрешна неопределеност – липса на структурирана идентичност. Всяка идентичност започва с дефиницията на „свой“ и „чужд“ – дори и най-инклузивната дефиниция на идентичност предполага поставяне на границата между себе си и другия. По силата на специфичните обстоятелства на своя генезис и развитие, днешна обединена Европа няма граница между свое и чуждо.

От социологическа гледна точка политическото ляво е призвано да разчупва граници и да разширява общностната идентичност чрез механизмите на социалната промяна – „прогреса“. Дясното от своя страна трябва да удържа границите, да съхранява връзката с традицията и миналия опит, без които няма идентичност. Балансът между двете позволява на общността да се развива и да се променя според изискванията на времето без да губи своята определеност – идентичност. Обединена Европа възникна върху руините на две жестоки войни, които бяха мотивирани и от разностранни претенции за изключителност на големи европейски нации. Европейското обединение трябваше да преодолее тези претенции в името на една нова общност – на взаимно уважение и взаимен интерес. Очакваше се на тази основа да възникне и бъдещата европейска идентичност. Това обаче не се случи – поне не и в необходимата степен. Заедно с мръсната вода на радикалния национализъм и мистичния етно-консерватизъм бе изхвърлено и бебето на европейската традиция – на европейските традиции. Християнството бе прогонено от официалната дефиниция на Европа. Постепенно Европа попадна под управлението на една хегемонна ултра-либерална, лява идеология, подсилвана от резултатите на контра-културната революция от 60-те години, в която основни елементи на „своята“ традиция бяха разглеждани с недоверие, а всяко чуждо присъствие, разводняващо собствената проблемна идентичност – колониална, империалистическа, дискриминационна – бе приемано с радост и упование. Европа изгуби мярката на „свое“ и „чуждо“ в полза на чуждото и се лиши от разумните граници на своята идентичност.

Дясното, консервативното, охранителното по отношение на традицията в Европа остана гетоизирано като локален и евроскептичен национализъм. Той се радикализираше в съответствие с мярката на пренебрежение и осъждане, идваща от „космополитния“ Брюксел, управляван от хегемонния пост-модерен ултра-либерализъм. Поколения наред в западна Европа бяха възпитавани в тази хегемония до степен на опасна загуба на здрав разум в разпознаване на собствените граници и идентичност. Така днес Меркел, Юнкер, Ренци и Оланд не са в състояние да посочат легитимните граници на европейския интерес по отношение на бежанската лавина, камо ли да ги защитят. Европа се оказа богата, добросърдечна и благородна … но беззъба и беззащитна пред набиращия сила глобален геополитически сблъсък на нашата съвременност. Надеждата, че глобалното братство между хората – „кантианската градина“ на либералните ценности ще управлява бъдещия свят се оказа поредната илюзия. Светът отново е обиталище на вълци. А Европа стои по средата му като разочарованата Червена шапчица от детската приказка…

Лидерите на Вишеград релефно се открояват с различието на своята позиция и биват решително атакувани за „анти-демократизъм“… Всъщност те са продукт на реалния свят – на борбата за оцеляване в епохата на съветско господство, в която – за разлика от западна Европа – либералните илюзии не се окуражаваха, най-меко казано.

Живеем в епоха на ново велико преселение на народите. То се поражда от масовото събуждане за обществен живот на милиарди човешки същества, еманципиращи се от тиранията на традиционните общества, но носещи в публичния живот своята неграмотност, примитивизъм, радикализъм… Западът – в частност Европа са глобалния образ на хубавия живот, към който се стремят всички. Ако Европа няма – и не желае да има и да отстоява своите граници на идентичност, територия и бъдеще, очаква я съдбата на много бляскави, но срутили се в небитието цивилизации.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized