Monthly Archives: юли 2015

Политически полюси или политическа умереност – избираме ние

Дебатите – български и световни – по повод на гръцката криза показват до каква степен на идеологическа поляризация са доведени социалните и политически идеи, призвани да управляват съвременния свят. За мен тази поляризация е несъмнено белег на дълбока криза. През десетилетията на Студената война се водеше полярен идеологически конфликт между Изтока и Запада, но в политическия дебат на западните демократични общества преобладаваше умереността. Реформисткият социализъм отляво, либералният център и демократичната християнска или консервативна десница бяха постигнали работещ консенсус по основните правила за управление на икономиката и обществото. Свободен пазар, макроикономическа регулация за смекчаване на стопанските кризи, умерено преразпределение и инвестиране в дългосрочен социален капитал. Сменят се правителствата – леви или десни, сменят се акцентите на управление – про-пазарни или про-преразпределителни, но консенсусът управява основните решения. През периода на този консенсус демократичните страни постигнаха незапомнено благоденствие и обществено спокойствие. Настъпващата хегемония на новия консерватизъм/либерализъм от 80-те години до 2008 вкара левицата в дълбока криза, подчинявайки левия реформизъм на глобалния пазарнизъм – и в Европа, и в Америка, и в пост-комунистическия Изток… Със СИРИЗА и други подобни радикални недоразумения вляво плащаме цената на арогантния дисбаланс на икономическата и социална политика, възцарил се навсякъде около нас с хегемонията на глобалния пазарен фундаментализъм. Радикалният пазарнизъм е най-доброто средство за възраждане на комунизма – не в класическия му съветски тип, който слава Богу почина окончателно. Но в разнообразни форми на манипулативен популизъм, който завладява успешно умовете и сърцата на младите поколения, които не могат да имат спомен за това какво значи да те управляват комунисти. Шведският капитализъм винаги е бил много умерен – дори и в епохата на глобалния пазарнизъм. Затова в Швеция няма нито СИРИЗА, нито Подемос… Глупаво би било да се пледира за възстановяване на социалните държави на общо благоденствие от преди половин век. Дори и да бъдат възстановени, те не биха оцелели в днешното глобално стопанство. Добре би било обаче да си дадем сметка, че с рецитирането на пазарно-фундаменталистки политически решения – за държавата „лош стопанин“, за универсалността и недосегаемостта на пазара като единствено възможен социален регулатор и т.н. – можем само да тласкаме дългосрочно изключените от пазара в ръцете на Ципрас § Со. В България имаме по всяка вероятност около 2 милиона души, които имат пълноценен достъп до пазара – като производители или потребители. Останалите 5 милиона имат в най-добрия случай частичен достъп до пазара, или са напълно изхвърлени от него. Те не могат да достигнат до пазара с прякото прилагане на простовати либертариански лозунги. Те трябва да бъдат подпомогнати да се включат в пазара – с образование, с квалификация, със силни институции, които предотвратяват изхранването чрез кражба, бандитизъм или открит олигархичен грабеж над държавата и обществото. Ако имаме успех да ги доведем до пазара – а това става чрез държавни, граждански институционални стратегии – тези хора ще добият смисъл за своето отговорно поведение в обществото. Ако нямаме успех, или просто се откажам да правим това, което е необходимо, тези хора ще се отправят в две посоки – заедно или поотделно: към бандитските групи, грабещи обществото и към ентусиазираните поддръжници на популистки мошеници от типа на ултра-левичарските движения в Южна Европа, които пледират за стария, извечен левичарски начин на решаване на проблеми – вземете парите на богатите и ги разделете. Колко примамливо, нали? Но никой от тях няма да ви каже какво ще се случи след като тези пари свършат.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Само Гърция ли е виновна? А Европа?

Досега коментарите – възторжени или язвителни – бяха насочени към гърците, Ципрас и Варуфакис. Европа бе разглеждана преди всичко като жертва на гръцкия произвол или като нещо, „което се готви за скок“… Хайде, да не е лъв, но поне същество, което освен вегетариански инстинкти има и значимо чувство за достойнство. Всъщност, Брюксел – управляван на практика от чиновнически пълчища, рядко подлежащи на публичен и на политически контрол – носи основната отговорност за драмата, която се разиграва от драматурзите на СИРИЗА пред очите на всички ни. Европейските институции споделят тази отговорност единствено с поредица високопоставени политици от големите европейски нации, които от 35 години създадоха формата на гръцкото членство в ЕС като един изключително специфичен и безпрецедентен и до ден днешен статут.

Рядко съм посещавал международна конференция или друго публично събитие в Европа, на което да не се намекне – ако не се спомене в прав текст – за незадоволителните резултати на българското и румънското членство в ЕС от последните 8 години. Напълно справедливо – след като си осигуриха членската карта за клуба на богатите, политическите и олигархични елити на двете страни изхвърлиха цялото показно старание от предходното десетилетие и откровено цинично се върнаха към обичайните си практики на беззаконие и грабеж. (Румъния няпоследък взема някои мерки за санкциониране на подобна арогантност в публичния живот.) На страните от Западните Балкани, които висят в чакалнята на ЕС от 2003 г. непрекъснато им прибавят нови условия за членство, а Брюксел съвсем уверено замрази всеки разговор за разширяване за неопределено време. За Гърция обаче не се считаше за прилично да се говори.

Атина бе приета за член на тогавашната Европейска общност през 1981 г. – 5 години преди Испания и Португалия – заради логиката на Студената война. За следващите 30 години Гърция получи като фондове за развитие над 300 милиарда долара (онези долари, от 80-те…) и евро и се превърна в очевидно заможна и уредена страна. Външната модернизация – инфраструктура, строителство, процъфтяващ туризъм и впечатляващ (особено нас) стандарт на живот – бе очевидно успешна. Не така стояха нещата с „вътрешната“ модернизация – държавната администрация през цялото това време си оставаше дълбоко архаична, подкупна и тромава система, неспособна да оказва ефективни услуги на гражданите. Промяната се изчерпваше само с гигантското набъбване на публичната администрация, придружено с изключително щедро заплащане и огромни бонуси за всички и за всичко.

Щедрите фондове за развитие, отпускани от Европа отиваха за отглеждане и разрастване на една огромна партизанско-клиентелистка система, която функционираше изцяло по логиката на патриархалните – традиционни зависимости в гръцкото общество. Двете основни партии, осигурили си чрез избирателната система съвместен монопол върху властта в продължение на почти 4 десетилетия след 1974 г. функционират като механизми за клиентелно-кланова мобилизация на традиционното гръцко общество. Ресурсите за този неотменим политически контрол отгоре надолу идват изцяло от европейските фондове. Така в гръцкото общество се разгръща социална структура на щедро заплатена зависимост на огромен брой граждани, пряко или косвено зависими от щедрите бонуси на властта. На върха се разгръща политико-икономическата олигархия на елита, потенциран от Брюксел щедро да подкупва и интегрира в олигархични зависимости практически цялото гръцко общество.

Това е система съчетаваща технологичната модернизация „отвън“ с тотален патернализъм на обществените отношения „отвътре“, систематично подхранван от европейските фондове подобно на гигантски перпетуум мобиле. Гърция е не просто финансов провал след 35 години на системна лъжа и заблуда – в статистиката, в данъчната система, в регулативните норми и механизми на стопанска и административна дейност… Гърция е провал на европейския модел за модернизация – за развитие, който в продължение на повече от половин век е гордост номер едно на европейския проект за обединение на Стария континент. ЕС е могъщ привлекателен център за всички – в Южна и Източна Европа, в постсъветското пространство – именно заради този механизъм за развитие, който превръща един от най-болезнените процеси в световната история – модернизацията – в приятна процедура на интегриране на една изостанала страна в европейския mainstream. За съжаление в гръцкия казус този модел на развитие бе поставен под сериозен въпрос.

Модернизацията е изключително болезнен процес, защото тя подлага на основна трансформация всички елементи в живота на човека и обществото. Индустриализацията и развитието на градските центрове изискват инвестиции и те идват преди всичко от разоряването на патриархалното село. В Англия „овцете изядоха хората“ (Т. Мор)[1]. В България от 1880-те години фалираха занаятчиите заради евтините вносни стоки, а през 50-те години останалите без земята си селяни получаваха за трудоден в ТКЗС 20 стотинки надница… В болшевишка Русия индустриализацията се прави върху костите на десетки милиони невинно затворени в ГУЛАГ хора – чрез робски труд. Робски е и труда на колонизираните от европейците народи през 16-20 век, осигурил богатството на модерна Европа.

Но още по-болезнен от индустриализацията е процесът на ценностна и общностна трансформация към модерно общество. Топлината и комфорта на патриархалната общинност се заменя от студената рационализация и индивидуализъм на модерната епоха. Патриархалният род се заменя с нуклеарното семейство, в което и майката, и бащата работят и отглеждат сами много по-малкия брой деца, които могат да си позволят в сравнение с времето, когато няколко поколения от рода живеят и работят заедно. Тази ценностна трансформация и болката, която поражда не могат да се избегнат при същинската модернизация. В Гърция държавата охранява патерналистичната ценностна система като я превръща в съвкупност от правила за всеобща зависимост на обществото от „колективния патриарх“ – политико-икономическата олигархия на върха. Правилата на кланово-клиентелистката игра са известни на всички и всички печелят от тях. Това е публичен заговор за оползотворяване на европейските фондове за развитие за предотвратяване на дълбочинна модернизация и свързаната с нея индивидуална и публична – институционална отговорност, в полза на една съхранена патриархалност, наложена като тотална обществена йерархия под патронажа на основните партии, на държавата и на основните корпоративни интереси в страната.

Кризата от 2009 г. насам спря ресурсите за възпроизводство на тази система. Изпразнен от съдържание бе обществения договор между олигархията на върха и обществото под нея. Заговорът на лъжата и мълчанието с цел да се правят на идиоти „онези от Брюксел“ спря да носи дивиденти. Потърпевши са всички – от корабособственика и премиер-министъра до шофьора на камион и таксиджията, на които не им се е налагало никога да разберат какво е касов апарат например. Масовите стачки от 2009-2010 г. имаха за цел да преразпределят остатъка от това, което поддържаше този приятен начин на живот. Преходът към наложени от „тройката“ механизми за бюджетна рационализация бе първата, макар и частична среща на гръцкото общество с истината за света, в който страната живее от три десетилетия. Гневът от тази среща доведе Ципрас и Варуфакис на власт. При тях идеологическата ненавист към „буржоазната върхушка“ на Запад и – в частност – в Брюксел се комбинира щастливо с безсрамните опити за рекет другите европейци още веднъж да платят това, което липсва в Атина. Пък и защо не? По каква логика са го плащали 35 години, а сега отказват?

Трудно ми е да си представя какво очаква Гърция през следващите седмици и месеци, но посоката на развитие на кризата е очевидна. Модернизацията е единственият инструмент за навлизане на една нация в структурите на това, което наричаме „Първи свят“. Тези, които не могат да поемат товара й остават – често необратимо – в Третия свят. След Освобождението България направи сериозни стъпки към своята модернизация. При комунистическото управление индустриализацията и урбанизацията нямаха за цел да премахнат, а да укрепят тоталитарния патернализъм на обществените отношения. Въпреки това, през 70-те и 80-те години две поколения преминаха през чертата между традиционната и модерната култура и формираха ценностната основа на българската средна класа. Която пост-комунстическата олигархия целенасочено унищожи и прогони, за да преутвърди квази-патриархалния закон на джунглата – който кой знае защо у нас наричат „свободен пазар“. Властта на мутрите и милиционерите запрати България обратно в Третия свят – без индустрия, без масова средна класа, с нарастващ брой декласирани общности и маргинално население извън пазара и извън гражданската общност.

Гърция е на границата между Първия и Третия свят. За разлика от нас гърците все още притежават завидно обществено богатство, прилична демографска структура и благоприятен потенциал – природен и геополитически – за съхранение на статута си в Първия свят. Но масовите обществени ориентации, победили и на референдума в неделя мощно теглят страната към Третия свят. Гигантската паразитна гъба на кланово-клиентелно преразпределение на европейските пари от олигархичния връх почти до последната колиба загива в дълговата криза от последните няколко години. Но масовите ценностни ориентации, породени от тази гъба, както и политическите механизми, които са я възпроизвеждали са живи и радикализирани до максимум. Те могат да доведат едно жизнено общество като гръцкото до ужасяваща катастрофа.

… А ЕС е време да ревизира подхода и модела на своята стратегия за развитие на периферните нации. Стратегия, в която всемогъщи чиновници правят огромни плащания по формални критерии, генерират корупция и кой знае дали някои от тях не без удоволствие участват в нея.

[1] Бурното развитие на тъкачната индустрия повишава търсенето на вълна, поради което мериносовите овце и техните пасища изтласкват селяните от тяхната обработваема земя.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized