Русия – между пропуснатите шансове и нелицеприятната действителност

Фейсбук, 29 май 2022 г.

https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-spetsialen-doklad-na-kitay-rusiya-e-trup

Русия не е труп – нито може да бъде занулена по какъвто и да е начин предвид на своите размери, мащаби и потенциали за участие в международната система. Но в резултат на авантюристичната агресия в Украйна, Русия ще загуби значителна част от своя стратегически потенциал, икономически ресурси и статут на участие в международната система. Русия е христоматиен пример за това как една империя не разбира императивите на времето, което обитава и губи както интелектуалните, така и моралните си ресурси по посока на възможно съхраняване чрез промяна.

Когато Британия излезе с огромни поражения – стопански, демографски и стратегически – от Първата световна война, имперският елит в Лондон насочи основните си усилия към спасяване на империята. Дори логистиката на британската имперска конструкция изискваше много повече ресурси, отколкото следвоенна Британия бе в състояние да отделя. Грижата за съхранението на империята отклони вниманието на Лондон от Европа и – заедно със стратегическия упадък на Франция – допусна възхода на Хитлеровия нацизъм в Германия. Оттук идва и мюнхенското самоунижение от есента на 1938 г. – компромис на всяка цена с Хитлер, за да остане фокуса върху „ремонта“ на имперския упадък.

След края на Втората световна война британският имперски залез е вече неудържим. Ключовата стратегическа роля на „разпоредител на моретата“ е поета от новия световен лидер – САЩ. Това, което може да бъде спасено от „славната империя, в която слънцето не залязва“ е наследството от икономически и културни връзки и отношения на елитарно равнище между метрополията и извоюващите си една по една независимост колонии. Така се формира Британската общност – общност на доброволно споделяне на идентичност, наследена от колониалната епоха. Някои връзки в общността са по-силни от други. Някои страни остават по-близки, други – по-формално включени. Тази гъвкава структура функционира от дълги десетилетия и е пример за успешна трансформация на имперско колониално наследство.

Континенталните империи се разпадат с по-големи катаклизми от колониалните, но логиката е една и съща. Модерната епоха създава нова доминантна общност – нацията – която се бори за своята еманципация от имперския универсум на всяка цена. Самата дефиниция на нацията като общност и като държава я прави несъвместима с принадлежността към каквато и да е имперска структура. Руската империя оцеля доста по-дълго от другите традиционни империи, рухнали в пламъците на Първата и на Втората световна война поради своето превъплощение в тоталитарния Съветски съюз. След разпада на Съветската империя Русия се изправи пред необходимостта да избира свой нов път – дали да бъде национална държава, демократична федерация или възродена империя. Какъвто и път да бе избрала Русия, с разпадането на съветската империя тя имаше шанса да повтори – дори в по-успешен вариант – опита на Британската общност. Общността на независимите държави бе декларирана като наследник на разпадналата се империя, но нейното съществуване беше и си остана твърде номинално.

Русия имаше огромни шансове да се превърне в център на една нова международна общност. Под нейн контрол остана „лъвският дял“ от икономическия ресурс на бившия Съветски съюз – в частност енергоизточниците. Руският език и породената от него културна традиция останаха „лингва франка“ на постсъветското пространство. (Днес в Украйна воюват рускоезични срещу рускоезични.) Единственото условие за успех на новата Общност на независимите държави бе свободата – доброволното участие. Британската общност спази това условие. Русия – не. След първоначалната стратегически вярна позиция на Елцин – „вземете толкова суверенитет колкото можете да упражнявате“ – отношенията между бившата колониална метрополия и нейните „съветски републики“ поеха в изцяло грешна посока.

Преди всичко, Русия се изкуши да използва масирано класическия инструмент на имперски контрол – етническия конфликт – в отношенията си в постсъветското пространство. Разгроми грузинската амбиция за независимост с пряката подкрепа и чрез военни престъпления в Абхазия и Осетия. Не успя да удържи чеченския прецедент в Северен Кавказ и проведе двете чеченски войни… Окупира Приднестровието. Постепенно през 90-те години – с усилията на водещи фигури на съветските специални служби като Примаков – се появиха първо теориите, а след това и практиките на „легитимната руска сфера на влияние“ в постсъветското пространство. Енергийните доставки все по-често се използваха като оръжие за саморазправа с неугодни режими и лидери в бившите републики.

Демократичните движения на „Розовата“ и „Оранжевата“ революция в Тбилиси и Киев в началото на 21 век бяха използвани като аргумент за възраждане на пряко имперско насилие на Москва над конституиращите се нови нации (и възраждащи се стари) в постсъветското пространство. „Искахме по-добре, но се получи както винаги“ бе въздъхнал някъде по това време Виктор Черномирдин. Агресиите в Грузия през 2008 г. и в Украйна през 2014 г. сложиха край на надеждите, че Русия би могла да се трансформира в нещо различно от репресивна империя. Оправданието за това старо ново поведение на Москва бе очаквано – „козните“ на Запада, разширението на НАТО и настъплението на ЕС. Истината е доста по-различна. Между 1990 и 2014 г. (дори и много след това) нямаше и няма по-облагодетелствана страна от Русия в отношенията с основните фактори и организации на колективния Запад. Целта бе да се интегрира Русия към широкия кръг на принадлежност към тази „либерална империя“, която възникна с края на Студената война и с хегемонната позиция на Запада в тогавашния международен живот.

Русия не бе задължена да се присъедини към Запада, но тя можеше да се възползва от неговата добронамереност за да изгради на нова основа своите връзки с бившите си републики – на основата на тази доброволност и споделен интерес, които функционираха в много по-широкото – глобалното стопанско и политическо пространство. Без да се лишава от каквато и да е част от своята идентичност, Китай успя да използва този процес на глобална експанзия за да се трансформира в основна глобална сила – стопанска и стратегическа. Доброволната общност на Русия с нейните бивши сателити – на конкурентна основа и на основата на споделен интерес – можеше да създаде и втори прецедент (след Китай) на успешно посткомунистическо развитие, този път на територията на бившата съветска империя. Уви, в културата на руския имперски елит не съществува елемент на доброволност. Тази култура е изградена изцяло върху насилие. Насилие както върху собствения народ, така и върху подчинените от империята народи.

Резултатът от провалената възможност за доброволна Общност на независимите държави след рухването на съветската империя е пред очите ни. Преживяваме втори – по-болезнен цикъл на имперски разпад, за който плащат с кръвта си обикновените украинци и затворените отново в поредна утопия на кремълска сатрапия обикновени руснаци. Плаща и цяла Европа, целият свят с последствията на войната – продоволствена криза, енергийна криза, инфлация… Украйна пред очите ни израства като една нова и внушителна европейска нация. Също пред очите ни Русия пропилява последните остатъци от своя международен престиж и легитимност на водеща сила в международните отношения. Архаизирането на имперския манталитет е в основата на разпада на всяка империя. Светът се променя, илюзиите и утопиите на имперската власт остават непроменени…

Реклама

Хенри Кисинджър и политиката на „умиротворяване“ на Кремъл в Украйна

Фейсбук, 26 май 2022 г.

https://www.dnes.bg/index/2022/05/26/henri-kisindjyr-prizova-ukraina-da-dade-chast-ot-teritoriiata-si-za-da-spre-voinata.531249?fbclid=IwAR1YY9d3rKjQGx_YuPRAripnVBf75h5UjTS5a4cczhPe-1R6LrJGPtvgkRA

Всяка демократична политика има две лица – лицето на Чембърлейн и лицето на Чърчил. Либералната демокрация е политическа ценностна система, която поставя споразумението, договарянето и включването – на различни, често противоположни позиции и възгледи – в един открит процес на интеграция на цялата общност и избягване на нейното разцепление и враждите вътре в нея. Това е едно от най-полезните качества на демократичната система. В определен момент обаче усилията за интеграция, включване и договаряне преминават границата на допустимия компромис и започват да ерозират самия смисъл от съществуването на демократичната система – свободата на човека, на гражданина. Чембърлейн персонифицира тази политика в навечерието на Втората световна война.

Тогава начело излиза силната и категорична мотивация да съхраним свободата като преборим и отстраним от властовата позиция тези, чийто смисъл на съществувенто е да отнемат свобода – да унижават, да поробват, да убиват и да постигат „велики“ цели погазвайки човека и човечността. Чърчил заменя Чембърлейн и обещава „кръв, пот и сълзи“ за да може една нация – едно човечество да устои и да защити ценностите и принципите на своята свобода. Човешкото съществуване в неговия дълбок, интимен смисъл и мотивация е съхраняването на свободата и на живота по законите на свободата – живот в отговорност, в творчество, в изпълнение на основната мисия на човечността.

Хенри Кисинджър е виден представител на „чембърлейнското“ крило на демократичната политика. В условията на „виетнамския синдром“, поразил интегритета, самочувствието и силата на Америка, той намери адекватни и работещи формули за помиряване с нейните врагове, давайки възможност на лидера на свободния свят да си поеме глътка въздух. Кисинджър изигра великолепно „китайската карта“, интегрирайки маоистки Китай в американската стратегия за глобализация срещу стратегията за световна комунистическа революция. Пекин и Москва бяха разделени и опасността от световен комунистически блок срещу свободния свят бе преодоляна.

Кисинджър режисира и другото голямо помирение на 70-те години – разведряването с Москва, изградено върху болезнен и потенциално развращаващ компромис – признаването на бруталното сталинистко завоюване и комунизиране на Източна Европа. Кисинджър „освети“ разделянето на „сфери на влияние“ между Москва и Запада. Ползите от това бяха очевидни. Започна частично откриване на Изтока за западна култура, музика, литература. Изтокът – макар и формално – се съгласи на мониторинг за спазване правата на човека. Така израстнаха дисидентските движения в комунизирана Източна Европа – Харта 77, Солидарност, Мемориал – които за едно десетилетие ерозираха легитимността на тоталитарната болшевишка идеология и политическа практика.

Разбира се, разведряването даде достъп на Москва до високи технологии (ограниченията на КОКОМ бяха смекчени), Кремъл се почувства с развързани ръце от „мекушавостта на Запада“ и нахлу в Африка, в Централна Америка, и … в Афганистан. Тогава ролята „Кисинджър“ бе задълго сложена в килера. Начело излезе Роналд Рейгън. Той направи внушителното напомняне, че мирът, компромисът и интеграцията – „разведряването“ ако щете – имат смисъл само при условието на свободата. Там, където границите на свободата и човечността са радикално погазени от властта на човеконенавистна идеология, власт, амбиция – ролята на демокрацията е първо да отстои свободата, а едва след това – да интегрира и помирява.

Хенри Кисинджър няма да спре да играе своята роля – докато е жив. Ние трябва да приемаме информацията, произтичаща от неговия богат опит и знание и да правим това, което е необходимо. Днес не е време за компромис с преминалия дори границите на собствената си наглост нов тоталитаризъм – путининизъм, дугинизъм. Днес е време за отстояване на позицията, на границата, на разделителната линия между робството и свободата. Днес е време да подкрепим Украйна в нейната битка за свобода – а не да се споразумяваме с поредния фюрер, чийто апетит, както е известно, идва с „яденето“ и се изостря с компромисното хвърляне на нови късове човешко страдание в ненаситната му паст.

Президентът Петър Стоянов на 70 години

Фейсбук, 25 май 2022 г.

Президентът Петър Стоянов днес навърши 70 години. Той е един от знаковите български политици от поколението, което постигна основната победа за България след 1989 г. – присъединяването към институциите на цивилизования западен свят, НАТО и ЕС. Той разполагаше с пет години институционална позиция, чрез която да взима и провежда политически решения, поставили България на картата на цивилизования свят. Иван Костов разполагаше с четири години за да проведе своята визия за реформа на българската държава и привеждането й в институционално съответствие със стандартите на демократичния европейски порядък. Филип Димитров разполагаше само с една година за да започне транформацията на българското общество в посоката, която жадуваха милиони български граждани, придобили надежда след рухването на марионетния комунистически режим.

Когато тези хора управляваха, ние, техните поддръжници имахме немалко несъгласия, недоволство и раздразнение от поредица техни политически решения и от конкретни резултати на тяхното управление. Днес, четвърт век по-късно, ясно си даваме сметка, че това бе поколението демократични политици, които въведоха и отстояваха най-високите стандарти в публичното политическо действие, които българската държава и общество са достигали след 1944 г. Ако тези хора бяха получили втори мандат – България днес щеше да бъде различна, щеше да бъде много по-напред в своето развитие. За съжаление, те слязоха от власт след първия си мандат. Една основна причина за това бяха техните собствени грешки. Тяхната недостатъчна опитност в управлението на държавата. Изострянето на отношенията помежду им и вътре в самата партия СДС – управляващата чрез тях политическа сила на демократичната промяна в България.

По-важната причина за това, че те не продължиха своя политически път в управлението на страната обаче бе превратът, който им организира на границата между 20 и 21 век новоучредената и вече укрепнала посткомунистическа криминална олигархия. Още един мандат в управлението на това поколение лидери на демократичните сили щеше да възстанови институционалния потенциал на българската държава като модерна представителна демокрация от европейски тип. Това не биваше да се допусне. Възстановената демократична държава щеше да спре – или поне да ограничи грабежа.

Днес, от дистанцията на времето, след четвърт век олигархично управление на държавата и обществото ние можем да си дадем ясна сметка каква невъзстановима загуба за трансформацията на българското общество бе отстраняването на това поколение лидери от активна политическа и държавническа дейност. Нека повторим – те носят своята отговорност за това. Но на тях не им бе позволено да продължат. Българската общественост е пределно критична към хората и политическите сили, които управляват страната и това има положителни следствия върху публичния ни живот. Но „обратната страна на медала“ на тази критичност е лековерната наивност, с която същата тази общественост приема на доверие призивите за „радикална промяна“. Не каква да е, а радикална… Ние, българите, обичаме да започваме от нулата. От нулата започнахме, когато се доверихме на „царския проект“, обещаващ „да се оправим за 800 дни“. Този проект едва дочака тези дни да изтекат, за да премине в политическото небитие. Примерите могат да продължат до ден днешен…

България днес отново е във вълна на надигащо се недоволство. Популистките оферти, които през последния четвърт век стават все по-многобройни и все по-илюзорни днес заплашват да ни доведат до границата на скъсване с крехкото наследство на българската европейска и атлантическа принадлежност – основната външна гаранция за достойно бъдеще на България. В тази ситуация е все по-ценно да си спомним позициите, ценностите, куража и интелекта, с които поколението български демократични политици, към което принадлежи президентът Петър Стоянов управляваше България, създаваше надежда за нейното бъдеще. Достойни хора, които водиха България напред по начин, позволяващ ни да се самоуважаваме. Когато хвърлим поглед към днешните управници на страната, този спомен предизвиква тъга..

Честит юбилей, г-н Президент!

Андрей Райчев и българския дебат за кремълската агресия в Украйна

Фейсбук, 21 май 2022 г.

https://bnt.bg/news/andrei-raichev-ne-vizhdam-razlika-mezhdu-tova-koeto-gledahme-po-vreme-na-koronavirusa-i-sega-v320849-306346news.html?fbclid=IwAR1WssteElkE4mV4y5PbAIJbwUykJG2sULAM0TBtx9xbEFy0qm9wTZxRnrg

Райчев е един от малцината интелигентни лобисти на Москва в България. Затова той не борави нито със съшитите с бели конци лъжи на кремълската пропаганда, нито се старае пряко да оневини режима на Путин за агресията в Украйна. Ролята на Райчев е по-майсторска и леко драматична. Докато пътем слага знак за равенство между агресора и жертвата, той заема „еднакво критична дистанция“, прави и редица други въвеждащи в темата и отвеждащи вниманието от нея категорични твърдения. За да стигне до гвоздея на програмата. Кое е най-лошото в тази ситуация за България? Поляризацията на общественото мнение. Българите според Райчев съвършено напразно са се хванали „гуша за гуша“ в спора за руската агресия в Украйна, просто защото – нищо не застрашавало България, нищо не можело да я извади – ни от НАТО, ни от ЕС.

Ето, тук е центърът на тежестта на манипулативната теза, която в крайна сметка цели да обезсили проглеждането на средния българин за истината и за реалността на българското пленничество от руската митология в продължение на дълги десетилетия. Българското обществено съзнание поддържа дълбоко митологични визии за същността и ролята на Русия спрямо България и единствено безпощадният и открит разговор – обществен дебат на тази тема може да освободи обикновения българин от тежестта на тези вековни илюзии и заблуди спрямо Москва. Войната на Кремъл срещу Украйна със своята бруталност и незащитимост създава уникална възможност за демитологизирането на Русия в България именно чрез подобен дебат. Райчев знае това и с всички сили се стреми да делегитимира полезното разделение на общественото мнение в България за войната и да го примири в лоното на оцеляващите облаци мъгла и илюзии за „благотворната“ роля на „дядо Иван“.

Когато след Освобождението на България Руската империя направи обичайните стъпки за брутално погазване на новоучредената българска политическа свобода, Стефан Стамболов и Захари Стоянов не замазаха с общи приказки драматичното състояние, в което се намираше новоосвободена България. Те застанаха в ясна, безкомпромисна, гневна позиция срещу посегателствата на руския империализъм и неговите маши – офицери, политици, духовници и интелектуалци – в българското общество. Така те показаха пряко на потъналия в своята благодарност към освободителите обикновен българин, че империята го освободи от османците за да го пороби самата тя на свой ред. Пряката, безмилостна конфронтация на Стамболов, З. Стоянов и техните съмишленици с Александър Трети и неговата българска русофилска прислуга спасиха новоучредена България като държава и дадоха на българското общество половин век относителен отдих от наглия руски империализъм. Едва през 1944 г. империята успя да вземе своя реванш, поробвайки България – вече в битността си на Съветски съюз…

Днес ние имаме чудовищна нужда от няколко на брой български лидери, които подобно на българските възрожденци след Освобождението да сложат „главата си в торбата“ и без страх да обясняват и да разрушават дълбоката пирамида на руския имперски контрол върху днешна България и особено – върху българското обществено съзнание. Това е война. Слава Богу – война с думи, война с необходими политически решения, война, в която България не е сама, а заедно със своите съюзници. Райчев иска на всяка цена тази война да бъде прекратена. Защото в резултат на обществения сблъсък, българите ще разберат, че докато страната им се е присъединявала към ЕС и НАТО, Лукоил не е платил нито лев данък на българската държава. Тази квази държава не е имала смелостта да постави измервателни уреди на пристанището на Лукоил – Росенец, оставяйки го в ролята на ничия пиратска територия под руски контрол. На българите ще им бъде припомнено, че през 2006 г. – шест години преди да изтече договора на България с Газпром, Румен Овчаров се поддаде на натиска на Москва и подписа нов, по-неизгоден договор. Участващите в обществения дебат ще разберат, че през 2016 г. Путин обяви, че газ през територията на Украйна повече няма да тече и българите ще го получават през Турция. За тази цел трябва да изхарчат четири милиарда за нов газопровод. „Старият“ договор отново беше едностранно изоставен от Кремъл и Газпром.

Масовите български представи за Русия и нейната роля в България са уродлива комбинация между необяснима любов и вледеняващ, хипнотизиращ страх от „Големия брат“. Тази комбинация полага основите за извечния български комплекс за малоценност от Русия и подхранва арогантия руски комплекс за превъзходство. В мъглявините на безпричинното българско русофилство уверено виреят дълговечни митове и долнопробни лъжи. България и Русия били културно близки страни… Аз съм живял известно време в Русия – елате на мен да ми обясните къде е тази културна близост. Русия „хранила“ България – било по времето на Тодор Живков, било с цените на газа от последните десетилетия, било … било … било… Истината е, че Русия винаги безскрупулно е грабила и граби България. Че парите от европейските фондове отиват чрез пералнята на българската мафия в ръцете на руските енергийни монополисти. Че България е надплатила в монополно високи цени за газ и нефт по 1.5-2.0 млрд. долара ежегодно през последните 30 години.

Откровеният и суров обществен дебат, който Райчев счита за „безсмислен“ – уж подобно сблъсъка на ваксъри-антиваксъри – е в състояние да разкрие горчивата истина, че съчетанието от великодържавно спонсорираната корупция по върховете на властта в България и почти животинския страх на българските пишман политици да не „ядосат“ с нещо Путин доведе нашата страна до позицията на „болния човек“ на ЕС и на НАТО. Държава, която не си е мръднала пръста за да създаде своя обучена и добре въоръжена армия в сътрудничество с партньорите си от Алианса, а системно харчи – и краде парите на данъкоплатците за да ремонтира ръждясалите руски таратайки в Москва. Държава, в която бандитският енергиен монопол на Кремъл се охранява от зоркия олигархичен контрол върху решенията, взимани от институциите. Вижте от колко десетилетия се „строи“ интерконектора с Гърция и си представете степента на руския контрол върху националните ни институции.

Откритият обществен сблъсък в българското обществено мнение в дебата за ролята на Русия в България може и трябва – за първи път от повече от 10 години – да освети бруталната пропагандна война, която Кремъл води срещу нас придобивайки контрола върху стотици български медии – включително националните. Пропагандна война, за която са наети легиони на руската пета колона в България – журналисти, наблюдатели, професори, ченгета, геополитици и просто закупени „на кило“ тролове и тролски фабрики. На Райчев кой знае защо не му е симпатична възможността българите да узнаят – очи в очи – резултатите от тази масирана пропагандна война за социализирането на няколко поколения в лъжите на новоруската – евразийската имперска доктрина.

Откритият обществен сблъсък в публичния дебат за ролята и мястото на Русия в България, в контекста на агресията срещу Украйна е единствената възможност българинът да се пробуди за реалностите на своя собствен национален и обществен живот. Да, дебатът е изострен, нахъсан, нелицеприятен, конфронтационен. Но тя и истината за ролята на Русия в българския национален живот е нелицеприятна, сурова, унизителна и разтърсваща. Но нямаме друг избор освен да се запознаем с нея. Защото за разлика от сблъсъка на ваксъри и антиваксъри, зад обществения сблъсък за ролята на Русия в България стои очевидна и нелицеприятна реалност, а не конспирации, илюзии и пандемични фрустрации.

Винаги внимавайте какво говори Райчев – на втори план с неговите уста винаги говори истината. Но на втори – не на първи план…

Защо неоевразийското черносотничество е сериозна заплаха за общественото съзнание в България?

Фейсбук, 16 май 2022 г.

https://epicenter.bg/article/Prof–Dimitar-Yonchev–Koalitsiyata-e-kato-Vancho-Izpravancho–Nestabilna–no-ne-pada/282142/11/0?fbclid=IwAR3fsGGQ0Ntci8rwv6y68zvQ186FPOkYOv776rI06Pk0QX1UNCCGWRO6Bhg

В продължение на три десетилетия по време на Студената война, Италия се управляваше от последователни коалиции – често съставени от трудно съвместими партии, които трябваше да обслужват една единствена приоритетна цел – да не допуснат комунистите на власт в националното правителство и да отворят „портите“ на Италия за съветско-болшевишко нахлуване.

Днес България се намира в съвсем аналогична ситуация, но трудно я осъзнава. Ние сме част от цивилизования свят – европейски, атлантически, демократичен – но руската пета колона в България успява с ударни темпове да наложи на значителен дял българи един светоглед, който няма общо с мировозрението на нормалните европейски хора. Гражданите на Европа споделят в своето голямо мнозинство една визия за света, която е зачената още през 1648 г. с подписването на Вестфалския мирен договор. Тази визия предполага отделните нации да се самоопределят и да да уважават взаимно своя суверенитет. През последния век към респекта към независимостта – суверенитета бе прибавено (без да е абсолютно задължително) изискването той да се упражнява – демократично – в съгласие с волята на гражданите.

Когато четете интервюто на Йончев по-долу вие ще се сблъскате с една съвършено различна визия за света. Тя произтича от две исторически предпоставки. Първо, светът се „движи“ от „велики сили“, които си съперничат и си сътрудничат, а останалите са длъжни да се подчиняват на това. Второ, светът се определя от едно фундаментално, почти мистично разделение, наречено „геополитическо“ – „геостратегическо“, в чиято основа са отвъд социални и отвъд исторични разделения между „власт на сушата“ и „власт на морето“. Има обаче и трето. То произтича от динамично развиващата се ретроградна идеология на Дугин – Путин в постсъветска Русия и това трето твърди, че Русия притежава някаква – пак изначално мистична – мисия да си съперничи, преди всичко с Америка и да я „изгони“ от Европа. Естествено – за да може Кремъл с кървави ръце и с мръсни крака да се настани на „мястото на Америка“ в Европа.

Цивилизованите хора – от двете страни на Атлантика – разбират, че не съществува никакво „право“ или „правило“ даващо на Америка карт бланш да присъства като фактор на сигурността в Европа. От 1945 г. насам Вашингтон участва в европейското уравнение на сигурността по една единствена причина – войнствено заявеното „право“ на Кремъл да управлява Европа. След като болшевишкия Кремъл рухна, голям брой наблюдатели и политици на Запад поискаха разпускането на НАТО, защото вече не съществува първопричината за създаването му – надвисналата заплаха за съветска агресия на Запад.

Тогава новите елити в източна и централна Европа изпратиха сигнал за тревога: „Чакайте малко! Днес (през 90-те) Русия е слаба и принудено демократична, но слабост Руската империя е преживявала нееднократно. След което отново се е изправяла „на крака“ и е тръгвала да завладява всички нас. Искаме членство в НАТО – гаранция за сигурността ни!“ Много либерални гласове от Запад възмутено се извисиха – „Стига с вашите постсъветски кошмари! Дайте да интегрираме Русия!“ Хубаво – интегрирайте я! С две думи – днес стигнахме дотам, докъдето източноевропейците предупреждаваха, преди да бъдат приети – слава Богу – в НАТО.

От 90-те години насам в Русия зрее новата ретроградна – черносотническа идеология и политическа конструкция, призвана да изправи отново Кремъл в съперничество за контрол върху Европа и други части на света – отново в битка със Запада. В Москва знаят, че не е препоръчително да си съперничат с Китай – с европейските демократи е по-лесно и по-приятно. Защото са „принципно глупави“ – демократи, които се държат добре с нас и ни прощават какво ли не.Ние ще накажем лесно тези глупци. Само трябва да изгоним американците от Европа…

Очевидна е неадекватността на тази идеология – и политика на Путинизма – Дугинизма. Но тази неадекватност засилва опасностите, идващи от нея, а не ги намалява. Разбира се, една Русия – с примитивната си икономика, която доскоро бе с размера на испанската (сега става по-малка), с демографските си проблеми, с примитивната си авторитарна система на управление – не може да бъде сериозна заплаха за свободния свят. Но може да бъде – и е сериозна заплаха за България. Където от 10-15 години върви целенасочена социализация на големи части от българското общество – младежи, военни, (руско)националистически ориентирани групи, недоволни от статуквото – към мирогледа на Дугинизма – Путинизма. Този мироглед се преподава в българските военни училища и в редица университети. Той кънти ежедневно от националните медии. Крещи от стотици бългороезични путинистки сайтове и медии в интернет.

Ако Путинизмът – Дугинизмът бъде допуснат на власт в България, това ще бъде последния свободен избор на българското общество преди то да бъде сателитизирано под „геополитическата мъдрост“ на йончевци, чуковци, вацевци и волгиновци. Днес те вият като линейки за това, че нямали „свобода на словото“ да тровят съзнанието на българските граждани безнаказано – само защото започнаха да срещат отпор, най-после, след десетилетие и половина бясна хибридна кампания в българското общество. Затова твърдя – българите трябва да разберат, че изрожденци, соцкомунисти и радевояневисти НЕ БИВА да управляват България. Поне докато човеконенавистния режим в Кремъл и неговите идеолози не изядат полагаемия им се „геополитически“ шамар от Украйна и останалата част от свободния свят, който да ги върне в реалността. Не в Дугиновата „евразийска реалност“, а във физическата реалност – в която Америка, Европа и други страни притежават доста повече ресурси и възможности, отколкото натрупалата ядрени ракети бензиностанция-диктатура в Кремъл. Защото ако България за пореден път повярва на московските сирени – връщане назад едва ли ще има. След 1944 г. бе унищожена българската държава и голяма част от потенциала на българското общество. Кремълското варварство ще ни заличи окончателно от картата на света, ако получи още един шанс да опита.

Олигархия, енергия и пета колона

Фейсбук, 13 май 2022 г.

https://www.segabg.com/category-observer/biznesmeni-podsilvat-petata-kolona-na-putin?fbclid=IwAR0Quzsm5QNz2-mSwtdQNpBCXKArffCGuekxiTYuVcM3QEAjJDNSiQUU2U4

Тези бизнесмени са неразделна част от българския стопански и политически елит, чийто произход на 80-90 на сто е от редиците на „прогресивните сили“, инсталирани от сталинистката армия преди 80 години като колониална администрация на Съветския съюз в България. След 1989 г. този елит на комунистическата партия трансформира своята власт чрез „великата криминална революция“ и се оказа в ролята на посткомунистическа олигархия, функционираща в съхранена симбиоза с олигархията – „вертикалата на властта“ в Москва. Пъпната връв „бизнесмен – червено ченге“ е в основата на повечето от тези „бизнес CV-та“, чиито собственици днес вопият за Газпром и за руския нефт.

Така България успя да „съхрани“ своята пълна слугинска зависимост от Русия. Почти пълен руски монопол в енергетиката – в доставката на енергоизточници, опити за строителство на АЕЦ Белене с руски реактори, в осигуряването на „екстериториален“ статут на Лукоил, чието пристанище е неидентифицирана територия на границата на България. Структурна зависимост на върховете на политическата власт и на олигархичното корпоративно задкулисие от корупционното „подхранване“ чрез ключови руски енергийни корпорации в България. Инвестиране на част от свръхпечалбите на енергийния монопол в мащабна хибридна – пропагандна война на Кремъл срещу България при пълната пасивност на българската държава, чиято цел е отцепване на страната от нейния европейски избор и постепенно приобщаване към Евразия.

Шансът на България да ревизира тази унизителна зависимост на „най-верен сателит“ – и най-малодушен обект на руската имперска инвазия в източна Европа, се появи с мащабните санкции на ЕС и Запада срещу Кремъл и неговата агресия в Украйна. България днес се управлява от група хора, които не произлизат пряко от контекста на наследената от комунизма олигархична система на властта. Лекотата, с която те отказаха да плащат за газ в рубли – въпреки, че това бе нормалната реакция на московската арогантност – втрещи влъхвите на българската колониална прислуга на Москва. Румен Овчаров коментира спирането на газа от Газпром пребледнял – един вид невярващ, че това се случва. Кохорти от „политически лидери“, „бизнесмени“ и добре платени „експерти“ денонощно обясняват как ще се самоубием без руския нефт и газ.

Правителството, което ни управлява е най-нестабилната конфигурация на изпълнителна власт в страната от десетилетия насам. Макар и оглавено от група хора, за щастие непринадлежащи към колониалния контекст на посткомунистическа България, то е комбинация от типа „орел, рак и щука“, в която немаловажна роля играе партията на бившите комунисти, както и шоу програмата на влиятелни сарайски олигархични кръгове. Самите „лидери на промяната“ са пределно неопитни да се справят с дилемите на управлението, но макар и парадоксално – точно това им дава шанс и устрем да скъсат с наследството на руското колониално управление на България. Тези момчета просто не знаят какво гнездо от оси разтурят с опита си да прогонят руската арогантност от страната и държавата.

Предстои да слушаме още много горки плачове и оплаквания, скубане на коси на политици и бизнесмени, възмутени експерти и геополитически медийни влъхви, които ни обясняват, че прогонването на Газпром, вкарването на Лукоил „в пътя“ (тези не са плащали един лев данък откакто са тука) и заместването на руския енергиен монопол с нормална инфраструктура на диверсифицирани енергийни доставки, ще бъде „краят на България“. Че ни чака бедност, разпад, глад, криза… вие продължете… Всъщност няма нищо страшно. Прогонването на руската олигархия от България може да се окаже истинския Ден Първи в най-новата история на независима България, придобила шанс за бъдещето. Но няма да е лесно. Битката ще се води години наред и изходът от нея не е предначертан. Ако успеем да скъсаме пъпната връв на зависимост от имперска Москва, това ще означава пренареждане от основи на българската държава, стопанство и общество. Печелившите от настоящото статукво – и в София, и в Москва – трудно ще допуснат това. Но не е невъзможно. Героична Украйна ни дава шанс. От нас зависи дали ще го оползотворим.

Фейсбук – общуване и цензура…

Фейсбук, 13 май 2022 г.

През последните десет дни бях блокиран от ФБ на три пъти като за два от тях причината бе съвсем невинна снимка, на която ФБ роботът бе „идентифицирал“ елементи, влизащи „в разрез с ценностите на общността“. След оспораване на санкцията от моя страна и след намеса на човешкия контролиращ фактор във ФБ блокадата бе вдигана. Третият път блокадата бе наложена заради текст – като не бе уточнено каква част на наратива влиза в конфликт с ценностите и общността.

Струва ми се, че ФБ системата за контрол се задъхва след началото на кремълската агресия в Украйна, която поляризира и радикализира българското общество – радикализация, която се споделя и от другите страни в големия регион на източна Европа. През последните месеци редовно потърпевши от цензурата на ФБ членове на общността се постараха да идентифицират кои са цензорите за България и къде се намират. Информацията – ако е истинна – не е никак утешителна. Ако статуквото на ФБ контрола върху българските участници се запази, имаме всички основания да прогнозираме изостряне на конфликтите между мениджмънта на компанията за България и местната участваща общност.

Може би радикализацията на общественото мнение в източната част на Европа е локален проблем за глобалната ФБ мрежа, но проблемите, с които се сблъскваме тук са по всяка вероятност доста представителни за нейното функциониране в глобалния свят. Предоставянето на контрола върху електронни цензори с намерение за частични корекции на блокиранията от служители – супервайзъри в общия случай изнервят в нарастваща прогресия дискусията и участниците в нея. Аз съм имал „щастието“ да се самоцензурирам през първите десетилетия на живота си и със съжаление трябва да установя, че понастоящем изпитвам същите неприятни емоции в опитите си да заобиколя цензорите на ФБ. Избрал съм да публикувам текстовете си във ФБ защото по този начин те най-бързо стигат до читателите ми, а връзката с тях освен това е и динамична и интерактивна. Не бих искал да се разделям с тези привилегии на публикуване във ФБ мрежата, но не съм готов да цензурирам системно съдържанието, което предлагам.

Мениджмънтът на ФБ би трябвало да чува „предупредителния звънец“, който изпраща бързото задминаване на Инстаграм от Тик Ток като преференциална социална мрежа за определени възрастови категории. Само преди 1-2 години Инстаграм (собственост на същата компания като ФБ) бе любимата мрежа на тийнейджърите – и в България, и по света. Днес Тик Ток уверено я изпреварва – може би поради по-адекватно съответствие на психологията и поколенческите навици на най-младите потребители. ФБ е мрежа на по-улегналите и по-„наративно“ ориентираните потребители. В България обаче тези „по-улегнали“ хора са по съвпадение и тези хора, които си спомнят „благините“ на комунистическата цензура отпреди три десетилетия. Засега те само се гневят на блокадите и не притежават алтернатива. Но при отворени пазарни отношения тази липса може да бъде само временна.

Императиви и реалности: Защо на България не може да й се помогне…?

Фейсбук, 4 май 2022 г.

Украйна ще извоюва своята победа и своята свобода. Тя ще получи помощта, от която се нуждае. България няма да получи помощта, от която се нуждае. Защото на България не може да се помогне. Ние доброволно позволихме да се създаде политическа ситуация, в която над 2/3 от българските граждани – и политическите сили, които ги представляват – не могат да утвърдят в публичните институции основни измерения на българския национален интерес. А именно – да се солидаризираме с нашите съюзници за да ограничим агресията срещу една независима европейска страна и за да не позволим агресорът да постигне своите цели. Нашият национален интерес да окажем поисканата от Украйна помощ има две важни измерения.

Първо, ние трябва да окажем тази помощ водени от императивите на етиката. Ние принадлежим към общността на свободните европейски и световни демократични страни, които не толерират упражняване на агресия между суверенни страни. Това е основна ценност на тази общност и нейните членове имат морален ангажимент да предотвратят успеха на всяка подобна агресия – включително тази на Русия срещу Украйна.

Второ, ние трябва да окажем поисканата помощ защото това е единственият начин агресията да бъде ограничена и да приключи с поражението на агресора и изтласкването му от територията на Украйна. Ако агресията постигне – макар и частичен – успех, тя ще има продължение срещу други европейски страни. Кремълският фашизоиден империализъм вече посегна на независима Молдова (на територията на Приднестровието). Никой в източна Европа не е застрахован от такава агресия – особено страна като България, малодушно „снишила се“ в опитите си да не бъде забелязвана и да „мине метър“ във време на изпитание.

Макар и обект на ожесточен обществен дебат в България, гореизброените аргументи са по-скоро труизми, продукт на здрав разум и оценка на очевидни реалности. Ако българската политическа система не бе толкова брутално фрагментирана в услуга на чужди, антибългарски цели, тези аргументи щяха да доведат до спокойното приемане на необходимите и очевидни решения – както от парламента, така и от изпълнителната власт. Така, както бяха приети тежките, но необходими решения в контекста на Косовската криза през 1999г. Тогава лидерите на България проявиха доблест и отговорност да вземат тези решения без да бъдем нито страна-членка на НАТО, нито на ЕС – т.е., при много по-високи рискове за страната и за държавата. Те бяха лидери, а не оперетъчни „натовски генерали“ и лобисти на чужди интереси.

България днес се нуждае от смели лидери, които да погледнат отвъд политическата злоба на деня, отвъд собствените си дрязги и да се обединят във вземането на необходими решения, гарантиращи бъдещето на страната ни. Ако не направят това, рано или късно – по-скоро рано, отколкото късно – властта в държавата ще попадне изцяло в ръцете на платените лобисти на варварския империализъм на североизток, както и да се наричат те – „Израждане“, фенклуб на Решетников или сто годишна прислужница на кремълския произвол…

,

„Евразийската политология“ и реалния свят…

Фейсбук, 2 май 2022 г.

https://bnr.bg/horizont/post/101640603/valentin-vacev-principat-na-ninova-pobedi-i-veche-se-povtara-ot-petkov?fbclid=IwAR1qyrCpP5udoxBveRnAzcMRb8lmeV7iyN0i4bbwX1nCWDsawPyxfC_EdCc

25 минути лекция по евразийска политология – в праймтайма на БНР, основна обществена медия, която съществува благодарение на нашите пари. Водещ – Петър Волгин. Основни тези:

Първо – предстои Украйна да се раздели на три – югоизточна, която ще поиска членство в Руската Федерация, централна – денацифицирана, без особено значение, западна, където Полша ще влезе и ще си я „вземе“ (по аналогия с договора Рибентроп – Молотов по отношение на самата Полша преди 83 години – бел. моя). Как ще се стигне до такъв резултат от войната, предвид уморените великодържавни войски- мародери (чеченци и буряти онзи ден се сбиха за плячката – „жабагадюкинг“) – не се уточнява. Езотеричната евразийска геополитика борави с железни прогнози, не с факти и доказателства… Всъщност, ако обърнем поглед към триизмерната реалност, великодушно поставена в ъгъла, великодържавната агресия през последните 18 години (да почнем с „оранжевата революция“ и с московската ярост към нея) допринесе мощно за формиране на единна украинска нация от една общност, в която наистина имаше различни идентичности, рефлектиращи в различни политически ориентации. Вече не – Украйна се превърна в единна нация, подобно на повечето други в Европа, които през последните два века се обединиха под чужд имперски натиск – също както Украйна сега… Разделянето на тази нация на две, на три и т.н. е все по-малко вероятно.

Второ – НАТО е много стара, задъхваща се организация… Да, опитват се да й вдъхват нов живот, но „изкуственото дишане“ ще се провали. Защо – не е известно. Езотеричната геополитика не разкрива скритите си източници. Всъщност, НАТО преживя сериозни кризи на своята трансформация и своята мисия. От най-малък общ знаменател на общите интереси за гарантиране сигурността на западна Европа и северна Америка, след 1989 г. НАТО се превърна в общо континентална, евроатлантическа система за сигурност, включвайки в редиците си цяла централна и източна Европа. Мисията на Алианса се поразми – няма експлицитен враг, няма концентрирана заплаха… С агресията срещу Украйна Кремъл сложи край на хамлетовските съмнения на НАТО – старата мисия неочаквано се възроди в пълния си ръст – да сдържа агресивността на Москва, която отново тръгва с танковете си на Запад. Финландия и Швеция подават молби за членство. Ах, ти стара бабичко, задъхващо се НАТО, къде си хукнала така пъргаво…!

Трето – от еднополюсен, светът става триполюсен. Това, между другото го слушаме от 25 години – започна Примаков… Сега Вацев детайлизира. Кои са полюсите – Пекин, Москва, и … хайде, от нас да мине – и Вашингтон, но само като регионална сила… Европа… Няма вече Европа… Слушаш и не вярваш на очите си…

Приликата между амбулантната езотерика (сериозната езотерика е сериозна сфера на познание) и амбулантната геополитология е сектантското убеждение, че може безнаказано да се лъже на едро. „На мен Духът ми говори…“ – „На мен едни важни другари от Центъра в Москва ми говорят…“: това е ултимативният аргумент за това, че „през моите уста говори истината“. Този аргумент дори не се изговаря – той се внушава… Искам само да попитам – докога програма Хоризонт ще бъде щедър спонсор на езотеричната секта на „Путинистите от последните дни“? Последни, защото идва Армагедон – Армагедон на евразийската езотерична геополитология… Всъщност, увлякох се – за тях няма Армагедон. Те са в състояние да облекат в езотерична верификация и най-големия провал на своите ментори и на своите прогнози…

Русофилството и политическият дневен ред на България

Фейсбук, 30 април 2022 г.

С изказването на Асен Василев, че позицията на Радев е „позор“ започна разплащането на политиците от „Продължаваме промяната“ с детския период на тяхното политическо развитие. Тези момчета и момичета имаха тежък старт, натоварен с греховете, ограничеността и примитивизма на това, което можем да наречем наследството на българската постболшевишка левица. Техният ментор – Румен Радев като личност е носител на всички тези грехове, които предопределят неизбежната катастрофа във властта на всеки политически екип, който е понечил да управлява, вкопан в основите на българската болшевишка политическа култура.

Първият грях на тази култура, разбира се е русофилството. Парадоксален е фактът, че наследниците на традиционното русофилство – създадено като косервативна славянофилска реакция на европейската модернизация на България – се оказаха политическите сили на радикалната левица. Парадоксален, но не и необясним. Самата БКП е формирана като „национална“ секция на Коминтерна и нейната история е изпълнена преди всичко с безмилостни удари върху българския национален интерес, мотивирани от приоритета на великодържавния имперски интерес в самосъзнанието на тази партия. Мислехме, че този приоритет ще изтлее с рухването на болшевишката съветска империя, но се излъгахме. Наследницата БСП е готова да служи – според намаляващите си сили – вярно на всеки управник в Кремъл, дори и неговият режим да се окаже архиретрограден – и от тази гл. точка крайно чужд на всичко ляво. Дълбоката българска болшевишка култура е преди всичко антизападна и оттук – плътно съвместима с всяка метаморфоза на властовата структура на Кремъл.

В условията след рухването на съветската империя комунистическият политически елит в България се разрои партийно и – донякъде – идеологически, но съхрани своята вярност към колониалната метрополия като основен център на легитимна власт. От партията-майка се отделяха различни групи – ДПС, АБВ, „ВМРО“, Атака, разни социалдемократи (без Дертлиев), дори „либерали“ и „стамболовисти“ от Шести отдел на ДС… Тяхната обща генетика бе разпознаваема единствено в повторението на най-базисната матрица на идентичност – слугинския манталитет спрямо Москва, наричан „русофилство“. Напуснаха марксизма, социализма, станаха „консерватори“, „националисти“, „либерали“, „социалдемократи“, но съхраниха основния генотип – комплекса за малоценност и слугинажа към Русия. Оттук – и дефиницията на тяхното „русофилство“. Наистина – езотерично робско преклонение, политическо суеверие по думите на дядо Благоев…

Ровете, търсете, с лупа проверявайте какви са оригиналните интелектуалните основания на българското русофилство – е, няма да ги намерите. Ще откриете дълбока, тъмна река от незрели и разпокъсани емоции – вяра, симпатия, страх, неувереност, преклонение пред камшика („ей, така ме цапна – отнесе ми главата…“), но няма да откриете автентична идея или разумна конструкция на тази симпатия и принадлежност. Над тази мътна река от емоции ще проблясват малки острови на рационални аргументи, около които се завихря течението – острови, до един чужди, неавтентични. Руската архиретроградна мисъл – в миналото и в настоящето (Ал. Дугин и евразийството) е един такъв остров. Българските русофили обикновено са геополитици и стратегически размислители. Те ще ви изградят с подръчни средства целокупна българска версия на квази новоимперската визия на днешна Москва защо трябва да управлява света, която открито паразитира върху Дугиновите разновидности на социологическия езотеризъм.

Други крехки опити за рационална русофилска легитимация ще откриете в полуезотеричните школи на любителската история. Ще чуете разказите за това, че сме дали на Русия славянската азбука и култура, православната вяра и идентичност и днес трябва да си ги получаваме обратно в един свещен цикъл на непрекъсваема симбиоза. Тези господа не се товарят излишно с проверка на това какво сме дали преди векове, какво е станало с него и дали сега нещо от това се връща при нас. Не, не се връща това… От православната вяра се връща бруталният империализъм на Гундяев, от „славянското единство“ – монополно високите цени на Гапром и произволът с т.нар. „договори“, чрез които Москва разиграва България. Някои обичат Достоевски, но получават бандитизма на московските олигарси, третиращи България като завоювана територия за открит грабеж.

Цялата тази лавина от политически суеверия прави възможно наследниците на българската комунистическа левица да се разстелят по целия политически спектър, отнасяйки със себе си единствено робската русофилия като ядро на идентичност. И да се върнем на „Продължаваме промяната“. Харвард си е Харвард, но какво общо има той с русопатичната политика на менторите, отворили пътя на Бостънските възпитаници към коридорите на властта? Е, нищо общо няма, с изключение на едно – патосът анти ГЕРБ. След като България не успя да създаде свой алтернативен политически елит – на границата на двата века, наследниците на БКП и ДС победиха окончателно елита на новосъздадената демократична общност. Милиционерските генерали си докараха обратно бившия цар да легитимира тяхното преутвърждаване във властта през посткомунистическата епоха и … мачът сякаш бе завършил. Появи се обаче едно момче от техните – Бойко Борисов – който майсторски ги измами и се вкопа във властта като техен началник – вместо да остане техен охранител. Още по-нетърпим негов грях бе обстоятелството, че изгради партията си – т.е. клиентелата си – от нископоставени служители на службите за сигурност, по-дребни бизнесмени и местни партизани – безскрупулни включително и към бившите си началници и ментори, старите велможи и милиционери. Партията влезе в държавната администрация и се сля плътно с нея. Казват, крадяли много, страшно много. Колко да е страшно – гледали сме крадене през 90-те, гледали сме крадене от юпита, гледали сме крадене от кой ли не, от страшно по-страшно… На всичко отгоре, след като получи болезнени удари от Москва, ББ успя донякъде да влезе и под кожата на Кремълския господар Путин и успя да представи безскрупулния си опортюнизъм като успешна имитация на русофилска вярност.

Основният проблем, който ББ и ГЕРБ създадоха бе собствената им дълговечност във властта. В една България, в която 20 години нито една партия не повтори мандата си, ГЕРБ се вкопа за три мандата и се готвеше да грабне и четвърти… Не защото бяха толкова любими – и вождът, и партията. А защото през това десетилетие приключи процесът на „затваряне на кръга“ – на завладяване на публичните институции на държавата от страна на посткомунистическата олигархия. Библиотекарско-Сарайската групировка влезе във властова симбиоза с ГЕРБ на власт и постави под пряк контрол цялата държавна власт, всички клонове на властта, цялата икономика, еврофондове, изборни механизми… А апетитът идва с яденето. В един момент господстващото крило на олигархията започна да се облизва за парите на другите крила. A la guerre comme a la guerre…

Противниците на ГЕРБ-ерския олигархичен монопол сред самата посткомунистическа олигархия създадоха крехък съюз с градската средна класа („умните и красивите“), която от десетилетие произвежда политика, комбинираща морална и естетическа погнуса от управлението на ББ и ГЕРБ. Морална – защото го определяха като управление на безскрупулна корупция и арогантен опортюнизъм, зад който набира сила един модел на мек авторитаризъм. Градските интелектуалци най-добре знаят, че авторитаризмът е мек много временно – докато не се втвърди. Естетическа погнуса – защото според тях става дума за един „нахален селянин – бай Ганьо“, създал безсрамна народняшка партия и практикуващ всички основни грехове на „балканската простотия на власт“. Политическият му талант бе само отегчаващо вината обстоятелство, помагащо му успешно да надиграва, „да пуска по допирателната“ либералните си ситуационни партньори.

Така през 2020 г. избухна един публичен протест, събрал заедно хора и движения, които не би трябвало да имат кой знае какво общо помежду си. Озлобеният от недопускането му до голямата власт военен пилот, озлочестеният хазартен бос, избягал в топлите страни, 2-3 пешкин булки, изгонени от БСП заради големи претенции… Както и цяло едно ново поколение градски интелектуалци и професионалисти – мнозина от тях оказали се в световни градове – което искаше да дойде на власт за да направи България страна подобна на другите в Европа, а не оазис на живописни балкански мутри и тарикати. Постепенно тази пъстра протестна палитра се утаи в два основни подлагера на „промяната“. Първият – лагерът на озлобените от десетилетно безвластие посткомунисти от различни „крилца и перца“, зажъдняли за власт и реванш, начело с техния президент. Вторият – лагерът на поколенческата алтернатива, описана малко по-горе. Разбира се, имаше и многообразие от лобисти на заинтересовани мутри и олигарси, партийни инженерингови проекти на „старата“ олигархия, приплъзнали се към силите на „промяната“, опортюнисти-тарикати и – както винаги при обществено разбъркване – маргинали, водени не толкова от интерес, колкото от омраза…

Тази шарена коалиция имаше нужда от време за да се „сглоби“, та се наложи президентът Радев да се „жертва“ – почти цяла година да управлява еднолично, един вид като компенсация за това, че ББ не го пускаше до бъчвата с властта почти пет години… На третия път – хеле, сглоби се „четворната коалиция“… Меденият месец между двете крила на днешната власт – посткомунистическото начело с Радев и „харвардското“ – свърши на 27 април. Сто и няколко дена, не съм ги броил. И катализатор за открития сблъсък бе, разбира се, войната в Украйна. Отново отношението към Москва се оказа най-дълбокия идентификатор – и разделител в българския политически живот. Оттук нататък политическите опции ще идват на дневен ред. За България е най-важен отговорът на един основен въпрос – ще се възползваме ли от агресията в Украйна за да сложим край на нашето унизително национално подчинение на Москва? Радев, Нинова, Дончева и Манолова са ясни. Въпросите са оттук нататък…