Християнство и модерност*

Този е заветът, който ще им завещая след ония дни,
казва Господ: ще вложа законите Си в сърцата им,
и в мислите им ще ги напиша.

Послание на св. ап. Павел до евреите, 10:16

През 2003 г. Конвентът за създаване на Конституция на ЕС отказа да включи в преамбюла на проекта споменаване за християнските корени на Европа. Освен позоваването на секуларизма като принцип на държавно устройство – ерго и на устройство на ЕС, аргументите за изключване на християнството от европейското наследство се позоваваха на утвърдената либерално-прогресистка традиция, според която истинските основания на съвременна Европа могат да бъдат открити в Просвещението, в светския хуманизъм, в респекта към правата на човека и т.н. Според тази традиция предмодерното развитие на Европа, доминирано от християнската идентичност, представлява вид „предистория“, в която Старият континент е преживял т.нар. „тъмни векове“, белязани предимно от невежество, суеверие и организирана репресия на църковните институции върху тези, които са се осмелявали да се отклонят от официалната доктрина на Църквата. Оттук – Ренесансът, (донякъде) Реформацията, Просвещението и последвалите ги процеси на модернизация и политическо освобождение чрез буржоазните революции се разглеждат като процеси на еманципация, на избавление от веригите на християнската догматика и нейното репресивно налагане върху обществото и гражданите.

Модернизацията е антитеза на традиционализма и Средновековието, и това обяснява яростния антиклерикализъм на фигурите, оглавили европейското Просвещение, на лидерите, оглавили създаването и развитието на светския републиканизъм, на представителното управление. Но историята не спира в края на този двоичен цикъл – „теза – антитеза“, тя разполага с времето, необходимо за „снемане“ на синтеза, на логично завършващ троичен цикъл. Днес, след края на „модерните времена“ – ако се доверим на твърденията на „постмодерна“ – ние притежаваме както историческата дистанция, така и историческия опит за подобен синтез. Наивно е да очакваме той да дойде от конвенционалния секуларизъм, а още по-малко – от постмодерните племена на левичарския радикализъм в Европа. Техният „мултикултурализъм“ е белязан от специфична идеологическа шизофрения – те почитат всяка култура, всяка традиция, дори и да е религиозна, стига да не е… тяхното собствено културно наследство. Особено нетърпими и враждебни са към християнството – религията на „старите бели мъже“, репресирали и колонизирали неевропейския свят, жената и всичко друго около себе си.

Преди да бъде религия, църква и управленска система, християнството е нова културна вълна, която отваря перспективите за еволюция на човешкото съзнание отвъд границите на традиционното общество. Има ли смисъл историята? Обикновено ние ѝ приписваме смисъл, но ако можем да изведем смислово съдържание на историческия процес от гледна точка на западната култура и цивилизация, най-вероятно ще се спрем на оличностяването. На формирането на независима, самостойна, отговорна и етична личност като базисна ценност на общественото развитие. Без възникването на такава личност е немислим модерният свят, култът към разума, култът към свободата като способност да избираш между добро и зло и да направляваш суверенно проекта на собствения си живот. Има ли принос християнството към формирането на тази независима и свободна от ограниченията на традиционното общество личност, която стои в основата на модерните времена?

Авраамическите религии – юдаизъм, християнство и ислям – очертават идентичността на късното, зрялото традиционно общество. Обществото, надраснало магичния и митологичния свят на политеизма и положено върху идеята за един Бог – вседържител, който отразява определена историческа степен на самоосъзнаване на човека, сключващ „завет“ с Бога като свой покровител. В монотеизма на авраамическите религии откриваме както идеята за патриархална зависимост между Бога и традиционния човек, така и един образ на Абсолюта, създаден по мярата на самия човек.

Но в общността на трите авраамически религии можем да видим едно специфично разделение. Юдаизмът и ислямът са религии на Закона – на подробно регламентираното битие и порядък, йерархия на човешкото общество. Законът е „написан на стената“, той е външен по отношение на отделния човек, който е длъжен да го спазва, за да живее в мир с обществото и със себе си. Законът е морален кодекс и всеобща мяра за поведение, утвърждаваща Божествения порядък на земята като йерархия на властта и отговорностите на човешките същества. Отделният човек е вписан в тази йерархия – подчинението на установения порядък е както религиозно задължение, така и отговорност пред социалния и политически ред в обществото. На практика тези две страни на изискуемото подчинение не са отделими една от друга. Човешкият живот е възможен само като вписан в патриархалния ред – както обществен, така и религиозен.

В някои свои измерения християнството сякаш малко се отличава от другите две авраамически религии по своите разпоредби за поведението на традиционния човек. Нали сам Иисус заявява: „Не съм дошъл да отменя, а да изпълня (Закона)“ (Мат. 5:17). Десетте основни заповеди, донесени от Моисей, остават императивна част на Новия завет. Те са „написани на стената“ и традиционният човек в битието си на християнин е длъжен да ги спазва. Но… Христовото послание съдържа едно обещание, което дарява на човека нещо без прецедент в дотогавашния завет между човека и Бога: „…ще вложа законите Си в сърцата им, и в мислите им ще ги напиша“. На мястото на монолитно кодифицирания свят на юдейския Закон, външен и императивен спрямо човека, идва свободата на християнина, комуто Бог дава избора да постъпва според повелята на собствената си съвест, на собствената си морална оценка. Затова християнинът се оказва „извън закона“, извън теократичната власт, идваща отвън и върху човека. Но ако Божият закон се проявява чрез мисълта и сърцето, то човекът поема пълната отговорност за поведението си. Ако старозаветният човек е праведен поради послушанието си на Закона и определения от него порядък, то християнинът може да бъде праведен по силата на собствената си способност да избира добро пред зло и да твори добро с Христос в разума и сърцето си. Той няма други ограничения освен Бог в разума и сърцето си. „И думаше им: съботата е направена за човека, а не човек за съботата“ (Марк. 2:27).

Превръщането на Божия закон от императив на дължимост към обществения порядък в „императив на сърцето“ е битие в свобода, възможност за поемане на лична отговорност от страна на човека за собствения му живот. Христос затова дойде в човешки образ, за да покаже на хората модела на тяхното собствено освобождение чрез отговорност, жертва и обещание за спасение – за завръщане в пълноценна цялост в дома на небесния Баща на човека. В своето осъществяване като културна вълна, творяща цивилизации, християнството носи това обещание, както и неговото осъществяване в процеса на оличностяване, на еманципиране на човека от статут на подчиняващ се на Закона към статут на творящ собствения си живот. Грехът, покаянието, животът в добродетел или в злотворство са личен избор и лична отговорност, а не отговорност на общността.

Новият завет, който Бог сключи с човека, скулптира душата на християнина в процес на оличностяване, на формиране на автономна, отговорна за делата си и за живота си личност. Този процес започна в недрата на ранната християнска общност, той бе в основата на блестящата християнска култура и цивилизация на Византия (продължена от старобългарската култура и нейната по-късна проекция в руската класическа култура). Процесът на оличностяване, на интернализиране на моралния закон, на скулптиране на човешката душа в сътворяването на свободна, независима личност се разгърна най-мащабно в цивилизациония процес на Европа, интегрирал наследството на античността и Византия, но сътворил своя собствена мяра на личностна еволюция. В духовната среда на европейското християнско Средновековие бе цялостно разгърнат потенциала за личностна еволюция, довела до възникване на модерния, независим, свободен човек. Уподобете се на Христа, „първом търсете царството на Бога“… и всичко друго ще ви се прибави (Мат. 6:33). Наистина се прибави – излизащият от Средновековието европейски християнин сътвори Ренесанса, Реформацията, Просвещението и прокара пътя на човека към модерните времена. Хуманизмът – поставянето на човека и неговата свобода като мярка на всички неща – е плодът на това душевно развитие в оличностяване, получено като дар от Новия завет между човека и Бога. Формирането на автономната личност в цивилизационния процес на Европа стои в основата на всички основни достижения на модерното общество, създадено на Стария континент и превърнало се в стандарт за подражание на останалата част от света.

Днес обитаваме епоха на всеобща ревизия на модерния свят. Бавно отмират „големите разкази“ на модерността – национализмът, социализмът, либерализмът – чиито имена биват стихийно плячкосвани от постмодерните племена, сменили почти изцяло дневния ред на това, което за предшествениците ни отчетливо ясно се въплъщаваше в понятието за „прогрес“. В този процес на „бифуркация“ – или стихиен преход – причудливо се ре-комбинират късчета от доскоро хегемонната картина на модерната реалност, лишавайки ни от отчетлива възможност да провидим възможни измерения на бъдещето. Разполагаме обаче с някои вече осъществяващи се интуиции. Една от тях е визията на Андре Малро: „XXI век ще бъде век на религиите или няма да го бъде“. Драматичното възраждане на исляма, повсеместното завръщане на традиционната култура във всички кътчета на глобалния свят, в които доскоро господстваше една или друга визия и стратегия за модернизация, потвърждават тази интуиция на Малро. На Запад избуяват многообразни нови духовни движения като Ню ейдж, понякога хаотично комбиниращи духовни традиции на Изтока с хуманизъм и индивидуализъм, наследени от модерната епоха. Днес бихме внимателно коригирали Малро – навлизаме не във век на религиите (в тесния смисъл на думата), а в епоха на възродена духовност. Тези, които все още нямат ориентири за бъдещето, се обръщат назад – към религиозните системи на традиционното общество. Провиждащите очертания на бъдещ свят се опитват да обновяват духовното си наследство, да дават път на стремежите си към една нова духовна реалност.

Модерността имаше своята специфична духовност, определена от отрицанието на средновековната теокрация. Бог се оттегли от всекидневното управление на света и предостави на своето творение – човека – правото и отговорността да се самоуправлява. Оличностяването, израстнало в интимните душевни пространства на средновековното християнство, се опредмети в модерната личност, обърната към… материалния свят, материалния успех и материалното благополучие. Противоречието е неразрешимо само на пръв поглед. Освобождаването на човека започва от най-непосредствената му реалност – от материалния свят. Вярата в разума, вярата в прогреса, вярата в собствената способност да властваш над природата, вярата в индивидуалния успех – ето ги жалоните на модерната духовност, които на пръв поглед представляват пълно отрицание на духовността като такава. Вярата в самодостатъчността на пазара и в равноправието на гражданската общност – либерализма, вярата в социалната справедливост и социалното братство – социализма, вярата в солидарността на националната общност – национализма, вярата в човека като „мярка на всички неща“ – светския хуманизъм… Можем да продължим списъка с икони – „рационални утопии“ на модерния свят, пред които се прекланя освободената от външния закон (морален императив) свободна човешка личност.

Ако има край на модерността, то той се изразява не в изчерпване на материалната мощ на съвременния и бъдещия човек. Не ни очаква нито блокада на технологичната иновация, нито необратим упадък на стопанската глобализация, нито отказ от благата на модерната цивилизация… Освободеният човек на модерната епоха достигна до определени граници на своите завоевания в материалния свят. Тези граници са не толкова физически, колкото граници, изразяващи неговата потребност да надрасне своята собствена картина на света, да се опредмети в нови и добре забравени стари пространства на самосъзнание и самоидентификация. Той се отказва от вълнуващата игра да покорява природата в полза на един нов или забравен стар стремеж да прегърне природата, да се почувства неразделима част от нея, да излекува раните ѝ и да живее в една нова хармония между разум и природа. (Вернадски говореше за „ноосфера“.) Стреми се към разширяване на пространството за човешка свобода отвъд очертанията на пазара, на гражданския суверенитет и на безграничното стоково потребление. Тази амбиция е много често незряла, ексцентрична, нарцистична. Зад нейните „духовни“ претенции твърде често се провиждат парадоксални проекции от светогледа на модерния материализъм. Кен Уилбър нарича общността на това преходно, „постмодерно“ съзнание „зелена картина на света“ (Green Meme).

Екстремумите на „зеления мем“ живеят в един парадоксален радикализъм, немилостиво раздвояващ действителността в илюзорен, но непримирим сблъсък. Човекът е длъжен да опазва природата толкова категорично, че е необходимо да спре да лети със самолет, да се откаже от неекологичните си навици за хранене и дори да се откаже да се възпроизвежда, за да не тежат децата му върху снагата на майката планета. Гражданинът трябва да бъде „политически коректен“ – да се въздържа от всяко слово, което в определен смисъл, в определен контекст и в определена култура може да бъде изтълкувано като „обидно“. Парадоксите на този релативизъм са покъртителни и безкрайни, те въвеждат правила на една нова езикова диктатура, на „новоезик“, който е кастриран от чувство за хумор, от остроумие и възможност за интерпретация. Човекът, изразяващ общност на съзнание от „зеления мем“, приема изцяло безкрайното многообразие на културата и жадува обединен свят на „мултикултурализъм“. Но – защо ли – в своя стремеж към този свят той безмилостно воюва със собствената култура, собствената традиция и доброволно се лишава от разумното съждение, че единението на многообразния свят е процес – дълъг и противоречив процес, а не обединение, което трябва да приключи утре до обед. Така, жадуващ многокултурното единство, този преходен човек постига обратното на своята цел. Той поставя различните култури в драматично къси дистанции една от друга, възпламенявайки нетърпимостта им към трудно поносимата чужда идентичност. Всяка еволюция преминава през своите фази на незрялост…

Обратната страна на монетата, алтернативата на постмодерната духовност е постматериалистичният фундаментализъм на глобалния пазарнизъм и трансхуманизма. Човекът няма нужда от „заблуди“, от „илюзии“ за стара или нова духовност, а от глобален пазарен успех и непрестанна технологична иновация. Безсмъртието, жадувано от човека, вписан в която и да е религия, е постижимо чрез интегриране на неговото съзнание като софтуер – в компютърен хардуер след изчерпване на ресурса на биологичното му тяло. Генетиката и биотехнологията могат да оттласкват края на този биологичен ресурс все по-далеч напред… Вечната битка между духовност и материализъм продължава…

Оличностяването на човека не е процес, изчерпващ се с формирането на „его“ на автономната, самостойна личност – творец на модерната епоха. Оличностяването е еволюционен процес на разгръщане, на разширяване на съзнанието на човека в процеса на неговото завръщане в дома на небесния му Баща. Това завръщане се увенчава със сливане на човешката личност и нейното самосъзнание – на Аз-а – с мировото съзнание. В традицията на будизма имаме „разтваряне“ на човешката личност във всеобщността на мировото съзнание. Спасението, което имаме като дар от Христа, е обещание за пълно, окончателно личностно самоосъществяване в сливането с мировото съзнание. Напред, на Пътя стои една фигура от светлина, която не е забравила своето обещание към човека. „Аз съм пътят, и истината, и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене“ (Иоан. 14:6). „И вече не аз живея, а Христос живее в мене“, казва апостол Павел (Гал. 2:20). Уподобяването на Христа е пътят на цялостното личностно самоосъществяване, обещано на всеки човек, на цялото човечество. Християнската традиция, положена в основите и в идентичността на Европа, е основание за благодарност и за надежда, които европейският човек е длъжен да предаде на цялото човечество. Отстраняването на християнството от основанията на европейската идентичност оставя съвременна и бъдеща Европа без дом и без смисъл. Утопия е стратегията за превръщане на обединена Европа в „първообраз“ на глобалния свят. Неслучайно тази стратегия днес е в криза. Глобалният свят – какъвто и да се случи в бъдещето – ще бъде нещо много повече и по-различно от Европа. Самата Европа може да избира с каква част от своята идентичност ще участва в процеса на неговото формиране. Без християнството европейският принос би бил несравнимо по-беден.

*Статията е публикувана за първи път на 29 февруари 2020 г. в портал „Култура“.

 

Културна война БГ стил*

Живеем в общество на дълбоки разделения. Комунисти – антикомунисти, русофили – русофоби, олигарси и лузъри… Българската история и българският характер ни поддържат настръхнали един срещу друг. Не щеш ли, напоследък се наложи да се делим още на две – на либерали и консерватори. Няма лошо – ако сме в Европа, ако сме в демократичния свят, това деление представлява съдържателни различия, осмислящи идейния и политически макрокосмос, който ни заобикаля… Стига да не се случва по логиката на „видяла жабата, че подковават коня – и тя вдигнала крак.“ Внесените отвън разделения на постмодерната междукултурна война стихийно се наместиха в нашия локален (лоша дума е „провинциален“) контекст. Българчетата с готовност приеха играта на замерване с ценности и се разделиха на „продажници“ и „малоумници“ – според класификацията на изконната нетърпимост към другата позиция или убеждение в България. Другият не просто е неправ – той задължително е нефелен.

Либералните космополити не са в състояние да отчетат простичкия факт, че докато България – и цяла Източна Европа – изпълняваха поредица от петилетки под управлението на съветската империя, през втората половина на ХХ век европейският и американският Запад преминаха през няколко вълни на културна и политическа промяна. Разрушена и унизена от катастрофите през първата половина на ХХ век, Западна Европа избра пътя на едно обединение, което от самото начало преполагаше раздяла с част от националния суверенитет и развитие на наднационална, европейска идентичност. В началото – преодоляване на взаимните подозрения и страхове, партньорство в търговия и развитие. След културната революция от 1968 г., Европа и Западът приеха за своя перспектива една по-радикална прогресистка визия за бъдещето. В Америка тази визия произведе ценностна и идейна поляризация, а в Европа тя се превърна в господстваща култура, политика и претенция за идентичност. Европейският консерватизъм нямаше шансове – той бе отдавна асоцииран с ексцесите на национализма, със социалното неравенство, с вината за милитаризма, шовинизма и колониализма… Историята работи през парадокси – постмодернизмът, който отрече визията за прогрес и културно усъвършенстване, се превърна в господстваща прогресистка визия и идентичност на обединена Европа.

Апогеят на европейския интеграционен прогресизъм съвпадна с освобождението на източните европейци от господството на съветския комунизъм. Новите елити на Изтока се втурнаха към Брюксел (и Вашингтон) с молба „да се завърнат в Европа“ и успяха да го направят – с членство както в НАТО, така и в ЕС. Но още преди да се разделят с кратката еуфория на своя успех, източноевропейците разбраха, че са пристигнали на място, твърде различно от техните спомени и очаквания. Западният постнационализъм се оказа чужд за тези, които едва след рухването на Съветския съюз успяха да заживеят в свои суверенни национални държави. За съжаление – държави слаби и уязвими. Второто издание на сексуалната революция на Запад – експанзиращите права на сексуални малцинства – скандализира остатъчния традиционализъм на Изтока, съжителстващ с противоречивите процеси на модернизация, продължаващи след комунизма. С влизането си в ЕС източните европейци бяха поели ангажименти, чиято дълбочина те, в ентусиазма на своето пътешествие на Запад, не бяха дори подозирали. И ако икономическите и институционални „изненади“ на европейските стандарти се оказаха относително поносими, то регулациите на постлибералната ценностна система, официализирана като стандарт на поведение от Запада, се оказаха съвършено нетърпими.

Всяка източноевропейска страна прие предизвикателството по свой собствен маниер. Мнозинството поляци се разбунтуваха и казаха „не“ на Брюксел – не на квотите за миграция, не на гей браковете, не на ценностния пермесивизъм, който им бе представен като изискуем стандарт на обществено поведение. Унгарците настръхнаха в типичната поза на малка нация, застрашена от големите вълни на чужда идентичност. Дотам, че приеха не само авторитарния модел на „нелибералната демокрация“ в стил Орбан, но и опитите му да флиртува с Москва, на която съвсем наскоро бяха показали вратата –  „Товарищи – конец!“. Българите също реагираха по свой си табиет – началниците ходят в Брюксел, на всичко казват „да“, ръкопляскат на всяко новоприето решение, а като се върнат, си правят каквото поискат. Законът тук си е „врата у поле“ – нам не пречи какъвто и да е закон. Много сме хитри – затова сме на този хал.

Така стигнахме до Истанбулската конвенция, до Стратегията за детето, до Закона за закрила на детето, до всеки прецедент – законодателен или събитиен, чрез който трябва да установим правила за обществено поведение по значими социални и ценностни проблеми. Голямата дилема на всеки български обществен дебат е, че спорещите страни целенасочено се плъзгат по повърхността и подсъзнателно се стремят да осуетят всяка възможност за компромис и споразумение. Либерално-прогресистката визия се основава върху простия аргумент – „така е в Европа“ и погрешно разчита на успех, наложен отвън върху дебелоглавия и тесногръд българин, орисан все да се съмнява. Привържениците на тази визия разбират, че са в ограничено малцинство и нямат шансове за победа чрез демократични процедури. Това ги прави нарцистично високомерни и неотстъпчиви в публичния дебат, въпреки, че сред тях обикновено присъства голямата част от интелектуалният елит на нацията.

Консерваторите гордо бранят традиционните устои на българското общество. Тук няма голямо значение кое е традиция, кое е ценностна мярка за идентичност и кое – обикновено тесногръдие. Достатъчно е някой да надуе тръбата със сигнал „опасност“ – и противниците на всяка промяна или новост са на крак. Аз разбирам тревогата, неприемането на регулации, основани върху „социален пол“ – второто издание на сексуалната революция на Запад е все още много чуждо на обикновения българин. (Няма да се учудя, ако остане чуждо и за в бъдеще – не на всяка мода ѝ е съдено да се превърне в дългосрочно съгласие на обществото да я следва.) Разбирам подозрението към авангардистки методи за отглеждане на деца, безотносително към волята на техните родители. Подкрепям разбирането, че основната отговорност за отглеждането и възпитанието на децата лежи върху семейството. Но не разбирам готовността, с която всички тези „консерватори“ ентусиазирано приемат и прегръщат всяка партенка, пусната с цел да отнеме и остатъка от критична мисъл, заменяйки го с гняв, слухове и откровени лъжи. Без значение дали тази партенка е пусната от пропагандната фуния на другаря Путин, от истеричната фантазия на поредната радикална религиозна секта, или е замесена от примитивни мозъци от махалата. Не разбирам отказа от здрав разум в полза на враждебното отношение към всичко, което се различава от това твърде неблаговидно статукво, в което живеем.

Време е някой да припомни, че основен белег на консерватизъм е здравият разум. Останалото не е консерватизъм – то е простотия. Отговорността за децата се носи от семейството. Така е. А ако няма семейство? Ако има семейство, в което единият родител отсъства, а другият е девиант – пияница, наркоман, крадец…? Ако отглеждащият родител е психично болен, а другият – най-често бащата – е без права? По-точно – с право на „свиждане“ два пъти месечно за по два часа… Кой носи отговорност, ако детето също е болно, ако родителят или семейството отказват да го заведат на лекар или да го лекуват? Мрачни хипотези, ще възрази някой, хипотези от периферията, от гетото. Извинете – не са от гетото! Който не познава кризата на българското семейство от последните – дори не 30, а 50 години, само той може да обяви тези примери за маргинални.

Кой трябва да се погрижи за децата, изложени на насилие – дори само поради факта, че родителите са се разделили и немилостиво воюват за контрол върху практически осиротелите деца. Защо осиротели? Защото майката и бащата вече не са опора, а враждуващи страни. Аз не подкрепям инвазивната доктрина за отглеждане на децата, в която приоритет има държавата и нейните институции – независимо дали става дума за САЩ, за Скандинавия или Германия. Но имам известен опит в общуване с българската държава по повод на социалните ѝ дейности – включително тези за децата. И мога категорично да твърдя, че ефективността на социалните институции на държавата е по-ниска, отколкото средната – и без това невисока степен на ефективност на българската държава като цяло. Социалните институции страдат от най-мизерното финансиране в сравнение с който и да е друг ресор. Капацитетът им да подпомогнат деца в риск или родители в отчаяние в много случаи е близък до нулата. Не можете да искате тази държава да продължи да се оттегля от грижата за децата в риск, за децата без подходяща семейна среда, за децата с увреждания, за децата, тръгнали по лош път. Такова искане не е разумно, то е идиотско, антисоциално.

Вече чувам протести – ние не сме против държавата, а против намесата на НПО. На организации, прокарващи чуждо злотворно влияние. Добре, хайде да продължим да мислим разумно. В обществото има огромно многообразие от потребности и проблеми, ценности и интереси. Възможно ли е за една държава да понесе крайната отговорност за всички тях? Възможно е, ако държавата е всеобхватна – или тоталитарна. И пак не е възможно. Защото зад претенцията за тоталност стои фактическата безпомощност на диктаторската власт, контролираща обществото с цел запазване на властта си, а не с цел удовлетворяване на човешките нужди. Това сме го живели – тази държава, предишната, затова рухна, поради претенциите си за тоталност и мизерния си капацитет да служи на обществото.

Съвременната, модерната държава е ограничен – но не сведен до нищожност – инструмент в служба на обществото. Ако някой е болен – държавата има инструмент на здравно осигуряване, но няма експертиза. Болният отива на лекар. Образованието на децата е толкова важна дейност, че държавата обикновено го взема изцяло под свое управление. Но образованието не е всичко. Детето се възпитава от примера на родителите. Учи се на добро и зло в семейството, в общността, в църквата. Но и в училище, и в църквата, и в читалището детето отива при хора и организации с експертиза. Защо отричате по принцип възможността подобни организации да подпомагат децата в риск, да ги обгрижват ако са загубили семействата си, да им предоставят психологическа подкрепа в ситуации на отклоняващо се поведение? По-добре ли е тези деца да се самоотглеждат на улицата?

Проблемът не е в това, че „соросоидни“ НПО водят децата ви към идеологии и поведение, което вие не одобрявате. Проблемът е, че обществото и държавата не са в състояние да разработят и приемат политическа, ценностна и стратегическа рамка за правилата, по които българското общество ще отглежда децата си. Държавата не е в състояние, защото е слаба, лишена от мотивация и капацитет да поеме пълноценно социалните си отговорности – включително по отношение на децата. Обществото не е в състояние, защото се е разделило на враждуващи лагери и е заменило здравия разум, познанието и прагматичните решения с клюки, идеологически щампи, фалшиви новини и митове за самодостатъчност. Било то самодостатъчност на семейството, самодостатъчност на чуждия – европейския опит, самодостатъчност на НПО, заявили готовност да свършат това, което държавата, обществото, църквата и общността не се наемат да вършат. Ако се опитаме да разработим разумна рамка на обществените ценности, на обществените цели и обществените перспективи за отглеждане на децата – в семейството, в училището, в общността – ще задължим и държавата да признае тази рамка, и НПО да работят в нея, без да я нарушават. Кой се е наел с това? За съжаление – никой…

Ценностният и политическият дебат в едно общество не е средство за чесане на езиците, нито инструмент за постигане на пълна и окончателна победа на либерали над консерватори или обратното. Общественият дебат има смисъл тогава, когато води до съзряване на взаимноприемливи решения за едно максимално широко обществено мнозинство. Оттам идва и интересът на държавата да припознае тези решения и да ги приложи като институционални правила.

Време е да се приключи абсурдният дебат „на кого са децата“. На семейството, на държавата или на НПО… Децата не са на никого – човекът е ценност сам по себе си, цел, а не средство. Децата се раждат – трябва да се раждат – в семейството, от двама по възможност обичащи се родители. Децата трябва да се възпитават и да се социализират в семейството, в училището, в църквата, в общността. И споделянето на тази най-важна обществена роля – отговорността за съзряване на децата – трябва да се прави с разум, добронамереност и максимално съгласие. Ако съгласие няма – с мнозинство. Но с разумно и просветено мнозинство, мнозинство от граждани, а не нарцистични активисти и махленски клюкари.

* Статията е публикувана за първи път на 14 февруари 2020 г. в портал „Култура“.