Monthly Archives: август 2022

Трагикомедията на Газпром

Фейсбук, 14 август 2022 г.

https://euronewsbulgaria.com/news/3113/asen-vasilev-ako-gazprom-podade-evtin-gaz–zashto-ne?fbclid=IwAR182wUgN6m4Ocnw2QJYNrp2zjh9SowC99-7RCLa_TylzaDx4jM_LCTDzm8

Заедно със своите стипендианти в българската политика и в българските медии, Газпром понастоящем разиграва трагикомедията „Виждате ли колко е лошо когато нас ни няма“. Както посочва самият Асен Василев – никой не е гонил Газпром от България. Ежедневно компанията е била призовавана да изпълни ангажиментите си по договора с Булгаргаз. Отказът на Газпром не е свързан само с прословутото „плащане в рубли“, което поставя играта с цените на газа изцяло в ръцете на Кремъл. Защото договорът е в долари, а курсът на рублата се определя в Москва.

По-значима цел на руския монополист в прекратяване доставките за България е именно да спаси своя монополен статут в снабдяването на България с газ. За тази цел воденото от руски лобисти българско правителство трябва да отиде и да се „моли“ за газ, а газ ще бъде отпуснат тогава, когато Булгаргаз подпише нов дългосрочен – за десетилетия – договор с руския монополист. Така интерконекторът с Гърция ще остане украшение – по същия начин, по който правителството на Румен Радев от 2021 г. отказа да получи дори договорения азербайджански газ, превръщайки договора с Баку в украшение.

Интересите на Газпром са очевидни – не е нужно да си особено проницателен за да ги проумееш. Още по-прозрачни са интересите на многобройните български лобисти на Газпром – в политиката, в медиите и в корпоративната олигархична система. Да не забравяме, че руският монополист е един от двата ключови източника за захранване на промосковския български елит с рушвети и „стипендии“ за вярна служба. Ако сключим договор с нормален международен доставчик подкупите ще изчезнат – или най-малкото, ще намалеят драстично.

Оттук можете да проследите и цялата отблъскваща трагикомедия в българския публичен живот от последните месеци, която се свежда на практика до оплакване на „доставките от Газпром“. Всичко друго – освен Газпром – е скъпо, ненадеждно и неподходящо по някакъв начин. В хора на оплаквачките се включват и авторитетни гласове от българския бизнес, които също ултимативно искат завръщане на Газпром. Мога да разбера стремежа към възстановена стабилност на бизнес дейностите. Както мога да разбера и факта, че голяма част от българския едър бизнес е част от същия посткомунистически олигархичен елит, който възникна, овладя икономиката и държавата на вълната на съхраненото сътрудничество със „съветските другари“. И събира своите дивиденти от него – до ден днешен.

Пъпната връв на българската олигархия води към Москва и докато тази връв не бъде прерязана, България е осъдена да върви по пътя на най-бедната, периферна и съсипана държава в Европа. Защото масираната корупция е огромен данък върху обществото, който спъва както икономическия растеж, така и социалното и общностно развитие на българската нация. А корупцията е системен феномен на пряката връзка между българската олигархия и постсъветската кремълска олигархия – „вертикала на властта“. Поражението на тази „верикала на властта“ в авантюрата й в Украйна ще бъде и мощно косвено поражение за властовата структура на самата българска олигархия. Трагикомедията с хора на оплаквачките ще продължава. Понастоящем – под президентска диригентска палка. От нас зависи да не допуснем лобистите на Газпром в България да запеят ода на радостта – „Ликуй народе, Газпром се върна…“ Отвратителна история… Вече 33 години – ако не броим предходните 45…

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Политически плурализъм и атлантически ценности

Фейсбук, 11 август 2022 г.

В последно време се масовизира една системна манипулация в представянето на културните войни, които Западът води през последните десетилетия. От едната страна са левите либерали, „джендърите“, постхристиянските агностици, радикалните малцинства, глобалистите. От другата – патриотите, защитниците на християнството, защитниците на традиционното семейство и традиционната култура на западния свят. Дотук – добре, фактите потвърждават тези разделения. В тяхното експониране обаче настойчиво се вплита още един нюанс, който е същността на манипулативната теза: Левите либерали и глобалисти са застъпници на „евроатлантическите ценности“, а консерваторите – на „националните ценности“.

Трудно ли е тогава да се сетим, че ако искаш да бъдеш консервативен и традиционалист, ти трябва да бъдеш ПРОТИВ атлантическия свят, срещу сътрудничеството между Европа и Америка, срещу защитата на тези ценности, които Западът отстояваше срещу тоталитарния комунизъм по време на Студената война… Ако не искаш да бъдеш „джендър“, ако не си неолиберал – пазарен фундаменталист и глобалист, значи си против „евроатлантическите ценности“. Избирайте тогава – дали сте с „джендърите“, или сте с Орбан, Ердоган, льо Пен и – разбира се – Путин в лагера на патриотите, на християните, на защитниците на традиционния Запад.

Не, господа! Имате грешка. Евроатлантическите ценности не са нито либерални, нито консервативни в тесния смисъл на думата. Те не са страна в културната война, бушуваща в обществата на Запада. Евроатлантическите ценности са ценности на ЦЕЛИЯ ЗАПАД – и на либералния, и на консервативния. Защото независимо от това дали си прогресист или традиционалист, ако си социализиран в ценностите на Запада, за теб демокрацията е основна ценност. Свободата е основна ценност. Евроатлантическите ценности са ценности за защита на свободата и на демократичното обществено устройство, което я поддържа. Те не са ценности на „джендърите“ срещу „добрите консерватори“.

И още нещо. Путин е срещу евроатлантическите ценности защото институцията, която ги въплощава – НАТО – е най-значимия страж срещу опитите на такива като него да унищожат свободата и да я заменят с репресивен режим от типа, с който той днес управлява Русия. Или какъвто я управляваше по времето на Съветския съюз. За Путин е много важно евроатлантическите ценности да бъдат изоставени. Тръмп да върне Америка обратно зад океана. Орбан, льо Пен, Салвини и всички адепти на крайнодесния популизъм (да не се бърка с демократичен консерватизъм) да ре-национализират Европа и да улеснят нейното подчинение на геополитическите апетити на възродените източни квази империи и диктаторски режими.

Тези, които говорят срещу евроатлантическите ценности са инструменти на диктатурата, а не на традицията, на християнството и на консерватизма. Ние можем да бъдем консерватори, но да сме решителни в защитата на общата ни свобода – която сме наследили от християнството, от традицията и от модерна Европа и Запада. Можем да бъдем либерали и глобалисти, но да отдаваме първенство на свободата като принцип на обществено устройство. Далеч не всички либерали – глобалисти пазят зорко свободата. Мнозина сред тях дадоха на Москва, на Пекин, да не изреждам всички мераклии за „многополюсен свят“, ресурсите да атакуват и подкопават системата на Запада за защита на свободата.

Евроатлантическите ценности са основата, върху която ние градим системата за защита на свободата. Аз съм преживял половината от живота си в обществена система на потисничество и отхвърляне на свободата. Хората, които споделят този мой житейски опит трудно ще повярват на кремълските сирени и подпяващите им западни полулисти, че атлантизмът и „джендър“ идеологията са едно и също. Не – лявото и дясното на Запад са израз на свободата, с която хората определят възгледите и действията си. Евроатлантизмът е общата основа от ценности, с която и леви, и десни съхраняват правото си да бъдат свободни. Ако някои от тях предават това право – значи са просто заслепени от тази манипулация, която се опитах да покажа с думите си по-горе.

Евроатлантизмът е нашият общ щит срещу диктатурата и агресията. Ако днес върху главите ни не падат бомби, ако домовете ни не се рушат и семействта ни не се насилват – както това става в Украйна вече шести месец, причината за това е една – тя се нарича НАТО и общност на евроатлантически ценности. Които няма да заменим срещу плитки манипулации, идващи от Изток.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

„Грантаджиите…“

Фейсбук, 11 август 2022 г.

Човек не бива да се обръща след всяко куче, което го лае. От време на време обаче се налага да се разгонват глутниците от по-нахални псета. Вече и кучетата знаят какво е „грантаджия“. Това е човек, който взима пари от някоя фондация, която е лоша. Защо е лоша? Защото на него дава пари, а на мене – не. Тогава? Дава му пари за нещо лошо, противонародно, родоотстъпническо… Ах, какви лоши фонадации.

Грант означава финансиране по проект. В света съществува пазарна инфраструктура за конкуренция между проекти и финансиране на тези от тях, които съответстват на целите и качеството, заложени от този, който финансира проектите. Цялата световна наука се финансира с проекти – т.е., с грантове. ЦЕРН в Швейцария се финансира с грантове. Повечето правителства обявяват конкурси за изпълнение на определени дейности, които отделят за изпълнение от недържавния – неправителствения сектор. При това във всички сфери. Това е паралелно – поякога дори едно и също – с държавните поръчки за фирмите.

Ако можете да предложите някакъв вид експертиза, можете да потърсите кой и по какъв начин има нужда от нея. Европейската комисия прави грантове за почти всички свои дейности, които не са пряко администрирани от нея. За националните правителства вече казахме. Не всичко е изгодно да се осъществява от назначена администрация – държавна, общинска, международна. По-ефективно е да се обяви конкурс – конкуренция за изпълнител на определена задача – и фирмите и неправителствените организации да се състезават за получаването на грант-ове по този конкурс.

Защо тогава в България „грантаджия“ е мръсна дума? Първо, защото за да получиш грант, обикновено трябва да си приличен специалист по нещо. Освен по разлайване на кучетата. Второ, в повечето случаи е необходим чужд език. А който знае много езици, обикновено не е патриот. „Патриотите“ по някои близки нам географски ширини се бият в гърдите колко обичат родината си, но мнозина от тях са на практика не особено грамотни индивиди, поназнайващи отчасти само родния си език. Трето, грантовете, които се дават за свършване на определена работа обикновено се управляват от фондации, които имат международни стандарти за ефективност и за отчетност. Трябва да си професионалист по нещо, а освен това не бива да крадеш – защото всичко се наблюдава и отчита. Можеш да излъжеш, но системно да го правиш – не става…

Трябва вече да е ясно защо грантаджиите са лоши хора. Но не унивайте. Има организации, които не дават грантове. За сметка на това – дават рушвети. Те дават рушвети на хора, облечени с власт, за да купуват техния газ, а не газ от други снабдители. Същото се отнася до петрола. Тези организации – държавни, имперски, величествени – дават също стипендии на тези, които са съгласни да говорят по радиото и телевизията, че черното е бяло, че свободата е робство, че империята е висша форма на прогрес … И т.н. Пробвайте при тях. Пак е „грантаджийство“, но облекчено. Първо не е необходимо да си много грамотен или професионален. Второ, парите се дават в куфарчета или пликчета – кой колкото е заслужил. Няма счетоводство. Няма данъци. Няма публична информация кой колко, за какво и по какъв ред е получил парите – изисквания на тези, които дават истинските грантове.

Пробвайте. Но тъй като и при „газовите грантове“ се натрупа доста навалица – ако не ви огрее, не тъгувайте! Влезте в интернет страницата на някоя голяма фондация, препишете кой какви пари е взел – и направете във ФБ донос, че е грантаджия, че е американска подлога, че е родоотстъпник… Е, това няма да ви донесе пряко печалба, но поне ще получите морално удовлетворение. Нацапайте ги хубавичко тия грантаджии… Айде де, на тях дават, а на мене – не… Безобразие!

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Демократична България – към коалиция с Продължаваме промяната или към самостоятелно явяване на 2 октомври?

Фейсбук, 10 август 2022 г.

Намирам за неразумно по-нататъшното изчакване и вкопчване във възможността за договаряне на предизборна коалиция между Продължаваме промяната и Демократична България. Двете формации са относително близки по политиките, които се очаква да водят – европейска и атлантическа интеграция, институционална реформа (особено на правосъдието), отслабване – по възможност преодоляване на енергийната зависимост към Русия.

Но ако в политиките си ПП и ДБ са близки, то като формации със свои вътрешни процедури и зависимости са много различни – различни дотам, че да не бъдат изобщо подходящи партньори за предизборна коалиция. ПП са популистка – лидерска формация, чието съществуване зависи от тандема Петков – Василев и роднинско-политическите кръгове, формирани около него. Какво мислят за едно или за друго членовете и симпатизантите на ПП всъщност няма голямо значение. Кирил и Асен са упълномощени да изразяват техните позиции и стремежи, поради което и те двамата си приказват и действат без ограниченията на някакви партийни процедури. То и няма кой знае какви процедури налични в „облачната“ партия, която едва намери време да се регистрира, след като преди няколко месеца най-сетне се учреди.

ДБ е съвършено различна структура – партийна и коалиционна. Водещата формация Да, България бе създадена като най-малък общ знаменател на стремежите на т.нар. „градска десница“ да предложи – и по възможност да наложи своите визии за реформа на държавата и обществото, която според тях се налага най-малкото вследствие на „нетърпимото“ 12 годишно управление на ГЕРБ и Бойко Борисов. Работата е там, че думата „визии“ не случайно е употребена в множествено число. Членовете и симпатизантите на Да, България са обикновено интелектуалци и елитни (поне според самооценката им) професионалисти, всеки от които има изключително ласкаво мнение за себе си. Това мнение прави невъзможно функционирането на цялата политическа общност по друг модел освен като хоризонтална мрежа за непрекъснато договаряне и предоговаряне на най-малък общ знаменател. Знаменател, който и да бъде по същество позицията на партията.

Но това не е всичко. Ако членовете на Да, България са хора с ласкаво мнение за себе си, то това се отразява не само върху възгледите им, но и върху амбициите им. Не искам да засегна никого, но мнозинството от тези хора считат, че всъщност те лично са особено достойни за ръководна политическа позиция. Това създава и изостря дилемата, позната като „много вождове, малко индианци“. Няма по-подходящ лидер на тази формация от мекия по характер и сговорчив Христо Иванов, който от няколко години насам скромно прави ежедневни Херкулесови подвизи в удържане единството на Да, България.

Прибавете към това и коалиционните отношения на партията с другите два участника в ДБ – ДСБ и Зелените. За ДСБ очевидно бе сериозно напрежение придвижването в коалиция с либерално-центристката Да, България предвид обстоятелството, че самоидентификацията на ДСБ след 2004 г. е като партия в категорично десния спектър на системната политика. Зелените свободно се самодефинират като лява партия – което е и факт. Минималния принос както на Зелените, така и на ДСБ към подкрепата за ДБ спрямо Да, България не се обсъжда открито, защото се предполага, че ефектът на единството надхвърля конкретните приноси на отделните участници.

Като вземем предвид цялата тази нелека конструкция, струва ми се неразумно тя да бъде натоварвана и със споразумение с напълно фриволно действащите лидери на ПП. Още повече, че те си приличат с привържениците на ДБ преди всичко по ласкавото мнение, което хранят за самите себе си. Само че в ПП такова мнение имат право да изразяват само Кирил и Асен – е, може би и Лена – което означава, че от тях можете да чуете всичко по всяко време.

ДБ има възможност и – по-важно – има шанс да се пребори за достойно представяне на 2 октомври без да се коалира на всяка цена (а цената ще бъде много висока за ДБ и много ниска за ПП) със своите партньори в досегашната управленска коалиция. Кои са предимствата на независимото явяване? Първо – ДБ има шанс да си върне отчасти изгубените на изборите през ноември гласове в полза на ПП. Тогава ПП бе новия популистки хит и привлече надеждите и подкрепата на немалка част от „градската десница“. Днес очакванията към Кирчо и Асен ще бъдат доста по-разумни – което означава и по-умерени. Потокът завръщащи се към ДБ може да не е много голям, но ще бъде освежителен за изпадналата в безпътица коалиционна формула.

Второ, отделно от ПП ДБ може да формулира и предложи на избирателя свои конкретни политически цели, които се различават от тези на ПП. Крайно време е в българската политика да се ограничат общите приказки и да се дискутират конкретни ангажименти и амбиции, които осмислят политическата подкрепа на по-интелигентни и по-информирани гласоподаватели. Трето, явяването самостоятелно би могло – не съм категоричен, защото гледам отвън – да допринесе за примиряването на вътрешнопартийните сблъсъци, породени от кариерни амбиции и конкуренцията между тях. Умни и красиви либерали има доста, но депутатите в НС са само 240… Плюс 10-15 министри, ако се стигне дотам…

Предполагам, че за ръководството на ДБ една предизборна коалиция с ПП носи и надеждата, че ще могат да примирят вътрешните претенции и амбиции с аргумента – „коалиционните партньори няма да приемат това…“ Може и да е разумен този аргумент, но той не решава, а само отлага проблема на хаотичната амбициозност в редовете на ДБ. Когато предполагаемите „партньори“ от ПП дадат на ДБ периферни места в листите и субординирана позиция в политическите решения, след изборите кариерните амбиции ще скочат с нова сила и с нова легитимност.

Не смятам, че съм в състояние да дам съвет как да се успокоят вътрешнокоалиционните отношения в ДБ – това е, както се казва, въпрос за един милион долара – но ако изборите като най-прекия път към властта не са в състояние да предизвикат съгласие (ако не единство), не зная какво би могло да свърши работа. ДБ е утвърдена политическа формация в българската политика, която играе значима роля – особено в днешния поляризиран контекст на политическа конкуренция.

ДБ се държи като разумна, центристка сила, имаща валенции да общува във всички посоки (без крайната десница) и тя е в състояние да постига компромиси и споразумения, които за повечето останали участници са трудно постижими. Освен всичко друго – такава, каквато е – ДБ играе значима роля за политическото представителство на тази част от градските елити в България, за която може да спокойно да се каже – „ни се води, ни се кара“. Тези елити би трябвало да играят структурираща роля в националната политика – базирани на експертиза, интелект и на морал (за какъвто повечето от тях пламенно претендират). За съжаление, нарцисизмът им взима връх когато трябва да изпълнят тази обичайна за всеки елит задача. ДБ се оказва една възможност хаотичният нарцисизъм поне отчасти да бъде преодолян в името на някакъв общ смисъл. Тази въможност винаги може да бъде провалена – в поредицата от провали на всички предишни претенции за „политика на демократичната общност“. Но ще бъде жалко ако това се случи. Все пак, оцеляването на формулата ДБ досега дава и някои основания за оптимизъм…

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

„Облаци“ и социални мрежи

Фейсбук, 8 август 2022 г.

Известен е феноменът на „облаците“ в социалните мрежи. Всеки участник натрупва значителен брой дискутанти – или „приятели“ – и започва да спори с тях. Все по-бързо мнозинството участници бързат да се освободят от „приятели“, заемащи противоположни позиции на техните – „ънфренд“-ват ги… Следващата стъпка е да се разделят с тези, които им изглеждат компромисни, „скрити лимонки“, неясни или недостатъчно твърди в защитата на „синевата на дъгата“ – или на единствено възможната истина. В последна сметка, присъединилият се към „облака“ на цялата истина получава добре селектирана извадка от свои съмишленици и неопределен брой тролове, които се сменят (понеже ги блокират) и чиято роля е „да пият кръвта“ – или енергията на самоселектиралите се правоверни дискутанти.

Давам си сметка, че възможността да излезеш на открито – публично – играе поредица от важни роли, включително и психологически. Това, което е важно за мен да се посочи в контекста на моя случай е „услугата“, която функционирането на социалната мрежа прави на участниците в нея. Тя ги разпределя в плътно затворени облаци от съмишленици, които вече нямат какво друго да правят освен да се саморадикализират в процеса на своя дебат кое е най-истинно в единствената и очевидна истина, която споделят.

Тези „облаци“ съществуват паралелно вече не само в социалните мрежи. Те са паралелни общности и на площада, където двете враждебни една на друга демонстрации са сигурно разделени от полицейски кордон, който пречи на участниците да се сбият помежду си. „Облаците“ се движат паралелно в политическото пространство, при избори и при формиране на визии за това как трябва да се управлява държавата. Демократичният процес е замислен като плуралистичен, при което различните възгледи се срещат и частично се интегрират в т.нар. „среден терен“ в политиката. „Облаците“ изгарят без оостатък средния терен – убежище на националния интерес, на разумния компромис.

„Облаците“ превръщат демократичния процес в игра с нулев резултат. Ако печелим – ще изтрием от лицето на земята тези, които са посмели да ни се противопоставят, въпреки, че „очевидно“ или грешат, или са просто „подлеци“. (Един премиер наскоро викаше по телевизията – „Арести, арести искам“.) Ако губим – причината за това са фалшифицираните от противника избори, което ни изпраща веднага на площада „за да възстановим демокрацията“. Излишно е да споменаваме, че в тази „облачна“ атмосфера най-лесно се лови риба в мътна вода. Т.е. – най-лесно се „купуват“ популистки предложения и проекти на лукави или ексцентрични популисти, които обещават на избирателите от „облака“ да им решат проблемите завчас. И защо не – те вече са си решили проблемите във виртуалното пространство, изгонвайки от него всички, които „не ги кефят“. Остава да прогонят „онези“ и от физическото пространство на обитаване, за да си дойдат всички неща по местата.

От време на време призовавам във ФБ хората целенасочено да поддържат „френдлиста“, в която има дoстатъчно много хора с различни от техните възгледи. Това е силно препоръчително, ако искаме в процеса на общуване да се запознаваме поне отчасти с многообразието на реалния свят. Аз също „ънфренд“-вам и понякога – блокирам, но не за възгледи, а за прекалена простотия и арогантност, която прекрачва всякакви граници на уважение към човечността – не към конкретни хора. И тролове също – както се подразбира. Ние сме все по-добри в локализирането им.

Бих искал също да припомня нещо, известно от древността. Дебатът сам по себе си предполага и изисква различността, противоречието, дори противопоставянето. Дебат между съмишленици е като „ръкопляскане с една ръка“. Като „спориш“ с хора на твоя акъл, максимумът, който ще получиш е потвърждението колко си прав, колко си умен и колко си изключителен. Е, не е лошо от време на време да поемаш този „антидепресант“. Но познанието е друго нещо. То тръгва от несъгласието, от измерването на несъгласията и продължава към задълбочаване на гледните точки, понякога – към приближаване на гледните точки и – винаги – отвежда към една по-нюансирана и многоцветна картина на света. А красотата, радостта от живота е многоцветна. Чернобялата снимка е свидетелство за изостанала познавателна технология. На някои обаче тя им е достатъчна. Е. какво да се прави… De gustibus et coloribus…

Ама стига толкова латински. На времето Стоян Михайловски се кандидатирал за депутат от Народната партия и държал реч на открита поляна пред избирателите от няколко села в карнобатско. Много обичал латинските сентенции – знаел, че не е пред академична общност, но все пак завършил предизборната реч тържествено – с Tempora mutantur. Скрилият се в тълпата конкурент – кандидат на либералите веднага скочил и креснал на селяните – „Не го слушайте! Псува ви по влашки…“

„Облаците“ не са от вчера…

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Дебат с Ирини Зикидис

Фейсбук, 7 август 2022 г.

Нямам съдържателни несъгласия с Irini Zikidis (виж текста по-долу) по повод на темата, която тя интерпретира. Това, което можем – с всички приближения – да наречем „неолиберализъм“ – се състои от две основни направления. Дясно – пазарен фундаментализъм – глобализъм, който утвърждава уникалната роля на пазара като единствен регулатор на обществените отношения в едно „глобално село“, „преодоляло“ националната държава. Ляво – мултикултурализъм, трета вълна феминизъм, неомарксизъм, неотроцкизъм (плюс още някои „изми“). Западната левица следва своята еволюция и нещо, с което не мога да се съглася е, че днешната ситуация на тази левица е „уникална“.

Да, смятам, че днешната либерална екстремистка левица споделя откровени идиотизми като възгледи. Но не мога да намеря отлика с предходни периоди на нейното развитие. Бащите и дядовците на днешните левичари се покланяха на Ленин и Сталин. Когато Солженицин им написа „Архипелагът ГУЛАГ“ стана малко неприлично да целуват иконата на Ленин и Сталин, на Съветския съюз, но те мигновено отстраниха проблема – станаха маоисти. Между другото, Маркузе също тръгва от другаря Мао, който е казал, че класовата борба днес (тогава) се води между световното село и световния град). Оттук и малцинствата, оттук – постколониалната теория и други хубави левичарски работи. Защо пиша всичко това? За да ви напомня, че радикалната левица – с целия й величествен идиотизъм – е СИСТЕМЕН ЕЛЕМЕНТ на западната социална система. Тя играе функционална роля за обновяването на тази система, така както консерватизмът и реакционната десница вдясно от него играе функционална, системна роля за удържане структурната идентичност на същата тази западна система. Така е било и така ще бъде – докато съществува системата на Запада.

Ние, разбира се, на основата на своите възгледи трябва да водим активна обществена дискусия – борба за смекчаване и маргинализиране и на двата екстремума, които в условия на криза (а Западът днес е в криза) винаги ескалират, преди да бъдат усмирени. Това, което не мога да приема в интерпретациите на Irini Zikidis е подчертаната склонност да se предлагат феодално-нацистки примитиви като Путин за някакъв тип алтернатива на тази западна левичарска вакханалия – част от системата (както посочих). Западът е сложна обществена конструкция, която съдържа многообразни елементи и тенденции. Постимперска Русия е ретроградна монотипна сатрапия, чийто елит вярва, че със средствата на голото военно и полицейско насилие, с политическата злупотреба с квази православната църква на КГБ, може да предложи едва ли не „цивилизационна алтернатива“ на Запада. Едноклетъчното не е еволюционна алтернатива на бозйника. То е примитивна, архаична фаза, през която бозайникът е минал преди доста време.

Путин § С-ие не са цивилизационна алтернатива на Запада (вкл. на неомарксистките будали), а примитивна еднопорядкова сатрапия в криза на изчерпана идентичност. Последната империя в Европа – повече от век след Хабсбургите, Османците, 70 години след падането на Британския колониален колос – просто се разпада. Да, тарикати като Орбан искат да се възползват от съпротивата на престарелия имперски октопод за да стабилизират едноличната си власт. Хайде, да бъдем по-благосклонни – да постигнат свои политически и идеологически цели, които могат и да бъдат харесвани (като съхранение на християнското наследство на Европа, например). Това обаче не придава нито грам легитимност на издъхващия имперски звяр. Ще кажете – ами Китай? Китай е друга тема. Трябва да поговорим и по нея – въпреки, че на мен там не ми достига експертиза…

Като казахме Китай… В началото на 40-те години на 20 век, президентът Рузвелт изпраща свой съветник да убеждава националистическия лидер Чан Кай Ши да прекрати временно борбата с комунистическата армия на Мао и да се насочи срещу главния враг – японската империя, с която Америка воюва. Чан отговаря – не, японците не са главния враг. Те са кожновенерическо заболяване, неприятно, но лесно преодолимо. Докато комунизмът е болест на душата…

За България и източна Европа левичарският неолиберализъм на днешния Запад е кожновенерическо заболяване. Ние имаме имунитет срешу него, защото сме преживяли неговия много по-хард вариант – болшевизма и сталинизма. За България обаче путинизмът и изкушението на т.нар. „русофилство“ е болест на душата. Болест на българската душевност. Защото не е нормално да смяташ за брат и най-голям приятел тази империя, която за век и половина успя с последователните си действия системно да редуцира България до третостепенен бантустан на своята имперска периферия. Една България, която даде на света кирилицата, една България, която в чуждите учебници по история присъства включително и с уроците „Първа Българска империя“, „Втора българска империя“… А днес присъства като дребна уплашена птичка, която крие главата си в пясъка…

Irini Zikidis (Facebook)

ДЪЛЪГ СТАТУС, ОТМИНАВАЙ, НЕ Е ИНТЕРЕСНО

Тези дни един опонент прозорливо ми каза нещо от сорта „Ние подкрепяме Украйна, не защото я обичаме, а защото ненавиждаме Русия. Както вие подкрепяте Русия, не защото обичате тая кочина, а защото ненавиждате неолибералната доктрина.“

Стиснахме си ръцете.

И хайде сега да си припомним за кой ли път какво представлява неолибералната доктрина:

Неолибералната доктрина представлява днешното западно ляво, а представителите й са наричани още либерали, неолиберали, прогресисти. Дебело подчертавам факта, че само в България радетелите на неолибералната идеология се бият в гърдите, че са десни. Тая глупост я няма никъде другаде, и на Запад, хората с либерални убеждения, се наричат либерали (не по Хайек!), неолиберали, леви, левичари, прогресисти, марксисти, троцкисти и т.н. Но никога десни.

И нещо много важно! Неолибералите (прогресисти), нямат нищо общо със старата, дясна либерална доктрина. Те просто откраднаха термина „либерален“ и си го прикачиха. Оттук и объркването на много хора.

През 60те години на 20 век, членът на Франкфуртската школа Херберт Маркузе защитава тезата, че Маркс е сгрешил субекта на революцията. Според Маркс неизбежният глобален конфликт е между работническата класа (пролетариата) и парзитиращата на гърба й експлоататорска висша класа. Според Маркузе, обаче, това е грешно, защото работническата класа се е дискредитирала, оказвайки се консервативна и дори одобряваща капитализма, в момента, в който е извоювала повече блага и права за себе си.

Ето защо, Маркузе коригира Маркс, твърдейки, че конфликтът не е класов, а между «опресиращи привилегировани насилници» (консерватори, бели мъже) и «опресирани непривилегировани жертви» (всички малцинства). Маркузе става гуру на западното ляво, което по това време влиза в жесток конфликт с комунизма в източна Европа, обявявайки го за «извращение». Това, между другото, е особено неразбрано в България. Голяма част от българите (дори и добре образованите), все още не осъзнават, че Западът, от консервативен, национален и десен, днес вече е либерален, глобален и ляв. Тези хора казват „Глупости, Западът да е ляв?! Че нали отрича комунизма?!” Е, тук е голямата изненада. Да, Западът отрича комунизма. Източния комунизъм. Комунизмa на СССР. Дори го нарича “vulgar Marxism”, и ни обвинява, че сме извратили идеите на Маркс, Троцки и Ленин.

Ето и най-знаменитият цитат на Маркузе: „Буржоазията все още може да бъде победена. Маркс сбърка, че пролетариатът е автентичната революционна класа. Истинската революционна сила на днешния ден са различните малцинства, „гетата“, които живеят вън от общия ред. Цялата патология трябва да бъде утвърдена за норма, а цялата норма – за патология. Сливането на политическия и сексуално-моралния бунт е ключово за ефективната опозиция. Тогава най-после ще рухне буржоазното общество.»

Тоест, какво се оказва?

Ако преди стотина години прогресивните либерални сили са се борили за такива основополагащи неща като обществена солидарност, равни права и задължения на хора от всяка раса, етнос, пол, вероизповедание и сексуални предпочитания, то съвременните западни левичарски идеологии смело нагазиха в тресавището на глупостта. Ако старите леви имат сериозен принос към днешния лукс, който приемаме за даденост (справедливо възнаграждение, двудневни уикенди, осемчасов работен ден, двадесет дневни отпуски, безопасни условия на труд), то новите леви, старбъкс-айфон соушъл джъстис уориъри, вдъхновени от Маркузе, отдавна са теглили една на „работническата класа“ и са се насочили да „защитават“ съвсем други идеи и обществени групи. Ако левите в миналото са се борили за класова справедливост, то този дискурс вече е успешно подменен с идентичностния, а неолибералите започнаха да стимулират нови и нови паразитиращи маси от жертви.

Големият срив, голямата схизма в лявата идеология между Изтока и Запада, настъпва на два етапа: след смъртта на Сталин, когато западната левица отрича социализма в Източния блок като „извращение на идеите на Ленин и Троцки”, и няколко години по-късно, когато контракултурата на 1960те се превръща в мейнстрийм култура, а лявата идеология е пренасочена от традиционната класова политика към политически коректния свят на полова, расова и сексуална политика. Електоратът в лицето на работническата класа е сменен със сърбащите лате метрополитни гласоподаватели и малцинствата. По този начин Маркузе подменя субектите на революцията – революционери се оказват не бедните и онеправдани работници, а чернокожите, жените и гейовете. Потисници вече са не потомствените наследници на финансови империи от оня прословут 1%, а белият, хетеросексуален, работещ мъж. Работникът става буржоа. Бившата жертва е превърната в насилник. Огромната работническа класа е останала без зъби, юмруци и сърце. Но защо? Как така работническата класа изведнъж става враг на новите леви? Много просто – оказало се е, че работническата класа всъщност не оправдава очакванията за фундаментална и революционна промяна на обществото, и изповядва консервативни ценности, което кара Маркузе да замени марксовия пролетариат с други революционери.

След като белите, работещи хетеро мъже заменят буржоазията в ролята на омразната потисническа класа, лявото се захваща и с жертвите. Създава се новата йерархична пирамида. Най-отгоре са вечните насилници – белите хетеро мъже, следвани от белите хетеро жени, следвани от белите гей мъже, следвани от белите гей жени, следвани от белите инвалиди, следвани от чернокожите хетеро мъже, чернокожите хетеро жени, чернокожите гей мъже, чернокожите гей жени, чернокожите инвалиди и мюсюлманите. Отляво имаме една трагикомична битка за това кой е по-по-най прецакан, и докато спорът дали чернокожият мъж гей инвалид е по-онеправдан от чернокожата здрава и хетеро, но грозна мюсюлманка се води на академично ниво (не се еб@в@м), то всички са съгласни, че белият хетеро мъж никога за нищо не може да е жертва. Един бял мъж на запад може да оцелее само чрез самобичуване и извинение за това, че е бял и хетеросексуален.

Какъв е профилът на либералите днес? Създаде се една прослойка от образовани и добре реализирани хора, които, въпреки безспорните си академични и професионални успехи, са тотално лишени от способност за критично и аналитично мислене. В мнозинството си те принадлежат към новия, модерен тип либерална интелигенция, разположила се в една удобна, модерна и готина идеологическа рамка. Лесно е да ги разпознаеш – те са вдъхновено отдадени на спасяването на планетата, правата на малцинствата, феминизма, Me Too, отворените за бежанци граници – въобще, всички онези чистички, леко абстрактни, но ужасно хуманни ърбън каузички, които се изповядват от удобната позиция на потребителския комфорт. Въпреки своите претенции за модерност, информираност и прогресивност, обаче, всъщност тези хора живеят в състояние на сериозна интелектуална дезориентация и „блоково мислене“. В главите им напълно спокойно съжителстват напълно изключващи се и дори враждебни в реалния свят идеи, като правата на мюсюлманите и правата на гей хората. Ако имаха критично мислене, щяха да знаят, че в повечето от страните, от които идват мюсюлмански имигранти, хомосексуализмът се наказва със смърт, а това означава, че няма как да подкрепят едновременно правата на гей хората и правата на мюсюлманите в Европа, защото по-голямата част от мюсюлманите искрено считат, че гей хората заслужават смърт. И понеже либералите използват емоционалния дискурс, като инструмент за въздействие, който напълно доминира над логиката и фактите, често се случва да катастрофират интелектуално в спор с опоненти.

(Тук ще направя едно леко отклонение, за да коментирам от какви отчайващо лоботомизирани мушами е съставен нашия либерален елит – преди седмица той беше изключително зает да се забавлява как Путин чакал Ердоган на срещата в Техеран, без да мъцне една-единствена дума за решенията, които се взеха, и договорите, които се подписаха на тази среща. И едва ли изобщо е разбрал нещо за тях.)

Друг въпрос е, че отворените наскоро засекретени досиета на бащите на днешната западна левица като Маркузе, показват, че са били кадри на службите. Аз по-добро доказателство за социален инженеринг на елитите не знам. Яхнаха, опитомиха и подмениха лявото, за да го унищожат. Днешната левица е проектирана, създадена и управлявана от онези, срещу които си мисли, че се бори, ето защо изостави темата за социалната несправедливост и се фокусира върху социалния и биологичен пол на легиони виктимизирани юзлеси. Каузата на днешната левица е подменена и заменена с беззъба шитня. Никой вече не гледа онзи 1%, който управлява повече от половината богатства в света, защото са втренчени в 72-та си пола и твърде заети да се правят на жертви. Новата левица е отдавна умрял пор и мирише на мърша.

Днешната левица, днешната неолиберална кауза за мен е отчайваща. Политиката на идентичността винаги е привлекателна, защото позволява човешката глупост и мързел да бъдат представени като продукт на потисничеството и историческата неправда. Личната отговорност е премахната от уравнението. Ето как милиони бели, работещи, консервативни, нормални хора в един момент се почувстваха зле, защото някак си се оказаха излишни, объркани и уплашени в новия глобален свят. И бяхме обявени за „фашисти” и „неудачници в любовта” от „журналисти” като г-жа Тодорова.

Старомодните понятия като патриотизъм, дисциплина, съвест, любов и грижа за семейството, почтеност, уважение към традицията, морал, християнска вяра и свободна воля – стълбовете на едно общество, бяха срутени. Тяхното място беше заето от крайния индивидуализъм, презрението към традицията и отказ от носене на персонална отговорност за собствените действия. За няколко десетилетия беше разрушен стария универсален морален код.

За съжаление, социалният и култураен радикализъм на левицата по никакъв начин не е съпътстван от съответния икономически радикализъм. Напротив, икономическата политика на лявото се оказва пълен провал.

И така, нека посочим основните каузи, за които се бори днешното западно ляво, и които се опитва да прокара и у нас чрез щедро финансираните политически формации, НПО-та и инфлуенсъри:

Глобализъм и мултикултурализъм – отворени общества без граници; централизиране на властта и вземане на глобални решения от малък, изключително мощен и богат елит;

Цифровизиране на обществото – огромна база данни с лични досиета и скоринг система за всеки човек. Между другото, както съм писала и преди, този процес тече с бясна скорост и в Русия. И концлагерът, който се готви на руснаците е същия като китайския.

Зелена сделка: да, ако си мислите, че статии като вчерашната в CNN за ползата от яденето на хлебарки е весел нонсънс, ще ви разочаровам – това е бъдещето. То включва също така ограничаване на консумативите (няма как, ресурсите са привършени, а Русия не ще да даде своите доброволно), ограничаване на пътуванията (квоти за вредни емисии);

Биоинженеринг – свободна смяна на пола и сексуална свобода във всеки един смисъл на думата. Помните ли «сексуално-моралния бунт» на Маркузе?

И ако всичко това ви звучи конспиративно, просто по-често посещавайте сайта на Световния Икономически Форум.

Там се нарича «The Great Reset”.

Е, мен не ме кефи.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Нагорни Карабах и „имперското задъхване“ на Кремъл

Фейсбук, 6 август 2022 г.

https://faktor.bg/bg/articles/azerbaydzhan-prevzema-oshte-teritorii-v-nagorni-karabah

На Москва й се наложи – за втори път след Афганистан от 80-те години – да преживее „имперското задъхване“ или „свръхразпростиране“ (overstretching), което Пол Кенеди разглежда като основен фактор за изчерпване и рухване на имперските конструкции („Възход и падение на великите сили“). Затъването в Афганистан изигра ключова роля за разпада на съветската империя. В началото на 80-те години въздържаността на Брежнев и политбюрото спрямо изключително опасните за цялата комунистическа система събития в Полша (създаването на „Солидарност“) – отказът от интервенция, подобна на тази в Прага от август 68 г. – бе наложителна включително и поради затъването на съветската армия в Афганистан.

Явлението „свръхразпростиране“ се случва често пред очите ни. След 2003 г. армията на САЩ затъна в Ирак и Вашингтон бе принуден да се откаже от ключови геополитически инициативи, включително разпростирането на атлантическата система за сигурност върху черноморския регион и постсъветското пространство, до бреговете на Каспийско море. Ако тази стратегия бе реализирана, Путин и до днес щеше да бъде кротко партньорско котенце на Запада – поради липса на други възможности. Затъването на Америка в пясъците на Ирак отвори геополитическия прозорец за самостойна игра не само на Путин, но и на Пекин, на Техеран, та дори и на Каракас…

Днес Путин е затънал до шия в своята украинска авантюра. Той бе уверен, че украинските войски страхливо ще се разпръснат, заловеният Зеленски и олигарсите послушно ще се извиняват по телевизията, а Кремъл ще се чуди дали да спре малко след Киев или да се разходи до полската граница. Мероприятията по посрещането на славните Z войски в Украйна обаче се оказаха малко по-различни. Разходката се провали, а „фойерверките“ HIMARS не носят, меко казано, никаква радост на варварите – окупанти… Днес Путин е в драматично „свръхразпростиране“ – overstretching, или казано на обикновен език, затънал е до гуша в неочакваните последици на собствената си наглост и жестокост.

Едно от следствията на „свръхразпростирането“ е загубата на послушание на досегашните „малки братчета“, принудени от имперската сила да мълчат и да се подчиняват. Азербайджан в продължение на три десетилетия послушно се примиряваше с факта на окупация на Нагорни Карабах от съседна Армения с постоянната помощ на Москва. Друг е въпросът, че Нагорни Карабах – или Арцах – е територия, исторически населена с арменци, но предоставена от сталинисткия режим на Азербайджан по логиката „разделяй и владей“. С разпада на Съветския съюз Ереван успя да си възвърне Арцах и да окупира комфортен пояс от територии около областта, отнети от Азербайджан, за да гарантира сигурността на Арцах и на самата Армения. Да повторим – всичко това с пряката помощ от Москва.

Армения жертва възможностите за своето развитие, приближаване към Европа и създаване на много по-благоприятни международни условия за модернизация в полза на едностранна зависимост от Москва, примитивна олигархична система на управление и авторитарен контрол над свои и чужди – както в самата Армения, така и в окупираните територии. Преди година Азербайджан за първи път прояви еманципирана от Москва агресия спрямо западния си съсед и успя да отнеме на арменците контрола върху значителни части от Арцах. Възползвайки се от затъването на Путин в Украйна, Илхам Алиев днес довършва започнатото и очевидно премахва всякакво властово присъствие на арменския фактор в Нагорни Карабах и региона като цяло. Армения е първата „колатерална“ – непряка жертва на блокирания руски геополитически потенциал с агресията в Украйна.

Първата, но едва ли и последната. Когато геополитическата периферия на Кремъл се увери в дългосрочната блокада на мощта на имперския център, самоволни акции като тази на Азербайджан в Нагорни Карабах ще зачестят. Тези акции и техният успех ще бъдат все по-очевидно свидетелство за провала на наглата квазиимперска агресия на Москва срещу Украйна – страна, която би трябвало да бъде най-близка на Русия, но днес е възможно най-далечна, най-озлочестена и най-мотивирана да сложи край на кремълската геополитическа арогантност. „Свръхразпростиране“ на една квазиимперия, която за пореден път пропусна шанса си да се превърне в нормална и уважавана страна.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Европа или Евразия? Или кой има място на площада за протест срещу Румен Радев…

Фейсбук, 6 август 2022 г.

От две години насам либералната общност (в измеренията си на градска десница и млади образовани поколения българи) води категорична битка с едно статукво, което се представлява преди всичко от партия ГЕРБ и от ДПС. ГЕРБ е народняшка партия от лидерски тип, но през годините за нея гласуват и много хора с по-традиционалистки (за да не кажа консервативни) възгледи вдясно от центъра, които не желаят България да бъде управлявана от наследниците на БКП и от по-радикални либерални позиции.

Либералната общност с пълно право обвинява ГЕРБ за мащабната корупция, която се вихри в България. Не може да си управлявал 12 години в тесен де факто съюз с ДПС и да нямаш пряка отговорност за системната корупция в страната. Привържениците на ГЕРБ с пълно право обвиняват представителите на либералната общност – ПП и ДБ – че провалят управлението на България през последната повече от една година (ако не броим предната – протестна година) със своя политически съюз с президента Радев, с БСП и с партията на чалга шоуто, които не позволяват в страната да има нормално правителство и управление.

Корумпирана или не – ГЕРБ управлява, макар и със стабилност, която е критикувана и отхвърляна. Прогресистка или не – либералната левица взима противоречиви решения, част от които са адекватни и необходими, но друга част са абсурдни и провалящи управлението. Абсурдна е коалиционната й политика, както и начина, по който взима и реализира поредица от своите решения. Хаосът в управлението е видим и не може да се отрече.

На фона на принципната непримиримост между либералната алтернатива и по-консервативното статукво на ГЕРБ, Румен Радев начело на проруската – пропутинската общност от 20-30 на сто от българите протегна ръка към цялата власт, с реални шансове да я превърне в абсолютна власт. Две години привържениците на ГЕРБ и доста широки обществени слоеве извън обхвата на ГЕРБ критикуват либералите за съюза им с Радев, неокомунистите и русофилите.

Снощи либералната общност излезе да протестира срещу първите стъпки на Румен Радев и неговия кабинет, връщащи България обратно в евразийската кошара. Тук бе моментът ГЕРБ и другите, които бяха срещу абсурдния съюз на либерали, русофили и комунисти, тържествуващо да извикат – „Ние казахме ли ви“! И имат право – казаха им. Повтаряха им, предупреждаваха ги. Че съдействат чрез Радев на власт да дойдат най-ретроградните путинистки сили в българското общество. Сега либералите сами видяха резултата. И снощи излязоха на площада срещу Радев. И сега какво?

Либералите ще протестират срещу Радев, тези, които бяха срещу тях – от ГЕРБ и други по-умерени обществени слоеве ще тържествуват, колко са били прави, а Радев и решетниковчетата ще консумират властта в България в полза на Кремъл. Българското общество – с големи приближения се дели на три части. Първата трета са либералните привърженици на европейския – атлантическия път на България. Втората трета са привържениците на ГЕРБ и някои по-традиционалистки слоеве в обществото. В своето голямо мнозинство те са категорично за европейския и атлантическия път на България. Някои от тях – с големи забележки, главно по проблеми на ценностите и официалната култура, поради по-консервативните възгледи, които изповядват. Третата третина са неокомунисти, русофили, лузъри и проруски националисти, мнозина сред които са против Запада и Европа просто ей така, напук.

Докато първата и втората третина са се вкопчили гуша за гуша, Радев § Со. от ден първи сменя геополитическата ориентация на страната и хвърля България обратно в евразийския Трети свят. Либералите имат легитимно право да съдят ГЕРБ и предишното статукво за корупция. Привържениците на ГЕРБ и другите нелиберални общности (без русофилските) имат право да съдят ПП и ДБ за кръвосмесителните им съюзи с БСП и чалгаджийската клоунада, за хаоса в управлението и за непросветения радикализъм. И сега какво? Двама се карат – третият печели. Кой е третият? Радев и евразийската общност, с помощта на проруската олигархия в България и Решетников § С-ие в Москва обръщат страната ни обратно в кочината!

Ако проевропейски ориентираните хора в България не си дадат сметка, че разногласията им са само един елемент от по-сложната картина на едно драматично време, в което страната ни е заплашена да падне отвъд границата на цивилизования свят, Радев и русофилската една трета ще свършат своята работа на гробокопачи на независима и свободна България. Не, не е преувеличение – през 1944-та как ни изтриха от лицето на Европа… Изборът е наш – на всеки един от нас. Мястото на разумните, мислещите хора – от която и да е политическа тенденция – днес е на площада. С плакат „Долу Радев!“ Долу организирания опит за проваляне на България и отпращането й обратно в евразийската кошара! България – част от Европа. Европа многолика, Европа преживяваща кризи, Европа – обърната към поредица от драматични избори за самата себе си. Но Европа – бъдеще на европейска България. Мислете бързо! Радев § С-ие действат бързо. Докато се осъзнавате – те вече ви лишават от избор!

Не е необходимо да се отказвате от убежденията си, от пристрастията си, от чувството си за справедливост. Необходимо е да преодолеем непосредствената драматична опасност. Ще останем самите себе си, ще се конкурираме и ще спорим. Но след като останем в Европа. След като Радев и Решетников останат едно кошмарно минало…!

,

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Михаил Саакашвили и трудния път на Грузия

Фейсбук, 4 август 2022 г.

https://faktor.bg/bg/articles/novini-svyat-saakashvili-napuska-gruzinskata-politika

Михаил Саакашвили е на границата на смъртта в частна клиника в Тбилиси, защото режимът на олигарха Бидзина Иванишвили отказва да го освободи за да напусне страната за лечение в чужбина. Саакашвили е осъден за свои действия като президент на Грузия след завръщането си в страната през есента на 2021 г. Съществуват сериозни подозрения за политически мотивиран съдебен процес в една правосъдна система като грузинската, която е в значителна степен под контрола на управляващия режим. Трудно е да се каже дали Саакашвили трябва да понесе наказателна отговорност за част от своите действия като президент на Грузия между 2003 и 2012 г.

Това, което е сигурно е, че Михаил Саакашвили има решващ, ключов принос за модернизацията на Грузия в първото десетилетие на 21 век. В резултат на неговото управление Грузия се превърна в страна, способна да претендира за европейска и атлантическа интеграция. Посетих Тбилиси за първи път месеци след Розвата революция от 2003 г. Градът изглеждаше като едно злокобно място. „Африканска“ нищета, липса на електричество, безлюдни улици…,. По главния булеврад Руставели възрастни женици, облечени потресаващо бедно продаваха за дребни стотинки бонбони, цигари и дъвки… На площада имаше хотел от световна верига. Влизането във фоайето му те изпращаше моментално в един съвършено друг свят – като с машина на времето.

През следващото десетилетие посещавах Тбилиси неколкократно. Под управлението на Саакашвили градът се разделяше с патината на своята сивота и нищета, проблясваха истинските ценности и достойнства на този велик космополитен град на границата между Европа и Азия. Саакашвили уволни цялата пътна полиция – за системна корупция – и създаде грузинския КАТ и полицията от нулата. Обвиняван бе, че злоупотребява с власт, но под неговото ръководство архаичните ориенталско-съветски административни устои на грузинската изостаналост и корупция бяха разтърсени из основи. Всеки ден се създаваше нещо ново. Към реформисткия патос на управляващото Национално движение (партията на Саакашвили) се присъединяваха почти всички неправителствени организации, професионални гилдии, интелктуални кръгове.

Саакашвили реформира до неузнаваемост държавната администрация. Във всеки областен град бе изградена специална сграда на националните административни институции, оказващи услуги на гражданите. Имаше 24 часов срок за регистрация на фирма – без разтакаване с документи. За три часа трябваше да се издаде задграничен паспорт и лична карта. Корупцията се преследваше жестоко. До ден днешен – 10 години след слизането на Саакашвили от власт – Грузия заема съвсем прилично място – около 30-та поред в ежегодната класация на Transparency International за възприятие на корупцията. За сравнение – България е в началото на седмата десятка.

Позициите на Саакашвили се разклатиха след като Путин нахлу с войските си в Грузия през август 2008 година, обвинявайки Тбилиси в „агресия“ срещу Южна Осетия. Последната е част от суверенната територия на Грузия. Но въпреки това агресия нямаше. Имаше поредица от ежедневни руски провокации месеци наред, за да бъде провокирано правителството в Тбилиси да реагира и да се отвори пътят на руската инвазия. Така бе блокирана възможността Грузия да кандидатства за членство в НАТО. След изтичането на втория мандат и идването на власт в Тбилиси на политическото движение Грузинска пролет на основния противник на Саакашвили – олигархът Бидзина Иванишвили (направил парите си в Русия през 90-те години), лидерът на грузинската „нежна революция“ от 2003 г. и президент на страната Саакашвили напусна Грузия под заплахата да бъде осъден и затворен.

Саакашвили далеч не е ангел. Неговото управление реалистично се свързва с редица силови действия – включително такива, които са може би на ръба на закона. Невероятните по постсъветски мащаби реформи от десетилетието на Саакашвили не бяха осъществени по „пътека от рози“. Срещу тях имаше силна и неумолима опозиция. Политическите нрави в Кавказ не предполагат враговете да се „галят с перо“. Въпреки всичко, Грузия дължи страшно много на своя трети президент след обявената независимост през 1991 г. – Михаил Саакашвили. Евентуалната смърт на този човек на грузинска земя в резултат от продължителни гладни стачки би била унижение за грузинското национално достойнство и задочна, но ценна победа за основния враг на реформатора Саакашвили в Кремъл. Владимир Путин никога няма да прости на Саакашвили за това, че „Миша“ – както неформално го наричаха приятели и врагове – показа на света, че и на територията на бившия Съветски съюз може да се живее нормално, да се изгражда правова държава и да се пази националното достойнство. Какъв арогантен човек наистина е този Михаил Саакашвили, да оспори основните устои на великодържавната империя – корупция, произвол, потисничество…

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Доналд Тръмп и глобалната роля на Америка

Фейсбук, 4 август 2022 г.

На 2 септември 1987 г. Роналд Рейгън е в зенита на своя втори мандат. Америка е по-силна от всякога. Студената война е към своя край – в резултат от твърдата и умела политика на натиск, упражнявана от администрацията на Рейгън върху Москва. Америка е на прага да се окаже единствената свръхсила в света, способна да предложи – и да наложи своята и на съюзниците си визия за един международен ред, основан на принципите на свободната търговия, на партньорството, основано върху ценностите на либералната демокрация и всеобщия ангажимент към правата на човека. През двата мандата на Роналд Рейгън в света е набрала скорост една нова вълна на глобализация, в която Америка и нейните корпоративни елити играят първенстваща роля.

Нищо от това не може да бъде доловено в думите на Доналд Джей Тръмп, влиятелен бизнесмен от Ню Йорк, който е критичен към международната политика и политиката за сигурност на администрацията във Вашингтон, заради която – твърди Тръмп – Америка губи по 200 млрд. долара годишно. (200 млрд. долара през 1987 г. са доста повече отколкото сега.) През 1987 г. Америка е в навечерието на своя мощен зенит начело на глобализацията , на международната система, на системата за сигурност в света. Тръмп недоволства от това, че Америка не кара своите партньори „да й плащат“ за защитата, която им осигурява.

Напомня ли ви нещо този разказ? Да, на мен също. Напомня едно към едно политиката на президента Тръмп към съюзници и противници три десетилетия по-късно. Тръмп има непоправимо провинциална представа и визия за света като място, където всеки чинно заплаща услугите, които получава – така както това се случва на ежедневния пазар. Тръмп не разбира – или не желае да разбере, че в света на международните отношения една велика сила щедро дава своята протекция, своята защита, за да получи още по-щедри печалби и възможности за контрол върху глобалния свят. Но между даването и взимането не съществува толкова пряка, видима като на чаршията връзка.

В резултат от политиките на Роналд Рейгън, Буш Старши и Бил Клинтън Америка се изкачи на върха – превърна се в единствена свръхсила, хегемон на международния ред и сила, чиито елити ръководят процеса на глобализация – финансова, информационна, културна. Америка зае позиция на ултимативен гарант за световния ред и сигурност. Сравнете тази Америка с Америка на Буш Младши, на Барак Обама и Доналд Тръмп. Втората Америка от 20 години отсъпва позиции, създава уникални, непредизвикани от никаква необходимост пространства за геополитическа еманципация за лидери и режими, насочени срещу ценностите на Запада – Путин, Си Дзинпин, аятоласите в Техеран… Визията на Тръмп за световния порядък се вписва изцяло в този нов свят, в който Америка отстъпва, строго броейки центовете, които някой не й е доплатил за своята сигурност или за своето спокойствие под чадъра на НАТО.

В света на Рейгън, Буш Страши и Клинтън не бе мислимо диктаторите да заплашват световния мир. В света на Буш Младши, Обама и Тръмп диктаторите градят „мултиполярен свят“ без принципи, без правила, без респект към ничий суверенитет. Агресията срещу Украйна е кулминация на този изпуснат от контрола на международната общност свят. Администрацията на Байдън е от една страна продължение на поредицата президенти от 21 век, а от друга – противоречив опит за събуждане пред реалностите на един нов и много по-опасен свят. От една страна тази администрация допусна безпрецедентно засрамващо изтегляне от Афганистан… От друга – показа силна мобилизация за помощ на Украйна, жертва на кремълската агресия.

Америка – както и останалият свят – болезнено се нуждае от ново лидерство. Лидерство, способно да преодолее поляризацията в собственото общество и да предложи визия за един променен свят, в който отново да има понятие за справедливост и сигурност, изковано като принцип. Едно е сигурно – това лидерство не може да възникне на основата на бакалски сметки за продадена и закупена сигурност – както между съюзници, така и между врагове. През 1987 г. Тръмп не можа да види пътя на сензационния успех на Америка като единствена световна свръхсила. Едва ли ще успее да види пътя на успеха за своята страна и за света и от сега нататък.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized