Мащабна война в Европа? Реалистична прогноза или мрачен абсурд?

По повод на  http://inosmi.ru/politic/20170214/238724543.html

Мащабна война в Европа? Към днешна дата тази прогноза звучи едва ли не абсурдно, но причините за това са добре анализирани в текста – линк-а по-горе. Има две групи предпоставки за подобна прогноза. Първата група е свързана с процесите на развитие на самата Русия. През изтеклия четвърт век от разпада на Съветския съюз, Руската Федерация не успя да осъществи процес на реформи, които да доведат до необратима модернизация на руската икономика и общество, както и до изграждане на устойчива руска държавност на основата на модерна национална идентичност. При управлението на президента Путин от последните 16 години (включително мандата на Медведев), Русия динамично увеличи своя национален доход, успя да стабилизира структурите на руската държава и да подтисне опасни етнически конфликти от типа на чеченския. Русия обаче не успя да отиде отвъд икономиката за износ на въглеводороди, индустриалната модернизация на страната е частична и противоречива, тя засяга преди всичко, ако не само военно-промишления комплекс. Макар и да не притежава структурирана държавна идеология, днешна Русия все повече се само-идентифицира на практика като ревизионистична имперска сила, чиято основна държавотворна цел е да възстанови своите „сфери на влияние“, изгубени с разпадането на съветската империя. Русия страда от сериозни демографски, социални и инфраструктурни проблеми, които са достойни да бъдат поставени в центъра на едно динамично и реформистко управление. Вместо това, държавното ръководство на страната – „вертикалата на властта“ – все по-активно фокусира своята идейна и политическа идентичност около разгръщането на истинска война с пропагандни, психологически и пряко силови – институционални и военни средства – срещу Европа и Запада като цяло, разглеждани като основен противник на възраждащото се величие на Русия.

В най-меката – външна окръжност на международната си политика Москва се самоопределя като водеща сила на една глобална „консервативна революция“, която е насочена, първо, срещу либералната глобализация и, второ, срещу нейните политически инициатори – демократичната общност на западния свят (да не пропускаме факта, че в тази общност членуват и редица не-западни страни – като Япония). В по-конкретен – и по-вътрешен план, руската идеологическа политика е пряко фокусирана срещу Европа като съюз на демократични нации, чиято ценностна система и политическа практика се разглеждат като упадъчни – декадентски, сервилни спрямо Вашингтон и предателски спрямо интересите на европейските народи. Целите, които Москва преследва са свързани със задълбочаване на кризисните процеси, очевидно развиващи се в Европа и с отчуждаването, дестабилизирането и откъсването на централна и източна Европа от системата на европейската интеграция. Към двата основни инструмента за влияние върху ЦИЕ след 1991 г. – опитите за създаване на руски енергиен монопол и системното корумпиране на новите национални администрации на източно-европейските страни – Русия от последните 5-6 години прибави практиките на всеобхватна пропагандна кампания, ескалираща до „хибридна война“ срещу европейската и атлантическа принадлежност на бившите си сателити от времето на СССР. Системно се търсят и провокират „слаби звена“ на европейска принадлежност в Източна Европа, които да бъдат използвани като „първи брънки“ за разпад на ЕС от изток. След откъсването на Крим и необявената война срещу Украйна, Русия бе подложена на международни санкции, които в съчетание с мащабния срив на цените на въглеводородите доведоха до опасно изчерпване на финансовите и ресурсни резерви на руската икономика. В своята съвкупност тези процеси носят сериозна опасност от ескалиране на външната агресивност на Русия като предпочитан метод за справяне с вътрешната нестабилност и с липсата на икономическа и социална перспектива. Всяка империя изнася навън вътрешните си дилеми, но за Руската империя това правило важи в най-голяма и всеобхватна степен. Отслабването отвътре е най-опасния индикатор за потенциална агресия навън.

Втората група предпоставки за реализация на тази наистина ужасна аналитична прогноза засяга състоянието на днешна Европа. След седем десетилетия под американския ядрен чадър, след дълги години хегемония на пацифизма и пост-либералния конструктивизъм, Европа е почти напълно беззащитна от гледна точка на своя потенциал да се защити от агресия. Ако изключим значимия военен потенциал на Великобритания и – донякъде – на Франция и Холандия, европейските страни не притежават военни сили, способни да се противопоставят на организирана агресия. След края на Студената война в Европа доминира парадигмата за края на големите между-държавни конфликти и заместването им с широк спектър не-военни предизвикателства пред сигурността. Дори и наличните военно-политически ресурси на Европа могат да се окажат неспособни за ефективно действие предвид на хегемоната пан-европейска идеология на пацифизма, в която са социализирани всички настоящи поколения на Европа – особено на западна Европа и преди всичко, по обясними причини – на Германия. Тази действителност мотивира настоящия американски президент Д. Тръмп да поставя въпроса за ефективността на НАТО и необходимостта цената на общата отбрана да бъде поета по-справедливо от всички страни членки. Това очевидно ще бъде дълъг процес на договаряне, в резултат на което краткосрочните и средносрочни предизвикателства от типа на тези, описани в статията по-долу няма как да бъдат адресирани своевременно от европейските страни. Ефективната американска намеса при конфликт на европейския континент остава единствената надежда на европейските страни, но подобна намеса днес вече не е подразбираща се, непременно навременна и напълно ефективна. Ако Москва пожелае да използва своята нарастваща военна сила в инвазивни операции – като начало в източната част на континента, шансовете да бъде спряна навреме са изцяло в ръцете на Вашингтон – където, както виждаме, тече не особено благоприятно soul searching (търсене на себе си)…

Хипотезата за нарастваща опасност от руска интервенция – кибер-атака, хибридна война и конвенционален сблъсък, разгледана от автора на анализа по-долу ще срещне обединения отпор на две групи идеологически работници: първата, обхващаща петата колона на нарастващото руска влияние в (източна – но не само) Европа възмутено ще протестира срещу подобни хипотези, окачествявайки ги по подходящ начин с формули от арсенала на Студената война – „зоологическа русофобия“ (вместо „зоологически антисъветизъм“ – помните ли?) и т.н. Втората група безусловно ще се състои от видни европейски пост-либерали, които възмутено ще отхвърлят самата мисъл за възможна война на европейския континент и уплашено ще се подслонят под стряхата на дежурния аргумент – „дайте да говорим и да подобряваме отношенията си с Русия“. Всъщност, последното е реална възможност за избягване на война. Никой няма да воюва при положение, че може да получи даром това, което иска.

Проблемите на една потенциална агресия срещу Европа стават още по-трудно решими когато си дадем сметка, че освен възродената амбиция в Кремъл, европейците ще трябва да се изправят и пред още един възраждащ се имперски проект с претенции – Турция на Тайип Ердоган. Ако променящата се около нас международна среда не бъде оценявана системно и с необходимите – колкото и да са неблагоприятни – изводи, ние можем да се окажем първите жертви на една рецидивираща неспособност да се защитят тези несъмнени достижения на последните 70 години, които превърнаха Европа в притегателен център и образец за развитие на огромен брой хора в целия свят.

Реклама

Какво трябва да си кажем преди да обсъждаме Доналд Тръмп?

По повод интервюто на Андрей Пионтковски http://www.faktor.bg/mnenia/intervyu/93828-andrey-piontkovskiy-zhiveem-v-postrampatichniyat-sindrom-na-kremal.html

Андрей Пионтковски е брилянтен анализатор, но в това интервю предпочита да се плъзга по повърхността. Две неща са особено важни в контекста на обсъжданите проблеми. Първо, Тръмп не е просто арогантен ексцентрик, внезапно появил се начело на най-мощната страна в света. Анализът на вълната – американска и глобална, която изнесе Тръмп до стопанин на Белия дом е от ключово значение за ориентацията ни какво предстои и за колко време. Второ, много усърдно от различни страни се повтаря мантрата за ексцентричния Тръмп и правилните му сътрудници, плюс мощните държавни институции на САЩ, които могат да го насочват в правилната посока, независимо от това какво той иска и възнамерява да прави… Какво да ви кажа – и да, и не… От една страна Федералното правителство е най-мощната съвкупност от институционален потенциал – политически и административен – в света. От друга страна, поляризацията на американското общество, особено в сферата на публичната култура, превръща двете партии – Демократи и Републиканци – в заложници на своите успешни фигури на върха. И най-важно – през последните 16 години наблюдавахме две администрации, които прекрачиха определени граници на действие и бездействие, които би следвало да охраняват както националния интерес на Америка, така и ролята й на глобален лидер.

Затъвайки в блатото на войната в Ирак, администрацията на президента Дж. У. Буш пожертва глобалната политика на Америка в полза на един единствен приоритет – Ирак, Ирак, Ирак… Стратегията за интегриране на Черноморско-Каспийския басейн в евроатлантическата сфера за сигурност бе напълно изоставена. С това бяха изоставени всички дългосрочни приоритети по отношение на Евразия. Днес щяхме да имаме съвършено други отношения между Русия и Запада ако Америка на Буш-младши не бе дезертирала от Евразия. През този период и Китай се превърна в световна военно-политическа сила на основата на своето сензационно стопанско развитие и възползвайки се от вакуума, оставен от Америка в глобалния световен порядък. Най-добре от този вакуум се възползва Владимир Путин. Той разбра, че световният лидер е с вързани ръце и побърза да произнесе знаменитата си реч в Мюнхен (2007 г.), в която обяви дните на сътрудничество между Русия и Запада за приключили. Добре дошли в епохата на новото геополитическо съперничество! На следващата година последва натиска на Москва върху НАТО (в Букурещ) да отложи процедурите по приемане на Украйна и Грузия и самата руска интервенция в Грузия. Вашингтон на Буш изрази съжаление… Защо в тези години мощно структурираната федерална държава на САЩ позволи да бъде неразумно похарчена цялата „мека сила“ на Америка като световен лидер и да се възобнови глобалното геополитическо съперничество срещу либералния глобален ред?

След 2008 г. всички очаквахме администрацията на президента Обама да коригира щетите от управлението на своя предшественик. Наистина, новият президент направи важни стъпки за възстановяване на международния престиж и моралното лидерство на Америка в света. За съжаление, целокупната му политика доведе до задълбочаване на проблемите, свързани със западното лидерство в глобалния свят, вместо до тяхното разрешаване. Обама започна с пре-зареждане на отношенията с Русия, което на практика даде зелена светлина за пълна еманципация на Москва от нейните дотогава поети международни обвързаности и за превръщането на политическия режим на Русия в глобална ревизионистична геополитическа сила. Интервенцията в Украйна е само следствие на този процес. Обама нетърпеливо изтегли всички американски войски от Ирак и заложи безусловно изтегляне от Афганистан. Стратегическият вакуум, който се създаде в Близкия изток вследствие на това изтегляне бе мощно засилен от западната стратегия за подкрепа на „умерена ислямистка алтернатива“ на изхабените авторитарни режими в основните арабски страни като следствие на т.нар. „Арабска пролет“. Тази „пролет“ бе последвана от вакханалия на кръвопролитие и разгромени държавни структури, което превърна региона на големия Близък изток в дългосрочно най-опасното място на планетата. След като администрацията във Вашингтон допусна това да се случи, президентът Обама потвърди ефективността на „червените линии“, които Америка при неговото управление не възнамерява да пресича – преди всичко позицията за неупотреба на военна сила. Вследствие на тази позиция видяхме успехите на Русия в Сирия, както и разгръщането на мащабна пропагандна – хибридна война от страна на Москва срещу всички институционални и ценностни опори на Запада. Иронията на тази безпрецедентна ситуация се състои в това, че по време на най-пацифисткото и не-интервенционистко управление на Америка под ръководството на президента Обама, Кремъл разгърна най-мощната кампания с обвинения срещу Америка и Европа – като „организатори на Майдана“, като застъпници на декадентска и упадъчна култура – „гейропа“ – и като агресори навсякъде другаде по света, където имаше или предстояха конфликти. Москва постигна сериозни идеологически успехи – за пръв път след 60-те години – като „изгряваща сила“ на „световния консерватизъм и традиционализъм“… Какво остана от водещата роля на Америка като най-мощен фактор в международния живот?

Това, което Доналд Тръмп лансира като международни позиции на своята администрация е резултат не само на неговата „ексцентричност“, но и на статуквото, което той наследи от предшествениците си. Желанието му за безусловно „приятелство“ с Путин е, разбира се, доста утопично, но е разбираемо предвид новопридобитите позиции на Русия в международния ред – или в международното безредие. Ще го коригират ли Сенатът и републиканците? Да видим, да видим… Тръмп може би желае да изиграе „руската карта“ срещу Пекин, така както неговият съветник Кисинджър изигра „китайската карта“ срещу Москва преди 45 години. Само че тогава китайците спазиха клаузите на неформалния договор. Ще бъде любопитно да видим как Путин ще спази клаузите на предстоящия договор за приятелство с Тръмп… Защото ще му е за първи път да спази договор…

Едно е сигурно – международният порядък, наследен от 90-те години се разпада под напора на мощни нови сили и се отварят гигантски „черни дупки“ на стратегически вакуум в процеса на преразпределение на световната геополитическа власт. Европа спешно трябва да се раздели с всички свои илюзии – идеологически, ценностни и геополитически – и да се погрижи за себе си. Защото в противен случай ще се окаже първата жертва на геополитическия ураган, който помита структурите на международния ред след края на Студената война.