Monthly Archives: ноември 2013

Не съм мълчал за Белене – не мълча и за „Уестингхауз“: по повод известни злорадства на прогресивните сили

Докато се пилях два-три дни по мои си работи, прогресивните сили надигнали глас – къде са противниците на АЕЦ Белене да оспорят и въвеждането на американската „Уестингхаус“ в българския ядрен покер? Защо мълчат, тяхната … – американски лобисти, соросоиди, храненици…? Спокойно, другари! Измекяринът си обяснява света като глобална общност от измекяри в услуга на силните на деня. За слугата – светът се състои от слуги и господари. Но светът е малко по-сложен. Хайде да сложим малко точки над „И-тата“…!

 

Първо. Основен аргумент на експертите – енергетици против АЕЦ Белене  винаги е бил липсата на необходимост от допълнителни ядрени мощности за България в обозримата перспектива от поне едно десетилетие. България потребява между 3 000 – 6 000 мегавата електроенергия взависимост от сезона, а само Козлодуй произвежда 2 000 мегавата – и то пределно евтин ток. Освен Козлодуй имаме голям потенциал от ТЕЦ, ВЕЦ и – прекалено голям – от ВЕИ (перки и волтаици). Търсенето на ток в Балканския регион спада, а сериозно увеличение на националното потребление не се предвижда – дори и при (дай Боже!) по-бърз икономически растеж: енергоспестяващите технологии вече ще доминират и на българска почва.

 

Затова най-практичният и най-евтин за България вариант за развитие на ядрената енергетика е успешната рехабилитация на блокове 5 и 6 на АЕЦ Козлодуй. Ако тя се осъществи, необходимостта от заместваща ядрена мощност ще се появи (ако въобще се появи) след 2032-2034 г., т.е. – след две десетилетия. Това означава, че потребност от сериозен проект за заместваща двата реактора в Козлодуй мощност ще възникне в средата на 2020-те години, или най-малко след едно десетилетие. Дотогава както ядрените технологии, така и технологиите в енергетиката като цяло ще изминат дълъг път на развитие. Затова към днешна дата ние нямаме нужда нито от руски, нито от американски, нито от какъвто и да е друг нов ядрен проект.

 

Второ. Отхвърлянето на проекта Белене бе мотивирано с неоспорим аргумент за недопустимост на по-нататъшна монополизация на българската енергетика от една единствена страна – от Русия. Няма национална независимост без енергийна независимост. Независимостта – или поне автономността в енергетиката се осигурява по два начина: чрез развитие на национални енергийни ресурси и чрез диверсификация – баланс на чуждите енергийни доставки за националното стопанство. Къде сме ние? Имаме почти само лигнит, реки и вятър – надяваме се да се сдобием и с газ от шелфа на Черно море. За шистов газ … ох, и дума да не става, самото споменаване разлайва кучетата. Остава ни ресурсът на диверсификацията – балансът на националното енергийно портфолио. Баланс ли? Течните горива са под хегемонията на руската „Лукоил“. Газът идва изцяло по единствената тръба на „Газпром“. Предстои да „диверсифицираме“ с „Южен поток“ на … „Газпром“… Ядрената ни енергетика работи с технология и гориво от Русия. Всеки разумен – и незаслепен от корупционни пари управлениец би работил денонощно за вкарване на алтернативни източници и партньори в уравнението на националната енергетика. Не и продажните политици и чиновници на няколко последователни български правителства.

 

Проектът Белене бе не просто избор на рукса технология за построяване на една ненужна на България ядрена мощност. Белене беше и си остава стратегия за тотално подчинение на българската енергетика – като технологична и институционална инфраструктура на руския корпоративен и великодържавен интерес. Това е типов проект за корупционно раздаване и харчене на пари в полза на руско-българската политико-енергийна олигархия, чрез което се задължават до изнемогване публичните институции на държавата. Без да има забит дори и един гвоздей на площадката Белене, българската Национална електрическа компания има вече задължения в размери над 1,5 милиарда евро. Фалирането на НЕК е много проста стратегия – фалитът води до приватизация, а купувачът е предизвестен – руските (квази) държавни енергийни корпорации. Така кръгът на едностранната монополна зависимост на българската енергетика, икономика и държава от Москва се затваря напълно.

 

От тази гледна точка „Уестингхауз“ е добре дошъл. Всъщност – всеки друг отговорен партньор е добре дошъл. Стига проектите, които предлага да са съвместими с потенциала и перспективата на развитие на българската енергетика.

 

Трето. Ако все пак ни тласкат към сравнение между „Уестингхауз“ и „Росатом“ – и въпреки, че понастоящем не се нуждаем от ничии нови реактори, ще трябва да кажем и следното. Реакторът АР 1000 е считан за нов технологичен връх на „Уестингхауз“ – все пак една добра – утвърдена компания на глобалния енергиен пазар, нали другари? Докато вие и вашият цар не се потрудихте дори да вземете най-доброто от „Росатом“ – пробутаха ви за Белене (в пакет с тлъстите рушвети) един реактор, правен в началото на смутните 90-те години и нереализиран доскоро никъде, дори и в самата Русия. На вас какво ви пука? Нали децата ви учат и живеят в Западна Европа и в Америка. На нас, останалите тук по-примитивни аборигени можете да пробутвате ръждясало руско желязо и „вечна дружба“ – по стар ваш обичай, датиращ от времената на „българската секция на Коминтерна“… И да заставите и децата, и внуците ни да го плащат по цени за върхови технологии. Оттук отиваме и до…

 

Четвърто. Това правителство, което днес преговаря с „Уестнгхауз“ е същото, което зароби България с два милиарда евро за Белене – предната тройна коалиция е днешната тройна коалиция, нали така? Това е и основното ми притеснение, свързано с новината за договарянето на реактор АР 1000 за Козлодуй. Не се съмнявам в бизнес практиките на „Уестингхауз“. Тази компания прави огромен по  мащаб бизнес в глобалния свят и едва ли ще рискува реномето си за да влезе в блатото на пост-комунистическите корупционни далавери. „Уестингхауз“ едва ли ще пожелае да развива проект без ясни параметри, без официален договор, подобно на мошеническите схеми на руско-българските енергийни спекуланти в проектите „Белене“ и „Южен поток“.

 

За сметка на това мотивацията на днешната тройна коалиция да анонсира проект с „Уестингхауз“ е тайнствена. Кожата ли си опитват да спасяват, вярвайки наивно, че Вашингтон е в плен на същия дребен тарикатлък, който владее съзнанието на българските мушмороци на власт? Искат да спечелят време и аргументи за да възобновят проекта „Белене“, пък „Уестингхауз“ някак си да отпадне по пътя към по-добри времена? Това може би е Станишевата интерпретация на народната поговорка „изтъках си платното – ритнах ти кросното“…? Или може би от Вашингтон леко са втвърдили тона по повод на ентусиазираното движение на евразийската тройна коалиция по посока на Евразийския съюз…?  Последното много не ми се вярва. Администрацията на Барак Обама – меко казано – не води особено активна политика на подкрепа към новите съюзници на атлантическата общност в Източна Европа, което силно ентусиазира евразийските мечтания на Кремъл и неговите пети колони в страни като България. Затова,

 

Пето. Ако проектът за нов реактор в АЕЦ „Козлодуй“ на „Уестингхауз“ се реализира, той ще бъде важен и дългосрочен балансиращ фактор не само в българското енергийно портфолио, но и за геостратегическия баланс на България на границата между Европа, Москва и нео-османска Анкара.

 

А иначе тези, които ме подозират в про-американски пристрастия са напълно прави. Изпитвам силна симпатия към ценностите и системата на американската демокрация. Определено я предпочитам пред „демократичните практики“ на Златната Орда, които все още виреят с голяма жизненост по бреговете на Москва-река. Имам някои резерви към американската поп-култура – и силна привързаност към класическата руска музика и литература. Но родината ми е България – и нейните интереси са най-важни за мен. Избирам аз – защото съм свободен човек и подкрепям това, което пожелая. Светът не се състои само от роби и господари. Светът дава известни шансове за свобода – който иска, да се възползва от тях. 

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Лекция пред протестиращите студенти от Софийския университет на 5 ноември 2013 г.

Благодаря ви, колеги! Радвам се, че имам възможността да се обърна днес към вас в окупираната от вас зала в четвърти блок на Софийския университет. Предлагам да направя експозе на тезите, които бих искал да споделя с вас и да оставим време за вашите мнения и въпроси, защото това е не по-малко важно, отколкото аз да кажа своето мнение за нещата, които се случват.
Аз съм един от преподавателите, които подкрепят окупационната стачка на студентите в Софийския университет. Подкрепям я по две основни причини. Първата и непосредствена причина е свързана с това, че в България вече четири месеца има мирни граждански протести срещу начина, по който настоящето парламентарно мнозинство и неговото правителство управляват страната. През последния месец зачестиха оценките идващи от различни страни, че протестът затихва и че той няма да постигне своите цели.
Тогава, когато говорим за мирен протест, трябва да имаме предвид, че един мирен протест може да постигне успех само тогава, когато има срещу себе си морален опонент. Опонент, който има ценности и морал. Гражданският протест е морален акт. Той е мирен протест, не е протест свързан с оказване на насилие.
Тогава, когато институциите на властта и техните носители не проявяват етиката на гражданското партньорство, един мирен протест по определение не може да достигне своите цели. Поради това и на мен ми се струва, че окупацията на Ректората и на избрани аудитории на други сгради на университета е следваща стъпка на един мирен протест. Тя трябва да покаже на носителите на властта, че гражданската общност срещу тях е решена да постигне своите цели, макар и по мирен път, макар и със средствата на гражданския протест, но този протест не е само за сведение. Той не служи само, за да информира управляващите, че определена част от гражданите не ги подкрепят и желаят те да си отидат, защото те не носят легитимност в своето управление.
Това е първата конкретна причина, защо аз подкрепям окупацията като член на преподавателската колегия в университета.
Втората причина, защо аз подкрепям тази стачка е от по-принципно естество. През целия си съзнателен живот като гражданин и професионалист, аз съм споделял възгледа, че за да има в едно общество свобода, за да има възможност за свободна реализация в това общество трябва да има ако не хегемония, то поне превес на това, което наричаме култура на личностната активност и отговорност.
Българското общество за един много дълъг период от време е доминирано от една култура на зависимостта. Културата на зависимостта идва от недрата на традиционното общество, в което властта идва „отгоре“. Ние не определяме властта, ние само се съобразяваме с нея. Ние сме част от йерархията, постулирана от властта. Независимо от това дали тя има божествен характер или произтича от овластени сили като монарх, диктаторски екип, олигархия и т.н.
За патриархалния, за традиционния човек властта идва отгоре. Тя му се случва и той трябва да се приспособи към нея, а не да я произвежда и контролира. Тази философия на традиционното общество се възпроизвежда във втората половина на XX век в България в една вече качествено нова структура – тоталитарната структура на комунистическото управление, в която точно патриархалната култура на традиционното общество бе разградена като общностна структура, но интегрирана като ценностна система на подчинение, което управляващата комунистическа партия наложи върху цялото общество.
На практика най-успешни бяха комунистически режими в тези страни в източна Европа, в които доминира културата на подчинение.
Комунистическите режими освен, че се възползваха и интегрираха тази култура на зависимостта, те доведоха нещата до един екстремум, един абсурд. Той се характеризира с това, че културата на зависимостта бе използване за пълно атомизиране на обществото. Само определени елити свързани с управляващата партия имаха възможност да взаимодействат помежду си и повече или по-малко творчески да взимат политически, стопански и културни решения.
Обществото беше лишено от тази възможност, защото всяка форма на самоорганизация бе престъпление. От тази гледна точка, асоциирането между хората бе по същество нежелано. То можеше да е само официално, т.е. официозно. Това именно създаде още по-дълбоки предпоставки културата на зависимостта да бъде доминираща, но и да бъде приета като светогледа на безпомощния човек, върху който е наложена една система на тотален контрол.
Затова след края на комунистическата система най-успешни в трансформирането на своите общества бяха тези страни, в които гражданската култура, културата на отговорната и на социално активната личност бе съхранена поне до известна степен. Това бяха гражданските общества в Унгария, Чехия и Полша. Не е случайно, че те успяха точно те да произведат първо най-силната съпротива към тогавашните режими, а в последствие се оказаха и най-способни в относителен план да изградят устойчиви в известна степен демократични системи, за да сформират своите общества.
Ние принадлежим към тези страни, в които гражданската култура беше сведена до минимум или бе изкоренена напълно като Румъния, Албания, Съветския съюз, особено периферията и неговите републики, които до голяма степен принадлежат към напълно изкоренената гражданска култура на отговорност и социална активност. В тези общества единствената форма на протест беше някаква форма на формално отклонение на част от партийната интелигенция от господстващата политическа линия на управляващата партия и нейния елит.
Много важно беше и продължава да бъде преодоляването на тази култура на зависимостта. За съжаление, през изтеклите 24 години, откакто бившите режими рухнаха, макар че се случиха много неща и България е неузнаваема от отправния момент през ноември 1989 година, основен ефект на тези 24 години, който носи силни последствия е ефектът на допълнителната демодернизация на страната. Тя се изразява в унищожаване на предпоставките за възникване и развитие на културата на социално активната и отговорната личност.
В България имаше относително силна средна класа произведена с административно-политически средства през втората половина на 20 век, но начинът, по който беше осъществен прехода в България доведе до нейната дезинтеграция. Младите поколения емигрираха в своето мнозинство, старите поколения се декласираха, а обедняването на редица слоеве в обществото, голямата емиграция, разграждането на тези основи на модерната държава и модерното общество, макар и вписани в структурата на тоталитарното социалистическо управление, доведоха до това, че ние вместо да набираме сили на модернизация в процеса на демократичното трансформиране на българското общество, в редица сфери на обществото ние реализирахме процеси на демодернизация. Те са видими в обстоятелства като това, че българската държава от началото на 90-те години на миналия век спря да функционира дори на санитарния минимум на своята ефективност; спря да оказва нормалните за една модерна държава услуги на своите граждани, разгради се обществения ред. Разградиха се гаранциите в сферата на икономиката, на социалната инфраструктура, в сферата на правосъдието и т.н. Хората останали без опори в тези модерни институции, които трябваше да им предоставят услуги, потърсиха някакви средства за гарантиране на своята сигурност и за поддръжка на някакъв тип общностна инфраструктура в прото-традиционни форми на обществена солидарност. Казвам прото-традиционни, защото историята не е нещо, което може да върви назад. Ако ти си напуснал до известна степен традиционното общество, трудно може да се върнеш назад към него. Трудно можеш да издигнеш патриарх, който може да носи отговорност за добруването на целия род, трудно можеш да въздигнеш отново тази патриархална етика, която колективизацията е унищожила през 50те и 60-те години на XX век. Затова тези форми бяха прото-форми.
Възникнаха местни бандитски структури, които за почнаха “да охраняват” гражданите. Да ги експлоатират и да ги охраняват. В Дупница възникна тандема братя Ганеви, в Златица възникна групировката на известния цигански барон Дон Цеци, в град Варна, най-големият черноморски град се управлява от една трибуквена групировка, която буквално удуши града. Тя контролира Варна по един безмилостен начин и трудно можете да си намерите работа в града, да просперирате или дори да се изхранвате там, ако нямате някаква дори и косвена връзка към тази монополистична, икономическа, административна и политическа инфраструктура на господството на ТИМ.
Ето по този начин, преходът, който трябваше да осигури демократизацията и трансформацията на българското общество в едно модерно европейско и с перспективи пост-модерно европейско общество, постигна само отчасти тази задача. От другата страна на баланса се получи драматична демодернизация на социалните структури и на институциите, които възпроизвеждат тези социални структури.
От тази гледна точка, ние не само не излизаме от процеса на атомизация, наследен в края на XX-ти век, не само че не добавяме допълнителни аргументи към обществените сили и обществената власт в процеса на добиване на културата на социално-ангажираната личност, но вървим в обратната посока на затъване в нови форми и нова динамика на културата на зависимостта. Именно заради това демократичната система в България постепенно се изпразва от съдържание през последните две десетилетия. Не съществуват реални обществени предпоставки, тя (демокрацията) да функционира по логиката на своята собствена определеност.
Не е възможно да имаш модерно общество, още по-малко демократично устроено модерно общество без в него да вземе превес модерната култура на социално-отговорната личност. Ако в едно общество доминира културата на зависимостта, културата на очакването, че отгоре властта ще ти даде нещо, то не може да произведе нищо друго освен олигархия и авторитаризъм. Заради това през целия ми съзнателен живот съм правил всичко, което мога, за да подкрепят модерната култура на социалния активизъм, на личностната отговорност – не само в личния живот на всеки един от нас, но и в гражданския живот на нашето общество.
Ако един човек няма свой собствен житейски проект, ако той не е планирал собствения си живот, ако той не е готов да отстоява и защитава плановете си за неговото развитие, ако той няма своя визия в какво общество иска да живее и не е готов да се асоциира с други хора и да я защитава, то този човек практически не може да бъде успешен в едно модерно общество. Той може да бъде успешен по сила на капризите на съдбата, да му бъде подарено нещо, да бъде облагодетелстван от някаква конфигурация или ситуация, но той не може да бъде дългосрочно модерен успешен човек. По този начин той не може да допринася за съществуването на едно модерно демократично общество, чиято основна цел е да осигури пространство за свободна реализация на неговите граждани. Отговорността пред бъдещето на обществото е основната характеристика на това, което се нарича гражданин. Гражданинът не е носител на национален паспорт. Той човек, който носи отговорност за себе си и за обществото. Именно заради това е много важно, че вашата стачка показва как вашето поколение не е съгласно да остане в плен на този тип за зависимости, които характеризират културата на зависимостта. Вашето поколение не е съгласно да приеме реалностите и в университета, и в обществото, такива каквото те са. Вашето поколение идва със своя собствена визия, надявам се, и е готово да я отстоява първо чрез проявите на своите лидери, които се надяваме да излъчи и след това чрез цялостното си обществено творчество в областта както на гражданската и политическата сфера, така и във всички останали сфери на обществото. Вашата активност тласка обществото в правилната посока. Това е посока, която кара все повече хора да носят отговорност за собствения си живот и за живота на обществото като цяло.
Защо има чак толкова голяма значение културата на гражданската и на личната отговорност, както и на социалната активност?
Тя има значение, защото ние така или иначе сме направили определен избор, в който участва моето поколение, участваха едно две поколение преди мен и няколко след мен. Това беше изборът България да бъде демократична европейска страна. По-голямата част от българските граждани споделят ценностите и европейската принадлежност на България. Говорим за принадлежността на страната към Европейския съюз и този тип общества, които днес са в Европейския съюз, и които се характеризират с определени ценности, опредметени в норми и принципи на поведение.
Ние сме избрали еврпейския модел за развитие, но демокрацията не може да функционира просто като свободен избор. Тя не може да функционира само като цивилизационен избор, както някои политици обичаха да казват през 90-те години. Демокрацията е тип общество.
Каква е разликата между демокрацията и другите типове обществено устройство, които се характеризират с авторитарно устройство на един елит върху гражданите или поданиците на една страна?
Демокрацията е система, която е много по-сложна от традиционнот общество и точно затова тя възниква в условията на относителна развитост и диференцираност на обществото – икономически, социално и общностно. Демокрацията е продукт на определена степен на обществена сложност, система, в която отделният индивид заедно с неговите асоциации и групи получават разширена възможност за свобода в областта на икономиката, гражданските отношения, в областта на културата и на всички други сфери на личния и на обществения живот. Тази по-голяма свобода изисква много по-сложна социална координация. Тя иска много по-сложни баланси между отделните индивиди в обществото и между обществото и държавата.
Едно е да имате една относително проста система на управление, при която мъдрия цар взима решението или мъдрият цар заедно със съветническата олигархия взима решенията, а хората надолу са доволни и те благодарят на добрия цар. Ако не са доволни обаче, си затварят устата, защото “добрият” цар може да извади и „дебелия край“. Това е една относително проста система, чисто управленски погледнато – решенията се взимат от един център. Те се провеждат, а тези, над които се провеждат решенията нямат право на избор. Имат право само да приемат решенията спуснати отгоре или пасивно да се съпротивляват. Това е една относително проста обществена и политическа конструкция.
Демокрацията е друг тип конструкция. В нея стотици хиляди, до стотици милиони индивиди трябва да консумират своята свобода и да опредметят своята свобода в многообразни връзки на сътрудничество помежду си. Това прави демокрацията сложна институционална система. Тя не може да се управлява толкова просто, колкото може да управлява добрият цар в условията на една авторитарна утопия. Демокрацията има множество центрове на богатство, множество центрове на власт и множество центрове на идеи. Всички тези центрове влизат помежду си както в сътрудничество, така и в съперничество. Необходими са някакви инструменти за управление, които да балансират цялата тази сложна система. Както е известно на колегите политолози, в зората на модерните времена този инструментариум е създаден като система от идеи, след това като система от принципи и постепенно е опредметен в политическата практика като система за представителната демокрация.
Това е една система, която носи белезите на своето време. Тя се характеризира с чисто механични баланси и взаимодействия. Тук имаме механика на взаимоотношенията, механика на представителството, механика на разделение на властите и т.н. Тази механика именно отразява развитието на съзнанието, на мирогледа на водещите слоеве в обществото. На модерното съзнание на егоистичния и индивидуалистичния, но едновременно с това ефективен в реализацията на своята свобода индивид. Това е буржоазната цивилизация. В политическото си измерение, буржоазната цивилизация се реализира чрез представителна демокрация или “механична” демокрация. В икономическото си измерение тази демокрация за реализира чрез свободния пазар.
В края XX век набират сили и нови форми на представителство – чрез посредничество на политическите партии, чрез баланс на организираните групови интереси. Колегите политолози знаят, че съществува теорията и практиките на така наречената консоциативна демокрация, в която значение имат не само механичните мнозинства на рационално ориентираните модерни индивиди, но и стремежът към максимална интеграция на разноликите общности и интереси в многообразното общество. Няма да влизам в големи подробности по тази тема, защото целта на тази лекция не е да ви предавам някои азбучни истина за науката, с която се занимавам, а да ви дам определена идея за това какво ние трябва да направим, ако трябва да поддържаме избора, който България направи през последния четвърт век, а именно изборът да бъде европейска демократична страна.
Системата на демократичното управление е сложна система и за разлика от простичката система на авторитарното управление, тя не може да бъде провеждана само с добро управление единствено от върха.
Демокрацията изисква масова, ежедневна социална активност на гражданите или поне на значителна част от гражданите, които са в състояние да балансират системните практики на управление, идващи отгоре. Именно активността на гражданите в икономиката, политиката, в културата и във всички останали сфери на обществения живот създава тази инфраструктура на децентрализираната власт, която в политологията се нарича полиархия. Затова, ако се върнем в нашите български условия, ние не успяхме да създадем ефективна демократична система.
Една от основните причини е, че в България не успяхме да убедим самите себе си в мнозинство, че ние трябва да бъдем съзнателно активни на ежедневна основа. Имахме множество илюзии, че като отидем и гласуваме за правилната партия или партии, управлението на тези партии най-накрая ще ни заведе там, за където ние мислихме, че сме тръгнали. Имаше известна разлика в управленията през този четвърт век, но така или иначе разочарованието и дори покрусата от финалния резултат ни показва, че не просто една или друга партия, една или друга групировка, една или друга идея са били погрешни, а самият начин, по който ние сме подходили към трансформирането на собственото си общество е доста проблематичен. Той е проблематичен, защото сме поверили отговорността България да се развива като модерна европейска държава на един елит, който едновременно ненавиждаме и се осланяме на него да ни води натам, където ние бихме искали да отидем. Тази система не работи по този начин. По този начин тази система се самоунищожава. Тя се самозацикля, като спирала насочена към центъра, като самоблокиращ се механизъм.
Демократичната система има тази отлика от авторитарните системи, че тя не е красива. Тя не представлява завършена красива картина на управлението на добрия цар, на светлото бъдеще, на принципа “на всекиго според потребностите, от всекиго според способностите”…
Не, демократичната система е по-грозничка. Тя е тук-таме изцапана, поочукана, на места мръсничка, понякога учудващо инициативна и креативна, но в основата си тя е разнолика. Тя не създава цялостна приятна, приветлива физиономия за самата себе си, пред очите на тези, които живеят в нея. Въпреки всичките си дефицити, демократичната система създава предпоставките човек да реализира своята свобода при относителни гаранции, че съперничеството, в което ще влезе с другите, ще има някакъв регламент и няма да доведе – или е много малко вероятно да доведе до такъв тип конфликти, в които той да изгуби своята свобода, своя живот и своето достойнство.
Там където тази система работи, това зависи от много фактори. Един от тези фактори обаче от ключово значение. Това е факторът на непрекъсната готовност на гражданите на съответната държава да излязат на улицата, ако се налага, за да защитят своите права, свободи и автономност по отношение на власт имащите в държавата.
Във Франция, когато се появи само законопроект, който нарушава определени права, един милион души излизат на улицата. В присъствието на този един милион граждани на улицата, нито едно френско правителство не е в състояние да отстои непопулярни решения, които се считат за контра-продуктивни или насочени срещу интересите на значителна част от френското общество. Така е и в редица други общества. Политическата култура може да се различава, но смисълът е един и същ – “Ние ви избираме. Властта е наша. Вие сте на власт заради нас. Ако кривнете, излизаме на улицата”.
Има и други механизми за контрол освен улицата. Каквито и да са те, посланието е, че следващия път хората могат да оставят същите тези властимащи извън управлението на държавата.
Това е политическото и гражданското измерение на културата на отговорността. Ние излизаме да протестираме, не защото просто не ни харесва някой. Протестираме, защото сме наясно, че всяко правителство е несъвършено и може да изпадне в смъртоносни за нацията зависимости, както настоящето и предходните правителства изпаднаха в такива зависимости. Затова сме на улицата, да кажем “Не! Вие не можете и не искате да прекратите тези зависимости. Не можете да представлявате националния интерес. Не можете да работите за нас, които сме ви пратили в парламента”.
Едва тогава, когато започне културата на социално активната и отговорна гражданска личност да доминира, ние ще можем да поставим българските институции и тези, които работят в тях в такъв тип зависимост, че да произведем един по-ефективен модел на държава.
Каква е ситуацията в България?
Промяната от края на 80-те години в съчетание с нашата гражданска инертност и неопитност, с културата на зависимостта в българското общество, произведе един хибриден политически модел, който по своята дефиниция е демократичен и през 90-те години беше представителен за двете основни групи на нашето общество. Едната беше на тези, които искаха радикална промяна по европейски образец и гласуваха за тогавашното СДС. Другата група беше на тези, които искаха минимална промяна и съхраняване на максимална част от предходното общество. Те гласуваха за консервативно-конформистката алтернатива, която беше и си остава БСП в българската политическа ситуация. Това бяха две кофронтиращи се алтернативи, които се бориха изключително ожесточено помежду си и нямаше почти никакво пресичане или консенсус между тези две алтернативи.
Системата на деветдесетте години имаше доста дефицити, но имаше едно преимущество – тя беше представителна система. Тя изразяваше това, което хората мислеха, чувстваха и искаха по един или друг начин беше представено в програмните устои и до известна степен в действията на тези две големи политически формации, които отразяваха разделението в обществото.
Но след като премина еуфорията на промяната в първата половина на 90-те години, хората постепенно престанаха да се вълнуват от начина, по който е управлявано обществото чрез държавата. Тогава започна да надделява умората, цинизмът и да се налага схващането “всички са маскари”. Не казвам, че хората нямаха основание да смятат така, но това е двустранен процес. Тук важи вечният въпрос за яйцето и кокошката. Кое е първо? Предателството на политическия елит или неефективността на политическото поведение на гражданите, които го излъчват?
С постепенната загуба на граждански интерес да контролираш държавата си и да отстояваш позициите си в гражданска сфера, демократичната система започна да се изпразва от съдържание.
От началото на XX век, през поредица на различни политически формати, представителния характер на българското политическо управление на държавата беше изпразнено от съдържание и беше подменен с представителство на политически брокери. Оформената вече нова пост-комунистическа олигархия, която се възползва от пасивността на гражданската общност, успя да узурпира властта. Това в политологичната литература се нарича state capture.
Коя е българската олигархия?
Това са хората от структурите на бившия режим, които единствени през втората половина на XX век имаха ресурса да се самоорганизират, да се асоциират, притежаваха националното богатство, контактите, информацията, връзките и всичко необходимо, за да започнат частен бизнес. Останалата част от обществото не ги притежаваше. Тя беше атомизирана, освен че беше изолирана и поради това невежествена за много неща.
Не знам колко от вас си спомнят за така наречените „финансови пирамиди“ от средата на 90-те години. Тогава страшно много хора изгоряха, давайки парите си за големи лихви в мошенически финансови сдружения, които обещаваха гигантски печалби от лихви на клиентите си.
Хората бяха неграмотни. Не знаеха, че подобни лихви не е състоятелно да се изплащат и изгоряха. Докато тези, които имаха информацията, парите и всичко останало, първо се изтеглиха на заден план. Извадиха напред фасадата на мутренските групировки, които да репресират обществото и зад създадената фасада на рекет и репресии установиха контрол върху националния капитал и ресурси. След това излязоха на сцената като нов корпоративен елит. Дотук – ясно. Навсякъде в източноевропейските страни стана повече или по-малко същото. Разликата между България и други страни от бившия съветски блок е тази, че пост-комунистическият корпоративен елит, освен че установи практически контрол върху крехките държавни институции и започна да ги манипулира като марионетки, отказа да се трансформира, когато страната постигна своите цели – членство в Европейския съюз и членство в Северноатлантическия съюз. Корпоративният елит, който стои зад държаните институции отказа да мине в нормален модус на съществуване, като национална буржоазия или национален икономически елит. Те предпочетоха да останат в същия формат на организирана престъпна мрежа. Те никога не са били бизнесмени, нито пазарни агенти. Представителите на корпоративния елит, за които говорим винаги са били номенклатурчици, милиционери, които могат да забогатяват единствено чрез изпомпване на държавния ресурс, което правят и до ден днешен.
Ето така ние получихме една парадоксална система. Фасадата е демократична, а зад нея имаме монополистична олигархична структура на контрол върху икономиката, политиката и националния живот. Поради това, тази система не може да постигне свое собствено равновесие. Тя е абсолютно нелегитимна от гледна точка на официалната конституция на държавата, от друга страна все пак сме в Европа и тези господа не могат да си позволят както на някои други места да разрушат тази конструкция и да установят открита диктатура.
Затова в България се влачим от криза в криза. Олигархията става все по-арогантна и все по-смело нарушава дори формалните принципи на демократичното управление. От друга страна обаче обществото все още разполага със сили и ресурси да не позволи установяването на открита олигархична диктатура, както на други места близо или по-далеч от нас. Ето това е състоянието, в което се намираме.
От тази гледна точка вашият протест е изключително важна тежест върху везните на засега нездравото равновесие между олигархия и демокрация в България. Вашият протест е на страната на демокрацията, без значение какви оценки му дават. Може да се дават всякакви оценки, може да се използват всякакви аргументи, но тогава когато си управляван от една монополистична, нелегитимна, репресивна сила, каквато е българската посткомунистическа олигархия, ти имаш право на защита. Колкото по-силна е тази защита, толкова по-бързо и ефективно ние ще съумеем да излезем от тази блокада, защото сега ние се намираме в задънена улица.
Българският преход още от самото си начало изпадна в мъртво равновесие между силите на статуквото и силите на промяната. БСП и СДС през 90-те години, правителствата на грабежа от първото десетилетие на 21 век и натискът на гражданското бщество с подкрепата на европейските институции – и т.н. докато достигнем до днешния ден. От една страна имаме една гражданска общност, която не може да се примири с това, че в България може да бъде назначен начело на специалните служби човек като Делян Пеевски и пита „Кой си позволи да направи това?“. От друга страна имаме олигархичната структура, която забележете е достигнала до завидна форма на монополизация. Корпоративно-търговската групировка, заедно с медийната й империя, заедно с трибуквените й групировки са опасна анти-демократична форма на олигархична концентрация на власт и на богатство.
Ние се намираме на пределно напрягане на конфликта между двете страни. Българската държава е пред рухване. Държавните институции са толкова безсилни, че пет хиляди бежанци са в състояние да ни доведат до национална криза.
Ами имплозията, която непрекъснато преживяваме? Това, че всяко поколение изнася своите най-добри представители в чужбина, обезлюдяването на цели региони, както и все по-неблагоприятното демографическо структуриране на българското общество. Очевидно е, че се намираме на много важен вододел. Този вододел е съдбовен за оцеляването на България като независима държава. Вашето поколение трябва да се поучи от грешките на моето и на едно-две след моето поколение и да се опита на базата на тези грешки да разработи нова стратегия за България, както и да излъчи лидери и да осъществи тази промяна.
Промяната не е да си отиде Орешарски.
Това е първа стъпка. Ако си отиде Орешарски, може да дойде „Дъбов“, „Буков“ и който и да е друг подобен. Промяната е в следващите стъпки – да бъде отрязана пъпната връв на олигархичната зависимост между корпоративната организирана престъпност и институциите на държавата. Бизнесът да отиде на пазара, а държавата да се обърне към гражданите. Без тази промяна, която трябва да бъде вписана в стратегия на действие, ние не отиваме наникъде. Ние имаме още няколко десетилетия повече или по-малко безнадеждно умиране като нация или като народ.
Именно вашия протест, мобилизацията на цялото ви поколение е основната надежда на България. Има естествена динамика на нещата. Аз например съм на 55 години. На тази възраст не се правят революции. Могат да се поддържат революции. На 55 години аз съм направил достатъчно много грешки, лични и поколенчески и като цяло не съм аз този и моите връстници, които можем да определяме и в решаваща степен бъдещето на страната. Вие сте тези, които трябва да го направите. Вашата динамика, вашите възгледи и вашите цели са важни. Ние разбира се трябва да бъдем заедно.
От тази гледна точка е много важно да отсъдим правилно това, което се случва в момента.
За да не злоупотребявам с тези мои уводни думи, които се превърнаха в една доста пространна лекция, искам да кажа няколко неща, които ми се виждат особено важни в тази ситуация.
Грешката на протестиращите
Първото от тези неща е стратегията на протеста. Когато в деня на избирането на Пеевски хората излязоха на улицата, сред тях имаше граждани от всякакви цветове. Включително репортерите на „Дума“ бяха излезли на улицата.
Грешката, която направи ядрото на протестиращите беше да започне да вика „червени боклуци“, според мен. Възпроизведе се противопоставянето от 90-те години, което днес не е основната ос, по която върви разделението на българското общество – на червени и на сини.
Днес основната ос е между съзнателните и почтенни граждани от една страна и олигархията от друга страна. Да, олигархията е с червен произход, няма с какъв друг да бъде, но не са хората с леви или десни убеждения, тези които трябва да воюват. Трябва да се противопоставя нацията на олигархията. Това е разделението и това трябва да бъде стратегическия подход към днешния протест. Не хората с различни възгледи трябва да са от другата страна. Те не разбират вашите възгледи, вие не разбирате техните. Стилистиката ви е много различна, но така или иначе тези различия се явяват второстепенни по отношение на основното различие. Вие заедно, ние заедно трябва да скъсаме връзките на олигархията с властта и да предпазим завладяването на държавата от нея.
Второ много важно обстоятелство на българския протест. Не произвежда лидери! При толкова мощен протест, десетки хиляди души на улицата в продължение на месеци е нормално да излъчи лидерство – първо гражданско, после политическо. Истината е, че има някои особености на националната ни психика, които не благоприятстват излъчването на лидери, но това е много периферно обяснение. Има някаква причина или причини, които аз не съм в състояние да определя точно, може би трябва психолози да бъдат консултирани затова, ние да не можем да излъчваме лидерство от толкова мащабни за България протести. Десетки хиляди души в продължение на три-четири месеца на улицата е безпрецедентно в световни мащаби, а все още нямаме лидерство.
Кой, ако не вие трябва да излъчите лидерство на тази визия, която е в основата на протеста. Трябва да го направите, като гражданско лидерство да вървите към политическо лидерство. От вас трябва да се появят хората, които оттук нататък ще трябва да си въобразят творчески българската държава. България в момента е една симулирана адаптация на държава. Взехме си от някъде демократичните институции и ги сложихме тук и се надявахме да тръгнат. Няма как да тръгнат, когато липсват дълбочинните предпоставки за това. Сред вас тряба да излязат хората, които трябва да си представят българската държавност в един европейски, съвременен и глобален контекст и да реализират този проект. Ние разбира се ще помагаме, но като не сме я направили ние, значи вие трябва да направите тази промяна. Визионерство и лидерство. Не подценявайте това. Недейте като някой от вас се издигне малко, да го пращате при Тангра по стар български обичай. От лидерството произтича и необходимостта за създаване на общност, способна да конструира стратегии.
Недостатъкът на хората, които правиха прехода в България е, че те разчитаха, че е достатъчно да създадем структури и те ще работят сами – това бе недостатък на наследения от миналото начин на концептуално мислене. Въвежда се на пазара невидимата ръка и тя започва сама да се движи. Да, но на пазара не тръгна невидимата ръка, а тръгна видимият юмрук на мафията. Стратегията е начин да вкорениш определена идея или принцип в последователност от действия, за да те отведе някъде. Това в днешният български политически и интелектуален елит не присъства като потребност, като знание и като професионална практика. Поради това държавата ни е аматьорска и не върши работа. Стратегията е начинът, по който ние трябва да съществуваме политически, икономически и във всяка друга сфера.
Стратегия
Когато казвате „Правителството да си ходи“, другите ви отговарят „Кой да дойде? Все едни и същи са. Няма алтернатива. Пишете си лекциите, слушайте ни какво ви говорим, ходете на купони и си учете. Ако не са БСП и ДПС, ще са ГЕРБ и ДПС, в краен случай, голяма коалиция. Значи същата работа“.
Обаче алтернатива има. Това сте вие, това сме всички ние. Ако можем да произведем лидери, да произведем гражданска мощ. Защото за да се противопоставиш на отнетите от нас ресурси на корпоративно-търговската групировка се иска много мощ. Там мощта е концентрирана, знаете това – тя не е мисловна, а финансова мощ. Затова е необходимо визия, организация, лидери, стратегия, посока и убеждаване на хората, че това е правилният път. Не искам да обиждам никого, но няма какво сега да се хвалим, че сме се събрали 10 партии и сме събрали 6%. Това не е за хвалба.

Ляво или дясно
Какъв е отговорът на ляво или дясно? Отговорът е и в ляво, и в дясно. Какво е лявото на БСП освен сталиниските й комплекси за величие и малоценност? Нищо друго ляво няма в БСП, само сталиниските й комплекси.
Какво дясно има в сегашното дясно. Дясното по принцип е традиция, умереност и визия. То е способност да свържеш миналото с настоящето. Къде е това дясно в България? Не го виждам. Къде е редът, традицията, почтеността и всички тези основни консервативни ценности. Една птичка пролет не прави, била тя и лястовичка.
Ние имаме нужда и от ляво, и от дясно. Имаме нужда от пълноценно общество, от пълноценни идеи и пълноценна визия. Не на последно място имаме нужда от нещо, което много рядко проявяваме – характер, настойчивост и упоритост да превръщаме в действителност това, което мислим и това, в което вярваме.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized