Пред очите ни се разгръща поредната криза на македонската държавност. Източникът на кризата е същия както преди 16 години – надигането на албанския иредентизъм, който се ползва отново с мощна международна подкрепа. Но последствията на днешната криза могат да бъдат много по-драматични от тези през 2001 г., когато под международен натиск бе подписано т.нар. „Охридско споразумение“.
През 2001 г. бях международен наблюдател – и свидетел на кризата в Македония. Представители на албанската АНО в Македония начело с Али Ахмети вдигнаха въоръжен бунт в регионите, населени предимно с албанци, а политическите им искания бяха за категорична автономизация на албанските региони в държавната система на Македония. Малки групички бунтовници скитаха в горите над Тетово и Гостивар, а македонската армия неуспешно се опитваше да ги обстрелва с артилерия долу от равнината. И до днес има значими събития от тази криза – като битката за скопското село Арачиново, които остават загадка. На правителството на Любчо Георгиевски не бе разрешено да употреби достатъчна сила за да неутрализира въоръжените албански групировки.
Охридското споразумение бе изградено върху препоръка за ре-конструиране на македонската държавност върху системата на т.нар. „консенсуална/консоциативна демокрация“. Предвидена бе мащабна реформа на местното самоуправление, която последвалото управление на СДСМ реализира като нов закон за общинската власт. Окрупнените общини на практика се автономизираха до статут на квази-кантони, които в районите с преобладаващо албанско население реално функционират без връзки на подчинение от централната държава в Скопие. Споразумението утвърди практиката в правителството на Македония да участва поне една от водещите албански партии. От 2001 г. албанското участие почти винаги бе свързано с партията на водача на въоръжения бунт – Али Ахмети (ДСИ). Но относителният успех на системата, установена от Охридското споразумение има малко общо със системата на „консоциативна демокрация“, която западните лидери наложиха като модел на функциониране на македонската държава.
„Консоциативната демокрация“ е елитарна политическа теория, изградена върху презумпцията, че политическите решения са най-ефективни не когато се подкрепят от голямо мнозинство, а когато предизвикват максимален консенсус сред различните групи и политически позиции в общността. Стремежът е да се постигне максимално съгласие, а не механично мнозинство. Тази система е част от политическите идеи на пост-модернизма, фокусирани върху конструктивна интеграция на многообразни общности и субкултури, която работи относително успешно в редиците на новите социални движения, пост-модерните интелектуалци и някои заможни общности в страни като Канада и Холандия. Присаждането на подобна система в традиционното общество на македонци и албанци, управлявано от крехката им република е поредна проява на субективен релативизъм, практикуван като политическа стратегия от водещи международни фактори на евро-атлантическото пространство. „Консоциативната демокрация“ бе бързичко приземена като оперативен сговор на основните македонски и албански политически кланове за подялба на властта и нейните благини.
Кризата, която Македония преживява днес е с аналогичен произход като бунта през 2001 г. Преди 15 години кризата започна като вътрешен конфликт между албанските кланове за участие в държавното управление. Партията на Арбен Джафери – ДПА – бе легитимния коалиционен партньор на ВМРО и премиера Георгиевски, а Али Ахмети поведе битка за заемане на неговото място чрез ескалация на етно-малцинствените претенции на албанците в Македония. Споразумението от Охрид удовлетвори както тези етнически претенции, така и монополното участие на Али Ахмети (на ДСИ) като представител на албанците във всяко следващо правителство до сега. На какво се дължи днешната криза? На пръв поглед – на неразрешимия конфликт между режима на Н. Груевски начело на ВМРО-ДПМНЕ и македонската опозиция, понастоящем обединена около СДСМ. За три мандата на Груевски неговият политически клан (в съюз с Ахмети) сложи ръка върху цялостния ресурс на македонската държава и отстраняването му по демократичен път се оказа трудно до невъзможност. Затова пък опозицията начело със СДСМ разполага с активната подкрепа на европейските – западните представители в Скопие, които упражниха нарастващ натиск за предсрочни избори. Партизанските пазарлъци в македонската политика бързичко обраснаха с гео-политически контекст, след като на митингите на ВМРО се появиха портрети на Путин, а от Москва все по-често се изказват в полза на режима на Груевски. От своя страна, режимът в Анкара също овладява нови пространства сред македонските албанци – доминираната от турско влияние нова албанска партия БЕСА. Сериозна скорост набра и друга нова партия – Алиансът на албанците.
Извънредните парламентарни избори произведоха практическо равенство между ВМРО и СДСМ (разликата беше около един процент) и дадоха инициативата за създаване на ново правителство изцяло в ръцете на албанския фактор. Тирана игра грубо и безкомпромисно. Еди Рама събра всички албански партии от Македония – включително и представителят на статуквото Али Ахмети – и им възложи нова платформа за практическо обособяване на албанската общност в една по същество (кон)федеративна Македония. Претенциите на тази платформа са унизителни за македонците и македонската държава. От 15 години насам в албанските региони господстващият език, на който се водят административните и съдебни процедури е албанският. Това за Тирана е очевидно недостатъчно. Претенциите на платформата на Еди Рама е албанският език да стане втори официален език навсякъде в Македония – дори там, където няма значима албанска общност. Платформата изисква прекрояване на конституцията, знамето, химна в посока на практически дву-зонална федерация, в която няма ясно териториално обособяване на общностите за да може албанската демографска експанзия да продължи.
ВМРО на Груевски категорично отхвърли възможността да създаде коалиция с албанските партии на базата на тази платформа от Тирана, но СДСМ прие платформата и тръгна на споразумение. Президентът Георги Иванов блокира създаването на подобно правителство, с което политическата криза навлезе в нова фаза. Неприкритата подкрепа, която представители на западния съюз оказват на СДСМ и на албанския фактор е израз на геополитически примитивизъм. Режимът на Груевски и ВМРО от последното десетилетие поражда твърде малко симпатии с високата си степен на корумпираност, кланово управление и блокиране на европейската и атлантическа интеграция на Македония. Но откритото заставане – за пореден път – на западните представители на страната на албанците с техните непремерено ескалиращи претенции изпраща мнозинството македонци и самата ВМРО-ДПМНЕ изцяло в ръцете на Путинова Русия, която с удоволствие завзема откриващите се пространства на стратегически вакуум на Балканите – в Македония, в република Сръбска в БиХ, в самата Сърбия, а както ни е добре известно – и в България. Освен новите шансове за навлизане на руския стратегически интерес, ескалацията на албанските претенции отваря нови пространства и за силния човек в Анкара – Ердоган, който все по-малко крие експанзионстичната си нео-османистка амбиция. Европа и Америка трябва да спрат да предоставят едностранни бонуси на албанския фактор на Балканите за сметка на всички останали. След налагането на независимо Косово днес се подготвя трета албанска държава в западна Македония. Не е ли време да се обърне внимание върху изграждането на поне една нормална албанска държава, вместо да се толерират няколко квази-държавни мафиотски територии, комбиниращи арогантна организирана престъпност, обвързана пряко с корумпирана политика и кланово-племенна непримиримост към всяка неалбанска общност в обкръжението им?
Необходимо е да се формулират ясни и категорични интереси и позиции по кризата в Македония от страна на всички нейни съседи – особено България. Невежественото потриване на ръце, че кризата на Македония би могла да изпрати не-албанската й част обратно в обятията на „майката-родина“ е идиотски глупаво и за щастие – не особено разпространено. Политиката на режима на Груевски да създава някакъв „антички идентитет“ на Македония е разбира се смехотворна – както са смехотворни и артефактите й по централния площад в Скопие. Но съществуването и стабилността на Република Македония е ключов фактор за регионалните отношения и особено – за отношенията между македонските съседи, които имат дълга история на съперничество за контрол върху Македония. Арогантният иредентизъм на албанския фактор на Балканите е на границата да унищожи крехкото съотношение на силите в македонското общество и да компрометира безвъзвратно македонската държавност. В резултат на платформата на Еди Рама Балканите ще получат нова квази-държавна територия за кланово-мафиотски произвол и един териториален остатък в лицето на македонския фактор, който няма да притежава ресурс за самостоен живот. Оттук до отварянето на кутията на Пандора има само една крачка.
Нуждаем се от по-смислена и по-активна българска държавна политика към Македония. Ако гореописаният негативен сценарий се развие докрай, в непосредствено съседство ще имаме една разпадната държава, която е обект на преки попълзновения от страна на Москва и Анкара срещу европейската и атлантическата принадлежност на Македония и на целия регион на западните Балкани. София трябва активно да съдейства за развитието и прилагането на разумна европейска политика към Македония, за изоставянето на този геополитически примитивизъм в безпринципното протежиране на албанския фактор на Балканите. Друг е въпросът кой в София разбира и може да си позволи подобна отговорна политика.
Отломки от огледало 