Monthly Archives: февруари 2016

Дебатът за малцинствата

Този текст бе написан в края на 2007 г. за целите на една професионална дискусия между относително тесен кръг експерти. Той не е публикуван и някои от идеите и тезите, споделени в него не са изказвани – поне не в разгърната форма – в рамките на българския академичен и политико-аналитичен дебат. Същевременно смятам, че основните идеи и твърдения в текста продължават да бъдат актуални, поради което си позволявам да го публикувам, макар и с повече от осем години закъснение.

Стратегическата рамка на българския дебат за малцинствата е твърде тясна. Тя страда от концептуално тесногръдие, политическа инерция и периодична емоционална идеологизация – най-вече в условия на етнически сблъсъци и конфликти по места. В политически план, тази рамка е продукт на т.нар. “български етнически модел” – идеологическа формула, отразяваща първоначалния успех на българския преход да разреши мирно и безконфликтно наследството на т.нар. “възродителен процес”. След отшумяването на страстите около възстановяването правата на българските турци, “българският етнически модел” постепенно се превърна в символ на етническата корпоратизация и монополизацията от страна на ДПС на политическия, стопанския и институционален живот на смесените региони в България. Формиран като политика – антитеза на постюгославските конфликти, днес етническият модел на ДПС е символ на авторитаризъм, мащабна корупция и обезправяване на българските граждани с мюсюлманско вероизповедание от етническата корпорация ДПС.

Основно доказателство за идеологическата лукавост на този “етнически модел” е обстоятелството, че второто голямо етническо малцинство в българското общество – ромското – почти изцяло остана извън неговите рамки. Нито държавата, нито ДПС, нито който и да е друг политически фактор в страната не предприеха каквито и да е организирани усилия за гражданската и социалната интеграция на българските роми. Интензивните процеси на общностна дегенерация, гетоизация и пауперизация на мнозинството роми протекоха в среда на институционална безпомощност и неадекватност.

В идеологически план малцинственият дискурс се поляризира между възгледите на битовия национализъм и постмодерния правозащитен либерализъм. За инертния, дефанзивен националистически дискурс в българското общество през 90-те години и в началото на ХХ век, турците и ДПС са стандартната вековна заплаха, настъпваща с нови сили и нова хитрост, а циганите са нецивилизована, примитивна и “нисша раса”, неспособна да живее нормално, прехранваща се от престъпления, лъжи и просия. Острастеността на този националистически дискурс варира според ситуацията, но представата за ромският социален тип, който се формира в неговите рамки е устойчива и категорично негативна. Идеологическата сегрегация, естествено е последвана и от многобройни прецеденти на дискриминация в ежедневието. Като цяло обаче националистическият дискурс отрича какъвто и да е ангажимент към дискриминация на ромите – за дискриминирани се приемат етническите българи, станали жертва на многобройни ромски криминални прояви, оставени без разследване и наказателни последствия от безотговорната държава на прехода.

На другия полюс правозащитната идеология създава интегрираната представа за циганина – въобще малцинствения човек – като жертва. Пред очите ни е класическият левичарски портрет на социално онеправдания, беден, необгрижен, изоставен и дискриминиран маргинален социален тип от малцинствен произход, който само преди 50-70 години можеше да бъде по идентичен начин описан, само че като “пролетарий”. Фактът, че е дискриминиран и онеправдан обяснява (почти до прага на оневиняване) на девиантното поведение на циганина – джебчия, неизряден платец на “Електрофикация” или обитаващ нелегално заселените площи на гетото. Правозащитният дискурс щедро обяснява какво трябва да се даде на дискриминираното малцинство, но отказва да рефлектира върху въпроса какво самата малцинствена общност би могла да направи за себе си.

От гледна точка на концептуализацията на възможните решения и бъдещи развития на малцинствената проблематика тесногръдието на алтернативите е най-осезаемо. В рамките на националистическия дискурс тихомълком (или не чак толкова тихомълком) се приема възгледа, че за ромите е най-добре да отидат някъде в Европа (която и така и така е много грижовна към тях), а за тези които остават в България, по-хард версиите на националистическия дебат – като ранната “Атака” например – препоръчват сурови ”изправителни мерки”, чак до “изправителни лагери”.

Правозащитният либерализъм вижда разрешаване на малцинствените дилеми в класическия левичарски контекст – наливане на едни пари: за електричество, за къщи, за социални помощи и т.н. Привилегията е концептуалната рамка на действието в правозащитната парадигма. Това е логичен извод от принципната лява визия за човека и обществото: човекът е завършен проект homo sapiens, който се ражда с целия си стандартен набор от потенции. Обществото е това, което прави от тези потенции специфични личностни и групови реалности. Щом обществото носи отговорността за формиране на индивида и групата – негова е и отговорността да ги усъвършенства. Затова социалното инженерство е толкова близо до сърцето на левицата, както и убеждението, че чрез него могат да се решават вечните проблеми за доброто и злото, истината и лъжата, равенството и справедливостта.

Отношението към малцинствата – ромско и турско – в днешна България до голяма степен се изчерпва с тези полярни визии – национализъм и правозащитен либерализъм, които отварят твърде ограничено пространство за стратегическо планиране както на държавна политика, така и на политика на гражданското общество по малцинствени проблеми. Възможна ли е една по-просторна визия за естеството на проблемите с малцинствата в България, и оттам – гъвкава и адаптивна стратегия за тяхното решаване?

I. Методология

Представата за завършеността на homo sapiens е не само лява визия за човека. Тя до голяма степен представлява господстващ възглед на модерната социална теория. Докато за прогресисткият възглед за света човекът е по принцип същество с добри потенции, които несправедливито общество изкривява и изражда, а справедливото общество ги разгръща, то за традиционализма и различните варианти на консерватизма човекът е същество, в което се борят доброто и злото – затова общественият порядък трябва да помага на човека да изкоренява злото у себе си и да утвърждава доброто. Но и за традиционалисткия мироглед това е все същия homo sapiens, който е приключен проект, завършено Божие творение. Идеята за еволюцията е в основата на модерната картина на света, но в нея има едно изключение – човекът. Той вече не еволюира, той е венецът на еволюцията.

Причината да тръгнем от “Адам и Ева” за да стигнем до българските стратегии за малцинствата се крие в обстоятелството, че макар и в периферията на модерното човекознание, съществуват идеи и представи за човека като непрекъснато еволюиращо, променящо се същество. Определени направления на антропологията и психологията на развитието са изградени върху презумпцията за непрекъснатата промяна на човешката природа и – преди всичко – на човешкото съзнание. Човекът е това, което е структурата на неговото съзнание в процес на еволюция.1 От гледна точка на този възглед, стратегията за въздействие върху определена личност или обществена група се определя от конкретната системна картина на техния свят. Допускането, че хората са завършен еволюционен продукт може да формира, например, стратегия за модернизация, която е универсална (каквато е например модерната социологическа и политическа теория на развитието). Тази универсалност се адаптира към многообразието на обществените условия, но не върху многообразието на човешкото качество в процеса на модернизация.

Нека – за да бъдат практично пригледни нещата – вземем два полярни примера за стратегии на развитие и адаптация на общностни – малцинствени групи. Пример 1: Холандия е известна със своето либерално отношение към имигрантите и към обществената толерантност към мултикултурната среда на обществен живот. Изхождайки от базисната модерна презумпция за “еднаквост” на човека и многообразие на обществените условия, всяко холандско правителство харчи значителни суми за социализация на пришълци от целия свят в Холандия, планирайки пълноценното им включване в модерното холандско общество. Някои от тях наистина се включват пълноценно. По-голямата част обаче изграждат етнически анклави и начини на живот, базирани върху социални помощи, маргинално социално съществуване и един по същество полу-подземен свят на социални отношения. Пример 2: В Южна Африка системата на апартейд остави общество, полярно разделено на расова основа, с много висок междуобщностен конфликтен потенциал. Двама американци, Дон Бек и Кристофър Кауън – автори (заедно с учителя им Клеър Грейвс) на теория за развитието, известна като Спирална динамика – бяха наети от правителството на Нелсън Мандела за да изготвят модел на междурасово съжителство и партньорство. Това, което те конструираха, беше не просто стратегия за междурасови отношения, но проект за съвместяване и баланс на няколко различни нива на културна еволюция на различните общности в страната, представляващи на практика цялата поредица от ценностни – културни форми (vMEMES), формулирани от теорията за спирална динамика. Този проект допринася съществено за съхраняване на междуобщностния мир в страната през най-опасната фаза на трансфер на институционалната власт от правителството на бялото малцинство към това на Африканския национален конгрес (АНК).

Анализ на примерите. Методология на културните типове като еволюционна спирала. Стратегията на холандското правителство за интеграция на имигрантските общности се основава върху възгледа за структурното единство и завършеност на “човешката природа”. Усилията се прилагат в сферата на социализацията на емигрантите към модерната действителност на европейска Холандия. Този подход изключва разбирането за исторически формирани и структурно обособени етапи на еволюция на “човешката природа”, върху което изграждат южноафриканската си стратегия Дон Бек и Кр. Кауън. Холандските имигранти от Третия свят в своето мнозинство не могат да прескочат ефективно бариерата на модерна социализация, защото – по една или друга причина – не са в състояние да еволюират от различни системни етапи (vMEMES) на предмодерно съзнание и картина на света към системата на едно модерно съзнание. Подобна еволюция – както в персонален, така и в общностен план – се осъществява като обективен процес на развитие в историята на обществата и през живота на отделния човек. Обективният процес не е обект на стратегическо планиране. Стратегиите се съобразяват с него, но не могат да му въздействат пряко.

Затова в Южна Африка Бек и Кауън не се заемат със социализация на зулусите (изповядващи магико-митологична племенна идентичност (vМЕМЕ) към обичаите на мегаполиса Йоханесбург, нито организират курсове за преход на значителни части от бялото малцинство от културната система (vMEME) на авторитарен патернализъм и естествена йерархия към културната система (vMEME) на постмодерния мултикултурен егалитаризъм. Те приемат съществуването на общностите и гражданите, формирани на тези еволюционни нива за обективна даденост, която подлежи на еволюция в дългосрочен план. Те също приемат и останалите културно-еволюционни типове (vMEMES) за даденост – модерната система на рационалистичен индивидуализъм и пазарен активизъм (вече стана дума за мегаполиса Йоханесбург), феодално-аристократичният властови активизъм и егоцентризъм (господстващ културен тип сред йерархията на африканските племенни елити) – еволюционна система непосредствено предшестваща авторитарния патернализъм.2

Основната цел на проекта Спирална динамика в Южна Африка е да изгради гъвкава и устойчива система на социално, икономическо и институционално посредничество между общностите на различно културно-еволюционно равнище (vMEME) с цел вписването им в една обща демократична и пазарно-ориентирана система на обществено развитие. От практико-политическа гледна точка тази стратегия на интеграция на признатото различие не е нова – тя присъства в повече или по-малко скрита форма във всеки процес на модернизация и/или демократизация. Днес в Ирак и Афганистан представителните органи на властта са по същество – повече или по-малко – балансирано представителство на племенната аристокрация, която интегрира хората от различните племенни групи към системата на властта чрез вътрешните механизми и йерархии на колективистичен авторитарен контрол. В съседна Гърция двете основни партии – ПАСОК и Нова демокрация са териториални мрежи на междукланови съюзи, изградени до голяма степен върху патерналистичен контрол над местните общности – днес в по-малка степен от вчера, но все още с много важно значение за демократичната политическа мобилизация. В целият Трети свят след деколонизацията модерното институционално развитие преминава през подобен механизъм на неформално включване на съществуващите предмодерни форми на социална връзка в модерната система на политическо представителство.

Новият елемент в проекта на Спирална динамика за Южна Африка, е че всички културно-еволюционни общностни групи и картини на света получават не неформален, а напълно легитимен достъп до конституирането на системата на междурасова и междуобщностна интеграция на страната след апартейда. Този открито интегративен подход не просто признава различието, той е механизъм за легитимно посредничество между легитимно различни в процеса на своята културна еволюция общности. Мултикултурната норма на постмодерния либерализъм на драго сърце признава различието, но ужасно се срамува да го постави в йерархия. Не е приемливо Холандия да прилага имигрантска стратегия, открито допускаща факта на по-ниското културно-еволюционно стъпало на мнозинството имигранти от Суринам или Борнео. Подобно допускане би било веднага квалифицирано като расизъм.

В Спиралната динамика и в подобните на нея културно-еволюционни теории, различието на еволюционните нива не е расов ли етнически феномен. Разликите между расите и етносите са хоризонтални, повърхностни, не-йерархични феномени. Разликите между нивата на културна еволюция са вертикални, съдържателни и дълбочинно йерархични феномени. Всяко по-високо ниво на културна еволюция презентира една много по-комплексна, вътрешно диференцирана картина на света, поради което редукцията на по-високото ниво до по-ниско, или изкуствената ескалация в очакванията за еволюционото ниво на един човек или една група прави всяка стратегия по отношение на тях неадекватна. Традиционните установки на йерархична сегрегация по раса, етнос, пол, антропологични белези нямат нищо общо с йерархиите на системно културно развитие от типа (vMEMES). Нелсън Мандела се оценява (в рамките на системата (vMEME) като най-високо интегративен тип – способен да интегрира в мащабно задълбочена картина на света предходните етапи на културно развитие и да ги трансцендира (надрасне чрез включване). Ислямският радикал – подобно на всеки радикал-фундаменталист е комбинация между авторитарно-патерналистичен и феодално- активистки егоцентричен тип. Мутрата в българския посткомунистически контекст е типичен пример за феодално-активистка, героико-егоцентрична системна картина на света. (Светът е джунгла, опасно място, в което личната смелост и безкомпромисност води до успех.) Под влияние на монотеистичните религии от последните 2-3 000 години мнозинството хора на планетата споделят културният тип на традиционалистки (авторитарен) патернализъм, според който съществуващият порядък – обществената йерархия – и укрепващите ги ценности и норми на живот имат произход в трансцедентния план и замисъл на нещата, затова доброволното приемане на този кодекс от норми за поведение се възнаграждава като лична служба в полза на доброто.

Капитализмът е продукт на радикално отрицание на този възглед в името на човешкото право да бъдеш господар на собствения си живот, използвайки силата на разума и творческата енергия на стремежа към богатство и щастие – културната система на модерния, пазарно ориентиран модерен материализъм, изповядван от близки до мнозинство части от Северна Америка и Севверозападна Европа, и от малцинства в останалата част на света. Класическата либерална демокрация е институционална система, развита върху историческия опит на модерния индивидуалистичен материализъм, и многократно променяна и адаптирана към нарастващото многообразие от представени в политическата демокрация културни типове след края на XIX век до наши дни.

Многообразните мисловни и емоционални направления на социализма3 и егалитаризма през XIX и XX век постигат през 60-те години на ХХ век културно-исторически синтез в системата на постмодерния и егалитарен комюнотаризъм и мултикултурализъм.4 Основната ценност тук не е успехът (както е при модерния индивидуализъм), а общуването, равенството в различието, нетърпимостта към всяка йерархия. Съвременният постмодерен либерал не признава естествени йерархии, за него всяко неравенство е социален продукт (така мисли левицата от 600 години насам), поради което то подлежи на съзнателна деконструкция, последвана от реконструирането на един справедлив, егалитарен, колективистично-емоционален нов свят. Модерният индивидуализъм доминира икономиката, финансите и технологиите, но културата и политическата система на съвременните западни общества във все по-голяма степен са под контрола на постмодерния либерализъм и егалитаризъм. Неговата вътрешна конфликтност и противоречивост са в основата на поредица съществени дилеми, засягащи политиката и стратегиите спрямо малцинствата в демократичния свят.

Мултикултурализмът е ценностна визия, чиято основна цел е да “деконструира” базисната културна йерархия на модерната картина за света. Тази йерархия предполага, че модерната индустриална цивилизация и култура са достигнатия връх на човешки прогрес и всички останали – обобщени като традиционни култури трябва да се стремят към модернизация, към достигане на стандартите на модерния – т.е. на европейския – свят. Този възглед легитимира колонизацията, но и – парадоксално на повърхността – антиколониалните движения за независимост чрез собствен национализъм и свой път на модернизация. Постмодерният либерализъм постулира пълно равенство и еднаква самоценност на културите и субкултурите – етнически, расови, класови, музикални, полови и култури на стила. Съвместното им – комюнотарно – съществуване е висша ценност само по себе си и само примитивни типове (националисти, расисти и др.) могат да се противопоставят на тази визия за мултикултурен живот.

“Параграф 22” на този възглед е, че тези примитивни типове се откриват винаги в едно потенциално репресивно мнозинство (често пъти илюзорно), а малцинствата – всяко малцинство – са принципните им жертви. Така състраданието и любовта към малцинствата ги надарява (от постмодерна либерална гледна точка) с представата за почти свръхестествена доброта и благост, жестоко наказвана от “примитивните типове” на репресиращото мнозинство. Този възглед е, разбира се, напълно илюзорен, което създава поредица от институционални и легитимационни проблеми в управлението на реалните поли-културни съвременни демократични общества. Как в системата на гражданското равенство – и в какви законодателни и приложни норми – могат да се съвместят ценностите на една радикална феминистка и на един ревностен мюсюлманин, който пуска жена си на улицата само забрадена и под негов личен ескорт? Тези два социални и културни типа могат да се сблъскат конкретно на една жилищна площадка – врата срещу врата, или – още по-проблемно – в един офис, в една институция, в един екип за взимане на решения. За тези проблеми в рамките на мултикултурализма е некоректно – срамно е да се говори.

Както вече посочихме, в български условия, където постмодерният либерализъм е миниатюрен като общност, но значим като влияние, неговата визия за света тесногръдо се сблъсква с традиционалистко-националистическата нетърпимост към малцинствата. Ако за гневния националист едва ли не “само циганите крадат”, то за правозащитника-либерал самото свързване на понятията “кражба” и “циганин” е вече позорно и недопустимо. За настръхналия националист турците чрез ДПС отново превземат България. За либерала-егалитарист всяка критика към ДПС – за авторитаризъм, за корупция, за репресиране на демократични права сред общността на мюсюлманите носи неприличната миризма на примитивизъм и националистическо тесногръдие. Не че той не знае за тези особености в политическия похват на ДПС, не че той не е в състояние да ги оцени като проблем. Самият факт обаче, че става дума за малцинствена структура прави критиката неприлична по определение и обслужваща националистическия примитивизъм. Най-добре е в публичния дискурс тази неприятна реалност да се деконструира и да се реконструира като безпроблемна. Ако действителността не ни помага да осъществим това действие – ще ни помогне херменевтичната диалектика, режисираща интерсубективния дискурс. Лицемерието е основна добродетел на постмодерния либерализъм.

II. Стратегическа рамка на дебата за малцинствата в България

Какъвто и да е идеологическият PR на една политика към малцинствата – държавна или гражданска, нейната основна цел си остава интеграцията на малцинствените групи в националната общност – икономическа, политическа и културна. Културната интеграция не е синоним на “асимилация”, а е необходима общност на културните кодове за комуникация и обмен в обществото. Тази интеграция не заличава малцинствената идентичност, а я вписва в определен контекст – в случая, национален контекст. Отказът от интеграция или провалът на интеграцията се заплащат рано или късно с междуетнически конфликт в обществото.

От тази гледна точка принципното безсилие на българската държава да произведе поне минимално ефективна политика на малцинствена интеграция спрямо двете основни малцинства в страната застрашава в обозрима перспектива етническият мир в българското общество. Респективно, отказът на българската държава да провежда целенасочени политики по етнически и малцинствени въпроси, социализиращи българското мнозинство към разумни, ефикасни и демократични практики за малцинствена интеграция, оставя общественото и гражданско съзнание на нацията в плен на мъгляви митове и страхове или аморфни надежди, експлоатирани от все по-широк спектър популистки алтернативи.

Макар и доста по-активно от държавата, българското гражданско общество е също така далеч от равнището на ефективен обществен дебат и влиятелна гражданска политика по малцинствените проблеми. Тесните граници на правозащитните усилия, изправени срещу маргиналните и примитивни националистически рефлексии по “националния въпрос” вече години наред препятстват ефективната гражданска политика по междуобщностните отношения и статусът на малцинствата.

В рамките на съвременна България, надарена с културно и етническо многообразие съществуват две основни малцинствени групи, заслужаващи определението стратегически малцинства – турци и роми. Техният особен статус в българското общество се определя както от относителния им размер – това са двете най-големи малцинствени групи, така и от спецификата на тяхната културна и етническа идентичност, която пряко въздейства върху геополитическия контекст на страната. Стратегическото планиране на тяхната интеграция в националната общност произтича от основните характеристики на тяхното присъствие в българското общество, дефинирани в гореизложената методологическа рамка.

1. Българските турци

Като културно-еволюционен тип българските турци са в голямото си мнозинство принадлежащи към авторитарно-патерналистичната, традиционалистко-йерархична картина на света (vMEME). Това са хора преимуществено от селските райони и неголемите градове, за които традицията, нормите на исляма като ежедневна битова култура, родово семейната центрираност са определящи за отношението им към света. Верността към родовите ценности се разпростира и върху етническата им идентичност – те високо ценят и съхраняват принадлежността си към турския етнос. В статуса си на малцинство – в България и другаде – те предпочитат рефлекса на самоизолация и капсулиране в родовата общност като гаранция срещу асимилираща модернизация, урбанизация и релативирана идентичност.

След «възродителния процес» този рефлекс бе пренесен върху гражданското и политическо поведение на българските турци с основаването и развитието на ДПС. След първоначалния положителен ефект от реинтеграция на турската общност в гражданския и политически процес на демократизираща се България, за който допринесе съществено, ДПС се разви като етническа корпорация, монополизираща контрола върху гражданското поведение на етническите турци. Разликата между политическа партия – на идейна или етническа основа, и етническа корпорация се проявява във вида посредничество, който въпросната организация осъществява между гражданите и институциите на държавата. Докато партията мобилизира и канализира свободния граждански избор на основата на ценности, идеи и програми, етническата корпорация подменя гражданския избор със система на авторитарен контрол от страна на организирания етнически елит върху членовете на етническата общност.

При случая с ДПС този контрол започна със системна манипулация на по-бедните и необразовани общности на турския етнос – със заплахи за “повторение на възродителния процес” ако не гласуват за ДПС. Продължи с изграждане на стройна организационна система за пряк физически контрол върху вота на турци и други мюсюлмани (българомохамедани, роми и др.) – отклоняване от гласуване, както и гласуване за друга политическа сила, без това да се разбере от организационните работници на ДПС, към средата на 90-те години вече не бе възможно, не е възможно и до ден днешен. Масовото навлизане на ДПС в местната и – особено – в националната изпълнителна власт след 2001 г. разшири ефективно авторитарния корпоративен контрол върху цялостния стопански, културен общностен живот на турци и мюсюлмани. Собствениците на малки магазини, продаващи стоки на кредит, всички бизнесмени, естествените общностни лидери, главите на по-значими семейства и родове – всички те са пряко зависими от упражняваната от ДПС институционална власт за оцеляването и просперитета си. ДПС им гарантира позициите само срещу “услугата” да осъществяват пряк и всеобхватен контрол върху обикновените турци – гласоподаватели. Задачата е 100 процента гласували, до един – за ДПС. Репресивната институционална, стопанска, културно-патриархална власт на етническата корпорация ДПС е всеобхватна. Тя се осъществява чрез мащабна и задължителна за всички нива на общността корупция, която привежда в движение както стимулите за облагодетелстване, така и патриархално-репресивните механизми на изолиране, анатемосване и социална анихилация на отклонилите се от “правия път” на ДПС.

По този начин етническата корпорация ДПС се превръща не просто в “държава в държавата”, а в мощна авторитарна държава в разкапаната институционално и мотивационно българска държава. Практиките на подобна корпоративна интеграция не са изобретение на ДПС – в една или друга форма те се осъществяват на различни места в Европа, където живее компактно турско население. Така например в Германия турските консулски служби организират структури от “стотници”, “десетници” и отговорници на всички други нива между живеещите там турци – немски граждани, за да бъде подкрепена предварително определена политическа позиция.5 Спецификата в подхода на ДПС е в надграждането на авторитарния контрол върху етническото малцинство с целенасочено привилегироване на корумпирани институционални представители от други етноси – българи, роми, помаци – и интегриране на властовата им база към тази на движението.

От гледна точка на културно-генетичната типология, ДПС възпроизвежда категорично разделение между патриархално-авторитарна ценностна и организационна визия за своите избиратели и поддръжници, и стремеж към развитие на модерен и предприемчив елит на партията и етническата общност. (Елитът на партията и общността трябва да се припокрива на 100 процента.) Елитът на ДПС е най-качественият партиен елит в страната от гледна точка на образование, предприемчивост, способност за рационална организация – което го разполага почти изцяло в културно-генетичния тип на рационалистичния индивидуализъм. Казвам “почти”, защото за членовете на този елит със същата сила както и за общността важи желязната дисциплина и безропотно подчинение на корпоративната воля за единство, осъществявана чрез персоналния култ към водача Ахмед Доган. Нека още веднъж направим разликата – ДПС е корпорация, етническа корпорация, а не гражданска политическа общност. Корпоративният принцип на организация не е егалитаризмът, демокрацията или плурализмът – дори и в най-демократичните общества корпорацията е подчинена на логиката и йерархията на централизирания мениджмънт, безмилостната рационализация, йерархичното подчинение и ориентацията към максимален практически резултат (печалба). Не може да се отрече, че Ахмед Доган е безупречен мениджър. Което в български условия мнозина бъркат с определението за “отличен политик”.

Организираното в етническа корпорация турско етническо малцинство е дългосрочно предизвикателство за българската национална и гражданска политика. Предизвикателството не се крие в определението “турско” и в съществителното “малцинство”, а в понятието за етническа корпорация, дори само корпорация, което изразява факта на откъсване, изолиране отстраняване на една съществена част от българското гражданство от процесите на граждански и политически дебат и избор. Безправието на обхванатите от корпоративния октопод граждани на практика превръща етнокорпоративния елит в неотговорен пред никого силов фактор, който разполага със системно нарастваща институционална власт в държавата без да е подложен на механизмите на контрол или поне баланс, действащи при останалите участници в политическия процес. Кой може да контролира ДПС – за злоупотреба с власт, за корупция, за нарушение на закона – ако щете само с репресивния контрол върху избирателното право на етническите турци? Ако нарастващите претенции на ДПС бъдат по някакъв начин блокирани от останалите участници в политическия процес – каква е гаранцията, че репресивната мощ на етническата корпорация няма да се стовари върху държавата, организирана и като етническа криза, и като корпоративна блокада на институции?

Единствено благоприятната възможна стратегия на демократичната държава и демократичното гражданство в България е стратегията на демонополизация на етническата корпорация ДПС. Подобна стратегия, между впрочем, е изискване преди всичко на българската конституция, която регламентира равни права и отговорности на гражданите, от които мнозинството етнически турци и мюсюлмани са де факто лишени. “Българският етнически модел” – понятие, под което Ахмед Доган разбира негласна сделка между ДПС и българската държава за конструиране, поддържане и разширяване на етническата корпорация върху турското малцинство срещу гаранции за етнически мир – е на практика дългосрочна бомба със закъснител, заложена под етническия мир, чието избухване е предопределено и неизбежно. Подобно на всяка корпорация, етническата корпорация ДПС не може да не експанзира, да не засилва ефектите на общностна изолация на етническа основа, на мащабна корупция в институциите на държавата, да не произвежда напрежение между принципите на една държава, изградена върху гражданско представителство и една изолирана територия, подконтролна на абсолютна и авторитарна власт на един корпоративен елит.

Демонополизацята на етнокорпоративния монопол не може да се осъществи с репресивни средства – в съвременна България и в демократична Европа. Тя трябва да се осъществи чрез целенасочени политики на създаване алтернативни и привлекателни възможности за гражданско и политическо представителство на българските турци. Патриархално-йерархичният културен генотип на мнозинството от тази общност не предопределя нейното подчинение на една единствена политическа алтернатива или организация. За държавата и гражданското общество в България е също така важно да гарантират равните условия на етническите турци за всестранна реализация в българското общество. Резултатът от това ще бъде ефективна модернизация, или преход на значими части от турската етническа общност от патриархално-йерархична към модерна индивидуалистична картина на света и планиране на собствения житейски път. ДПС е успешен агент на модернизация само в рамките на един малък и стриктно контролиран етно-корпоративен елит. Успехът на неговата етно-корпоративна стратегия в дългосрочен план е пряко зависим от удържането на патриархално-йерархичния културен генотип като доминиращ в общността за целите на нейното ефективно манипулиране и подчинение.

От гражданска гледна точка етно-корпоративният статут на турското етническо малцинство представлява правозащитна дилема и предизвикателство. Не е нито правомерно, нито легитимно дългосрочното обезправяване в граждански, политически и общностен план на една съществена част от населението на страната. От гледна точка на базисната институционална и гражданска стратегия за национална интеграция, възпроизвеждането на подобна пропаст между демократичен конституционен ред и етно-корпоративен монопол е пряко контрапродуктивно. Отделен, но важен е въпросът, че етно-корпоративната изолация на цели сектори от обществото провокират дългосрочни и разрушителни популистки алтернативи сред значителни части от мнозинството на етническите българи. Тази популистка вълна генерира силна гравитация към авторитарно-патриархални, традиционалистко-йерархични версии на примитивен дефанзивен национализъм като антитеза на успешен преход на значителни части от българското общество към модерно-индивидуалистичен културен генотип и картина на света. В този смисъл както етническият корпоративизъм на ДПС, така и популистките му политически рефлексии сред българското етническо мнозинство са деструктивни по отношение на основната стратегическа цел на българското общество – успешно приключване на процеса на модернизация чрез ефективна гражданска демокрация и свободна личностна реализация.

Процесът на интеграция в националната общност на една малцинствена общност не предполага асимилация – напротив, илюзиите на авторитарния етно-национализъм, че заличаването на етно-културните различия води до пълноценно национално единство са контрапродуктивни спрямо реалната интеграция на малцинствата в две направления. Първо, асимилационните държавни стратегии практически винаги водят до етническо напрежение и конфликт. Второ, дори и рапортувана като успешна, асимилацията почти винаги е повърхностна – за което свидетелстват многобройните опити за промяна на етно-национална идентичност на Балканите. За разлика от асимилацията, процесът на интеграция на малцинствените групи в една национална демократична общност се изразява във формирането на комфортна среда за обитаване на съответната група, органично вписана в националното гражданско, стопанско и културно пространство. От тази гледна точка успешната интеграция се измерва с искрената мотивация на съответната малцинствена група да остане в това национално пространство, да не поема риска за радикална промяна в една или друга посока.

Турското етническо малцинство бе една доста успешно интегрирана група в българското общество до 1984 г. За това допринасяха три основни фактора. Първо, традицията на мирно и демократично съжителство между българи и турци след Освобождението, съпроводена със свободно политическо представителство на турците и гарантирани условия за съхраняване на техните обичаи, идентичност, верски и образователни практики. Второ, системните усилия на политическия режим през 50-те-70-те години за гарантиране на общностните, образователните и представителните права на турците, макар и в система на комунистически контрол върху българското общество. Трето, сравнителните предимства в образование, професионално развитие и поведенческа култура между българските турци и голямото мнозинство граждани на република Турция чак до края на 80-те, дори на 90-те години на ХХ век. Процесът на интеграция на българските турци бе брутално прекъснат от т.нар. “възродителен процес”, чиито последствия страната търпи до ден днешен.

След краткосрочен успех на реинтегриране на турци и мюсюлмани в националния граждански процес след 1989-91 г., осъществено с помощта на ДПС, превръщането на това движение за етнически права в етно-корпоративен монопол прекъсна този интеграционен процес. Дейността на ДПС днес води по-скоро до системна дезинтеграция, изолация и капсулиране на смесените райони и тяхното население от националната гражданска общност. Авторитарният елит на ДПС запазва изцяло за себе си контрола и механизма за дозирана селективна интеграция на турско-мюсюлманската общност в българския обществен живот. Затова политическата стратегия на ДПС е все по-малко съвместима с българския национален интерес.

2. Ромите в България

Всяка стратегия или целенасочена политика спрямо ромското малцинство трябва преди всичко да отчита обстоятелството, че за разлика от свръх-хомогенизираната общностно и политически турска етническа общност, бълагрските роми са изключително многообразни като общностна и суб-групова идентичност. Това многообразие се проявява на поредица от равнища на външна аналитична оценка, на интерсубективна, общностно-културна идентичност, както и на ниво лична и групова картина на света или културен генотип (vMEME). “Роми” или “цигани” е понятие, което само до известна степен изразява чувство за общност в това родово, езиково и културно-генотипно многообразие и е по-скоро определение на другите за циганите – ромите. С интегрирана ромска идентичност, надхвърляща вътрешно-общностните различия, се чувстват преди всичко немногобройните представители на ромския елит.

Рязката обособеност на ромите като малцинство спрямо българското етническо мнозинство се обуславя не просто и не само от културната им уникалност, но и от обстоятелството, че тази уникалност се разгръща преди всичко на ранните, ниските нива на културно-генетична определеност (vMEMES) – магико-митологична, племенна картина на света, феодално активистка, героико-егоцентрична и авторитарно-патерналистка, йерархично-традиционалистка. Рационалистичният индивидуализъм като културен генотип е еволюционно ниво, на което се намират главно представителите на новосформиращия се ромски елит.

Описанието на общностните идентичности чрез еволюционните разделения на културния генотип е безспорно необичайно и за някои – прикрито сегрегационо. Независимо от подобни подозрения обаче, просветляващо е да приемем реалността, че както отделните индивиди еволюират през житейския си път от нивото на инстинктивно оцеляване на бебето до майчината гръд, през нивото на приказния магичен свят, където лошите хапят, а добрите – галят, та до нивото на зрялата модерна или постмодерна личност, така и човешките общности се развиват през историческия процес. По-ранното еволюционно ниво е свидетелство не за непълноценност, а за перспектива. Когато по-старите – и еволюционно по-разгърнати култури си отидат от този свят, ще ги сменят по-младите, все още притежаващи историческа перспектива. Не е ли малко странно, че на равнище общности сме подозрителни към една еволюционна логика, която приемаме безапелационно на равнище индивиди?

Първата картина, която изплува пред очите ни при споменаване на думата “циганин” или “ром” е шарено облечената ромка, която загадъчно те вика за да ти предскаже бъдещето, за “да ти развали магия”, за да ти даде свръх-целебна билка. Тези умения са не само етно-фолклорна специфика. Те са израз на една картина за света, през която нашите предци са минали, но достатъчно отдавна, за да можем ние да я забравим – или по-точно да я впишем в подсъзнанието си…И да я вадим на съзнателно ниво винаги, когато сме безпомощни, блокирани, в безизходица.6 На това културно-еволюционно ниво светът е съвкупност от магико-митични символи и ритуали, чрез които родовата общност подрежда и обяснява ежедневието си. Тази причинно-следствена връзка е доста различна от комплексната рационална логическа система на обяснение, произвеждана от модерния свят. Различна е и от обяснението за “Божи ред” на земята, възприето от патернализма-традиционализма. От наша гледна точка магико-митологичния племенен свят е по-примитивен, но по-духовен и загадъчен, проникващ в пространства, с които ние не разполагаме. Разликите са фундаментални и на всекидневно ценностно равнище.7

През 50-те – 60-те години комунистическото управление насилствено засели скитащите ромски чергарски кланове в градове и села като изискваше от тях всички доказателства за уседналост – училище за децата, задължителна работа за възрастните. Мотивацията за тази кампания дойде, разбира се, от модерното марксистко разбиране за “преодоляване на изостаналостта” чрез подходяща социална система, политика и социализация. Принуждаването към уседналост обаче бе успешно преди всичко сред тези ромски общности, които и без това бяха достигнали до един следващ колективен етап на културна самоидентификация – този на традиционната патриархална йерархия. На този етап, главно, но не само под въздействие на монотеизма, човекът и общността се развиват чрез представата за един необходим и трансцедентно осветен порядък на света, в който доброто е свързано със спазването на предписаните норми и правила. Този патриархален авторитаризъм, характерен за еволюционното развитие и на мнозинството етнически българи до ден днешен, стоеше в основата на общественото примирение и послушание пред комунистическия режим, независимо от нивото му на репресивност, а самият режим изглеждаше почти трансцедентно-монолитен в очите на своите поданици.

Ромите, които споделяха това ниво на културна еволюция уседнаха относително безпроблемно през 60-те и 70-те години, адаптираха своите трудови навици към държавно-регулираната икономика и съхраниха – в по-голяма степен от мнозинството българи – специфичната търговско-предприемаческа култура на патриархалното общество. Политиките на държавата и гражданското общество, които трябва да бъдат разгръщани с цел интеграция на тази част от ромите не могат да имат твърде много общо с политиките спрямо останалите роми, нищо, че те биват общо наричани “цигани”.

Насила заселените чергарски ромски общности в магико-митологичен родов стадий се адаптираха към новия си живот доста по-трудно и противоречиво. Някои от тях – главно родовите елити – еволюираха към културния генотип на егоцентрика-феодал и властелин, разположен в исторически план между магико-митологичния и авторитано-патерналистичния стадий. Те и до днес стоят в основата на тези ромски елити, които безмилостно експлоатират обикновените хора от своите родове, разгръщат система на родово и племено базирана организирана престъпност и създават немалко “ромски НПО” с цел “оползотворяване” на финансирането по ромски проекти. Тези феодално-аристократични елити, които (заедно с всички останали български мутри) изповядват веруюто, че светът е джунгла, в която побеждава по-силния, по-смелия и по-безкомпромисния, нямат нищо общо с крехките кълнове на истински модерни ромски елити, които се формират около гражданските инициативи за подпомагане на ромските общности.

По-голямата част от ромите, заселени насилствено преди 30-40 години и възпроизвеждащи магико-митологична родова идентичност не успяха да се адаптират към уседнал – още помалко урбанизиран – начин на живот и дегенерираха до общностния статут на гетото. Този процес бе по-бавен до 1989 г. поради дължимото – поне външно – поведение пред комунистическите власти. Той се ускори главоломно до скорост на свободно падане след дезинтеграцията на българската държава и свеждането на гражданската общност до съвкупност от общностни и лични стратегии за оцеляване по “естествен път”. За мнозинството българи и за част от ромите този “естествен” път бе възраждане – в една или друга форма – на традиционните социални връзки и взаимообвързаности на патриархалното общество, частично изоставени в процеса на модернизация при комунистическото управление. За мнозинството роми обаче пълноценното завръщане към свободен чергарски живот не бе практически възможно. Културната и общностна дегенерация до нивото на гетото бе техния – трагичен и неуспешен – опит да се адаптират към промяната.

Ако обобщим тази макар и малко огрубена картина от гледна точка на “обективни резултати от прехода”, ще достигнем до следната равносметка. Има малък, засягащ относително малка част от ромските общности успешен опит за адаптация към реалностите на пазарния капитализъм и към практически отсъстващата (дори и като “нощен пазач”) държава на тези ромски общности, които се намират на авторитарно-патерналистичен, йерархично-традиционалистки стадий на културно-генетично развитие заедно с по-голямата част на българския народ. Можем да регистрираме и един още по-малък, противоречив като резултат успех за формиране на модерен ромски елит, засега по-скоро като малобройна група от разхвърляни тук там индивидуални представители. (Част от тази група, за съжаление, предпочита да емигрира в търсене на по-добри житейски шансове от тези, които й се предлагат в ромските общности.)

Големият неуспех и голямото предизвикателство пред българското общество е експанзията – количествена и качествена – на ромското гето. Освен генератор на всички възможни човешки трагедии и падения, гетото възпроизвежда свои собствени модели на организирана престъпност, индивидуална и групова безотговорност, отчаяние и морална дегенерация, които са инкубационна среда за всички най-опасни предизвикателства пред сигурността в съвременната глобална епоха. Не мога да го докажа, но имам усещането, че сме преминали отвъд точката на обратимост на процеса на гетоизация. Ако това наистина е така – ако приемем песимистичния сценарий, налице са съвкупност от методи и стратегии за контрол и поетапно управление и справяне с проблема, които са прилагани на различни места по света. Възможни са и наши собствени стратегически решения. Два типа стратегии са особено важни в този контекст.

Първо, стратегии на модернизация. Макар и да не са в състояние да преодолеят бариерите на културно-еволюционните стадии на развитие, модернизационните стратегии, приложени на индивидуална основа към реалноста на разпад и атомизация в гетото могат да дадат ограничени, но значими резултати. Най-добрият пример за подобен пакет стратегии е програмата Affirmative Action 8 , стартирана в САЩ през втората половина на 60-те години. Тази програма гарантира квотно привилегировани условия за образование, работа и социално подпомагане за представители на афро-американската общност в тяхното лично качество. В резултат на тази програма за около четири десетилетия около 25-30 на сто от обитателите на черните гета бяха изведени и интегрирани в рамките на американската средна класа. Тези цифри могат и да изглеждат като доста скромно достижение, но на практика преодоляването на социалните и културните бариери за интеграция на афро-американците (предвид вековната история на робството и сегрегацията) за толкова много хора от тази общност е наистина феноменално.

Базираните върху индивидуално усилие и амбиция стратегии от типа на Affirmative Action произвеждат много по-добри резултати на социална реинтеграция, отколкото редица други, общностно насочени модернизационни политики. Така например де-сегрегираното образование в САЩ след средата на 60-те години, освен че редуцира сериозно качеството на обучението, допринася твърде периферно за извеждането вън от гетото на младите поколения афро-американци. Още по-малко ефективни в това направление са показните социално-модернизационни кампании за “благоустрояване” и “интегриране” на гетоизираните райони чрез показни кампании от типа на тези, които наблюдаваме и в България: построени 50 мезонета и/или еднофамилни къщи за роми; поправени 10 покрива на ромски къщи по повод посещение на британския престолонаследник принц Чарлз и др. под.

Най-ефективни са модернизационните стратегии в селектирането и култивирането на общностен елит – посредник между вътрешната инфраструктура на гетото и институциите на обществото извън него. Тук могат да изброят всички програми за ромско участие в частите на полицията, на социалните служби, за представителство в местното самоуправление, в програми за образование и здравеопазване и т.н. Без функционирането на подобен елит, гетото е на практика територия, напълно закрита за достъп на държавните институции и гражданското общество.

Второ, стратегии на социална и културна адаптация, стратегии на посредничество от страна на държавата и гражданското общество между общности с различно равнище на културна самоидентификация.

Форсираната социализация към модерно съзнание е правдоподобна като стратегия, насочена към индивиди, но не е реалистична като стратегия за бърза общностна еволюция. Още помним времето, в което учебниците по марксизъм-ленинизъм ни учиха, че Монголия е влязла от феодализма направо в социализма, а Белгия все още се влачи по капиталистически път. Минаха няколко десетилетия и се оказа, че Монголия все още се стреми да излезе от феодализма, а Белгия си е там, където й е мястото, и не се “влачи”, а се развива според собствените си и чуждите разумни очаквания. Така както “пролетариатът” не се превърна в “хегемон на историческия процес”, така както Лениновата готвачка така и не се научи да управлява ( а не й и трябва), така и ромските гета на съвременна България няма да се превърнат за обозрим период от време в китни квартали на средната класа – въпреки уверенията в противното на редица реципиенти на финансиране по ромски проекти.

Необходими са разносрочни и реалистични стратегии за разрешаване на възможни задачи, свързани с подобряване на статута на тези общности. Една от тях е стратегията за организирана еволюция до най-близкото ниво на културен генотип, от което общността е деградирала до гето – еволюция до магико-митологичен племенен стадий на ценностна и социална организация. Това разбира се не предполага нито ускорени курсове по вуду магия, нито разпространението на специфични езически култове сред гетата. Не е много реалистично и възстановяване на открито чергарските форми на социален живот. Напълно са възможни обаче други, по-сериозни и пълноценни методи за културна еволюция. Един от тях се демонстрира от евангелистките църкви, които намират безпогрешните културни кодове за превръщане на гетоизираната тълпа в организирана общност от вярващи, които преобразуват живота си до неузнаваемост. Примерите за това са налице в цяла България.

В света има множество примери за асистирано съхранение на първични, аборигенни култури – на папуасите в Гвинея, на маорите, на аборигените в Австралия от страна на модерните държави, израстнали на техните територии. Макар и много противоречив, такъв опит има и в САЩ, и в Канада по отношение на индианските племенни култури след началото на ХХ век. В Канада резултатите са значително по-добри – там индианци и ескимоси продължават своите производствени и житейски традиции, макар и в наподобена – полу-музейна среда. В САЩ политиката на резерватите води по-скоро до подобие на гетоизация. България – в контекста на общия за ЕС ромски общностен проблем може да помисли за подобни методи на възраждане на занаяти, фолклорни традиции, традиционни форми на обитаване и т.н.

Стратегиите за преобразуване и интегриране на малцинствените общности са възможни само в единство с поредица други стратегии, насочени към останалите граждани, формиращи “мнозинство”. Посредничеството между общностите на различни етапи на културно-генетично развитие, представляващи многообразието в дълбочина, и между общностите, обособени по етнически и субкултурен признак – т.е. по хоризонтала на многообразието, трябва да бъде основен стратегически приоритет както на държавно-институционално, така и на гражданско ниво. По своята същност демократичният политически процес е точно такъв процес на посредничество. Възникнала като идеен и политически израз на културата на рационалната модерност, представителната демокрация през XIX и XX век се развива именно като механизъм за съвместяване на многообразни класови и етно-национални култури в процеса на политическо управление. Едно от основните измерения на съвременната криза на демократичното представителство е трудността да се посредничи и съвмести рязко нарастналото многообразие както по “вертикала”, така и по “хоризонтала” на социалните и културно-генетичните различия. За условията на България, промяната на манталитета, на картината за света на мнозинството по малцинствените проблеми е conditio sine qua non за успеха на всяка малцинствена стратегия и политика.

Бележки:

1. Примери, доколкото тук са необходими, за подобен подход могат да се открият в теориите на J. Loevinger, E. Neumann, J Gebser, Clare Graves, Don Beck & Christopher Cowan (“Spiral Dynamics”) и др.
2. По-подробна презентация на културно-еволюционните типове (vMEMES) – value MEMES – в теорията на Спиралната динамика виж в Beck, Don, Cowan, Ch. “Spyral Dynamics”, 1996.
3. Тук се изключва съветско-китайския комунизъм като идеологически структурирана версия на авторитарния и репресивен патернализъм, ъп-грейдван до тоталитаризъм с помощта на властовите технологии на ХХ век.
4. Тези определения са доста тромави и променливи в текста с една единствена цел – да се пести време и текст от методологическите обяснения в полза на съдържателния фокус – българските малцинства.
5. Турският етнически вот масово подкрепи социалдемократите на изборите през 2005 г. заради благосклонната им позиция към турското членство в ЕС, за разлика от ХДП и ХСС, които са скептични към приемането на Турция.
6. Подобно на всяка криза на обществената и личната перспектива, българският преход създаде условия за бурен разцвет на магико-митологичния свят – огромно разнообразие от екстрасенси, врачки, амбулантна езотерика и апокалиптична пропаганда. Кризата – както лична, така и общностна – е неспособност за пълноценно обхващане и контрол на действителността от позициите на достигнатата, усвоената културно-генетична картина на света. Когато не можем да контролираме степента на сложност и конфликтност на собствения си свят, ние болезнено открехваме вратата към предходни етапи на лично и общностно развитие. Така кризата на нашия модерен свят след края на комунизма заведе мнозина от нас обратно в патриархалния, дори и до магическия свят. И тръгнахме по врачки…
7. Ако циганин на нивото на родово-племенната култура ви открадне една кокошка, той го прави не само защото е гладен и невъзпитан, а защото вижда, че вие имате четири кокошки. В неговото съзнание грижата за храна за утре или за след два месеца не съществува. Щом вие имате четири кокошки, а за да се нахраните ви стига една – защо той да не вземе една и за себе си? Така експертите на ПРООН в Мозамбик през 70-те години на ХХ век имаха базисен културен проблем да обяснят на местните кандидат-фермери защо трябва да отглеждат и събират зърнени култури за срок най-малко от една година – грижата за храна за толкова дълъг период за някои от тези африканци била непозната. За тях грижата за храната е всекидневна, а идеята, че трябва да се грижат за времето след 365 дни – абсурдна.
8. Affirmative Action – система от програми за квотно представителство на афро-американци в учебните заведения, в публичните институции, както и квоти на пазара на труда, гарантиращи заемането на определена част от свободните места от представителите на това малцинство.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Пазар, държава и общество. Към една нова стратегия на обществена справедливост и солидарност.

Тази статия бе публикувана в пролетния брой на списание „Християнство и култура“ от 2012 г. Решението ми да я публикувам отново в този блог бе повлияно от няколко неща. Първо, малко, твърде малко неща са се променили от времето на първата публикация на текста. Второ, популистки рецитатори на винаги печелившата идеологическа мода водят люта битка post factum с хидрата на неолиберализма. Претендират да са „нови леви“, но изповядват почти религиозно преклонение пред лидера на един от най-консервативните и социално немилостиви режими в съвременния свят – президента Путин. Трето, в България вече отдавна няма сериозни идеи за промяна – нито „вляво“, нито „вдясно“. Нямам претенции на първооткривател, но в този текст предлагам идеи и интерпретации, които по различно време различни хора и общества са припознавали като полезни. Възможно е да се понравят и на някои от мислещите хора у нас. 

 

Ако имаме устойчивото усещане, че обществото, в което живеем се намира в дълбока и дългосрочна криза, време е да потърсим причините за тази криза на по-голяма дълбочина от тази, която ни предоставят дежурните интерпретации на проблема – тежко наследство, арогантни (екс)комунисти, народ споделящ робска психика, колониален великоруски интервенционизъм в българските работи. Не че тези обяснения са неверни – всяко едно от тях разкрива съществени аспекти на  българската национална криза. Но тези обяснения не са в състояние нито заедно, нито поотделно да ни доведат до прага на разбиране, способно да произведе противоотрова на кризата. Съзерцателното – и все по-депресивно – отчитане на многобройни кризисни фактори задълбочава нашата безпомощност пред порочния кръг на общобългарския упадък от последните 20 и повече години. Факт е, че ние се справихме с конкретните задачи на прехода зле. Този факт обаче прикрива по-важните основания на пост-комунистическата криза – той прикрива порочността на самата парадигма, на самата стратегия за преход от рухналия комунизъм към общество на демократично политическо устройство и пазарно стопанство.

Преходът от комунизъм към демокрация се осъществи в историческа епоха, доминирана от процеса на глобализация и обслужвана от идеологията на неоконсерватизма – неолиберализма. В продължение на почти половин столетие – от Голямата депресия през 1929 г. до идването на неоконсервативните движения на власт в Америка и Европа (Маргарет Тачър, Роналд Рейгън) в края на 70-те години – западните общества се развиваха под хегемонията на кейнсианския модел за стопанско и обществено управление. Разтърсени от катаклизмите на корпоративната индустриална епоха, кулминирали в Голямата депресия, както и от растящата заплаха на болшевизма, западните общества приеха една гъвкава система на взаимодействие между свободния пазар и регулативната роля на държавата. Тази система, обоснована от британския икономист Джон Мейнърд Кейнс смекчава както кризисните процеси, така и “прегряването” на икономиката, смекчава ефектите на пазарния цикъл. На равнището на стопанското регулиране кейнсианският модел стимулира умерено пазарното търсене като преразпределя от богатите към бедните част от обществения продукт чрез т.нар. социална държава. Бедните отиват на пазара като потребители и така непряко стимулират икономическия растеж.

Кейнсианската система се оказа нещо много повече от проста анти-кризисна регулация. Умереното преразпределение на обществения продукт, умерената проинфлационна политика и държавната регулация спрямо основните стопански пропорции създадоха епоха на небивал разцвет на западните общества, практикуващи кейнсианската регулация. За броени години възникна мощна средна класа, преодоляваща класическото състояние на класова борба в условията на ранния капитализъм. Жизненият стандарт на западните общества за 50-те и 60-те години се повиши повече, отколкото през цялата дотогавашна писана история на човечеството. Съчетано с технологиите на Втората индустриална революция (автоматизацията на производството) в средата на ХХ век, кейнсианството се оказа най-печелившата стопанска стратегия, създадена някога от човека.

Защо тогава кейнсианството бе отречено от неоконсерваторите в Америка и Европа през 70-те – 80-те години? Социалната държава бе обвинена за това, че руши ценностите на капитализма – спестовност, трудолюбие, предприемчивост – и възпитава ценности на хедонистично потребление и безотговорност към задълженията на човека и обществото. За неоконсерваторите от подкрепа се нуждаят не бедните потребители на блага, а заможните производители на тези блага. Орязването на социалната държава и възкресяването на “свободния пазар” бе сърцевината на неоконсервативната стратегия за промяна, която бе възприета като икономическа политика от останалите политически сили – либерали и социалисти – и бе наречена икономическа политика на неолиберализъм (от свободата на пазара спрямо държавата).

Съмнявам се, че ценностните и идеологически аргументи на неоконсерваторите спрямо кейнсианството са били водещи в реалната политика на свиване на държавата като регулативен агент на икономиката. Има много по-важен фактор за възстановяване ортодоксията на “свободния пазар” и този фактор се нарича глобализация. По кейнсианската схема националната държава преразпределя националния доход в полза на бедните, които излизат на пазара и потребявайки стимулират по-нататъшното производство. Италианските бедни купуват италиански обувки, италианско вино, италиански хладилници, перални и автомобили “Фиат” като по този начин стимулират националното италианско производство. Какво е глобализация? Преди всичко разрушаване на защитения национален пазар. Падат митническите бариери, инвестициите, производството и потреблението се интернационализират. Същите тези италианци получават подкрепа от италианската социална държава, но харчат полученото за японски автомобили, френско вино и китайски обувки. Това обезсмисля кейнсианския механизъм на национално равнище. Възможни са два варианта: глобализиране на кейнсианската регулативна система или глобален преход към свободен пазар от пред-кейнсианската епоха. Транснационалните икономически елити не са заинтересовани от разходи по поддържане на глобална кейнсианска социална система. Те искат свръх-печалби на нерегулирания глобален пазар.

Неоконсерватизмът изигра важна роля и в изграждането на стратегията за пост-комунистически преход. Тази стратегия се състоеше от два основни приоритета. Всяка пост-комунистическа страна трябваше бързо и незабавно да изгради политическа система от демократични представителни институции на мястото на рухналата тоталитарна държава. Второ, необходимо бе незабавно да се пусне в действие “невидимата ръка” (Адам Смит) на пазара чрез спешно освобождаване на пазарните цени (“шокова терапия”) и бърза приватизация на държавната собственост. Защо е това бързане? Колкото по-бързо, толкова по-малко страдание, учеха неоконсервативните – неолибералните съветници. Освен всичко друго, бързият икономически преход ще осуети реваншистката стратегия на комунистическата партия да възстанови старата тоталитарна система… Но комунистите нямаха намерение да възстановяват старата система. Повече от десетилетие преди краха на комунизма от 1989-1991 г. ръководните кръгове на комунистическата партия и нейната Държавна сигурност създаваха полу-частни фирми на Запад и изнасяха съществени части от нацоналното богатство в чужбина. Парадигмата за “спешен пазарен преход” на неолибералните анти-комунистически реформатори чудесно обслужи комунистическите елити в тяхната действителна стратегия да останат начело на обществото не чрез нов комунистически преврат, а … като се превърнат в новите капиталисти на пост-комунистическите общества. Но за това превъплъщение на старата номенклатура в нова буржоазия бе необходимо съществуването на определени условия. Парадигмата на максимално бързия преход осигури максимално благоприятните за това условия.

Трансформирането на тоталитарните държавни структури в институционална архитектура на представителна демокрация не е особено трудна задача. След разрешаването на основния политически въпрос за предаване на властта от комунистическата партия на обединените демократични реформистки сили конституирането на демократичната държава е възможно в рамките на няколко месеца. Това именно се случи в страните от Централна Европа – Полша, Чехословакия и Унгария – където демократичните сили имаха набран опит и масова гражданска подкрепа. В България въпросът за властта се решаваше трудно, в продължение на години и причините за това бяха както в относителната слабост и неопитност на новоучредените демократични сили, така и в силната подкрепа за бившата комунистическа партия сред патриархално-провинциалните слоеве на българското общество. Всяка трансформация на институциите поражда спад в ефективността на тяхното функциониране. В Централна Европа бързият институционален преход сведе този период на трансформация до няколко месеца и това облекчи задачата новите демократични институции бързо да развият механизми за контрол върху процесите на икономическа промяна. Институционалната стабилност в централноевропейските страни бе подомогната също и от съхранената публична административна традиция, наследена от Хабсбургите. В периода на институционален политически преход към демокрация администрацията остана стабилна и функционална.

В България (и в други страни на Югоизтока и постсъветското пространство) тези благоприятни условия липсваха. Институционалният политически преход продължи на практика години преди политическите сили да постигнат национален конснсус по ключовите проблеми на реформисткия процес. (В България този процес приключи с формалното присъединяване на БСП към приоритета за членство в НАТО през 1997 г.) Изтощителната политическа борба между силите на промяната и силите на отреченото през 1989 г. статукво предопредели дълъг период на институционална безпомощност, усилена от практически блокираната посткомунистическа административна система.

Изискването на парадигмата на прехода за едновременно протичане на институционалната и икономическата реформа в сгъстени времеви срокове бе предизвикателство и за най-ефективните реформистки елити в посткомунистическите страни поради обстоятелството, че икономическата реформа – пускането на пазарните механизми в действие, децентрализацията на стопанския живот и приватизацията на монополната държавна собственост – изисква не намален, а завишен, концентриран институционален контрол върху трансформацията на общественото богатство. Централноевропейските страни, които бързо и ефективно приключиха политическия преход успяха до известна степен да насочат и канализират стопанските реформи и преди всичко приватизацията. Най-стриктно бе контролиран процеса в бившата ГДР, където агенцията Тройханд се опираше на мощта на общогерманските институции. В Прага и Варшава бяха създадени приватизационни фондове, обвързани с банковата система, а Будапеща привлече в самото начало на процеса огромен по тогавашни мащаби обем на чужди инвестиции.

Въпреки всичко нито една посткомунистическа страна (с изключение на ГДР) не успя да предотврати концентрацията на приватизирани национални активи в ръцете на вишата комунистическа номенклатура. Апаратът на компартиите и на техните специални служби представляваше най-организираната – често единствената  добре организирана – група в обществото, която бе подготвена за участие в процеса на раздържавяване. В България и страните, които не разполагаха с опитни алтернативни екипи от реформисти, този процес протече на практика изцяло под контрола на бившия партиен апарат и специалните служби. Продължилата години политическа борба между силите на бившия режим и демократичните сили осъди страни като България на дълги години институционална неефективност, през които елитът на бившата партия и ДС спокойно разиграха стратегията на овладяване на икономическиа живот в новите условия. Те използваха слабостта на новоучредената демократична държава за своите цели – източване на банките и индустриалните предприятия с цел овладяването им на нищожна цена в един следващ цикъл на кризисно разпродаване на държавната собственост.

Основната цел на тази статия не е припомняне на добре известните факти от процеса на “вземане на абордаж” на държавата и икономиката от новоучредената посткомунистическа олигархия през 1990-те години и след това. Нашата цел е да видим по какъв начин основните идеологически формули и “пароли” на посткомунистическия преход съдействаха за тази успешна трансформация на посткомунистическите елити в нова олигархична инфраструктура на властта и богатството. Паролата “бърз преход” бе първият ключ към този процес. Паралелното осъществяване на институционалните и икономическите реформи откри прозорец за свободно действие на посткомунистическия апарат поради понижената ефективност във функционирането на националните институции в преход. Колкото по-ефективен и бърз бе политическият преход – с толкова по-малко време разполагаха бившите служби за реорганизирането си в частни корпорации и приватизирани активи на бившата комунистическа държава. Колкото повече време продължаваше политическият преход – толкова повече ресурси за криминално овладяване на икономическата система получиха бившите апаратчици и висши милиционери. Проблемът тук не е в “бързия преход”, а в едновременното, симултантно протичане на институционалния и пазарния – икономическия преход. Необходимо ли беше да се бърза толкова с трансформацията на стопанството? Защо всичко трябваше час по-скоро да стане частна собственост? Защо една Австрия може да поддържа икономика на благоденствие при положение, че по-голямата част от индустриалните й активи са държавна собственост през последните 60 години? Не беше ли възможна поетапна реформа на селското стопанство, индустрията и пазарното ценообразуване в една страна като България, където огромната част от населението не отговаряше на условията за бързо придобиване на пазарна икономическа култура?

Тези въпроси бяха задавани от различни страни, включително от авторитети като Джон Кенет Гълбрайт, но не бяха чути нито от реформистките елити, нито от техните международни съветници. Хегемонията на неолиберализма фокусира вниманието въру надбягване с времето за най-бърза приватизация, най-малка държавна намеса, най-бързо стартиране на пазарния механизъм, най-ниска инфлация, най-нисък бюджетен дефицит и т.н. Най-популярният лозунг – “държавата е лош стопанин” – допълнително сковаваше и без това скованата институционална инфраструктура да реагира адекватно на заграбването на икономическите активи от добре организираната посткомунистическа олигархия. Ние не можем да поправим със задна дата неудачната стратегия за омаловажаване на държавните политики на прехода за сметка на абстрактната абсолютизация на “свободния пазар”. Необходимо е обаче да разберем отрицателните ефекти, които тази стратегия имаше върху преходната държава и общество, за да можем да развиваме адекватни политики спрямо съвременната държава и общество, които обитаваме.

Хиперболизацията на ролята на “свободния пазар” като независима – “невидима ръка”, независеща от корегиращата роля на държавата е некоректна преди всичко към самия създател на метафората за “невидима ръка” – Адам Смит. В “Богатството на народите” Смит изрично подчертава значението на двата основни механизма, чрез които се реализира свободния пазарен обмен – моралните ценности на общността и реда и  закона, налагани от “нощния пазач” – ограничена в пълномощията си, но ефективна държава. Моралният авторитет е изключително важен регулатор, който отграничава пазарната конкуренция от дарвинисткия естествен подбор в природата. Агентите на пазара се състезават в рамките на установения от традицията и морала кодекс на междуличностни и общностни отношения. Обществената действителност по времето на Смит предопределя локалния – регионалния обхват на пазарните взаимодействия, което прави общностните морални регулатори ефективни в поддържането на умереност и баланс в отношенията между хората на пазара. Държавата, макар и минимална по замисъл – за да не ограничава прекомерно свободата на гражданите – е силна и ефективна в създаването и налагането на общозадължителните норми на пазарно поведение.

Индустриализацията в ранния 19 век извежда пазара от локалните му измерения и му придава национален мащаб. Това отслабва ролята на моралните регулатори и поражда крайностите на ранния капитализъм – свръхексплоатация на пауперизирания пролетариат и бързо развитие на теориите и практиките на класовата борба. Това налага постепенно разрастване на регулативната роля на държавата – с трудовото законодателство, с гарантиране имунитетите на работническите организации – синдикати, с установяване на определен порядък в индустриалните отношения между работодатели и наемници. Този процес кулминира в кейнсианския модел за държавно регулиране от 30-те – 50-те години на 20 век, който представлява отговор на катастрофичните следствия от Голямата депресия след 1929 г. Капитализмът – пазарът вече представляват една високоорганизирана и концентрирана корпоративна структура, където “свободната конкуренция” често означава катастрофичен сблъсък между мощни икономически агенти. Затова държавата поема една умерена отговорност за посредничество между различните корпорации – на бизнеса, между бизнеса и организирания труд и т.н.

Няма свободен от регулация пазар. Моралът  и законът са инструментите, чрез които пазарът се отличава от закона на джунглата – където по-силният има правото просто да погълне по-слабия. Парадигмата на посткомунистическия преход премълча този факт в полза на акцентирането върху негативната роля на държавата – “лош стопанин”. Тази идеологическа де-легитимация на държавата изигра важна роля в приспиването на обществото спрямо разграбването на държавната собственост чрез “великата криминална революция” на посткомунистическия елит. Хиперболизирането на пазара в прехода не е резултат на “конспирация” или зложелателство на Запада спрямо посткомунистическите общества. То е резултат на следните обстоятелства. Първо, законовата регулационна рамка на държавата спрямо пазара на Запад е реалност от столетия – тя се подразбира и от гледна точка на западния манталитет изобщо не е необходимо да се подчертава. Затова в страни като Чехия и Унгария това “подразбиране” – продукт на принадлежността им към Запада – доведе до относително ефикасен институционален контрол върху икономиката на прехода. У нас, както и в други незападни общества това “подразбиране” не се състоя и реториката на “свободния пазар” и “държавата – лош стопанин” бе възприета и прилагана буквално – и с катастрофални последици.

Второ, влиятелни кръгове на Запад наистина се опасяваха от възможна реваншистка болшевишка вълна срещу демократизацията на бившия СССР и затова настояваха за бързо декомпозиране на икономическата основа на тоталитарния комунизъм – централизираната държавна собственост. На този етап криминализацята на процеса на раздържавяване не ги притесняваше особено много. Трето, процесът на глобализация генерира силна утопична идеологическа вълна срещу националната държава. Тя бе разглеждана като отживелица, като генератор на национализъм и нетолерантност. “Залезът на националната държава” бе господстващ лозунг на поредната интернационалистична утопия, обхванала либералните кръгове на Запад. Тези либерални кръгове оставаха слепи за простата истина, че именно кризата на крехката национална държава в посткомунистическия и в Третия свят създаде предпоставките за разрастване на междуетническите и междуобщностни конфликти, водещи до етническо прочистване, общностен разпад и геноцид като пряко следствие на глобализацията. Затова и натикването на държавата в ъгъла се разглеждаше като естествен елемент на посткомунистическата еманципация от тоталитарния държавен контрол над обществото. Липсата на мярка във всяка промяна е причинила повече страдания от което и да е статукво.

Идеологическите и стратегически дефицити на “парадигмата на прехода” станаха очевидни за броени години през 1990-те. Кризата на посткомунистическата държава отвори огромно пространство на институционален, икономически и ценностен вакуум, който не можеше да бъде запълнен от утопията на “свободния пазар”. Причините за това не са свързани само с отсъстващата институционална и морална регулация на пазарните отношения. Подобно на всяка обществена реалност, пазарът е не само структура, но и култура на обществените взаимодействия. Маркетизацията – навлизането на пазара в социалната тъкан – е процес на постепенна адаптация на хората и общностите към ценностите и нормите на пазарната размяна. Посткомунистическият човек се изправи напълно беззащитен пред логиката на внезапно нахлулия пазар. Той не можеше да притежава компетентността и културата на финансовите транзакции, поради което мошеническите финансови пирамиди си присвоиха спестяванията му. Той не знаеше как да се държи на пазара на труда, не разбираше как функционират цените на пазара и т.н. Посткомунистическият човек излизаше от една примитивна социална йерархия и структура на тоталитарен контрол, където почти всичко, което не е задължително е забранено. Това бе един черно-бял свят на еднопосочни зависимости, в който държавата отпускаше, лишаваше, отмерваше и контролираше всеобхватно ресурсите, достъпни за нейните поданици.

Модерният капитализъм е много по-сложен свят, в който успехът е продукт не на послушание спрямо Партията, а на добре изграден личен житейски проект в гъвкаво регулираната среда на либералната държава. Това обстоятелство превръщаше мнозинството от населението на посткомунистическите традициони общества в жертви на промяната. Печелившите бяха добре организираните – единствено организираните елити на стария режим. Те имаха експертизата, парите и информационната инфраструктура да преобразуват своя политически контрол върху обществото в приватизиран икономически контрол – и оттам отново да поискат политическата власт в нововъзникналата обществена реалност. В България те организираха “мутренската революция” на овластяване на мрежите от примитивни представители на силовите спортове в мощни групировки за насилие, сплашване и ограбване на обществото. Силовите групировки бяха инструментът за обезсилване на държавните институции и налагане на “закона на джунглата”, зад който протече “великата криминална революция” – трансформирането на общественото богатство в частна корпоративна собственост.

Тази криминална революция не просто обезвласти гражданите в стремежа им за създаване на едно ново, по-справедливо общество. Тя деградира обществената тъкан на много по-дълбоко ниво – разрушен беше самия фундамент на едно модерно общество – нормативния договор между обществото и държавата. Законите, нормите, процедурите – това са механизмите на гражданската солидарност в модерното общество. Ако гражданинът има права – държавата трябва да има задължения. Правото на гражданина се обезпечава от институционалния ангажимент на държавата. Посткомунистическият разпад на държавността – многократно усилен от номенклатурната криминална революция – доведе до разпада на модерната обществена солидарност. Държавата не можеше да поддържа обществения ред срещу развилнелите се мутри – това причини криза на сигурността на гражданите, семействата, общностите. Никой не гарантираше собствеността, честта, частния и обществения живот на хората. Деградираха – в някои отношения неузнаваемо – образованието, здравеопазването, администрацията, полицията. Икономическата разруха срина пазара на труда. Хората започнаха да търсят алтернативни форми на обществена солидарност.

Ако модерната държава не функционира, единственият път към обществената солидарност е възкресяването на общностните механизми на традиционното общество. Но историята няма заден ход. Всяко възкресяване на миналото е имитация – карикатура на отмрели обществени форми и отношения. В посткомунистическа България бе невъзможно да се съживи патриархалното семейство или селската задруга. Затова във вакуума на деградиращото модерно общество възникнаха псевдо-патриархални форми на обществена йерархия, солидарност и контрол. Криминални банди и властни мутри подчиниха малки и средни по размер градове и села на своя произвол. Появиха се първа частна община Несебър, братя Галеви в Дупница, циганските мародери цар Киро в Катуница и Дон Цеци в Златица … Те малтретираха общността и същевременно я … пазеха от други криминални групи. Този процес на дегенеративна де-модернизация – ре-феодализация стопи ресурсите на обществото да се адаптира към реалностите на съвременния свят и изпрати България за дълго в сумрачните периферии на неразвиващия се свят.

Водещите стратези на Запада осъзнаха капана на едностранчивия “пазарнистки” подход към процесите на демократизация и глобализация на модерния свят. През 2002 г. Томас Кародърс публикува статията “Краят на парадигмата на прехода” (“Journal of Democracy”, January 2002, Volume 13, Number 1), в която пригледно са изложени основните дефицити на западната представа за демократизация на посткомунистическия свят. Осъзнал илюзорността на своята визия за “край на историята” от ранните 1990-те години, Франсис Фукуяма публикува своето добре обосновано предупреждение срещу де-институционализацията на глобалния свят и срещу идеологията за “края на националната държава” (StateBuilding: Governance and World Order in the 21st Century. Cornell University Press, 2004). Основно предусловие за членство в ЕС за бившите страни от Източния блок бе не “свободния пазар”, дефиниран в анти-етатистки дух, а способността на националната държава да управлява и администрира обществената действителност на нивото на комплексния пост-индустриален капитализъм от 21 век.

За съжаление светогледът на политическите, стопанските и интелектуалните елити на посткомунистическите общества – особено на по-неразвитите сред тях – продължава да бъде доминиран от примитивната черно-бяла логика на неолиберализма. Но това не е епистемологичен проблем – въпреки, че провинциалното равнище на познание на социалната, включително икономическата теория предполага подобно опростителско възприемане на съвременните обществени реалности. Господството на неолиберализма е димна завеса, зад която успешно се разгръща криминалния олигархичен контрол върху българската държава и общество чрез системата на частните монополи.

 

Щом държавата е “лош стопанин”, на нея трябва да се плащат минимални данъци – за предпочитане “плоски”, за да се подкрепят инвестициите, които частният сектор прави в икономиката (с освободените от данъци приходи). Бюджетът трябва да е без дефицит – ако е възможно с излишък в края на годината, който да се преразпредели по усмотрение на правителството – т.е. без парламентарен контрол. Ниският бюджет означава ниски социални разходи – за пенсии, за здравеопазване, за образование. Мизерните пенсии са огромно перо в ограничения бюджет, защото пенсионните фондове се крадат безмилостно на няколко пъти след 1989 г. На практика трудно можем да говорим за пенсии, а за социални помощи за възрастните хора. Макар и силно рестриктивен, бюджетът на България отделя за здравеопазване около 4%, за разлика от 5-6-6,5 % в другите европейски страни. Голямата част от тези измъчени 4% се набират от преките вноски за социално осигуряване на работници и служители. Въпреки това, посещението на медицинско заведение все по-често и по правило е свързано със заплащане на получените услуги “от джоба” на пациента. Причината е системната широкомащабна корупция. Аналогично е състоянието на целия сектор на социалните услуги. Ако се оплачете на икономист неолиберал от това, ще чуете добре познатото – държавата е лош стопанин, идете на пазара.

 

Е, добре, нека идем на пазара… Където господстват частните монополи. Едрият български бизнесмен с номенклатурен произход по принцип не е пазарен агент. Той прави пари чрез изнудване на държавата чрез системата на олигархичен контрол върху политическите решения. Най-видимите частни монополи са в енергетиката – където функционират в пряка връзка с руския енергиен монопол върху България. Но на практика повечето значими стопански сектори са подконтролни на частния монопол. Въздухоплаването е в ръцете на ТИМ, затова ниско-бюджетните авиолинии нямат място в българските маршрути. ТИМ контролира и зърнените силози – опитайте се да изкарате цените на зърното “на пазара”. Примерите могат да се продължат. Българската икономическа система държи държавата в роля на неолиберална мащеха за обикновения гражданин и на покорна слугиня на олигархичния корпоративен бизнес.

 

Тази икономическа система свива примката около шията на всяка стопанска или гражданска дейност, която не се вписва в рамката на олигархичния контрол върху завладяната от организираната криминална олигархия държава. Пада качеството на образование, здравеопазване, култура. Дребният и среден бизнес все по-трудно свързва двата края. Свива се пазара на труда – нараства безработицата в една страна, напусната от около 20 на сто от своите по-млади и активни граждани през последните 20 години. Обезкръвеното общество и обезсилената държава генерират нови вълни на емиграция. Демографската структура е необратимо дегенеративна с нарастващи пропорции на застаряващо, зле образовано и маргинализирано население. Нарастват гетата, маргинализираните общности, запустяват социално и икономически цели региони.

 

Идеологическата ограниченост на неолиберализма го превръща в удобен инструмент за завладяване на държавата и контрол върху обществото от страна на паразитиращата посткомунистическа олигархия. Удобството се крие в целеполагането на неолибералната доктрина. Колкото по-минимална държава – толкова по-добре. Колкото по-ограничен и балансиран бюджет – толкова по-добре. Колкото по-малка социална държава – толкова повече пари за икономически растеж. В кейнсианската доктрина социалната държава не е външен ограничител на растежа, а органична част от цикъла на взаимодействие между пазара и държавата, генериращ икономическо развитие и растеж. Колкото повече пазар – толкова по-голямо обществено богатство. Колко повече пазар? Къде е днес българския пазар, след въвеждането на 10 на сто плосък данък и редуцирането на бюджета и социалните плащания до минимум? Българският пазар е в депресия. Защо?

 

Основният дефицит на неолиберализма е във формулирането на цели, които са от абстрактно-икономически порядък и нямат нищо общо с реалните потребности на развитие на човека и обществото. Днес българското общество наподобява едно разширено семейство, в което 2-3 души са починали, 3-4 са емигрирали, 1-2 са безработни, почти всички са болни, 2-3 са неграмотни, включително единственото новородено дете. На фона на всичко това главата на семейството шумно се хвали, че няма нито да дава, нито да взима от някого. И не се знае колко дълго ще се хвали, че няма да дава… Има ли такова безобразно семейство по света? Едва ли – освен в гетото… Но има такива страни, общества, държави като България. Причината е все по-отсъстващото съзнание за обществена солодарност, обществена справедливост и подчинение на целите на общностното съществуване на развитието на човека. Ако искаме да обитаваме едно съвременно европейско общество от 21 век, време е да започнем процеса на неговото изграждане върху адекватна основа – върху поставянето на човека като цел на общественото развитие. Хегемонията на абстрактното икономическо целеполагане трябва да се замени с хегемония на целите на човешкото, общественото развитие.

 

Социалната доктрина на християнството е категорична относно смсъла на човешкото съществуване, смисъла на общуването между хората и смисъла от съществуването и развитието на обществото. Чрез живота си човекът трябва да заслужи своето спасение и да се завърне при своя небесен Баща. Обществото трябва да подпомага този процес като създава максимално благоприятни условия за осъществяването му, а не да му пречи. Ако се обърнем към доктрината на светския хуманизъм ще видим аналогично целеполагане – според Кант човекът е цел на мирозданието, той не може да се третира като средство – било то и на най-примамливата икономическа или политическа идеология, доктрина, цел. Ние трябва да употребяваме свободата да различаваме добро от зло, с която сме надарени, за да изградим своето общежитие с оглед преследването на тази цел – максимално осъществяване, максимално добро саморазвитие на човека.

Отказът от пазарния фундаментализъм и от поставянето на абстрактни икономически цели в центъра на обществения живот не означава възраждането на илюзии от социалистически или друг егалитаристки характер. Поставянето на човека в центъра  на обществения живот не означава носене на човека на ръце от общността, от държавата. Християн-демократическият принцип на субсидиарността добре изяснява баланса между лична отговорност и обществена солидарност. Справедлиостта не е идентична на утопичното всеобщо равенство. Между различните хора равенство може да има в правата им спрямо управлението на общността, но не и в резултатите на тяхната дейност. Как би следвало да изглеждат отношенията между човека, обществото и държавата в периода след посткомунистическия преход от гледна точка както на християнския, така и на светския хуманизъм?

 

Първата належаща стъпка на промяна е възстановяването на социалната, икономическата и културната легитимност на държавата. Не, не става дума за раздуване на и без това раздутата и неефективна администрация. Не става дума за нарастващо харчене на пари, които не са на разположение на обществото. Никой от нас няма желание да води страната си по пътя на днешна Гърция например. Това, за което говорим е възстановяването на ролята на държавата като субект на ефективни публични политики и стратегии, насочени към промени в полза на обществения -публичния интерес. Основен акцент в анти-етатисткия патос на неоконсерватизма – неолиберализма е дефиницията на публичния интерес като сума от многообразните и разнопосочни вектори на частния интерес. Не съществува никакъв видим публичен интерес, отделен от сумата на частните интереси. Тогава държавата е просто агенция за калкулиране на автоматичния баланс на тези частни интереси, който всъщност е интереса на обществото като цяло.

 

Ние обаче знаем, че общностния – обществения интерес съществува извън простата механична сума на частните интереси. Съществува национален интерес. Той е свързан със съхранението и продължението в бъдещето на нашата обща идентичност. Националният ни интерес изисква ние да бъдем част от съвременна Европа и западния свят, независимо от това, че най-крупните частни интереси немилостиво ни теглят в посока на възстановен руски монопол върху българската енергетика и българската държава. Не дай си Боже балансът на интересите на крупните посткомунистически мошеници да се припознае като български национален интерес! Москва, чалга, мутренска етика и естетика – това е днес “равновесието” на частните олигархични интереси, което дава уродливото външно лице на България.

 

Още мислителите на Просвещението са разбрали, че е необходим специфичен публичен най-малък общ знаменател – държавата, за да се реализира свободата на индивидите. Затова всяка личност трябва да обживее най-малко два основни типа роли – ролите на частния живот (професия, семейство, хоби, религиозна принадлежност) и публичните роли, където личността се изявява като гражданин – в грижата си за обществения интерес. Днешната българска държава трябва да бъде общност на публичния интерес, където се пресичат гражданските и обществените стратегии за национално развитие и благоденствие. Публчните политики са инструментите на това развитие и благоденствие. Обществото разполага с три основни механизма за възпроизводство – пазара, гражданските инициативи и държавните политики. Държавата трябва да върши всичко това, което не могат да свършат пазара и гражданското общество.

 

Съвременна Америка е пространство на най-ефективната възможна маркетизация на отношенията в обществото. Не е случайно, че в Америка скептицизма към нарастваща роля на държавата е най-силен – просто защото пазарът доста ефективно поема ролята на определящ механизъм за обществено възпроизводство. Но дори и в Америка пазарът не може да има всеобщ характер. Средното образование е обект на централизирана федерална политика – и е безплатно. Въпреки консервативните протести, прездентът Обама въведе национална система за здравно застраховане – защото пазарът на застраховките оставя милиони граждани без легитимен достъп до здравна помощ. Кризата на ипотеките и на Уол Стрийт от края на 2008 г. показа, че когато държавата спре да регулира частните финансови транзакции, предприемчиви мошеници като фон Мадоф започват все по-силно да контролират пазара на ценни книжа. Когато рухна борсата – всички обърнаха глава към финансовата помощ на федералното правителство (т.нар. bailouts). Формулата “пазар – колкото може, държава – колкото трябва” е всеобщо правило, макар че съотношението пазар – държава навсякъде е различно.

 

Пазарът е обществен процес в развитие и той обхваща с различна скорост и успех многообразието от стопански и социални дейности на хората в обществото. Най-лесно се маркетизира обикновената търговия – на следващия ден след краха на комунизма по улиците тръгнаха продавачите на обикновени ежедневни стоки и дребни услуги. По-трудно се маркетизират по-сложните технологични дейности  във фнансите и индустрията, а най-трудно се поддават на пазарна регулация сложните съставни от гледна точка на различни интереси дейности в образованието, здравеопазването и културата. Целеполагането в тях е много трудно да се вмести в простия баланс на предлагането и масовото потребление. Или не – не е трудно, ако се задоволявате с най-примитивните образци на чалга-културата.

 

Маркетизирането като процес на развитие от простите към сложните съставни дейности и интереси е в пряка зависимост от разгръщането на модерната пазарна култура сред преобладаващата част от населението. Нека си припомним още веднъж финансовите пирамиди от 1990-те години, огромният брой измамени от корпоративни агенти (телефонни компании, топлофикация, енергоснабдяване и т.н.) наивници, които не знаят и не умеят да подписват двустранен договор, щурмът на целокупния народ да инвестира в строителство – за българина инвестицията е синоним на подредени една върху друга тухли… Липсата на пазарна култура и пълният отказ на държавата да регулира стартовите условия на пазарната игра доведоха в кратки исторически срокове до концентриране на националното богатство в ръцете на една малобройна олигархия и до радикално поляризиране на обществото между тази олигархия и огромен брой обедняващи хора с много малка средна класа помежду им. Затова държавата трябва да влезе навсякъде, където пазарът не може да навлезе ефективно, или функцонира в полза на частна монополизация на националната икономика, в полза на олгархията и нейната мутренска прислуга.

 

Кои са публичните политики, които българската държава трябва спешно да развие, за да прекърши дегенерацията на българското общество и за да защити перспективния национален интерес на България? Първият кръг публични политики трябва да водят до забавяне – по възможност обръщане на негативните демографски процеси в страната. Ниската раждаемост, лошото здравно обслужване и интензивната емиграция осъждат България на самоунищожение. Вече 20-25 години ние изпращаме в емиграция най-образованите, най-предприемчивите, младите и способните български граждани – просто защото  няма какво да им предложим тук. Около 2 млн. души напуснаха страната през последните две десетилетия и процесът продължава. Въпреки това имаме един от високите дялове младежка безработица в Европа. Какво означава това? Че българският пазар не създава работни места за тези, които са най-нужни за бъдещето на България.

 

Чака ни бъдеще на все по-големи дялове пенсионери и все по-малко на брой работещи млади и на средна възраст хора, което означава растящи данъци и ерозия на стандарта на живот. Това допълнително ще ускорява емиграцията. Какво да направим? В обозримо бъдеще не можем да се конкурираме нито с европейските заплати, нито с възможностите за професионална реализация, предлагани от Запада… Когато през 1949 г. се създава държавата Израел, в тогавашна Палестина живеят само малцина на брой евреи ентусиасти и пристигналите оцелели от Холокоста в Европа. Жизнено важно е да се привлекат евреите от другите континенти и преди всичко от Америка. Но какво да им предложи младата държава на фона на изобилието, с което те са свикнали? Ето какво – Израел им предлага силна обществена солидарност, най-добрата система за здравеопазване в света, високо уважение към статута на израелския гражданин, мощен обществен договор между гражданина и държавата. Тези, които търсят високи индивидуални постижения остават в Америка. Тези, които търсят комфорта на общностната солидарност отиват в Израел. Но и двете категории евреи работят за успеха на своята държава – вън или вътре в нея.

 

Огромно значение има възстановяването на доверието на българина към неговата държава, очакването, че в България утре ще се живее по-добре отколкото днес. Нека не се заблуждаваме – такова очакване днес няма и сред най-наивните наши съграждани. Преди да възстанови съсипаната национална инфраструктура – физическа и институционална – българската държава трябва да възстанови гражданската справедливост и обществената солидарност между гражданите. Ефективна администрация, действащо образование и здравеопазване, правосъдие, ред и закон. Тогава хората ще повярват, че нещата се променят и ще поемат ангажимент към процеса на промяна. Следват ефективни политики на регионално развитие и възстановяване на рухналите региони и населени места – с привличане и генериране на инвестиции, с отключване и стимулиране инициативите на местните хора. Необходима е здрава ръка за обръщане процеса на гетоизация на малцинствата и специфични интеграционни политики за образование, заетост и де-криминализация на маргиналните общности.

 

Необходимо е радикално обновяване на самата държава. Днешната българска държава е немощен прислужник на организираната посткомунистическа олигархия – престъпна мрежа, извираща от самата държава. Прекъсването на олигархчния порочен кръг на източване и съсипване на държавата не е по силите на самата държава без силна гражданска – обществена подкрепа. Реформата на публичната администрация в пряка връзка с преобразуването на политическата инфраструктура на държавата е важен източник на ресурси за преодоляване на националната криза. Между 2002 – 2010 г. националният доход на глава от населението в Турция се утрои – от $ 3 500 на $ 10 500. Причините за това са многообразни, но най-важната сред тях е ефикасната борба на правителството на Реджеб Ердоган с корупцията. Умерените ислямисти в Турция тръгнаха срещу корупцията като борба с греха, но постигнаха впечатляващи съпътстващи икономически резултати. България чака своя Ердоган – без да знае дали ще го дочака.

 

Важна цел на промененото съотношение между обществото и държавата е преодоляването на визията за социалната държава като бреме, забавящо развитието. Инвестицията в здраве, знание и обществена солидарност е най-сигурната, макар и дългосрочна инвестиция. Създаването на комфортна обществена среда за обитаване, стимулирането на младежката заетост, развитието на ефективни социални услуги ще првличат хората към кариера и перспективен живот в България, вместо да ги гонят от  страната както днес. Ефективната социална държава е израз на национална солидарност и перспектива за гражданина в неговата собствена страна и в неговата собствена среда.

 

Държавата сама по себе си няма да се справи с този пакет от амбициозни задачи ако не бъде подпомогната от гражданското общество. За съжаление в днешна България то е фрустрирано и изтласкано в периферията на обществения разпад. Безнадеждността на общностния ни живот засилва рефлексите на културата на зависимостта, която разглежда държавата и властта като нещо чуждо, независещо от самите нас. Огромен обществен потенциал се похабява в отчаянието на лична и общностна основа, че нещо може да се промени, да се подобри. Откъде може да дойде една вълна на морално възраждане, на обновление на гражданските инстинкти за съзидание? В България боледува не само политическия и стопанския елит, поразени от олигархичен контрол. Боледува и интелектуалния елит на нацията. Нормално ли е да слушаме от интелектуалци вопли на отчаяние, че няма ценности? Все едно хлебарят да се оплаква, че няма хляб – не е изпекъл, затова няма. Нали интелектуалците трябва да произвеждат ценности!

 

Обновената морална среда ще мотивира широки обществени слоеве към по-активен живот. Защо 2 млн. български пенсионери живеят в глухо отчаяние? Защо няма инициативи за взаимопомощ сред тях – те биха могли да помогнат на себе си, ако не на другите с активно организиране на собствения си общностен живот, въпреки мизерията, в която са поставени да живеят. Не съществува нито гражданска, нито държавна младежка политика, семейна политика, политика за насърчаване на раждаемостта. Как се отглеждат деца в среда на несигурност, безработица, ерозия на семейните ценности в полза на мутренската чалга-култура?

 

И последно – но основно по значение: нито една от тези обновителни политики на държавата и гражданското общество не може да се реализира без стратегия на национално стопанско възраждане. Доверявайте се на пазара – нищо лошо в това, но нека свършим и нашата работа за създаване на благоприятни условия за пазарен растеж. Необходимо е създаването на национален модел за икономически растеж, който да постави приоритети на развитие и да оползотвори максимално наличните национални ресурси – човешки, технологични, финансови. Без правила, закони и стратегии пазарът е или абстракция, или закон на джунглата. Как можем да се развиваме при настоящите обстоятелства – руски енергиен монопол със свръхцени на енергията, система от частни олигархични монополи, източваща безпомощната държава и липса на елементарна обществена солидарност за преследване на общи, публични национални цели?

 

За някои втренчени в самоопределението си като “леви” или “десни” горните редове може да се привидят като призив за движение “наляво”. Не, господа – това е призив за освобождаване от порочните кръгове в днешната българска обществена действителност. То има шанс ако се превърне в обект на консенсус между всички крила на политическия и гражданския спектър. От там нататък можем да спорим за мястото и размерите на пазара и държавата, можем да се състезаваме за различни приоритети и дефиниции на приоритети. Неолиберализмът – пазарният фундаментализъм – унищожава реалния плурализъм на политическия дебат. Левите и десните се сляха в преклонението си към пазара и се обезсмислиха като политически елити в съдържателния смисъл на думата. Отказът от пазарния фундаментализъм и прехода към едно отворено общество като възможни баланси между пазара, държавата и гражданското общество ще възкреси политическия дебат и ще възроди различните подходи – леви и десни – към политиката. Защото по предрешениете догми на една утопия не може да се спори. Време е България да се освободи от примитивните догми на поредната идеологическа утопия – неолиберализма, наложена на българското общество и скриваща реалните предизвикателства на действителността.   

Вашият коментар

Filed under Uncategorized