Офицерството от резерва и българската модернизация

Фейсбук, 2 януари 2022 г.

Избирането и – особено – преизбирането на Румен Радев създаде атмосфера на приповдигнатост и завишени очаквания сред определени среди на офицери (предимно от резерва), които споделят радикални политически възгледи, русофилски убеждения и/или непримиримост към принадлежността на България към НАТО и ЕС. В мрежата твърде често се срещат техни категорични изказвания в подкрепа на военния министър Янев, отхвърлил възможността за разполагане части на НАТО у нас.

Офицерският корпус в България бе категорично отстранен от участие в политическото управление на БКП след 1966 г., когато Тодор Живков се уплаши от опита за преврат срещу него на известния бивш партизански командир Горуня във Враца. Партийно-политическата „просвета“ в армията бе изцяло фокусирана върху необходимостта войската да бъде изпълнителна и вярна на „Партията“ и – още повече – на Москва.

Очевидно, 32 години са се оказали недостатъчен срок за преодоляване на това промиване на мозъци, практикувано в редиците на БНА по време на комунистическото управление. За това без съмнение допринася и рязкото съкращаване на българската армия, системното й недофинансиране от бюджета по време на управлението на редица кабинети на посткомунистическата олигархия, уволняването и снижаването на обществения статут на значителна част от офицерството.

Всичко това стимулира настроения на носталгия към „славното минало“, когато офицерството бе отчасти привилегировано съсловие при комунистическото управление, а връзките и партньорството със съответни части на съветската армия бяха ежедневие и пораждаха близки, включително неформални контакти.

Очевидно голямата част от високопарните приказки на настоящия военен елит за социализация на армейските структури към ценностите и възможностите, предоставяни от атлантическата общност се оказват илюзорни. Това, разбира се, в още по-голяма степен се отнася до корпуса на офицерите от резерва.

Изборът на Румен Радев и заобикалянето му от ръководен екип, съставен предимно от офицери очевидно създава реваншистки настроения сред значителна част от офицерския корпус – от резерва или на активна служба. Победата на Радев се преживява като „идване на нашето време“, като време за реванш и възстановяване на ценности и практики от „добрите стари времена“.

Оказва се, че редица бивши офицери членуват или най-малкото симпатизират на радикални националистически и русофилски формации, в чиито програми официално се поставя искането за реставрация и пълно обръщане на Изток на българската държавна политическа принадлежност.

Всичко това без съмнение е известно на „Дондуков“, нещо повече – то може би носи удовлетворение и обнадеждава екипа на сега действащия президент да засилва – включително и публично – своите антизападни и проевразийски позиции.

Цялата тази вълна на отрицание на българската национална принадлежност към западния свят се официализира и се превръща в държавна политика благодарение на подкрепата, която проруските – проевразийски позиции около Радев получиха от т.нар. либерална – или градска десница, от хора и организации, които претендират да са част от демократичната общност на България. За съжаление, цената за това ще се плаща далеч не само от тях, а от българското общество и държава като цяло.

Честита Нова година!

Фейсбук, 1 януари 2022 г.

Честита Нова година! Пожелавам ви да съхраните здравето си, свободата си и мечтите си! Желая ви да постигнете успех в плановете си – до известна степен! Част от нереализирания успех трябва да остане като мотивация за бъдещи постижения и нови успехи.

Желая ви да виждате света в неговото многообразие и красота, а живота като предизвикателство, което се отплаща най-щедро на тези, които не се страхуват да живеят! Пожелавам ви да можете да гледате на света и през очите на тези, които обичате, с които се състезавате и които понякога с гняв отхвърляте!

Пожелавам ви да избегнете капана на всички заблуди, в които попадаме по свое желание или по желанието на другите! За да бъдеш свободен трябва да разбираш. За да разбираш трябва да знаеш. Когато знаеш, трябва да помниш – компромисът със свободата е ней-нелепото решение, което всеки от нас може да вземе на различен етап от живота си. Непрекъснато ще се опитват да вземат свободата ни – и в много от случаите ще успяват. Тази битка е без край. Да си пожелаем успех!

Да съхраним Любовта и да подминем с равнодушие омразата! Бъдете здрави и щастливи!

България – отново между изтока и запада…

Фейсбук, 24 декември 2021 г.

https://www.clubz.bg/122280-balgariya_stranata_v_koyato_iztokat_prodalzhava_da_gromi_zapada?fbclid=IwAR3vbxUNEMF51RI3xA4BA3uJpAa_WDx3kC5puxfO3aHJNQ-K9w199UN4ZqQ

Успехът на прозападното малцинство у нас след 1996 г. се дължи преди всичко на ситуационни причини, а компромисният характер на българската принадлежност към Запада се обуславя – освен всичко друго – и от слабостите на общата стратегия за преход след комунизма, която не постави необходимите акценти за модернизация като предусловие за стабилна пазарна и демократична инфраструктура.

Успешната модернизация на България в края на 19 и първата половина на 20 век (въпреки националните катастрофи) се обуславя както от мощния национален подем на Възраждането и Освобождението, така и от значимия принос на Кобургската династия за развитие на българската държава по моделите на централноевропейското – Хабсбургското политическо устройство. Компромисите, които Фердинанд прави с Петербург водят до мощно спъване на българската национална кауза и до задължителни провали. Който някога, по какъвто и да е начин се е опитвал да свърже България стопански и политически с Русия – задължителният резултат винаги е бил български национален провал.

Успешното присъединяване на България към НАТО и ЕС е резултат от поредица благоприятни, но ситуационни обстоятелства. Българското политическо движение за демокрация – СДС – бе разгромено през годините до 1994-95 и започна да се съживява едва на местните избори през 1995 г. Западът – включително Вашингтон – беше заложил на БСП и следеше елита на тази партия да не преминава определени червени линии на западен стратегически интерес. Русия бе слаба и компромисна, Газпром бе спрян от социалистическия премиер Виденов (в усилията си да придобие българската газова мрежа), а в средата на 90-те интегрирането на България в НАТО и ЕС бяха предположения от приказките на „1001 нощ“.

За щастие на българските европейци, бившите комунисти начело с Виденов се провалиха сензационно – но очаквано, предвид политиките, които водеха. Милошевич премина границите на западната търпимост с планираното изтласкване на албанците от Косово, което военната акция на НАТО предотврати. А българската подкрепа за военната акция на Алианса срещу Белград направи възможно и реалистично обсъждането на българското членство както в НАТО, така и в ЕС. Кабинетът на Костов свърши основната работа. Българското прозападно гражданско общество овладя общественото мнение в полза на прозападната интеграция на страната. Управлението на НДСВ просто завърши процеса на интегриране на България в НАТО и ЕС, въпреки подозираната проруска ориентация на бившия цар. Самата Русия до края на 20 и в началото на 21 век не се съпротивляваше твърде силно на българското членство в западните институции, очевидно правейки си сметката за използване на София като Троянски кон. Една добре направена сметка, между впрочем…

Ситуационното присъединяване към западните институции бе повърхностен поток, който течеше върху по-мощния, по-дълбок и структурен поток на продължаващата българска зависимост от Москва. Българското национално богатство бе разграбено от висшите милиционери, които преди 1989-та са се подписвали на специални места в Москва. Българската криминална революция, оглавена от мутренските групировки на фасадата повтаряше в основното великата криминална революция, започнала в Елцинова Русия и продължена в Путиновата вертикала на властта. Българската енергетика, българските служби за сигурност, кризата на българската армия и отбрана, цялостната структура на националния български истеблишмънт (елит, базиран на някакви институции) останаха под цялостен или частичен, добре прикрит руски контрол – корпоративен, разузнавателен, корупционен, културно-институционален. Двата потока се разминаваха диаметрално, но продължаваха да текат в коритото на една и съща, българска посткомунистическа река.

Конфекционният модел на посткомунистически преход, утвърден в източна Европа отразяваше основните постулати на господстващата метаидеология на неолибералния глобализъм. Бърза политическа реформа – демократизация (закъсняваща в България и други периферни спрямо централноевропейското ядро страни), паралелна пазарна реформа и въвеждане на „свободния пазар“, спазване правата на човека и … оттук нататък – „ори, мели, яж“. Просто и лесно, нали? Обществата в централна Европа мобилизираха своя културен потенциал на модерно гражданско развитие преди средата на 20 век и използваха два силни ресурса – алтернативен дисидентски елит като нова политическа класа и модерна традиция на публична администрация, възродена за целите на прехода след комунизма. Така, макар и трудно, Чехия, Унгария, Полша, Прибалтика се откъснаха от комунистическото си наследство и се приближиха до мечтаните европейски образци.

България – заедно с Балканите и част от постсъветското пространство имаше дефицит и на двата ресурса за промяна. Дисидентско движение в България нямаше, защото режимът бе изкоренил до основи всякакъв независим граждански живот след 1950-та… Елитът на бившите комунисти бе компрадорски и кастриран в потенциала си за държавотворство. Но бе достатъчно комбинативен за да осуети възникването на алтернативен елит в редиците на развиващата се, макар и противоречиво демократична общност. Публичната административна традиция на Кобургското наследство бе заличена в полза на съветската школа на източна имперска бюрокрация, съжителстваща успешно с по-старите културни наслоения на османската административна система. Резултатът – официален закон, официални институции и официален псевдопорядък на повърхността и фактическо битие на икономика и политика, социална структура и култура по модела на една източна сатрапия, организирана като мафиотска олигархия. Дори комунизмът имаше по-силни модернизационни импулси в сфери като икономика и образование. Посткомунизмът по източен образец водеше след себе си структурна демодернизация и – парадоксално – конфекционната западна стратегия за пазарна демократизация, течаща на повърхността, засилваше контрола в дълбочина на олигархичния криминален хаос върху обществото и върху имитацията на демократична държава. Демокрация без правова държава. Пазарна икономика без правна и институционална гаранция за ред. Гражданско равенство с мутренска бухалка за налагане на криминално осветена обществена йерархия – джунгла.

Оттук тръгнете към извода за прозападното малцинство и произточното блато в българското общество. До края на първото десетилетие на 21 век в публичния живот на България доминираха прозападни, проевропейски идеи и възгледи. След това мътната вълна на олигархичното управление, корупционната йерархия и разгръщащата се хибридна война на путинизма пометоха визията за европейско настояще и бъдеще на страната. Кризата на европейската идентичност, навлязла с културните войни на Запада допълнително разфокусира разделителната линия на съдържателния за българите избор – свободно гражданство и правова държава или мафиотска олигархия и имитация на държавност по модела на добре запомнената комунистическа управленска утопия на „човека от народа“ – другаря Живков и „малката и голямата правда“. Прозападните елити – без изключение – станаха „соросоиди“ (и по тяхна вина, не само поради хибридна пропаганда). Членството в НАТО и ЕС станаха банално статукво, все по-яростно проблематизирано от „националисти“, платени от Москва. Цивилизационният избор се оказа отново актуален – този път в полза на Евразия. Стигна се дотам, лидерът на „гражданите за европейско развитие“ да обслужи Кремъл с газопровод в полза на ключовия руски съюзник на Балканите – Сърбия, а българската държава да съсипе отношенията между София и Скопие в услуга на Белград… И само хубавите парички, идващи от Брюксел, в съчетание с някои други инцидентни благини като „Магнитски“ все още удържат България – макар и едва закачена за периферията – в редиците на Запада.

След „промяната“ от последната година и половина проблемите на българската прозападна идентичност се задълбочават. Не на последно място – поради съвместното упражняване на две роли от страна на държавния глава – новия силен човек в София Румен Радев. От една страна той бе припознат като лидер на поредното „народно въстание“ срещу корупцията и злоупотребата с власт. От друга – Радев винаги е бил неприкрит говорител на руския държавен интерес начело на българската държава. С призивите си за премахване на санкциите, със сервилното си отношение към Москва (спомнете си неговия прием на патриарх Гундяев). Защо се чудите, че инсталираният от него министър на отбраната в правителството на „продължаваме промяната“ е против разполагането на сили на НАТО в България? Промяната продължава, но никой не ви гарантира посоката на промяната. Начело с Радев посоката е евразийска – нека нямаме илюзии по този въпрос. „Останалото е мълчание“, казва накрая Хамлет, а Радев много иска да повтори тези думи – той да си действа, а ние да мълчим. Аз не искам да мълча, но не знам колцина останахме тези, които искат да говорят без да служат на ничий лагер в битката за дооглозгване на България… Колкото и да сме, има смисъл – знае се, дори един човек да споделя вяра в една идея, вярата остава жива. Остава ли жива вярата в европейското бъдеще на България в една епоха, в която самата Европа няма особено голяма вяра в себе си…?

Поредният „македонски въпрос“ – в ръцете на Румен Радев

Фейсбук, 20 декември 2021 г.

https://faktor.bg/bg/articles/kremal-opitva-da-vkara-poredniya-prepanikamak-v-otnosheniyata-ni-sas-severna-makedoniya

За съжаление, в преломни времена България отново се управлява от хора, за които е трудно да осмислят националния интерес в неговата перспектива при подобна сложна конфигурация и противопоставяне на мощни фактори в региона на Балканите.

Проблемите започнаха при управлението на ГЕРБ през 2019 г. когато Б. Борисов без видима на повърхността причина рязко промени поведението на държавата в отношенията със Скопие. След като в продължение на 2-3 години София се възползва от наложената върху Скопие политическа промяна, оглавена от премиера Зоран Заев, през октомври 2019 г. НС прие т.нар. „рамкова позиция“ за отношенията с РС Македония, която отново замрази двустранния диалог. Борисов не коментира този завой на 180 градуса, а го остави в ръцете на Каракачанов – „специалист по темата“ и на външния министър Захариева, която не притежаваше достатъчно опит и експертиза за да формулира ясно и логично българските претенции.

Днес поредният „македонски въпрос“ е в ръцете на съперника на Борисов – Румен Радев, но неговата перспектива за уреждане на един от най-заплетените проблеми на българското историческо и политическо наследство не изглежда по-убедителна от тази на предшественика му. Няколко души с дипломатическо CV влязоха по-плътно в обкръжението му и го убедиха, че ще може да излезе от порочния кръг ако премести смиловия акцент на двустранния спор от трудно обозримата ревизия на историята към правата на българите в македонската държава. Тези права наистина трябва да бъдат защитавани. Но тяхното регламентиране трябва да бъде финален акорд, а не увертюра в уреждането на отношенията между София и Скопие.

Върху българската позиция за отношенията със Скопие и в частност – за преговорния процес на РСМ за членство в ЕС – влияят поредица от фактори, които са повече или по-малко скрити от видимата повърхност. Определени столици в ЕС не бързат с разширяването на ЕС към Западните Балкани и оказват непублично влияние върху политическия процес на присъединяване на региона. Белград, затънал без обозрима перспектива в спор за признаване на Косово не би желал да види Скопие в ЕС преди своето собствено присъединяване, което се отлага за по-далечно бъдеще. Стратегията на Москва да увеличава влиянието си в региона преминава през засилване противоречията и конфликтите на балканските страни и извеждане на Сърбия отново начело в процеса на многостранния диалог в региона. За Вашингтон и Берлин обратно, интеграцията на Западните Балкани в хомогенизиран модел на сътрудничество, оказващ натиск върху Белград да избира между присъединяване и изолация е ключът към желаното бъдеще на балканския регион.

В този противоречив процес на сблъсък на съперничещи си интереси за България съществуват богати възможности да утвърди своето влияние както в отношенията с РСМ, така и в регионалния процес като цяло – в условията на една нова конфигурация, премахваща изолацията на София след един век маргинално геополитическо битие на Балканите. Уви, за тази цел се изисква политическа воля, експертиза, компетентност и независимост. Досега намръщената българска претенция на „рамковата позиция“ породи гняв сред македонците и покачи високо акциите на българофобите край Вардар. Белград лансира нова инициатива – Open Balkan – към която Скопие и Тирана ентусиазирано се присъединиха, след като преговорният им процес остава блокиран от София. Сръбският телеком стъпи отново в Скопие и заяви закупуване на голямата част от македонските кабеларки, които вече ще излъчват съдържание, внесено от Белград.

Загрижеността на Румен Радев за правата на българите край Вардар е сама по себе си похвална, ако би била част от една много по-широка визия за това какви са интересите и перспективите на българската официална политика към Скопие и в по-широк регионален контекст поне в средносрочна перспектива. На този етап имаме тежкото подозрение, че позициите на „силния човек“ в София се формират под противоречивото въздействие на нарастващ натиск за решаване на проблема със Скопие от запад, на съветници и съвети, повлияни от приориотети на североизток и на проекторешения дефинирани от малцина едностранчиво мислещи експерти по региона от едни тукашни дипломатически дружества. Какво ще произлезе от смесването на тези елементи в коктейла на предстоящите еднолични решения по темата – предстои да видим. Едно е най-вероятно за съжаление – отново работим „на парче“ и отново „отбиваме номера“. Пропуснахме златно време за поемане на инициативата и за промяна на статута на регионалните отношения в полза на едно ново и необратимо сближаване между България и Македония. Инициативата отново взеха тези, които живеят и властват от конфликта, а не от сътрудничеството между София и Скопие. Знание и опит ли не ни достигна или твърдост в защита на собствения ни интерес…

„Харвардска“ политическа теория?

Фейсбук, 17 декември 2021 г.

https://glasove.com/categories/na-fokus/news/kiril-petkov-i-negovata-kharvardska-politicheska-teoriya?fbclid=IwAR2gmbdnlq0Ymfwj6fruEsHo1yusfteqs4NFpJzeNMnSe1lWU0-Iivuf5PM

Ако тази политическа теория е харвардска, то нейният автор не е Кирил Петков, а випускници на елитния университет край Бостън, завършили няколко десетилетия преди него. Краят на комунизма бе договорен като консенсусен процес между Изтока и Запада, при който заварените източни елити сменят лоялностите си, но не и позициите си на върха на пирамидата. За разлика от нацизма, който бе разгромен, комунизмът си отиде до известна степен доброволно. И комунистическите елити трябваше да бъдат възнаградени за това. Разбира се, източноевропейските общества, които създадоха силни дисидентски активистки движения, излъчиха нови елити, поели политическата власт след 1989 г. Но икономиката остана в ръцете на червените апаратчици – почти навсякъде, може би с изключение на бившата ГДР. А това бе предпоставка за нарастващо влияние в бивша Източна Европа на старите съветски червени апаратчици, преформатирани като Елцинова олигархия и Путинова вертикала на властта.

За успешната релегитимация на старите червени източни елити (без съветския) обаче имаше някои неформални условия. На тях им бе позволено да заграбят националните богатства и да се превърнат в новата корпоративна бизнес и (донякъде) политическа класа ако поемат ангажимента да подкрепят новите правила на играта. Правова държава, либерална демокрация, системни, но цивилизовани мошеничества – мушенгии в рамките на допустимото за глобалната неолиберална власт и икономика на 21 век. Лоялност към колективния интерес на Запада – стопански, стратегически – и към идеологическите ценности на постлиберализма. Източно/Централно европейските тарикати на върха не станаха образцов прозападен елит – както не бяха и образцов просъветски елит. Но като цяло се справиха със задачата. С някои изключения – и България е едно от тях.

Управляващият червен елит в България се отърва с лека уплаха от политическите размирици през 1990-91 и 1996-97 г. Брутално заграби националното богатство – чрез входно-изходната икономика на 90-те и чрез приватизацията след това. Този елит обаче нито можеше, нито искаше да смени добросъвестно своите лоялности от Изток към Запад като цена, платена за неговото оставане на върха. Първо, този елит никога не успя да се превърне в национален елит – той беше и си остана компрадорска, колониална администрация на Съветския съюз, организирана като управляваща в квазидържава БКП. Второ, този елит не притежаваше и не притежава културния потенциал за трансформация от номенклатурна апаратна класа към корпоративен и политически елит на нормална европейска държава. Културата, интереса и непомерно големите му обвързаности към Москва до 1989 г. устойчиво го придържаха и го придържат към статута на бандитска, постсъветска олигархия, която не е в състояние да излезе на пазара, да спазва външните правила на правовата държава и да печели – доволно и добре – от социализацията си към стандартите на международния корпоративен и политически елит на Първия свят (Европа включително). Българският посткомунистически елит първоначално се скри зад терора на специално наетите за целта мутренски групировки, а в последствие се идентифицира с тях – културно, интелектуално и като методи на стопанска и политическа игра – със сопата, с рекет, с изнудване и системна, организирана престъпност, завладяла държавата под евфемистичното определение „корупция по високите етажи на властта“. Истинското название е – „системен брутален грабеж по всички етажи на държавно-олигархичната джунгла“.

За известно време европейските и атлантическите партньори разсеяно правиха забележки, че „така не може“ без особено да се впечатляват от бруталните нрави на българската посткомунистическа джунгла. Но времената се промениха и геополитическият сблъсък по източните граници на Европа се завърна. Българските олигархични посткомунистически тарикати малко късно забелязаха, че епохата на примитивните балкански хитрини – да вземаме пари от Европа, а рушвети от „братушките“ – е приключила. При спирането на Южен поток и при фалита на банката на властта КТБ сарайско-позитанско-герберските групировки се отърваха с лека уплаха. Но Турският поток и някои други регионални своеволия срещу стратегическата лоялност към западните институции, в които членуваме се оказаха скъпи за плащане и причиниха смяна на властта чрез режисирани сътресения, довели хора като Петков и Василев на власт. Сега „продължаваме промяната“ означава едно единствено нещо – закъсняло, но неизбежно привеждане на българската посткомунистическа олигархия към стандартите на управляващ стопански и политически елит от европейски тип, респектиращ формалните – външните правила на правовата държава и стратегическата лоялност. По същество – голямото лапане продължава – но „с нож и вилица“, а не с грубо захапване за врата на поваленото животно в джунглата. И – по всяка вероятност – без своеволни флиртове на Изток с висока стратегическа цена за Запада. Ще бъде направен опит тази промяна да се осъществи и чрез смяна на поколенията на върха.

Това ще да има предвид младият премиер с „Харвардската теория“ за „двата процента“, които трябва да тръгнат на училище и да станат образцови европейски олигархични отворковци с „бели якички“, а не диваци от досегашната локална олигархична фауна с евразийски привкус. Само едно не ми е ясно – в кой клас ще вземат да се учи Радев и колко пъти ще му се наложи да повтаря годината…?

Освобождаване на завладяната от олигархията държава или просто само смяна на поколенията?

Фейсбук, 13 декември 2021 г.

Всяко правителство има своите поддръжници – фенове и своите противници. Всяко българско правителство идва на власт като вдъхновена антитеза на своите предшественици, но твърде често слиза от власт под напора на яростни обвинения за това, че не е изпълнило ангажиментите, поети в началото. Почти всяко правителство стартира с амбициозна програма за промяна, но твърде често финишира с аргументи на полуизвинение под яростните атаки на тези, които нямат търпение да го заменят и да поемат властта… „Промяна“ е магическата дума на нашата епоха – при това далеч не само в България. Господстващите политически идеи на съвременността са нарастващо критични към статуквото – към всяко статукво. Затова промяната – накъдето и да води – се счита за добре дошла и легитимна сама по себе си. Продължаваме промяната. Добре. Да си пожелаем успех. И то не само заради ритуала – всяко ново правителство да има 100 дни за спокоен старт. Да си пожелаем успех защото всеки неуспех – на всяко правителство е неуспех за България като цяло.

Кои са предпоставките, подпомагащи успешно управление на току що заклелото се ново правителство? Преди всичко – то вече реализира една основна промяна – поколенческата. В България през 90-те години младостта беше основна политическа ценност. „Сменяйте, сменяйте – дайте млади хора“, беше основен лозунг в политиката на прехода след комунизма. Мнозина от нас помнят – младостта не е достатъчно основание да очакваме положителна промяна. Млади бяха Филип Димитров, Жан Виденов, царските юпита, Сергей Станишев… Всеки от тях постигна различна степен на успех. Но поколенческото обновление днес идва след като в продължение на почти две десетилетия българският политически процес бе ръководен преди всичко от хора, принадлежащи към поколенията на прехода. От хора, чиито политически възгледи се формираха върху разлома на посткомунизма, върху трансформацията на номеклатурната класа в постноменклатурна олигархия, върху ожесточената битка за пътя на България между идеала за модерна нация, идващ от Запад и реалността на наследената и многолика зависимост от Изток. Поколенията на родените след 1980 г., които днес влизат във висшия ешелон на българската политика имат различни дневни редове. Те гледат на света през различна призма на приоритети. Нека да видим!

Основно предизвикателство пред новото правителство ще бъдат високите амбициина неговите лидери. „Нулева толерантност към корупцията“ е добър политически лозунг, но на политиката, водена от подобен лозунг й е съдено да застане с лице към пропаст. В България много се говори за олигархията и още повече – против нея. Но ако външен човек слуша този разговор, ще остане с впечатление, че олигархията – това са ГЕРБ и Бойко Борисов, Пеевски и Гешев, по-рядко – ДПС и неговите кулоари. Олигархията обаче е нещо много повече. Олигархията – това е стопанската, обществената и институционалната система на България, формирана през последните две-три десетилетия, когато апаратният и милиционерският елит на бившия режим успешно приключиха ограбването на държавната собственост от комунистическата епоха, превръщайки я в богатство на една много малка група зад кулисите на върха на обществото. Съхраняването и умножаването на това богатство не преминава през пазара и успешния бизнес, а през установяването на „късо съединение“ между корпоративния ъндърграунд и публичните институции на държавата, кулминирало във всеобхватен контрол на олигархичната мафия върху завладяната държава.

Публичната пропаганда рядко дава реална представа за мащаба на този олигархичен контрол върху обществото и държавата. Всеки, който иска да го промени трябва да разгради една вече утвърдена социална система. А ние само преди 2-3 десетилетия разграждахме социалната система на комунизма и помним каква цена платихме за това, че не успяхме да го направим докрай. Днес сме изправени пред задача от подобен мащаб. И ГЕРБ на Бойко Борисов, и БСП на Станишев, и външният (политически) кръг на ДПС са актьори на сцената на олигархията. Да ги отстраниш от властта за да заемеш мястото им е относително несложна задача. Всички те бяха и си остават коне – макар и добре охранени коне, теглещи впряга на олигархичното господство. Отстраняването на уморените – намразените коне е вдъхновяваща и приятна задача. Тя обаче е само увертюрата. Търсят се лидери, които не просто да подменят впряга, а да „изхвърлят ездача“, да вкарат каруцата на олигархията в блато, от което няма измъкване. Да, нека тези лидери свършат работата на Андрешко, поне на Андрешко…

Господството на българската олигархия е толкова по-мощно, колкото повече външни интереси и ресурси са инвестирани в нея. Енергетика и финанси, пропагандна война и системна корупция – да повторим, тук става дума не просто за сребролюбиви властници, а за система на обществено възпроизводство и контрол върху завладяната държава. Има един урок от близкото минало, който трябва да научим, ако искаме да се справим – поне донякъде – с всевластието на олигархията. В началото на 90-те години бившите сателити от Централна Европа постигнаха национален политически консенсус за промяната в своите общества – и приключиха политическата промяна за броени месеци. В България политическата битка се води почти до края на века и продължи в променени форми и до ден днешен. Сериозни обществени преобразувания се правят с максимален обществен консенсус – не с граждански конфликт.

Новото правителство дава високи заявки, но се основава на компромисни предпоставки в крехкия съюз на партньори „от немай къде“. БСП начело с К. Нинова трябва да участва във властта за да оцелее. ИТН трябва да участва във властта за да не се върне окончателно в ТВ 7/8 – където бе допреди година. ДБ трябва да участва във властта за да се опита поне отчасти да прокара тези свои приоритети, които въобще осмислят съществуването на разноликата коалиция. А ПП трябва да споят всичко това за да постигнат цели, с които би се затруднила и мощна партия, получила 2/3 от гласовете на своята нация. Нищо де! Нека тръгнем – пък ще видим, както е казал на времето Наполеон.

ПП трябва да бързат. Подобно на всеки човек, натоварен с непосилна тежест, те трябва почти да спринтират, преди мускулите и гръбнакът на техния властови потенциал да отмалеят под тежестта на паразитния товар, който носят. Какъв е този паразитен товар? Извинете – ще бъда откровен. Първо, това е непомерната властова амбиция на Румен Радев, обладан от яростта на саморазправата с личния си враг Бойко Борисов, усетил вкуса на концентрирана власт през служебните си правителства и твърдо решен „да продължи да участва“, да контролира това проавителство, което с известни основания счита за свое. Второ, това е паразитната структура за политическо посредничество, създадена като индивидуален бизнес проект с политическа цел – политическото шоу в ритъм 7/8. Да търсиш там принципи, визии и лоялност е все едно да търсиш богобоязливи въздържатели в кръчмата на пристанището. Трето, това е старата 130 годишна бойна другарка от Позитано, за която няма да ни стигнат и „1001 нощ“, за да поразкажем това онова от пребогатата й биография. Кирил и Асен са като крехък ордьовър за стария рептил, веднъж подушил власт и изкарал на сцената „силите на мрака“… Четвърто, ДБ… Ах, ДБ… „Не дълбай с длетото тънко“ … градската десница… либералната левица … или каквото пожелаете. Този разговор вече сме го водили многократно. Добрата новина е, че за каквото и да става дума, тази част от демократичната общност има таланта да възкръсва като птицата феникс – дори когато е изгорена до пепел…

И така – желаем успех, но гледаме внимателно. Така, както гледахме предишните заявки за велики дела и от време на време припомняхме – с различна степен на деликатност – на юнаците начело на властта, че докато се правят на луди и влачат каквото докопат – „конят им отива в реката“. Ще припомняме и оттук нататък. Желаем успех – ние сме добри хора. Но няма да бъдем наивници, извинете…!

Конспиративни възгледи и компрометирани елити

Фейсбук, 29 ноември 2021 г.

https://www.clubz.bg/121346-za_novata_konspirativnost?fbclid=IwAR3zuI1bUSmbMPZfvX6fMuCHiVxkVvg3rN5qU9ywqVwr2vQpEGDuSL-_Oz0

Обяснението на света чрез конспирации е полуприкрито признание, че не сме в състояние, първо, да го обясним чрез здравия си разум и, второ, че имаме сериозни подозрения срещу почтеността на елитите – избрани или наследени, които ни управляват. Когато четох този текст не бях провокиран да разсъждавам за коспиративното мислене въобще – нещо, за което съм мислил и писал нееднократно. По-важно ми се струва да помислим за най-важния частен случай на конспиративно мислене, което ни е обзело през последните две години – натрапчивото усещане, че тази пандемия е изкуствено провокирана, изкуствено управлявана и изкуствено насочвана в полза на зли елитарни интереси.

Конспиративните обяснения на пандемията драматично бързо се обновяват – обновяват се и подигравките на конвенционалните рационалисти към конспираторите. Пребройте вицовете за Бил Гейтс, за ваксините и за всичко останало, отнасящо се до конспиративните визии за глобалната трагедия, която преживяваме. Интензитетът на конспиративността е право пропорционален на отчуждението на масата обикновени хора от елитите, които ги управляват. Вземете за пример ваксинирането. В Източна Европа има не по-малко ваксини отколкото в Западна, но делът ваксинирани се колебае средно около 1/3 от възрастното население, докато на Запад е над 2/3. Защо? Просто защото западняците притежават базисна култура на йерархичност и разумно допускане, че тези, които ги управляват, макар и да правят грешки, взимат решения като цяло в полза на общността, на нацията. На Изток презумпцията е обратната. Тези, които ни управляват крадат като невидели, лъжат и са готови да ни продадат за паница леща. Това отношение към властта се проектира и върху глобалните елити, които взимат съществените решения по глобални проблеми като пандемията.

Това, че ние не вярваме в конспирации не означава, че конспирации няма. Както и обратното – да обясняваш света през призмата на заговора на богатите и власт имащите срещу обикновените хора е форма на мазохизъм, защото преутвърждава нашата безпомощност да се изправим срещу тях. Всъщност, не е задължително да е безпомощност. Ние се изправяме срещу тях по модела на нашенския Андрешко – скатаваме се. И правим точно обратното на това, което те ни предлагат, налагат или поне рекламират. Този феномен на скритата съпротива се разширява в целия свят. Той е белег за кризата на елитите – на тяхната легитимност. След като в продължение на половин век глобалните елити изтръгнаха гигантски печалби от тотално нерегулирания глобален пазар и предизвикаха поредица от тежки глобалнои кризи, доверието към тях е трудно да се повишава. След като източноевропейските елити откраднаха лъвския пай от националното богатство на своите народи, концентрирано в тоталитарната държава допреди 30 години – и продължават да го крадат, какво очакват като отношение от обикновените хора, които са избрани да управляват? Няма значение дали става дума за обществени поръчки, ваксини или за поредните обещания преди избори.

Елитите са компрометирани много дълбоко. Обикновеният човек знае, че им е в ръцете – поради властта, с която разполагат. Единствената му утеха е да си каже – „Вие си мислите, че можете да ме измамите? Не господа – може да ме ограбвате, но не можете да ме излъжете…“ И понеже в общия случай този обикновен човек не е в състояние да обеме истинската сложност и многообразие на света, който обитава, той се доверява на конспиративното обяснение, което много добре пасва на отношението му към властта. „Тези отгоре ме крадат и ме лъжат. Колко му е да се допусне и че искат да ме премахнат…“ Това е страшно допускане – помислете за това. То всъщност означава, че ние живеем в условия на една тиха гражданска война. Тя няма да пожали нито все по-крехките демократични системи, нито дори утвърдените конвенции на цивилизовано гражданско поведение, ако се разгори, подхранвана от неблагополучията на това битие, което водят обикновените хора.

Победа на Радев би означавала свръхконцентрация на недемократична власт

Фейсбук, 19 ноември 2021 г.

Основна предпоставка за злоупотреба с власт – особено в балканските условия – е свръхконцентрацията на властта в ръцете на един човек. Циментирането на българската политическа система около хегемонията на ГЕРБ в продължение на повече от десетилетие и липсата на функционална опозиция, нормална за една демократична система е пряко следствие от голямата концентрация на власт в ръцете на Бойко Борисов. Днес и Борисов и ГЕРБ като цяло плащат сметката за тази свръхконцентрация на власт.

Но сега ние сме изправени пред заплаха за свръхконцентрация на власт в още по-голям мащаб. От седем месеца насам България се управлява еднолично от Румен Радев в качеството му на президент и резултатите от това са достойни за съжаление. Някой би казал – нека да свършат изборите, да се формира нормално правителство и с тази свръхконцентрация на власт у Радев ще бъде свършено. За съжаление, това е илюзия. Ако Румен Радев спечели президентските избори, заплахата за свръхконцентрация на недемократична власт няма да намалее, а ще се увеличи значително.

Политическата криза в България най-дълбоко се отразява върху способността на партийната система да осъществява своите отговорности. Разглеждани като партии на статуквото, ГЕРБ и ДПС се считат за недостатъчно легитимни да участват във формирането на едно ново правителство. Партията на победителите Петков и Василев е в начална фаза на своето формиране и тепърва ще трябва да видим с какъв капацитет за управление ще разполага. Кой ще запълва липсващия засега капацитет на тази партия? Разбира се, президентската администрация. БСП, която излъчи Румен Радев като кандидат за президент и през 2016, и през 2021 г. понесе от своя избраник възможно най-силния удар – президентският проект Продължаваме промяната на практика прие гласовете на около 15 на сто от социалистическите избиратели, редуцирайки гласовете на БСП под числото 300 000. БСП е в дълбока криза на разделение и свиващо се влияние. Лидерът на партията Корнелия Нинова е в оставка.

Демократична България бе достигнала на изборите от 11 юли до нива от 14 на сто подкрепа и имаше амбиция да разгърне тази динамика на повишаваща се популярност и доверие поне до 18-20 на сто. На 14 ноември обаче партията се завърна в рамката на едноцифрените резултати и бе разтърсена от дълбока криза. Почти половината й избиратели минаха в „отбора на Продължаваме промяната. Привържениците й са разделени – освен на три доста разнородни парии – и около кандидатурата за президент (между Лозан Панов и Румен Радев), а лидерите й са в оставка. Последната партия, считана за легитимен участник в едно следващо правителство на България след 14 ноември е ИТН, където едноцифреният резултат на подкрепа миналата неделя идва три месеца след първото място с над 23 на сто на 11 юли. Популисткият проект на шоумена Трифонов се сви като шагренова кожа след като и най-семплите избиратели на партията разбраха, че става дума за шоу, а не за правителство и управление. Е, шоу – не шоу, сега ИТН също ще участва в новия кабинет, ако такъв бъде договорен. В партията все още има някакви експерти, които от немай къде може и да стават и за министри…

Ако тези четири гореописани партии все пак направят кабинет, техните слабости и кризите, които преживяват ще се отразят пряко върху капацитета на този кабинет да управлява. Това, че премиерът е от Харвард няма да може да компенсира напълно факта, че културният министър е от Ку-Ку бенд. Властовият вакуум ще се окаже още по-дълбок и опасен ако новото управление не може да разчита достатъчно на административната система поради продължаващи политически и идеологически разделения. Кой ще запълва властовия вакуум? Този въпрос има само един възможен отговор – Румен Радев и неговата президентска администрация. По този начин концентрацията на власт в ръцете на президента ще остане свръх висока, независимо от това дали ще имаме четирипартийна коалиция с парламентарно мнозинство, или ще се наложи да отидем на четвърти поред избори в условията на трети пореден служебен кабинет.

С практическата дългосрочна концентрация на власт в ръцете на президента и със задълбочаващата се криза на партийната система, България стъпка по стъпка се свлича по надолнището на една полуприкрита авторитарна система от президентски тип, която в определен момент ще бъде официализирана с конституционна промяна. Тази концентрация на власт е изключително тревожна и вредна за България. Тя може да бъде избегната вече по един единствен начин – със смяната на Румен Радев на позицията президент от Анастас Герджиков в неделя. Мисля, че българският избирател винаги е проявявал мъдрост и предвидливост когато се е налагало да бъде пресечен пътя на когото и да било към контрола върху цялата власт в държавата. Надявам се, че тази мъдрост ще бъде проявена и в неделя.

Промяната – физиономия и маски. Или как да гласуваме за трети пореден път през тази година?

Фейсбук, 13 ноември 2021 г.

За трети път отиваме пред урните тази година. Това дава основание на мнозина от нас да гледат с досада на поредното упражнение по народовластие и да бъдат скептици за резултатите от него. Реалността е доста по-различна. България отново се намира в процес на промяна. Някои не желаят да го припознаят. Други са враждебно настроени към разтурянето на статуквото – каквото и да е то. Трети търсят смисъл и посока в хаотичния калейдоскоп на мераклии за власт, месии, опартизанени шутове и гневни претенденти за контрол върху цялата истина.

Бих искал да споделя моята перспектива. Намираме се в навечерието на много важен избор – на пореден важен избор. Статуквото на олигархичен контрол върху българската държава и общество се пропуква. Тези, които печелеха от това статукво през последните три десетилетия се опитват да го удържат, да го укрепят и да го маскират като нещо ново, привлекателно и носещо бъдеще за всички. Олигархията е принудена да играе ролята на буфосинхронист. Привлечени от хаоса на легитимния гняв и отхвърляне на олигархичното статукво, властолюбци, тарикати и фокусници налазиха форума – публичното българско пространство. Мнозина сред тях са дежурна прислуга на силните на деня в олигархичното статукво на „прехода“. Днес дефилират под маската на революционери. Всъщност искат да използват безпорядъка за да се наместят на политическата софра. Тази софра в България винаги е била гостоприемна към дребни амбиции и към амбулатни търговци с власт.

Трети са наистина революционно настроени и искат – по свой стар навик – да променят всичко и всички завчас. Да сложат край на обществената несправедливост и да ни заведат отново някъде, на най-хубавото място. Някои от тях отново ни водят към Европа, други – към Москва, а трети … към цирковия манеж, подреден като „революция“. Мнозина сред тях са искрени в гнева и стремежите си, но са не по-малко опасни от тарикатите и буфосинхронистите. Защото не разбират, че истинската промяна, истинската трансформация става с упоритост, ясна визия и прагматична стратегия за преследване на правилната посока стъпка по стъпка… Дами и господа, няма друг начин на придвижване в нашия грешен свят, освен стъпка по стъпка. Като тръгвате за кино или на разходка не очаквате да полетите дотам, нали? А в самоуправлението на общата ни държава и общото ни бъдеще сте с нагласата, че трябва непременно да полетите бързо и веднага – дори ако се налага да ползвате глупавите услуги на льотчика за тази цел.

Нека всеки от нас си направи труда утре да отиде и да изрази своята воля като гражданин. Бъдете разумни – колкото е възможно и колкото може повече. Статуквото е неудържимо. Революциите са илюзия – преддверие към безмилостна диктатура. Винаги! Гласувайте разумно, с перспектива, така както отивате да си купите жилище или автомобил. От това какво и как ще си „купите“ утре, зависи колко често ще прибягвате отново до услугите на „майстори“ за ремонт на вашата държава или на „автомонтьори“ за скапаното возило на нашето общо национално пътуване към бъдещето. Как да гарантираме победа на разума – в каквато и посока да поемем с нашия глас? Три неща са много важни за да не сгрешим отново.

Първо – гласувайте с разум , но без омраза. Омразата е дяволски съветник. Тя ви нашепва: „Извади си едното око, да се смеят на тъща ти, че има кьорав зет!“

Второ – гласувайте с убеждението, че вашият глас е толкова важен и значим, колкото и гласа на всички останали. Недейте да делите съгражданите си на умни и почтени, и на тъпи и продажни. Отрицанието на правото на другите да бъдат прави като вас е бумеранг, който ще ви удари болезнено още в понеделник сутринта. Демокрацията е процес, при който всеки изразява своята воля – Свободно! – а резултатът е най-доброто възможно за момента решение. Ако волята е свободна. Свободна! Някои се опитват да изкривят свободната воля: „Мирно! Свободно! Мирно! Свободно!“ Не позволявайте това да се случи! Ако признаете правото на другите също да са прави – увеличавате драматично своя шанс да гласувате също правилно, според вашата свободна воля.

Трето – бъдете готови да приемете крайния резултат. (Освен в случай на очевидна и доказана фалшификация на вота.) Утре той може да бъде различен от вашата визия за бъдеще. Следващият път може да се окаже сто процента вашия избор. Единственото важно условие е да се съхрани и гарантира свободата, почтеността и законността на демократичните процедури. Отстъпление от тях не позволявайте – по каквато и да е причина!

Денят за размисъл е днес, а не в понеделник…

104 години от Октомврийския преврат

Фейсбук, 7 ноември 2021 г.

Днес се навършват 104 години от Октомврийския преврат на болшевиките в Петербург. Той бе последван от епоха на най-масовите престъпления срещу човека и човечността в писаната история на цивилизацията. С преврата на 25 октомври (стар стил) започва втората най-кървава революция в модерната история (след Френската революция) и разбирането на нейните вътрешни движещи сили е от ключово значение за осъзнаването на тази дълбочина, до която досега е достигало злото.

През втората половина на 20 век се води непримирим дебат мжду две основни тези в отговор на големия въпрос – какво стои в основата на най-голямата трагедия в човешката история, победата и утвърждаването на болшевизма в Русия? Според Александър Солженицин причината за триумфа на комунизма е арогантната антиутопия на марксизма, която възниква върху основата на дълбочинните обществени конфликти в епохата на ранния индустриален капитализъм в Европа. Марксизмът – и преди всичко политическата му доктрина – е една от най-мащабните системи на „рационална утопия“, произвеждани от специфичната култура на модерния рационализъм. Линейната представа за времето и ключовата роля на понятието за „прогрес“ в съчетание с господстващия през епохата материализъм създават специфични заместители на религиозно съзнание – рационални утопии, които проектират в бъдещето чудотворно избавление – спасение от дилемите на съвременността и мобилизират надеждата, очакванията и политическия радикализъм на големи маси от хора. Към края на 19 век системата на индустриалния капитализъм еволюира към нарастващи възможности за прагматично съвместяване интересите на наемния труд и другите нищи класи, и интересите, свързани с капиталовото възпроизводство. Революционният патос на Запада се променя и отслабва във времето. Войнствената утопия на радикалния комунизъм мигрира на Изток, към Русия, в която назрява огромна сеизмична – революционна вълна, набираща сили от неспособността на самодържавието за разумна еволюция.

Срещу Солженицин стоят западните теоретици и историци на комунизма – Робърт Конкуест и Ричард Пайпс, според които болшевизмът е логичен резултат на цяло хилядолетие руска история, изпълнена с централизъм, брутална йерархия, азиатска система на подчинение, утвърдена от господството на Златната орда. Всичко това води до репресивна, застинала система на централизирано самодържавие, която се възпроизвежда в болшевишкия режим с могъществото на тоталитарните политически технологии за контрол над обществото.

Този спор днес вече не е необходим. Просто защото от дистанцията на времето е все по-очевидно, че и двете тези имат своите основания в интерпретацията на най-мащабното зло, породено и реализирано досега от човешката история. (Нацизмът е второто, аналогично и свързано с болшевизма тоталитарно зло.) Има едно обстоятелство, което често убягва от нашето внимание. То е свързано с опитите една провалена система на злото – каквато е болшевизмът – да бъде интерпретирана не през визията за нейната доказана безчовечност и престъпност, а през визията за нейната трагична неосъщественост в истинските й измерения. „Комунизмът иска това, което иска и Христос“ – колко пъти сме чували това твърдение, особено след 1989 г. … „Справедливостта и равенството са светли човешки идеали, с чието осъществяване понякога се злоупотребява“, твърдят същите хора.

Съществува очевиден парадокс и той се изразява във факта, че комунизмът е не просто „трагично отклонение“ по пътя към човешкото равенство, свобода и стремеж към справедливост. Комунизмът е най-голямото – досега, заедно с нацизма – отрицание на свободата, справедливостта и равенството между хората, достигнато от която и да е система на човешко общежитие. Измеренията на несвободата са не само в екстремните примери на ГУЛАГ и на масовите убийства и репресии. Несвободата при комунизма е системна проява на всеки елемент на човешкия и обществения живот, където основната цел е тоталното подчинение на човека. Равенството е не просто „равенство в бедността“, за което често атакуват болшевишката система. Подчинението на стотици милиони хора на безмилостната йерархия на тоталитарната власт е тотално отрицание на самата идея, че човешките същества могат по някакъв начин да бъдат изравнени помежду си – като права, като уважение към мислите и чувствата им, като потребности за достоен живот. Справедливостта като съответствие между човешкото поведение и оценката на другите за него е също парадоксално невъзможна в системата на тотален йерархичен контрол. Колкото си по-брутален, безчовечен и опортюнистичен – толкова по-добре си възнаграден. И това е гавра със самия смисъл на справедливостта като обществена категория.

Смисълът на този парадокс – между претенцията и реализацията на основни обществени ценности се крие в действието на един закон, на който ние рядко обръщаме сериозно внимание. Основен механизъм за утвърждаване на злото, на престъплението срещу човечността е реализацията на определени ценности и определени идеи преждевременно – преди да са разгърнати основните предпоставки на обществената еволюция, правещи възможно тяхното пълноценно осъществяване. Равенството и справедливостта не можеха да бъдат реализирани чрез кървава революция и диктатура на пролетариата (според Маркс), заменящи експлоататорския капитализъм с утопичния комунизъм. Те можеха да се реализират – и се реализираха донякъде в процеса на еволюция на самия капитализъм, при която самите хора от двете страни на барикадата съзряха, осъзнаха потребността да променят условията на своя живот постепенно и в съответствие с реалните механизми, с които разполагат. Така се появи „социалната държава“, масовизира се средната класа, осъществи се масово навлизане на хората като граждани в процеса на управление на обществото.

Безспорно – борбата с несправедливостта, неравенството в човечността, с хитроумните манипулации за отнемане на свобода продължава. Тази борба се води в две еднакво важни посоки. Първата – борба срещу системите и йерархиите на неравенството, несправедливостта и несвободата, наследени от миналото. Наследени от епохи, в които човекът и неговото осъзнаване са били на доста по-ранен етап в развитието си, поради което определени йерархии на неравенство и несвобода са били възможни и необходими формати на социална самоорганизация. Човешката еволюция – еволюцията на съзнанието е в състояние да коригира постъпателно по своя път изoстаналите от предходни етапи структури, норми и институции на човешкото общежитие.

Втората посока на борба е не по-малко важна – борба с левичарските утопии, с утопиите на екстремния радикализъм, които по определение паразитират върху ултимативната претенция за пълна свобода, за пълно равенство, за безгранична справедливост извън контекста на човешкия и обществения потенциал за конкретно и възможно осъществяване на основните социални ценности. Еволюцията на човека и обществото се препятства от две взаимодопълващи се манифестации на злото. От злото на неразвитостта, понякога примитивизма, наследен от миналото. И от злото на радикалното изкушение – да осъществим „Божието царство“ на земята. Безусловно, безапелационно, на всяка цена, още днес. Злото, наследено от миналото е „малкия дявол“ – то рано или късно отмира, под напора на собствения ни ход напред. Злото, ултимативно изискващо всичко „днес и сега“ е „големия дявол“. Този „дявол“, чиято роля е да се погаври и да унизи най-значимите ценности на човека и обществото, като ги подхвърли на обществена реализация в радикализма на поредна революция, която е в състояние да ги обезсмисли, да ги подиграе и да ги замени с най-мащабното възможно тяхно отрицание.