http://sulla.bg/2016/09/16/3567.html
„Изчезването“ на Бог в епохата на модерността е сред най-интересните проблеми на социалното познание и то е свързано с отмирането на традиционно-колективистичния ценностен кодекс, който е външен по отношение на отделния индивид. Десетте Божи заповеди, подробните правила за поведение на хората в Талмуда и в хадисите – това е наложеният от Бог нравствен закон, който „виси на стената“ и принуждава традиционния човек да го спазва – включително със средствата на социалната принуда. Модерният човек се еманципира от този външен нравствен закон и интернализира – интегрира в собствената си личност – правилата за своето поведение, които вече се превръщат в негов собствен нравствен закон. Това е огромна стъпка напред към еманципирането на личността от общността – чрез нея става възможен личният житейски проект на модерния човек. Затова законът е сферата на съгласие между свободните хора да наложат като официални правила на поведение своите доброволно споделени нравствени ценности и норми.
Ценностната криза на Европа е резултат не на модерната еманципация на човека от Божествения ред на земята, а на пост-модерния релативизъм, който доведе свободата на личностен избор до нейния абсурд – до нейната противоположност. Като основен „продукт“ на пост-модернизма мултикултурализмът обяви равноправието на ВСИЧКИ ценности, на ВСЕКИ възглед за света, на ВСЯКА ексцентрична и субективистка приумица, изведена в ранг на „култура“ или „суб-култура“. Модерното общество „пенсионира“ Бог като му призна статута на Творец, който е отдал на творението си естествените права да се самоуправлява. Пост-модерният мироглед отдаде „под наем“ на всеки индивид правото да определя собствения си свят и собственото си поведение, без да има задължения към това, което прави възможно модерното общество – обществения договор около основните ценности и норми, споделяни от всички. Формалната почит, която пост-модернизмът отдава на „реда и закона“ се изпарява в изключителните права на всеки индивид, всяка „култура“ да се държат по начина, по който обичат.
Обръщането към Бог на консервативната политика и на нарастващ брой европейци, разочаровани от ценностно-нормативния произвол на мултикултурализма не е завой обратно към традиционното общество и към „божественото право“ религиозният авторитет да управлява обществото. Това е обръщане с лице към необходимостта да се намери устойчив ориентир и пристан на собствената идентичност в един свят, в който управляващите пост-либерални елити управляват с волунтаристкия размах, който виждаме при манипулирането на т.нар. „бежанска криза“ от последната година. Ако ние не сме европейци, ако не сме християни, ако не сме Божии чада – тогава ние нямаме абсолютно никакво право да отстояваме собствения си начин на живот и социалните конвенции на обществата, в които живеем, срещу плановете за гигантско човешко смешение между 500 млн. европейци на север от Средиземно море и неизвестно колко милиони хора от Африка и Близкия изток, тръгнали към Европа. Мета-идеологията на днешния европейски либерализъм ни обяснява, че нямаме нито право, нито възможност да се противопоставим на това огромно разместване на човешки пластове в обозримото бъдеще на нашия собствен живот. И доколкото абстракцията на атеистичния хуманизъм стои в основата на този надвиснал произвол, пре-откриването на Бог, на човешката душа и на света на Духа са абсолютните стойности, на които съвременният човек може да се опре за да се противопостави на пост-либералния релативизъм, който дефинира човека, правата му и личностните и общностните му имунитети по крайно волунтаристичен начин. Това е начинът за справяне с един очевиден парадокс. Светският хуманизъм, който възникна като инструмент за еманципация на модерния човек от оковите на теократичния традиционализъм, днес се е превърнал в релативистки инструмент за лишаване на същия този човек от основанията на неговата идентичност – етническа, религиозна, ценностна.
Един порочен кръг е затворен и скъсването му минава през бунта на човека, който иска да съхрани живота си и представата за себе си. Бог се завръща като могъщ съюзник на разбунтувалия се срещу пост-либералния произвол човек, а не като гневния старец от стената с десетте заповеди, оставена там далеч в пред-модерна Европа. От самите европейски елити зависи дали този бунт ще се изроди в сблъсък между разгневени ксенофобски мотивирани общности, или ще доведе до една нова дефиниция на културното и общностно многообразие на съвременна Европа.
Отломки от огледало 