Хипотезата за Путин като „агент на ЦРУ“ е интригуваща, но съвсем невероятна. Всички поражения, които един професионален чужд агент на ключова и висока позиция, би могъл да нанесе на своята страна, в случая с Путин са нанесени по съвсем различни причини. Накратко – проблемите, с които се сблъскват Русия и режимът в Кремъл с агресията в Украйна, се дължат на две основни причини, на два основни порока, които са проникнали до корените руската държава и общество. Това са лъжата и кражбата.
Живял съм за кратко в Русия и едно от нещата, които ми направиха най-силно впечатление е повсеместната сколонност да се лъже – с повод и без повод, по „работа“ и за удоволствие. Може да се каже, че лъжата е любимият руски национален спорт – дори преди кражбата и хокея… Причината за това не е генетична, а е свързана с с една основна културно-антропологична особеност на руската история. През цялата своя история Русия е била управлявана от безмилостни, централистично-йерархични диктаторски режими – отгоре до долу. Едно от важните условия за оцеляване в репресивна среда е изкуството да се лъже. Не е възможно да живееш що годе нормално в социална среда, изградена с основната цел да те експлоатира и да те репресира. Робът – или крепостният – не може да оцелее без да лъже, без да се крие, без да шикалкави, без да предизвиква съжаление и снизхождение.
Когато лъжата е основен инструмент за подреждане на живота, човек постепенно формира в себе си и около себе си едно вторично – превръщащо се в основно битие, играещо ролята на всеобщо алиби за дребните (или по-едри) хитрости, които е принуден всекидневно да упражнява. Това битие обраства с една верига на целокупна лъжа. Веднъж излъгал, налага ти се да подредиш цялостното си битие около тази лъжа, за да не изглежда тя като съшита с бели конци. Излъгал ли си за А, налага се да излъжеш и за Б, и за В, да излъжеш за цялата азбука за да подредиш лъжливата картина като поне донякъде достоверна. В един момент господарят те хваща, наказва те и с насинени задни части те полага на коравата земя на истината… Която ти пак трябва постепенно да постелиш с новата серия лъжи за да направиш нещастния си живот достатъчно приемлив.
Деветата Божия заповед „не лъжи“ не е предназначена само да охранява другите от последствията на твоите лъжи. Тази заповед е основно предусловие за свободата, за твоята свобода. Не можеш да бъдеш свободен човек, ако не мислиш, не говориш и не действаш по законите на истината. „Истината ще ви направи свободни“ – това е дълбока, много дълбока истина. Истината ни прави свободни не само защото предпазваме другите от лъжата, а защото предпазваме самите себе си от илюзорния свят на изкривеното от измислицата битие. Свободата си можеш да поискаш само с аргументите на истината. Нито една лъжа не може да те направи свободен, защото веднъж изречена тя те „закрепостява“ към служба в услуга на един измислен свят.
Властовата роля в йерархията на диктатурата не може да се защити ефективно без лъжата. Употребата на властта в авторитарната йерархия е приоритет на лъжещия човек. На диктатора, който лъже поданиците си, че в скоро време ще заживеят в доволство и насита. На помощниците на диктатора, които чрез лъжа придобиват максимално въможните парчета от властта, откъснати от неговата първенстваща – височайша воля. На слугите, които претендират да са лоялни и усърдни докато си отварят чрез лъжа свои собствени пространства на властови контрол и облагодетелстване. Йерархията на диктатурата е йерархия на лъжата. Колкото по-високо стоиш, толкова по на едро лъжеш. Защото лъжейки, можеш да получиш повече, отколкото правилата на йерархията са предвидили за теб и ролята, която изпълняваш.
Тук идваме до необходимата връзка на лъжата с кражбата. Няма как да придобиеш повече – власт, пари или престиж – ако не употребяваш ефективно лъжата, за да вземеш повече, отколкото е предвидено. Който лъже – краде. А който краде няма начин да не лъже. И нека се спуснем от абстракциите на йерархичния авторитаризъм до конкретиката на кремълската агресия в Украйна. Поредица чиновници и генерали са говорили на Путин суперлативи за развитието на секторите, за които отговарят. Цацата е станала кит, а самоослепилият се самодържец се е лишил от възможността да установи тази разлика в размера, защото ако внезапно би прогледнал, то той би трябвало да разгони шайката около себе си с камшика. Самият самодържец е предпочитал да се преструва, че вярва на придворните си, защото и той, както и останалите дължи своята власт и благоденствие на същия тип лъжа, която поддържа статута на неговата свита.
Единият генерал е докладвал, че армията е в блестящо състояние, въпреки, че е знаел, че той собственоръчно е откраднал половината нафта за бронирания автопарк. Другата половина би трябвало да се окаже достатъчна в условията на традиционното презапасяване… Само че другата половина е открадната от другия генерал. Така е и с двигателите, и с резервните части… Докладвали са, че Украйна е примирена със съдбата си отново да попадне под управлението на Москва, въпреки че са знаели обективния факт – украинците се готвят за отбрана и са с висок боен дух. Защо са лъгали тогава? Ами защото са се изкушили да крадат от войната, където възможностите са много повече, отколкото в условията на мира.
Лъгали са самодържеца, че страната и армията са готови за победоносна война. Лъгали са войничетата, че отиват на учение. Лъгали са колеги и съграждани, че Европа е срината в порок и безсилие, че Америка се управлява от безпомощен старец, че нищо друго освен поредни беззъби санкции няма да направи „загнилият Запад“. Лъгали са, че имат нови оръжия, с които могат да сринат безпомощния пред руската мощ околен свят. Лъгали са… Лъгали са… Докато и те, и самодържецът са изпаднали в наркотичната еуфория на целенасочено създадения за властова употреба лъжовен, илюзорен свят. Свят, в който можеш да крадеш, да подчиняваш, да репресираш – истината и реално живеещите в плът и кръв хора, които управляваш. Лъжата е властова илюзия за перпетуум мобиле. Докато илюзорният свят не рухне. Докато Украйна не се изправи за да се защити. Докато Европа не разбере очевадно, че да флиртуваш с Путин докато той те изнудва е колективно самоубийство.
И най-способният и професионален агент на ЦРУ не може да причини такава всеобща щета, каквато причинява системата на лъжата – инструмент на кражбата. Двата любими спорта на постсъветската авторитарна олигархия, подредила ги на почетните места в Путиновата „вертикала на властта“. Волю – неволю идва часът на истината. Истината е горчива, но неизбежна. Тя е шансът да се освободиш. Дори да си затънал до гушата в лъжа. Само че за диктатора е късно да се освободи. Сметката, която се е натрупала за плащане е не само в пари и власт. На тази сметка вече тежи прекалено много страдание и кръв – кръв на невинни хора. Лъжата и кражбата са достигнали своя апогей – безчовечността.
Реалните измерения на руското влияние върху българската стопанска и политическа система тепърва трябва да бъдат очертавани в тяхната цялост и конкретност. Същото се отнася и до влиянието, което организираната хибридна пропаганда, превърнала България в пространство на война на евразийския империализъм срещу Европа и Запада като цяло, упражнява върху съзнанието и картината за света на все по-голям брой българи.
Войната в Украйна съсздава благоприятна среда за изясняване границите и дълбочината на руското стратегическо проникване в българското общество. Проблемът е в това, че няма кой друг освен българската държава да проведе процеса на реална идентификация на параметрите на руското влияние. За съжаление, състоянието, в което се намират държавните институции не благоприятства осъществяването на подобна отговорна задача в полза на националния ни интерес.
Българското правителство се състои от четири плюс една (Радев) фракции и само две от тях имат готовност за сериозна „ревизия“ на руското стратегическо влияние в България. Не е необходимо да се спираме подробно защо Р. Радев и БСП не биха направили абсолютно никакво усилие в тази посока. Те дори не биха се съгласили с откритото – или дори завоалираното поставяне на подобна задача. ИТН и техните забулени в мъгла връзки и зависимости с корпоративния сектор в България също не биха позволили една сериозна идентификация на влиянието на Москва върху българската държава и общество. „Продължаваме промяната“ и ДБ биха се нагърбили с подобна задача, но доколко двете формации притежават достатъчен капацитет – политически и експертен – да се справят с нея е въпрос, чийто отговор също не би бил еднозначен.
Съществува един нюанс на политическа зависимост на българските политически партии и управленски екипи от Москва, който трябва да се има предвид когато оценяваме шансовете на държавата да повиши нивото на своя суверенитет спрямо арогантното навлизане на руски корпоративен, пропаганден, шпионски и чисто политически контрол върху България. Има политически фигури и цели партии, които доброволно, по силата на своята дългосрочна – или ситуационна идентификация с проруските позиции в българската политика играят осъзната и доброволна роля на руски лобисти в България. Част от тях вярват, че ориентацията на България към Русия е сърцевината на българския национален интерес, но по-голямата част – вярващи или не – са и много добре платени.
Една друга част от българските политици и партийни структури са убедени в във факта, че българският национален интерес е в дългосрочната и динамична интеграция на страната ни в Европа и Запада. Те обаче са принудени – с повече или по-малко натиск – да правят компромиси пред арогантно присъстващия и ултимативен интерес на Москва, защитаван с изнудване, заплахи и щедра корупция. До какви нива на корупционно изкушение работи политическата честност? Отговорът на този въпрос е, разбира се, индивидуален. Но „братушките“ обикновено са готови да отидат и да покорят всяка граница на индивидуална почтеност. Ако тя се окаже прекалено висока – има и други методи: заплаха с преврат, с компромат, със саморазправа.
Българската олигархична система на „завладяната държава“ не си позволява често рискове да издига в ключови държавни позиции истински независими хора. Ако все пак това се случи – натискът върху индивидуалната почтеност, както вече казахме, е достатъчно силен, за да може изкушението – или страхът да преодолеят бариерите на почтеността. Пиша за всичко това, защото трябва да имаме предвид тези детайли от цялостната картина, ако желаем – по един или друг начин – да преодолеем поне частично олигархичния контрол върху „завладяната държава“.
Освен институционални, политически и измерения на индивидуална почтеност, проблемът за българската обществена и държавна зависимост е натоварен и със значими исторически и културни предусловия и обстоятелства. Българската олигархия е свързана с руските корпоративни, шпионски и политически кръгове, контролиращи страната ни през връзките на много десетилетия сътрудничество, лоялност и принадлежност към културата на евразийската „вертикала на властта“, която носи не само система от привилегии, печалби и заплахи за нелоялност. Тя носи и определен цялостен мироглед, който виждаме да се практикува нашироко от мнозина българи на ръководни позиции в стопанството, държавата и публичния живот – освен практикуването му от доста съвсем „обикновени“ граждани.
Задачата да се преодолее това наследство на евразийски примитивизъм и авторитаризъм – в корпоративния сектор, в политиката и в общественото съзнание – е грандиозна по своите измерения и предизвикателства. Ние не разрешихме – дори в определена степан – тази задача през изтеклите 30 години на демократична трансформация, затова сега ще трябва да я пре-възложим на следващите поколения българи. Те ще трябва да я разрешат, ако искат да живеят нормално. Ако искат България да я има и да бъде достойна страна, обитаваща свят на достойни хора.
Споделям значителна част от констатациите на Веселин Желев, но не споделям извода, че са ни необходими предсрочни избори сега. През 2021 г. България влезе в цикъл на политическа фрагментация – пряко следствие на политическата конфронтация, която се разгърна през 2020 г. Малцина бяха българите, които да не са съгласни с извода, че на странатa е необходимо политическо обновление и преодоляване на статуквото, но инструментите и посоките на тази необходима промяна бяха и си остават основна тема на обществно разделение и противопоставяне. Очевиден е фактът, че зад политическите сили, инициирали този тип промяна, който се осъществи през последните две години няма обществено мнозинство. В НС съществува коалиция, в която две от четирите участващи партии можем да наречем „партии на промяната“ – ПППП и ДБ. ИТН е пар екселанс партия на разграденото статукво, която успешно взе завоя и се нареди след изборите през април миналата година в списъка на „партиите на промяната“. За БСП етикетът „партия на промяната“ би могъл да се употребява изцяло в пейоративен смисъл.
Дълбочината на българската политическа криза се обуславя обаче и от факта, че ако „силите на промяната“ очевидно не разполагат с мандат и мнозинство за промяна, то и силите на предходното статукво не разполагат с потенциал за завръщане като алтернатива на настоящето статукво. Макар и съхранила голяма част от своята подкрепа, партия ГЕРБ поляризира общественото мнение и създава най-малко толкова съпротива срещу себе си, колкото и подкрепа е в състояние да мобилизира в днешното българско общество. Партия ДПС – отново част от предходното статукво – има още по-малко шансове да се легитимира като смислена алтернатива предвид на своята история на основен център на разпределение на олигархична власт между задкулисието и политическата сцена.
Резултатът от факта, че силите на промяната нямат мнозинство, а само едно силно клатещо се правителство, докато силите на преодоляното минало статукво нямат легитимност за завръщане във властови статут, се проектира в задълбочаваща се криза, която се проявява все по-опасно в динамична фрагментация на партийно-политическата система на България. Ако днес има избори за ново НС, най-вероятният резултат от тях ще бъде един парламент с най-малко осем – дори девет политически фракции ( ПП, ДБ, БСП, ИТН, ГЕРБ, ДПС, Възраждане, Мая изправи се, Янев залегни…) Броят на тези фракции е по-малкия проблем в подобна хипотетична ситуация, получена в резултат на предсрочни избори.
По-големите проблеми са два. Първият – принципната несъвместимост на тези фракции като потенциал за създаване на оперативно парламентарно мнозинство и правителство. Вторият – пряката полза от политическата фрагментация за действащия президент Румен Радев, който най-малко от две години работи последователно за обезсилване и фрагментиране на политическото пространство в полза на концентрацията на властта в собствените му ръце, и за прехода на българската политическа система от парламентарна република към открито президентска система на управление. Предсрочните избори в съчетание с един нефункционален парламент след тях ще предоставят на Радев нов продължителен служебен мандат да довърши прехода към своята еднолична власт в полза на евразийския избор за наше общо бъдеще. Не си правете илюзии – дясната ръка на Радев – Стефан Янев вече открито го заяви. Радев ще го каже открито веднага след като вземе цялата власт в държавата.
Както настоящата криза на упражняване на властта в разнородната коалиция, така и провежданите междувременно социологически сондажи несъмнено показват, че едни парламентарни избори в краткосрочна перспектива не са в състояние да предложат резултати, водещи до преодоляване на политическата криза. Напротив – потенциалните изборни резултати в непосредствена перспектива най-вероятно ще я задълбочат, ще засилят блокадата и безизходицата. Нека припомним, че всичко това се случва в условията на безпрецедентна трансформация на международното статукво – най-голямата след 1989 г., която произтича преди всичко, но не само от кремълската агресия в Украйна. Поведението на България в тази криза, което може да бъде уподобено на „орел, рак и щука“ се превръща във все по-сериозно предизвикателство пред българската национална сигурност и перспективите ни за национално развитие.
Единствената разумна алтернатива на така описаното статукво може би изглежда по следния начин. Първо, всяка политическа партия – на власт и в опозиция – да изгради своя собствена позиция за националните приоритети в условията на задълбочаваща се национална и международна криза. Тези партии, които са в състояние да поставят приоритетите за овладяване на кризата чрез сътрудничество и в съответствие с избрания и утвърден от България път на европейско развитие и атлантическо партньорство трябва да загърбят – временно, но необходимо – своите различия от втори и трети порядък и да създадат стабилно обществено и парламентарно мнозинство. Второ, това мнозинство трябва да бъде способно да излъчи и категорично да подкрепи правителство, чиято формула може да бъде различна, но мандатът му – ясен и непоколебим. Възможно е между тези партии да съществува непреодолима понастоящем омраза, препятстваща формула за пряко политическо съюзяване. Тогава на дневен ред може да излезе създаването на експертна – програмна формула за управление, която да получи ясен мандат и подкрепа за определен срок от време – например, до местните избори догодина.
Какъвто и да е изходът от настоящата криза, едно е очевидно – колкото и да са значими, разделенията от 2020 и 2021 г. трябва да минат временно на заден план, за да бъдат решени проблемите на държавното управление и националната сигурност в настоящата ситуация на драматични геополитически предизвикателства пред България и региона, който тя обитава.
Към аргументите на д-р Янев трябва да се прибави още един – мисля, най-значимият аргумент: разделението на българското общество и поляризирането на позициите на двете основни групи в него. От едната страна са хората, които заедно с цяла Европа съчувстват на украинския народ – жертва на кремълската агресия и осъждат маниакалния имперски нацизъм на путиновия режим. От другата – наследниците на БКП, ирационалната русофилия, платената пета колона на Москва и българските фашизоидни групички и партии, които защитават и оправдават – пряко или йезуитски притворно – престъпленията на Кремъл в Украйна.
България не съумя да постигне своето обществено помирение след почти цял век граждански конфликт, започнал след войните през 20-те години и продължаващ, макар и слава Богу в пропагандни войни, и до ден днешен. Пристрастен съм и не смятам да го крия. Българският комунизъм винаги е бил и си остава основен виновник за тази гражданска война, която унищожава настоящето и бъдещето на България. Тази вина се състои не толкова в комунистическия радикализъм – всички комунисти по света са радикални сектанти с престъпно поведение на власт. Основен проблем при българския комунизъм е неговото вдъхновено слугинство на чужда сила и чужд великодържавен интерес – този на Русия и Кремъл.
Обслужването на имперските интереси на Москва започва от самия генотип на българския комунизъм – партия, създадена като секция на Комунистическия интернационал и винаги поставяла интересите на имперския господар по високо от националните интереси на собствената си страна. Това е причината – и отговора на въпроса защо след краха на комунизма бившите комунистически партии и производните им политически елити в повечето източноевропейски страни успяха да се трансформират в национални леви политически движения – в Полша, в Унгария, в Румъния, докато БКП само смени името си, но нейната членска маса и нейният елит запазиха „святия принцип“ на слугинажа към Москва.
Затова днес – 32 години след рухването на източноевроипейската империя на Москва – България продължава самотно да стърчи като единствената оцеляла във времето покорна колония на великодържавния империализъм. В енергетиката ни господства руски монопол. Олигархията ни е част от руската олигархия – както и организираната престъпност, допълзяла до върховете на държавата. Наследниците на КГБ – от руски и от български произход – се чувстват на върха на България „у дома си“. Българската пета колона на Москва хазяйничи спокойно в българските медии и води успешно – почти с монопол – хибридната война на Кремъл срещу цивилизования свят на българска територия. България плаща тежък колониален данък на продължаващото великодържавно господство над България.
В този контекст не буди съмнение, нито учудване робската позиция на страх и подчинение на значими части от българския политически елит по повод поведението на българската държава спрямо агресията на Путин в Украйна. Нито патрон или един „калашник“ няма да заминат за Украйна прекосявайки мощната стена на доброволния слугинаж на Позитано пред Москва. И как да заминат? Нали ако БСП се съгласи на доставката, нейни „сестрински“ партии в лицето на „Възраждане“, Янев § Со., Радев § Со, веднага ще се възползват от „отстъплението“ за да преразпределят гласовете на Позитано и да се самоизтъкнат като по-верна прислуга на Кремъл.
Един век след своето начало, българският граждански конфликт придобива нови и опасни измерения. Живеем в свят на бърза промяна, създаваща нови и възраждаща стари дилеми пред обществата на Европа и света. Украйна се бори на живот и смърт с руската агресия, защитавайки не само себе си, а Европа, цивилизацията и човечността. Ние нямаме сетиво за тази морална дилема, за която умират светли хора на няколкостотин километра от нас. Ние оставаме в епохата на робско безвремие, в което ни потопи сталинистката окупация след 1944 г., чийто екзекутор бе колониалната администрация на Москва в България – БКП. Ако не се събудим – горко ни!
Ръководена от хора с посредствени качества и занижено чувство за отговорност, България е изправена пред сериозни предизвикателства за своята сигурност и за реализацията на националните си интереси в средносрочно и дългосрочно бъдеще. Войната в Украйна поражда сериозни и необратими промени в баланса на силите в Централна и Източна Европа, в постсъветското пространство и на Балканите.
Ситуацията, която се очертава след месец и половина руска агресия спрямо Украйна, показва, че за Москва ще бъде трудно до невъзможност да спечели – в който и да е смисъл на тази дума – войната, която започна. Факторите, препятстващи руската победа, са многообразни, но по-важните сред тях са следните. Първо, лошата подготовка на руската армия за завладяване и овладяване на значими териториални пространства в Украйна и очевидната невъзможност за подчиняване на гражданското население, което ги обитава. Дали това се дължи на систематична корупция, на подценяване на стратегическата бойна задача, поставена от Кремъл, на неадекватно формулирани очаквания спрямо поведението на украинската държава и общество – очевидно всеки от тези фактори има своето значение за слабата мобилизация на руската армия. Най-важният фактор сред тях обаче е нежеланието и неспособността на мнозинството руски войници да воюват пълноценно срещу хора, които буквално до вчера са били техни най-близки, единородни братя. По-голямата част от бруталните убийства и други престъпления, направени от руските сили в окупираните региони, най-вероятно се дължат на вкарването на терена на бойните действия на специализирани части на ФСБ, на наемници от т.нар. „частни военни компании“ и на донаборни войници от най-отдалечените от Украйна региони на Руската федерация.
Второ, каквато и да е възможност за изразителна руска победа в тази война се препятства от невероятно силната мотивация и мобилизация на украинската държава и общество за оказване на максимална съпротива на руските нашественици и за защита на националната независимост и достойнство на Украйна. Пред очите ни израства една нова, велика европейска нация. Тя се конституира по същия модел, по който са създадени останалите нации в Европа и света – като следствие, като реакция на мощен външен натиск – имперски, съседски, на „велика сила“, пожелала да ги подчини. Трето, дори Украйна да бъде принудена под натиска на несъразмерната сила, притежавана от руския агресор, да направи определени компромиси, режимът на Путин ще излезе от тази военна кампания сериозно и дългосрочно отслабен, което ще има своите последствия върху цялостния статут на РФ като значителна международна сила. Стратегическите позиции на Москва ще бъдат в значителна степен подкопани, въпреки, че рисковете, които носи едно подобно отслабване, могат да породят нови агресивни проекти на Кремъл, опити за шантаж и изнудване на международната общност с употреба на неконвенционални оръжия и т.н.
Ерозията на силовия потенциал на една държава с мащаба на РФ неизбежно поражда и ще поражда сериозен стратегически вакуум във всички пространства, където тази държава е проектирала своята сила и влияние. В Средна Азия и в Далечния изток тази ерозия ще бъде – неизбежно и поне до известна степен – компенсирана с разширяване стратегическото влияние на Пекин и – възможно е – на Япония. На юг ще се засилят процесите на влияние и натиск на фактори от Близкия изток, включително и на радикалния ислям. Влиянието на Турция върху Кавказ вече значително нарасна с успешната кампания на Азербайджан срещу Нагорни Карабах и ще продължи да се разширява. Какви процеси биха могли да се отключат в Северен Кавказ засега е малко рано да прогнозираме. В Централна и Източна Европа нарастват значително стратегическият потенциал и влияние в дългосрочна перспектива на група държави, които имат ключово значение за сдържане на руската агресия и за подпомагане на ефективния отговор на Украйна на агресията. Това са Полша, Румъния и самата Украйна, която е много вероятно да излезе от изпитанията на тази война като нова и значителна регионална сила. Към този стратегически триъгълник между Варшава, Киев и Букурещ без съмнение ще принадлежат и позициите, и усилията на Балтийските страни, Чехия, до известна степен – Словакия. Тази нова стратегическа концентрация на източния фланг на НАТО ще оказва значимо въздействие върху цялостния процес на развитие на европейската сигурност. В измеренията на сигурността старото деление между силни и значими – западноевропейски фактори, и по-слаби и второстепенни – източноевропейски партньори, ще бъде в значителна степен заличено.
България се намира в средата на тези многообразни процеси на преформатиране на източноевропейското стратегическо пространство. От север ние сме свидетели на конфигурирането на този нов и значим център на геополитическо влияние, който се появява на източния фланг на НАТО с основни актьори Полша, Румъния, Украйна, Прибалтика… На юг от България ще бъдем свидетели на все по-значимо разширяване на стратегическата роля на Турция в няколко съседни на нейната територия региони. Вече споменахме Кавказ, можем да очакваме и промени в поведението на Анкара спрямо Сирия и Близкия изток – ако руското присъствие там отслабне или бъде преобразувано. В резултат на новата позиция на Турция неизбежно ще нараснат и нейните амбиции за влияние на Балканите. И днес Анкара има сериозно въздействие върху определени сфери на обществения живот в Македония, Албания, Косово, Босна и Херцеговина. В България влиянието на Анкара също се засилва през определени метаморфози на Движението за права и свободи, които засега нямат пряк публичен израз. На запад от нас се засилват амбициите и инвазивността на Сърбия, която от една страна е ключовият съюзник на Путинова Русия на Балканите (и Източна Европа), а от друга – наследник на геополитическа традиция на внимателен баланс между Изток и Запад, Европа и Русия. Сърбия се готви да закупи изтребители „Рафал“ от Франция, след като придоби ескадрила руски Миг-29. Белград активно използва подкрепата на Москва за разширяване на своя контрол върху Скопие, Баня Лука и Подгорица, но поддържа и кандидатурата си за членство в ЕС, макар и процесът да е максимално бавен заради проблемите с Косово.
Какво прави България? Краткият отговор е – страхува се. Страхува се да не я „накаже“ Путин за това, че принадлежи към Европа и НАТО – и затова е „вражеска страна“. Страхува се да помогне на Украйна с оръжия – единствена заедно с Унгария в цяла Европа. Страхува се да се превъоръжи със съвременни оръжия и от две десетилетия „ремонтира“ стари съветски таралясници в корупционна схема с Москва. Страхува се да разположи военни части на НАТО, за да не би да стане „обект на удар“ от Путин. Страхува се… Страхува се… Но проблемът, разбира се, далеч не е само психологически. България се управлява от хора, които в различно време и по различен начин са поемали различни ангажименти за „умилостивяване” на Кремъл. Помним какво бе влиянието на ключови московски емисари за протичане на президентските избори през 2016 г. Публична тайна е каква е ролята на БСП – през последните 103 години – в налагане волята и колониалния интерес на руската – съветската империя в България. Днес БСП е коалиционен партньор, чийто лидер уверено чертае „червените линии“, които премиерът и правителството нямат право да пресичат. През 2013 г. корпоративни и политически фактори в България, пряко свързани с Кремъл, осъществиха де факто преврат срещу управлението на ГЕРБ и оттогава насам Бойко Борисов много внимателно слуша и провежда сигналите, идващи от Москва. През следващите мандати на ГЕРБ бе възобновен проектът за АЕЦ Белене, а провалилият се „Южен поток“ бе акуратно заменен с „Балкански поток“ – преди какъвто и да е алтернативен интерконектор да предложи поне минимална диверсификация на руските газови доставки.
Подчиненото поведение на българските политици на Москва не е само продукт на свободен избор. Доста по-често то изразява безпомощност пред мащабното проникване на руския корпоративен, енергиен, разузнавателен, пропаганден и политически интерес в дълбоката тъкан на българската държава и общество. Ако някой сериозно се противопостави на Кремъл, очаква го или сваляне от власт с преврат, или непренебрежима заплаха с коктейли като „Новичок“, който на българска територия засега е прилаган на няколко бизнесмени, но застраховани – включително и в политиката – няма. За трите десетилетия след разпада на съветската империя България не успя да се еманципира от структурното влияние на руския великодържавен интерес в степен, в която би могла да възстанови на прилично равнище своята независима държавност и да преследва с известна степен на ефективност своите национални интереси в новата институционална рамка на партньорство в ЕС и НАТО, към които вече принадлежи.
Към задушаващите обвързаности на българските институции, на политиците и на корпоративната олигархия към Москва трябва да бъдат прибавени и резултатите на десетилетната системна пропаганда – руска хибридна война на българска територия. Тази пропаганда оформи в значителна степен светогледа на няколко поколения българи – преди всичко поради факта, че никой не посмя организирано и компетентно да ѝ се противопостави. Великодържавните идеологеми за „слабостта на „Гейропа“, за „световния заговор на Америка и глобалистите“ се превърнаха в значителна степен в убеждения на немалък брой българи. Когато днес пред Народното събрание се веят руски знамена и манифестират партии с антибългарски цели и програми, в техния корен разпознаваме това всеобхватно влияние на руския великодържавен колониализъм, което никога не бе прекратено на българска територия след рухването на Съветския съюз преди три десетилетия. Дори добронамерените български политици, амбицирани да защитят националния интерес на България – и вчера, и днес – са ограничени в своя потенциал за действие от тази мащабна и многообразна мрежа на влияние и принуда, упражнявана от Русия върху България.
Това, което българските политици и българската общественост час по-скоро трябва да осъзнаят, е, че продължаващата „мъртва хватка” на великоимперския интерес върху България носи още по-големи и динамично нарастващи рискове за българската национална независимост и за бъдещето на българската национална общност. Светът около България много бързо се променя. Описахме възникването на нови и мащабни геополитически процеси и фактори в непосредствена близост до страната ни. Всичко това носи нови и разширяващи обхвата си предизвикателства пред нашия суверенитет и национална перспектива. Някой би казал – „Е, какви толкова предизвикателства? Нали сме членове на НАТО и на ЕС?“ Същите тези, които манифестират с руските знамена – за „неутралитет“ – знаят кога да „обърнат“ аргументите, за да защитят внушената им позиция, че България трябва да остане уплашена и безпомощна. Членството в НАТО и ЕС не е индулгенция за държавнополитическа импотентност. Членството дава права и възможности и изисква солидарност и отговорност. Аз не твърдя, че Турция, Сърбия или Румъния неизбежно ще се превърнат в съперници на отслабваща стратегически и заложила сигурността си върху страх България. Твърдя обаче, че геополитическата реалност има свои закони – тя не търпи вакуум. Ако си слаб и беззащитен, ще получиш непрекъснато увеличаващ се натиск от другите около теб, които са „изиграли картите си“ на геополитическата маса по-добре от теб, придобили са нови ресурси – военни, политически, морални – и са в състояние да запълнят този вакуум – военен, политически и морален – който ти оставяш след себе си, когато страхливо си заровил главата си в пясъка.
И в заключение – един финален аргумент. Вече виждам пред себе си заканителния пръст на путинофилския „възрожденец“, който гневно (те вечно са гневни някому) твърди: „Твоите спекулации за отслабване и загуба на Русия са „фалшива новина“. Русия ще спечели своята битка и войната. Русия и Китай ще бъдат новата голяма сила на света, която ще победи „англосаксонския глобализъм“. В „Евразия“ е мястото на България…“ И т.н. … И т.н. Уроците на Ал. Дугин § Со. са надлежно усвоени. Добре, драги мои! Нека допуснем, че излезете прави – противно на всякаква реална логика, противно на всичко, което се случва пред очите ни, включително в бореща се с руската агресия Украйна. Да предположим, че вашата любима Путинска Русия победи… И какво ще спечели от това България? Ще спечелите вие и лидерите ви – ще си получите договореното… Но България ще остане в „задния двор“ на кремълската стратегическа визия за света, където винаги е била. България ще остане това „празно място“ – от геополитическа гледна точка, през което трябва спокойно да мине руската армия, за да завладее Проливите, да обяви Третия Рим за осъществен, да постигне руското имперско господство над всичко и всички. Всички ние – и вие, и ние – ще останем във великодържавния светоглед онези „братушки“, малоумните задунайци, които не стават за нищо друго, освен за „пълнеж“ на руското имперско величие. „Пълнеж“ като украинците-малоруси, молдованите, грузинците и средноазиатците – смешни малки човечета, които империята владее и за които великорусите разказват смешни вицове вечер в кухнята…
България не е Сърбия, която Руската империя подкрепя в амбицията ѝ да бъде „велика държава“, за да обслужва имперския интерес за сдържане на Хабсбургите от север и от запад. България в имперската визия е транзитен коридор, населен с „братушки“, чиято единствена роля е да месят козунаци и да посрещат „освободители”. Нека путинофилите си получат своите 30 сребърника, но да разберат, че са ангажирани за възможно най-нискокачествена и непрестижна прислуга, призвана да сложи окончателен край на независимата българска държава в полза на едно чуждо имперско величие, което пред очите на целия свят се срива безвъзвратно в небитието… Подобно на всеки имперски проект, който храни илюзиите, че реалностите на XIX век – геополитически, морални и психологически – могат да бъдат възродени в една нова историческа епоха, белязана от съвършено различни предизвикателства и дилеми на обществено развитие.
Според независимия „Левада“ център за социологически сондажи, над 80 на сто от руските граждани подкрепят войната на великодържавния бандитизъм в Украйна. Тази подкрепа – на каквото и да се дължи тя – е свидетелство за пълното отсъствие на морално чувство и самосъзнание сред подавляващото мнозинство в руското общество. Тази дегенерация на човешкото качество е постигната след столетия култивирана представа за „величие“, която през последните две десетилетия кулминира в системна и яростна пропаганда за това как Русия отново е „обградена“ от врагове и „предадена“ от Запада.
На Германия й бяха необходими по-малко от 15 години (1919-1933) между поражението в Първата световна война и идването на нацизма на власт за яростна пропаганда как Райхът е бил „предаден“, как на Германия й е „забит нож в гърба“. Защо се учудваме на пълната фашизоидна дегенерация на Русия, в която подобна масирана пропаганда тече от 30 години, а през последните 20 от тях тя е официална и все по-могъща доктрина за „цивилизационната уникалност“ и „историческата несправедливост“ и „предателство“ при разпада на Съветския съюз? Всички ние, демократичният Запад наблюдавахме фашизирането на Русия под режима на Путин със спокойствието на хора, преживяли пълна историческа амнезия. Видяното и преживяното при възхода на фашизма, нацизма и болшевизма от 20 век бе удобно или дори лицемерно изтрито от нашето масово съзнание за да можем да наблюдаваме спокойно динамичната фашизация на Кремълския режим и на руското общество.
Нито Грузия през 2008-ма, нито Украйна през 2014 г. успяха да събудят предупреждението на историческия опит сред водещите сили на Запада. За агресията в Грузия Путин бе възнаграден с доклада на Талявини, прехвърлящ вината от агресора върху грузинската жертва. Скоро след това от Вашингтон предложиха на Путин re-set – програма за двустранни отношения, от които Русия печели много без да има конкретни международни ангажименти. Така дойдохме до агресията в Крим и Донбас през 2014 г. – отново непредизвикана, отново толерирана. Този път – с „Минските споразумения“, в които дуото Меркел-Оланд на практика предоставиха в ръцете на Путин инструмента за осуетяване на всеки опит за независима украинска държавност. Търговията, енергийните доставки и „сдържането“ на великодържавното нахалство оставаха приоритет на Европа и Америка във взаимоотношенията с Москва. Фашизоидните доктрини на Кремълския режим по отношение на международния ред, на общественото устройство на Русия и Европа бяха подминавани с мълчание за десетилетия, докато не се превърнаха в ядро на путинизма като великодържавна платформа за агресия.
Единствено определени среди в източноевропейските посткомунистически общества не се уморяваха да предупреждават Запада и света за отново надигащата се великодържавна – имперска опасност. Подиграваха им се, че „сънуват“ лоши сънища от времената на комунизма. Днес тези „лоши сънища“ са реалностите на Мариупол и Буча. В навечерието на кремълската агресия срещу Грузия видният интелектуалец Александър Рондели се обърна към официалните представители на Запада – включително към европейските посланици в Тбилиси: „Ние сме затворени в клетка с бясно псе. Умоляваме ви – отворете вратата на клетката (чрез интеграция в институциите на Запада), за да можем да излезем. Вместо това вие стоите край клетката и непрестанно ни упреквате, че не галим, не успокояваме и не „гушкаме“ достатъчно енергично бясното псе…“ Е, вместо да „пусне“ Грузия и другите постсъветски народи да излязат от клетката, светът пусна великодържавната фашизоидна агресия извън клетката и я превърна в проблем на целия свят.
България е един от най-срамните примери за безропотно примирение под ударните вълни на великодържавното нахалство. У нас през последните две десетилетия публичната сцена е доминирана от масираната и истерична пропаганда на платената пета колона на путинизма, възпитала три поколения българи във враждебност към демократичните устои на Европа и Запада, в роботизирани наивници, очакващи „спасение“ от все по-открито декларираната великодържавна агресия. Тази пропагандна – хибридна война дойде в допълнение на масирания великодържавен контрол върху системната корупция по върховете на властта в България, осуетяващ и всеки опит за демонополизация на руските енергийни доставки за нашата страна. Затова днес ние сме най-уязвимата на кремълска агресия страна в Европа – ако не броим доброволното „съюзничество“ с Русия на съседна Сърбия.
Бог да прости невинните жертви на фашизоидната великодържавна агресия в Буча, Харков, Мариупол и всички други градове и общности в Украйна! Живите затварят очите на мъртвите. Мъртвите отварят очите на живите…
Не съществува особена оригиналност в пропагандните тези на Кремъл срещу Европа – включително и в руската пропаганда на българска територия. Основна цел на Моксва след 1945 г. е геополитическото изтласкване на САЩ отвъд Атлантическия океан и откриване на перспективата за Съветския съюз да сложи ръка върху цяла Европа – а не само върху източната й част. Историята пожела друго – вместо Кремъл да „излезе“ на Ламанш, сталинистката империя рухна и възстановилите независимостта си съветски сателити в Източна Европа бързо помолиха за членство в НАТО.
Днес, в условията на кремълската агресия срещу Украйна великоимперската пропаганда използва абсолютно същия инструментариум от „теории“ и интерпретации за поведението на Европа, както в десетилетията на Студената война. Европа се е „зачеркнала“ от геополитическата карта съгласявайки се да се „подчини“ на Вашингтон в обявяването на сурови санкции срещу агресора – Москва. Така Америка печели, а Европа губи, сателитизирайки се под интереса на Вашингтон.
В Европа обаче не мислят така. Макар, че Старата госпожа и основните й политически столици често са правили значими стратегически грешки и са губили образа си в трудно допустими компромиси, този път Европа реагира единна и в пряко съответствие с дългосрочните си интереси – както стопански, така и геополитически. За големите европейски страни е очевидно, че Путин не тръгва само срещу Украйна – той започва с Украйна. Следващите стъпки на агресията ще се насочат срещу бивша Източна Европа, а финалната цел на загубилата реалистична оценка за себе си кремълска диктатура е да подчини Европа като цяло. Ако не със силата на оръжието, то с диктата на енергийната политика, с подбуждането на безкрайни конфликти между европейските страни и с изнудването на чембърлейнския тип европейски лидери да правят нови и нови концесии на Кремъл.
За европейските лидери отдавна е известно, че бруталната пропагандна война на Путин – „лидера на консерватизма“ – срещу Европа има за цел да представи едно от европейските политически течения – това на левичарския постлиберализъм – като единствена идентичност на Европа, да осмее Стария континент и да постигне ролята на ментор за надигащите се политически вълни на десния национален полулизъм в европейските страни. Тази пропагандна война върви ръка за ръка с другите две стратегии на Кремъл от 21 век – масиран енергиен натиск до монопол на доставките (където е възможно) и разгръщане на мащабна корупция по върховете на властта – навсякъде, където това е достъпно. А то е достъпно в цяла Европа.
Ако Путин бе продължил „вливането на отрова“ в Европа с „мирни средства“, описани по-горе, то чембърлейнските европолитици щяха напълно да му предадат ключовете на „крепостта Европа“ в рамките на още 1-2 десетилетия. Кремълският диктатор обаче прояви нетърпение и започна варварска агресия срещу най-близкия на русите народ – срещу Украйна. Ето тук прозвуча „алармата за събуждане“ на безгрижно водещите „мюнхенска политика“ евролидери. С агресията срещу Киев те разбраха какво ги чака, ако продължат да обслужват стратегията на Кремъл за завладяване на Стария континент.
Не е случаен фактът, че санкциите, приети в Брюксел, Берлин, че и в Париж са по-мощни от тези, приети във Вашингтон. Просто защото за Америка руската агресия е предизвикателство, но не на живот и смърт. Докато на Стария континент стана очевидно за всички, че за Европа Путин означава смърт – и не просто геополитическа смърт. Европа отдавна се е саморедуцирала до геополитическа провинция по манталитет – ако не по статут. Не е случайно, че най-богатата икономика – европейската – се охранява от най-беззъбата, практически отсъстваща система за сигурност, планирана, но неосъществена на европейска територия от 30 години насам. (Европейската сигурност продължава да бъде идентична с атлантическата сигурност.) Путин означава смърт за Европа с отчетливата яснота на своите цели – да я подчини, да я ограби, да я изнудва по пътя към тоталното подчинение, ползвайки услугите на прикупени от самия него „лидери“ и политически движения. С агресията към Украйна Европа се събуди и видя „в очите“ всичко това.
Затова беснеят кремълските тролове и пропагандисти, затова плачат за „Европа“ – че Америка пак я била подчинила. Гроздето е кисело! Европейците най-после проявиха чувство за самосъхранение – за първи път от десетилетия. За първи път от много години насам Европа придобива – завоюва своя стратегическа субектност. Надяваме се, че ще последват адекватни стъпки на отстояване на тази субектност – и спрямо Москва, и спрямо Пекин и спрямо всеки друг, който има взимане-даване със Стария континент. Надяваме се на нов и мащабен диалог в НАТО и в Трансатлантическите отношения. Ако Европа избере да бъде богата и слаба като стратегическа проекция, тя много скоро ще придобие бъдеще на бедна и унизена периферия на бруталния нов свят, който обитаваме. Нека се надяваме, че Европа наистина се събуди! Въпреки, че няма да е лесно да се преодолеят навиците и практиките на „мюнхенска политика“, докарала – в комбинация със системно погрешните стратегически ходове на Вашингтон – Кремълската агресия отново на прага на Запада.
Мнозина имат основание да празнуват днешния ден като свой личен и професионален празник. Но малцина биха го припознали и признали – на другите, а още по-малко – на себе си. Лъжата е един от най-древните спътници на човека. Първата искра интелект, пробляснала в мозъка на Homo sapiens е съдържала в себе си възможността или реалността на лъжата. Приемайки лъжата доброволно като свое оръжие, човекът приема способността да създава светове, за които знае, че са илюзорни. Понякога го прави от добро сърце – „благородна лъжа“, но по-често слага „динена кора“ на другите за своя собствена изгода. Мнозина лъжат от потребност да разнообразят живота си, да го направят „по-цветен“, или за да представят себе си в по-добра светлина. Неудовлетвореността от живота и от нашето присъствие в живота е мощен стимул за лъжа, която евфемистично наричаме „фантазия“. По-лошо е обратното – когато лъжем за да се представим като по-слаби, по-уязвими, невинни за неща, за които еднозначно носим вина. Това са лъжи в пряк ущърб на другите.
Нетърпими и ужасяващи са лъжите на силните на деня, с които те крадат живота, възможностите, бъдещето и свободата на обикновените хора. Гнусни са лъжите на империите, на големите насилници, нагло наричащи черното – бяло за да упражняват неистовия си и неудовлетворим нагон за власт. Бисмарк казва, че най-много се лъже преди избори, по време на война и след лов. Днес една насилническа империя води война, в която взаимно се убиват единородни братя. Вождовете на тази империя винаги са били сред най-големите лъжци в света. Властта е винаги силно свързана с лъжата. Защото за да убеди този, над когото властва в правотата на своята власт, властникът рядко подбира ясна граница между истина и лъжа. Организираната манипулация е част от природата на властта.
Освен силните на деня, лъжат и слабите, за да направят живота си по-спокоен, по-приемлив, за да ги оставят „на мира“. Човекът лъже защото разбира, че светът, какъвто е в действителността на неговото съзнание е частично или напълно неприемлив за целите и амбициите, които е поставил в основата на живота си. Но съвкупността на измислените и изречените лъжи създава огромен облак от измама и недоверие, който смазва възможността човекът да върви през един приветлив, отворен и достъпен свят. „Не лъжи“, казва деветата Божия заповед. „Блажени нищите духом“ – дали това се отнася до искрените и до невинните…?
Лъжата ще си отиде от нас тогава, когато човекът придобие – по пътя на своята духовна и интелектуална еволюция – способността да различава безпогрешно истината от лъжата. Тогава животът ще стане може би по-трудно и по-отговорно занятие, но облаците на измамата и разочарованието ще се разсеят – за да изгрее слънцето на истината. „Истината ще ви направи свободни…“, а свободата е в крайна сметка единственото, заради което си струва да живеем.
Отломки от огледало 