Тайният явен кукловод на България

Ако нацистката диктатура приключи с категорично военно поражение, позволило режим на цялостна денацификация, на комунистическият режим в СССР и неговите сателити бе сложен край чрез съвкупност от гъвкави полу-публични и неформални договори между победилия Запад и рухналата болшевишка империя. Този договорен край отвори пълноценни възможности за съхраняване на комунистическите обществени елити – особено тези в службите за сигурност, но и в по-широк план – на почти всички останали сектори на комунистическата управляваща класа – номенклатурата. Тези страни, които разгърнаха силни антирежимни дисидентски движения – Полша, Чехословакия – успяха да ограничат всевластието на номенклатурата и частично да предотвратят пълната й трансформация в нов стар обществен елит на своите държави и общества. В други страни – България, Румъния, особено – постсъветските републики, комунистическата управляваща класа успя да овладее и да предотврати съществена част от процесите на обществена трансформация, съхрани своя контрол върху националната икономика, разграби държавните активи и подчини на волята си новите крехки държавни институции, възникнали чрез имитация на либералнодемократичната политическа система. Тази трансформация на номенклатурата в нова – стара управляваща класа носеше изцяло криминален характер, а новият статут на бившия комунистически елит най-кратко може да бъде определен като мафиотска олигархия, недопускаща каквито и да е механизми на законов контрол върху своите действия.

Със своето наследство на най-верен сателит на Съветския съюз, българският комунистически елит на практика възпроизведе не само своя контрол върху посткомунистическите държава и общество, но успя и да съхрани изцяло специалните отношения на своята подчиненост и органична свързаност с управляващата олигархия в постсъветска Русия. Българската номенклатура в продължение на 45 години функционираше като колониална администрация на съветската имерия в България, а след рухването на империята се трансформира в криминална олигархична структура, органично свързана и пряко зависеща от руския неоколониален постимпериализъм. Опитите на неочаквано силната в първото десетилетие след 1989 г. антикомунистическа опозиция СДС да създаде нов, алтернативен обществен, полтически и – донякъде – стопански елит на посткомунистическа България претърпяха провал. След завръщането на бившия цар начело на изпълнителната власт в България през 2001 г., порочният кръг на цялостен контрол на милиционерската олигархия върху националния ни живот наълно се затвори. Това, разбира се, включваше и необратимо установен неоколониален контрол на руската олигархия върху българския национален живот.

Москва разреши присъединяването на България към НАТО и ЕС поради няколко лесно обясними причини. През последните години на 20 век руската държава бе твърде слаба за да предотврати интеграцията на бившите си сателити от източна Европа в евроатлантическата система за сигурност и развитие. За Москва се оказа по-привлекателно да изпрати в Брюксел група свои потенциални „троянски коне“, вместо да инвестира ресурси и усилия в удържането им извън институциите на Запада. Така на Позитано 20 се изправи „генералското движение“ – вътрешното ядро на московската агентура в България – и обясни на потресените членове на преименуваната БКП, че курсът на партията е ходом марш към НАТО. По аналогичен начин бяха решени в БСП и проблемите на българското присъединяване към ЕС. Москва се отнасяше със зле прикрито презрение към икономическия гигант и политическо – стратегическо джудже с център Брюксел. Едва опитите на ЕС да започне интеграция на постсъветското пространство чрез Източно партньорство запалиха червената лампичка на опасност за набралия сила и самодоволство режим на Путин. От важно значение бе и фактът, че гражданските и политическите кръгове около демократичната общност успяха да убедят Запада – Брюксел и Вашингтон, че България е в състояние да се променя и да бъде лоялен партньор и съюзник. Така е, взехме си грах на душата, твърдейки подобни неща…

Руският контрол върху България на практика никога не е прекъсвал – дори и в най-мрачните години на държавнополитически разпад за Русия в началото на 90-те години. Първият акт за съхраняване на индиректен политически контрол върху България бе създаването на ДПС начело с лоялен руски агент и с помощта на новото ръководство на старата БКП – Луканов и Младенов. Контролът върху етническите отношения бе и си остава най-базисния инструмент на бившата имерия за манипулиране на обществената и политическа лабилност на бившите сателити и съюзни републики. Именно този инструмент породи вълната от братоубийствени конфликти от Южен Кавказ до Прибалтика при разпада и след разпада на съветската империя. В България, за щастие, не се стигна до проливане на кръв. Тук сработи напълно страхът от кървав конфликт на междуетническа основа. ДПС се превърна в пирамида с няколко основни функции. Тотален контрол върху цялостния живот на турските и мюсюлмански общности в България. Незаобиколим властови фактор в създаването на парламентарни мнозинства и упражняването на масиран корупционен контрол върху лабилните структури на посткомунистическата българска квазидържавност. Основен агент-провокатор на политически и обществени кризи с цел премахване на неудобни за Москва и за корупционната й агентура в София правителства, политици и конкретни политики.

Русия съхрани своя контрол върху бившата комунистическа партия, която наскоро навърши 100 години във вярна служба на Москва. Създавани и употребявани бяха и поредица от политически и обществени движения, призвани да уплътнят руския неоколониален контрол върху определени сектори от обществото и политики на държавата в десетилетията след началото на новия век – партии като Атака, „национално“ движение русофили и т.н. Руският контрол върху България се гради върху специалните връзки на бившите специални служби и на стопанските и политически елити, наследени от епохата на комунистическо управление. Влиянието на Москва е фокусирано върху няколко основни стратегически инструмента. Първо – енергиен монопол. Една страна, която не контролира енергетиката си поне отчасти не може да бъде нито независима, нито надежден партньор на никого както в икономиката, така и в сигурността. Руският енергиен монопол в България има няколко основни функции. Първо, той е основен фактор за съхраняване на стратегическия контрол върху България, която може да си членува където си ще, но е зависима от едно кранче за газ, една рафинерия и система за ползване на течни горива, една ядрена технология и гориво за нея и т.н. … Второ, руският енергиен монопол е мощен изнструмент за арогантно ограбване на България чрез произвола на монополно високите цени. Трето, руският енергиен монопол е инеструмент за извличане на криминални свръхпечалби над монополно високата цена чрез системен рекет върху закона и контрола на българската държава върху вноса, износа и разпореждането с енергийни ресурси. Ако не разбирате за какво става дума, пояснявам – пристанище „Росенец“. Последно – но не и по значение, руският енергиен монопол е мощен инструмент за корумпиране на българската държава и представляващите я политици и администратори в полза на изгодни за имерската метрополия решения.

Вторият стратегически инструмент на руския контрол върху България е всеобхватната корупция, свеждаща функционирането на българската държава до поредица от криминални механизми за контрол на милиционерската олигархия върху стопанството, правосъдието и останалите клонове на държавната власт. Чрез механзмите на корупционно въздействие проекторешенията за изграждане на газови интерконектори със съседните страни отлежават на дъното на чекмеджетата на администратори и министри в продължение на десетилетия, докато монополът на „Газпром“ си остава в сила. Чрез неформално корупционно финансиране на партии, политици и администратори руските енергийни корпорации съхраняват не просто монопола си, но и пълната си безнаказаност на българска територия – каквото и да вършат. За да опишем подробно корупционната система на подчинение на България от Москва трябва да се напише монография, но за да бъдем по-пестеливи, нека споменем само още нещо – много важно: КТБ. Тази банка, зад която надничат структурите на руския финансов контрол върху българските институции и публични фигури на практика установи преки конфузни отношения с огромната част от българския национален елит. Тези конфузни отношения „гърмят“ и до ден днешен по повод на пореден компромат или политическа кампания. Ако се съмнявате в руската връзка на Сарайската креатура КТБ – обърнете внимание: банката фалира непосредствено след едно друго значимо публично събитие – отмяната на строителството на „Южен поток“… За което строителство казват, че – подобно на случая с проекта АЕЦ „Белене“ – са били направени поредица от плащания, впоследствие увиснали във въздуха.

След излизането на Русия в режим на открито съперничество и геополитическа конфронтация със Запада, стратегическият интерес на Москва в България се реализира в още един – трети инструмент на контрол и масирано въздействие – пропагандната хибридна война, разкъсваща и противопоставяща българското общество по примера на арогантната имперска инвазия на Руската империя в България през 80-те години на 19 век. Целите на тази хибридна война са описвани многократно, поради което тук ще си спестим подробности. Ще се наложи да кажем само следното. Основна цел на войната е да убеди устойчиво мнозинство българи, че членството на страната в ЕС и НАТО е в ущърб не само на националните ни интереси, но и на частните интереси на всеки обикновен българин. Фактът, че ЕС е основният – и на практика единствен нетен донор на ресурси за развитие на България не притеснява хибридните стратези. Фактът, че ЕС дава на България, а Русия я граби – също толкова арогантно, както след 1944 г., както през целия комунистически период – не разколебавава хибридните стратези. Фактът, че олигархична Русия, издържаща се от консумация на природните си ресурси не притежава алтернативен стопански и социален модел на развитие, който да предложи на България вместо „задушаващия“ ни модел на ЕС, не засрамва великодържавните стратези. Целта на хибридната война е да всява конфликт, разделение и безпомощност сред европейските – и особено източноевропейските страни – за да бъде възможно за Москва да ги преподчини отново заобикаляйки обединените институции на ЕС и – евентуално – НАТО.

В България хибридната война е особено ефективна поради няколко причини. Първо, поради наличния общ културен афинитет към Русия, подхранван от източници на българската история, въпреки мрачните свидетелства за устойчивата великодържавна цел – редуциране на българската държава до статут на теиритория – колония. Второ, поради всеобхватният контрол и зависимост на българската посткомунистическа олигархия от структурите на олигархията – майка в Москва. Трето, поради сериозните дефицити на българското обществено развитие от последните три десетилетия, през които българското общество преживя силна демографска – емиграционна криза, социална и икономическа поляризация, мащабни обществени разделения и конфронтация, слабост и неефективност на българската държава. Непренебрежимо значение има и склонността на немалко българи да се поставят в услуга на враждебния имерски интерес – по причини, унизителни за българското национално достойнство.

България пропусна благоприятните условия на международната среда през 90-те години и началото на новия век за да осъществи своята пълноценна национална еменципация от великодържавен контрол, да скъса пъпната връв на своята зависимост от бившата метрополия. Пропуснахме възможността пълноценно да възстановим независимата българска държава и да изградим политически и обществен елит с национално достойнство, гарантиращ независимост и суверенитет. В днешните условия на разгръщащо се геополитическо съперничество и нестабилност ще бъде много по-трудно да постигнем тези цели. Но не можем да спрем да се опитваме – другото би било признаване на поражение.

Реклами

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Ф-16 и българската национална сигурност

Закупуването на изтребител Ф-16 за българската военна авиация е правилното решение от гледна точка на стратегическите национални интереси на България в обозрима перспектива. Не съм компетентен да оценявам военно-технологичните качества на този самолет в сравнение с другите възможности. По силата на здравия разум мога да допусна, че ако всички съседи на България са въоръжени с модификации на този изтребител (Сърбия е особено изключение), ако той е на въоръжение във ВВС на Израел, ако повечето централно и източноевропейски страни са го въвели на въоръжение в своите ВВС – то Ф-16 очевидно има качествата, които го правят предпочитан избор. В бивша източна Европа само две национални армии – на Чешката Република и Унгария – са въоръжени с изтребителя на СААБ „Грипен“, но не са го закупили, а са го взели под дългосрочен наем или лизинг. Но закупуването на Ф-16 за Българската армия има смисъл далеч отвъд военно-технологичните характеристики на този изтребител.

Като член на НАТО България се ползва от общите гаранции на Алианса като система за сигурност срещу ангажимента да приведе своите въоръжени сили, тяхното въоръжение, оборудване и комуникации в съответствие със стандартите на НАТО. За съжаление, през изтеклите 14 години на членство ние направихме твърде малко за да реализираме това свое задължение. Междувременно развитието на международната система и стратегическият контекст, в който съществува българската държава през последното десетилетие издигат нови предизвикателства пред националната ни сигурност. В непосредствена близост до нас се реализира стратегическия проект на Путинова Русия за всеобхватно противопоставяне на Европа и на Запада. Москва не разполага с ресурсите за директна завоевателна политика извън сферата на постсъветското пространство, но води масирана пропагандна – хибридна война за дестабилизация на източноевропейските общества, за вътрешна поляризация и антагонизиране на общественото мнение в страни като България с цел доброволна промяна – и подмяна на техния избор в полза на членство в ЕС и НАТО. Русия не разполага с алтернативен социален, стопански и отбранителен модел, който да предложи на своите европейски съседи вместо членството им в институциите на Запада. Самата Русия се задъхва от провала и блокадата на собствения си опит за модернизация. По силата на вековни традиции на имперско стратегическо поведение Москва „изнася“ в чужбина вътрешните си напрежения и играе изцяло негативна роля за дестабилизация на европейските общества. Балканите са основен прицел на тази стратегия на Кремъл.

На юг от нас се разгръща новия проект на Ердоганова Турция, която се оттегля от ролята си на преден пост на Запада спрямо Близкия изток и Евразия – роля, която Турската Република играеше през Студената война и до края на 20 век. Националната идеология на кемализма бе заменена с идеология и стратегия на неоосманизъм и „многовекторна“ политика на качествено нови отношения с Русия, с арабския свят и Иран. Интересът и въвличането на Анкара в балканския регион се увеличават с всеки изминат ден. Разрастващият се интервенционизъм и ново партньорство между Москва и Анкара  се разгръщат в условия на многоизмерни кризи на европейската интеграция, които засягат и потенциала на Европа да се защити от поредица нови и стари предизвикателства като тероризъм, масирана имиграция и т.н.  В тази ситуация непрекъснато нараства значението на преките отношения между страни като България – заемащи гранична позиция в системата на евроатлантическа сигурност – и САЩ. Стратегическото партньорство на България със САЩ е все по-важна предпоставка за българската национална сигурност.

Дневният ред на политиката във Вашингтон също се променя, но базисните интереси на САЩ по южната и източната граница на атлантическия свят остават непроменими. За Америка е важно да спира експанзията на руския стратегически проект срещу източна Европа ако не желае да допусне ерозия на своята собствена система за сигурност, за която военното присъствие на територията на Стария континент е от ключово значение. Ако през Студената война това присъствие на американската военна сила бе концентрирано в западна Европа, днес неговият център се измества все повече на изток. Румъния и Полша максимално се възползваха от тази промяна на стратегическата ситуация. Двете страни са ключови съюзници на Вашингтон за ограничаване и спиране на руското стратегическо проникване в Европа. Но стратегията на Русия не се изчерпва с натиск върху бившите страни от Източния блок. Русия навлезе в Близкия изток, упражнява нарастващ контрол върху Сирия и задълбочава партньорството си с Турция. Анкара търгува с Вашингтон и Брюксел буквално за всяка своя стъпка в подкрепа на западните интереси и стратегически позиции. Русия очертава полукръг на нарастващ стратегически натиск върху източна и югоизточна Европа, а Турция се възползва максимално от това. В тази ситуация за Вашингтон е важно да преструктурира своите регионални съюзи, включително на Балканите. „Гърция противодейства на зловредното руско и китайско влияние… и е стълб на стабилността на сложните Балкани“,  твърди „Интегрираната държавна стратегия“ на Държавния департамент на САЩ. Според тази стратегия позицията на Гърция е „от ключово значение за националната сигурност на САЩ.“ (в-к „Катимерини“).

Нека обобщим. На север от нас Румъния заема позиция на все по-ключов съюзник на Вашингтон с лице към нарастващия руски натиск. На юг от нас стратегическата роля на Гърция за САЩ нарства в същата пропорция, в която отслабва надежността на Турция като преден пост на западния съюз спрямо Близкия изток и Евразия. На запад от нас промените в Македония бяха осъществени с посредничеството на Вашингтон и Брюксел с цел стабилизиране на Западните Балкани и повишаване на тяхната устойчивост спрямо външен стратегически натиск. България пряко печели от тези промени и подобрява отношенията си със Скопие. Сърбия остава основния съюзник на Москва в региона и както историята, така и настоящето ни дават категорични основания да твърдим, че колкото по-близо е Белград до Москва, толкова по-несъвместим е руския стратегически интерес с интересите на България. Къде сме ние? Разделени сме на „фили“ и „фоби“, предоставили сме националното си информационно пространство за яростна пропагандна война на великодържавния интерес срещу България и българската принадлежност към Европа и Запада. Ние можем да бъдем ключов съюзник и стратегически партньор на Вашингтон в рамките на западния съюз, за да гарантираме устойчиво и дългосрочно своята национална сигурност и модрнизацията си, но вместо това сме вътрешно блокирани и раздвоени от успеха на хибридната война да разложи и противопостави българската политическа класа и обществено мнение във време, в което трябва да се заеме позиция. Някой би казал – че защо да сме съюзници на Запада и Вашингтон, защо да не сме съюзници с нашите руски братя? Хайде господа, сложете на масата това, което ви предлагат вашите руски братя. Какво предлагат на България, а не какво предлагат лично на всеки един от вас. Военен съюз с Киргистан и Беларус? Руски технологии и инвестиции за модернизация на България? А самите руснаци откъде ще ги вземат – ако ги имаха, щяха да модернизират първо самите себе си. Гаранции за национална сигурност на България – откъде? В центъра на Балканите, заобиколени от инфраструктурата на западната система за сигурност? На границата с новия стратегически неоосмански проект на Анкара – все по-близък партньор на Москва?

Петата колона знае, че няма какво да извади като реална алтернатива на принадлежността на България към Европа и западния съюз. Затова играе хибридния покер с поредица от блъфове, призвани да дисквалифицират страната ни като печеливш и надежден съюзник на НАТО и ЕС. В този контекст можем да се върнем на стратегическата стойност от закупуване на изтребителя Ф-16 за българските ВВС. Подобна стъпка би ускорила интеграцията на България в системата на атлантическа сигурност. Тя би дала гаранции на Вашингтон за перспективата на едно задълбочаващо се стратегическо партньорство с България. Би изчистила – поне отчасти – образа и реномето на българската държава като съвкупност от случайно издигнали се хора на власт, които не знаят какво искат и могат да действат само под натиск – откъдето дойде по-големият натиск, натам и вървят. Сделката за Ф-16 би била добра стъпка за дългосрочния ни национален интерес – за дългосрочната ни национална сигурност. Една добра стъпка, която трябва да бъде последвана от други добре об,мислени и последователни стъпки в същата посока.

И пак виждам вечния намръщен неверник от Ганковото кафене, който пита: „Стига бе, ами ние какво печелим от това, че си даваме парите на Америка?“ В кафенето нямат отговор на този въпрос. Затова нека им припомним нещо, което кибиците там могат да разберат. Днес България продава оръжие на външни пазари на стойност 1,5 пъти по-голяма, отколкото най-големите продажби през 80-те години. Тези външни пазари се осигуряват от партньорството и съюзничеството на България със САЩ и в НАТО. Това не сте го чували досега, нали? Хубави пари се плащат, за да не знаете такива неща…

 

 

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Либерали срещу консерватори или гражданинът срещу „народа“

За Орбан ли си, сине майчин, или против него? А-а, значи си либерал – или не, значи си „консерва“. Ей такива ми ти повторения на „Бай Ганьо у Иречека“ се случиха по нашенско след като ЕП гласува резолюция срещу унгарския премиер и управлението на неговия кабинет. Впрочем, най-голям бой отнасят тези, които се опитват да заемат позиция „ем тъй – ем тъй“… Не желаят да подкрепят нито европейските левичари, нито десните популисти, Орбан включително. Тъй като се наместих от самото начало в тази съмнителна група по средата, ще рискувам да си изям докрай кьотека и от ляво, и от дясно. За мен има две по-важни разлики от това либерал ли си или „консерва“. Първо, демократ ли си или авторитарист? И второ, подкрепяш ли интегрирана Европа, или смяташ, че тя е само украшение на многообразните национализми, избуяващи наново навсякъде по Стария континент?

Преди няколко години унгарският премиер Виктор Орбан съобщи, че се отказва от либералната демокрация и ще гради нелиберална. Спорно е – все още – какво означава това. Доколкото разбирам, нелибералната демокрация ще бъде в служба на „народа“ и ще прекрати злоупотребите с „народа“ от страна на многообразни зложелатели, започвайки от Сорос и свършвайки с определени медии и магистрати. Има два възможни подхода към изграждането на политическата система на едно общество. Първият подход е от човека, от гражданина – към държавата. Човекът може да бъде приоритет на държавно строителство от различна гледна точка. За класическия либерал човекът е надарен с неотчуждаеми права, част от които доброволно отчуждава с цел създаване на минимална държава, бранеща границите на неговата свобода спрямо свободата на другите в обществото. За християндемократа човекът е Божието творение, на което е дадено да познае свободата на избора между добро и зло, да опредмети своята любов към ближния в грижа и подкрепа за другите и да създаде една държава, припознаваща и охраняваща свободата на своите граждани. За социалдемократа приоритет има общността на непривилигерованите, но без гаранциите за демократичните права и имунитети на гражданина, тази общност не може да бъде защитена срещу силните на деня. Така в държавното строителство вървим от човека, от гражданина – към институциите, производни на неговата воля и интереси.

Когато в основата на държавното строителство стои „народът“, основният проблем за решаване е кой и с какво право говори от името на народа. Хегел е казал, че „народ е това общо, което не знае какво иска“. Затова в историята кой ли не е говорил от името на народа – крале и патриарси, харизматици – религиозни и политически, лидери, превърнали се в диктатори … и т.н. („Народна Република България“ – помните ли?) Рисково начинание е кой ще завладее „микрофона на народа“, кой ще започне да говори от негово име. Затова, без да сме непременно симпатизанти на Сорос, на международните банкери, на либералните тарикати, ще се възпротивим на такъв тип политически режим, който говори от името на „народа“, независимо от това дали иска съветска власт или „нелиберална демокрация“. Защото и в Иран аятоласите практикуват демокрация – от строго нелиберален тип, между другото. Разделителната линия между либерали и консерватори не преминава през делението либерална срещу нелиберална демокрация. Консервативният демократ застава с не по-малко усърдие от либерала зад правото на гражданина да определя институциите на своята държава. Именно гражданската воля – а не „народът“ – е тази, която легитимно може да определи дали едно управление трябва да бъде по-консервативно, ориентирано към традиция, национална солидарност, духовна – религиозна идентичност, или да бъде по-светско, по-либерално, по-неангажирано към проблемите на идентичността и естествената солидарност. Гражданската воля трябва да реши дали една държава да бъде по-малка – а пазарът всемогъщ, или държавата да разполага с инструменти за стратегическо действие, които да коригират пазара в подкрепа на една или друга част от общността, в полза на един или друг публичен приоритет на общността. Тук вече чертаем границата между консервативния демократ, който мобилизира гражданите в подкрепа на своята визия за общността, и десния популист, който вика на помощ „народа“ за да може да си прави каквото си иска.

Вляво нещата не са принципно по-различни. Социалдемократът/левият либерал, които имат свои визии за човека и обществото са наистина демократи, ако признават правото на гражданина да произведе общността и да определи посоката, в която действат институциите на държавата. Комунистът, левият популист, тарикатът с вдигнат юмрук и пищов на задника не се интересуват от гражданина. Те апелират … да, да, към „народа“, към класата, към масата, към всичко, което лесно могат да обърнат в тълпа, за да я яхнат в посока да превземат обществото и държавата в полза на тяхната, собствената им левичарско – популистка власт. („Аз демокрацията я разбирам като народът да има за ядене“, казваше другарят Живков.) В тази категория са и множеството новопоявили се в епохата на постмодерна кресльовци в полза на „новите потиснати малцинства“. За тези кресльовци гражданинът в своето мнозинство е „ретроградна маса“, „бяло сексистко прасе“, „националист“, „християнски фундаменталист“ (т.е. – хрисиянин) и т.н. Положителните герои са тези, които са в девиация. Нищо лошо – хората са различни. И по пол, и по род, и по раса, и по култура, и по религия. Техните различия се отнасят до собствените им житейски избори и прояви, а общото между тях, което не зависи от малцинствените – общностните им специфики, е техният единен, универсален статут на граждани. Стратегиите на мултикултурния радикализъм е да се политизират различията, за да се торпилира единството на гражданската общност, да се потърсят враговете сред съгражданите, които „не са от нас“. Питайте, питайте политиците си – на гражданина ли служат, гражданската общност ли представляват, или се пъчат в полза на „народа“, на „онеправданите … вие ги избройте“ малцинства, крилца и перца на постмодерната вакханалия в услуга на хаоса и диктатурата на „коректността“. Коректност към кого, по точно…?

Ето там е разликата – между гражданина и „народа“, основната разлика. Питайте първо за нея, а след това търсете къде са либералите, консерваторите, зелените и червените, кафявите и хамелеоните – по-лесно ще ги намерите. Но хайде да се върнем у дома, в Европа, защото тя е в процес на преобразуване и – може би – на преосноваване. И в този процес трябва да различим тези, които смятат обединена Европа за основата на своето по-нататъшно развитие – национално, регионално, лично, от тези, които биха искали европейският проект да се самоограничи до „Европа на суверенните нации“. Не осъждам никого – всеки има право на избор. Британците, макар и с незначително малцинство избраха път извън обединена Европа. Други смятат за полезен един европейски проект, редуциран до безмитна зона и споразумение за свободна търговия. Трети искат нова дефиниция на Европа около нейните традиционни основания и идентичност, а не около абстрактно-глобалисткия модел на приютяване на всекиго отвсякъде в общността на Стария континент. Според мен интересът на България е в това, да имаме силна и федерална Европа в определени ключови направления на обществения живот – обща сигурност, добре охранявани външни граници, единна финансова и икономическа политика и политика на развитие, обща външнополитическа стратегия и проекция на международна сила. И същевременно подкрепям една по-децентрализирана в посока национален суверенитет Европа в областите на политиката на идентичността, културата, образованието, регионалното развитие и общностната солидарност. Затова не бих казал, че съм изцяло федералист – или пък суверенист. В днешния свят, особено ако си периферна държава като България, имаш нужда от силни съюзници и интегрирана общност – заслон срещу ветровете на глобалните трансформации. И имаш нужда от топлината на своето наследство, идентичност, родова история и общностна солидарност – в семейството, в общността, в националната общност.

Живеем във време на мащабни промени. Когато задуха вятърът на промяната, първата работа на тарикатите е да си сменят табелите. Преди има няма 30 години го живяхме този хаос на пренареждането. Спокойно – промяната, която идва е много по-дълбока и ще породи много по-голям хаос от този след края на комунизма. Затова е важно да знаем кои са тези опори, без които ще се удавим в урагана на промяната. Много са, различни са и за различните хора са различни. Според мен най-важната опора е всичко това, което осветява и освещава свободата на човека – на гражданина, на работещия човек, на вярващия човек, на стремящия се към себереализация човек, на оличностения човек. Внимавайте в изкушенията на табелите – сменят ги бързо, изкусно и тарикатски. За да ви поведат натам, накъдето вие нямате работа.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Класическият либерализъм и „лошите бели мъже“

Ако човек се замисли, стремежът към нормалност в наши дни предполага да бъдеш последователен либерал – класически либерал. Ще ти се наложи да бъдеш либерал, ако все още смяташ, че в основата на правосъдието стои добрият стар принцип – Innocent until proven guilty (Невинен до доказване на обратното). Този принцип – последователно проведен, може да те спаси от грозното обвинение, че в 8 клас си натиснал съученичката Катя по време на един дълъг блуз и си я опипал в полутъмната стая на тийнейджърското парти. Ако се разкрие и срамната история с какъв мерак си погледнал колежката Ева една сутрин, влизайки в офиса през 1982 г., тогава вече и непредубедените свидетели на противното няма да ти свършат работа.

Либералният принцип на гражданското равенство и неотчуждаемите права на човека може да ти бъде пътеводна звезда ако се окаже, че си роден като редови бял мъж – сексист по произход, който няма съзнанието за прогресистки напредък сред всички други общности, които не съвпадат с неговата идентичност. Имаше на времето един сексистки (какъв друг) сръбски виц за изповедта на един мъж на третата годишнина от брака: „Прва година сум се борил за власт. Втора година – за равноправие. Трета година – за голи живот.“ Но това е балканския клон на международния сексизъм, практикуван от примитивната орда на белите мъже. Ако обаче сме равни пред съвестта си, пред Бога и пред човешкия закон – както постулира класическия либерализъм – все още имаме шанс да се справим с проблемите си, стига да съхраним този принцип – всеки се ражда с неотчуждаеми права и ги практикува като равнопоставен гражданин. И това се отнася включително за „бялото мъжко прасе“, както деликатно бива обозначена наша милост от по-прогресивните сили на съвремието.

Най- сетне – макар, че едва ли – класическият либерализъм има шанс да ни даде правото да гласуваме и избираме без да се срамуваме от това колко сме тъпи, застреляни и овчедушни, ако сме довели на власт някого с едно просто аритметично мнозинство от 50% + 1 гласа. Дори този някой да се нарича Тръмп, Обама, Борисов или Станишев. В истинската епоха на класическите либерални правила се смяташе, че демокрацията работи добре, стига да се спазват нейните процедури. Възможно е да изберем неподходящ човек, но ако съхраним правилата и нормите на демократичен живот, грешката – доколкото е такава – е поправима. За властта има много по-голямо значение да е представителна на волята на общественото мнозинство, отколкото да е съставена от най-умните и най-морални наши съграждани. Разбира се, уморени от изреждането на кой ли не на власт през последните десетилетия, ние сме скептични спрямо това автоматично действие на демократичната процедура. Особено след настъпването на епохата на масовата манипулация, на постистината и на „Кеймбридж аналитика“. Ако се замислим обаче, голяма част от проблемите ни са свързани с богатството и властта на хора, които не смятат, че ни дължат каквото и да е. Те се смятат за Богоизбрани да ни управляват независимо от това, което ние мислим за тях. И това се случва не само на тъмните Балкани, а в много по-голям периметър около тях. Затова – либерализъм му е майката! Класически либерализъм и либерална демокрация. Дано новите консерватори, които са в настъпление и в Америка, и в Европа, разберат колко е важно да се съхранят тези основни принципи на класическия либерализъм, които освобождават човека от произвол, дават му известна сигурност, че ще живее нормално, ако остави и другите да живеят според разбиранията си, и му позволяват да избира властта, която е със съзнанието на производна от волята на общественото мнозинство. Дано, дано, ама надали… Едва показали се на сцената, редица влиятелни фигури сред тези нови консерватори тутакси се отрекоха от либералния характер на своята власт. Това не обещава добро бъдеще – прескачането от трън на глог не е особено приятно, поне за мнозинството хора.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

„Политиката на идентичността“ и нарастващото глобално неравенство

„Политиката на идентичността“ – както отляво, така и отдясно – произвежда мощен ефект за прикриване на динамично нарастващите неравенства между хората в повечето общества на съвременния свят. През 70-те – 80-те години на 20 век на Запад се осъществи неоконсервативната революция срещу социалната държава и нейната преразпределителна функция в националните общества. Динамиката на неоконсервативната революция се осигуряваше не толкова от ситуационната криза на „държавата на благоденствието“, колкото от набралия сила процес на глобализация, чиито актьори имаха потребност да се разправят с ограниченията на националната макроикономическа регулация. Краят на кейнсианската регулативна система на национално ниво сложи началото на неограничения от каквито и да е отговорности глобален „свободен пазар“. Неоконсервативната революция (включваща нови дефиниции на държавата, на морала и на обществените отношения като цяло) постави началото на неолибералната хегемония в разбирането и практикуването на икономическия живот – чрез възраждане на легитимността на т.нар. напълно „свободен пазар“.

Стопанската глобализация увеличи многократно общественото богатство, но поляризира неговото разпределение в едно многократно по-изразено неравенство – вътре в обществата и между страните на Първия, бившия Втори и Третия свят. В този контекст политическата левица изгуби своята легитимна сфера на дейност – борбата срещу икономическото неравенство, срещу което комунистите се бориха с „пролетарска революция“, а социалдемократите – с реформизъм и преразпределение. Затова левицата зави към политиките на идентичността, които бяха формулирани от философите на Франкфуртската школа по време на младежките бунтове от 60-те години. На мястото на „пролетариата“, културните малцинства заеха ролята на „демиург на историята“. Тази нова левичарска стратегия се легитимира чрез яростен антинационализъм, политика на „мултикултурализъм“ и социален контрол чрез т.нар. „политическа коректност“. Глобалните корпоративни елити незабавно се съюзиха с това ново левичарство, което зад хаотичната защита на все по-екстравагантни „малцинствени права“ на практика прикриваше все по-арогантното преразпределение на света и нарастването на неравенството в рамките на глобализацията.

Този съюз на десния неолиберален глобализъм и левичарския мултикултурализъм постепенно изправи срещу себе си сглобяващия се съюз от противници на глобализацията и новата култура на състезаващи се малцинства. Първи срещу глобализацията се изправиха традиционалистките елити и техните общности, които произвеждаха все по-радикална съпротива – ислямизъм, разнообразен верски фундаментализъм, антимодернизъм, фашизоиден традиционализъм (неоевразийство)… Чупещите витрините на глобализацията „лудити“ – антиглобалисти постепенно бяха заменени от по-съдържателните възгледи на алтерглобализма. В бивша комунистическа източна Европа (както и в самата Русия) тръгнаха динамични процеси на реакция срещу неолибералния модел на прохода, който създаде поляризирани в неравенство и изтощени от социална нестабилност и политическа корупция общества. Тези процеси кристализираха в новите националпопулистки – националистически движения и политически проекти, които отначало тихомълком, а впоследствие все по-гръмогласно започнаха да се отричат от заветните цели на 90-те години – членството в клубовете на западния свят и приемането на моделите на развитие на Запада (преди всичко Европа).

Тези движения си осигуриха все по-внушителна подкрепа на базата на: антиелитаризъм – отхвърляне на националните меритократични елити, избирани у дома, но пребиваващи в и лоялни на Брюксел; възроден национализъм – срещу опитите за деконструкция на националните лоялности и вливане в едно многолико и аморфно „мултикултурно“ общество на Европа, примесено с все по-големи дялове мигранти от Африка и Близкия изток; политика на идентичността – защита на собственото национално общество от културните политики и практики на постмодернизма – „мултикултурализма“, акцент върху националното единство и националната традиция срещу хаотичния свят на състезаващите се ексцентрични малцинства. Срамната и публична „тайна“ на източноевропейския национален популизъм е, че зад един възроден „мек“ авторитаризъм той прикрива и утвърждава властта на консолидираната посткомунистическа олигархия във всяко бившо комунистическо общество. Орбан и Качински, Вучич и Груевски, Борисов и Фицо – навсякъде в източна Европа патосът на „националното възраждане“ прикрива все по-арогантния модел на олигархичен контрол върху стопанството и държавата, осветен от гигантска и всеобхватна корупция. „Специалните отношения“ с „патриарха на консервативната революция“ – Вл. Путин – са все по-важен елемент от успеха на този модел.

Политиката на идентичността – „либерали“ срещу „консерватори“, „националисти“ срещу „глобалисти“, „соросоиди“ срещу „путинисти“ – това са актьорите и техните битки на политическата фасада, която като димна завеса прикрива всеобхватно нарастващото неравенство и обществена поляризация вследствие на икономическите реалности на глобализацията и посткомунизма. Това неравенство има далеч не само икономически измерения. То е неравенство на гражданско представителство и достъп до власт. Неравенство на достъп до информация. Неравенство пред все по-мащабната машина на системна дезинформация и фалшиви новини. Неравенство на възможностите за човешко развитие. „Политиките на идентичността“, прикриващи фактите на това неравенство ерозират демокрацията – защото тя функционира успешно до определено ниво на неравенство и отказва да функционира при определени равнища на социална поляризация. Тези политики абсолютизират определени общностни лоялности за сметка на други и превръщат огромен брой хора в „слепци“, които отчаяно опипват различните части на „слона“, без да могат да разпознаят тяхната принадлежност към цялостния организъм на това благородно „животно“ – глобалната човешка общност. „Политиките на идентичността“ са политики на изкуствено и масирано оглупяване на хората, които освен феминисти, еколози, ЛГБТ, националисти, глобалисти и традиционалисти, са човешки същества, призвани да впишат хармонично своите различни идентичности в една все по-мащабна лична картина на света. Идеологиите и техните манипулативни технологии отново произвеждат измамни матрици на светове, които се оказват задънени улици.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Българското правителство и казусът „Орбан“: дали е толкова просто да вземем страна?

С какви аргументи българското правителство ще подкрепи Орбан срещу процедурата по чл. 7? Общите съображения, свързани със „суверенитета на Унгария“, които сподели вицепремиерът Каракачанов няма да свършат работа. При влизането в ЕС всяка държава доброволно се разделя с точно определени части и аспекти на своя суверенитет. ЕС – за разлика от НАТО, ООН и повечето други международни организации – предполага и изисква този отказ от суверенитет. За да подкрепи еднозначно Орбан, българското правителство следва да уточни кои аспекти от доклада за активиране на чл. 7 срещу Унгария не съответстват на поетите ангажименти от Будапеща за предоставяне на съюза на част от своя суверенитет. Възможно е част от обвиненията срещу Будапеща в доклада да подлежат на оспорване, доколкото политическите критерии за членство в ЕС могат да бъдат обект и на определена интерпретация. Трябва да се конкретизира за кои елементи на доклада става дума и каква е интерпретацията на българското правителство по тях.

Дотук – по принципния въпрос за суверенитета и правата на страните члаенки и на ЕС при спорни въпроси. Но подкрепата на българското правителство за унгарския премиер има и политически аспекти, които не са маловажни. Независимо от факта, че България и Унгария имат общи интереси в проблемни общоевропейски сфери, каквато е имиграцията например, съществуват и очевидни различия и разминаване на интересите ни, особено в интерпретацията на унгарските национални интереси от страна на премиера Орбан. Позициите на Орбан към ЕС все по-очевидно изразяват визията за „Европа на отечествата“ – Европа като хлабава зона на икономическо сътрудничество, в която приоритет имат изцяло националните интереси. Тази визия води пряко до едно бъдеще на Стария континент, в което България ще бъде дълбоко маргинализирана страна в южната периферия на континента, а отпадането на политическия потенциал на ЕС да защитава и интегрира своите членове ще ни отведе директно в ролята на сателити на Турция и Русия в една геополитическа структура, в която Европа отсъства като интегриран фактор. (Не подценявам НАТО, но атлантическият съюз не е призван да ни отбранява в сфери, които не се отнасят пряко до проблемите на военнополитическата сигурност.) За Орбан в централна Европа тези предизвикателства, пред които България ще се изправи пряко, са далечни и несъществени фактори за формиране на политика. За българското правителство те са приоритетни фактори за загриженост. Ние имаме интерес от силен и интегриран ЕС. Мисля, че сме задължени да работим за ускорена федерализация на ЕС в определени сфери – отбрана, гранична сигурност, обща валута и финансова политика, общи приоритети на икономическо развитие. Заинтересовани сме да настояваме за по-голяма самостоятелност на националните държави в ЕС по проблемите на култура, идентичност, образование, общностни политики. Кога и пред кого е обсъждало българското правителство тези ключови аспекти на националния ни интерес по отношение на ЕС?

Спорът Брюксел – Будапеща, както и споровете Брюксел – Варшава включват както конкретни казуси, свързани с тези две страни членки, така и принципни проблеми на спазването на acqui communautaire, както и знакови решения по прецеденти, от които зависи бъдещето на ЕС като цяло. Очевидно става дума за сложна, противоречива и многоаспектна проблематика, която трябва да бъде детайлно оценявана от гледна точка на българския национален интерес. Що за решение, що за политика е това – „Подкрепяме Орбан“ – сякаш, че правителството е седнало в сектор Б или сектор Г на мач Левски – ЦСКА? Запалянковщината – „консервативна“ или „либерална“, „националистическа“ или „глобалистка“ в позициите на едно национално правителство е недопустима, въпреки, че редица негови министри и партийни активисти могат да имат интелектуално развитие на нивото на футболни запалянковци. Категорично не смятам, че България – обратно на това решение да се подкрепи Орбан – трябва да подкрепи доклада на холандската депутатка срещу Будапеща, или мнозинството на ЕП срещу Орбан. Тук става дума за сложен политически процес в епоха на нарастващи драматични конфликти в Европа и в света като цяло. Едно национално правителство трябва да бъде на висотата на своята отговорност да разбира, да формулира, и да упражнява балансирани и задълбочени политически решения в полза на своята страна. А не да се държи сякаш министрите и премиера са отишли да ритат мачле в околностите на София.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

България – на страната на Орбан или на страната на Брюксел?

Независимо от това дали начело на българското правителство е Бойко Борисов или някой друг, българският национален интерес не предполага да заемем позиция категорично в полза на Орбан и новите консерватори на Европа, или в подкрепа на Макрон, Меркел и силите на либералното статукво в Европа. Българската позиция трябва да бъде балансирана и да обръща внимание на нюансите в развитието на този, все по-очевидно дългосрочен конфликт. България има общ интерес не само с Унгария, но и с другите централно и източноевропейски страни в нежеланието си да приеме големи групи от мигранти, третирани от големите европейски страни като бежанци. Преразпределението на мигрантите по квоти – каквото изискване имат лидерите на Германия, Франция и на ЕК – означава задължение за България да приеме на първо време 60 000 души, а след това да поема квота от новите мигрантски потоци, добрали се до европейска територия. Преобладаващите обществени настроения у нас са против приемането на големи групи мигранти и съгласието с Брюксел, Париж и Берлин би довело до сваляне от власт на всяко българско правителство. Затова ние имаме общи интереси с Вишеград и другите страни от европейския изток. В същото време, ние не бива да забравяме, че позицията на България в ЕС чувствително се различава от тази на Вишеградските страни. Ние сме най-бедната страна в ЕС и сме разположени в неговата крайна югоизточна периферия. За нас, разбира се, европейските фондове за развитие са възможност, от която не можем да се откажем, колкото и корумпирани да са моделите на тяхното оползотворяване. Но българската позиция има определена специфика далеч не само заради евентуалната опасност да изгубим тези пари, ако подкрепим открито Орбан и съседите му. Вишеградци са вътрешноевропейски страни, които не са застрашени от маргинализация в рамките на един променящ се ЕС. За разлика от тях България – не само поради бедност, корупция и неефективни институции – е застрашена да остане в една само номинално принадлежаща към ЕС периферия, ако планове за ЕС на различни скорости като този на Макрон тръгнат да се реализират. Нямаме никакъв интерес да останем пето колело на съюза, в каквото според плана Макрон би се превърнала югоизточната периферия на континента. Ако това се случи, последствията за България ще бъдат драматични и неприемливи – в стопански, геополитически и институционален план. Затова ние трябва внимателно да си сътрудничим с всяко едно статукво в ЕС и големите европейски страни, за да имаме шанс да останем относително пълноценен член на съюза. България трябва внимателно да калкулира своите позиции спрямо всяка разделителна линия в ЕС и да внимава да не изпадне в позиция на неудобна маргинализация спрямо основните групи по интереси, които се намират в разрастващ се конфликт. Някой ще каже – чакай бе, ами нали трябва да служим на европейските ценности. Трябва, трябва да служим – на дългосрочните европейски ценности и на дългосрочните ни национални интереси в рамките на Европа. Това, че няма да подкрепим категорично нечии текущи партийни ценности или политически претенции не е болка за умиране. В политиката има принципи, има и интереси. От баланса между двете зависи успехът на всяка конкретна политика – включително в Европа.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized