Конспирация и постистина

Конспиративните теории са всъщност философските размисли на неуките хора. Всеки човек притежава поне искрица любопитство към дълбокия смисъл на мирозданието, но мнозина не притежават необходимите познавателни инструменти за да си изградят една що годе разумна и донякъде достоверна картина на света, в който живеят. Тогава на помощ идват конспиративните теории. Това, което не можем да си обясним като по-дълбок и противоречив механизъм на социално взаимодействие, по естествен път се опростява и адаптира към собствения ни интерес за участие в „широкия свят“ като се проектира в злата воля на скрити някъде мощни сили, обединени в заговор срещу човечеството – или поне срещу обикновените хора в него.

Конспиративните теории подсъзнателно имплицират нашата безпомощност да им се противопоставим. Тъй като по определение са заговори на финансово могъщите, политически властни и задкулисно обединени сили на злото, конспиративните сценарии неизбежно поставят обикновените хора в ролята на жертви, а тайният характер на покушението изключва възможността да му се противопоставим по какъвто и да било начин. Независимо от това, дали ни пръскат отгоре с „кем-трейлс“, дали ни „пържат“ с 5G мрежата, която силно наподобява микровълнова фурна, или замислят глобална финансова криза с цел да отмъкнат скромните ни спестявания от банките, конспиративните сценарии разчитат на нашето неведение, безпомощност и на ефекта на изненадата – заварват ни неподготвени пред злия умисъл на разорението и разрушението.

Естественото недоверие към силните на деня – ни най-малко не твърдим, че е безпочвено – създава гостоприемна среда за многообразни стратегии на масова манипулация. Самото определение за нашето време като „епоха на постистина“ показва, че въображаемите обяснения на действителността като съвкупност от конспиративни сценарии са възможни в условия, в които истината е трудно или невъзможно да бъде проверена. Що е истина – биха попитали изкушени и неизкушени по темата. Човечеството наскоро излезе от една тривековна епоха на модерно развитие, в която критерият за истината бе нейната проверимост в обективния свят на фактите. За добро или за лошо, светът напусна – до голяма степен – тази удобна триизмерна действителност на практична проверимост на истината чрез проверката на разума и навлезе в епоха, в която реалността бива де-конструирана и ре-конструирана от всеки желаещ, което промени – понякога драматично – процеса на търсене на истината. Днес истината вече не се доказва с простото твърдение – „такива са фактите“. Вместо това утвърждаването на истинност днес се основават върху твърдения като „чух го по телевизията“, “ четох го в интернет“ и т.н. В определен смисъл сме се завърнали по един нов начин в света на митовете, преданията и слуховете, които конструират човешките представи за действителност още от зората на човешката цивилизация.

Времената на постистината за златна възможност за професионалните пропагандисти, ПР-и и рекламисти – независимо дали седят на Петровка, в офисите на мощни корпорации или в медийни конгломерати и центрове за филмова индустрия. Тези хора могат да ви нахранят с всякаква информация, която ще им донесе полза. Новата стратегия на дезинформацията се гради върху обратните предпоставки на тези, които бяха употребявани от пропагандните жреци на тоталитарните режими от 20 век. За тоталните диктатури важното бе да нямаме достъп до алтернативна информация – да ползваме само официалните лъжи на партийния връх. За днешните пропагандисти и манипулатори е важно да ни удавят в непоносими обеми информация, през която да ни водят до внушенията, които са изгодни за тях.

Конспиративните теории по-често не възникват – те се създават, шлайфат и прокарват през информационния поток с майсторски инструменти, отразяващи психологията и информационните потребности на масовия – на обикновения човек. Възможно ли е да ги игнорираме и да вървим по пътя на нашето собствено конструиране и осмисляне на картина за света? Възможно е, но е извън всяко съмнение един от най-трудните избори на човека, решил да остане свободен и познаващ, просветляващ самия себе си. В определен смисъл да бъдеш мъдър днес е дори по-трудно отколкото във времената на масовата неграмотност и масовото невежество. Ако в тези стари времена получиш жажда за познание и светлина – можеш най-малкото да потърсиш учител, който да те води. Ако днес жадуваш истина, на твое разположение са многобройни изкусители, които нямат нищо против да те „учат“ това, което им е изгодно – разчитайки на пълното ти объркване в информационната лавина на „постистината“. Те ще ти подадат късчета неоспорима истина за да ти продадат с нея големи купища илюзии и заблуди. Времената са нови, но задачата остава същата – трябва просто да се събудиш.

Конспиративните теории са плод на илюзорно съзнание и инструмент за удържане на човешкото съзнание в плен на илюзиите. Което не означава, че в действителноат конспирации не съществуват. Тайната, упоритата работа в собствена полза зад гърба на другите, ефектът на изненадата и поставянето пред свършени факти не са инструменти от онзи ден и вчера. Заговорите и конспирациите са неизменна част от механизмите за упражняване на власт – на всяка власт. Но за истинските заговори разбираме тогава, когато вече са се реализирали на практика. От илюзорните заговори се пазим докато не внимаваме защо и как живеем.

https://topnovini.bg/novini/862039-spored-vseki-peti-balgarin-chrez-vaksinata-za-covid-19-shte-se-postavyat-chipove

 

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Троцкизъм или анархизъм? Евразийски идеологеми за американската левица

За всеки познавач на несложната българска идеологическа сцена е очевидно, че колегата Валентин Вацев взима активно участие (поне в рамките на бъгарската публичност) в процеса на идеологическа трансформация на елитите на КПСС и на БКП от ортодоксията на марксизма- ленинизма към една нова ортодоксия на – условно формулиран – евразийски консерватизъм. Ако съветската идеология критикуваше загниващия капитал от позициите на лява пролетарска алтернатива, броени години по-късно трансформиралите се в държавно-капиталистическа олигархия постсъветски елити минаха отдясно на порочния западен мейнстрийм и си поръчаха нова ортодоксия за геополитическата несъвместимост между модерна/постмодерна и уникалния традиционализъм на самобитната евразийска цивилизация.

В България преходът от първото към второто неизбежно бе по-многопластов и включваше изискването да се бичува „неадекватния“ български стратегически избор на Европа, НАТО и Запада, предвид „цивилизационната предопределеност“ на това, което наследниците на победоносния пролетариат считаха и считат за „изконна българска идентичност“ – принадлежността към кошарата на Евразия. Но колкото и успешно да бе направен маньовърът – от „пролетарска“ атака вляво към геополитическа алтернатива на консервативно дясно срещу прогнилия Запад, все пак остават редица недовършени елементи на идеологическата хегемония на тази нова ортодоксия върху съзнанието на трудещите се. Така например, за остатъчните болшевишки маси в БСП, а – предполагам – и в необятната руска шир, е трудно да разберат защо днес идеолозите на посткомунистическата олигархия се сдружават с Доналд Тръмп (или както гальовно някои го наричат „Дональд Альфредович“), представител на доскоро „най-ретроградните елементи на консервативния империализъм“, а атакуват безмилостно тези, които – по-добре или по-зле – играят ролята на американската левица. Защо вече е правилно да се дружи с десните и да се атакуват левите?

Най-общо казано, защото левите не са истински леви, а са някакъв фейк. „Джендъри“, глобалисти (глобализмът е лошия наследник на интернационализма, който почина заедно със Съветския съюз), граждани на „гейропа“, злодеи като Сорос § Со… Всичко това е информативно, но доста сухо – отвъдно, безотносително към нашия живот. За идеологическата вражда е нужна емоция – истинска, неподправена емоция. Вацев е споделил изключително вярна идея за набавяне на подобна емоция. Всеки представител на „старите леви“, който е ходил на партийна школа или поне е учил история на Партията знае, че по-голям враг на Партията от империализма е единствено … троцкизмът. Интересна е историята на тази вражда между двете кръвожадни фракции на постленинския болшевизъм – сталинизма и троцкизма. Омразата между тях е чудовищна и тя продължава десетилетия след като и двамата лидери, персонифицирали названията отдавна са се преселили в скръбните полета на Хадес. Вацев се е досетил за – може би – продължаващата емоционална валидност на тази вражда, особено сред старите кадри на Партията, и е разработил обяснителна схема за антагонизма между новото евразийство и … западната, в частност американската левица. Тази левица – твърди Вацев – е троцкистка.

Троцкисти наистина има навсякъде по света като повече или по-малко крайни фракции на лявата политическа периферия. Троцкистите от време на време излизат от маргиналното си битие и набират политическа сила. Най-добрия пример за това са британските троцкисти от Лейбъристката партия, които на два пъти през последните десетилетия доведоха партията до пълна блокада – в началото на 80-те години (след победата на М. Тачър) и през последното десетилетие, начело с Джереми Корбин. Корбин до такава степен размаза лейбъристите, че те не успяха да се възползват от уникалната поредица ослепителни гафове на Консервативната партия от последните години – референдума за Брекзит, целия цирк на Брекзит, последствията и до днес от Брекзит… Но в по-голямата част от света троцкизмът е по-скоро ексцентрична левичарска пародия, отколкото политическа алтернатива.

Американската левица, твърди Вацев е троцкистка. Най-големият жив троцкист на нашето време е Джордж Сорос. Глобалният капитал е прегърнал троцкистката версия на марксизма. Удивително, не ли? Американската левица може да има различни превъплощения – умерени и радикални, но в своето принципно битие тя е не троцкистка, а анархистка левица. Анархизмът е една от основните ценностни и идеологически матрици на американската политика. В Америка анархизмът битува както вляво, така и вдясно. Той е предопределен от идейния генотип на американската идентичност – антиетатизмът. Америка е основана върху презумпцията за минимална държава, за държава, към която трябва да сме подозрителни, да я държим под постоянен контрол и да я свиваме максимално с оглед съхраняването на нашата собствена свобода. Този генотип е естествено възникнал. В огромните пространства на един много слабо населен континент всеки колонист – или малка група от колонисти се справят с предизвикателствата на битието си съвсем сами. Изхранват се, пазят се от разбойнически нападения и от диви зверове (откъдето идва и неразбираемата за европееца Втора поправка на Конституцията). Веднъж годишно идва представител на някаква „федерална държава’, който иска пари, данъци. Без да е дал нищо срещу тях – или поне нищо видимо.

Вляво враждебността към държавата се разгръща в класическите варианти на анархизма: в разказите за репресивната държава, за полицейското насилие, за арогантния милитаризъм на Вашингтон и военнопромишления комплекс, за расовата нетърпимост на белите и силните срещу чернокожите (червенокожите) и слабите. Анархизмът вляво комбинира идеологическия разказ за репресивната държава с разказа за тоталитарното корпоративно господство (Н. Чомски), което е подчинило на произвола си и самите държавни институции, с които брутално злоупотребява. Контролира и злоупотребява с медиите, с общностите, с всяка форма на свобода, с която народът би трябвало да разполага. Символът на това господство е притчата за Матрицата, която манипулира и канализира пътя към несвобода на всеки отделен човек преди той да е осъзнал своя житейски проект. Днес „бягството от матрицата“ приема още по-ексцентричните форми на съвременния левичарски анархизъм – третата вълна феминизъм, мултикултурализма, постколониализма и т.н.

Вдясно антиетатизмът се материализира в либертарианството – в анархизма със златна кредитна карта, в анархолиберализма, който искрено се покланя на своя единствен бог – пазара. Свобода има дотолкова, доколкото има свободен пазар. Всяко ограничаване на пазара е покушение срещу свободата. Общественият интерес? Той е пряка сума на всички вектори на реализиран индивидуален пазарен интерес – нищо повече! Тук не е известно за какво служи демокрацията, за какво са необходими институциите. Има ли нещо държавно което не може да бъде приватизирано? Едва ли… Граничният контрол, митниците, сигурността, дори външната политика – всичко може да се концесионира в частни ръце. Държавата е лош стопанин. По принцип.

Но да се върнем на левицата. Нека повторим – американската левица е анархистична. Троцкизмът е конкретно историческо, частично припокриване между болшевизъм, анархизъм и ляв радикализъм, който е малка част от съвременната палитра на радикалната левица в Америка. Въпреки това, той може да свърши тази идеологическа работа, за която се е досетил Валентин Вацев – да съживи, да събуди враждебността, която победилият етатистки тоталитарен сталинизъм създава и подхранва у поколения редови комунисти срещу своя най-близък враг вляво – движението на Лео Троцки. Въпреки, че най-враждебните едно на друго социални и идейни движения обикновено са най-близките помежду си.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Ще изиграе ли Америка „руската карта“ срещу Китай?

https://clubz.bg/99365-sasht_da_pomislqt_za_sytrudnichestvo_s_rusiq_sreshtu_kitaj

Не съществува възможност Русия да бъде доброволно привлечена към сътрудничество със САЩ срещу Китай. Аналогиите с разиграването на „китайската карта“ срещу Москва през 1972-73 г. от администрацията на Никсън – Кисинджър са подвеждащи и нереалистични. Тези аналогии се свързват с амбициите на бившия държавен секретар Хенри Кисинджър да успее да изиграе „руската карта“ срещу Пекин като „влезе под кожата“ на нетрадиционно действащия републикански президент Доналд Тръмп. Вярно е, че Тръмп бе – и все още е – подозиран в странен афинитет към Москва и към силния човек в Кремъл Владимир Путин. Но институциите на федералната държава в САЩ са конструирани прецизно и балансирано за да не допуснат резки и авантюристични промени във външната политика на Вашингтон по ключови въпроси, какъвто е проблемът за американско-руските отношения.

Има най-малко две сериозни преятствия пред възможността официален Вашингтон да прекрои геополитическата карта на света и да привлече Москва в своята орбита на съперничество срещу Пекин. Първото препятствие е дълбокия и нелишен от основания страх на великодържавния елит в Москва, че Русия може да бъде употребена от Америка като острие – авангард на сблъсъка между Запада и Китай в един процес на ескалиращо противопоставяне. За Китай има две важни стратегически направления за засилване на неговата глобална мощ – с посока към Южнокитайско море и с посока към Сибир. Сблъсъкът на интереси в Южнокитайско море ще бъде както с глобалната морска сила – САЩ, така и с Япония и с другите значими сили на западния Тихи океан и Индийския океан. (Между двата океана стои Молукския провлак, през който преминава огромната част от търговските потоци в източното полукълбо.) Китай вече е част от това нарстващо морско съперничество, но традициите на Поднебесната имерия я определят в по-голяма степен като континентална, отколкото като морска сила.

Затова стратегическата експанзия на Пекин може по-лесно да се осъществява по суша – на север към Сибир, където живеят около 6 милиона души и където лежат несметните подземни богатства на Русия. Москва всячески се старае да сдържа и да избягва подобна открита стратегическа амбиция на Пекин в северна посока. Още от 90-те години от Москва бяха инициирани Шанхайската организация за сътрудничество и други партньорски формати, предназначени да обхванат Пекин в крепка прегръдка и да не му позволят да премине в режим на съперничество. Спрямо Пекин Москва действа с отстъпчивост, деликатност и вежливост, невиждани както спрямо Европа. така и спрямо когото и да било другиго. Сделките за доставка на петрол и газ на Пекин са несравнимо по-великодушни от тези, сключвани с Москва в западно направление. Москва няма и няма да има доверие на Вашингтон и на неговите съюзници, че няма да употребят Русия като таран в една конфронтация с Поднебесната империя, която ще бъде в ущърб преди всичко за самата Русия. От тази гледна точка шансовете на западните сили начело с Америка доброволно да привлекат Кремъл в своя лагер на стратегическо съперничество с Пекин са близки до нулата – при каквито и да са променящи се баланси и обстоятелства.

Оттук пряко се вижда и второто препятствие пред възможността на Вашингтон да привлече Москва като съюзник или дори партньор в съперничеството с Пекин. Освен, че се страхува от китайската мощ, Москва твърде добре разбира, че в настоящето и в обозримото бъдеще нейното относително стратегическо тегло в глобалното съперничество ще се определя преди всичко от потенциала й да балансира и да играе роля на мощен посредник между двете свръхсили – САЩ и Китай – отколкото да проектира интересите си в съюз с едната от тях срещу другата. Дори и днес, когато Москва е очевидно много по-близко до Пекин, отколкото до Вашингтон в набиращото сила глобално противопоставяне, Кремъл не поема категорични или дългосрочни ангажименти за стратегическо партньорство с Пекин извън дежурната антизападна реторика на руската пропагандна машина.

В продължение на 15 години – от 1990-та до 2015-та – Русия обитаваше стратегическия модус на партньорство, в някои отношения – дори съюзничество с Америка и Запада. Говорим не само за десетилетието на Елцин, но и за първия етап от властването на Вл. Путин. Русия бе неудовлетворена от разширяването на НАТО, от военната акция на НАТО срещу Милошевич от 1999 г., от подкрепата на Вашингтон за „цветните революции“ в постсъветското пространство, но оставаше надежден партньор на Вашингтон в ключови стратегически направления като например снабдяването на войските на НАТО в Афганистан през руска територия. През този период Москва бе последователен партньор и в отношенията си с Европейския съюз. Причината за всичко това е само една – след 1990-та година Русия не преитежаваше ресурси и пространство за стратегическо разгръщане. Нейните интереси бяха пряко обвързани в партньорството със Запада. Картината драматично се промени със затъването на Вашингтон в Ирак и с освобождаването на значим стратегически ресурс за еманципация на Путинова Русия от опеката на Запада. Отговорът на Кремъл не закъсня. През 2007 г. на Мюнхенската конференция Вл. Путин официално обяви придвижването на Русия към позиция на открито съперничество с Америка. Последваха агресиите в Грузия и Украйна, навлизането в Сирия и т.н. Русия се еманципира стратегически, възползвайки се от редуцираното присъствие и внимание на Запада към граничните пространства между Европа и Евразия – т.е. към постсъветското пространство.

Свободата, с която Русия разполага за стратегическа инициатива понастоящем изключва възможността да бъде привлечена – още по-малко заставена – да партнира с Америка в съперничеството й с Китай. Подобно привличане на Москва в лагера на Запада е възможно само при липса на друг избор. Едно успешно възраждане на евроатлантическата стратегия за приобщаване на постсъветскто пространство към системата за сигурност на Запада чрез засилено присъствие в направлението Черно – Каспийско море до границите на постсъветска Централна Азия би било основен аргумент за убеждаване на Русия, че нейното място по право е в стратегическата общност на Запада. Само по този начин Америка ще може да изиграе „руската карта“ спрямо Пекин – като първо изиграе евроатлантическата карта спрямо Евразия. Реалистична ли е една такава възможност? Съмнявам се. Тя бе не само реалистична, но и на прага на своето осъществяване преди 15-20 години. Дали днес е възможна подобна мобилизация на Запада, която да преконфигурира „шахматната дъска“ преди решаващото съперничество с Китай? Шансовете и потенциалите за това не са големи. През 90-те години Збигнев Бжежински предупреждаваше за ключовата важност на евразийската „шахматна дъска“. Благоприятното време за разиграване на тази партия шах от Запада бе пропуснато. Затова и „руската карта“ на Хенри Кисинджър срещу Пекин е малко вероятно да бъде успешно разиграна.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Християнство и модерност*

Този е заветът, който ще им завещая след ония дни,
казва Господ: ще вложа законите Си в сърцата им,
и в мислите им ще ги напиша.

Послание на св. ап. Павел до евреите, 10:16

През 2003 г. Конвентът за създаване на Конституция на ЕС отказа да включи в преамбюла на проекта споменаване за християнските корени на Европа. Освен позоваването на секуларизма като принцип на държавно устройство – ерго и на устройство на ЕС, аргументите за изключване на християнството от европейското наследство се позоваваха на утвърдената либерално-прогресистка традиция, според която истинските основания на съвременна Европа могат да бъдат открити в Просвещението, в светския хуманизъм, в респекта към правата на човека и т.н. Според тази традиция предмодерното развитие на Европа, доминирано от християнската идентичност, представлява вид „предистория“, в която Старият континент е преживял т.нар. „тъмни векове“, белязани предимно от невежество, суеверие и организирана репресия на църковните институции върху тези, които са се осмелявали да се отклонят от официалната доктрина на Църквата. Оттук – Ренесансът, (донякъде) Реформацията, Просвещението и последвалите ги процеси на модернизация и политическо освобождение чрез буржоазните революции се разглеждат като процеси на еманципация, на избавление от веригите на християнската догматика и нейното репресивно налагане върху обществото и гражданите.

Модернизацията е антитеза на традиционализма и Средновековието, и това обяснява яростния антиклерикализъм на фигурите, оглавили европейското Просвещение, на лидерите, оглавили създаването и развитието на светския републиканизъм, на представителното управление. Но историята не спира в края на този двоичен цикъл – „теза – антитеза“, тя разполага с времето, необходимо за „снемане“ на синтеза, на логично завършващ троичен цикъл. Днес, след края на „модерните времена“ – ако се доверим на твърденията на „постмодерна“ – ние притежаваме както историческата дистанция, така и историческия опит за подобен синтез. Наивно е да очакваме той да дойде от конвенционалния секуларизъм, а още по-малко – от постмодерните племена на левичарския радикализъм в Европа. Техният „мултикултурализъм“ е белязан от специфична идеологическа шизофрения – те почитат всяка култура, всяка традиция, дори и да е религиозна, стига да не е… тяхното собствено културно наследство. Особено нетърпими и враждебни са към християнството – религията на „старите бели мъже“, репресирали и колонизирали неевропейския свят, жената и всичко друго около себе си.

Преди да бъде религия, църква и управленска система, християнството е нова културна вълна, която отваря перспективите за еволюция на човешкото съзнание отвъд границите на традиционното общество. Има ли смисъл историята? Обикновено ние ѝ приписваме смисъл, но ако можем да изведем смислово съдържание на историческия процес от гледна точка на западната култура и цивилизация, най-вероятно ще се спрем на оличностяването. На формирането на независима, самостойна, отговорна и етична личност като базисна ценност на общественото развитие. Без възникването на такава личност е немислим модерният свят, култът към разума, култът към свободата като способност да избираш между добро и зло и да направляваш суверенно проекта на собствения си живот. Има ли принос християнството към формирането на тази независима и свободна от ограниченията на традиционното общество личност, която стои в основата на модерните времена?

Авраамическите религии – юдаизъм, християнство и ислям – очертават идентичността на късното, зрялото традиционно общество. Обществото, надраснало магичния и митологичния свят на политеизма и положено върху идеята за един Бог – вседържител, който отразява определена историческа степен на самоосъзнаване на човека, сключващ „завет“ с Бога като свой покровител. В монотеизма на авраамическите религии откриваме както идеята за патриархална зависимост между Бога и традиционния човек, така и един образ на Абсолюта, създаден по мярата на самия човек.

Но в общността на трите авраамически религии можем да видим едно специфично разделение. Юдаизмът и ислямът са религии на Закона – на подробно регламентираното битие и порядък, йерархия на човешкото общество. Законът е „написан на стената“, той е външен по отношение на отделния човек, който е длъжен да го спазва, за да живее в мир с обществото и със себе си. Законът е морален кодекс и всеобща мяра за поведение, утвърждаваща Божествения порядък на земята като йерархия на властта и отговорностите на човешките същества. Отделният човек е вписан в тази йерархия – подчинението на установения порядък е както религиозно задължение, така и отговорност пред социалния и политически ред в обществото. На практика тези две страни на изискуемото подчинение не са отделими една от друга. Човешкият живот е възможен само като вписан в патриархалния ред – както обществен, така и религиозен.

В някои свои измерения християнството сякаш малко се отличава от другите две авраамически религии по своите разпоредби за поведението на традиционния човек. Нали сам Иисус заявява: „Не съм дошъл да отменя, а да изпълня (Закона)“ (Мат. 5:17). Десетте основни заповеди, донесени от Моисей, остават императивна част на Новия завет. Те са „написани на стената“ и традиционният човек в битието си на християнин е длъжен да ги спазва. Но… Христовото послание съдържа едно обещание, което дарява на човека нещо без прецедент в дотогавашния завет между човека и Бога: „…ще вложа законите Си в сърцата им, и в мислите им ще ги напиша“. На мястото на монолитно кодифицирания свят на юдейския Закон, външен и императивен спрямо човека, идва свободата на християнина, комуто Бог дава избора да постъпва според повелята на собствената си съвест, на собствената си морална оценка. Затова християнинът се оказва „извън закона“, извън теократичната власт, идваща отвън и върху човека. Но ако Божият закон се проявява чрез мисълта и сърцето, то човекът поема пълната отговорност за поведението си. Ако старозаветният човек е праведен поради послушанието си на Закона и определения от него порядък, то християнинът може да бъде праведен по силата на собствената си способност да избира добро пред зло и да твори добро с Христос в разума и сърцето си. Той няма други ограничения освен Бог в разума и сърцето си. „И думаше им: съботата е направена за човека, а не човек за съботата“ (Марк. 2:27).

Превръщането на Божия закон от императив на дължимост към обществения порядък в „императив на сърцето“ е битие в свобода, възможност за поемане на лична отговорност от страна на човека за собствения му живот. Христос затова дойде в човешки образ, за да покаже на хората модела на тяхното собствено освобождение чрез отговорност, жертва и обещание за спасение – за завръщане в пълноценна цялост в дома на небесния Баща на човека. В своето осъществяване като културна вълна, творяща цивилизации, християнството носи това обещание, както и неговото осъществяване в процеса на оличностяване, на еманципиране на човека от статут на подчиняващ се на Закона към статут на творящ собствения си живот. Грехът, покаянието, животът в добродетел или в злотворство са личен избор и лична отговорност, а не отговорност на общността.

Новият завет, който Бог сключи с човека, скулптира душата на християнина в процес на оличностяване, на формиране на автономна, отговорна за делата си и за живота си личност. Този процес започна в недрата на ранната християнска общност, той бе в основата на блестящата християнска култура и цивилизация на Византия (продължена от старобългарската култура и нейната по-късна проекция в руската класическа култура). Процесът на оличностяване, на интернализиране на моралния закон, на скулптиране на човешката душа в сътворяването на свободна, независима личност се разгърна най-мащабно в цивилизациония процес на Европа, интегрирал наследството на античността и Византия, но сътворил своя собствена мяра на личностна еволюция. В духовната среда на европейското християнско Средновековие бе цялостно разгърнат потенциала за личностна еволюция, довела до възникване на модерния, независим, свободен човек. Уподобете се на Христа, „първом търсете царството на Бога“… и всичко друго ще ви се прибави (Мат. 6:33). Наистина се прибави – излизащият от Средновековието европейски християнин сътвори Ренесанса, Реформацията, Просвещението и прокара пътя на човека към модерните времена. Хуманизмът – поставянето на човека и неговата свобода като мярка на всички неща – е плодът на това душевно развитие в оличностяване, получено като дар от Новия завет между човека и Бога. Формирането на автономната личност в цивилизационния процес на Европа стои в основата на всички основни достижения на модерното общество, създадено на Стария континент и превърнало се в стандарт за подражание на останалата част от света.

Днес обитаваме епоха на всеобща ревизия на модерния свят. Бавно отмират „големите разкази“ на модерността – национализмът, социализмът, либерализмът – чиито имена биват стихийно плячкосвани от постмодерните племена, сменили почти изцяло дневния ред на това, което за предшествениците ни отчетливо ясно се въплъщаваше в понятието за „прогрес“. В този процес на „бифуркация“ – или стихиен преход – причудливо се ре-комбинират късчета от доскоро хегемонната картина на модерната реалност, лишавайки ни от отчетлива възможност да провидим възможни измерения на бъдещето. Разполагаме обаче с някои вече осъществяващи се интуиции. Една от тях е визията на Андре Малро: „XXI век ще бъде век на религиите или няма да го бъде“. Драматичното възраждане на исляма, повсеместното завръщане на традиционната култура във всички кътчета на глобалния свят, в които доскоро господстваше една или друга визия и стратегия за модернизация, потвърждават тази интуиция на Малро. На Запад избуяват многообразни нови духовни движения като Ню ейдж, понякога хаотично комбиниращи духовни традиции на Изтока с хуманизъм и индивидуализъм, наследени от модерната епоха. Днес бихме внимателно коригирали Малро – навлизаме не във век на религиите (в тесния смисъл на думата), а в епоха на възродена духовност. Тези, които все още нямат ориентири за бъдещето, се обръщат назад – към религиозните системи на традиционното общество. Провиждащите очертания на бъдещ свят се опитват да обновяват духовното си наследство, да дават път на стремежите си към една нова духовна реалност.

Модерността имаше своята специфична духовност, определена от отрицанието на средновековната теокрация. Бог се оттегли от всекидневното управление на света и предостави на своето творение – човека – правото и отговорността да се самоуправлява. Оличностяването, израстнало в интимните душевни пространства на средновековното християнство, се опредмети в модерната личност, обърната към… материалния свят, материалния успех и материалното благополучие. Противоречието е неразрешимо само на пръв поглед. Освобождаването на човека започва от най-непосредствената му реалност – от материалния свят. Вярата в разума, вярата в прогреса, вярата в собствената способност да властваш над природата, вярата в индивидуалния успех – ето ги жалоните на модерната духовност, които на пръв поглед представляват пълно отрицание на духовността като такава. Вярата в самодостатъчността на пазара и в равноправието на гражданската общност – либерализма, вярата в социалната справедливост и социалното братство – социализма, вярата в солидарността на националната общност – национализма, вярата в човека като „мярка на всички неща“ – светския хуманизъм… Можем да продължим списъка с икони – „рационални утопии“ на модерния свят, пред които се прекланя освободената от външния закон (морален императив) свободна човешка личност.

Ако има край на модерността, то той се изразява не в изчерпване на материалната мощ на съвременния и бъдещия човек. Не ни очаква нито блокада на технологичната иновация, нито необратим упадък на стопанската глобализация, нито отказ от благата на модерната цивилизация… Освободеният човек на модерната епоха достигна до определени граници на своите завоевания в материалния свят. Тези граници са не толкова физически, колкото граници, изразяващи неговата потребност да надрасне своята собствена картина на света, да се опредмети в нови и добре забравени стари пространства на самосъзнание и самоидентификация. Той се отказва от вълнуващата игра да покорява природата в полза на един нов или забравен стар стремеж да прегърне природата, да се почувства неразделима част от нея, да излекува раните ѝ и да живее в една нова хармония между разум и природа. (Вернадски говореше за „ноосфера“.) Стреми се към разширяване на пространството за човешка свобода отвъд очертанията на пазара, на гражданския суверенитет и на безграничното стоково потребление. Тази амбиция е много често незряла, ексцентрична, нарцистична. Зад нейните „духовни“ претенции твърде често се провиждат парадоксални проекции от светогледа на модерния материализъм. Кен Уилбър нарича общността на това преходно, „постмодерно“ съзнание „зелена картина на света“ (Green Meme).

Екстремумите на „зеления мем“ живеят в един парадоксален радикализъм, немилостиво раздвояващ действителността в илюзорен, но непримирим сблъсък. Човекът е длъжен да опазва природата толкова категорично, че е необходимо да спре да лети със самолет, да се откаже от неекологичните си навици за хранене и дори да се откаже да се възпроизвежда, за да не тежат децата му върху снагата на майката планета. Гражданинът трябва да бъде „политически коректен“ – да се въздържа от всяко слово, което в определен смисъл, в определен контекст и в определена култура може да бъде изтълкувано като „обидно“. Парадоксите на този релативизъм са покъртителни и безкрайни, те въвеждат правила на една нова езикова диктатура, на „новоезик“, който е кастриран от чувство за хумор, от остроумие и възможност за интерпретация. Човекът, изразяващ общност на съзнание от „зеления мем“, приема изцяло безкрайното многообразие на културата и жадува обединен свят на „мултикултурализъм“. Но – защо ли – в своя стремеж към този свят той безмилостно воюва със собствената култура, собствената традиция и доброволно се лишава от разумното съждение, че единението на многообразния свят е процес – дълъг и противоречив процес, а не обединение, което трябва да приключи утре до обед. Така, жадуващ многокултурното единство, този преходен човек постига обратното на своята цел. Той поставя различните култури в драматично къси дистанции една от друга, възпламенявайки нетърпимостта им към трудно поносимата чужда идентичност. Всяка еволюция преминава през своите фази на незрялост…

Обратната страна на монетата, алтернативата на постмодерната духовност е постматериалистичният фундаментализъм на глобалния пазарнизъм и трансхуманизма. Човекът няма нужда от „заблуди“, от „илюзии“ за стара или нова духовност, а от глобален пазарен успех и непрестанна технологична иновация. Безсмъртието, жадувано от човека, вписан в която и да е религия, е постижимо чрез интегриране на неговото съзнание като софтуер – в компютърен хардуер след изчерпване на ресурса на биологичното му тяло. Генетиката и биотехнологията могат да оттласкват края на този биологичен ресурс все по-далеч напред… Вечната битка между духовност и материализъм продължава…

Оличностяването на човека не е процес, изчерпващ се с формирането на „его“ на автономната, самостойна личност – творец на модерната епоха. Оличностяването е еволюционен процес на разгръщане, на разширяване на съзнанието на човека в процеса на неговото завръщане в дома на небесния му Баща. Това завръщане се увенчава със сливане на човешката личност и нейното самосъзнание – на Аз-а – с мировото съзнание. В традицията на будизма имаме „разтваряне“ на човешката личност във всеобщността на мировото съзнание. Спасението, което имаме като дар от Христа, е обещание за пълно, окончателно личностно самоосъществяване в сливането с мировото съзнание. Напред, на Пътя стои една фигура от светлина, която не е забравила своето обещание към човека. „Аз съм пътят, и истината, и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене“ (Иоан. 14:6). „И вече не аз живея, а Христос живее в мене“, казва апостол Павел (Гал. 2:20). Уподобяването на Христа е пътят на цялостното личностно самоосъществяване, обещано на всеки човек, на цялото човечество. Християнската традиция, положена в основите и в идентичността на Европа, е основание за благодарност и за надежда, които европейският човек е длъжен да предаде на цялото човечество. Отстраняването на християнството от основанията на европейската идентичност оставя съвременна и бъдеща Европа без дом и без смисъл. Утопия е стратегията за превръщане на обединена Европа в „първообраз“ на глобалния свят. Неслучайно тази стратегия днес е в криза. Глобалният свят – какъвто и да се случи в бъдещето – ще бъде нещо много повече и по-различно от Европа. Самата Европа може да избира с каква част от своята идентичност ще участва в процеса на неговото формиране. Без християнството европейският принос би бил несравнимо по-беден.

*Статията е публикувана за първи път на 29 февруари 2020 г. в портал „Култура“.

 

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Културна война БГ стил*

Живеем в общество на дълбоки разделения. Комунисти – антикомунисти, русофили – русофоби, олигарси и лузъри… Българската история и българският характер ни поддържат настръхнали един срещу друг. Не щеш ли, напоследък се наложи да се делим още на две – на либерали и консерватори. Няма лошо – ако сме в Европа, ако сме в демократичния свят, това деление представлява съдържателни различия, осмислящи идейния и политически макрокосмос, който ни заобикаля… Стига да не се случва по логиката на „видяла жабата, че подковават коня – и тя вдигнала крак.“ Внесените отвън разделения на постмодерната междукултурна война стихийно се наместиха в нашия локален (лоша дума е „провинциален“) контекст. Българчетата с готовност приеха играта на замерване с ценности и се разделиха на „продажници“ и „малоумници“ – според класификацията на изконната нетърпимост към другата позиция или убеждение в България. Другият не просто е неправ – той задължително е нефелен.

Либералните космополити не са в състояние да отчетат простичкия факт, че докато България – и цяла Източна Европа – изпълняваха поредица от петилетки под управлението на съветската империя, през втората половина на ХХ век европейският и американският Запад преминаха през няколко вълни на културна и политическа промяна. Разрушена и унизена от катастрофите през първата половина на ХХ век, Западна Европа избра пътя на едно обединение, което от самото начало преполагаше раздяла с част от националния суверенитет и развитие на наднационална, европейска идентичност. В началото – преодоляване на взаимните подозрения и страхове, партньорство в търговия и развитие. След културната революция от 1968 г., Европа и Западът приеха за своя перспектива една по-радикална прогресистка визия за бъдещето. В Америка тази визия произведе ценностна и идейна поляризация, а в Европа тя се превърна в господстваща култура, политика и претенция за идентичност. Европейският консерватизъм нямаше шансове – той бе отдавна асоцииран с ексцесите на национализма, със социалното неравенство, с вината за милитаризма, шовинизма и колониализма… Историята работи през парадокси – постмодернизмът, който отрече визията за прогрес и културно усъвършенстване, се превърна в господстваща прогресистка визия и идентичност на обединена Европа.

Апогеят на европейския интеграционен прогресизъм съвпадна с освобождението на източните европейци от господството на съветския комунизъм. Новите елити на Изтока се втурнаха към Брюксел (и Вашингтон) с молба „да се завърнат в Европа“ и успяха да го направят – с членство както в НАТО, така и в ЕС. Но още преди да се разделят с кратката еуфория на своя успех, източноевропейците разбраха, че са пристигнали на място, твърде различно от техните спомени и очаквания. Западният постнационализъм се оказа чужд за тези, които едва след рухването на Съветския съюз успяха да заживеят в свои суверенни национални държави. За съжаление – държави слаби и уязвими. Второто издание на сексуалната революция на Запад – експанзиращите права на сексуални малцинства – скандализира остатъчния традиционализъм на Изтока, съжителстващ с противоречивите процеси на модернизация, продължаващи след комунизма. С влизането си в ЕС източните европейци бяха поели ангажименти, чиято дълбочина те, в ентусиазма на своето пътешествие на Запад, не бяха дори подозирали. И ако икономическите и институционални „изненади“ на европейските стандарти се оказаха относително поносими, то регулациите на постлибералната ценностна система, официализирана като стандарт на поведение от Запада, се оказаха съвършено нетърпими.

Всяка източноевропейска страна прие предизвикателството по свой собствен маниер. Мнозинството поляци се разбунтуваха и казаха „не“ на Брюксел – не на квотите за миграция, не на гей браковете, не на ценностния пермесивизъм, който им бе представен като изискуем стандарт на обществено поведение. Унгарците настръхнаха в типичната поза на малка нация, застрашена от големите вълни на чужда идентичност. Дотам, че приеха не само авторитарния модел на „нелибералната демокрация“ в стил Орбан, но и опитите му да флиртува с Москва, на която съвсем наскоро бяха показали вратата –  „Товарищи – конец!“. Българите също реагираха по свой си табиет – началниците ходят в Брюксел, на всичко казват „да“, ръкопляскат на всяко новоприето решение, а като се върнат, си правят каквото поискат. Законът тук си е „врата у поле“ – нам не пречи какъвто и да е закон. Много сме хитри – затова сме на този хал.

Така стигнахме до Истанбулската конвенция, до Стратегията за детето, до Закона за закрила на детето, до всеки прецедент – законодателен или събитиен, чрез който трябва да установим правила за обществено поведение по значими социални и ценностни проблеми. Голямата дилема на всеки български обществен дебат е, че спорещите страни целенасочено се плъзгат по повърхността и подсъзнателно се стремят да осуетят всяка възможност за компромис и споразумение. Либерално-прогресистката визия се основава върху простия аргумент – „така е в Европа“ и погрешно разчита на успех, наложен отвън върху дебелоглавия и тесногръд българин, орисан все да се съмнява. Привържениците на тази визия разбират, че са в ограничено малцинство и нямат шансове за победа чрез демократични процедури. Това ги прави нарцистично високомерни и неотстъпчиви в публичния дебат, въпреки, че сред тях обикновено присъства голямата част от интелектуалният елит на нацията.

Консерваторите гордо бранят традиционните устои на българското общество. Тук няма голямо значение кое е традиция, кое е ценностна мярка за идентичност и кое – обикновено тесногръдие. Достатъчно е някой да надуе тръбата със сигнал „опасност“ – и противниците на всяка промяна или новост са на крак. Аз разбирам тревогата, неприемането на регулации, основани върху „социален пол“ – второто издание на сексуалната революция на Запад е все още много чуждо на обикновения българин. (Няма да се учудя, ако остане чуждо и за в бъдеще – не на всяка мода ѝ е съдено да се превърне в дългосрочно съгласие на обществото да я следва.) Разбирам подозрението към авангардистки методи за отглеждане на деца, безотносително към волята на техните родители. Подкрепям разбирането, че основната отговорност за отглеждането и възпитанието на децата лежи върху семейството. Но не разбирам готовността, с която всички тези „консерватори“ ентусиазирано приемат и прегръщат всяка партенка, пусната с цел да отнеме и остатъка от критична мисъл, заменяйки го с гняв, слухове и откровени лъжи. Без значение дали тази партенка е пусната от пропагандната фуния на другаря Путин, от истеричната фантазия на поредната радикална религиозна секта, или е замесена от примитивни мозъци от махалата. Не разбирам отказа от здрав разум в полза на враждебното отношение към всичко, което се различава от това твърде неблаговидно статукво, в което живеем.

Време е някой да припомни, че основен белег на консерватизъм е здравият разум. Останалото не е консерватизъм – то е простотия. Отговорността за децата се носи от семейството. Така е. А ако няма семейство? Ако има семейство, в което единият родител отсъства, а другият е девиант – пияница, наркоман, крадец…? Ако отглеждащият родител е психично болен, а другият – най-често бащата – е без права? По-точно – с право на „свиждане“ два пъти месечно за по два часа… Кой носи отговорност, ако детето също е болно, ако родителят или семейството отказват да го заведат на лекар или да го лекуват? Мрачни хипотези, ще възрази някой, хипотези от периферията, от гетото. Извинете – не са от гетото! Който не познава кризата на българското семейство от последните – дори не 30, а 50 години, само той може да обяви тези примери за маргинални.

Кой трябва да се погрижи за децата, изложени на насилие – дори само поради факта, че родителите са се разделили и немилостиво воюват за контрол върху практически осиротелите деца. Защо осиротели? Защото майката и бащата вече не са опора, а враждуващи страни. Аз не подкрепям инвазивната доктрина за отглеждане на децата, в която приоритет има държавата и нейните институции – независимо дали става дума за САЩ, за Скандинавия или Германия. Но имам известен опит в общуване с българската държава по повод на социалните ѝ дейности – включително тези за децата. И мога категорично да твърдя, че ефективността на социалните институции на държавата е по-ниска, отколкото средната – и без това невисока степен на ефективност на българската държава като цяло. Социалните институции страдат от най-мизерното финансиране в сравнение с който и да е друг ресор. Капацитетът им да подпомогнат деца в риск или родители в отчаяние в много случаи е близък до нулата. Не можете да искате тази държава да продължи да се оттегля от грижата за децата в риск, за децата без подходяща семейна среда, за децата с увреждания, за децата, тръгнали по лош път. Такова искане не е разумно, то е идиотско, антисоциално.

Вече чувам протести – ние не сме против държавата, а против намесата на НПО. На организации, прокарващи чуждо злотворно влияние. Добре, хайде да продължим да мислим разумно. В обществото има огромно многообразие от потребности и проблеми, ценности и интереси. Възможно ли е за една държава да понесе крайната отговорност за всички тях? Възможно е, ако държавата е всеобхватна – или тоталитарна. И пак не е възможно. Защото зад претенцията за тоталност стои фактическата безпомощност на диктаторската власт, контролираща обществото с цел запазване на властта си, а не с цел удовлетворяване на човешките нужди. Това сме го живели – тази държава, предишната, затова рухна, поради претенциите си за тоталност и мизерния си капацитет да служи на обществото.

Съвременната, модерната държава е ограничен – но не сведен до нищожност – инструмент в служба на обществото. Ако някой е болен – държавата има инструмент на здравно осигуряване, но няма експертиза. Болният отива на лекар. Образованието на децата е толкова важна дейност, че държавата обикновено го взема изцяло под свое управление. Но образованието не е всичко. Детето се възпитава от примера на родителите. Учи се на добро и зло в семейството, в общността, в църквата. Но и в училище, и в църквата, и в читалището детето отива при хора и организации с експертиза. Защо отричате по принцип възможността подобни организации да подпомагат децата в риск, да ги обгрижват ако са загубили семействата си, да им предоставят психологическа подкрепа в ситуации на отклоняващо се поведение? По-добре ли е тези деца да се самоотглеждат на улицата?

Проблемът не е в това, че „соросоидни“ НПО водят децата ви към идеологии и поведение, което вие не одобрявате. Проблемът е, че обществото и държавата не са в състояние да разработят и приемат политическа, ценностна и стратегическа рамка за правилата, по които българското общество ще отглежда децата си. Държавата не е в състояние, защото е слаба, лишена от мотивация и капацитет да поеме пълноценно социалните си отговорности – включително по отношение на децата. Обществото не е в състояние, защото се е разделило на враждуващи лагери и е заменило здравия разум, познанието и прагматичните решения с клюки, идеологически щампи, фалшиви новини и митове за самодостатъчност. Било то самодостатъчност на семейството, самодостатъчност на чуждия – европейския опит, самодостатъчност на НПО, заявили готовност да свършат това, което държавата, обществото, църквата и общността не се наемат да вършат. Ако се опитаме да разработим разумна рамка на обществените ценности, на обществените цели и обществените перспективи за отглеждане на децата – в семейството, в училището, в общността – ще задължим и държавата да признае тази рамка, и НПО да работят в нея, без да я нарушават. Кой се е наел с това? За съжаление – никой…

Ценностният и политическият дебат в едно общество не е средство за чесане на езиците, нито инструмент за постигане на пълна и окончателна победа на либерали над консерватори или обратното. Общественият дебат има смисъл тогава, когато води до съзряване на взаимноприемливи решения за едно максимално широко обществено мнозинство. Оттам идва и интересът на държавата да припознае тези решения и да ги приложи като институционални правила.

Време е да се приключи абсурдният дебат „на кого са децата“. На семейството, на държавата или на НПО… Децата не са на никого – човекът е ценност сам по себе си, цел, а не средство. Децата се раждат – трябва да се раждат – в семейството, от двама по възможност обичащи се родители. Децата трябва да се възпитават и да се социализират в семейството, в училището, в църквата, в общността. И споделянето на тази най-важна обществена роля – отговорността за съзряване на децата – трябва да се прави с разум, добронамереност и максимално съгласие. Ако съгласие няма – с мнозинство. Но с разумно и просветено мнозинство, мнозинство от граждани, а не нарцистични активисти и махленски клюкари.

* Статията е публикувана за първи път на 14 февруари 2020 г. в портал „Култура“.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Какво се случи преди атентата срещу генерал Касем Сюлеймани?

Ликвидирането на иранския генерал Касем Сюлеймани предизвика истинска лавина от катастрофични прогнози за надвиснала нова световна – или поне регионална война в Близкия изток. Сравненията стигнаха до убийството на ерцхерцог Фердинанд в Сараево през 1914 г. Съмнявам се в капацитета и на най-проникновените анализатори да успеят да проникнат в потенциални сценарии за развитие на ситуацията, да успеят да формулират значими причинно-следствени връзки за предстоящи вериги от събития. След десетилетие на целенасочен разпад на основните структури на международната система – отказ от принципи, договори, от поети ангажименти и отговорности, днес се намираме в ситуация на нарастваща хаотичност, в която значение все повече има само притежанието и проектирането на сила – политическа, военна, пропагандна и икономическа. Силата без принципи се нарича произвол. Затова ми се вижда важно не само да гадаем какво предстои – доколкото изобщо можем да гадаем, но и да си припомним как стигнахме дотук. Кои основни събития доведоха до разпада на международната система, установена след края на Студената война и какви изводи се налагат като обобщение на този процес на разпад.

Международната система след края на Студената война се основаваше върху водещата роля на САЩ като единствена свръхсила в глобалния свят. Дали тази роля може да се определи като хегемония, доминация или просто гаранция за определени принципи и правила на международно поведение – това е тема на отделен и сериозен дебат. Водещата роля на Вашингтон бе налагана чрез презумпцията за неоспорима от никого американска мощ. Тази мощ имаше няколко основни измерения. Първо, икономически потенциал на първа световна сила, ключова роля в международната финансова система, водеща позиция в технологичното обновление, основен генератор и гарант за процесите на глобализация. Второ, огромен потенциал на „мека сила“ – власт на масовата култура по американски образец върху глобалния свят, привлекателност на американската политическа система, на американското общество като притегателен център за огромен брой хора по цялата планета, мечтаещи да стигнат до Америка и да се заселят там. И трето, концентрация на военна мощ с върхови технологични достижения, която се оценява (към първото десетилетие на нашия век) като по-голяма от военния потенциал на всички останали значими международни фактори.

Без да пренебрегваме ролята на стопанските, политическите и културни фактори за американското лидерство, необходимо е да подчертаем основното значение на американската военна мощ за удържането на глобалния свят в една международна система, която в основните си параметри бе изградена върху ценностите, принципите и интересите на западния свят. Тук е важно да посочим кое от измеренията на военната сила бе най-важно за упражняването на американското лидерство. Дори и най-мощна като военен потенциал сред другите световни сили, Америка не би могла да удържа или да налага определен международен порядък чрез ефективни военни действия срещу другите – заедно или поотделно. Military force is much more efficient when implied rather than when deployed. (Военната сила е много по-ефективна като потенциална заплаха, отколкото като реална военна операция.) Реалните параметри на американската военна мощ не бяха известни на никого. Но всеки знаеше, че ако наруши драстично правилата на международно поведение, установени от системата на т.нар. „либерален консенсус“, може да изпита силата на стоварилата се върху него американска военна машина. Американската военна мощ имаше сдържаща сила в две свои измерения. Първо – никому не бе известен нейния реален потенциал и, второ, не бе известна мярата на отклонение от правилата на международно поведение, след която следва наказателна операция от типа на тази срещу Милошевич от 1999-та.

Сдържащата роля на американската военна мощ се промени драматично с войната в Ирак от 2003 г. Затъването в градска партизанска война се оказа свръхболезнено и много скъпо. Решението да бъде отстранен диктатора Саддам Хюсеин би имало стратегическа стойност само ако бе реализирано в пакет с промяната на режима в Техеран. Персия и Вавилон са съперници от хилядолетия и ударът върху едната страна би дал огромни стратегически преимущества на другата. Това се случи на практика. Америка освободи Ирак от Саддам, но стратегическата печалба отиде почти изцяло в ръцете на Техеран. Между 2003-2008 г. на няколко пъти се обсъждаше възможността за удар срещу режима в Техеран, но той не бе реализиран. Защо? Защото усилието да се поддържа съвместна окупация на Ирак и Иран би довело до физическите граници на американската военна мощ. Да си припомним – военната сила е по-ефективна когато си я въобразим, а не когато я упражним. Ако световната свръхсила достигне границите на военната си мощ, „палавите момчета“ от глобалния свят свободно ще се отдадат на хулиганските си инстинкти. Полицаят е с вързани ръце – всичко е позволено. На практика и без интервенция в Иран, гранците на американската военна мощ бяха демонстрирани дори и само във водовъртежа на гражданската война в Ирак. До 2003 г. Владимир Путин работеше упорито за присъединяване на Русия като пълноценен партньор към западния съюз. След затъването на Америка в Ирак той видя да се отварят неподозирани нови и алтернативни възможности – и от партньор се превърна в съперник… Китай… Иран… та дори и Венецуела на Чавес… – лошите момчета се почувстваха свободни да налагат ред, който им харесва.

Ако Америка на Буш младши си позволи лекомислен и ненужен интервенционизъм, то Америка на Барак Обама отиде в другата крайност – отказа се от политиката на силата и от употребата на военна сила независимо от обстоятелствата. Обама подари на Путин т.нар. reset – на практика американска гаранция за безнаказан експанзионизъм от страна на Москва. Вашингтон изтегли войските си от Ирак и де факто го предаде в ръцете на Техеран, чиито шиитски проксита в Багдад управляват страната по силата на аритметичното шиитско мнозинство. Екипът на Обама активно подкрепи т.нар. „Арабска пролет“, в резултат на която редица авторитарни режими в региона бяха заменени от ислямистки правителства. Успехът на Асад в Сирия да оцелее с руска и иранска подкрепа хвърли страната в кървава гражданска война. Единствената добра вест от „процеса на демократизация“ в Близкия изток бе преврата на генерал Сиси срещу управлението на Мюсюлманските братя и техния президент Морси. Комбинацията между лекомислен интервенционизъм, безотговорен пацифизъм и стратегически илюзии за „демократизация“ доведе до хронична нестабилност, въвличане на чужди актьори в съперничествово за контрол върху региона, до разпад на държавите и до кървави междусектантски войни – малки и големи. Отблъскващата действителност на Близкия изток, управляван от светски диктатори бе заменена с нова ужасяваща действителност – с царство на главорезите, с власт на изригналата преизподня.

Доналд Тръмп разбира отлично, че неговите предшественици са го вкарали в порочен кръг на lose-lose situation – в игра без шанс за успех. Той промени изцяло фокуса на американското присъствие в глобалния свят. Превърна стратегическата позиция на Америка в стратегия за търговия със сигурност и продължи изтеглянето на Америка от поредица международни ангажименти. Стратегическата рамка на американската международна политика бе заменена с това, което някои наричат transactional policies – политики на конкретни сделки. Доколкото властовите отношения не търпят вакуум – освободените пространства на американски стратегически контрол биват бързо запълвани от алтернативни играчи. Путин влезе в Сирия, спаси режима на Асад и превърна Русия отново в стратегически фактор на Близкия изток и Средиземноморието. Предстои Кремъл да поеме съществен контрол върху Либия, в която войските на Халифа Хафтар вече обсаждат Триполи. Иран превърна пространството от Техеран през Ирак, Сирия и Ливан в „шиитска дъга“, в която прокситата на убития вчера Сюлеймани – милиции, терористични групи и секти – поддържат високо ниво на напрежение както с Израел, така и в ключови територии на сунитския ислям. В Близкия изток предстои съществено навлизане на Китай (и сега голяма част от нефта на Иран се купува от Пекин, което прави ембаргото срещу Техеран само частично ефективно).

Ние вече живеем в свят, в който правилата са по-скоро украшение на международната система, а реално значение имат само прагматичните интереси и грубата сила. Разпадът на това, което подходящо или не бе наричано „международна общност“ ни обещава само произвол и живот под закона на джунглата. В такава международна среда може да се случи всичко – включително и по-лоши неща от атентата над ерцхерцог Фердинанд в Сараево.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

България в Черно море: атлантизъм и неутрализъм

В навечерието на своето посещение в Белия дом (24.11.2019 г.) премиерът Борисов заяви: “Черноморска база на НАТО на територията на България няма да допусна”. Това изказване създава впечатлението, че Вашингтон оказва натиск върху България да предостави подобна база, а Борисов – очевидно в защита на българския национален интерес – отказва да отстъпи под този натиск. Какъв е българският национален интерес и какво отношение има към него възможността за една подобна база на НАТО?

В годините след интервенцията на Русия в Украйна, след окупацията на Крим и конфликта в Донбас източноевропейските страни-членки на НАТО оцениха поведението на Русия като процес на нарастващ експанзионизъм, който рано или късно ще достигне до техните граници, ако националната им сигурност не получи допълнително укрепване в рамките на Североатлантическия съюз. На срещата на НАТО в Уелс (2014 г.) бяха набелязани редица мерки за укрепване източния фланг на Алианса, включително чрез разполагане на военни контингенти и съоръжения по източните граници – в Прибалтика, в Полша, в Румъния. Варшава отиде най-далеч като поиска създаването на голяма американска база на полска територия, предлагайки дори названието „Форт Тръмп“. На 200 км. на изток от Букурещ Румъния създаде авиобазата  „Михаил Когълничану“, предназначена за 10 000 войскови контингент и самолети Ф-35 на НАТО. Защо Румъния и Полша искат бази на НАТО, а ние ги разглеждаме като заплаха – или най-малкото като нежелани?

Стратегическата ситуация в Черно море се промени драматично през последното десетилетие и особено след 2014 г. До 2007-2008 г. (когато Путин произнесе известната своя реч в Мюнхен, а през следващото лято нападна Грузия), атлантическата стратегия за Черно море бе насочена към създаване на отворени пространства за търговия и сътрудничество преди всичко в измерението Изток – Запад, от Балканите към Кавказ и Каспийско море. Русия бе поканена да се присъедини към това сътрудничество, но тя оцени тази възможност като заплаха за своя контрол преди всичко върху южен Кавказ и Украйна. Възможността Грузия и Украйна да задълбочат своята интеграция в евроатлантическото пространство накара Кремъл да упражни силен натиск върху срещата на НАТО в Букурещ срещу предоставяне на Киев и Тбилиси на статута МАР, а през август 2008 г. – да нападне Грузия и открито да окупира части от нейната територия. През 2014 г.последва окупацията на Крим и Донбас. Черноморският басейн се превърна в регион на възродено геополитическо съперничество между Москва и Запада.

С окупацията на Крим от Русия полуостровът бе бързо милитаризиран, което доведе до установяване на руска военноморска хегемония над Черно море. Дори впечатляващият турски военноморски флот не може да се сравнява с масирано нарастващия контрол на руските военноморски сили в черноморската акватория. Нарастващият военноморски потенциал на Русия в съчетание с все по-амбициозната програма на Москва за геополитическо възраждане и стратегическа експанзия оправдано се счита за все по-сериозна дилема пред сигурността на източна Европа, на източния и южния фланг на НАТО. Стратегическата ситуация в Черно море се усложнява допълнително от все по-противоречивата роля, която играе Турция като член на НАТО в региона. Анкара задълбочава стратегическото си сътрудничество с Москва и постъпателно се отчуждава както от европейските си партньори, така и от основни стратегически цели на Алианса като цяло.

Защитата на националната сигурност на страните членки на НАТО в региона на Черно море е във все по-голяма зависимост от възможността военноморски сили на западните партньори в Алианса да присъстват в черноморската акватория и да балансират нарастващия военнен потенциал на Русия. Но навлизането на военноморски съдове на съюзниците в Черно море се ограничава от клаузите на Конвенцията от Монтрьо (1936 г.), която слага граници на чуждото военноморско присъствие до три седмици. Така корабите на НАТО трябва да осъществяват скъпа и честа ротация в черноморската акватория, за да присъстват в региона. България и Румъния – литорални черноморски страни членки на НАТО заедно с Турция – притежават незначителни военноморски сили. Това бе и едната от причините, поради която премиерът Борисов отказа да присъедини България към инициативата на румънския президент за обща флотилия на НАТО в Черно море заедно с Турция (2016 г.). Това по същество би била една турска флотилия.

За да бъде балансирано нарастващото военноморско и стратегическо присъствие на Русия в Черно море от гледна точка на сигурността на страните членки на НАТО в региона, е необходимо да ссе намерят варианти за по-пълноценно и дългосрочно присъствие и базиране на военноморските сили на НАТО в черноморския басейн – включително и под български и румънски флаг. Ако българският премиер отказва създаването на военноморска база на НАТО на българска територия, причините за това могат да бъдат следните.

Първо, Борисов не счита, че предизвикателствата пред сигурността на източна Европа вследствие на нарастващата милитаризация на Черно море от руска страна – се отнасят до България. Другите може и да са застрашени. Ние – по каквито и да е причини – не сме. Второ, предвид масираното стратегическо присъствие на Русия в България – в енергетиката, в олигархичната инфраструктура на икономиката и връзките й с политическите институции – за България би било по-разумно „да се сниши“, да не се защитава, да не „взима страна“, за да не предизвика гневното отмъщение на Москва. Трето – като подвариант на първо, отношенията между София и Москва, както и между София и Анкара са толкова безоблачни, равноправни и перспективни, че никаква вероятност за заплаха за българската национална сигурност както от североизток, така и от югоизток не се наблюдава и едва ли ще се наблюдава в обозримо бъдеще. За какво са ни бази и защита тогава? Четвърто, ние искаме да гледаме в Черно море платноходки, яхти, туризъм и синьо небе. Толкова силно жадуваме тази картина, че не намираме място в нея нито за милитаризирания Крим, нито за мощната военноморска хегемония на Москва в целия черноморски регион, нито за все по-непредвидимото стратегическо поведение на другия ни мощен съсед в региона – Турция.

Каквито и да са причините за позицията, огласена от Б. Борисов на път към Вашингтон, тази позиция е израз на неутрализъм – на нежелание да се вземе страна в процеса на нарастваща милитаризация и стратегическо съперничество в Черно море. Неутрализмът бе популярна позиция сред кръговете на бившата комунистическа партия в България през 90-те години, когато те трябваше да предотвратят членството на България в НАТО. Днес обаче България вече 15 години е член на НАТО. На какво може да бъде израз днешния неутрализъм на българските институции към общата отбрана на Алианса, спрямо предизвикателствата пред сигурността в черноморския регион? Може би трябва да напуснем сферата на многообразните предположения и да се спрем на най-вероятното сред тях. Този неутрализъм се дължи на нарастващ и безскрупулен натиск върху българската държава и институции от страна на Москва. Този натиск предизвиква страх. Защото неведнъж службите на Кремъл заедно с българските си маши са инициирали и осъществявали кризи, преврати и граждански конфликти в българското общество и в българската политика.

Но нали затова станахме членове на западния съюз – за да заменим страха с партньорство и с решителност да отстояваме интересите си, сигурността и суверенитета си…! Чувал съм и други аргументи – „Виж цар Борис как спаси България през Втората световна война… Не изпрати войски на източния фронт, запази отношенията със Съветския съюз…“ Вярно, така беше… И как му се отблагодари Съветският съюз – и на него и на България…?

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Преподреждане. Кой и защо гласува през разделителната линия на „ляво“ и „дясно“ на местните избори.

Мисля, че възмущението от това, че част от гласоподавателите на ДБ в София са подкрепили на балотаж Мая Манолова продължава твърде дълго и неговата цел е не толкова да обясни, колкото да завоалира определени факти от политическата реалност, с които рано или късно ще трябва да се срещнем открито. Защо е неприемливо гласоподаватели на ДБ да подкрепят кандидат с лява политическа биография, независимо от това, че в кокретната кампания Манолова се представяше за неутрална? Просто защото логиката на политическия избор предполага, че ако си се идентифицирал като десен (или дясноцентрист), редно е да предпочетеш кандидат от тази част на демократичния спектър, приположение, че твоят партиен кандидат вече е напуснал състезанието. Само че в нашия случай има поредица от допълнителни обстоятелства, които правят тази логика на избора доста относителна като валидност.

Първо, една част от избирателите на ДБ (преди всичко ДСБ) наистина са с десни убеждения и едва ли съществена част от тях са гласували за Манолова. ДСБ избирателите или са подкрепили Й. Фандъкова, или са си останали в къщи. За останалите привърженици на ДБ обаче етикетът „десни“ е трудно да бъде залепен. Зелените са класическа лява екологична партия, която особено в икономически план е по-лява дори от големите европейски партии на зелената партийна фамилия. Партията Да България се самоопределя като центристка предвид необходимостта да обединява твърде разнородни привърженици идващи от синята десница и от новия градски прогресизъм на младите поколения от средната класа. Ако можеше да избира свободно, Да България би се самоопределила по-скоро като умерено лява, отколкото като дясна. Разбира се, това е левица от съвременен европейски тип, а не от неокомунистически модел, наследен отпреди десетилетия. Центристкото самоопределение на Да България – от типа „няма-ляво-няма-дясно“ – се обуславя и от приоритетите на партията за борба с корупцията, за съдебна реформа и анти олигархична институционална реформа на държавата като цяло. Въпрос на кратко време е тези елементи на прогресисткия нов синтез да се оформят като нов ляв център. Ако не вярвате – питайте по-консервативните членове на ДСБ, които в частни разговори все по-силно се оплакват, че партията им се подменя в настоящата коалиция.

Второ. Нека се абстрахираме за момент от това кой какъв е и как изглежда, за да очертаем един по-значим кръг от въпроси, засягащи отчуждението между ГЕРБ и ДБ, които – засега, поне официално – са част от десния център. Антагонизмът между двете страни датира от самото основаване и първите стъпки на успех на партия ГЕРБ. Нетърпимостта между двете страни има мощна културна основа. ДБ включва привърженици от слоевете на градската интелектуална средна класа, която е враждебно снизходителна и високомерно нетърпима към по-ниско образовани, културно обвързани с провинциален традиционализъм обществени слоеве и техните представители в политиката и обществения живот като цяло. Ако към културната несъвместимост прибавим и яростта на градската синя средна класа към физиономии и структури на силовите групировки, милиционерско-полицейски мрежи и наследили властта и богатството на бившата номенклатура олигархични елити, нетърпимостта към народняшката социална база на ГЕРБ и към нейния лидер от страна на градската десница придобива и отчетлива социална и идеологическа определеност.

Трето. Освен народняшка по своя характер, ГЕРБ е ценностно и идеологически напълно аморфна. Партията е йерархична и дисциплинирана клиентелна мрежа за консумиране на властта, способна да направи компромис с всякакъв елемент на своята идентичност по практични съображение. Както партийните членове, така и избирателите на ГЕРБ биха извинили всякакво салто мортале от принципен и идеологически характер, ако то води до някакво съществено постижение, печалба или укрепване на властта. Обратно, привържениците на ДБ – леви или десни – притежават силна идейна и ценностна идентичност, която понякога бранят дори фанатично, особено по въпроси като Изток – Запад, комунизъм – антикомунизъм, Корупция – прозрачност на управлението. В тези измерения ГЕРБ – другото дясно – е много по-свободна да мигрира в печелившия за момента ъгъл или позиция.

Четвърто. За ГЕРБ партиите и коалициите на „градската десница“ са крайно ненадежден и непредпочитан партньор – за сътрудничество и управление. Тези партии са разпокъсани и никога не могат да се раберат докрай помежду си, камо ли да партнират на ГЕРБ в един предвидим и устойчив порядък. „Старата десница“ е разпокъсана, идеологизирана, тя носи многобройни вътрешни конфликти и не е в състояние да гарантира най-важното – стабилната власт на една коалиция. За ГЕРБ политиката е изцяло изкуство на възможното и в това „възможно“ попадат както леко прикритата икономическа коалиция с ДПС, толерирането на политико-икономическата олигархия като държавна машина и обществен разпределителен механизъм, така и свободното споразумяване с всекиго във всички посоки на политическия и обществения спектър. Ако видите ГЕРБ да води идеологическа битка – надзърнете отзад: за конкретна власт и конкретни пари става дума, нищо кой знае колко принципно. В тази посока вторият кабинет на ГЕРБ намери както съмишленици, така и непримирими опоненти сред коалиционния си партньор – Реформаторския блок. Първите спечелиха доста, вторите обидено минаха в опозиция.

Пето. Опитът за съвместно управление на двете крила на политическата десница – народняшкото (ГЕРБ) и идеологическото (значими части от РФ) приключи с конфликта за съдебната реформа. ГЕРБ се отметна от договореното в коалиционното споразумение с РФ след като видя, че няма да получи парламентарна подкрепа за приетия в коалицията модел за реформиране на прокуратурата. Радан Кънев и Христо Иванов обидено напуснаха мнозинството и управлението. Оттук нататък всяко допускане за възможно политическо сътрудничество – да не говорим за коалиция – с ГЕРБ стана невъзможно за наследниците на РБ в лицето на ДБ. Конфликтът наистина има дълбоки и принципни очертания, по-значими отколкото етикета „дясно“ или „ляво“.

Ако всичко това е вярно – докога можем да очакваме, че идентификациите на ляво-дясното разделение ще се оказват достатъчни, за да прогнозираме поведението на една или друга политическа позиция и нейните привърженици? Подкрепата за Мая Манолова от страна на определена част от ДБ на този етап може да се определи по-скоро като гласуване „напук“, като вот срещу статуквото, което по силата на много причини е нетърпимо. От тук нататък обаче „странните“ коалиции между „отдалечени“ части на политическия спектър ще стават все по-чести. В България политическите разделения, означавани като „ляво“ и „дясно“ се оформиха по осите на комунизъм антикомунизъм и Изток – Запад. Тези оси остават валидни, но частично биват релативирани от нарастващ брой изключения. Някой може ли да определи дали ГЕРБ е източен или западен проект? Б. Борисов е навсякъде – на изток и на запад, на север и на юг. Приятел с всички, договорил се с всички – откъдето по-силно натиснат педала на газта, там сме. Комунистите станаха олигарси (или кротки старци в партийните клубове), а с олигарсите е по-добре да се договориш, вместо да воюваш с тях по въпроса какви са били преди половин век. За противниците на статуквото все по-сериозно възниква въпросът – кой е по-опасен, комунистите от миналото, или безидейния грабителски контрол на олигархията върху настоящето, който може да се определи като „капитализъм на джунглата“.

В един момент БСП ще падне до бариерата от 10 на сто. Ще се появят нови синтези в ляво – от типа на Сириза, и/или от типа на зелената алтернатива. Тези, които днес са прикрито вдясно – значителни части от ДБ, ще минат открито към левия център, към алтернативата на статуквото. Дясното също ще се преподреди. Важно е накъде ще тръгне самата ГЕРБ. Дали ще последва процеса на втвърдяване около по-дясна популистка визия от типа на Орбан и Качински, или ще се преподреди като коалиция от различни, макар и близки фракции и позиции след напускането на Борисов. Някой ще попита – какво напускане, къде сте видели Борисов да си тръгва? Нека изчакаме до следващите президентски избори.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

30 години от 10 ноември

Преди 30 години на 10 ноември българите получихме редкия шанс да станем свободни. Само още веднъж в новата ни история сме получавали шанс за свобода – при Освобождението. Тези две възможности съществено се различават. Възстановяването на българската държава след пет столетия чуждо владичество идва не просто след една руско-турска война. Българите от онази епоха са направили много за да постигнат своето освобождение. И с борбите за независима църква, и с Априлското въстание, и с героизма на опълченците на Шипка. Руската империя ни освобождава от османско владичество, но не възнамерява да ни предостави суверенитет или самоопределение. Стратегията на Петербург е България да бъде приобщена към руското имперско наследство, да смени един имперски контрол с друг. Българите в края на 19 век използват успешно възможността да се еманципират от чуждо господство – чието и да е то. Водена от лидери, стоящи на висотата на времето и на своята мисия като Стефан Стамболов, България за кратък период от време се превръща в най-бързо и успешно модернизиращото се общество на Балканите.

10 ноември 1989-та завари българското общество в състояние доста по-незряло за свобода. За половин век България бе преживяла изтреблението на своя обществен елит, контролът на комунистическата диктатура върху обществото бе сред най-силните и репресивните форми на тоталитарно управление в болшевизирана Източна Европа. Насилието бе последвано от десетилетия на развращаване на нововъзникващите елити – културни, стопански, експертни с комбинация от репресии и съблазни. Когато рухването на съветската империя дойде като неочакван подарък за нас, българското общество все пак успя да се мобилизира и да създаде най-мощната и донякъде успешна демократична опозиция на мимикриращата в поза на „промяна“ управляваща комунистическа партия – в сравнение с всички други посткомунистически общества на Югоизточна Европа. Тази опозиция имаше много недостатъци. Тя бе незряла, неопитна, инфилтрирана с доносчици и агенти, нападната от нищожни амбиции и кариеристи на дребно и на едро. Тази опозиция страдаше от синдрома на радикализма, разцеплението и липсата на по-дълбока стратегическа визия отвъд няколкото ясни цели, поставени като ориентир за поведение. Въпреки всичко, тази опозиция успя да се пребори срещу опитите трансформацията на българското общество да приключи с един модел на видоизменен контрол на бившата комунистическа партия върху обществото и държавата.

Под ръководството на новосъздадената демократична общност бяха постигнати значими цели на общественото развитие. Бе създадена демократична политическа система. Макар и с много противоречиви стъпки в резултат на остра политическа борба бе осъществена икономическата реформа след комунизма. Постигнати бяха двете ключови стратегически цели за бъдещето на България – членството в НАТО и ЕС. И най-важно – дори и в най-опасните, тежки периоди на предизвикателства срещу демократичната система в страната, ние успяваме – поне засега – да съхраним до известна степен своите граждански свободи – на словото, на гласоподаването, на свободно движение и на собствен личен избор за житейска реализация. Това не е малко – на фона на това, от което тръгнахме преди 30 години. Но много неща не успяхме да реализираме, оше повече неща не осъзнахме докрай и не ги поставихме като цели в живота си – личен и обществен.

Докато обикновените българи – с различни убеждения – се бориха за създаването на демократична система на управление, за гражданско равенство и обществен просперитет, най-ретроградните сили на комунистическия апарат и на политическата полиция, на държавна сигурност уверено и арогантно заграбиха огромна част от националното богатство и формираха гръбнака на мощна система на организирана престъпност, подчинила стопанството и новата, крехка демократична държава. Тази организирана престъпност застана над държавните институции и над закона в качеството си на мафиотска олигархия. Кримналната бруталност и липсата на капацитет за ефективна икономическа дейност превърна тази олигархия в мощна преграда пред стопанския растеж и ефективното държавно управление на обществените процеси. Естественият процес на миграция в резултат на новопридобитата свобода се превърна за почти два милиона българи в императив за емиграция с цел прехрана и професионална реализация – които милиционерската мафия и нейната мутренска репресивна система отказаха на милиони обикновени българи. И до ден днешен заплащането на труда на българите е най-ниско в Европа – дори по мащабите на съседни страни като Румъния. .

Постигнала консолидиран контрол върху стопанството на страната и представителните институции на властта, посткомунистическата олигархия през последното десетилетие уверено овладя и контрола върху правосъдието , постави основните медии в страната под свой контрол. Това даде възможност на високопоставената организирана престъпност безнаказано да развихря корупцията на високите – и на всички етажи на властта. Най-голямата опасност за демократичната система, за новопридобитата ни свобода са силните връзки и целенасочени опити на политико-икономическите мафиотски структури непрекъснато да разширяват сферите на контрол на възродения руски империализъм върху българското общество. Върху енергетиката, върху системата на публична информация, върху взимането на ключови решения за бъгарската национална сигурност и българския национален интерес.

10 ноември е дата, която ни подсеща, че свободата и нейната настояща политическа форма – демократичната система на управление – не е удобно кресло, в което можеш да седнеш и да си починеш. Свободата е възможност, за която се воюва всеки ден. Свободата е благо, което враговете на свободата се стремят да похитят и отменят с всички възможни средства – с лъжа, манипулация, хибридна война и пропагандна истерия, с контрол върху правото да избираш, с икономика по законите на джунглата, с рекет и открито насилие. Голямото мнозинство сред нас не сме доволни от резултатите, които постигнахме за тези 30 години възможна свобода. Но е жалко когато недоволството води до озлобление или до отчаяние. Необходимо е да носим съзнанието на успяла нация, на успяло общество в основното – в избора на път, на принадлежност и на перспектива. И да превръщаме своя гняв и неудовлетвореност в мотивация за промяна и за борба – срещу тези, които не се отказват от възможността отново да ни поробят. Не съществува , гаранция за успех по този път. Но други достойни пътища няма.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Кого чакаме след Грета Тунберг?

Независимо от това дали се дразним от менторския тон на 16 годишната Грета Тунберг или сме ентусиазирани от нейния успех като публична фигура, струва ми се, че ще трябва да приемем факта на популярността й сред нарастващ брой нейни връстници в Европа и Северна Америка. Малката шведка едва ли ще промени особено резултатите от публичния дебат по сложна тема като климатичната политика, но нейният публичен успех – асистиран зад кулисите или не – ще доведе до излизане на сцената на едно ново социално движение от тийнейджъри, намерили темата, по която да се противопоставят на възрастните и на статуквото.

От определена гледна точка модерната епоха е история на включването на все по-големи маси от хора в активен и понякога пълноценен граждански и политически живот. Развитието на демократичната система на управление – първоначално в западна Европа и северна Америка – е процес на разширяване на гражданските и политическите права, преди всичко – на правото да избираш и да бъдеш избиран. Революциите по правило събуждат гражданската енергия на милиони, но често завършват с безпощадно смазване на масовото гражданско участие от една нова диктатура, появила се от недрата на успешната революция. Деколонизацията бе първият успешен опит за събуждане на гражданска идентичност сред големи маси от хора в Третия свят, но с изграждането на нови независими квази-национални държави бяха налагани диктатури, успели да „приберат“ незрелите за гражданско участие маси от хора обратно в тяхното ежедневие.

Епохата на глобализацията създаде нови предпоставки за разгръщане на масовото гражданско участие. Стотици милиони се събудиха за граждански живот, мотивирани от различни масови идеологии и движения. И докато на Запад процъфтяваха новите социални движения на космополитната средна класа, увлечена от мултикултурализъм, екологизъм и другите идеологически дарове на 1968-ма, в Третия свят изригнаха социални движения с преимуществено антиглобалистки характер. Възраждането на исляма в неговата съвременна радикална версия събуди за граждански живот огромни общности от слабо образовани и традиционно затворени в семейната си среда хора, които днес излизат често на улицата за да се „защитят“ от навлизането в техния живот на плодовете на глобализацията и западния „греховен“ начин на живот. Национализмът и антиелитисткият популизъм обхванаха огромни маси от хора – и на изток, и на запад. Всичко това е вследствие на едно доскоро невъзможно пресичане между масовия достъп до информационната лавина на глобалното общество и специфичните ограничения на традиционната идентичност – в образование, икономика и препитание, общностна етика и заплахи за разпадане на традиционни общности. Живем в епоха на масово събуждане на гражданските инстинкти на огромни маси от хора, достигнали до разбирането, че не могат да се доверят както по-рано на тези елити и методи на управление, от които зависи начинът им на живот.

Един от най-значимите феномени на това масово гражданско събуждане е навлизането в активен граждански живот на хора в най-ранна младежка – дори юношеска възраст. Социолозите биха определили този процес като „гражданска ювентизация“ или повишаване на ролята и значимостта на най-младите в гражданския живот на човешките общности. Най-значимият пример за този младежки активизъм е културната революция от 1968 г. Днешният дебат между либерални и консервативни позиции оценява противоречиво приноса на 1968-ма , но едно е безспорно: голямата част от феномените на постмодерния либерализъм – мултикултурализмът, радикалният феминизъм, разпадът на традиционните общности – семейство, религия, сексуална етика, култът към малцинствата, водят началото си от революцията на младежката контракултура. Недоволните от заварените социални йерархии „бейби бумъри“ (родени през 40-те години) се провалиха като политически бунт, но спечелиха дългосрочната битка за културната промяна. Най-голямото им достижение беше налагането върху западния свят на непрекъснатата промяна като базисна обществена ценност. Промяната днес е ценност сама по себе си. Затова няма кой да озапти нито джендър вакханалията на „третата вълна“ феминизъм, нито яростната защита за имиграцията като инструмент за максимално бързо постигане на „мултикултурен свят“, нито целенасоченото унищожаване на традиционната култура (култури) на „белия човек“. Промяната като ценност сама по себе си сложи край на защитните сили на западните общества да се променят съхранявайки идентичността си.

Младежкият граждански активизъм носи спецификата на тази възраст – специфика психологическа, социална и културна. Младите хора наследяват едно статукво – подредено от предшествениците им общество, в което на тях е отредена ролята на послушни и добри деца. Те трябва да учат, да слушат родителите си и да се отказват от съблазнителни за тях неща, за които възрастните (често с право) твърдят, че са опасни. В тях обаче бушуват хормоните и емоциите на бунта – на отрицанието на статуквото, пригодено за света и интереса на възрастните, които са го създали за себе си, но претендират, че го пазят за да го предадат непокътнато на децата си – в тяхна (на децата) полза. Чрез бунт, манипулация и нарастващ натиск, младите успяват да отпорят късчета реалност от любимото статукво на родители и прародители и да ги заменят с очертанията на един свой – нов свят. Музика, тарикатски жаргон, предизвикателно поведение, облекло, крещящо „гле’й си работата“, употреба на продукти за еманципацията – по-невинни или по-опасни, според случая… Поведение в училище на самия ръб на допустимото…Всичко описано обаче спада към ежедневния, битов порядък на младежкия бунт срещу възрастните. Този бунт е масов, всеобщ, но аморфен – на малки групи или поединично в битката с възрастните в къщи… Докато…

Докато не се появи – или не бъде подхвърлена – по-значима кауза на самоидентификация, която да превърне младежкия бунт от битка за лична и групова еменципация в претенция на едно ново поколение да участва в управлението на обществото и света. Появата и употребата на подобни каузи е стара като света. В България между двете войни се появяват РЕМС и ЗЕМС, Бранник и Легионер – младежки органзации на вкопчените една в друга политически визии за настояще и бъдеще на страната. Бунтарите от 1968-ма комбинират хаотичните предизвикателства на културната революция – в облеклото, в музиката, в секса и в употребата на упойващи вещества – с политическия дневен ред на една нова крайна левица, услужливо подаден от западни вариации на маоизъм и „културен марксизъм“. МММ – Маркс, Мао и Маркузе – съветват младите да бъдат реалисти – да искат невъзможното. Невъзможното, което не се случва… Капитализмът оцелява, бунтарите от кампусите и от Удсток завършват колежите си, обличат бели ризи и вратовръзки, подстригват се и влизат в корпоративната система. Но червеят на културната революция вече е издълбал първите кухини в монолитните основания на западната система и общество. Оспорен е „триизмерният свят“ – рационалният консенсус на модерността. Опиатите водят в нови измерения. Малцинствата диктуват една нова социална етика и политика – Западът е залят от „мултикултурализъм“, феминизмът достига до предела на своето самоотрицание – от движение за равноправие на жените той се превръща в движение за отказ от женско-мъжкото начало на света, в претенция за „джендър плурализъм“.

Младежкият бунт е мощен като социална и психологическа енергия и доста безпомощен като стратегия за промяна. Ако младостта знаеше…, ако старостта можеше… Светът се крепи върху състезанието на млади и стари за баланс между приемствеността и промяната в развитието на обществото. Спецификата на постмодерната културна система на Запада е в превръщането на промяната в ултимативна ценност и приоритет на обществено поведение. Така всеки повик за промяна – който по определение идва „отляво“, от прогресисткото нетърпение да се остави стария свят зад гърба ни – обявява за изначлно нелегитимен всеки призив за умереност, съхранение на доказано позитивните реалности на статуквото. Социалната промяна в западните общества се превръща в абсолют. Оттук всяка нова идеологическа вълна, изискваща промяна се ползва с примуществата на естествено легитимна претенция – каквото и да изисква тя. Това продължава вече няколко десетилетия, но резулатите, макар и впечатляващи, се разпростират върху възгледите на една част от обществото. Западът от края на 20 и началото на 21 век е демографски неприспособен за радикална революция. За разлика от мащабната вълна от „бейби бумъри“ на 68-ма, днешните млади поколения имат доста по-ниско относително социологическо тегло. Може би и заради това радикалната левица толкова много държи на масираната имиграция – защото тя носи нови мощни вълни младежи, макар и споделящи друга култура, други светогледи.

Използването на Грета Тунберг като лидер на кауза цели мотивирането и насочването на едно ново социално движение от тийнейджъри, за които климатичният радикализъм да се превърне в инструмента, чрез който да се противопоставят на света на възрастните. Необходимо е да правим съществена разлика между екологията – в частност изследванията на промените в климата – като съвкупност от научни, аналитични изводи и познавателни системи и екологията – климатичния алармизъм като идеология за мобилизация на левите радикали в Европа и Северна Америка. Климатичният алармизъм носи всички основни характерни черти на левичарския фундаментализъм такъв, какъвто го познаваме от зараждането му през ранната модерна епоха. Голяма част от модерните идеологии – рационални утопии, и всички левичарски разновидности между тях са продукт на религиозен тип възприятие и прогнозиране на развитието на обществото и на света. Тези идеологически системи са есхатологични и се основават върху претенцията за обективност – неизбежност на своите постулати.

Така марксизмът не просто прогнозираше пролетарска революция и преход към система на комунизъм, в която „свободното развитие на всеки е предусловие за свободното развитие на всички“. Марксистката идеология предвиждаше неизбежен катаклизъм на капитализма порди „невъзможност“ да бъде избегнат кървавия сблъсък между класите в буржоазното общество. Отлагането на този сблъсък продължи до самото рухване на международния марксизъм-ленинизъм, с което на комунистическата религия бе сложен край (или поне така изглежда засега). Радикалният екологизъм – в частност климатичният алармизъм споделят същата релииозна страст и обективистична претенция за прогнозиране на неизбежна катастрофа, ако статуквото на настоящата икономическа, политическа и като цяло социална система не бъде бързо и радикално променено в определена посока. Фактите, че алармистките прогнози от последния половин век не се сбъдват, че реалността на климатичната крива е противоречива, че върви научен дебат за границите и вариантите на промяна на природните процеси в следствие на човешката жизнена дейност, не притесняват идеолозите на климатичния алармизъм. Техните прогнози продължават да се радикализират, а социалните и политически движения около тях черпят легитимност и влияние от ресурса на тази радикална ескалация.

Привличането на тийнейджърските групи като социална основа на експанзиращият климатичен алармизъм е добре преценена стратегия на зелените радикали, които разширяват своето политическо влияние в западна Европа след последните избори за ЕП. Те са в състояние да влияят и на големи групи от млади хора в Канада и големите градски центрове на САЩ с цел налагане на своя дневен ред като приоритет на политически дебат и институционални решения. От една страна зелените разширяват влиянието си, но от друга срещат сериозни граници на експанзия в глобалния свят. Новите стопански колоси – Китай и Индия – не могат да бъдат ангажирани с политически решения, спъващи икономическия им растеж. В Европа и особено в северна Америка нарастващото екологично съзнание не преминава границите на икономическата рационалноет – особено ако става дума за масовите социални категории граждани. В Европа винаги е съществувал един мощен ляв антикапиталистически потенциал, който след 1989-та търси сфера на опредметяване и се лута между аморфни каузи за мултикутурализъм, миграция, радикален феминизъм и екологизъм. Прегръщайки всички тези идоли на постмодерното левичарство, зелените хвърлят мост между лявата периферия и умерените прогресистки социални групи в европейските общества. Но не могат да преминат граници на популярност, които да поставят политическия им дневен ред като хегемонен.

Тийнейджърската вълна на климатичен радикализъм, която Грета Тунберг се опитва да оглави може да натрупа ресурс за преминаване отвъд границите на настоящата „зелена“ политическа вълна. Емоционалният радикализъм, необремеността с особено задълбочени познания, автентичният протест срещу статуквото, израстващ на хормонално-емоционална основа, но канализиран в поредна идеология на бунта – „да пометем статуквото“, всичко това прави тийнейджърското движение около „нашата Грета“ обещаващ фактор за овладяване на гребена на вълната. Освен всичко друго днешните тийнейджъри след 4-5 години ще бъдат млади гласоподаватели, които могат да „изстрелят“ зелените си ментори в орбитата на един нов, защо не хегемонен политически проект. Но освен голям емоционален и енергиен потенциал, младежкият бунт носи своите рискове. Така както бързо се ентусиазират и повярват в една идея, младите хора бързо и с драматизъм се разочароват от нея. Тогава част от тях бягат в ъглите на услужливо подадени алтернативи, предлагащи отмъщение за разочарованията им. За разликата от „пиянството“ на възрастните, младежкото политическо опиянение е красиво. Но махмурлукът от него е тъжен и отблъскващ подобно на всеки махмурлук. Зелените радикали са поредните ентусиасти, които дълбоко вярват, че при тях махмурлукът няма да настъпи.

Критичните оценки за идеологията и стратегията на климатичния алармизъм не бива да се разпростират върху успешния и значително по-широк и многообразен процес на нарастване на екологичното съзнание сред стотици милиони хора – повечето на Запад, но и бързо нарастващи като общности в останалите части на света. Екологичното съзнание носи не само елементите на отрицание на модерната визия за отношение между човека и природата. В модерността човекът е „завоевател“ на природата. Една от границите, на която приключва модерността е съзнанието, че „завладяните“ сме всъщност преди всичко ние самите – човешкия вид на планетата. Оттук тръгва и се разклонява визията за необходимостта от един нов синтез – Вернадски го нарича „ноосфера“ – на взаимодействие между природа, разум и социална организация. Този синтез вече дава обилни позитивни плодове, но подобно на всяко ново и мощно мисловно и социално движение се „разпенва“ по периферията на своите собствени основания и постижения. Една от тези мощни периферии на екологичната вълна е идеологията на климатичния алармизъм. Необходимо е балансирано да оценим огромните ползи за съвременната и бъдещата цивилизация от нарастването на екологичното самосъзнание и резултатите от него, в сравнение с неизбежните за една нова обществна вълна радикални крила и претенции на екологизма. Феноменът Грета Тунберг буди симпатия, ирония, снизхождение, гняв. Младежкото движение, което се оформя около нея ще поражда надежди, отрицание и може би досада. Един пожелателен позитивен резултат от него би могла да бъде ранната, но перспективна социализация на идващите поколения към сериозността на екологичните проблеми и тяхното познаване.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized