Съединението…

Фейсбук, 6 септември 2022 г.

Честит ден на Съединението! Българите, водени от своя млад политически, интелектуален и военен елит се преборват за своето единство само шест години след като конгресът на Великите сили в Берлин подрежда политическата карта на Балканите.

Днес мястото на България на политическата карта на Балканите и Европа не е оспорвано никъде другаде освен … в душите на нашите съвременници българи. Хората, които преди три десетилетия решиха, че мястото на България по достойнство е в обединена Европа, в общността на демократичните нации на съвременния свят. Допуснахме геополитическите съперничества, генерирани от Изток системно да уговарят българите чрез масирана пропаганда, че нашето място е другаде – не в Европа, а в Евразия.

Хибридната война разчита на две много важни предпоставки. Първата – че ние забравихме необходимостта да пазим своята демокрация. Забравихме, че демокрацията не е кресло, в което можеш да седнеш, а е оръжие, което достойно трябва да носиш. Затова пуснахме чуждата пропаганда да промива необезпокоявана мозъците на няколко поколения българи вече повече от десетилетие.

Втората препоставка – митът за „дядо Иван“. От дълбините на робските векове, ожесточен от унизителното си битие, българинът вярва, че има една сила, която подобно на съдбата ще дойде и ще „освободи“ нашенеца от това, което се е струпало върху главата му като битие. Битие, наложено отвън, но и битие, подпечатано от собствения му мироглед и душа на подчинен човек. Оттогава насам „дядо Иван“ идва и си отива, но българинът много лесно забравя, че истинският Иван драматично се отличава от митичния…

Днес българите отново са разединени. Но, за съжаление, по по-труден начин, отколкото на Княжество България и Източна Румелия. Днес българите са разполовени вътре в собствената си национална душа. Една част от нацията търси своето бъдеще в направения по достойнство избор – като част от цивилизования демократичен свят. Тези българи виждат, че за три десетилетия ние имаме трудности да се интегрираме по достойнство в общността на демократичния свят.

Пречи ни не само корупцията, чалгата, простотията и публичната лъжа. Пречи ни първоизточникът на всички тези обществени дефицити. Този първоизточник е съхранената от времената на комунизма колониална зависимост от реалния дядо Иван. Пречи ни невъзможността да видим зад митичния дядо Иван, реалния колонизатор и грабител дядо Иван. Докато не скъсаме пъпната връв на новата българска държавност и обществена система с колонизатора дядо Иван – ще търпим сходството си с квази феодалната обществена и душевна структура на евразийския Изток. А тази структура е чужда на националната ни идентичност, която е европейска – вследствие на вековните усилия да бъдм част от Европа.

Другата част от българите продължават да вярват в мита за дядо Иван. Те са забравили или никога не са виждали истинския дядо Иван. Огорчени са от битието си в реална днешна България – както своите предци някога. И както същите свои предци, те търсят лек за раните на това битие в стария мит. И излагат своята родина на риска отново да бъде погребана под плътното покривало на евразийското безвремие.

Няма по-важна задача за българите днес от тази да се разберат помежду си. Доверие между враждуващи страни се създава трудно – а ние допуснахме точно това, да враждуваме помежду си. Съединението е пример за това, че когато българите осъзнаят своя интерес и своята идентичност – те са в състояние да забравят факта, че гледат в различни посоки и заедно да постигнат успех.

България винаги е била като двуликия Янус – с очи вперени на Изток, с очи вперени на Запад. Съединението е Божия дар на възможността ние заедно да насочим поглед към самите себе си и да разберем, че не митовете за външния „освободител“ са нашата същност, а способността ни свободно и без покровители да видим своя път – и заедно да го поемем. Дай Боже на българите едно ново Съединение – Съединение на духовно проглеждане за собствената им цялост и за собствения им смисъл!

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Българската емиграция: между пътуването към Запада и гласуването за Изтока

Фейсбук, 3 септември 2022 г.

Това, което ни изглежда като парадокс, се превръща в утвърдена действителност: българи, избрали да работят и живеят в западна Европа и Америка, все по-често се оказват вдъхновени и подкрепящи популистки политически сили в България, устремени към завръщане на страната ни в Евразия, към скъсване с европейския и с атлантическия избор на посткомунистическа България. Аргументът „Защо живееш в Лондон, а не отидеш в Нижни Новгород“ не разколебава парадоксалния политически избор на тези българи, избрали да живеят на Запад, но да мислят и да гласуват в полза на авторитарното русофилство на домашния популизъм.

Макар и парадоксално, това поведение има своята логика и мотивация, която е необходимо да разберем. В продължение на десетилетия бяхме подвластни на своето убеждение, че колкото повече българи получат шанса да учат и да живеят на Запад – временно или постоянно – толкова по-успешна ще бъде адаптацията на българското общество към стандартите и ценностите на развития демократичен свят. Тези очаквания отчасти се оправдаха. Нарастващ брой българи в чужбина постигат значими успехи като студенти, професионалисти, бизнесмени, интелектуалци. Сред тях са преди всичко и привържениците на новите протестни формации, обявили се за борци с корупцията и олигархията в управлението на България.

Илюзия е обаче широко разпространеното мнение, че в чужбина заминават преди всичко младите, умните, предприемчивите и успешните индивидуалисти-либерали. Т.е. – тези, които търсят по-благоприятни условия да разгърнат талантите и амбициите си. Истината е, че мнозинството заминаващи да търсят шанс в чужбина българи са по-скоро част от ниската средна класа и по-ниско разположените обществени слоеве в социалната стълбица. Мутренската демодернизация на България след 1990 г. и до днес системно намалява шансовете на милиони обикновени хора с обикновени амбиции да си намерят прилично заплатена работа, за да издържат семействата си. Оттук тръгнаха вълните от гурбетчии – жени, отишли да гледат възрастни хора в чужбина, сезонни работници в земеделските кампании на юг и на запад, общи работници, заети в непрестижни за немци, италианци и англичани трудови дейности.

Получи се ефектът на „порочния кръг“. Колкото повече хора заминаваха за София и в чужбина, толкова повече напредваше депопулацията на цели региони в България. Големи градове като Плевен, Сливен, Шумен, както и редица по-малки населени места съкратиха населението си наполовина – някъде повече от половина. Депопулацията предизвика разпад на установените социални, стопански и институционални връзки и породи автархизация – квази феодално самозатваряне на стопяващи се общности около приоритетите на мизерно оцеляване със собствени усилия. Оттук – още по-голям стимул за гурбет, емиграция и бягство от затворения кръг на бедност, липса на перспектива и локален мутренски произвол.

За голяма част от тези хора, отговорна за тяхната драматична съдба е социалната система, която се разви в България в десетилетията след 1990-та. Специфичният личен и групов опит, липсата на системно добро образование и мащабната злонамерена – хибридна пропаганда, „свалиха“ вината за трудното битие на тези хора върху „демокрацията“, върху Европа, върху прозападната политическа идентичност на България от последните десетилетия. Нямат особен успех обясненията, че България бе завладяна от посткомунистическата мафия, че бе трансформирана в нов модел на колониално владичество на Москва през енергийния монопол, системната корупция и олигархичното завладяване на държавата от шепа хора, организирани в елитни групировки на мафията.

Но обяснението за собствената бедност и неуспех в България като продукт на „Запада“ или „демокрацията“ би се разпаднало постепенно ако мнозинството обикновени българи бяха попаднали в привилегирована ситуация спрямо битието им у дома след емигрирането им на Запад. За съжаление, емиграцията е последното нещо, което предоставя привилегии – особено ако си беден, необразован и новодошъл без опит. Мнозинството наши сънародници попаднаха в кръговрата на икономическата принуда на Запад, отредила им – неизбежно – ролята на най-малки „винтчета“ на пазара на труда. Ангажирани преимуществено с тежък, непривлекателен и изтощителен труд на ниските етажи на пазарната система, тази част от емигриралите българи откриха реалността на Запада не като гостоприемна „майка“, а като немилостива „мащеха“, решена да ги „изцеди“ срещу шанса за оцеляване и приличен живот, който им предлага. Голяма част от българските емигранти – особено в началото, особено без образование, езици и опит – се класираха в дъното на социалната система на приелите ги страни. Те се сравняват с тези, които са по-нагоре… Дъното произвежда протест… Дъното произвежда озлобление…

Средният и под средният българин – емигрант е обикновено носител на тази смесена градско-селска, частично модернизирана, но все още патриархална култура, която се разпада под ударите на кризата и атомизацията на българското общество през дилемите на 20 и 21 век. Колективизацията и разпадът на традиционното българско село, мутризацията и налагането на репресивен произвол в първите 10-15 години след 1989-та, чалгизацията на публичната култура като примитивен индустриален модел на производство на култура в услуга на социалните низини… Всички тези феномени, комбинирани с икономическия разпад създадоха културния модел на агресивния индивидуалист, търсещ собствената си житейска легитимация през ключови примитивни ценности, щедро изнесени на пазара на чалгизираното ежедневие на обикновения човек. Той е мъжкар – не е „педал“. Той е българин – не е някакъв „мангал“, наш или чужд, той е приятел на силните, а не лузър наравно със слабите. Тя е страхотна мацка – може да „забие“ и най-богатата мутра, може да я накара да й купи силиконов бюст (оригиналният израз е друг), а като се „очупи“ – върви нагоре, купуват й Бе-Ем-Ве за да „джитка“ по София и по гръцкото море…

Подобно на всяка култура, чалга общността има своите „победители“ и своите „лузъри“… Да си вземеш сака и да отидеш да работиш в кланица в Германия или на строеж във Валенсия не предполага да си сред „победителите“… Но тези на Запад, които са по-горе от нашенеца, тръгнал от нулата, освен че са нетърпими с богатството си, са още по-нетърпими с културата и поведението си. Те са егалитарни, „галят с перце“ всякакви „мангали“, дошли от „майната си“, позволяват им да си правят каквото си искат… Толерират „педалите“, разпуснали са „черните“ … да продължаваме ли със списъка…? Тази категория българи на Запад естествено се нареждат в набъбващите общноости на локалния популизъм, обединяващ различни социални категории, но целокупно враждебен на господстващата хипер либерална публична култура и на икономическото статукво, произвеждащо лузъри – местни и приходящи (като нашите)…

От тази комбинирана позиция на принадлежност към социалното дъно и към популистката културно-политическа алтернатива, тръгналият на гурбет или в емиграция обикновен българин разбира, че България го кани и поощрява да участва в нейния политически живот – да гласува. Малко усилия са необходими на този човек да се ориентира и да намери „подходящата“ за него политическа идентификация. През април и през юли 2021 г. този човек ентусиазирано се хвърли да подкрепя Слави – страхотния пич, който всяка вечер „им е.ава майката“ на „онези боклуци“ и пуска парчета, които стигат „до дъното на душата ти“. После чалга героят ги поразочарова… Сега на ред са възрожденците. Изглеждат корави момчета и ще им „разгонят фамилията“ на „меките китки“…

Неголяма част от емигриралите българи успя да се социализира в културата на успеха, доминираща по-високите етажи на западните общества. Тези хора гласуват масово и гласуват за „промяната“ – когато им се предложи в разбираема за тях културна и идеологическа форма. По-голямата част от българите в чужбина очевидно се вливат в редиците на глобалния пролетариат на Третия свят, който е добре дошъл на Запад, но който не може – дори и да желае, което не е задължително – да се социализира в заварената основна обществена култура на приелата ги страна. Този пролетариат е по правило все по-гневен – по причини, свързани и със Запада, не само с Третия свят. И заради това, ако участва в демократичната политика, най-често си избира по-радикалните популистки платформи от нея.

Друг е въпросът, защо българският популизъм срещу статуквото – тук и на Запад – е оцветен във внушенията на русофилството – на най-стария и най-безкомпромисен враг на българската национална независимост и на българския национален просперитет. Всяко отрицание на статуквото – дори и най-нихилистичното – има нужда от алтернатива. В българския случай евразийската сатрапия, възродила имперския си апетит успя да социализира някоко поколения българи след комунизма в наивното убеждение, че точно Русия може да изиграе ролята на тази алтернатива на статуквото. Може умът ви да не го побира – ако познавате Русия – но е факт. Това е тема на дебат, която надхвърля границите на избирателното поведение на българите – у нас и в чужбина. Тема, натоварена с драматизъм. Драма, от която зависи самото оцеляване на България като автономен национален проект.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Почина Михаил Горбачов

Фейсбук, 31 август 2022 г.

Искам да се поклоня пред паметта на Михаил Горбачов с благодарност! Първите 30 години от моя живот преминаха в страна, заобиколена от бодлива тел, в общество, управлявано от диктатура, непризнаваща граници на своя контрол върху човека и неговия живот. Тази диктатура бе наложена на България от сталинистка Москва. През 1986 г. имах възможност да отида до Москва. Хванах „последния влак“ за да видя залеза на болшевишката империя. Горбачов бе вече начело на болшевишката партия и имперската държава. Хората имаха сдържани надежди, но все още не бе ясно в каква посока ще тръгне Кремъл под ръководството на новия генсек. Една година по-късно – след януари 1987 г. посоката бе ясна. За по-малко от три години болшевишката империя бе подложена на един основен тест – теста на свободата. Нито една диктатура не може да „положи“ успешно този тест.

Горбачов бе охулван от адептите на неосталинизма като предател. Мнозина либерали снизходително го смятаха за наивник – да не кажем нещо по-лошо. Споровете за това как и защо Съветския съюз премина в музея на историята ще продължават дълго след смъртта на Горбачов. Ще продължават и споровете за неговата личност. За мен оценката за него е преди всичко оценка за една светла личност. Човек, който искаше и работеше за свободата на хората. Може би не е успял да разбере докрай смисъла и последствията на дълбоката промяна, която започна. Но мотивацията му бе на един добър човек. Човек, който смяташе, че може да промени страната си и съгражданите си, света като цяло за добро. И работеше за това.

Горбачов разбра, че империята, която оглавява е стигнала до края на своя път като репресивна машина. Той вярваше, че може да демократизира империята. Вярваше, че имперският интерес е съвместим с възраждане на свободата и инициативността на стотиците милиони, претърпели бедствието на комунизма. Тази вяра бе наистина наивна. Но историята се прави от „наивни“ хора, включително от „наивни“ лидери. Да дръзнеш да направиш промяна, която надхвърля границите и смисъла на „здравия разум“ е една величава форма на „наивност“, чрез която светът върви напред. Никой не познава своето бъдеще. Но най-добрите сред нас творят бъдещето – през грешки и илюзии, през вяра и мотивация да видят света променен. Мнозина творят бъдеще – капан за хората и народите. Горбачов бе от тези, които сътвориха промяна за добро.

Към края на осмото десетилетие на 20 век Горбачов започна да изпуска контрола върху процеса, който започна със своите реформи. В безкрайните простори на империята набраха скорост многообразни и дълго потискани сили на еманципация – социална, морална, етническа, национална, икономическа… Горбачов отказа да превърне своето управление в репресия от типа на пекинския Тянанмън. Затова мнозина го считат за провален лидер. Той беше успешен лидер – успешен в най-главното. Той успя да преведе ядрената империя, натрупала напреженията на гигантски котел, наближаващ момента на избухване, към трансформация, която макар и болезнена, избягна ядрената катастрофа и кръвопролитната гражданска война на всеки срещу всеки. Малко след мирното разпадане на болшевишката империя на Балканите се разпадна квази империята на бивша Югославия – с огромни кръвопролития, със стотици хиляди жертви и огромни страдания. Представете си този модел на разпад, осъществен в Съветската империя. Горбачов ни спести всичко това.

„Ама защо трябваше да позволява разпада?“ – питат и до днес носталгиците за най-кървавия режим в историята – болшевишкия. Горбачов позволи разпада, защото разбираше, че статуквото е неудържимо. Нещо, което неосталинистите и неоимперските аватари не разбират и до днес. Затова продължават да избиват хора и да причиняват огромни страдания – със своята война в Украйна. Горбачов искрено желаеше реформа на своята империя, но не беше готов да премине през страданието на милиони хора за да я съхрани.

Той остана начело на империята само непълни шест години. Време, през което светът се промени неузнаваемо. Промени се за добро. Моят собствен живот се промени неузнаваемо. Можех да пътувам по света, да го опозная. Можех да взимам свободни решения за живота си. Да греша, да съжалявам, да се връщам назад и да осмислям преживяното. Да нося отговорността за собствения си живот – за хубавото и за лошото в него. Благодаря ви, Михаил Сергеевич! Нито една жертва в името на свободата не е останала безсмислена. Нито една победа, нито едно поражение в името на свободата не са губили своя смисъл. Защото човешкият живот няма друг смисъл освен практикуването на свободата. През многото свои метаморфози, през дилемите на собствения си житейски и политически път Горбачов разбра този единствен, дълбок смисъл на човешкия живот. И му остана верен. Което е най-добрата епитафия, която може да се напише за него. Бог да го прости!

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Трагичните уроци на Ногорни Карабах

Фейсбук, 20 август 2022 г.

През последната година арменците в Кавказ изгубиха напълно своите завоевания от съседен Азербайджан след 1989 г. Окупирането на областта Нагорни Карабах (Арцах), населена предимно с арменци, но дадена на азерите от болшевиките, бе значима победа на арменския национализъм, подкрепена от Москва и отстоявана повече от 30 години. Създаден като квази независима държава с помощта на Армения и Русия, анклавът успя да окупира и съседните на Карабах области на Азербайджан с цел максимизиране на сигурността на малката република (формално отделена от Армения).

Азербайджан преглъщаше унижението от тази окупация, както и наследения от нея бежански проблем на голяма общност азери, прокудени от Карабах, поради невъзможността да се противопостави на Русия. Москва официално заемаше позата на „посредник“ и изпращаше „миротворци“, но на практика бе стратегическия спонсор на арменската победа в Карабах/Арцах. Баку се опираше на подкрепата на Турция, която обаче нямаше ресурса да помогне за деокупация на областта в пряк сблъсък с Русия.

Подкрепата на Москва за Ереван имаше своята цена – както обикновено, твърде горчива. На арменска територия, в Гюмри бе разширена и укрепена най-голямата руска военна база в Кавказ – на линията на наследената стратегическа делимитация между Руската и Османската империя от 19 век. Армения се разви като (полу) независима държава изцяло в ролята на стратегически придатък на руските интереси в региона. Това означаваше също авторитарен режим по руски образец, пълна стопанска и енергийна зависимост от Москва, отказ от сътрудничество с ЕС и Запада – извън помощтта, която арменската диаспора можеше косвено да оказва на Ереван. Това, което Украйна не изтърпя като унижение от Янукович – и излезе на майдана, Армения покорно търпеше 30 години. Самоизолира се от света в полза на Москва – само и само да запази контрола си върху Арцах.

Всичко това рухна като картонена кула през 2020 г. Азербайджан реформира своята армия с огромните доходи от износа на петрол и газ и с помощта на Турция осъществи ефективна интервенция с цел деокупация на Карабах. Арменците от областта, за три десетилетия отстояли с много кръв и лишения свободата си, трябваше да претърпят поражение, а голяма част от тях да се окажат отново бежанци. Москва перфидно „посредничи“ в тази арменска трагедия. Ако някой си мисли, че неговата преданост към Русия поражда ответен ангажимент – емоционален и политически – значи този някой е неук и наивен досущ като български русофил. Русия хладнокръвно предаде Армения и Арцах – все едно поради какви конкретни стратегически основания и аргументи.

Преди броени дни Азербайджан разшири своя контрол, окупирайки на практика цялата област на Карабах. Арменските анклави в определени зони се съхраняват, но изцяло под стратегическия контрол на Баку. Кремълският „спонсор“ на арменските победи от последните 30 години се разсея – той си има по-големи проблеми от пълната деокупация на Карабах от страна на Баку. Армения отново е губещата страна в този ключов за стратегическото развитие на Южен Кавказ конфликт в постсъветската епоха. Но освен загубата на Арцах, Ереван ще трябва да отчете невъзвратимите загуби на 30 години пропуснато стопанско, обществено и политическо развитие, през каквото преминаха редица други постсъветски републики. Съседна Грузия – при всичките си люшкания нагоре и надолу – има отчетливи постижения в своето национално строителство. За Азербайджан вече споменахме – авторитарният режим на Алиев процъфтява на основата на приходите от нефт и газ.

Армения си остава бедна, обществено нестабилна страна, понасяща последствията от авторитарното националистическо управление на карабахските кланове под покровителството на Кремъл. Страна, която тепърва ще трябва да се институционализира по стандартите на цивилизования свят, да търси регионални и надрегионални ресурси за партньорство, развитие, стабилност и сигурност. Трагедията на Армения е драматично предупреждение към всеки, който си въобразява, че може да устрои живота си под покровителството на руския имперски стратегически интерес. Москва използва Армения и захвърли Армения на произвола на съдбата.

В България има множество гласовити властолюбци, които пропагандират или пък „тихичко“ работят за „преориентация“ на България под евразийски ботуш. Съдбата на малка Армения нека бъде сурово предупреждение към всички, които споделят подобни илюзии. Русия е примитивна, безскрупулна и насочена към поражение и разпад квази имперска сянка на миналото величие на Златната Орда и нейните наследници. България е европейска страна и европейски народ. Всички приказки за „братство“ с наследниците на Ордата са измамна имперска пропаганда, която тече от столетия. Събудете се! Вземете се в ръце! Освободете се от кремълските марионетки на „Дондуков“, на „Позитано“, сред олигархичните върхове, които забогатяват от пряко предателство на България в полза на Москва. Съдбата на Армения е сурово предупреждение – не го подминавайте с лека ръка!

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Трагикомедията на Газпром

Фейсбук, 14 август 2022 г.

https://euronewsbulgaria.com/news/3113/asen-vasilev-ako-gazprom-podade-evtin-gaz–zashto-ne?fbclid=IwAR182wUgN6m4Ocnw2QJYNrp2zjh9SowC99-7RCLa_TylzaDx4jM_LCTDzm8

Заедно със своите стипендианти в българската политика и в българските медии, Газпром понастоящем разиграва трагикомедията „Виждате ли колко е лошо когато нас ни няма“. Както посочва самият Асен Василев – никой не е гонил Газпром от България. Ежедневно компанията е била призовавана да изпълни ангажиментите си по договора с Булгаргаз. Отказът на Газпром не е свързан само с прословутото „плащане в рубли“, което поставя играта с цените на газа изцяло в ръцете на Кремъл. Защото договорът е в долари, а курсът на рублата се определя в Москва.

По-значима цел на руския монополист в прекратяване доставките за България е именно да спаси своя монополен статут в снабдяването на България с газ. За тази цел воденото от руски лобисти българско правителство трябва да отиде и да се „моли“ за газ, а газ ще бъде отпуснат тогава, когато Булгаргаз подпише нов дългосрочен – за десетилетия – договор с руския монополист. Така интерконекторът с Гърция ще остане украшение – по същия начин, по който правителството на Румен Радев от 2021 г. отказа да получи дори договорения азербайджански газ, превръщайки договора с Баку в украшение.

Интересите на Газпром са очевидни – не е нужно да си особено проницателен за да ги проумееш. Още по-прозрачни са интересите на многобройните български лобисти на Газпром – в политиката, в медиите и в корпоративната олигархична система. Да не забравяме, че руският монополист е един от двата ключови източника за захранване на промосковския български елит с рушвети и „стипендии“ за вярна служба. Ако сключим договор с нормален международен доставчик подкупите ще изчезнат – или най-малкото, ще намалеят драстично.

Оттук можете да проследите и цялата отблъскваща трагикомедия в българския публичен живот от последните месеци, която се свежда на практика до оплакване на „доставките от Газпром“. Всичко друго – освен Газпром – е скъпо, ненадеждно и неподходящо по някакъв начин. В хора на оплаквачките се включват и авторитетни гласове от българския бизнес, които също ултимативно искат завръщане на Газпром. Мога да разбера стремежа към възстановена стабилност на бизнес дейностите. Както мога да разбера и факта, че голяма част от българския едър бизнес е част от същия посткомунистически олигархичен елит, който възникна, овладя икономиката и държавата на вълната на съхраненото сътрудничество със „съветските другари“. И събира своите дивиденти от него – до ден днешен.

Пъпната връв на българската олигархия води към Москва и докато тази връв не бъде прерязана, България е осъдена да върви по пътя на най-бедната, периферна и съсипана държава в Европа. Защото масираната корупция е огромен данък върху обществото, който спъва както икономическия растеж, така и социалното и общностно развитие на българската нация. А корупцията е системен феномен на пряката връзка между българската олигархия и постсъветската кремълска олигархия – „вертикала на властта“. Поражението на тази „верикала на властта“ в авантюрата й в Украйна ще бъде и мощно косвено поражение за властовата структура на самата българска олигархия. Трагикомедията с хора на оплаквачките ще продължава. Понастоящем – под президентска диригентска палка. От нас зависи да не допуснем лобистите на Газпром в България да запеят ода на радостта – „Ликуй народе, Газпром се върна…“ Отвратителна история… Вече 33 години – ако не броим предходните 45…

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Политически плурализъм и атлантически ценности

Фейсбук, 11 август 2022 г.

В последно време се масовизира една системна манипулация в представянето на културните войни, които Западът води през последните десетилетия. От едната страна са левите либерали, „джендърите“, постхристиянските агностици, радикалните малцинства, глобалистите. От другата – патриотите, защитниците на християнството, защитниците на традиционното семейство и традиционната култура на западния свят. Дотук – добре, фактите потвърждават тези разделения. В тяхното експониране обаче настойчиво се вплита още един нюанс, който е същността на манипулативната теза: Левите либерали и глобалисти са застъпници на „евроатлантическите ценности“, а консерваторите – на „националните ценности“.

Трудно ли е тогава да се сетим, че ако искаш да бъдеш консервативен и традиционалист, ти трябва да бъдеш ПРОТИВ атлантическия свят, срещу сътрудничеството между Европа и Америка, срещу защитата на тези ценности, които Западът отстояваше срещу тоталитарния комунизъм по време на Студената война… Ако не искаш да бъдеш „джендър“, ако не си неолиберал – пазарен фундаменталист и глобалист, значи си против „евроатлантическите ценности“. Избирайте тогава – дали сте с „джендърите“, или сте с Орбан, Ердоган, льо Пен и – разбира се – Путин в лагера на патриотите, на християните, на защитниците на традиционния Запад.

Не, господа! Имате грешка. Евроатлантическите ценности не са нито либерални, нито консервативни в тесния смисъл на думата. Те не са страна в културната война, бушуваща в обществата на Запада. Евроатлантическите ценности са ценности на ЦЕЛИЯ ЗАПАД – и на либералния, и на консервативния. Защото независимо от това дали си прогресист или традиционалист, ако си социализиран в ценностите на Запада, за теб демокрацията е основна ценност. Свободата е основна ценност. Евроатлантическите ценности са ценности за защита на свободата и на демократичното обществено устройство, което я поддържа. Те не са ценности на „джендърите“ срещу „добрите консерватори“.

И още нещо. Путин е срещу евроатлантическите ценности защото институцията, която ги въплощава – НАТО – е най-значимия страж срещу опитите на такива като него да унищожат свободата и да я заменят с репресивен режим от типа, с който той днес управлява Русия. Или какъвто я управляваше по времето на Съветския съюз. За Путин е много важно евроатлантическите ценности да бъдат изоставени. Тръмп да върне Америка обратно зад океана. Орбан, льо Пен, Салвини и всички адепти на крайнодесния популизъм (да не се бърка с демократичен консерватизъм) да ре-национализират Европа и да улеснят нейното подчинение на геополитическите апетити на възродените източни квази империи и диктаторски режими.

Тези, които говорят срещу евроатлантическите ценности са инструменти на диктатурата, а не на традицията, на християнството и на консерватизма. Ние можем да бъдем консерватори, но да сме решителни в защитата на общата ни свобода – която сме наследили от християнството, от традицията и от модерна Европа и Запада. Можем да бъдем либерали и глобалисти, но да отдаваме първенство на свободата като принцип на обществено устройство. Далеч не всички либерали – глобалисти пазят зорко свободата. Мнозина сред тях дадоха на Москва, на Пекин, да не изреждам всички мераклии за „многополюсен свят“, ресурсите да атакуват и подкопават системата на Запада за защита на свободата.

Евроатлантическите ценности са основата, върху която ние градим системата за защита на свободата. Аз съм преживял половината от живота си в обществена система на потисничество и отхвърляне на свободата. Хората, които споделят този мой житейски опит трудно ще повярват на кремълските сирени и подпяващите им западни полулисти, че атлантизмът и „джендър“ идеологията са едно и също. Не – лявото и дясното на Запад са израз на свободата, с която хората определят възгледите и действията си. Евроатлантизмът е общата основа от ценности, с която и леви, и десни съхраняват правото си да бъдат свободни. Ако някои от тях предават това право – значи са просто заслепени от тази манипулация, която се опитах да покажа с думите си по-горе.

Евроатлантизмът е нашият общ щит срещу диктатурата и агресията. Ако днес върху главите ни не падат бомби, ако домовете ни не се рушат и семействта ни не се насилват – както това става в Украйна вече шести месец, причината за това е една – тя се нарича НАТО и общност на евроатлантически ценности. Които няма да заменим срещу плитки манипулации, идващи от Изток.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

„Грантаджиите…“

Фейсбук, 11 август 2022 г.

Човек не бива да се обръща след всяко куче, което го лае. От време на време обаче се налага да се разгонват глутниците от по-нахални псета. Вече и кучетата знаят какво е „грантаджия“. Това е човек, който взима пари от някоя фондация, която е лоша. Защо е лоша? Защото на него дава пари, а на мене – не. Тогава? Дава му пари за нещо лошо, противонародно, родоотстъпническо… Ах, какви лоши фонадации.

Грант означава финансиране по проект. В света съществува пазарна инфраструктура за конкуренция между проекти и финансиране на тези от тях, които съответстват на целите и качеството, заложени от този, който финансира проектите. Цялата световна наука се финансира с проекти – т.е., с грантове. ЦЕРН в Швейцария се финансира с грантове. Повечето правителства обявяват конкурси за изпълнение на определени дейности, които отделят за изпълнение от недържавния – неправителствения сектор. При това във всички сфери. Това е паралелно – поякога дори едно и също – с държавните поръчки за фирмите.

Ако можете да предложите някакъв вид експертиза, можете да потърсите кой и по какъв начин има нужда от нея. Европейската комисия прави грантове за почти всички свои дейности, които не са пряко администрирани от нея. За националните правителства вече казахме. Не всичко е изгодно да се осъществява от назначена администрация – държавна, общинска, международна. По-ефективно е да се обяви конкурс – конкуренция за изпълнител на определена задача – и фирмите и неправителствените организации да се състезават за получаването на грант-ове по този конкурс.

Защо тогава в България „грантаджия“ е мръсна дума? Първо, защото за да получиш грант, обикновено трябва да си приличен специалист по нещо. Освен по разлайване на кучетата. Второ, в повечето случаи е необходим чужд език. А който знае много езици, обикновено не е патриот. „Патриотите“ по някои близки нам географски ширини се бият в гърдите колко обичат родината си, но мнозина от тях са на практика не особено грамотни индивиди, поназнайващи отчасти само родния си език. Трето, грантовете, които се дават за свършване на определена работа обикновено се управляват от фондации, които имат международни стандарти за ефективност и за отчетност. Трябва да си професионалист по нещо, а освен това не бива да крадеш – защото всичко се наблюдава и отчита. Можеш да излъжеш, но системно да го правиш – не става…

Трябва вече да е ясно защо грантаджиите са лоши хора. Но не унивайте. Има организации, които не дават грантове. За сметка на това – дават рушвети. Те дават рушвети на хора, облечени с власт, за да купуват техния газ, а не газ от други снабдители. Същото се отнася до петрола. Тези организации – държавни, имперски, величествени – дават също стипендии на тези, които са съгласни да говорят по радиото и телевизията, че черното е бяло, че свободата е робство, че империята е висша форма на прогрес … И т.н. Пробвайте при тях. Пак е „грантаджийство“, но облекчено. Първо не е необходимо да си много грамотен или професионален. Второ, парите се дават в куфарчета или пликчета – кой колкото е заслужил. Няма счетоводство. Няма данъци. Няма публична информация кой колко, за какво и по какъв ред е получил парите – изисквания на тези, които дават истинските грантове.

Пробвайте. Но тъй като и при „газовите грантове“ се натрупа доста навалица – ако не ви огрее, не тъгувайте! Влезте в интернет страницата на някоя голяма фондация, препишете кой какви пари е взел – и направете във ФБ донос, че е грантаджия, че е американска подлога, че е родоотстъпник… Е, това няма да ви донесе пряко печалба, но поне ще получите морално удовлетворение. Нацапайте ги хубавичко тия грантаджии… Айде де, на тях дават, а на мене – не… Безобразие!

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Демократична България – към коалиция с Продължаваме промяната или към самостоятелно явяване на 2 октомври?

Фейсбук, 10 август 2022 г.

Намирам за неразумно по-нататъшното изчакване и вкопчване във възможността за договаряне на предизборна коалиция между Продължаваме промяната и Демократична България. Двете формации са относително близки по политиките, които се очаква да водят – европейска и атлантическа интеграция, институционална реформа (особено на правосъдието), отслабване – по възможност преодоляване на енергийната зависимост към Русия.

Но ако в политиките си ПП и ДБ са близки, то като формации със свои вътрешни процедури и зависимости са много различни – различни дотам, че да не бъдат изобщо подходящи партньори за предизборна коалиция. ПП са популистка – лидерска формация, чието съществуване зависи от тандема Петков – Василев и роднинско-политическите кръгове, формирани около него. Какво мислят за едно или за друго членовете и симпатизантите на ПП всъщност няма голямо значение. Кирил и Асен са упълномощени да изразяват техните позиции и стремежи, поради което и те двамата си приказват и действат без ограниченията на някакви партийни процедури. То и няма кой знае какви процедури налични в „облачната“ партия, която едва намери време да се регистрира, след като преди няколко месеца най-сетне се учреди.

ДБ е съвършено различна структура – партийна и коалиционна. Водещата формация Да, България бе създадена като най-малък общ знаменател на стремежите на т.нар. „градска десница“ да предложи – и по възможност да наложи своите визии за реформа на държавата и обществото, която според тях се налага най-малкото вследствие на „нетърпимото“ 12 годишно управление на ГЕРБ и Бойко Борисов. Работата е там, че думата „визии“ не случайно е употребена в множествено число. Членовете и симпатизантите на Да, България са обикновено интелектуалци и елитни (поне според самооценката им) професионалисти, всеки от които има изключително ласкаво мнение за себе си. Това мнение прави невъзможно функционирането на цялата политическа общност по друг модел освен като хоризонтална мрежа за непрекъснато договаряне и предоговаряне на най-малък общ знаменател. Знаменател, който и да бъде по същество позицията на партията.

Но това не е всичко. Ако членовете на Да, България са хора с ласкаво мнение за себе си, то това се отразява не само върху възгледите им, но и върху амбициите им. Не искам да засегна никого, но мнозинството от тези хора считат, че всъщност те лично са особено достойни за ръководна политическа позиция. Това създава и изостря дилемата, позната като „много вождове, малко индианци“. Няма по-подходящ лидер на тази формация от мекия по характер и сговорчив Христо Иванов, който от няколко години насам скромно прави ежедневни Херкулесови подвизи в удържане единството на Да, България.

Прибавете към това и коалиционните отношения на партията с другите два участника в ДБ – ДСБ и Зелените. За ДСБ очевидно бе сериозно напрежение придвижването в коалиция с либерално-центристката Да, България предвид обстоятелството, че самоидентификацията на ДСБ след 2004 г. е като партия в категорично десния спектър на системната политика. Зелените свободно се самодефинират като лява партия – което е и факт. Минималния принос както на Зелените, така и на ДСБ към подкрепата за ДБ спрямо Да, България не се обсъжда открито, защото се предполага, че ефектът на единството надхвърля конкретните приноси на отделните участници.

Като вземем предвид цялата тази нелека конструкция, струва ми се неразумно тя да бъде натоварвана и със споразумение с напълно фриволно действащите лидери на ПП. Още повече, че те си приличат с привържениците на ДБ преди всичко по ласкавото мнение, което хранят за самите себе си. Само че в ПП такова мнение имат право да изразяват само Кирил и Асен – е, може би и Лена – което означава, че от тях можете да чуете всичко по всяко време.

ДБ има възможност и – по-важно – има шанс да се пребори за достойно представяне на 2 октомври без да се коалира на всяка цена (а цената ще бъде много висока за ДБ и много ниска за ПП) със своите партньори в досегашната управленска коалиция. Кои са предимствата на независимото явяване? Първо – ДБ има шанс да си върне отчасти изгубените на изборите през ноември гласове в полза на ПП. Тогава ПП бе новия популистки хит и привлече надеждите и подкрепата на немалка част от „градската десница“. Днес очакванията към Кирчо и Асен ще бъдат доста по-разумни – което означава и по-умерени. Потокът завръщащи се към ДБ може да не е много голям, но ще бъде освежителен за изпадналата в безпътица коалиционна формула.

Второ, отделно от ПП ДБ може да формулира и предложи на избирателя свои конкретни политически цели, които се различават от тези на ПП. Крайно време е в българската политика да се ограничат общите приказки и да се дискутират конкретни ангажименти и амбиции, които осмислят политическата подкрепа на по-интелигентни и по-информирани гласоподаватели. Трето, явяването самостоятелно би могло – не съм категоричен, защото гледам отвън – да допринесе за примиряването на вътрешнопартийните сблъсъци, породени от кариерни амбиции и конкуренцията между тях. Умни и красиви либерали има доста, но депутатите в НС са само 240… Плюс 10-15 министри, ако се стигне дотам…

Предполагам, че за ръководството на ДБ една предизборна коалиция с ПП носи и надеждата, че ще могат да примирят вътрешните претенции и амбиции с аргумента – „коалиционните партньори няма да приемат това…“ Може и да е разумен този аргумент, но той не решава, а само отлага проблема на хаотичната амбициозност в редовете на ДБ. Когато предполагаемите „партньори“ от ПП дадат на ДБ периферни места в листите и субординирана позиция в политическите решения, след изборите кариерните амбиции ще скочат с нова сила и с нова легитимност.

Не смятам, че съм в състояние да дам съвет как да се успокоят вътрешнокоалиционните отношения в ДБ – това е, както се казва, въпрос за един милион долара – но ако изборите като най-прекия път към властта не са в състояние да предизвикат съгласие (ако не единство), не зная какво би могло да свърши работа. ДБ е утвърдена политическа формация в българската политика, която играе значима роля – особено в днешния поляризиран контекст на политическа конкуренция.

ДБ се държи като разумна, центристка сила, имаща валенции да общува във всички посоки (без крайната десница) и тя е в състояние да постига компромиси и споразумения, които за повечето останали участници са трудно постижими. Освен всичко друго – такава, каквато е – ДБ играе значима роля за политическото представителство на тази част от градските елити в България, за която може да спокойно да се каже – „ни се води, ни се кара“. Тези елити би трябвало да играят структурираща роля в националната политика – базирани на експертиза, интелект и на морал (за какъвто повечето от тях пламенно претендират). За съжаление, нарцисизмът им взима връх когато трябва да изпълнят тази обичайна за всеки елит задача. ДБ се оказва една възможност хаотичният нарцисизъм поне отчасти да бъде преодолян в името на някакъв общ смисъл. Тази въможност винаги може да бъде провалена – в поредицата от провали на всички предишни претенции за „политика на демократичната общност“. Но ще бъде жалко ако това се случи. Все пак, оцеляването на формулата ДБ досега дава и някои основания за оптимизъм…

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

„Облаци“ и социални мрежи

Фейсбук, 8 август 2022 г.

Известен е феноменът на „облаците“ в социалните мрежи. Всеки участник натрупва значителен брой дискутанти – или „приятели“ – и започва да спори с тях. Все по-бързо мнозинството участници бързат да се освободят от „приятели“, заемащи противоположни позиции на техните – „ънфренд“-ват ги… Следващата стъпка е да се разделят с тези, които им изглеждат компромисни, „скрити лимонки“, неясни или недостатъчно твърди в защитата на „синевата на дъгата“ – или на единствено възможната истина. В последна сметка, присъединилият се към „облака“ на цялата истина получава добре селектирана извадка от свои съмишленици и неопределен брой тролове, които се сменят (понеже ги блокират) и чиято роля е „да пият кръвта“ – или енергията на самоселектиралите се правоверни дискутанти.

Давам си сметка, че възможността да излезеш на открито – публично – играе поредица от важни роли, включително и психологически. Това, което е важно за мен да се посочи в контекста на моя случай е „услугата“, която функционирането на социалната мрежа прави на участниците в нея. Тя ги разпределя в плътно затворени облаци от съмишленици, които вече нямат какво друго да правят освен да се саморадикализират в процеса на своя дебат кое е най-истинно в единствената и очевидна истина, която споделят.

Тези „облаци“ съществуват паралелно вече не само в социалните мрежи. Те са паралелни общности и на площада, където двете враждебни една на друга демонстрации са сигурно разделени от полицейски кордон, който пречи на участниците да се сбият помежду си. „Облаците“ се движат паралелно в политическото пространство, при избори и при формиране на визии за това как трябва да се управлява държавата. Демократичният процес е замислен като плуралистичен, при което различните възгледи се срещат и частично се интегрират в т.нар. „среден терен“ в политиката. „Облаците“ изгарят без оостатък средния терен – убежище на националния интерес, на разумния компромис.

„Облаците“ превръщат демократичния процес в игра с нулев резултат. Ако печелим – ще изтрием от лицето на земята тези, които са посмели да ни се противопоставят, въпреки, че „очевидно“ или грешат, или са просто „подлеци“. (Един премиер наскоро викаше по телевизията – „Арести, арести искам“.) Ако губим – причината за това са фалшифицираните от противника избори, което ни изпраща веднага на площада „за да възстановим демокрацията“. Излишно е да споменаваме, че в тази „облачна“ атмосфера най-лесно се лови риба в мътна вода. Т.е. – най-лесно се „купуват“ популистки предложения и проекти на лукави или ексцентрични популисти, които обещават на избирателите от „облака“ да им решат проблемите завчас. И защо не – те вече са си решили проблемите във виртуалното пространство, изгонвайки от него всички, които „не ги кефят“. Остава да прогонят „онези“ и от физическото пространство на обитаване, за да си дойдат всички неща по местата.

От време на време призовавам във ФБ хората целенасочено да поддържат „френдлиста“, в която има дoстатъчно много хора с различни от техните възгледи. Това е силно препоръчително, ако искаме в процеса на общуване да се запознаваме поне отчасти с многообразието на реалния свят. Аз също „ънфренд“-вам и понякога – блокирам, но не за възгледи, а за прекалена простотия и арогантност, която прекрачва всякакви граници на уважение към човечността – не към конкретни хора. И тролове също – както се подразбира. Ние сме все по-добри в локализирането им.

Бих искал също да припомня нещо, известно от древността. Дебатът сам по себе си предполага и изисква различността, противоречието, дори противопоставянето. Дебат между съмишленици е като „ръкопляскане с една ръка“. Като „спориш“ с хора на твоя акъл, максимумът, който ще получиш е потвърждението колко си прав, колко си умен и колко си изключителен. Е, не е лошо от време на време да поемаш този „антидепресант“. Но познанието е друго нещо. То тръгва от несъгласието, от измерването на несъгласията и продължава към задълбочаване на гледните точки, понякога – към приближаване на гледните точки и – винаги – отвежда към една по-нюансирана и многоцветна картина на света. А красотата, радостта от живота е многоцветна. Чернобялата снимка е свидетелство за изостанала познавателна технология. На някои обаче тя им е достатъчна. Е. какво да се прави… De gustibus et coloribus…

Ама стига толкова латински. На времето Стоян Михайловски се кандидатирал за депутат от Народната партия и държал реч на открита поляна пред избирателите от няколко села в карнобатско. Много обичал латинските сентенции – знаел, че не е пред академична общност, но все пак завършил предизборната реч тържествено – с Tempora mutantur. Скрилият се в тълпата конкурент – кандидат на либералите веднага скочил и креснал на селяните – „Не го слушайте! Псува ви по влашки…“

„Облаците“ не са от вчера…

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Дебат с Ирини Зикидис

Фейсбук, 7 август 2022 г.

Нямам съдържателни несъгласия с Irini Zikidis (виж текста по-долу) по повод на темата, която тя интерпретира. Това, което можем – с всички приближения – да наречем „неолиберализъм“ – се състои от две основни направления. Дясно – пазарен фундаментализъм – глобализъм, който утвърждава уникалната роля на пазара като единствен регулатор на обществените отношения в едно „глобално село“, „преодоляло“ националната държава. Ляво – мултикултурализъм, трета вълна феминизъм, неомарксизъм, неотроцкизъм (плюс още някои „изми“). Западната левица следва своята еволюция и нещо, с което не мога да се съглася е, че днешната ситуация на тази левица е „уникална“.

Да, смятам, че днешната либерална екстремистка левица споделя откровени идиотизми като възгледи. Но не мога да намеря отлика с предходни периоди на нейното развитие. Бащите и дядовците на днешните левичари се покланяха на Ленин и Сталин. Когато Солженицин им написа „Архипелагът ГУЛАГ“ стана малко неприлично да целуват иконата на Ленин и Сталин, на Съветския съюз, но те мигновено отстраниха проблема – станаха маоисти. Между другото, Маркузе също тръгва от другаря Мао, който е казал, че класовата борба днес (тогава) се води между световното село и световния град). Оттук и малцинствата, оттук – постколониалната теория и други хубави левичарски работи. Защо пиша всичко това? За да ви напомня, че радикалната левица – с целия й величествен идиотизъм – е СИСТЕМЕН ЕЛЕМЕНТ на западната социална система. Тя играе функционална роля за обновяването на тази система, така както консерватизмът и реакционната десница вдясно от него играе функционална, системна роля за удържане структурната идентичност на същата тази западна система. Така е било и така ще бъде – докато съществува системата на Запада.

Ние, разбира се, на основата на своите възгледи трябва да водим активна обществена дискусия – борба за смекчаване и маргинализиране и на двата екстремума, които в условия на криза (а Западът днес е в криза) винаги ескалират, преди да бъдат усмирени. Това, което не мога да приема в интерпретациите на Irini Zikidis е подчертаната склонност да se предлагат феодално-нацистки примитиви като Путин за някакъв тип алтернатива на тази западна левичарска вакханалия – част от системата (както посочих). Западът е сложна обществена конструкция, която съдържа многообразни елементи и тенденции. Постимперска Русия е ретроградна монотипна сатрапия, чийто елит вярва, че със средствата на голото военно и полицейско насилие, с политическата злупотреба с квази православната църква на КГБ, може да предложи едва ли не „цивилизационна алтернатива“ на Запада. Едноклетъчното не е еволюционна алтернатива на бозйника. То е примитивна, архаична фаза, през която бозайникът е минал преди доста време.

Путин § С-ие не са цивилизационна алтернатива на Запада (вкл. на неомарксистките будали), а примитивна еднопорядкова сатрапия в криза на изчерпана идентичност. Последната империя в Европа – повече от век след Хабсбургите, Османците, 70 години след падането на Британския колониален колос – просто се разпада. Да, тарикати като Орбан искат да се възползват от съпротивата на престарелия имперски октопод за да стабилизират едноличната си власт. Хайде, да бъдем по-благосклонни – да постигнат свои политически и идеологически цели, които могат и да бъдат харесвани (като съхранение на християнското наследство на Европа, например). Това обаче не придава нито грам легитимност на издъхващия имперски звяр. Ще кажете – ами Китай? Китай е друга тема. Трябва да поговорим и по нея – въпреки, че на мен там не ми достига експертиза…

Като казахме Китай… В началото на 40-те години на 20 век, президентът Рузвелт изпраща свой съветник да убеждава националистическия лидер Чан Кай Ши да прекрати временно борбата с комунистическата армия на Мао и да се насочи срещу главния враг – японската империя, с която Америка воюва. Чан отговаря – не, японците не са главния враг. Те са кожновенерическо заболяване, неприятно, но лесно преодолимо. Докато комунизмът е болест на душата…

За България и източна Европа левичарският неолиберализъм на днешния Запад е кожновенерическо заболяване. Ние имаме имунитет срешу него, защото сме преживяли неговия много по-хард вариант – болшевизма и сталинизма. За България обаче путинизмът и изкушението на т.нар. „русофилство“ е болест на душата. Болест на българската душевност. Защото не е нормално да смяташ за брат и най-голям приятел тази империя, която за век и половина успя с последователните си действия системно да редуцира България до третостепенен бантустан на своята имперска периферия. Една България, която даде на света кирилицата, една България, която в чуждите учебници по история присъства включително и с уроците „Първа Българска империя“, „Втора българска империя“… А днес присъства като дребна уплашена птичка, която крие главата си в пясъка…

Irini Zikidis (Facebook)

ДЪЛЪГ СТАТУС, ОТМИНАВАЙ, НЕ Е ИНТЕРЕСНО

Тези дни един опонент прозорливо ми каза нещо от сорта „Ние подкрепяме Украйна, не защото я обичаме, а защото ненавиждаме Русия. Както вие подкрепяте Русия, не защото обичате тая кочина, а защото ненавиждате неолибералната доктрина.“

Стиснахме си ръцете.

И хайде сега да си припомним за кой ли път какво представлява неолибералната доктрина:

Неолибералната доктрина представлява днешното западно ляво, а представителите й са наричани още либерали, неолиберали, прогресисти. Дебело подчертавам факта, че само в България радетелите на неолибералната идеология се бият в гърдите, че са десни. Тая глупост я няма никъде другаде, и на Запад, хората с либерални убеждения, се наричат либерали (не по Хайек!), неолиберали, леви, левичари, прогресисти, марксисти, троцкисти и т.н. Но никога десни.

И нещо много важно! Неолибералите (прогресисти), нямат нищо общо със старата, дясна либерална доктрина. Те просто откраднаха термина „либерален“ и си го прикачиха. Оттук и объркването на много хора.

През 60те години на 20 век, членът на Франкфуртската школа Херберт Маркузе защитава тезата, че Маркс е сгрешил субекта на революцията. Според Маркс неизбежният глобален конфликт е между работническата класа (пролетариата) и парзитиращата на гърба й експлоататорска висша класа. Според Маркузе, обаче, това е грешно, защото работническата класа се е дискредитирала, оказвайки се консервативна и дори одобряваща капитализма, в момента, в който е извоювала повече блага и права за себе си.

Ето защо, Маркузе коригира Маркс, твърдейки, че конфликтът не е класов, а между «опресиращи привилегировани насилници» (консерватори, бели мъже) и «опресирани непривилегировани жертви» (всички малцинства). Маркузе става гуру на западното ляво, което по това време влиза в жесток конфликт с комунизма в източна Европа, обявявайки го за «извращение». Това, между другото, е особено неразбрано в България. Голяма част от българите (дори и добре образованите), все още не осъзнават, че Западът, от консервативен, национален и десен, днес вече е либерален, глобален и ляв. Тези хора казват „Глупости, Западът да е ляв?! Че нали отрича комунизма?!” Е, тук е голямата изненада. Да, Западът отрича комунизма. Източния комунизъм. Комунизмa на СССР. Дори го нарича “vulgar Marxism”, и ни обвинява, че сме извратили идеите на Маркс, Троцки и Ленин.

Ето и най-знаменитият цитат на Маркузе: „Буржоазията все още може да бъде победена. Маркс сбърка, че пролетариатът е автентичната революционна класа. Истинската революционна сила на днешния ден са различните малцинства, „гетата“, които живеят вън от общия ред. Цялата патология трябва да бъде утвърдена за норма, а цялата норма – за патология. Сливането на политическия и сексуално-моралния бунт е ключово за ефективната опозиция. Тогава най-после ще рухне буржоазното общество.»

Тоест, какво се оказва?

Ако преди стотина години прогресивните либерални сили са се борили за такива основополагащи неща като обществена солидарност, равни права и задължения на хора от всяка раса, етнос, пол, вероизповедание и сексуални предпочитания, то съвременните западни левичарски идеологии смело нагазиха в тресавището на глупостта. Ако старите леви имат сериозен принос към днешния лукс, който приемаме за даденост (справедливо възнаграждение, двудневни уикенди, осемчасов работен ден, двадесет дневни отпуски, безопасни условия на труд), то новите леви, старбъкс-айфон соушъл джъстис уориъри, вдъхновени от Маркузе, отдавна са теглили една на „работническата класа“ и са се насочили да „защитават“ съвсем други идеи и обществени групи. Ако левите в миналото са се борили за класова справедливост, то този дискурс вече е успешно подменен с идентичностния, а неолибералите започнаха да стимулират нови и нови паразитиращи маси от жертви.

Големият срив, голямата схизма в лявата идеология между Изтока и Запада, настъпва на два етапа: след смъртта на Сталин, когато западната левица отрича социализма в Източния блок като „извращение на идеите на Ленин и Троцки”, и няколко години по-късно, когато контракултурата на 1960те се превръща в мейнстрийм култура, а лявата идеология е пренасочена от традиционната класова политика към политически коректния свят на полова, расова и сексуална политика. Електоратът в лицето на работническата класа е сменен със сърбащите лате метрополитни гласоподаватели и малцинствата. По този начин Маркузе подменя субектите на революцията – революционери се оказват не бедните и онеправдани работници, а чернокожите, жените и гейовете. Потисници вече са не потомствените наследници на финансови империи от оня прословут 1%, а белият, хетеросексуален, работещ мъж. Работникът става буржоа. Бившата жертва е превърната в насилник. Огромната работническа класа е останала без зъби, юмруци и сърце. Но защо? Как така работническата класа изведнъж става враг на новите леви? Много просто – оказало се е, че работническата класа всъщност не оправдава очакванията за фундаментална и революционна промяна на обществото, и изповядва консервативни ценности, което кара Маркузе да замени марксовия пролетариат с други революционери.

След като белите, работещи хетеро мъже заменят буржоазията в ролята на омразната потисническа класа, лявото се захваща и с жертвите. Създава се новата йерархична пирамида. Най-отгоре са вечните насилници – белите хетеро мъже, следвани от белите хетеро жени, следвани от белите гей мъже, следвани от белите гей жени, следвани от белите инвалиди, следвани от чернокожите хетеро мъже, чернокожите хетеро жени, чернокожите гей мъже, чернокожите гей жени, чернокожите инвалиди и мюсюлманите. Отляво имаме една трагикомична битка за това кой е по-по-най прецакан, и докато спорът дали чернокожият мъж гей инвалид е по-онеправдан от чернокожата здрава и хетеро, но грозна мюсюлманка се води на академично ниво (не се еб@в@м), то всички са съгласни, че белият хетеро мъж никога за нищо не може да е жертва. Един бял мъж на запад може да оцелее само чрез самобичуване и извинение за това, че е бял и хетеросексуален.

Какъв е профилът на либералите днес? Създаде се една прослойка от образовани и добре реализирани хора, които, въпреки безспорните си академични и професионални успехи, са тотално лишени от способност за критично и аналитично мислене. В мнозинството си те принадлежат към новия, модерен тип либерална интелигенция, разположила се в една удобна, модерна и готина идеологическа рамка. Лесно е да ги разпознаеш – те са вдъхновено отдадени на спасяването на планетата, правата на малцинствата, феминизма, Me Too, отворените за бежанци граници – въобще, всички онези чистички, леко абстрактни, но ужасно хуманни ърбън каузички, които се изповядват от удобната позиция на потребителския комфорт. Въпреки своите претенции за модерност, информираност и прогресивност, обаче, всъщност тези хора живеят в състояние на сериозна интелектуална дезориентация и „блоково мислене“. В главите им напълно спокойно съжителстват напълно изключващи се и дори враждебни в реалния свят идеи, като правата на мюсюлманите и правата на гей хората. Ако имаха критично мислене, щяха да знаят, че в повечето от страните, от които идват мюсюлмански имигранти, хомосексуализмът се наказва със смърт, а това означава, че няма как да подкрепят едновременно правата на гей хората и правата на мюсюлманите в Европа, защото по-голямата част от мюсюлманите искрено считат, че гей хората заслужават смърт. И понеже либералите използват емоционалния дискурс, като инструмент за въздействие, който напълно доминира над логиката и фактите, често се случва да катастрофират интелектуално в спор с опоненти.

(Тук ще направя едно леко отклонение, за да коментирам от какви отчайващо лоботомизирани мушами е съставен нашия либерален елит – преди седмица той беше изключително зает да се забавлява как Путин чакал Ердоган на срещата в Техеран, без да мъцне една-единствена дума за решенията, които се взеха, и договорите, които се подписаха на тази среща. И едва ли изобщо е разбрал нещо за тях.)

Друг въпрос е, че отворените наскоро засекретени досиета на бащите на днешната западна левица като Маркузе, показват, че са били кадри на службите. Аз по-добро доказателство за социален инженеринг на елитите не знам. Яхнаха, опитомиха и подмениха лявото, за да го унищожат. Днешната левица е проектирана, създадена и управлявана от онези, срещу които си мисли, че се бори, ето защо изостави темата за социалната несправедливост и се фокусира върху социалния и биологичен пол на легиони виктимизирани юзлеси. Каузата на днешната левица е подменена и заменена с беззъба шитня. Никой вече не гледа онзи 1%, който управлява повече от половината богатства в света, защото са втренчени в 72-та си пола и твърде заети да се правят на жертви. Новата левица е отдавна умрял пор и мирише на мърша.

Днешната левица, днешната неолиберална кауза за мен е отчайваща. Политиката на идентичността винаги е привлекателна, защото позволява човешката глупост и мързел да бъдат представени като продукт на потисничеството и историческата неправда. Личната отговорност е премахната от уравнението. Ето как милиони бели, работещи, консервативни, нормални хора в един момент се почувстваха зле, защото някак си се оказаха излишни, объркани и уплашени в новия глобален свят. И бяхме обявени за „фашисти” и „неудачници в любовта” от „журналисти” като г-жа Тодорова.

Старомодните понятия като патриотизъм, дисциплина, съвест, любов и грижа за семейството, почтеност, уважение към традицията, морал, християнска вяра и свободна воля – стълбовете на едно общество, бяха срутени. Тяхното място беше заето от крайния индивидуализъм, презрението към традицията и отказ от носене на персонална отговорност за собствените действия. За няколко десетилетия беше разрушен стария универсален морален код.

За съжаление, социалният и култураен радикализъм на левицата по никакъв начин не е съпътстван от съответния икономически радикализъм. Напротив, икономическата политика на лявото се оказва пълен провал.

И така, нека посочим основните каузи, за които се бори днешното западно ляво, и които се опитва да прокара и у нас чрез щедро финансираните политически формации, НПО-та и инфлуенсъри:

Глобализъм и мултикултурализъм – отворени общества без граници; централизиране на властта и вземане на глобални решения от малък, изключително мощен и богат елит;

Цифровизиране на обществото – огромна база данни с лични досиета и скоринг система за всеки човек. Между другото, както съм писала и преди, този процес тече с бясна скорост и в Русия. И концлагерът, който се готви на руснаците е същия като китайския.

Зелена сделка: да, ако си мислите, че статии като вчерашната в CNN за ползата от яденето на хлебарки е весел нонсънс, ще ви разочаровам – това е бъдещето. То включва също така ограничаване на консумативите (няма как, ресурсите са привършени, а Русия не ще да даде своите доброволно), ограничаване на пътуванията (квоти за вредни емисии);

Биоинженеринг – свободна смяна на пола и сексуална свобода във всеки един смисъл на думата. Помните ли «сексуално-моралния бунт» на Маркузе?

И ако всичко това ви звучи конспиративно, просто по-често посещавайте сайта на Световния Икономически Форум.

Там се нарича «The Great Reset”.

Е, мен не ме кефи.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized