Приватизацията – идеологическа илюзия или разумен инструмент за обществено благоденствие?

България има нужда от сериозна преоценка на публичните си идеологеми по отношение на видовете собственост – частна, държавна, общинска… В продължение на половин век легитимна беше само държавната собственост, за благозвучие наричана „обществена“. Частната собственост бе забранена и единствено „личната собственост“ в строго ограничени рамки бе допустима, освен държавната. След 1989 г. народите с отчасти съхранена гражданска модерна традиция в централна Европа осъществиха преход след комунизма, през който създадоха оптимални за всяка страна съотношения на частна и публична собственост. В Полша до днес 58 на сто от индустрията е в държавни ръце. Чешката държавна компания ЧЕЗ „приватизира“ едно от трите енерго-разпределителни дружества в България. В Германия 52 на сто от индустриалната собственост е държавна. Може би от изостаналост и от колективистичен консерватизъм?

В България веднага след 1990 г. се наложи алтернативна идеологическа визия за собствеността, преписана със запетаите от господстващата тогава неолиберална теория, според която държавата е „лош стопанин“ и цялата собственост трябва да се трансформира в частни ръце. Мощна струя вода наля в мелницата на неолибералната идеология фактът, че през първите 6-7 години на прехода приватизацията у нас бе блокирана по политически причини – поради липса на съгласие за това как да бъде проведена. Установи се модел на открит грабеж на държавната собственост, познат като „входно-изходна“ икономика. Няколко бандитски групировки с червено-милиционерски произход взеха под контрол – чрез цесии и други тарикатски номера – държавната индустрия, продаваха й суровини на безбожно високи цени и изкупуваха продукцията й на безценица. Така активите на българското стопанство бяха изсмукани и остана черупката на старите – и без това плачещи за модернизация заводи. В съчетание с ограбването на банките и разрушаването на селскостопанските структури по идеологически причини – „ликвидация“, това оформи първия етап от разгрома на българското национално стопанство.

През 1995 г. кабинетът на Виденов стартира процеса на „масовата приватизация“, през който милиони наивни български граждани бяха подлъгани да си купуват акции чрез приватизационни фондове, оглавени от бандитските структури на висшата милиционерска номенклатура. Тази номенклатура и до днес дояжда активите на до-разгромените индустриални и други дружества. През 1996 г. държавната индустрия бе стигнала до такова плачевно състояние, че МВФ постави като условие за кризисно финансиране бързата приватизация на около 90 държавни индустриални дружества. Това, между впрочем, бе не империалистически заговор срещу социалистическото правителство, а ултимативен опит да се спре разграбването на икономиката и продължаващия срив на индустрията през „входно-изходния“ механизъм за фактическа ликвидация на националното стопанство в полза на частни бандитски интереси.

За приватизацията при Костов има множество обвинения – сигурно голяма част от тях основателни, но обвинителите рядко си спомнят, че Костов беше този, който трябваше да изпълнява ултиматума на МВФ към Виденов – да въведе валутен борд и СПЕШНО да приватизира въпросните 90 дружества под заплахата за нов дефолт. Сменящите се на кормилото Сакскобургготски, Станишев, Борисов се различаваха по някои елементи на своята стопанска политика, но приватизацията – свещената крава на прехода – остана приоритет за всеки един от тях. Самата идея за това, че едно дружество може да остане държавно – по каквито и да е причини – и да бъде оздравено или развивано по позитивен начин, бе и си остава дълбоко еретична. В България, в която забогатяването традиционно е най-вероятно да стане чрез измъкване на ресурс от държавата – още от бай Ганьовите времена, та и до днес – вече три десетилетия властва строга пазарно-фундаменталистка доктрина за универсалност на пазара и на частната собственост. Стигна се до сериозни предложения за приватизация на … митниците, граничните пунктове и всичко останало, за което можете да се сетите.

„Чудесно“, би казал непознаващият новата българска история експерт. „Сигурно сте напреднали много, както Сингапур, например, където властва същата радикална доктрина…“ Че напреднахме – напреднахме, но да видим в какво? Вярно е, че всичко, което все още се намира в държавни ръце в България представлява жалка картина – БДЖ, Български пощи … да не пропусна нещо важно… У нас държавното продължава да се счита за годно само за грабеж. Но какво става с пазара? Сигурно приватизираните дружества цъфтят? На мястото на фалиралите са израстнали нови мощни частни корпорации? Всеки, който има запазен здрав разум вижда, че в България има хегемонна доктрина за свободен пазар, но свободен пазар почти няма. Националната собственост е в ръцете на една шайка олигарси с милиционерски произход, чийто брой намалява в полза на … КОЙ… Бизнесът на тези хора не е да създават ресурс и да се конкурират на пазара – техният бизнес е да осмукват държавния ресурс – чрез обществени поръчки, чрез еврофондове, чрез превъртане на ДДС и чрез монополизиране на държавно платени дейности – напр. строеж на пътища. Тази политико-икономическа олигархия се ползва от реториката на „свободния пазар“ като от димна завеса, фасада, зад която продължава да превърта в свои ръце националното богатство и да ограбва милионите граждани на страната.

Приватизацията в тази система е алтернативен модус на грабежа от типа „вход-изход“. Ако не могат да грабят директно държавната собственост чрез извеждането на ресурса от нея, бандитите я приватизират за жълти стотинки и продължават да я грабят до пълното й осмукване. Цялата страна е покрита със скелети на индустриални дружества, кооперативи и други артефакти на минала стопанска активност. В небитието се преселват дружества гиганти – поне по български мащаби. През 1990 г. БМФ бе 17-тата в света шипингова компания. Ей, осмукаха я до бял кокал – и кокал не остана! Приватизацията по света е свързана с ясни ангажименти за следприватизационно развитие. Вятър – идете да питате В. Захариев, Гад Зееви и Кирил Домусчиев къде са им постприватизационните ангажименти. Пазарът, дами и господа, се различава от един природен процес – от изгряването на слънцето, например – по това, че може да съществува само в рамките на определена социална организация. Адам Смит посочва две такива необходими организации – регулации: на закона, упражняван от държавата и на общностната етика. В България законът е „врата у поле“, а общностната етика следва най-добрите образци на милиционерската тактичност и милосърдие от времената на Държавна сигурност. Затова в България пазарът е джунгла – място, където големите бандити дооглозгват кокалите на по-малките хора и животни. Вместо да бъде инструмент за умножаване на общественото богатство, българската джунгла, маскирана като пазар продължава да функционира като механизъм за ограбване на нашето и на чуждото – европейското богатство.

Както пазарът, така и приватизацията в частност са полезни механизми, които трябва да се упражняват с разум и умереност в рамките на една цялостна стратегия за развитие на общественото благоденствие. Лъжлива илюзия е твърдението, че „пазарът си знае“ какво прави. Пазарът функционира по регулативни модели, разработени чрез координиране на интереси в рамките на политически процес – за предпочитане, демократичен. В САЩ на държавната намеса чрез собственост се гледа с лошо око. Което не попречи на Ф.Д.Рузвелт да тръгне да строи държавни язовири тогава, когато Голямата депресия заплашваше страната с гражданска война. Нито пък пречи на днешното федерално правителство да оказва регулативен натиск върху стопанството с огромен набор политически – институционални инструменти. В Австрия след Втората световна война национализираха цялата индустрия – преди всичко за да не бъде лесно ограбена от Червената армия. И до днес австрийската индустрия е предимно държавна. Гледам, австрийците връзват някак двата края, въпреки, че държавата е „лош стопанин“… Явно, не всяка държава… За Полша и Германия казахме вече.

Държавната собственост не е с нищо по-малоценна от частната, ако е подконтролна на обществения интерес и ако се реализира ефективно на пазара. Държавната собственост е един от инструментите на държавата да осъществява стратегиите си за национално стопанско и социално развитие. В глобалната епоха това е все по-наложително, особено за по-малките държави. Защото глобалните гиганти имат навика да схрускват между челюстите си наивно излезлите „на пазара“ държави и народи без опит в модерното стопанско развитие. А за България дилемата изобщо не е държавна или частна индустрия, икономика, организация. Дилемата е как да отстраним пиявиците на олигархичната върхушка от контрола им върху националното богатство, държавното управление и правосъдието – контрол, който е все по всеобхватен. За съжаление!

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Ръката на Москва и блатото на глобалната пост истина

Питам се кога поредното разкритие за руско финансово участие в търговия с влияние ще престане да бъде новина. Всеки който познава, макар и отчасти, целеполагането на руските специални служби, не може да бъде изненадан от нито едно от тези разкрития. Чрезвичайната комисия – ЧК е първата шпионска структура в света, която надхвърля многократно целите на едно обикновено разузнаване. До създаването на ЧК и Коминтерна, разузнаването е информационна служба, която кротко събира информация за други държави и властови структури в полза на своите национални институции и интереси. ЧК и Коминтернът са създадени за да организират мащабни „оперативни мероприятия“ – най-вече диверсии на чужда територия – с цел реализация на интернационалната стратегия на новоучредената болшевишка империя. Първите мащабни оперативни мероприятия са Спартакисткото въстание в Германия (1919 г.), „Съветската република“ на Бела Кун в Будапеща (1919 г.) и Септемврийския метеж в България (1923 г.).

По време на Студената война КГБ се състезава с новоучредената американска агенция ЦРУ за дестабилизиране и присъединяване към комунистическия блок на държави и територии от т.нар. Трети свят. Америка не притежава държавно външно разузнаване до началото на Втората световна война, а ЦРУ е създадено за неутрализиране на мащабната агресивност на Москва в следвоенния свят. До разпадането на Съветския съюз проникването на КГБ (сега ФСБ) в корпоративния свят е обективно ограничено поради факта, че комунистическият колос притежава само държавни институции – а не независими компании. Агентите на КГБ и ГРУ могат да се маскират и да проникват навсякъде, но легендирането им като независими бизнесмени или финансисти е по-трудно. Днес Москва разполага с разгърната мрежа от корпоративни олигархични институции, подчинени на „вертикалата на властта“, които могат легитимно и открито да се регистрират и да функционират навсякъде по света. Изпълнението на специализирани задачи по търговия с влияние е особено лесно на територията на САЩ, които са уникална държава с възможността, която законово предоставят на външни за страната сили и интереси да лобират пред федералните институции за постигане на определени цели. (Лобизмът е регламентиран, но публичният достъп до резултатите от едно лобистко усилие не винаги е лесен.)

Глобалният свят представлява гъсто изплетена мрежа от финансово-корпоративни институции, държавни стратегии и инфраструктури на организираната глобална престъпност, като границите между тези различни по дефиниция играчи са силно размити в гостолюбивите офшорни зони до степен на неразпознаваемост. Феликс Едмундович Дзержински можеше само да мечтае за подобни богати възможности за проникване в „територията на врага“ и за осъществяване на крупни мрежови игри, конструирани от високо професионалните експерти в и около Кремъл. Между впрочем, тези възможности се оползотворяват далеч не само от Русия. Китай също използва ресурсите на държавната си машина в тази посока, макар и – засега – за твърде различни, по-скоро икономически и финансови цели. Руската държава е имперска структура, чийто целокупен ресурс винаги е бил без остатък на разположение на имперската агресия и завоевателна политика. Оттук – здравата ще се изпотите, докато идентифицирате и подредите на практика безкрайните комбинации, които руските специални служби могат да разиграват в политическите и обществени институции – включително медиите и социалните мрежи – на други страни, особено в демократичния свят.

Демократичната система е силна с прозрачността на своите институции и с гарантирания обществен достъп до резултатите от тяхната дейност. Уязвимостта на националните демократични институции – дори на колоси като САЩ и големите европейски страни – обаче непрекъснато нараства в епохата на глобализацията. Свободното циркулиране на пари, бизнес и информационни проекти в неинституционализираната глобална среда нанася мощни и непоправими удари на едно национално законодателство и неговата способност да постави разделителна линия между легитимен бизнес и финансово-икономическо престъпление на своята територия. Ако имаш послушна и подвластна мощна държава и много пари – случаят с Путинова Русия – дерзай! Нищо не може да те спре. Засега. Затова откриването на подобни зависимости на високопоставени политически и финансови лица на Запад от страна на руски (или нечии други) пари и добре планирани интереси за търговия с влияние може само да се разраства – особено при този нарастващ интерес към темата от страна на журналисти и прокурори. Русия е страна с национален доход, по-малък от този на Италия, но с диверсионни ресурси с измеренията на глобалния свят. Затова службите на Путин могат да ловят и най-големите риби в глобалния аквариум, докато са тежко увредени трите основни инструмента за предотвратяването на покупко-продажба на политици и висши администратори и за ограничаване на публичната манипулация с истината.

Първият инструмент е капацитетът за институционален публичен контрол в рамките на една демократична държава и обществена система. Глобализацията драматично подкопава този капацитет. Вторият инструмент е личната почтеност и достойнството на кандидатите за публични длъжности. Алчността и ерозията на ценностната система, позволяваща ясно разграничаване на добро от зло на актьорите в демократичния процес е най-голямата заплаха за демокрацията – която на всичко отгоре бива безмилостно подкопавана като национална система от глобализацията. Без да бъде заменяна от каквато и да е глобална институционална система – демократична или не. Третият инструмент е функциониращ критерий (критерии) за различаване на лъжа от истина и възможността за обществена морална санкция при това разграничаване. В епохата на „постистината“ всичко истинно може да се окаже лъжа, а всяка лъжа – истина. Затова не само не можем да се опазим от Путин. Но губим и легитимността за отхвърляне на неговите маневри от позициите на демократичната почтеност.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Президентът в атака – и сам воинът е воин?

Президентът Радев търси премерване на силите с Бойко Борисов – смятат мнозинството наблюдатели на родния политически тепих. Едно е сигурно – за Румен Радев подготвителната половин година на Дондуков изтече. През това време той просто трябваше да се огледа – къде се намира. Какво се очаква от него, кой се стреми да му помага и кой – точно обратното, не пропуска да го „клъцне“. През това време на Радев хем му се искаше да управлява нещо, да дава наставления, хем разбираше, че няма подготвена писта, от която да излети. Политиката за него е съвсем нова сфера, която засега крие само тайни.

Проблемът не е просто личен. Отминаха отдавна времената, когато българското офицерство имаше политически познания, политическа култура и вкус към участие в публичните дела – понякога прекалено брутален и превратаджийски вкус. С идването на комунистите на власт този вкус към политиката бе сведен до ежедневните задължения на политическия офицер – преди всичко идеологическо възпитание на личния състав и верност към Партията. След 1967 г. Тодор Живков реши да отреже от корен политическото самосъзнание на офицерството. Пропадналият опит за преврат на кръга около Горуня – легендарен партизанин и опонент на „Чавдарци“ от Враца – доведе начело на българската армия Добри Джуров – командир на бригада „Чавдар“ и политическа сива мишка, некадърен за друго освен за строева подготовка. На българското офицерство му сложиха политически капаци на очите и четвърт век след края на режима това положение на нещата не се е променило съществено. Офицерите, които проявиха политическа позиция и компетентност бяха накарани да напуснат армията – Валери Рачев, Велизар Шаламанов, Тодор Тагарев и Илия Налбантов се оказаха прекалено компетентни и с модерно мислене за да бъдат оставени редом с червените генералски тюфлеци в сградата до Народния театър.

Радев е типичен скромен, дисциплиниран офицер – генерал, който и да се разбунтува – един разговор на четири очи с премиера генерал го връща с козируване в строя. Но какво да се прави – разшета се Първанов, погостува ни Решетников, вкопчи се в неочаквания шанс Корнелия, и сега сме там където сме. Румен Радев очевидно няма политически опит и достатъчно познания за политиката. Това не е болка за умиране, ако е налице третият необходим компонент за успешна политическа кариера – политическият талант. На Бойко талантът му пролича още като главен секретар – не можаха да го запушат нито пълната липса на познания за публичния живот, нито бомбастичните изказвания на новопроизведения генерал, които издаваха липса на разделителна способност между разговорите в кръчмата и разговорите по телевизията. Но талантът взе връх – и днес шефът на ГЕРБ пуска от старите лакърдии само за да се хареса на народа… При Радев говоренето е възпитано – окултурено, но проява на политически талант не се забелязва. Затова изказванията му са плахи, а когато се опитва да влезе в сблъсък, поведението е далеч от висш пилотаж – по-скоро издава неумело подхвръкване от място. Така идваме до онзиденшното изригване срещу Бойко Борисов и неговите „беквокали“, обявяването на битка и … т.н. Битката е хубаво нещо, стига да владееш подходящо оръжие. И с голи ръце да си – ако ръцете ти са тренирани оръжия, шансовете за победа са високи. Нашият случай очевидно не е такъв.

Президентът Радев прави поредица от грешки и първата от тях е, че реши да води битка в сферата, където е безспорен професионалист – закупуването на бойни самолети за авиацията. Но едно е да си пилот – ас, друго е да си политически стратег – ас…Не разбирам от авиация, но не се сещам за нито един аргумент в полза на злополучния Грипен. Швеция е неутрална страна, Грипен е разработен за сдържане на руския натиск в крайния север, а покупката на Грипен е действие с нулева стратегическа стойност. За какво й е на България бойна авиация на съвременно равнище? Нашата сигурност е застрашена преди всичко от две страни – от Турция и от Русия. Турция, произвеждаща и притежаваща огромни ескадрили – засега – е страна партньор в НАТО, а Русия по наш мащаб е великан, който не може да бъде спрян със 7-8 Грипена, че даже и с 20-30 от тях. Българската военна авиация има стойност само ако бъде интегрирана част от силите на НАТО, на съседите ни от НАТО и е в състояние да изпълнява общи стратегически задачи на НАТО с минимални разходи по поддръжка и логистика. Оттук – естественият избор на Ф-16, с който разполагат и всичките ни съседи и партньори в нашата част на света. Колкото и да е остарял и на доизживяване. Още по-добре – Ф-18 Хорнет, а най-добре Ф-35, ама… някой друг път, като забогатеем. Тези аргументи лежат на масата и опонентите на президента Радев нямат ни най-малък проблем да ги използват ефективно срещу него. И срещу припряния му опит – по всяка вероятност дирижиран отвън – да претупа проблема по време на служебното си правителство.

Освен затъването с Грипен, през първия период на своето президентство Румен Радев затъна и с неадекватните си изказвания – особено в чужбина – по ключови стратегически въпроси от национален и европейски интерес. Седне-стане – мънка за вдигане на санкциите от Русия. Абе човек, дори и да има шанс тези санкции да се вдигнат – теб ли ще питат, нас ли ще питат кога и как да случи това? Нямаш ли чувство за място, за позиция, за контекст? Защо мънкаш за Русия, преди да си казал две думи за България? Знам, поел си ангажименти (за това – по долу), но дори и тези ангажименти могат да се обслужват по-компетентно, по-балансирано. Я виж Бойко Борисов (извинявам се, че все опонента давам за пример, ама нали с него ще е битката) – изкаже се против санкциите, пък още утре излезе и каже нещо уважително, я за Европа, я за НАТО, пък напоследък и направо обяви Русия за опасност. (Тя че е опасност – кьорав да си, ще го видиш, ама как да го кажеш, не уйдисва…) Приеме участие в общи учения на НАТО в Източна Европа, но строго напомня и за това, че в Черно море платноходки и чайки иска да гледа. И тя дойде – Чайката , де…

Очевидно е, че с приемането на най-висшия държавен пост в България, Румен Радев е приел – напълно или частично осъзнато – да играе ролята на балансьор (не обичам фразата Троянски кон) между принадлежността на България към НАТО и ЕС, и арогантния натиск от Москва да употребява страната ни като буфер и карък на западния съюз. Едва ли е нужно да припомняме, че Решетников миналото лято беше на гости у нас не за да яде пасти в „Кристал палас“. Оттук му на президента и Грипените, оттук му и „свалените санкции“, оттук и конфузът в необживяната роля на демагогстващ лобист на великодържавното нахалство. Струва ми се, че за последните 9 месеца Румен Радев разбра добре едно – обвързването с БСП е най-очевидния камък на шията, който може да го изпрати без време на дъното. Не казвам, че се е еманципирал – има една вицепрезидентка, която е сложена да не допуска изхлузване от хомота на Позитано. Но поне разбиране – ясно разбиране от страна на президента по този въпрос очевидно има.

Засега Румен Радев най-добре се представя като публична фигура с морален авторитет. Речите, които произнася са добре написани, съветници, умели с перото явно не му липсват. (За сметка на отчайващата липса на президентски съветници в почти всички други области.) Това е и роля номер едно за българския президент – да бъде главен публицист на Републиката. Други големи пълномощия президентът няма… И все пак, има сфери, в които Радев може да бъде неочаквано успешен. Една такава сфера на битка със статуквото е борбата с корупцията. В България корупцията е не отклонение от нормата – каквото е определението за това явление в модерния свят. У нас корупцията е система на олигархично управление от страна на политико-икономическата мафия, за удобство наричана КОЙ. Ако Радев използва умело позицията си на национален арбитър, той може да даде на този терен много по-успешна битка на статуквото, отколкото другаде. Особено – ако в борбата с корупцията заеме позиция и в борбата за реформа на правораздаването в България. А в тази сфера президентът има немалки пълномощия. Неподписването на указа за назначаване на нов председател на ВАС е само едно добро начало. За да се води тази битка с шансове за успех е необходимо загърбване на собствени минали обвръзки – ако такива съществуват. Имаше немалко публични подмятания и спекулации за зависимост на Радев от оръжейното лоби, от кръгове на библиотекарско-сарайски мъдреци… Ако ги има, тези зависимости ще се окажат камъни на шията в не по-малка степен от зависимостта от Позитано и московските ченгета.

Други сфери на успешно заемане на позиция от страна на президента Радев са образованието, кризата на регионите, възраждането на общностите… Поредица от успешни действия могат да бъдат предприети във външната политика и системата на сигурността – стига да се излезе от наглата сянка на Решетников. Във всички тези сфери е необходима минимум експертиза и сериозна стратегическа визия. Която не може да дойде само отвън – трябва да ти дойде и отвътре. Това, което президентът има като бонус – подарък е високия си рейтинг. Който, да не забравяме, винаги е бил по-скоро рейтинг на институцията, отколкото на личността, която я представлява. Следващата година ще бъде решаваща за оценката на президентския мандат на Румен Радев. Той очевидно правилно е преценил, че е време да излезе от окопа и да се хвърли в атака, независимо от това дали разполага дори и с част от оръжието и амунициите на своите политически опоненти от другата страна на „фронтовата линия“. Само че при атака ти трябва „прикриващ огън“, артилерия зад гърба… А на Дондуков е празно… Трябва да се освободиш от баласта на безполезния товар – Позитано да ти тегли колесницата, а не ти да носиш Позитано на гръб… Защото битката е с ГЕРБ и с Бойко. Освен реална власт, Бойко Борисов има и политически талант – при това с отчетлив балканско-ориенталски привкус. Това обстоятелство никак не е за подценяване.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Авторитарният поход към властта

Когато през 2009 г. предупреждавахме, че масираното купуване на гласове, секционни комисии и систематичните злоупотреби с волята на социално слаби и маргинализирани групи избиратели е предверие към авторитаризъм, позицията ни изглеждаше на много хора като пресилена. Днес, осем години по-късно, става очевидно, че прогнозата е била акуратна. Все повече ежедневни събития около нас показват, че българската олигархия е решена да се възползва от авторитарната вълна в източна Европа и в света за да премахне дори формалните белези за принадлежност на българската държава към демократичните политически системи.

Години наред малцината магистрати – реформисти, борещи се за изчистване на съдебната система от контрола на огранизираната олигархична престъпност са натикани в ъгъла на правозащитните институции, а медиите на мафията сипят денонощно помия върху тях. Тези магистрати са малцинство не защото мнозинството магистрати са служители на мафията. Те са малцинство, защото в ключови институции на правосъдната ситема като ВСС, политическото представителство на олигархията в парламента и изпълнителната власт систематично назначава себеподобни – прислуга на олигархичното задкулисие. От много години няма никакво значение кой е на власт. При Бойко Борисов №1 за главен прокурор бе избран Сотир Цацаров, при Орешарски всички основни позиции във върховете на службите за сигурност и на правосъдната система бяха запълнени с послушен на олигархията и на ДПС обслужващ персонал. При Бойко Борисов №2 властта на главния прокурор върху цялата система на правораздаване бе циментирана. Ако при Татарчев и Филчев прокуратурата бе феод, подчинен само на Господ, днес с подобен завиден статут под сянката на главния прокурор се ползва цялото правораздаване. Опитът на бившия правосъден министър Христо Иванов и други политически фигури като Радан Кънев да прокарат през мнозинството в парламента разумно разграничение между държавно обвинение – прокуратура и независим съд завърши с поражение – нанесено лично от премиера Борисов и неговата неформална коалиция на подкрепа в прокуратурата, Сарая, задкулисието и послушното им политическо мнозинство.

При Бойко Борисов №3 продължават издевателствата над тези политически фигури и магистрати, които отказват да припознаят статуквото като „реформирана съдебна система“. Мафията и нейните медии трескаво се опитват да се освободят от една своя „голяма грешка“ – избора на Лозан Панов за председател на ВКС. Натискът върху този човек достигна най-гнусните измерения на сплашване и изнудване от комунистическите времена – срамната афера с болтовете. Предстои избор на нов ВСС, където мнозинството в парламента ще се опита да формира още по-безгръбначно мнозинство в управителния орган на системата за правосъдие. Изборът на съдиите за техни представители във ВСС бе посрещнат с глухо ръмжене. На тези непослушни съдии трябва да се даде урок – да не ритат срещу ръжена на властта, срещу единната, неделима власт на олигархичната мафия в България. Речено – сторено. Мнозинството на ГЕРБ вкара в парламента проект за промяна на съдебния закон. Независимите организации на магистратите вече няма да могат да ползват финансиране от международни източници за своите проекти, обучения и други инициативи. За да се гарантира тяхната „независимост“. Цинизмът на законодателя ГЕРБ е безграничен – защото за трите си мандата в управлението ГЕРБ не си е мръднал пръста да ограничи финансирането на цялата огромна кохорта от лобисти на Газпром и другите руски енергийни олигополи, финансирането на цялата пета колона, водеща хибридна война срещу България, и на цялата медийна машина, подхранвана с безотчетни средства на българската мафия (на която трябва да спрем да викаме КОЙ и да започнем поименно). Това финансиране е изцяло нелегално и безотчетно – това са чистопробни рушвети в кеш. Виж, откритото, в съгласие със законите на страната финансиране от международни източници създава „зависимост“ на магистратите. Ударът на олигархичното парламентарно мнозинство начело с ГЕРБ е насочен преди всичко към фондация „Америка за България“, само защото нейните решения за финансиране на организации и проекти са напълно независими от властта и напълно подчинени на публично обявени принципи и правила. Олигархичното мнозинство начело с ГЕРБ в парламента ще допусне „изключения“ в закона за суспендиране финансите на организациите на магистратите по отношение на „европейското финансиране“ – т.е. на тези европейски фондове, които и без друго се раздават от правителството само на „наши хора“.

Ако мине номерът с отрязването на независимите организации на магистрати от международно финансиране, следващата стъпка ще бъде отрязване на целия неправителствен сектор от правото да работи на международния пазар на неправителствените дейности. ГЕРБ и олигархията имат светъл пример за подобна стъпка – репресивните закони на режима на Путин, които и някои други като унгарския премиер Орбан се опитват да имитират. Бойко Борисов очевидно се готви да се нареди в тази компания. Когато общественото мнение бъде лишено от инструментите на своето влияние, монополната власт на олигархията ще стане непоклатима. Първо лишиха голяма част от българите от право на глас – с купуване на гласове, с административен натиск и с арогантен корпоративно-мутренски контрол върху волята на обикновените хора. След това монополизираха медиите в прес-група „Мама и гамен“ – сега се опитват да финализират медийния монопол с окончателно превземане на националните ТВ канали. Подчиниха почти изцяло правосъдието. Следващата стъпка е да накарат неправителствения сектор да се моли за пари на Делян Пеевски и Бойко Борисов. И да работи по „правилни“ проекти. Какво остава от тук нататък? Вчера ни беше съобщено – да се разкарат синдикатите защото пречат на онеправдания бизнес. В една страна, където данъците са 10 на сто, където средната заплата е най-ниска в Европа – и не само в Европа, където няма проблем да наемеш нелегално работници, които да срутят една сграда върху себе си – за да е по-евтино на сайбията… В тази страна все още се осмеляват да пречат синдикатите. А работниците са нагли – искат и да им плащаш след като са работили. Ех, не му е лесно на милиционерският бизнес – трудни са условията за оцеляването му…

Разпасаното поведение на българската милиционерска олигархия – във всички негови измерения, отчасти изброени по-горе – води до нова вълна на масова деморализация и безнаказаност в обществото. Като гледат какво се случва на върха, дребни и едри мутри отново излизат на улицата и безчинстват – често напълно безнаказано. Ако един депутат може пет години да рекетира бизнеса в собствения си град от името на „началството“ (аферата „Суджук“), защо сравнима с неговия мащаб мутра да не може да бие, да граби и да законодателства около себе си? Защо ако върхът на мафията може да открадне четири милиарда от една банка, бандитите надолу по йерархията да се въздържат да вземат „своето си“ – според ранга, юмручната сила и защитата, оказвана зад паравана на институциите?

Българското общество е особено уязвимо от авторитаризъм. То получи своята свобода отново даром през 1989 г. като следствие на един световен „вятър на промяната“. Затова мнозина не умеят да ценят свободата си и са подвластни на внушения, опиращи до едно и също – благото на „силната ръка“. Нека бъде ясно, тази силна ръка е ръката на насилници. Тя носи бедност, унижения и подчинение на една безскрупулна олигархия на власт. Свободата, която все още притежаваме изисква защита – всеки ден и от всеки един от нас. Днес живеем в епоха, в която дори и принадлежността ни към обединена Европа може да не се окаже достатхъчна за да спре наглите със сопата – сопа, която размахват срещу всички и всичко, което не им е по вкуса.

 

 

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Защо петата колона влезе в българо-македонските отношения?

Не е никак странно, че Москва и Белград активираха до максимум своите пети колони в София и в Скопие в навечерието на 2 август – датата на договореното от премиерите Борисов и Заев съвместно честване на Илинден и планираното подписване на договор за добросъседство между двете страни. Изолацията на Македония от нейните съседи е основна регионална политическа цел на Белград с цел да не се допусне интеграция на Скопие в НАТО и ЕС преди приемането на Сърбия за член на ЕС (Белград засега отказва членство в НАТО). В продължение на четвърт век поддържането на изолацията на Скопие бе лесно предвид няколко обстоятелства. Първо, твърдият бойкот на Атина за признаване на македонската държавност поради проблема с името на републиката и – в по-широк план – поради спора за античното културно наследство, който Скопие при управлението на Груевски доведе до ключов проблем на македонската идентичност. Бойкотът на името и оттам – на членството на Македония в НАТО и ЕС не пречат на Атина да поддържа максимално активни икономически отношения със Скопие и да контролира лъвски дялове от стопанството на малката република. Но този бойкот поддържа македонската уязвимост в регионален и международен план, което е в интерес на стария тандем Атина – Белград.

На второ място, регионалната и международна изолация на Скопие се обезпечава от външно спокойните, но вътрешно напрегнати отношения на Македония с двете съседни албански държави, които всячески подкрепят ескалацията на етническите претенции на албанската общност в северозападна Македония и предизвикват различни по сила и характер кризисни процеси в крехката македонска държавност. Кризата от 2001 г., която доведе до Охридския договор и практическата кантонизация на Македония бе предизвикана от метежа на местното – македонско крило на Армията за освобождение на Косово: военна структура с претенции за националноосвободително движение, но функционираща като криминално-мафиотска мрежа. Всяко разклащане на политическото статукво в Скопие се използва от албанския фактор в Тирана и Прищина за по-нататъшно автономизиране в посока откъсване на албанците в Македония. Последният прецедент на подобна открита арогантност бе лансирането от албанския премиер Еди Рама на т.нар. „Тиранска платформа“ на македонските албански партии за нарастваща албанска хегемония върху македонската държава. С това свое поведение албанският фактор на Балканите пряко подпомага стратегията на Белград – и както ще видим, на Москва – за криза и изолация на Македония на Балканите.

Трето, хроничната нестабилност и изолация на Скопие се поддържат от хегемонното присъствие на сръбските разузнавателни, политически и стопански фактори на територията на самата република Македония. Сръбската популярна култура притежава хегемония в македонския публичен живот, а поредица от македонски политици – включително досегашния премиер Груевски – имат дълга лична история на служба в полза на Белград. Всички тези инструменти на влияние върху вътрешнополитическия живот на Македония съхраняват нейния прото-колониален статут по отношение на Сърбия. Един от ключовите инструменти на сръбската политика в Македония е системната и непрекъсната анти-българска кампания, която се води от медии, академици, политици и още дълъг списък хранени хора на Удба.

Тук е време да споменем четвъртото обстоятелство за системната изолация на Македония в контекста на балканския регион. Комбинацията между плиткоумен „национализъм“ и успешна агентурна дейност на руската пета колона в България поддържа буен огъня на враждебността към „сърбоманите и македонистите“ оттакък Гюешево. Липсата на опитен и интелигентен български национален елит доведе до дългосрочното пропиляване на множество възможности за необратимо сближаване и стабилизиране на отношенията между София и Скопие. Ако някой полуидиот в Скопие рече, че Самуил, Братя Миладинови и Гоце Делчев са македонци, поне трима малоумници в София се считат за длъжни да го наругаят и да потвърдят очевидното – че въпросните исторически фигури са българи. Много често е важно не толкова какво казваш, а как го казваш. Тези престрелки на мутри с интелектуални претенции от двете страни на границата на практика дават достатъчно храна на пропагандни източници – в Атина, Белград и самата Македония – които съществуват за да поддържат мита за българската опасност спрямо Македония. Днес към дежурните по македонска тема в София се присъединиха и мощни подкрепления – цялата агентура на руската пета колона в България.

Русия в продължение на доста време пазеше предпазлива дистанция спрямо регионалния ребус около Македония. Днес Кремъл смени доста рязко своите позиции. Като започнем от азбуката, дошла от „македонските земи“, като минем през пряката подкрепа за властта на клана Груевски и като стигнем до изявленията в българския парламент за това, че Македония е българо-сръбски проблем и никакъв договор между София и Скопие не бива да се подписва. Защо Путин изкара цялата артилерия? Просто защото Македония е ключов шанс на Москва да дестабилизира Балканите и да осуети развитието на евро-атлантическата интеграция на региона. Кремъл разчиташе на Черна гора, известна с ентусиазираното си русофилство от 19 век насам. Но Подгорица обърна гръб на Москва и влезе в НАТО – може би защото през последните 15 години черногорците видяха за пръв път на живо доста руснаци – което повлия смущаващо на русофилството им… Ако Македония реши проблема с името и влезе в НАТО – подобно на своите съседи – единствената надежда на Путин остава република Сръбска в БиХ. Самата Сърбия вече заяви чрез своя премиер, че евроинтеграцията има приоритет пред връзките с Русия.

През следващите дни и седмици ще наблюдаваме все по-пряката и очевидна връзка между анти-македонски изказвания в София и руските пари и пропагандни мрежи, функциониращи с нарастваща упоритост в България. Играта, както се казва, е ва банк. Същото ще се случва и в Скопие – антибългаризмът ще стигне до кресчсндо и руско-удбашките кръгове ще се постараят силно за това.

На България е необходима стратегия на перспектива и разум в подобряването на отношенията с Македония. Преди всичко, ние нямаме драматичен залог за да бързаме в тези отношения. Необходимо ни е да осигурим спокойна среда за двустранно сътрудничество – първоначално в „негорещи“ направления – железница, магистрала, стопанско сътрудничество, инвестиции. Политиката на идентичност може да почака и да бъде придвижвана с разум, спокойствие и яснота по един основен въпрос – Македония е друга държава, която носи отговорността за своето поведение и идентичност, но нашата история няма кой да я вземе. Тя вече се е случила. Това не означава, че трябва да премълчаваме безобразия, случващи се в Скопие. Но трябва да ги посрещаме спокойно – със самочувствието на нация, която има време да разреши своите наследени проблеми, ако бъде успешна в основните посоки на своето развитие. Най-малкото – да не позволяваме на кремълските хибридчици да ни водят за носа и да режисират поредна балканска свада с великодържавни задни мисли. Македония вече не бива да бъде емоция за нас, българите. Македония е част от нашето разумно и прагматично построено бъдеще в региона на Балканите.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Hung Parliament

Когато  в началото на 1980-те години Лейбъристите отидоха във възможно най-лявата позиция в своята история – доминирана от радикалното, до голяма степен троцкистко крило, на изборите през 1983 г. партията получи най-лошия си резултат от 1918 г. натам. Тогавашното поражение на левия лидер Майкъл Фут бе често споменавано през кампанията за изборите в Обединеното кралство тази пролет, когато се обсъждаше манифеста – предизборното послание на новия левичарски лидер Джереми Корбин. Сравненията обаче се оказаха преждевременни и не на място. За разлика от поражението на М. Фут, Дж. Корбин постигна неочаквано достойна изборна загуба с незначително изоставане от консерваторите на Тереза Мей и в Уестминстър е на път да се настани един „обесен парламент“ – hung parliament – без мнозинство за съставяне на правителство.

Консервативният депутат Крис Мейсън коментира резултатите по следния начин: „Ние не се простреляхме в крака. Ние се простреляхме в главата.“ Холандската евродепутатка Софи инт Велт отбеляза: “ Камерън заложи на хазарт и изгуби. Мей заложи на хазарт и загуби. Партията на Торите започва все повече да изглежда като казино.“ Справедливостта изисква да се каже, че обявяването на предсрочни избори е стандартен ход на един британски премиер, който оценява текущата политическа конюнктура като благоприятна, за да получи комфортно мнозинство за един пълен четири годишен мандат занапред. Такава беше и конюнктурата в ранната пролет на 2017 г. в Британия. Но Британия не е същата. Светът не е същия, колкото и изтъркано да звучи това. Независимо дали гласуват вляво или вдясно, нарастващ брой хора не желаят да подкрепят статуквото, а с него и умереността, здравия разум и приемствеността. Хората искат промяна, но не получават ясни политически послания за промяната, която очакват, затова гласуват хаотично, импулсивно и непредвидимо. Понякога непредвидимо за самите себе си.

Няма да е справедливо да се каже, че лейбъристите на Корбин просто са се възползвали от една нарастваща нетърпимост към статуквото. Корбин проведе една отлична предизборна кампания с послания, които попаднаха право в десятката. Лейбъристите обещаха безплатно университетско образование в една страна, където университетското образование е все още трудно достъпно за мнозина – за разлика от почти цяла останала Европа. В замяна Тереза Мей обяви въвеждане на допълнителни такси за възрастните хора в медицинските заведения, станали популярни като „данък Алцхаймер“. Така Корбин увлече компактна маса млади хора, а Мей изгуби гласовете на мнозина в третата възраст.

Brexit не беше непременно основна демаркационна линия за гласоподаване на тези избори, но редица детайли в политическите позиции по напускането на ЕС имаха важно значение. Ожесточаването на споровете с Брюксел приближи управляващите консерватори по-близо до радикалния вариант на wild Brexit – напускане без условия и без успешни преговори с ЕК, което очевидно не се харесва на много хора на Острова – и не само на противници на напускането. Изборните резултати могат да придвижат дневния ред на Brexit в две противоположни посоки. Ако Консерватвната партия формира коалиция с Юнионистите от Ълстър, ожесточената позиция по напускането може да се затвърди още повече. Ако в Уайтхол влезе умерено коалиционно правителство, включващо други малки партии, позицията на Лондон спрямо Брюксел може да стане по-умерена. За британската политическа система не е много вероятно втората по резултати голяма партия – Лейбъристите – да получи шанс за съставяне на новия кабинет. Шотландските националисти обаче, както и Либералдемократите могат да получат неочаквани шансове за участие. Възможен е коалиционен компромис, възможен е и период на политическа несигурност и нестабилност.

Немалък дял в неочакваните изборни резултати имат поредицата от ислямистки атентати на британска земя в предизборния период. Тяхната цел несъмнено бе радикална промяна на общественото мнение и вот, разклащащ политическата система на страната. В продължение на десетилетия Британия поддържа възможно най-либерално пермесивистки режим на мултукултурализъм в отношението си към пришълците от бившите колонии, както и от други части на света. Колкото и да е странно, британският негативизъм към чужденците се фокусира върху българи, румънци и други източноевропейци, които в огромната си част заемат работни места, непрестижни за самите британци и плащат данъци – за разлика от многолюдните ислямски общности, живеещи в голяма степен на социални помощи и произвеждащи средата на ислямисткия радикализъм. Brexit беше и популярна реакция на необузданата в продължение на десетилетия имигрантска вълна към Острова, която парадоксално се насочи срещу прииждащите от Европа, а не към тези от Близкия изток и Третия свят. През последните седмици бруталните атентати в Лондон и Манчестър демонстрираха нагледно кой и откъде е проблема. Все повече хора разбират, че срещу Британия – срещу Европа и Запада като цяло се води организирана и безмилостна война. Мигрантската криза в Европа от 2015 г. бе част от тази война. Атентатите са част от тази война. Систематичната радикализация на младите поколения на ислямските общности в Европа е най-перспективното оръжие на ислямистите за омаломощаване и разбиване на европейските общества.

Макар и печеливши от изборните резултати, Корбин и левицата са най-безхаберни и безгрижни по отношение на обществените предпоставки за ислямисткия терор. Левичарите продължават да интерпретират войната на ислямистите срещу Европа като хаотични актове на насилие, породени от „несправедливост“ и „социална дискриминация“. За съжаление, все още голям брой хора в Европа вярват на подобни интерпретации, скриващи истината от очите им. Но и партията на Торите е много далеч от ефективна стратегия и политика за справяне с ислямисткия терор. В продължение на десетилетие и половина консерваторите управляват една страна – Обединеното кралство – в която функционират над 100 шериатски съдилища, принуждаващи огромен брой британски граждани да се подчиняват на присъдите им по силата на традиционния порядък в мюсюлманските семейства. Непоносим брой малки момичета биват варварски обрязвани на британска земя. За което през май 2016 г. Тереза Мей заявява: „Many Britons benefit greatly from Sharia law. (Много британци имат огромна полза от закона на шериата.)“ … Уви, „ползата“ е пряко консумирана в Лондон и Манчестър и това обстоятелство не прави статуквото на Острова по-приемливо за неговите жители…

Изборите в Британия продължават тенденцията към непредвидимост и хаотичност на гражданския вот в Европа и Западния свят, породени от конфликта между нарастваща нетърпимост към статуквото и липса на убедителни политически алтернативи. В зоната на този конфликт все по-комфортно се настаняват популистките лидери и техните послания. Популисти са не само крайно левите и крайно десни антисистемни партии и лидери. Популисти печелят народния вот и на базата на мейнстрийм политически идеологии, стига да са опаковани в достатъчно убедителна личностна харизма и обещание за промяна. Победата на Еманюел Макрон е добър пример за подобен центристки популизъм. В Британия харизмата на лейбъристкия лидер Дж. Корбин бе също в състояние да ентусиазира голям младежки електорат и да увлече гласоподаватели, които при обикновени обстоятелства никога не биха рискували да подкрепят една неумерена левичарска платформа. От другата страна стои лидерът на Торите Тереза Мей, чиято лична харизма е меко казано умерена. Предвидимостта на народния вот спада драматично навсякъде. На ход са политическите елити, които или трябва да променят в необходимата посока ценностите, идеологиите и институциите на политическите системи на Запада, или да слязат от сцената.

… А в Лондон ще заседава един Hung Parliament…

 

 

 

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Орбан и Сорос

По повод на – http://clubz.bg/53337-bitka_po_frojd_orban_sreshtu_soros

За конфликта между управлението на Виктор Орбан в Будапеща и Джордж Сорос се изписаха десетки – може би стотици студии, в които преобладават идеологическите, а в тази – и психоаналитичните аргументи. Ако този конфликт трябва да получи политическа оценка, тя трябва да се основава не на това, в какво вярват Орбан или Сорос, или какви са ценностите на тези, които ги коментират. Оценката трябва да се основава преди всичко на фактите и на тези правила на публично поведение, които не могат да бъдат дискусионни. Първо, фактът, че Орбан е учил в Оксфорд със стипендия на Сорос не означава, че е задължен през целия си живот да се въздържа от опониране на Сорос за тези неща, за които менията им се различават. Десетки – може би стотици хиляди източни европейци са ползвали пари на фондация Отворено общество за да учат и за да работят – което не ги прави доживотно зависими от публичните позиции на Сорос. Разбира се, етичният човек – дори когато критикува и се разграничава – запазва добрия тон и не преминава границата на неблагодарността. Но всеки от стипендиантите на Сорос има право да му опонира – без съмнение! Другото ми прилича на стария комунистически аргумент – „народната власт ви изучи, вие сега я ругаете…“

Второ, Орбан и неговото правителство нямат право да затварят или дори ограничават дейността на една академична институция, която има легитимен статут. Навсякъде в демократичния свят автономността на академията е основна гаранция за независима и безпристрастна наука. Ще кажете – ЦЕУ е зависим от Сорос, затова не е автономен и безпристрастен. Да, така е! Всеки частен университет е зависим от собствениците си. Гаранцията за академична автономност произтича от множествеността – плурализма на академичните институции, които в многообразните си зависимости поддържат жив и необвързан академичен дебат – национален и глобален. Когато е кандидатствала в ЕС, Унгария е приела задължението да спазва политическите критерии за членство. Академичната автономия е част от тях. Както и свободата на словото, независимостта на съда и респекта към различни възгледи, дейности и организации, които не принадлежат към стуктурите на държавата. Орбан няма право да поставя тези правила на преоценка или дори на дискусия.

Трето, Орбан и неговите колеги от Вишеградската група не могат да бъдат атакувани – включително и от Европейската комисия – за това, че не желаят да се подчинят на директивите на Брюксел за квотно преразпределение на бежанци. Този въпрос изникна в рамките на бежанската криза след 2014-2015 гг.., когато европейски лидери като г-жа Меркел и правителството на Швеция отправиха покана към неидентифициран брой желаещи да имигрират в Европа хора, за които се пртедполагаше, че са бежанци. Част от тях наистина бяха такива. Разселването на тези имигранти по квотен прицип, изобретен от Берлин и Брюксел в процеса на бежанската криза не е част от присъединителния договор на Унгария – или на която и да е друга страна-членка на ЕС – поради което приемането на квотите е въпрос на морален избор, а не на договорно задължение, произтичащо от acqui communautaire. Заплахата към Будапеща – или друга централно-европейска столица – „или взимате бежанци, или ви спираме структурните фондове“ няма правна основа и е акт на произвол. Европа спешно се нуждае от обща политика по имиграцията, но тя трябва да бъде разработена на равноправна основа от страните-членки, а не да бъде налагана с идеологически дидактизъм от Брюксел.

Четвърто, Джордж Сорос няма право да се държи като ментор на Европа по отношение на основни политики, осъществявани от ЕС и от страните членки. След 2009 г. Сорос написа поредица от статии, в които упражняваше пряк и ултимативен натиск върху правителството на Германия относно начина, по който според него могат да се решат проблемите на кризи като тази в Гърция и други южноевропейски страни, както и целокупните проблеми на еврозоната. Сорос е крупен играч на глобалните финансови пазари и някои негови действия и до ден днешен предизвикват противоречиви – меко казано – коментари. (Например играта срещу британския паунд в началото на 90-те години.) В това си качество Сорос няма никакво право да оказва натиск върху когото и да било – държава, банка, корпорация – с цел да моделира поведението им и решенията им във финансовата сфера. Просто защото зад подобен натиск по презумпция стои частния интерес на крупен спекулант на международните финансови пазари. Дори и да претендира за идеална – идеологическа мотивация на позициите си, Сорос не може да я докаже. Финансите не са сфера на филантропия.

Същото се отнася и до натрапчивата упоритост, с която Джордж Сорос предписва миграционна политика и поведение на ЕС и на страните-членки. Сорос неколкократно изказва ултимативно мнение за „необходимостта“ Европа да приема годишно 1,5-2 млн. имигранти. Той неколкократно и ултимативно подканя германското правителство и ЕК „да предвидят фондове“ за интегрирането на тези имигранти. На какво основание? Активисти и лобисти от системата институции, финансирани от Дж. Сорос дългосрочно се застъпват за каузи като по-бързо членство на Турция в ЕС, отваряне на границите на Европа за имигранти и т.н. Подобна настойчивост и натиск върху институции – национални и европейски, които са отговорни преди всичко пред гражданите, които са ги избрали – е нелегитимен.

Не може да бъде подценена значимата роля, която Сорос и неговата фондация Отворено общество изиграха за утвърждаването на демократичните ценности и практики в страните от бивша Източна Европа. Озлоблението, с което са системно атакувани хората и организациите, работили с подкрепата на Отворено общество в области като права на човека, разработка на законодателство, съответстващо на европейските стандарти, независими медии, организирано гражданско общество, е най-доброто доказателство за ползите, които източноевропейските общества извлякоха от подкрепата на Сорос за утвърждаване на демократичните практики и стандарти. Аз и моите колеги също сме разчитали на подкрепа от страна на Отворено общество – за което сме искрено благодарни! Но благодарността за подкрепата не би следвало да ни попречи да имаме диференцирано мнение за една или друга позиция или акция на Джордж Сорос, която не се вписва в нашето разбиране за легитимни и отговорни публични отношения между личност с неговите финансови и институционални възможности и интересите на големи човешки общности – в Европа или другаде. Така, както сме свободни да оценяваме и действията на „силния човек“ в Будапеща – Виктор Орбан. Който наистина прекалява със силови решения – както в случая с Централноевропейския университет.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized