Смислена кандидат-президентска кампания? Забравете…

Кандидат-президентската кампания през тази година е сведена до статут на досадна формалност и има сериозен риск предстоящият избор да се окаже състезание по нелепост. В ситуация, в която упражняването на президентските пълномощия – обикновено считани за много ограничени – има и ще има все по-важно значение за сигурността на страната и за ефективната външна политика на държавата, пред очите ни изникват кандидати за държавен глава, които очевидно не покриват и минималните критерии за адекватност.

Кандидатът на БСП – генерал о.р. Радев не притежава какъвто и да е политически опит извън стандартните контакти на висшия военен с политическото ръководство на отбраната. Именно тези контакти се оказаха основата, върху която той бе катапултиран от шеф на авиацията към попрището на кандидат за държавен глава. С каква програма напусна Радев армията и се включи в политиката? Съвместното патрулиране на въздушното ни пространство в партньорство с НАТО за него се оказа „по-лошо от Ньойския договор”… Защо? Очевидно, защото най-после успяхме да започнем ремонт на двигатели на приземените ни МИГ-ове в Полша, а не в Русия. За малко пари, а не за много. Без корупция, без шантаж и използване на този тип поръчки за великодържавни геополитически цели. Лобистката подплънка на тази кандидатура е очевидна, но дори тя не е най-големия проблем. Проблем е пълната липса на политически опит, неспособността за ориентация в бруталната джунгла на софийската политика, която вече нанесе първия си удар върху генерала. Привлечен като обща кандидатура на бившия президент Първанов и бившата му партия – БСП, днес Радев вече е кандидат само на Позитано след драматичен развод между червената олигархия и твърде безочливия в претенциите си Първанов. Остава да видим на каква платформа ще води кампанията си Радев. Какво ще поиска той да промени в държавната ни политика освен връщането на тлъстите авиационни поръчки към стопаните в Москва… ? Първите му стъпки в кампанията будят повече тревога, отколкото позитивни очаквания. Срещи зад закрити врати с организации на военнослужещи, включително – паравоенни формирования с отчетливо анти-демократина окраска.

От Позитано винаги можем да очакваме подобна кандидатура – дори и в най-добрите времена на евроатланическа принадлежност на червеното ръководство, проруските позиции на посткомунистическия елит  са били приоритет и норма. Но от Реформаторския блок очакванията са не просто за излъчване на проевропейски и проатлантически кандидат, но кандидат, който да има потенциал да защити стратегическата ориентация на България и да я разгръща в една епоха на нарастващи глобални и регионални конфликти. Кандидатурите, които в известна степен биха отговаряли на тези изисквания – на бившия шеф на разузнаването Димо Гяуров и на генерал Събев – бяха елиминирани на ранен етап в селекцията и днес имаме избор от трима потенциални кандидати – скулптора Минеков, енергетика Трайчо Трайков и бизнесмена Гроздан Караджов. Всеки един от тримата има своите безспорни качества на професионалист и интелигентен човек, но нито един от тях не притежава критичната маса от качества, необходими за президент. Когато ГЕРБ изведе Росен Плевнелиев до президентския стол, младият бизнесмен – успешен мениджър и обещаващ министър на регионалното развитие се сблъска с предизвикателства, които трябваше да решава чрез ударно наваксване на тези липси от политически знания и опит, които бяха напълно естествени за неговата дотогавашна биография. Олигархичните кръгове, които брутално изнудваха Плевнелиев в условията на тежка национална криза след 2013 г. и които платиха за сатанизирането му от жълтия печат разчитаха именно на неговата неопитност и на политическата самота, в която го изостави избралата го партия.

Ще бъда откровен – бих си купил скулптура на Минеков, бих прочел с удоволствие негова позиция в областта на културата, но не бих гласувал за него като кандидат за президент. И не защото не приемам политическите му възгледи – той е честен и принципен човек. А защото в позициите му ясно се очертава пълната липса на политическа компетентност и на какъвто и да е политически опит. Без политически опит е неприемливо да се кандидатираш за кмет, депутат, дори общински съветник, какво остава за президент! На България не е необходим президент, който да утвърждава на думи нейната европейска и атлантическа принадлежност. Необходим ни е президент, който упорито и компетентно да работи за утвърждаване на българския национален интерес в реалния политически процес на европейската интеграция – особено в днешните кризисни и разделни за Европа времена. Необходим ни е президент, който да ни постави на картата на НАТО не като нещастен опашкар, а като достойна държава със своя позиция и интерес. Наблюдавам последните външнополитически действия на премиера Борисов и си мисля колко е важно да имаш както амбиция, така и потенциал да защитиш интересите на страната си като отговорен фактор, а не просто като молител.

Кандидатът на националистическия сектор в българската политика – Кр. Каракачанов има достатъчно политически опит, но негов основен проблем през всичките години след 1990-та е бил да прескочи 4 процентовата бариера със своята партия ВМРО. Каракачанов носи и бремето на вътрешната нееднородност и противоречивост на националистическия спектър, където се обединиха руският националист В. Сидеров, евро-скептикът – но и скептик към Москва В. Симеонов, както и самият Каракачанов, който има доста противоречиви възгледи и биография по отношение на мястото на България по оста Брюксел – Москва. Можеш ли да бъдеш последователен български националист ако си готов на концесии с интересите и натиска на тази империя, която носи пълната отговорност за унищожението на българската държава в средата на 20 век?

Така стигаме до ПП ГЕРБ с нейната откровено арогантна позиция в президентската кампания – „Ще издигнем кандидат когато пожелаем и когото Бойко пожелае и вие няма какво друго да правите освен да го изберете…” Ние разбира се сме информирани, че в ГЕРБ има само един човек, който взема решенията плюс един организационен работник. Толкова. Но и най-добрият началник се задъхва когато трябва да играе човекът – оркестър, а Бойко си е харесал точно тази роля – и непрекъснато разширява оркестъра. Затова със сигурност ще избере кандидат за президент, когото може лесно и категорично да командва от другата страна на Дондуков, а това е по-лош вариант и от Радев, и от Минеков. Защото една съвременна държава се нуждае от институционални баланси и координация, изискващи автономност и ясно дефинирана отговорност на политическите решения. Така се избягват както разнобоят – от типа на позицията на премиер, президент и министър на отбраната по въпроса за „черноморската флотилия”, така и не балансирани – често интуитивни решения във външната политика, продиктувани от страх, партийни съображения и лични сметки.

За съжаление вече е късно да проведем една смислена и центрирана около актуалния дневен ред на българската външна политика и национална сигурност кандидат-президентска кампания. В оставащите два месеца ще очакваме да се приключи списъка с кандидатите и ще се опитаме да се запознаем с тях – повече или по-малко успешно. Кризата на българския президентски избор е част от кризата на политическата ни система, която изгуби своя представителен характер и отразява много тесни – и, страхувам се – напълно нелегитимни интереси на шепа олигарси и лобисти, които продължават да третират България като беззащитна платформа на своите заговори и противоборства.

 

 

 

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

ТУЗЛА – БОСНА

 

 

 Днес, 11 юли се навършват 21 години от геноцида в Сребреница – Босна. Паравоенните формирования на ген. Радко Младич избиха 8000 души от цивилното мъжко население на предимно населения с мюсюлмани град  в края на гражданската война между сърби, мюсюлмани и хървати. Градът бе защитена зона на ООН, но холандските военни части предадоха контрола върху Сребреница на Младич, което направи възможна последвалата касапница. Три месеца по-късно посетих Босна като участник в международна конференция в град Тузла. Пътеписът, който публикувам тук е написан веднага след това пътуване… 

По-малко от 600 километра делят София от североизточния босненски град Тузла, но логиката на географията не съвпада с логиката на войната. След поредица от полети София-Виена-Загреб-Сплит сядаме в автобуса, който бавно и предпазливо поема по 16-часовия маршрут към Тузла. Босна ни посрещна с ласкаво есенно слънце и с кървящите рани на една жестока и безсмислена, почти четиригодишна война. Край пътя се редуват селца с гъсто нашарени от куршуми и шрапнели стени, сред които животът бавно се завръща. Тук, в Югозападна Босна, сраженията са вече минало. Засега. Доскорошните врагове – хървати и мюсюлмани – са примирени в т.нар. „босненско – хърватска” федерация, която е ключовият елемент в стратегията на Запада и особено на Америка за разрешаване на босненския конфликт. Не е необходимо да си ходил в Босна, за да знаеш, че в тази федерация хърватите се държат като „големия брат” и нерядко се опитват да я използват за целите на своята дългосрочна националистическа стратегия. Но предизвикателствата на сръбската агресия срещу Босна са толкова големи, че засега хървати и мюсюлмани нямат избор извън нелекото си единство.

Единство, което също кърви. Влизаме в Мостар. В града – архитектурен символ на Босна. Мостът на Неретва (сринат в реката от сръбски и хърватски обстрел), сградите в старата част дават основание на изкуствоведите да говорят за специфична  босненска архитектура. Днес спецификата е по-различна. Пътят минава през мюсюлманската част на града. Първият символ, който изниква в съзнанието ми, е Сталинград. Разрушенията са наистина ужасяващи за човек, непривикнал с всекидневието на войната. Най-разтърсващото е, че тези сгради не са срутени напълно. Гъсто надупчените им стени, част от покривите им, дори елементи на доскорошната мебелировка са запазени, за да приютяват  по един ужасно мизерен начин жителите на града. Това е град без стъкла (Босна е страна без стъкла), с найлонови и картонени прозорци. Градинките и свободните парчета земя са гъсто покрити с пресни гробове. Този град е не само разрушен. Този град е гето. На другия бряг на реката живее свободно неразрушената хърватска част на Мостар. Там се ходи само с „виза” – специален пропуск, който единици жители на мюсюлманския град могат да получат за един ден.

Продължаваме на север по криволичещия път на брега на Неретва. Където е запазен, този път е учудващо добър. В сравнение с него българските пътища изглеждат непоправимо разстреляни от ориенталското административно дебелоочие на поредица „реформистки” правителства. Тук е тясната територия, контролирана от босненското правителство в централната част на страната. Почти всички мостове (немалко на брой) са срутени или повредени. Заменят ги дълги криволичещи отсечки черен път или набързо сглобени понтони. Навсякъде се строи и се възстановяват разрушените участъци. Въпреки войната. Въпреки че утре пак може някой да дойде и да руши.

Колоната от автобуси се охранява пътно от ЮНПРОФОР. Войниците от Обединените нации масирано присъстват навсякъде. Те имат представители и на повечето контролно-пропусквателни пунктове, които стават все по-чести по пътя на северозапад от Сараево. Тук се редуват спретнати хърватски градчета с градове и села призраци. Малки петна на спокоен градски живот, граничещи с все още димящи кръгове на ада. Сръбските четници на Караджич са контролирали тези места само до преди месец или допреди седмица. Но пораженията на войната тук са отдавнашни. Етническото прочистване тук се демонстрира в ужасяващата реалност на целенасоченото разрушение – стотици, хиляди къщи. Каменни – не горят лесно. Затова „мечтателите” за велика Сърбия разработили следната технология – връзка гранати или по-голяма мина вдига във въздуха къщата на този, който не бива никога да се завърне у дома си. Покривът и покъщнината политат, а на земята остават опушените стени и слепите прозорци на един дом. На хиляди домове, строени с усилие и обич.

Непосредствената реалност на войната се усеща във все по-честите оградени с бодлива тел и жълта лента места край пътя с надпис „минно поле”. Ако случайно някой е оцелял, ако случайно някой е преболял и решил да се завърне – нека сред разрухата го посрещнат мини. Минните полета – символ и илюзорна гаранция за успеха на етническото прочистване. Мините и къщите призраци – новите „жители” на „етнически чистите” райони…

Постепенно притъмнява. Над пътя пада лека мъгла. Става малко страшно. Духовете на неизвестността нахлуват в автобуса и се смълчаваме. Засилват се внушенията на призрачния пейзаж около нас. Внезапно влизаме в голям град – светлини, прави улици, тиха и спокойна вечер. „Тузла”, отдъхваме си най-после. Не, не е Тузла. Това е Живеница – име, което също скара сме виждали във вестниците. Тузла е след половин час път. За първи път от три години пътят до Тузла е изцяло открит. Преди да влезем в Тузла, ние вече знаем твърде много за Босна.

  ІІ

В Тузла сме се събрали над 600 души от цяла Европа и Северна Америка. Тук ще се проведе четвъртото общо събрание (асамблея) на Хелзинкската гражданска асамблея. Това е общоевропейско гражданско движение, обединяващо стотици неправителствени организации с цел постепенното създаване на това, което се нарича „европейско гражданско общество”. Каква утопична идея, нали? И все пак без Европа на гражданина обединена Европа е невъзможна. Тя ще бъде задушена от грубия институционален и икономически егоизъм на мощни интереси, за които Европа е средство, а не цел.

Ние сме в Босна, за да покажем, че това, което става тук, е общоевропейски проблем. Ние сме в Тузла, защото през всичките тези ужасни месеци и години на войната този град успя да се съхрани като европейското лице на Босна. Тук около половината жители са бошнаци – мюсюлмани, около една пета се определят като югославяни а останалите са сърби и хървати. Всички тези хора отказват да се подчинят на братоубийственото безумие и вече четири години отстояват правото си да живеят заедно като културно и религиозно многообразна, но граждански единна общност. Години наред обкръжен от четническите формирования на Караджич, градът мъжествено оцелява като анклав на толерантността и цивилизоваността сред престъпленията на омразата. Тук смесените бракове са най-често срещани сред градовете на бивша Югославия. Ако си достатъчно безсрамен, можеш да вдигнеш ръка срещу съседа си, но как ще посегнеш на десницата си?…

Тази уникална общност от 120 хиляди души се управлява от кмета на града Селим Бешлагич. Както си личи и от името – бошнак мюсюлманин. Миналата година мина срутила покрива на православната църква в града. Попът още през 1992г. избягал при „своите”. Осиротялото паство останало. Хората се събират, бият камбаната, но свещеник няма. На всичкото отгоре от „своите” долетяла и разрушителната мина. Тогава кметът мюсюлманин отишъл при представителя на комисията на Европейския съюз в Тузла и попитал: „Не можем ли да направим нещо и да поправим църквата? Тя е културен паметник в нашия град…” Поправили я за три дни. Това е Тузла, това е смисълът на Тузла в Босна днес.

… Театърът не е спирал да дава представления. От Сараево, когато може, идва филхармонията…

… От Тузла е сърбинът Богич Богичевич. Сега той живее в Сараево. Той е последният представител на Босна в последното председателство на бивша Югославия. Предлага ли му да остане в Белград. Упорито го канят стари приятели в Загреб. Богичевич живее в Сараево. „Аз съм от Босна – казва той. – Мога да отида навсякъде, но тук е домът ми”. Богич Богичевич не иска да живее в етнически „чиста” и разделена Босна. Той обича своята Босна – където хората живеят заедно, където всеки разговаря с Бог по свой начин. Затова за мнозина в Сараево той е чужд, а в Белград е „предател”. Да, „предател”, един човек, който е понесъл цялата агония на Сараево, за да остане верен на себе си…

… От Тузла е мюсюлманинът Расим Мусич. Работил през голямата част от живота си като строител в Сърбия. Днес няма кой да му плати пенсия за това. „Добре, че съм жив”, примирява се той със своите 15 германски марки месечно от общината. Тук бутилка олио струва две марки… Картофите – марка… Заплатите на тези, които имат работа, са около 27 марки… Безплатно се раздават по 5 килограма брашно, по 3000 грама захар и олио, мед и прах за пране… В Тузла снабдяването е добро. Друго е в Сараево…

Съпругата на бай Расим е сръбкиня. Единият му син е със сръбски паспорт, другият – с паспорт на Република Босна. „Кой знае какво има още да видим – замислено казва старецът. – Моята е свършила, но нека поне те си помагат един на друг, за да оцелеят…”

В обкръжения град на смъртта виси над главата на всеки. Никой не знае дали и кога от близките хълмове няма да долети мина или снаряд… На 25 май тази година младите хора се събират на малкото площадче „Капия” за Деня на младостта. Години наред това е казионното празненство на Титовия рожден ден. Но ето че казионният повод си е отишъл, а празникът останал. В девет без пет вечерта площадчето и едноименното кафе са претъпкани с младежи. Тогава от хълма Озрен долита касетъчен снаряд. Пада точно на малкото площадче – артилеристът е майстор в премерването…  На място умират 67 души. В болницата – още пет. Осакатени – над 100 души. Гледах снимките на този площад. Трудно ги изгледах…

„Сърбите ли го направиха?” – питам младото момиче в читалището. „Не, четниците, фашистите на Караджич! Отговорът е толкова спонтанно искрен, че се засрамвам. Колко пъти съм коментирал, писал съм статии за Босна и без да ми мигне окото, съм говорил за „сърбите”, „хърватите”, „мюсюлманите”… Може ли подобно нещо да го направят „сърбите”? Ами че на това момиче приятелят й е сърбин…

… Убитите на площад „Капия” са със средна възраст 21-22 години. Мюсюлмани – 57, християни – 14. Всички са заедно погребани на малък хълм в сърцето на Тузла…

… А сърбите… С нас сред тези 600 гости има 30 сърби и черногорци. За да изминат 220 километра от Белград до Тузла, тези хора минаха през Будапеща, Загреб, Сплит… Хърватската полиция на границите ги унижаваше с максимално усърдие. На връщане от Босна в Хърватско ги арестуваха… За шпионаж?! В Сърбия тези хора са преследвани за това, че са демократи. В Хърватско – за това, че са сърби. Те имаха невероятната доблест да изминат този път с нас, за да представляват своята родина. За да умият лицето на същата тази Сърбия, която в световните новини най-често се представлява от режима на Милошевич, от фашизоидните фигури на Караджич, Младич, Аркан… Сърбите… Боже мой, колко е несправедливо да оценяваш един човек по етикетите, които му е лепнала съдбата!

 ІІІ

Мръсна е тази война. Сред измамното спокойствие на делника просвирва снаряд и някой си отива… Жестока и безсмислена лотария на смъртта, от която няма спасение. И все пак сляпата лотария ти дава шанс да оцелееш с късмет. Този шанс не е бил даден на мъжете от Сребреница – последния анклав, защитена зона от ООН, който падна през юли в ръцете на сръбски четници.

Защитените зони на ООН в продължение на години служиха за убежище на десетки хиляди бежанци – жертви на етническото прочистване. Тези градски анклави при цялата мизерия и непрекъсната заплаха от обстрел бяха като оазиси сред безогледния валяк на войната. Тези анклави бяха и своебразна морална гаранция за причастността на международната общност към трагедията на Босна. Казвам бяха, защото след предаването на Сребреница вече не са… Поне така смята Тадеуш Мазовецки, бивш полски премиер министър и специален пратеник на комисариата по бежанците към ООН в Босна. След падането на Сребреница той подаде оставка. Както сам заяви в Тузла – за да не гледа повече хората на Босна в очите като представител на „международната общност”.

… Хората на четническия главатар Ратко Младич влезли в Сребреница в униформи на ЮНПРОФОР            . (Някои наричат Младич „генерал”, мисля, че офицерската чест и достойнство страдат много от това.) Дали са изненадали войниците на ООН, или са се „споразумели” с тях – не може категорично да се каже. Така в разоръжения мирен град тръгнали героите на етническото прочистване. Затворили отделно мъжете над 17 години, отделно жените, децата и старците. След няколко дни напъдили последните – да вървят където им видят очите. От мъжете – и до днес ни вест, ни кост…

Жените и децата на Сребреница днес живеят в бежанските лагери край Тузла. Общо 68 хиляди души са подслонили глави в две училища, палатки и малко селище, построено от шведска фондация на края на градчето Живеница край Тузла…

… Училищните стаи, плътно запълнени с нарове на два етажа. Не по-малко от 20-30, а често и повече хора обитават тези бежански подслони. Всичко е удивително чисто сред разтърсващата нищета на този изгнанически поминък. Повечето са жени – самотни или с децата си. Немощни старци доживяват дните си в горчивината на изгнанието. Децата ходят на училище, но за възрастните работа няма. Останали без мъжете си, тези патриархални жени са напълно безпомощни. Вече месеци наред те вцепенено преживяват своя ужас. Зад тях е съсипаният им живот, пред тях все още няма нищо…

„… Самичка ли си, бабо?”

„Самичка съм, сине. Четниците ми убиха и тримата синове, моят човек умря от мъка. Защо ли живея и аз…”

„… Колко дечица имаш?”

„Четири…”

„Къде е мъжът ти?”

„Убиха го четниците заедно с другите в Сребреница…”

„Сигурна ли сия може пък да е жив, само да са го арестували?”

„Не е, не е – намесва се жената до нас. – Тя го видя, че е заклан, като ни извеждаха… Припадна върху него, горката…”

Тези жени говорят много тихо и спокойно. Ужасът в тях се е превърнал във всекидневие. Непосилната мъка е укротена в примирение. В такъв момент обръщаш поглед към самия себе си. Ти, наблюдателят, си също немислимо спокоен. Твоят дълбок, фундаментален егоизъм автоматично се е включил и те е направил подличко твърд и безстрастен. Защото за да състрадаваш в степен, отговаряща на самото страдание, са необходими гигантски духовни и психически сили… Нещо вътре в теб знае, че не ги притежаваш.

В лагера Живеница ни посреща орляк деца. Тук само преди седмица мина, долетяла от съседния хълм, уби шест деца и две млади жени. „Ела, чичо, ела, ще ти покажа”, с детско въодушевление 6-7-годишен малчуган почти ни тегли към мястото на трагедията. Неговият свят не съществува извън тази мръсна война. Тя осмисля ежедневието му, и, разбира се, игрите му… по-големите деца, 12-13-годишните, живеят като в полусън. Системният страх е смазал душите им, погубил е ориентацията им в посоките на света. Не мога да си представя ежедневното изпитание да бъда един от учителите им. Какво ще им кажа, в какво ще ги възпитавам? Как бих ги учил на добро, на справедливост?… Срещу вратата на класната стая са некролозите на шестте деца,, с които довчера са били заедно:

Амра Сеферович – родена през 1993г.

Амел Ибрахимович – роден през 1985г.

Амира Салкич – родена през 1985г.

Садифа Нушич – родена през 1988г.

Мирсад Гойчич – роден през 1987г.

Амира Делич – родена през 1987г.

… В печата се появиха съобщения, че отряди на босненската правителствена армия са разстрелвали без съд и присъда четнически войски в току-що превзетия град Сански мост. Ако е вярно – това е престъпление. Само че аз не мога да ги осъдя, не мога… Бих имал право да ги съдя само ако, не дай Боже, съм преживял това, което те са преживели, и въпреки всичко съм се въздържал от отмъщение…

В лагера Живеница ние, около 20 души от различни страни, сме поредните представители на Европа и света, дошли да се уверят, че тук действителността е по-страшна от новините по телевизията. За хората срещу нас нашето присъствие, сълзите на жените с нас са още една плаха надежда. Все по-плаха… „Босна днес е като една голяма зоологическа градина, с горчивина ми казва шофьорът на автобуса, бошнак, изгубил двама братя във войната.- От цял свят идват посетители, гледат, питат, носят храна… и си отиват…” няма ли да свърши най-после всичко това, питам го. „За мене е свършило”, казва и замълчава…

… Целият лагер в Живеница се е събрал около автобуса, за да ни изпрати. Събираме сили да се разделим с тези хора, преди да потеглим към нашия, другия свят, света, където Босна е в новините по телевизията. „Довиждане, лошото вече мина, желая ви щастие”, чувам се да казвам на младия учител до мен. „Дано”, кима ми той. „Мъртвите са си мъртви, ние трябва да живеем!”                                                                                       

ІV

В покрайнините на Тузла бавно пълзи хуманитарен конвой на ЮНПРОФОР. Чували с брашно и захар с надписи „Международна работническа помощ – Профсъюз на миньорите във Великобритания”… През 1982г. английските миньори стачкуваха срещу консервативното правителство. Кабинетът на Маргарет Тачър изкусно задуши стачката – внесе огромни количества въглища от Полша. От Полша, управлявана от Обединената „работническа” партия на Ярузелски. Тогава миньорите в солните рудници край Тузла събират пари и помощи за английските си колеги. Жестът на солидарност не е забравен – днес огромна част от помощите за Тузла идват именно от „Международна работническа помощ”. Международна работническа солидарност – без кавички …

… През тези кратки три дни, дните на асамблеята в Тузла, сме заедно с най-известните личности на Европа. Тук е драматургът Сюзан Зонтаг. В дните на най-дълбоко отчаяние за Сараево тя постави в обсадения град „В очакване на Годо” от Бекет. Докосване на два много различни типа абсурд. На сцената – нихилизмът на повалената от потребителския материализъм духовност на Запада… В залата – оцелялата човещина на жертвите, съхранили живота на своя град под адските дула на смъртоносната националистическа истерия…

В Тузла е Иван Чичак – най-известният правозащитник в Хърватия. В миналото лежал в затвора, обвинен в национализъм заедно със сегашния президент на Хърватия Франьо Туджман. Днес пътищата им се разделили. „Хърватия не може да бъде свободна страна, ако част от нейните граждани са подложени на насилие…”, казва Чичак. За него изтласкването на сръбското население от Краина е продукт на недостойна сделка между Милошевич и Туджман. „Още предния ден преди атаката на хърватската армия срещу Книн сърбите бяха напуснали своите домове, очевидно предупредени или насилени от някого – твърди Чичак.- за тези от тях, които не желаеха или не бързаха да тръгнат в изгнание, се погрижи държавното хърватско радио. Още в пет часа сутринта в деня на атаката започнаха да пускат само усташки маршове и песни… От това по-ясно внушение едва ли може да има.” Чичак отстоява правото на сърбите от Краина да се завърнат. „С изтласкването им от Краина в бивша Югославия възниква един изключително опасен прецедент – счита той. – Прецедентът на създаване на една вече етнически чиста държава – Хърватия – чрез успешно етническо прочистване.” Тази позиция може да му донесе само трънен венец в собствената му страна…

Сред нас е Пиер Аснер – един от най-интересните политически мислители на съвременна Франция. „Вече няма Източна и Западна Европа – казва Аснер. – Проблемите на целия континент са общи, но проявите им в различните области са различни. Ние на Запад не успяхме да предложим ефективна, действена алтернатива на посткомунистическия Изток. Нашата демокрация е все по-протоколна и формализирана. Нарастващата приватизация на индивидуалното съществуване, съчетана с все по-масираната медийна агресия, постепенно, но неизбежно унищожават демократичното ни бъдеще. Така на Изток идеологиите на радикалния национализъм и нетолерантността запълниха един огромен и многозначителен вакуум…”

По-прагматичен и конкретен е Мишел Рокар – бившият социалистически премиер министър на Франция, днес – евродепутат. Той говори за възстановяването на Босна и Балканите като цяло след войната. „Не разчитайте на автоматично действаща програма тип план „Маршал”, казва той. „Огромни и политически артикулирани интереси ще въздействат върху проектите за възстановяване. Затова всяка засегната от конфликта страна трябва добре да представи и отстоява своите конкретни интереси, точно институционално адресирани и публично защитени…”

… Залата за пресконференции е претъпкана. Пред нас е посланикът на САЩ в Загреб Питър Гелбрайт. Той трябва да отговори на лавината от въпроси за последния американски план за умиротворяване на Босна. Кой и как трябва да бъде умиротворен в Босна? Ненужно е да се умиротворяват мирните жители на Тузла и Сараево. „Винаги сме живели заедно, дори не сме знаели кой какъв е, споделя на срещата Рахима Сулич, активистка на женската организация на Босна и Херцеговина.- Това нещастие не дойде от нас, от обикновените хора. Наложиха ни го…” Може би наистина са им го наложили. Но днес радикалните привърженици на тази тристранна непримиримост са много повече, отколкото в началото. Срещу безчовечността на великосръбския и великохърватския национализъм покълват минаретата на ислямската непримиримост и радикализъм – за първи път в историята на Босна… Огромни финансови инжекции и готови на всичко муджахидини от Изток се грижат Босна да се превърне в преден пост на фанатичния ислям. Непримиримост срещу непримиримост… Фундаментализъм срещу фундаментализъм…

Мирът може да дойде, ако бъдат изолирани радикалните националистически лидери на трите воюващи страни. Колкото и да е парадоксална политическата логика обаче, именно те държат властта и ще преговарят за мир. Хората и политическите формации в Сараево, Белград и Загреб, които подкрепят демократичното решение за една единна Босна, Босна на равноправни граждани и свобода на културния плурализъм, са в изолация. На сцената са тези, които никога не биха имали власт, ако не беше войната, ако не бяха шовинистичните страсти, ако не беше мъката на Босна и на цяла бивша Югославия. Те са заставени да преговарят, но ще го направят ли по вътрешно убеждение? Десет дни преди да започнат преговорите в Дейтън, Охайо, държавното радио в Сараево излъчи следния коментар: „Има едно върло важно питанье (има един много важен въпрос): коя от страните ще бъде виновна за провала на преговорите в Америка?”

Американският план за Босна се състои от множество противоречиви клаузи и посланик Гелбрайт трудно може да скрие това. Как например може да се съвмести териториалното обособяване на република Сръбска и на мюсюлманско-хърватската федерация с държавното единство на Босна и Херцеговина? Мислимо ли е двете страни да поддържат „специални отношения” с „майката родина” Сърбия или Хърватия и същевременно да се съхрани стабилността на Босна и Херцеговина като обединена независима държава? Как е възможно въобще териториалното обособяване         когато в прана на Вашингтон изрично се подчертава правото на бежанците да се завърнат по домовете си, изрично се делегитимират резултатите на етническото прочистване? Посланик Гелбрайт е категоричен – Международният съд в Хага трябва не просто да осъди военнопрестъпниците. Чрез присъдите си той трябва да възстанови законните права на босненските граждани – жертви на етническото прочистване.

Балансиращ по острието на националистическата непримиримост, американският план е наистина единствената надежда за мир в разрушена и обезкръвена Босна. Ако той се провали, единственото, което може да се очаква, са нови рецидиви на етническо прочистване, ново продължение на безсмислената война в услуга на  текущо най-силния от конфликтните национализми.

V

„… в Босна и Херцеговина има хора, готови в пристъп на несъзнателна омраза, по разни поводи и по разни предлози да убиват и да бъдат убивани много повече, отколкото в други, по население и пространство далеч по-големи… земи… Защото в тази изостанала и убога земя, в която заедно живеят четири различни вери, би трябвало да има четири пъти повече любов…”

Напускаме земята на Иво Андрич, където днес омразата отново тържествува над любовта… Мъртви села, рухнали църкви и минарета, страдание и мизерия… Дали ще се завърне тук любовта?… Няма да е лесно, няма да е скоро. Дано по-скоро първо се завърне разумът! И протегнатите ръце да изплуват над отвратителното пиянство на омразата…

… Слънцето залязва във водите на Лужкото езеро. Босна остава зад нас, изтерзана земя, в която днес плахо блещука надеждата.

 

Тузла-София                                                                                                    октомври 1995

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Как измамиха британците?

Deutsche Welle: „Джонсън, Фараж и с-ие втълпиха на британците, че след Брексит всичко ще тръгне по мед и масло. Те ги излъгаха с измислени факти, фалшиви цифри и сравнения с нацистка Германия. Манипулация от класа!“

„Това бе шедьовър на политическата манипулация. Което всъщност е трагично. Защото Борис Джонсън и неговите помощници от партията ЮКИП обещаха на британските граждани нещо, което не могат да им дадат. И което всъщност дори не искат да им осигурят, защото съдбата на икономически слабите, лошо образованите и социално маргинализираните хора изобщо не ги интересува. Избирателите бяха средство за утоляване на жаждата за власт на демагозите.“  Барбара Везел

Това е вярно, но далеч не само за Брексит. От времето на Едуард Бърнейз (създател и майстор на ПР и масовата манипулация в началото на 20 век) набъбва дилемата как е възможно да съществува системата на демократично управление в условия, в които корпоративни и политически обединения разполагат с концентрирани възможности за масово въздействие върху политическия избор на милиони хора чрез опосредствани инструменти на влияние.

Просвещенската визия за представителната демокрация е изградена върху процес, при който група от хора, живеещи върху обозрима територия – град, село, окръг – избират свой представител, познаващ техните проблеми и възгледи, за да ги представлява в националния парламент. Това е механизмът на представителство в една предимно земеделска цивилизация. Индустриалната епоха създаде големи групи от хора, чиито интереси са екс-териториални – предприемачи, земеделци, наемни работници – и за да бъдат представлявани се появяват политическите партии. През 20 век партиите разчитат преди всичко на „класовото гласуване“ – една обществена класа (хора близки по поминък, култура, образование и имуществен статут) гласува преимуществено за такива партии, чиито програми отговарят на общите им интереси. Връзката интерес – политика се обезпечава от здравия разум, от емоционална принадлежност (нашите срещу „онези“), както и от системна организаторска работа на партиите „на терен“. Когато през 50-те – 60-те години преобладаващата част от западните общества напуска пролетарския си статут и се превръща в средна класа, класовите партии и класовото гласуване отстъпва място на „народните партии“ и на „инструменталното“ – ситуационно гласуване. Размиването на класовите деления се компенсира от състезанието на организираните корпоративни групи – икономически, етно-религиозни, суб-културни и ново-организирани социални движения. Това е епохата на изчистената полиархия – състезание на организираните групи в обществото.

През целия този процес – от земеделския избирателен окръг до полиархичното състезание на корпоративни групи – нараства ролята на технологиите за манипулация, които изискват все по-големи финансови и организационни ресурси (властови или корпоративни) за да бъдат приложени от една група върху обществото. Политиката все повече се продава като Кока кола – с по един-два скрити кадъра във филмовата прожекция, които те карат да „ожаднееш“ – било за „свободен пазар“, било за „глобализация“, било за „национална независимост“ и Брексит, за социализъм, за равенство, за неравенство и т.н. Масата от хората са все по-зомбирани – защото е по-лесно да гледаш телевизия и ФБ, отколкото да четеш и да мислиш – и все по-ирационално афективни в правенето на най-важните публични избори в живота си. Това излизане на демократичния избор все по „на плитко“ става необратимо с глобализацията и необозримия потенциал за арогантна манипулация от страна на глобалните елити и на „великите сили“. Политическата легитимация чрез граждански вот става все по-пряко производна на парите, които си могъл да инвестираш в нея. Времето на големите идеологии от 20 век отмина и сега масираната манипулация се прави „на парче“ – масата е лъгана по конкретни поводи, с конкретни цели и без капчица срам тогава, когато едни и същи олигархични групи плащат вчера и днес за кампании с противоположни цели – те просто наемат две различни ПР агенции. Това е епохата, в която неолиберализмът продаде на глобалния свят визията, че общественият интерес е пряко производен на сумата от частни интереси, действащи в различни посоки. Резултативната величина е „обществения интерес“. Тази изключителна по своята арогантност теза бе приета от повечето mainstream политически движения, обединили се около неолиберализма между 1980-2008 г. Въпреки, че влиза в пряко несъответствие с основната дефиниция на представителната демокрация от епохата на Просвещението – за да има общество и демокрация, хората трябва доброволно да се откажат от част от своята свобода за да се споразумеят за граници помежду си – съгласието по тези граници е обществения интерес на хората, превърнали се в граждани.

Епохата на масовата манипулация роди политическа конкуренция между два типа „политически оферти“ – откровено елитистки, изразяващи логиката на статуквото и популистки. Когато олигархичните елити не могат да убедят с каквато и да е манипулативна кампания гражданите да подкрепят статуквото, или когато искат да променят статуквото в ущърб на обществения интерес, олигарсите плащат на харизматични популисти, които обещават на нахъсаните тълпи, че ще накажат „виновниците“ за статуквото и ще направят нещо много просто и много хубаво. Примитивизмът на популизма отразява примитивизма на инструментализираната манипулация, чрез която се управляват целенасочено изгубилите разума си народни маси. Така стават постижими Брексит, социализмът, нео-консерватизмът, национализмът, космополитизмът, ксенофобията, мултикултурализмът – всяко нещо тогава, когато потрябва. Възраждането на демокрацията може да се осъществи преди всичко чрез демаскиране на манипулацията. Но за добро или лошо – поумняването е индивидуален процес. И едва след него става възможно обединението на поумнелите срещу олигарсите, мошениците и манипулаторите. Не съм краен песимист, но и реализмът изисква време, понякога -много време…

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

България, НАТО, Черно море

Отказът на българското правителство да се присъедини към създаването на т.нар. „общ черноморски флот на НАТО”, макар и формулиран по проблемен начин, трябва да се разглежда в реалния контекст на предизвикателствата пред сигурността в Черно море и възможностите на Североатлантическия съюз да отговори на тези предизвикателства.

Обединението на ВМС на Румъния, България, Украйна и Турция няма да създаде „флот на НАТО”, а по същество ще бъде политическо присъединяване на първите три страни към ВМС на Турция. България тепърва смята да закупи два кораба, състоянието на ВМС на Румъния и Украйна не е драматично по-добро от това на България.

Турция в продължение на 90-те години и първото десетилетие на настоящия век имаше функционална хегемония върху ВМС в Черно море. Окупацията на Крим от Русия и модернизацията на руския черноморски флот обърна съотношението на силите и сега Русия има стратегическата инициатива. Русия и Турция са в конфликт – по повод на Сирия. Този конфликт е извън мисията и задачите на НАТО.

Ако НАТО трябва да изгради истински противовес на руската хегемония в Черно море, това може да стане само чрез сериозно присъствие на ВМС на големите партньори в Алианса и преди всичко – на САЩ. Това присъствие е възможно по два начина. Първо, чрез непрекъсната ротация на военноморски съдове за срок от три седмици – колкото е ограничението на Конвенцията от Монтрьо за Черно море (подписана през 1936 г.) Втората възможност е ревизия на Монтрьо и допуск на силите на НАТО в Черно море по модела на Средиземно и Балтийско море. Тази ревизия е в ръцете на Турция – Анкара държи категорично вето върху ревизията на Монтрьо в новите условия и по този начин пази своята хегемония върху черноморския басейн – хегемония, която понастоящем успешно се оспорва от Москва.

Без ревизия на Монтрьо присъствието на НАТО в Черно море си остава скъпа операция, която може да се осъществява само чрез непрекъсната ротация на военноморски съдове на страните членки на Алианса. На този фон предложението на румънската страна за „общ черноморски флот” придобива изключително пропаганден характер. И сега функционират програмите за сътрудничество между ВМС на черноморските страни Black Sea Force и Black Sea Harmony. И двете са създадени по инициатива на Турция и по изрично настояване на Турция в тях участват всички черноморски страни – включително Русия. Да, Русия – по изрично настояване на Турция. Black Sea Harmony беше създадена от Турция в отговор на предложението анти-терористичната операция на НАТО в Средиземно море Active Endeavor да се разпространи и върху Черно море. Анкара категорично отказа.

Сега, когато между Москва и Анкара припламнаха опасни искри по повод на амбициите им в Сирия и региона на Близкия изток, Турция се сети за „чисто НАТО-вски формат” на „черноморски сили” заедно с Румъния, България и Украйна. Това е нов формат на стара амбиция – турска ВМС хегемония в Черно море. Не мога да се сетя какво би спечелила Румъния от подобен формат, но България няма да спечели нищо. Като страна членка на НАТО България би спечелила от нормален достъп на Алианса до акваторията на Черно море – нещо, което Турция блокира с аргументите на конвенцията от Монтрьо. България е суверенна държава и нашата сигурност е функция на българския национален интерес, а не на амбициите за турска черноморска хегемония.

При мои срещи с колеги-анализатори от Турция непрекъснато се поставя въпроса за това защо в България има военни бази за съвместно използване със САЩ. Турция сериозно разглежда себе си като страна, която има легитимното право да упражнява хегемония върху нашия регион – военноморска, военна, културна, политическа… Какво съвпадение – Русия има същото самочувствие – само че на квадрат. Затова българската национална сигурност е пряка функция от ефективното сътрудничество на нашата държава с партньорите от НАТО.

България трябва категорично да дава своя принос в общата отбрана на НАТО – особено в региона, към който принадлежим. Форматът за това сътрудничество, който подхожда на българския национален интерес е многостранното партньорство с всички страни-членки на Алианса, което е резултат от приетите с консенсус политики по сигурността. Пропагандни фойерверки, прикриващи амбициите на хегемонистичен национализъм, ползващи легитимацията на НАТО не са част от това партньорство.

Но реакциите на българското правителство от вчера по повод на новия „черноморски флот” бяха неадекватни, емоционални и уязвими. „Не искам война” не е аргумент когато трезво оценяваш предизвикателствата пред собствената си сигурност. Никой нормален човек не иска война (има обаче много не-нормални), поради което оценката за риска от война и адекватните мерки за минимизиране на този риск са в основата на всяко успешно управление на сигурността.

 

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Преди Корнелия и след това

Ако резултатите от конгреса на БСП са били изненадващи за някои странични наблюдатели, значи те са се оказали прекалено странични. Избирането на Корнелия Нинова за председател на партията е толкова логично, колкото и избора на Михаил Миков на предходния конгрес. Станишев избра Миков, преследвайки две цели. Първата – стандартна цел на всеки заминаващ си началник – бе да подчертае своето собствено превъзходство като лидер на партията в сравнението със своя заместник. Второ, Станишев напусна върха на Позитано 20 след катастрофално дори и по мащабите на БСП поражение на управлението „Орешарски плюс Кой“, резултатите от което трябваше да бъдат грижливо замазани. Миков се справи с тази задача изтегляйки БСП във възможно най-крайния ляв ъгъл – отприщвайки носталгичната критика към олигархичната политика на предходните ръководства и към „дясното управление“ на ГЕРБ § С-ие. Това маргинализира партията и я превърна в безпомощен наблюдател на политическия процес от последните две години. Изтеглянето в посока на по-категорична русофилска – про-Кремълска позиция на партийната политика допълнително изолира БСП от участие в националните политически решения по ключови международни проблеми. Идеологическата чистота на партийното олевяване бе пазена и чрез строго разграничаване между опозиционната роля на БСП и съглашателското участие във властта на Първановата АБВ. Така две години след поредния си сензационен провал във властта, БСП отново се оказа целомъдрено лява, чиста и невинна… Но и напълно безпомощна. Още година-две инерция и партията неизбежно щеше да падне под 10-те процента подкрепа на избори.

БСП може би щеше да бъде прежалена и оставена да си умре на спокойствие, ако нейните две основни роли – гарант за интересите на пост-комунистическата олигархия и адекватен инструмент на руската политика в България – можеха да бъдат поети от нейни ефективни наследници. За добро или лошо, оказа се, че наследниците са проблемни. Олигархичните мрежи се чувстват относително комфортно с управлението на ГЕРБ, което обаче страда от един основен „дефицит“ – очевидна про-европейска и про-атлантическа идентичност на провежданата политика за сметка на руските интереси в България. Българската олигархия е генетично свързана с Москва и устойчиво про-западната национална политика е принципна заплаха за нейния контрол върху страната – и държавата. Проблемът се усложнява допълнително от липсата на достатъчно надеждна и популярна про-руска партийна алтернатива в българската политика. В Гърция Русия поддържа една партия, но тя е на власт. В България руските партии са най-малко четири, но нито една от тях не върши добра работа. Да започнем от партията-майка – БСП, чиято слабост и уязвимост на позициите й между Европа и Русия я превръща – поне досега – в не достатъчно надежден агент на руската политика в България. „Атака“ също се оказа глупава инвестиция – вместо да мобилизира подкрепа в полза на Москва, Волен тръгна да се бие по улиците с магазинери и студенти- театрали. Най-добре замаскираният коз – Ахмед Доган – бе допълнително разконспириран от „настъпилия руска мина“ евроатлантически нео-османист Местан… Остава миниатюрната АБВ, която често плаши, че ще напусне властта ако руските интереси не бъдат адекватно защитени, но някак сърце не й дава да го направи. Време е за поредно реорганизиране на политическото крило на руския интерес в България – след като пропагандното крило на петата колона е активирано до максимум.

Корнелия Нинова е енергичен и интелигентен политик с потенциал да изгради една нова коалиция около БСП, която да обедини разпадналите се агенти на про-руска политика в България. Някой би попитал – защо все за „про-руска“ политика говорите – не става ли дума за една социалистическа партия? Не, не става, или по-точно – става дума, но в чисто формален план. Още от 1880-те години разделенията в българската политика се осъществяват не толкова по оста ляво-дясно, колкото по оста изток-запад. За съжаление, тази политическа идентичност на България като страна с две лица – източно и западно – се съхранява и до днес. През последните 100 години БСП е център на про-руската – в определен исторически период про-съветска политика – в България, а рухването на комунистическата система възроди политическите идеи и политика на про-европейската – про-западна българска идентичност. Освен про-руска, през последния четвърт век БСП е и съвсем формално социалистическа. На практика тя все още е партията на големите пари, взети с взлом след 1989 г, партията на българската олигархия. Това разбира се не пречи БСП да съдържа в себе си силна носталгична емоция към комунистическото минало и съхранени инстинкти на архаичен ляв радикализъм.

Изборът на Корнелия Нинова създава възможност за обединение на всички тези фигури на пост-комунистическата и про-източна политика в БСП и в България. На първо място – ще видим постепенното отмиране на маргиналната левичарска политика под ръководството на Миков. БСП ще се придвижи към центъра за да направи обоснована заявка за участие във властта – в какъвто и да е формат. Анти-европейската и анти-атлантическа реторика на нивото на официалното ръководство ще бъде приглушена. Зад Нинова стоят хора и позиции, за които дългосрочното оставане на партията в опозиция е категорично неприемливо. Новият председател ще се радва на подкрепата на ключови фигури от близкото минало на партията като Румен Овчаров, Георги Гергов … Георги Първанов. Но те не са ли в конфликт помежду си? Овчаров е представител на „държавата“ в „Лукоил“ – каквото и да означава това. Първанов е близък с шефа В. Златев. Какъв конфликт би устоял на такава близост? Както казва Остап Бендер – „Там където няма любов, да се говори за пари е неприлично“. А пари има, и ще има… Първата валенция на новия председател извън партията по всяка вероятност ще бъде към АБВ. Наближават президентските избори и от това, дали двете партии ще излязат с отделни или общ кандидат ще зависи до голяма степен успехът на „лявото обединение“.

Г-жа Нинова ще се опита да намери и нова формула на отношенията между БСП и ДПС. Въпреки отличното сътрудничество между ГЕРБ и ДПС в икономически проекти и в поддържане баланса на интересите в националните институции – особено на статуквото в правосъдието, Б. Борисов остава непреклонен относно възможността за открита коалиция между ГЕРБи ДПС. За Сарая това означава преизграждане на връзките с Позитано ако се мисли сериозно за открито връщане на ДПС на власт. Но няма да се учудя, ако преди нова коалиция БСП-ДПС станем свидетели на присъединяване на БСП към формулата на властта, в която ГЕРБ продължава да бъде разпределител на позиции. Нинова прие възможността за съвместно управление с ГЕРБ само ако БСП е първа политическа сила, но кой знае… Балансите на настоящото коалиционно управление са все по-сложни – след полу-разпада в Реформаторския блок идва и напрежението с Патриотичния фронт по повод на Изборния кодекс. Независимите – включително пост-Барекови депутати може в един момент да се окажат недостатъчна гаранция за функциониращо мнозинство. Новите избори сякаш чукат на вратата, а в следващия парламент е твърде малко вероятно БСП да бъде първа сила… И твърде вероятно да бъде част от формулата на управлението. Ако Борисов успее да осигури избора на президент с ясна про-европейска и про-атлантическа идентичност, в ролята си на балансьор и разпределител той ще получи маневрено пространство за заиграване вляво от центъра и в посока Москва. Ще отвърне ли БСП на подадената ръка? Мисля, че да, въпреки че това зависи от степента на реконструиране на този тип лява коалиция, чийто признат майстор е лидерът на АБВ Първанов. Ако БСП запази своите 12 на сто и прибави 3-4 процента на АБВ, 1-2 процента на Движение 21 век (Т. Дончева), политическата система отново може да се приближи до позиция на макар и условна двуполюсност. Б. Борисов би бил заинтересован да предотврати това – поне засега.

Успехът на Нинова като председател ще зависи много от това дали тя ще успее в поддържането на един основен баланс в политиката на БСП – баланс, който провали не един или двама досегашни лидери на партията: балансът между руските интереси и руския натиск, и европейската и атлантическа принадлежност на България. За съжаление, поддържането на този баланс не зависи само от нея, а преди всичко от текущия натиск на руския великодържавен интерес върху България и върху собствената й партия. Независимо от степента на близост между БСП и Москва – близост, която през последните десетилетия често е била проблемна и в криза, България е европейска страна – член на ЕС и НАТО и само анти-системни дразнители на политическия процес от типа на „Атака“могат да си позволят да неглижират този основополагащ факт на българската политическа идентичност. През последните две години БСП опасно се приближи до подобна анти-системност – позиция, която несъмнено ще бъде коригирана под ръководството на Нинова. Успешният баланс между европейска и про-руска политика зависи също и от способността – вече не само на БСП – да бъде поне отчасти контролирана алчността на олигархичните мрежи около и във властта. Провалът на „Южен поток“ бе предизвикан не само от руската арогантност и политическата безпомощност на коалицията БСП-ДПС, но също така и от факта, че групировката около Сарая и Кой играеше открито в руския отбор – срещу щедри рушвети, за чийто размер може да се съди по мащаба на срива КТБ.

Независимо от това колко успешно ще се справи К. Нинова с гореописаните предизвикателства, нейните най-трудни проблеми са и си остават вътре в самата БСП. През последния четвърт век партията не можа да разреши нито една от основните дилеми на своята идентичност. Опитът й да се преобразува от комунистическа в европейска социалистическа партия постигна известен успех на повърхността и на върха на партията.Той обаче бе осуетен в дълбочина от два непреодолими проблема. Първият – по-малкият от тях е свързан с липсата на реформистки – социалдемократически етос в нейното наследство. Усилията той да бъде придобит поне на върха на партията бяха частично успешни, но в крайна сметка провалени от втория – големия непреодолим проблем. БСП е партията майка на пост-комунистическата олигархия и бруталността на стопанската и политическа система на контрол на тази олигархия върху българската държава и общество предотвратиха всякаква възможност за еволюция на бившите комунисти към статута на нормална демократична партия. Всеки пореден провал на БСП във властта – при Луканов, при Виденов и при Станишев – бе породен от невъзможността на политическият елит на Позитано да взима адекватни решения извън преките интереси на олигархичната мафия за контрол върху страната. Тази мъртва хватка изтощи партията, отчужди значителна част от потенциалните й поддръжници и избиратели и я превърна в пряк агент – и същевременно в заложник на модела на криминално олигархично управление на България през последния четвърт век. Илюзия е да се мисли, че К. Нинова начело на БСП ще може дори и отчасти да се справи с този проблем. Въпросът е дали тя ще се окаже по-скоро представител на олигархичните кръгове в партията, или все пак ще бъде представител преди всичко на партията по отношение на тази незавидна структура на властта и богатството в България. Засега би било по-безопасно да останем на скептични позиции в отговора на този въпрос.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Ран и Ът – „злодеи на прехода“ или статисти в пост-комунистическа сценография?

Митологията с легендарните злодеи на прехода – Ричард Ран и Роналд Ът се оказа учудващо жилава във времето. Може би защото и левите, и десните имат полза от нея. Левите – за да обясняват как американците съсипаха България, а десните – за да припомнят, че са вземали акъл за икономическите реформи от „най-чистия извор“ – от двама провинциални либертарианци с романтичен възглед за „свободния пазар“. Истината е по-неприятна. На Луканов се падна приятното задължение да задвижи машината на елитарно-олигархичния преход от централизиран комунизъм към държавно регулиран капитализъм, в който бившите комсомолци и милиционери трябваше да станат новата буржоазна класа на България. Но освен премиер и фактически координатор на гореспоменатия процес, Луканов бе и високопоставен апаратчик на върха на комунистическата партия, която промени името си, но не и идентичността си. На тази партия много повече й отиваше консервативния възглед на Лилов за „демократичен социализъм“ (снишаване до поява на възможност за завой към „китайския модел“), отколкото безсрамното раздаване на общественото богатство в ръцете на части от номенклатурата и завой към олигархичен капитализъм под маската на „свободния пазар“. Затова на Луканов му се наложи да направи някои трикове. Той първо обяви мораториум върху плащанията върху външния дълг за да видят съпартийците му – а и всички български граждани – как се яде бой когато отказваш да си плащаш борчовете. На фона на този нарочен отрезвителен студен душ Луканов предприе и втората стъпка – извика тандема Ран-Ът за да ни кажат какво трябва да правим, за да спрем да ядем бой при новите обстоятелства. Двамата прототипа на Джон Голт мъдро предоставиха конфекционна либертарианска програма, чието най-голямо достойнство беше, че всичко трябва да се направи светкавично бързо – приватизация, преход към свободни цени, свободен пазар и т.н. Това, което комунистът трето поколение Луканов не можеше да предложи на съпартийците си, го предложиха Ран и Ът. За Луканов остана с добре изиграно неудобство да обяви пред партийното ръководство, че ако не послушаме тези „елитни световни експерти“, ще ни се случат неприятности подобни на тези, които вече изпитахме след неговия собствен – и напълно безсмислен мораториум. Пътят за скоростното разграбване на общественото богатство беше открит.- прав, скоростен участък , неподлежащ на контрол от страна на конфликтно променящата се държава. Луканов остави на опозицията престижната задача за „разграждане на тоталитарната система“. За себе си остави по-скромните задължения по преобразуване на обществената собственост в частна. Двамата симпатяги Ран и Ът си взеха куфарите и отпътуваха. Тяхната роля бе на марионетки в един спектакъл, който никой от тях не разбираше. 7-8 години по-късно имах възможност да разговарям с Ричард Ран в Джорджтаун. Той бе много разочарован от начина, по който България (не) бе осъществила икономическата си реформа. Имам чувството, че вече бе започнал да си дава отговор и на въпроса „защо“. Не зная дали бе стигнал до верния извод, че заедно с приятеля си Ът бяха използвани като статисти за легитимация на криминалния преход на българската икономика. … Ран и Ът – набедените злодеи на българския преход.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Изборите в Германия и европейското единство

Изборите в три федерални провинции на Германия от неделя – 13 март очевидно показват отдръпване на избирателите от управляващата партия на канцлера Меркел – ХДС, още по-силно отдръпване от втората по величина партия в управляващата коaлиция – ГСДП и сериозен успех на все още умерено дясната Алтернатива за Германия. Резултатите от немските провинциални избори не са пряко сводими към политическия баланс на федерално равнище, но като тенденция са достатъчно красноречиви.Позицията на г-жа Меркел – и на двете големи управляващи партии ерозира в пряка зависимост от политиката, която канцлерът и мнозинството упражняват по отношение на бежанския проблем от септември 2015 г. насам. Изводи могат да се правят на две нива.

Първо, паралелното отслабване на подкрепата за основните партии вляво и вдясно води немската политическа система до сериозни структурни дилеми. Националният консенсус по основните проблеми на управлението е едно от основните достижения на германската политика през последното десетилетие и именно този консенсус днес произвежда своя алтернатива – засега в лицето на Алтернатива за Германия, която от партия – умерена опозиция на еврозоната се превръща в притегателен център на повечето евроскептични и противостоящи на ислямизацията на страната обществени движения. До определен момент общите усилия на двете големи партии – ХДС и ГСДП ще компенсират възникването на сериозна алтернатива на статуквото. Ако политиката на правителството обаче продължи твърдо да се придържа към досегашните позиции по въпросите на имиграцията и бежанската вълна, набирането на динамика и подкрепа за анти-имигрантската и евроскептична политическа общност ще нараства до неизбежна кулминация и категорична промяна на германската позиция в Европа и света като цяло.

Оттук – второ – идват и последствията за европейския проект като цяло. Днес Европа се колебае между две алтернативи, които са еднакво опасни за нейното интегрирано бъдеще. От една страна са силите на статуквото – утвърдените европейски елити, доминирани от бюрюкратичния централизъм на Брюксел и ценностно-идейната хегемония на пост-модерния либерализъм. Всеки опит това статукво да бъде променено среща стандартизирания отпор – „Вие сте срещу ценностите и принципите на съвременна Европа!“ Тук не помагат аргументите, че ценностите и принципите са едно, а начинът на тяхното практикуване от политическите елити – нещо друго. Още по-неприемливи са допусканията, че ако определени ценности и идеи не отговарят на променящия се свят, те може би трябва да бъдат пре-осмислени и преформулирани като реални политики. Ако статуквото не може да се реформира, единствена алтернатива се оказва евроскептицизма – многообразните движения за ре-национализация на европейската политика и отслабване на процеса на интеграция.

Когато евроскептицизмът прераства в Брексит, това заплашва да разклати сериозно основанията на политическия съюз между европейските държави. Когато скептицизмът на новите страни-членки от Централна Европа прерасне в управление на консервативни партии от типа на Фидес и Право и справедливост, възмутеният либерален консенсус на Брюксел говори за „авторитаризъм“ и „популизъм“. Но Британия и досега се е държала настрана както от Шенген, така и от еврозоната – специалният й статут във или извън ЕС няма да бъде край на политическия съюз на континентална Европа. Новите страни-членки от Централна Европа са в стадий на развитие и утвърждаване на своите национални държави и национални общности, поради което те органично не приемат решаване на своите или на европейските проблеми чрез ексцентричните методи на форсираната имиграция от Африка и Близкия изток в Европа. Но Централна Европа е достатъчно пряко зависима в своето икономическо развитие от „германския мотор“ и въобще от инвестициите, идващи от Запад, за да се противопостави цялостно на политически интегрирания ЕС.

Когато обаче евроскептицизмът вземе връх в Германия – като следствие на бежанската политика на канцлера Меркел, или в опозиция на дългосрочния миграционен пермесивизъм, диктуван от поредица правителства и от либералното обществено мнение, тогава политическият проект за единна Европа ще се окаже истински заплашен. Начинът, по който г-жа Меркел управляваше гръцката криза бе много непопулярен, но единствено възможен – едва ли немското общество би приело да покрие дефицитите не само на Гърция, но и на следващите пслед нея Италия, Испания, Португалия… Начинът, по който днес г-жа Меркел управлява бежанската криза несъмнено е популярен сред все още широки кръгове на либералното обществено мнение в Германия, но резултатите от изборите в трите провинции показват, че тази популярност в най-добрия случай сериозно намалява. Обществените ориентации по основни проблеми са устойчиви и дългосрочни, но това не е непременно добра новина за либералното статукво. Веднъж променени в посоката на скептицизъм спрямо европейския проект за политически съюз, тези ориентации няма бързо да се възстановят в посока на подкрепа за обединена Европа.

Европейският проект е заплашен сериозно от две противоположни посоки. От една страна е политиката на статуквото, която превръща ценностите на пост-модерния либерализъм във фетиши и отказва да се съобрази с напълно реалната заплаха безконтролната имиграционна вълна да помете крехките структури на европейското политическо единство. От друга страна единствена алтернатива на този либерален пермесивизъм на управляващите Берлин и Брюксел елити е набиращият сила евроскептицизъм, който все по-определено е насочен срещу политическото единство на европейския проект и изисква ре-национализация на нарастващ брой европейски политики. И така – раздружаване или блокада на интеграционния проект, управляван чрез хегемония на пост-модерните либерални елити на Европа?

Необходимо е да се потърси – и да се намери умерена и прагматична дефиниция на общия европейски интерес, подчинена на либерално-демократичните ценности и принципи на съвременна Европа, но създаваща база за успешна, гъвкава и ефективна политика на обединена Европа спрямо предизвикателствата на съвременния свят. Съвременна Европа се нуждае от по-консервативна, но общоевропейска – евро-оптимистична политическа платформа за разрешаване на ключовите въпроси на сигурността, политическото сътрудничество и единство около общия интерес на интегрирания континент. Ескалацията на миграционната криза трябва да се пресече. Опитът половин Африка и Азия да бъдат докарани на европейска територия трябва да бъде спрян още днес – за да не бъде късно утре. Ефективността на институции като Шенген и Фронтекс трябва да се засили до пълноценна способност за охрана на европейските граници. Процесът на пре-договаряне на общите политики трябва да се окуражи. Както статуквото, така и раздружаването на ЕС са неприемливи – необходима е промяна на общоевропейско ниво. На тази промяна ще се съпротивляват както днешните елити на статуквото, така и техните опоненти – евроскептици на национално ниво. Възможно ли е в рамките на един общоевропейски демократичен процес да дадем път на трета възможност – обединена Европа, центрирана около по-умерен баланс на ляво и дясно, на либерално и консервативно, което би приближило политически Стария континент до практиките и идейно-политическите баланси на другите демократични страни в света?

Вашият коментар

Filed under Uncategorized