Какво се случи преди атентата срещу генерал Касем Сюлеймани?

Ликвидирането на иранския генерал Касем Сюлеймани предизвика истинска лавина от катастрофични прогнози за надвиснала нова световна – или поне регионална война в Близкия изток. Сравненията стигнаха до убийството на ерцхерцог Фердинанд в Сараево през 1914 г. Съмнявам се в капацитета и на най-проникновените анализатори да успеят да проникнат в потенциални сценарии за развитие на ситуацията, да успеят да формулират значими причинно-следствени връзки за предстоящи вериги от събития. След десетилетие на целенасочен разпад на основните структури на международната система – отказ от принципи, договори, от поети ангажименти и отговорности, днес се намираме в ситуация на нарастваща хаотичност, в която значение все повече има само притежанието и проектирането на сила – политическа, военна, пропагандна и икономическа. Силата без принципи се нарича произвол. Затова ми се вижда важно не само да гадаем какво предстои – доколкото изобщо можем да гадаем, но и да си припомним как стигнахме дотук. Кои основни събития доведоха до разпада на международната система, установена след края на Студената война и какви изводи се налагат като обобщение на този процес на разпад.

Международната система след края на Студената война се основаваше върху водещата роля на САЩ като единствена свръхсила в глобалния свят. Дали тази роля може да се определи като хегемония, доминация или просто гаранция за определени принципи и правила на международно поведение – това е тема на отделен и сериозен дебат. Водещата роля на Вашингтон бе налагана чрез презумпцията за неоспорима от никого американска мощ. Тази мощ имаше няколко основни измерения. Първо, икономически потенциал на първа световна сила, ключова роля в международната финансова система, водеща позиция в технологичното обновление, основен генератор и гарант за процесите на глобализация. Второ, огромен потенциал на „мека сила“ – власт на масовата култура по американски образец върху глобалния свят, привлекателност на американската политическа система, на американското общество като притегателен център за огромен брой хора по цялата планета, мечтаещи да стигнат до Америка и да се заселят там. И трето, концентрация на военна мощ с върхови технологични достижения, която се оценява (към първото десетилетие на нашия век) като по-голяма от военния потенциал на всички останали значими международни фактори.

Без да пренебрегваме ролята на стопанските, политическите и културни фактори за американското лидерство, необходимо е да подчертаем основното значение на американската военна мощ за удържането на глобалния свят в една международна система, която в основните си параметри бе изградена върху ценностите, принципите и интересите на западния свят. Тук е важно да посочим кое от измеренията на военната сила бе най-важно за упражняването на американското лидерство. Дори и най-мощна като военен потенциал сред другите световни сили, Америка не би могла да удържа или да налага определен международен порядък чрез ефективни военни действия срещу другите – заедно или поотделно. Military force is much more efficient when implied rather than when deployed. (Военната сила е много по-ефективна като потенциална заплаха, отколкото като реална военна операция.) Реалните параметри на американската военна мощ не бяха известни на никого. Но всеки знаеше, че ако наруши драстично правилата на международно поведение, установени от системата на т.нар. „либерален консенсус“, може да изпита силата на стоварилата се върху него американска военна машина. Американската военна мощ имаше сдържаща сила в две свои измерения. Първо – никому не бе известен нейния реален потенциал и, второ, не бе известна мярата на отклонение от правилата на международно поведение, след която следва наказателна операция от типа на тази срещу Милошевич от 1999-та.

Сдържащата роля на американската военна мощ се промени драматично с войната в Ирак от 2003 г. Затъването в градска партизанска война се оказа свръхболезнено и много скъпо. Решението да бъде отстранен диктатора Саддам Хюсеин би имало стратегическа стойност само ако бе реализирано в пакет с промяната на режима в Техеран. Персия и Вавилон са съперници от хилядолетия и ударът върху едната страна би дал огромни стратегически преимущества на другата. Това се случи на практика. Америка освободи Ирак от Саддам, но стратегическата печалба отиде почти изцяло в ръцете на Техеран. Между 2003-2008 г. на няколко пъти се обсъждаше възможността за удар срещу режима в Техеран, но той не бе реализиран. Защо? Защото усилието да се поддържа съвместна окупация на Ирак и Иран би довело до физическите граници на американската военна мощ. Да си припомним – военната сила е по-ефективна когато си я въобразим, а не когато я упражним. Ако световната свръхсила достигне границите на военната си мощ, „палавите момчета“ от глобалния свят свободно ще се отдадат на хулиганските си инстинкти. Полицаят е с вързани ръце – всичко е позволено. На практика и без интервенция в Иран, гранците на американската военна мощ бяха демонстрирани дори и само във водовъртежа на гражданската война в Ирак. До 2003 г. Владимир Путин работеше упорито за присъединяване на Русия като пълноценен партньор към западния съюз. След затъването на Америка в Ирак той видя да се отварят неподозирани нови и алтернативни възможности – и от партньор се превърна в съперник… Китай… Иран… та дори и Венецуела на Чавес… – лошите момчета се почувстваха свободни да налагат ред, който им харесва.

Ако Америка на Буш младши си позволи лекомислен и ненужен интервенционизъм, то Америка на Барак Обама отиде в другата крайност – отказа се от политиката на силата и от употребата на военна сила независимо от обстоятелствата. Обама подари на Путин т.нар. reset – на практика американска гаранция за безнаказан експанзионизъм от страна на Москва. Вашингтон изтегли войските си от Ирак и де факто го предаде в ръцете на Техеран, чиито шиитски проксита в Багдад управляват страната по силата на аритметичното шиитско мнозинство. Екипът на Обама активно подкрепи т.нар. „Арабска пролет“, в резултат на която редица авторитарни режими в региона бяха заменени от ислямистки правителства. Успехът на Асад в Сирия да оцелее с руска и иранска подкрепа хвърли страната в кървава гражданска война. Единствената добра вест от „процеса на демократизация“ в Близкия изток бе преврата на генерал Сиси срещу управлението на Мюсюлманските братя и техния президент Морси. Комбинацията между лекомислен интервенционизъм, безотговорен пацифизъм и стратегически илюзии за „демократизация“ доведе до хронична нестабилност, въвличане на чужди актьори в съперничествово за контрол върху региона, до разпад на държавите и до кървави междусектантски войни – малки и големи. Отблъскващата действителност на Близкия изток, управляван от светски диктатори бе заменена с нова ужасяваща действителност – с царство на главорезите, с власт на изригналата преизподня.

Доналд Тръмп разбира отлично, че неговите предшественици са го вкарали в порочен кръг на lose-lose situation – в игра без шанс за успех. Той промени изцяло фокуса на американското присъствие в глобалния свят. Превърна стратегическата позиция на Америка в стратегия за търговия със сигурност и продължи изтеглянето на Америка от поредица международни ангажименти. Стратегическата рамка на американската международна политика бе заменена с това, което някои наричат transactional policies – политики на конкретни сделки. Доколкото властовите отношения не търпят вакуум – освободените пространства на американски стратегически контрол биват бързо запълвани от алтернативни играчи. Путин влезе в Сирия, спаси режима на Асад и превърна Русия отново в стратегически фактор на Близкия изток и Средиземноморието. Предстои Кремъл да поеме съществен контрол върху Либия, в която войските на Халифа Хафтар вече обсаждат Триполи. Иран превърна пространството от Техеран през Ирак, Сирия и Ливан в „шиитска дъга“, в която прокситата на убития вчера Сюлеймани – милиции, терористични групи и секти – поддържат високо ниво на напрежение както с Израел, така и в ключови територии на сунитския ислям. В Близкия изток предстои съществено навлизане на Китай (и сега голяма част от нефта на Иран се купува от Пекин, което прави ембаргото срещу Техеран само частично ефективно).

Ние вече живеем в свят, в който правилата са по-скоро украшение на международната система, а реално значение имат само прагматичните интереси и грубата сила. Разпадът на това, което подходящо или не бе наричано „международна общност“ ни обещава само произвол и живот под закона на джунглата. В такава международна среда може да се случи всичко – включително и по-лоши неща от атентата над ерцхерцог Фердинанд в Сараево.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

България в Черно море: атлантизъм и неутрализъм

В навечерието на своето посещение в Белия дом (24.11.2019 г.) премиерът Борисов заяви: “Черноморска база на НАТО на територията на България няма да допусна”. Това изказване създава впечатлението, че Вашингтон оказва натиск върху България да предостави подобна база, а Борисов – очевидно в защита на българския национален интерес – отказва да отстъпи под този натиск. Какъв е българският национален интерес и какво отношение има към него възможността за една подобна база на НАТО?

В годините след интервенцията на Русия в Украйна, след окупацията на Крим и конфликта в Донбас източноевропейските страни-членки на НАТО оцениха поведението на Русия като процес на нарастващ експанзионизъм, който рано или късно ще достигне до техните граници, ако националната им сигурност не получи допълнително укрепване в рамките на Североатлантическия съюз. На срещата на НАТО в Уелс (2014 г.) бяха набелязани редица мерки за укрепване източния фланг на Алианса, включително чрез разполагане на военни контингенти и съоръжения по източните граници – в Прибалтика, в Полша, в Румъния. Варшава отиде най-далеч като поиска създаването на голяма американска база на полска територия, предлагайки дори названието „Форт Тръмп“. На 200 км. на изток от Букурещ Румъния създаде авиобазата  „Михаил Когълничану“, предназначена за 10 000 войскови контингент и самолети Ф-35 на НАТО. Защо Румъния и Полша искат бази на НАТО, а ние ги разглеждаме като заплаха – или най-малкото като нежелани?

Стратегическата ситуация в Черно море се промени драматично през последното десетилетие и особено след 2014 г. До 2007-2008 г. (когато Путин произнесе известната своя реч в Мюнхен, а през следващото лято нападна Грузия), атлантическата стратегия за Черно море бе насочена към създаване на отворени пространства за търговия и сътрудничество преди всичко в измерението Изток – Запад, от Балканите към Кавказ и Каспийско море. Русия бе поканена да се присъедини към това сътрудничество, но тя оцени тази възможност като заплаха за своя контрол преди всичко върху южен Кавказ и Украйна. Възможността Грузия и Украйна да задълбочат своята интеграция в евроатлантическото пространство накара Кремъл да упражни силен натиск върху срещата на НАТО в Букурещ срещу предоставяне на Киев и Тбилиси на статута МАР, а през август 2008 г. – да нападне Грузия и открито да окупира части от нейната територия. През 2014 г.последва окупацията на Крим и Донбас. Черноморският басейн се превърна в регион на възродено геополитическо съперничество между Москва и Запада.

С окупацията на Крим от Русия полуостровът бе бързо милитаризиран, което доведе до установяване на руска военноморска хегемония над Черно море. Дори впечатляващият турски военноморски флот не може да се сравнява с масирано нарастващия контрол на руските военноморски сили в черноморската акватория. Нарастващият военноморски потенциал на Русия в съчетание с все по-амбициозната програма на Москва за геополитическо възраждане и стратегическа експанзия оправдано се счита за все по-сериозна дилема пред сигурността на източна Европа, на източния и южния фланг на НАТО. Стратегическата ситуация в Черно море се усложнява допълнително от все по-противоречивата роля, която играе Турция като член на НАТО в региона. Анкара задълбочава стратегическото си сътрудничество с Москва и постъпателно се отчуждава както от европейските си партньори, така и от основни стратегически цели на Алианса като цяло.

Защитата на националната сигурност на страните членки на НАТО в региона на Черно море е във все по-голяма зависимост от възможността военноморски сили на западните партньори в Алианса да присъстват в черноморската акватория и да балансират нарастващия военнен потенциал на Русия. Но навлизането на военноморски съдове на съюзниците в Черно море се ограничава от клаузите на Конвенцията от Монтрьо (1936 г.), която слага граници на чуждото военноморско присъствие до три седмици. Така корабите на НАТО трябва да осъществяват скъпа и честа ротация в черноморската акватория, за да присъстват в региона. България и Румъния – литорални черноморски страни членки на НАТО заедно с Турция – притежават незначителни военноморски сили. Това бе и едната от причините, поради която премиерът Борисов отказа да присъедини България към инициативата на румънския президент за обща флотилия на НАТО в Черно море заедно с Турция (2016 г.). Това по същество би била една турска флотилия.

За да бъде балансирано нарастващото военноморско и стратегическо присъствие на Русия в Черно море от гледна точка на сигурността на страните членки на НАТО в региона, е необходимо да ссе намерят варианти за по-пълноценно и дългосрочно присъствие и базиране на военноморските сили на НАТО в черноморския басейн – включително и под български и румънски флаг. Ако българският премиер отказва създаването на военноморска база на НАТО на българска територия, причините за това могат да бъдат следните.

Първо, Борисов не счита, че предизвикателствата пред сигурността на източна Европа вследствие на нарастващата милитаризация на Черно море от руска страна – се отнасят до България. Другите може и да са застрашени. Ние – по каквито и да е причини – не сме. Второ, предвид масираното стратегическо присъствие на Русия в България – в енергетиката, в олигархичната инфраструктура на икономиката и връзките й с политическите институции – за България би било по-разумно „да се сниши“, да не се защитава, да не „взима страна“, за да не предизвика гневното отмъщение на Москва. Трето – като подвариант на първо, отношенията между София и Москва, както и между София и Анкара са толкова безоблачни, равноправни и перспективни, че никаква вероятност за заплаха за българската национална сигурност както от североизток, така и от югоизток не се наблюдава и едва ли ще се наблюдава в обозримо бъдеще. За какво са ни бази и защита тогава? Четвърто, ние искаме да гледаме в Черно море платноходки, яхти, туризъм и синьо небе. Толкова силно жадуваме тази картина, че не намираме място в нея нито за милитаризирания Крим, нито за мощната военноморска хегемония на Москва в целия черноморски регион, нито за все по-непредвидимото стратегическо поведение на другия ни мощен съсед в региона – Турция.

Каквито и да са причините за позицията, огласена от Б. Борисов на път към Вашингтон, тази позиция е израз на неутрализъм – на нежелание да се вземе страна в процеса на нарастваща милитаризация и стратегическо съперничество в Черно море. Неутрализмът бе популярна позиция сред кръговете на бившата комунистическа партия в България през 90-те години, когато те трябваше да предотвратят членството на България в НАТО. Днес обаче България вече 15 години е член на НАТО. На какво може да бъде израз днешния неутрализъм на българските институции към общата отбрана на Алианса, спрямо предизвикателствата пред сигурността в черноморския регион? Може би трябва да напуснем сферата на многообразните предположения и да се спрем на най-вероятното сред тях. Този неутрализъм се дължи на нарастващ и безскрупулен натиск върху българската държава и институции от страна на Москва. Този натиск предизвиква страх. Защото неведнъж службите на Кремъл заедно с българските си маши са инициирали и осъществявали кризи, преврати и граждански конфликти в българското общество и в българската политика.

Но нали затова станахме членове на западния съюз – за да заменим страха с партньорство и с решителност да отстояваме интересите си, сигурността и суверенитета си…! Чувал съм и други аргументи – „Виж цар Борис как спаси България през Втората световна война… Не изпрати войски на източния фронт, запази отношенията със Съветския съюз…“ Вярно, така беше… И как му се отблагодари Съветският съюз – и на него и на България…?

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Преподреждане. Кой и защо гласува през разделителната линия на „ляво“ и „дясно“ на местните избори.

Мисля, че възмущението от това, че част от гласоподавателите на ДБ в София са подкрепили на балотаж Мая Манолова продължава твърде дълго и неговата цел е не толкова да обясни, колкото да завоалира определени факти от политическата реалност, с които рано или късно ще трябва да се срещнем открито. Защо е неприемливо гласоподаватели на ДБ да подкрепят кандидат с лява политическа биография, независимо от това, че в кокретната кампания Манолова се представяше за неутрална? Просто защото логиката на политическия избор предполага, че ако си се идентифицирал като десен (или дясноцентрист), редно е да предпочетеш кандидат от тази част на демократичния спектър, приположение, че твоят партиен кандидат вече е напуснал състезанието. Само че в нашия случай има поредица от допълнителни обстоятелства, които правят тази логика на избора доста относителна като валидност.

Първо, една част от избирателите на ДБ (преди всичко ДСБ) наистина са с десни убеждения и едва ли съществена част от тях са гласували за Манолова. ДСБ избирателите или са подкрепили Й. Фандъкова, или са си останали в къщи. За останалите привърженици на ДБ обаче етикетът „десни“ е трудно да бъде залепен. Зелените са класическа лява екологична партия, която особено в икономически план е по-лява дори от големите европейски партии на зелената партийна фамилия. Партията Да България се самоопределя като центристка предвид необходимостта да обединява твърде разнородни привърженици идващи от синята десница и от новия градски прогресизъм на младите поколения от средната класа. Ако можеше да избира свободно, Да България би се самоопределила по-скоро като умерено лява, отколкото като дясна. Разбира се, това е левица от съвременен европейски тип, а не от неокомунистически модел, наследен отпреди десетилетия. Центристкото самоопределение на Да България – от типа „няма-ляво-няма-дясно“ – се обуславя и от приоритетите на партията за борба с корупцията, за съдебна реформа и анти олигархична институционална реформа на държавата като цяло. Въпрос на кратко време е тези елементи на прогресисткия нов синтез да се оформят като нов ляв център. Ако не вярвате – питайте по-консервативните членове на ДСБ, които в частни разговори все по-силно се оплакват, че партията им се подменя в настоящата коалиция.

Второ. Нека се абстрахираме за момент от това кой какъв е и как изглежда, за да очертаем един по-значим кръг от въпроси, засягащи отчуждението между ГЕРБ и ДБ, които – засега, поне официално – са част от десния център. Антагонизмът между двете страни датира от самото основаване и първите стъпки на успех на партия ГЕРБ. Нетърпимостта между двете страни има мощна културна основа. ДБ включва привърженици от слоевете на градската интелектуална средна класа, която е враждебно снизходителна и високомерно нетърпима към по-ниско образовани, културно обвързани с провинциален традиционализъм обществени слоеве и техните представители в политиката и обществения живот като цяло. Ако към културната несъвместимост прибавим и яростта на градската синя средна класа към физиономии и структури на силовите групировки, милиционерско-полицейски мрежи и наследили властта и богатството на бившата номенклатура олигархични елити, нетърпимостта към народняшката социална база на ГЕРБ и към нейния лидер от страна на градската десница придобива и отчетлива социална и идеологическа определеност.

Трето. Освен народняшка по своя характер, ГЕРБ е ценностно и идеологически напълно аморфна. Партията е йерархична и дисциплинирана клиентелна мрежа за консумиране на властта, способна да направи компромис с всякакъв елемент на своята идентичност по практични съображение. Както партийните членове, така и избирателите на ГЕРБ биха извинили всякакво салто мортале от принципен и идеологически характер, ако то води до някакво съществено постижение, печалба или укрепване на властта. Обратно, привържениците на ДБ – леви или десни – притежават силна идейна и ценностна идентичност, която понякога бранят дори фанатично, особено по въпроси като Изток – Запад, комунизъм – антикомунизъм, Корупция – прозрачност на управлението. В тези измерения ГЕРБ – другото дясно – е много по-свободна да мигрира в печелившия за момента ъгъл или позиция.

Четвърто. За ГЕРБ партиите и коалициите на „градската десница“ са крайно ненадежден и непредпочитан партньор – за сътрудничество и управление. Тези партии са разпокъсани и никога не могат да се раберат докрай помежду си, камо ли да партнират на ГЕРБ в един предвидим и устойчив порядък. „Старата десница“ е разпокъсана, идеологизирана, тя носи многобройни вътрешни конфликти и не е в състояние да гарантира най-важното – стабилната власт на една коалиция. За ГЕРБ политиката е изцяло изкуство на възможното и в това „възможно“ попадат както леко прикритата икономическа коалиция с ДПС, толерирането на политико-икономическата олигархия като държавна машина и обществен разпределителен механизъм, така и свободното споразумяване с всекиго във всички посоки на политическия и обществения спектър. Ако видите ГЕРБ да води идеологическа битка – надзърнете отзад: за конкретна власт и конкретни пари става дума, нищо кой знае колко принципно. В тази посока вторият кабинет на ГЕРБ намери както съмишленици, така и непримирими опоненти сред коалиционния си партньор – Реформаторския блок. Първите спечелиха доста, вторите обидено минаха в опозиция.

Пето. Опитът за съвместно управление на двете крила на политическата десница – народняшкото (ГЕРБ) и идеологическото (значими части от РФ) приключи с конфликта за съдебната реформа. ГЕРБ се отметна от договореното в коалиционното споразумение с РФ след като видя, че няма да получи парламентарна подкрепа за приетия в коалицията модел за реформиране на прокуратурата. Радан Кънев и Христо Иванов обидено напуснаха мнозинството и управлението. Оттук нататък всяко допускане за възможно политическо сътрудничество – да не говорим за коалиция – с ГЕРБ стана невъзможно за наследниците на РБ в лицето на ДБ. Конфликтът наистина има дълбоки и принципни очертания, по-значими отколкото етикета „дясно“ или „ляво“.

Ако всичко това е вярно – докога можем да очакваме, че идентификациите на ляво-дясното разделение ще се оказват достатъчни, за да прогнозираме поведението на една или друга политическа позиция и нейните привърженици? Подкрепата за Мая Манолова от страна на определена част от ДБ на този етап може да се определи по-скоро като гласуване „напук“, като вот срещу статуквото, което по силата на много причини е нетърпимо. От тук нататък обаче „странните“ коалиции между „отдалечени“ части на политическия спектър ще стават все по-чести. В България политическите разделения, означавани като „ляво“ и „дясно“ се оформиха по осите на комунизъм антикомунизъм и Изток – Запад. Тези оси остават валидни, но частично биват релативирани от нарастващ брой изключения. Някой може ли да определи дали ГЕРБ е източен или западен проект? Б. Борисов е навсякъде – на изток и на запад, на север и на юг. Приятел с всички, договорил се с всички – откъдето по-силно натиснат педала на газта, там сме. Комунистите станаха олигарси (или кротки старци в партийните клубове), а с олигарсите е по-добре да се договориш, вместо да воюваш с тях по въпроса какви са били преди половин век. За противниците на статуквото все по-сериозно възниква въпросът – кой е по-опасен, комунистите от миналото, или безидейния грабителски контрол на олигархията върху настоящето, който може да се определи като „капитализъм на джунглата“.

В един момент БСП ще падне до бариерата от 10 на сто. Ще се появят нови синтези в ляво – от типа на Сириза, и/или от типа на зелената алтернатива. Тези, които днес са прикрито вдясно – значителни части от ДБ, ще минат открито към левия център, към алтернативата на статуквото. Дясното също ще се преподреди. Важно е накъде ще тръгне самата ГЕРБ. Дали ще последва процеса на втвърдяване около по-дясна популистка визия от типа на Орбан и Качински, или ще се преподреди като коалиция от различни, макар и близки фракции и позиции след напускането на Борисов. Някой ще попита – какво напускане, къде сте видели Борисов да си тръгва? Нека изчакаме до следващите президентски избори.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

30 години от 10 ноември

Преди 30 години на 10 ноември българите получихме редкия шанс да станем свободни. Само още веднъж в новата ни история сме получавали шанс за свобода – при Освобождението. Тези две възможности съществено се различават. Възстановяването на българската държава след пет столетия чуждо владичество идва не просто след една руско-турска война. Българите от онази епоха са направили много за да постигнат своето освобождение. И с борбите за независима църква, и с Априлското въстание, и с героизма на опълченците на Шипка. Руската империя ни освобождава от османско владичество, но не възнамерява да ни предостави суверенитет или самоопределение. Стратегията на Петербург е България да бъде приобщена към руското имперско наследство, да смени един имперски контрол с друг. Българите в края на 19 век използват успешно възможността да се еманципират от чуждо господство – чието и да е то. Водена от лидери, стоящи на висотата на времето и на своята мисия като Стефан Стамболов, България за кратък период от време се превръща в най-бързо и успешно модернизиращото се общество на Балканите.

10 ноември 1989-та завари българското общество в състояние доста по-незряло за свобода. За половин век България бе преживяла изтреблението на своя обществен елит, контролът на комунистическата диктатура върху обществото бе сред най-силните и репресивните форми на тоталитарно управление в болшевизирана Източна Европа. Насилието бе последвано от десетилетия на развращаване на нововъзникващите елити – културни, стопански, експертни с комбинация от репресии и съблазни. Когато рухването на съветската империя дойде като неочакван подарък за нас, българското общество все пак успя да се мобилизира и да създаде най-мощната и донякъде успешна демократична опозиция на мимикриращата в поза на „промяна“ управляваща комунистическа партия – в сравнение с всички други посткомунистически общества на Югоизточна Европа. Тази опозиция имаше много недостатъци. Тя бе незряла, неопитна, инфилтрирана с доносчици и агенти, нападната от нищожни амбиции и кариеристи на дребно и на едро. Тази опозиция страдаше от синдрома на радикализма, разцеплението и липсата на по-дълбока стратегическа визия отвъд няколкото ясни цели, поставени като ориентир за поведение. Въпреки всичко, тази опозиция успя да се пребори срещу опитите трансформацията на българското общество да приключи с един модел на видоизменен контрол на бившата комунистическа партия върху обществото и държавата.

Под ръководството на новосъздадената демократична общност бяха постигнати значими цели на общественото развитие. Бе създадена демократична политическа система. Макар и с много противоречиви стъпки в резултат на остра политическа борба бе осъществена икономическата реформа след комунизма. Постигнати бяха двете ключови стратегически цели за бъдещето на България – членството в НАТО и ЕС. И най-важно – дори и в най-опасните, тежки периоди на предизвикателства срещу демократичната система в страната, ние успяваме – поне засега – да съхраним до известна степен своите граждански свободи – на словото, на гласоподаването, на свободно движение и на собствен личен избор за житейска реализация. Това не е малко – на фона на това, от което тръгнахме преди 30 години. Но много неща не успяхме да реализираме, оше повече неща не осъзнахме докрай и не ги поставихме като цели в живота си – личен и обществен.

Докато обикновените българи – с различни убеждения – се бориха за създаването на демократична система на управление, за гражданско равенство и обществен просперитет, най-ретроградните сили на комунистическия апарат и на политическата полиция, на държавна сигурност уверено и арогантно заграбиха огромна част от националното богатство и формираха гръбнака на мощна система на организирана престъпност, подчинила стопанството и новата, крехка демократична държава. Тази организирана престъпност застана над държавните институции и над закона в качеството си на мафиотска олигархия. Кримналната бруталност и липсата на капацитет за ефективна икономическа дейност превърна тази олигархия в мощна преграда пред стопанския растеж и ефективното държавно управление на обществените процеси. Естественият процес на миграция в резултат на новопридобитата свобода се превърна за почти два милиона българи в императив за емиграция с цел прехрана и професионална реализация – които милиционерската мафия и нейната мутренска репресивна система отказаха на милиони обикновени българи. И до ден днешен заплащането на труда на българите е най-ниско в Европа – дори по мащабите на съседни страни като Румъния. .

Постигнала консолидиран контрол върху стопанството на страната и представителните институции на властта, посткомунистическата олигархия през последното десетилетие уверено овладя и контрола върху правосъдието , постави основните медии в страната под свой контрол. Това даде възможност на високопоставената организирана престъпност безнаказано да развихря корупцията на високите – и на всички етажи на властта. Най-голямата опасност за демократичната система, за новопридобитата ни свобода са силните връзки и целенасочени опити на политико-икономическите мафиотски структури непрекъснато да разширяват сферите на контрол на възродения руски империализъм върху българското общество. Върху енергетиката, върху системата на публична информация, върху взимането на ключови решения за бъгарската национална сигурност и българския национален интерес.

10 ноември е дата, която ни подсеща, че свободата и нейната настояща политическа форма – демократичната система на управление – не е удобно кресло, в което можеш да седнеш и да си починеш. Свободата е възможност, за която се воюва всеки ден. Свободата е благо, което враговете на свободата се стремят да похитят и отменят с всички възможни средства – с лъжа, манипулация, хибридна война и пропагандна истерия, с контрол върху правото да избираш, с икономика по законите на джунглата, с рекет и открито насилие. Голямото мнозинство сред нас не сме доволни от резултатите, които постигнахме за тези 30 години възможна свобода. Но е жалко когато недоволството води до озлобление или до отчаяние. Необходимо е да носим съзнанието на успяла нация, на успяло общество в основното – в избора на път, на принадлежност и на перспектива. И да превръщаме своя гняв и неудовлетвореност в мотивация за промяна и за борба – срещу тези, които не се отказват от възможността отново да ни поробят. Не съществува , гаранция за успех по този път. Но други достойни пътища няма.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Кого чакаме след Грета Тунберг?

Независимо от това дали се дразним от менторския тон на 16 годишната Грета Тунберг или сме ентусиазирани от нейния успех като публична фигура, струва ми се, че ще трябва да приемем факта на популярността й сред нарастващ брой нейни връстници в Европа и Северна Америка. Малката шведка едва ли ще промени особено резултатите от публичния дебат по сложна тема като климатичната политика, но нейният публичен успех – асистиран зад кулисите или не – ще доведе до излизане на сцената на едно ново социално движение от тийнейджъри, намерили темата, по която да се противопоставят на възрастните и на статуквото.

От определена гледна точка модерната епоха е история на включването на все по-големи маси от хора в активен и понякога пълноценен граждански и политически живот. Развитието на демократичната система на управление – първоначално в западна Европа и северна Америка – е процес на разширяване на гражданските и политическите права, преди всичко – на правото да избираш и да бъдеш избиран. Революциите по правило събуждат гражданската енергия на милиони, но често завършват с безпощадно смазване на масовото гражданско участие от една нова диктатура, появила се от недрата на успешната революция. Деколонизацията бе първият успешен опит за събуждане на гражданска идентичност сред големи маси от хора в Третия свят, но с изграждането на нови независими квази-национални държави бяха налагани диктатури, успели да „приберат“ незрелите за гражданско участие маси от хора обратно в тяхното ежедневие.

Епохата на глобализацията създаде нови предпоставки за разгръщане на масовото гражданско участие. Стотици милиони се събудиха за граждански живот, мотивирани от различни масови идеологии и движения. И докато на Запад процъфтяваха новите социални движения на космополитната средна класа, увлечена от мултикултурализъм, екологизъм и другите идеологически дарове на 1968-ма, в Третия свят изригнаха социални движения с преимуществено антиглобалистки характер. Възраждането на исляма в неговата съвременна радикална версия събуди за граждански живот огромни общности от слабо образовани и традиционно затворени в семейната си среда хора, които днес излизат често на улицата за да се „защитят“ от навлизането в техния живот на плодовете на глобализацията и западния „греховен“ начин на живот. Национализмът и антиелитисткият популизъм обхванаха огромни маси от хора – и на изток, и на запад. Всичко това е вследствие на едно доскоро невъзможно пресичане между масовия достъп до информационната лавина на глобалното общество и специфичните ограничения на традиционната идентичност – в образование, икономика и препитание, общностна етика и заплахи за разпадане на традиционни общности. Живем в епоха на масово събуждане на гражданските инстинкти на огромни маси от хора, достигнали до разбирането, че не могат да се доверят както по-рано на тези елити и методи на управление, от които зависи начинът им на живот.

Един от най-значимите феномени на това масово гражданско събуждане е навлизането в активен граждански живот на хора в най-ранна младежка – дори юношеска възраст. Социолозите биха определили този процес като „гражданска ювентизация“ или повишаване на ролята и значимостта на най-младите в гражданския живот на човешките общности. Най-значимият пример за този младежки активизъм е културната революция от 1968 г. Днешният дебат между либерални и консервативни позиции оценява противоречиво приноса на 1968-ма , но едно е безспорно: голямата част от феномените на постмодерния либерализъм – мултикултурализмът, радикалният феминизъм, разпадът на традиционните общности – семейство, религия, сексуална етика, култът към малцинствата, водят началото си от революцията на младежката контракултура. Недоволните от заварените социални йерархии „бейби бумъри“ (родени през 40-те години) се провалиха като политически бунт, но спечелиха дългосрочната битка за културната промяна. Най-голямото им достижение беше налагането върху западния свят на непрекъснатата промяна като базисна обществена ценност. Промяната днес е ценност сама по себе си. Затова няма кой да озапти нито джендър вакханалията на „третата вълна“ феминизъм, нито яростната защита за имиграцията като инструмент за максимално бързо постигане на „мултикултурен свят“, нито целенасоченото унищожаване на традиционната култура (култури) на „белия човек“. Промяната като ценност сама по себе си сложи край на защитните сили на западните общества да се променят съхранявайки идентичността си.

Младежкият граждански активизъм носи спецификата на тази възраст – специфика психологическа, социална и културна. Младите хора наследяват едно статукво – подредено от предшествениците им общество, в което на тях е отредена ролята на послушни и добри деца. Те трябва да учат, да слушат родителите си и да се отказват от съблазнителни за тях неща, за които възрастните (често с право) твърдят, че са опасни. В тях обаче бушуват хормоните и емоциите на бунта – на отрицанието на статуквото, пригодено за света и интереса на възрастните, които са го създали за себе си, но претендират, че го пазят за да го предадат непокътнато на децата си – в тяхна (на децата) полза. Чрез бунт, манипулация и нарастващ натиск, младите успяват да отпорят късчета реалност от любимото статукво на родители и прародители и да ги заменят с очертанията на един свой – нов свят. Музика, тарикатски жаргон, предизвикателно поведение, облекло, крещящо „гле’й си работата“, употреба на продукти за еманципацията – по-невинни или по-опасни, според случая… Поведение в училище на самия ръб на допустимото…Всичко описано обаче спада към ежедневния, битов порядък на младежкия бунт срещу възрастните. Този бунт е масов, всеобщ, но аморфен – на малки групи или поединично в битката с възрастните в къщи… Докато…

Докато не се появи – или не бъде подхвърлена – по-значима кауза на самоидентификация, която да превърне младежкия бунт от битка за лична и групова еменципация в претенция на едно ново поколение да участва в управлението на обществото и света. Появата и употребата на подобни каузи е стара като света. В България между двете войни се появяват РЕМС и ЗЕМС, Бранник и Легионер – младежки органзации на вкопчените една в друга политически визии за настояще и бъдеще на страната. Бунтарите от 1968-ма комбинират хаотичните предизвикателства на културната революция – в облеклото, в музиката, в секса и в употребата на упойващи вещества – с политическия дневен ред на една нова крайна левица, услужливо подаден от западни вариации на маоизъм и „културен марксизъм“. МММ – Маркс, Мао и Маркузе – съветват младите да бъдат реалисти – да искат невъзможното. Невъзможното, което не се случва… Капитализмът оцелява, бунтарите от кампусите и от Удсток завършват колежите си, обличат бели ризи и вратовръзки, подстригват се и влизат в корпоративната система. Но червеят на културната революция вече е издълбал първите кухини в монолитните основания на западната система и общество. Оспорен е „триизмерният свят“ – рационалният консенсус на модерността. Опиатите водят в нови измерения. Малцинствата диктуват една нова социална етика и политика – Западът е залят от „мултикултурализъм“, феминизмът достига до предела на своето самоотрицание – от движение за равноправие на жените той се превръща в движение за отказ от женско-мъжкото начало на света, в претенция за „джендър плурализъм“.

Младежкият бунт е мощен като социална и психологическа енергия и доста безпомощен като стратегия за промяна. Ако младостта знаеше…, ако старостта можеше… Светът се крепи върху състезанието на млади и стари за баланс между приемствеността и промяната в развитието на обществото. Спецификата на постмодерната културна система на Запада е в превръщането на промяната в ултимативна ценност и приоритет на обществено поведение. Така всеки повик за промяна – който по определение идва „отляво“, от прогресисткото нетърпение да се остави стария свят зад гърба ни – обявява за изначлно нелегитимен всеки призив за умереност, съхранение на доказано позитивните реалности на статуквото. Социалната промяна в западните общества се превръща в абсолют. Оттук всяка нова идеологическа вълна, изискваща промяна се ползва с примуществата на естествено легитимна претенция – каквото и да изисква тя. Това продължава вече няколко десетилетия, но резулатите, макар и впечатляващи, се разпростират върху възгледите на една част от обществото. Западът от края на 20 и началото на 21 век е демографски неприспособен за радикална революция. За разлика от мащабната вълна от „бейби бумъри“ на 68-ма, днешните млади поколения имат доста по-ниско относително социологическо тегло. Може би и заради това радикалната левица толкова много държи на масираната имиграция – защото тя носи нови мощни вълни младежи, макар и споделящи друга култура, други светогледи.

Използването на Грета Тунберг като лидер на кауза цели мотивирането и насочването на едно ново социално движение от тийнейджъри, за които климатичният радикализъм да се превърне в инструмента, чрез който да се противопоставят на света на възрастните. Необходимо е да правим съществена разлика между екологията – в частност изследванията на промените в климата – като съвкупност от научни, аналитични изводи и познавателни системи и екологията – климатичния алармизъм като идеология за мобилизация на левите радикали в Европа и Северна Америка. Климатичният алармизъм носи всички основни характерни черти на левичарския фундаментализъм такъв, какъвто го познаваме от зараждането му през ранната модерна епоха. Голяма част от модерните идеологии – рационални утопии, и всички левичарски разновидности между тях са продукт на религиозен тип възприятие и прогнозиране на развитието на обществото и на света. Тези идеологически системи са есхатологични и се основават върху претенцията за обективност – неизбежност на своите постулати.

Така марксизмът не просто прогнозираше пролетарска революция и преход към система на комунизъм, в която „свободното развитие на всеки е предусловие за свободното развитие на всички“. Марксистката идеология предвиждаше неизбежен катаклизъм на капитализма порди „невъзможност“ да бъде избегнат кървавия сблъсък между класите в буржоазното общество. Отлагането на този сблъсък продължи до самото рухване на международния марксизъм-ленинизъм, с което на комунистическата религия бе сложен край (или поне така изглежда засега). Радикалният екологизъм – в частност климатичният алармизъм споделят същата релииозна страст и обективистична претенция за прогнозиране на неизбежна катастрофа, ако статуквото на настоящата икономическа, политическа и като цяло социална система не бъде бързо и радикално променено в определена посока. Фактите, че алармистките прогнози от последния половин век не се сбъдват, че реалността на климатичната крива е противоречива, че върви научен дебат за границите и вариантите на промяна на природните процеси в следствие на човешката жизнена дейност, не притесняват идеолозите на климатичния алармизъм. Техните прогнози продължават да се радикализират, а социалните и политически движения около тях черпят легитимност и влияние от ресурса на тази радикална ескалация.

Привличането на тийнейджърските групи като социална основа на експанзиращият климатичен алармизъм е добре преценена стратегия на зелените радикали, които разширяват своето политическо влияние в западна Европа след последните избори за ЕП. Те са в състояние да влияят и на големи групи от млади хора в Канада и големите градски центрове на САЩ с цел налагане на своя дневен ред като приоритет на политически дебат и институционални решения. От една страна зелените разширяват влиянието си, но от друга срещат сериозни граници на експанзия в глобалния свят. Новите стопански колоси – Китай и Индия – не могат да бъдат ангажирани с политически решения, спъващи икономическия им растеж. В Европа и особено в северна Америка нарастващото екологично съзнание не преминава границите на икономическата рационалноет – особено ако става дума за масовите социални категории граждани. В Европа винаги е съществувал един мощен ляв антикапиталистически потенциал, който след 1989-та търси сфера на опредметяване и се лута между аморфни каузи за мултикутурализъм, миграция, радикален феминизъм и екологизъм. Прегръщайки всички тези идоли на постмодерното левичарство, зелените хвърлят мост между лявата периферия и умерените прогресистки социални групи в европейските общества. Но не могат да преминат граници на популярност, които да поставят политическия им дневен ред като хегемонен.

Тийнейджърската вълна на климатичен радикализъм, която Грета Тунберг се опитва да оглави може да натрупа ресурс за преминаване отвъд границите на настоящата „зелена“ политическа вълна. Емоционалният радикализъм, необремеността с особено задълбочени познания, автентичният протест срещу статуквото, израстващ на хормонално-емоционална основа, но канализиран в поредна идеология на бунта – „да пометем статуквото“, всичко това прави тийнейджърското движение около „нашата Грета“ обещаващ фактор за овладяване на гребена на вълната. Освен всичко друго днешните тийнейджъри след 4-5 години ще бъдат млади гласоподаватели, които могат да „изстрелят“ зелените си ментори в орбитата на един нов, защо не хегемонен политически проект. Но освен голям емоционален и енергиен потенциал, младежкият бунт носи своите рискове. Така както бързо се ентусиазират и повярват в една идея, младите хора бързо и с драматизъм се разочароват от нея. Тогава част от тях бягат в ъглите на услужливо подадени алтернативи, предлагащи отмъщение за разочарованията им. За разликата от „пиянството“ на възрастните, младежкото политическо опиянение е красиво. Но махмурлукът от него е тъжен и отблъскващ подобно на всеки махмурлук. Зелените радикали са поредните ентусиасти, които дълбоко вярват, че при тях махмурлукът няма да настъпи.

Критичните оценки за идеологията и стратегията на климатичния алармизъм не бива да се разпростират върху успешния и значително по-широк и многообразен процес на нарастване на екологичното съзнание сред стотици милиони хора – повечето на Запад, но и бързо нарастващи като общности в останалите части на света. Екологичното съзнание носи не само елементите на отрицание на модерната визия за отношение между човека и природата. В модерността човекът е „завоевател“ на природата. Една от границите, на която приключва модерността е съзнанието, че „завладяните“ сме всъщност преди всичко ние самите – човешкия вид на планетата. Оттук тръгва и се разклонява визията за необходимостта от един нов синтез – Вернадски го нарича „ноосфера“ – на взаимодействие между природа, разум и социална организация. Този синтез вече дава обилни позитивни плодове, но подобно на всяко ново и мощно мисловно и социално движение се „разпенва“ по периферията на своите собствени основания и постижения. Една от тези мощни периферии на екологичната вълна е идеологията на климатичния алармизъм. Необходимо е балансирано да оценим огромните ползи за съвременната и бъдещата цивилизация от нарастването на екологичното самосъзнание и резултатите от него, в сравнение с неизбежните за една нова обществна вълна радикални крила и претенции на екологизма. Феноменът Грета Тунберг буди симпатия, ирония, снизхождение, гняв. Младежкото движение, което се оформя около нея ще поражда надежди, отрицание и може би досада. Един пожелателен позитивен резултат от него би могла да бъде ранната, но перспективна социализация на идващите поколения към сериозността на екологичните проблеми и тяхното познаване.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

България – Македония: ще останем ли в плен на „политиката на идентичността“?

От гледна точка на здравия разум България следва да води своята политика спрямо Македония на две нива – на две „скорости“. Бързата скорост в българо-македонските отношения е призвана да компенсира дългото забавяне и пропуснатите възможности за двустранно сътрудничество през последните три десетилетия. България първа призна независимостта на Република Македония през 1992 г., през 1999 г. двамата премиери Костов и Георгиевски подписаха двустранна декларация за отношенията, но сътрудничеството и партньорството между двете страни остана на незадоволително равнище – особено след смяната на двата кабинета в София и Скопие през 2001 г. Няма нито един реализиран икономически проект, значима инвестиция или съвместна инициатива, които да отбелязват развитие на двустранните отношения през този период. Общите приказки за дострояване на железница между София и Скопие, реализацията на магистрален път като част от полузабравения коридор № 8 … списъкът с добри намерения и нереализирани проекти може да бъде продължен…

Причините за това са малко на брой и са доста очевидни. През 90-те години и през първото десетилетие на новия век България затъна в собствения си преход, и преживя съществен срив на своя институционален потенциал като държава, и драматична обществена трансформация, които оставиха страната в процес на разпад преди да осъществим частична мобилизация на ресурсите си за кандидатстване в НАТО и ЕС. Македония бе в аналогична, но и още по-трудна ситуация. Ако България през целия този период оставаше до голяма степен привързана към контрола на руския постимперски проект в криза, Македония правеше първи несигурни стъпки извън хегемонията на Белград върху малката република. С покорство и немалко късмет, Скопие успя да остане почти извън драматичното кръвопролитие на пост-Югославия, съхранявайки почти изцяло структурите на всеобхватния сръбски контрол – върху институции, специални служби, медии и стопанство. Там където разоряващата се сръбска държава не успяваше да съхрани контрола си върху Скопие – ръка за помощ на Белград подаваше Атина… Въпреки ембаргото, което Гърция наложи на Македония заради името й, гръцките инвестиции и като цяло – икономическата експанзия на гръцкия капитал на практика в голяма степен поставиха македонската икономика под стратегически гръцки контрол. България просто отсъстваше. Отсъстваше и останалият свят – кой ще тръгне да инвестира в разгара на постюгославското кръвопролитие и международно ембарго.

Втора причина от съществено значение за слабата динамика на българо-македонските отношения бе развитието на междуетническите отношения в самата Република Македония. През 2001 г. избухна криза между македонските държавни институции и въоръжения бунт на албански групировки, свързани с АОК в Косово, и реализирали се впоследствие чрез албанската политическа партия Демократичен съюз за интеграция в Македония. Под международно посредничество бе подписан Охридския договор, който доведе до разширяване на албанската властова автономност, особено на общинско ниво. Моделът на управление на Македония бе ориентиран към т.нар. „консенсуална демокрация“, предполагаща и изискваща сътрудничество между голяма албанска партия и победилата в поредните избори македонска политическа сила (на практика – СДСМ или ВМРО-ДПМНЕ). България подпомогна правителството на Л. Георгиевски за справяне с кризата от 2001 г., но усилията на София се оказаха периферни спрямо общия процес на умиротворяване на междуетническите отношения в югозападната ни съседка.

Най-значимият фактор – причина за слабата динамика на двустранните отношения между София и Скопие обаче бе систематично провежданата „политика на идентичността“ и от двете страни, която водеше в продължение на десетилетия до блокада на опитите за партньорство в различни области – включително на икономиката и развитието на инфраструктурата. От югославската федерация Република Македония наследи своята национална утопия, изградена върху отрицанието на общото минало с България и върху представянето й единствено като агресор.  Славянската версия на македонската национална история почива върху презумпцията, че хората, населявали териториите на географска Македония са били с изключително славянски произход и идентичност, за разлика от българите, които са преимуществено „татари“ или пришълци от далечния изток на Азия. Тази етно-антропологична разделителна линия играе роля на базисна легитимация за съществуване на македонска идентичност поне от Средновековието насам. Оттук – претенциите за македонска идентичност на цар Самуил, оттук – претенцията за „македонски идентитет“ на авторите и разпространителите на славянската писменост и култура и т.н. В доказването на небългарски произход и идентичност на македонската нация са включени и мероприятията по преименуване и дори фалшифициране на литературни, исторически и документални свидетелства, факти и процеси от близкото и по-далечното минало.

Наследили от бивша Югославия политическото високомерие и натиск върху България по т.нар. „македонски въпрос“, лидерите на нова – независима Македония внесоха в нейната конституция и известния член, задължаващ македонската държава „да се грижи“ за македоските малцинства извън територията на републиката. Този текст изигра значима роля в радикализирането на гръцката позиция по проблемите на независимостта и името на Република Македония. Българската държава и обществено мнение също реагираха враждебно и неколкократно на опитите на специалните служби в Скопие (със запазено силно участие на Белград) да поддържат претенцията за „македонско малцинство“ в Пиринска Македония, включително и чрез политически организации като „Илинден“. Подписването на декларацията между двете страни от 1999 г. сне в значителна степен напрежението по този въпрос, без да го разреши окончателно.

Ескалацията на националистическите емоции е изпитано средство за съхраняване и заздравяване на политическата власт – лична, партийна или котерийна. Това бе добре известно на лидера на ВМРО-ДПМНЕ Никола Груевски, който дойде на власт с изборна победа през 2006 г. Митологията за „античния произход“ на македонската нация съществува от времената на югославизма и ентусиазирано се споделя и от определени лидери на македоската диаспора през последния половин век. Груевски превърна „антиквизацията“ в мощен ресурс – перпетуум мобиле на своята власт, която с времето придобиваше все по-ясно очертан кланово-авторитарен характер. С „античкия“ националистически мит Груевски обслужваше властовия си статут далеч извън простата пропаганда, ентусиазираща младите македонци, че са наследници на Александър Велики. „Антиквизацията“ като политика даваше твърди гаранции, че официалните отношения с Гърция не могат да бъдат регулирани, а това от своя страна ефективно блокираше процеса на европейска и антлантическа интеграция на Македония. Груевски нямаше интерес от интеграция в тази посока. Неговият бизнес и неговата власт бяха доста по-облагодетелствани от специалните му отношения и с Анкара, и с Москва, и с Белград, а и с Атина – на неформално ниво. Така с „антиквизацията“ македонската „политика на идентичността“ достигна предела на политическо самокапсулиране, поддържащо устойчивост и безнаказаност на кланово-авторитарния режим на Груевски. Отношенията с България бяха хладни и неангажиращи – Скопие нямаше стимул да прави компромиси или да върви по пътя на регионално сътрудничество – двустранно или многостранно. Още повече, че перспективата за европейска интеграция през този период доста помръкна… И двете версии на македонската национална утопия – средновековно-славянската и античната – бяха изградени върху отчетливи антибългарски идеологически предпоставки. Този факт има своето значение при формирането и развитието на „политиката на идентичността“ спрямо Македония от българската страна на разделителната линия.

За българската национална идентичност Македония е травма – рана, която е била открита твърде дълго, за да може бързо да зарастне или да се трансформира. Травмата е нанесена с решенията на Берлинския конгрес, които ревизират утопията Сан Стефано, приета като даденост от новоосвободеното българско общество. Травмата се задълбочава в процеса на национално-освободителното движение в Македония, в което българската идентичност влиза в нелеки метаморфози в контекста на променящите се визии и стратегии на основните участници и съперници в движението. Парадоксално, но факт – поддръжниците на централизираната „върховистка“ визия за обединение на свободна България с „многострадална Македония“ са родени и израстнали в самата Македония. Обратно, придошлите на вълната на национално-освободителния романтизъм към Македония дейци от всички други български краища, формират  гръбнака на автономистката визия за бъдещето на Македония. Причините за автономизма са различни – идейни, стратегически и конюнктурни, но те се формират в контекста на нарастващото съперничество между София, Белград и Атина за подчиняване на македонското движение за еманципация от османска власт на собствените държавно-политически цели.

Както е известно, България губи това състезание – и през 1913, и през 1919, и след 1944 г., когато Сталиновата прислуга в София не просто легитимира югославистката визия за Македония, но провежда кампания за насилствена денационализация в българската част на Македония – Пиринско. Тази денационализация и до ден днешен се явява аргумент в подкрепа на основната иредентистка теза на македонизма – че македонците обитават всички дялове на географската област Македония. Пораженията на България, жертвите, дадени за българската кауза в Македония, предателството на българската кауза от страна на комунистическата колониална адмиистрация след 1944 г. – това са жалоните на българската горчивина и трудна примиримост с наследеното статукво на поражението. Признаването на независимата македонска държава през януари 1992 г. от България – първа в света – полага основите на една възможна промяна в отношенията между институциите и между обикновените хора от двете страни на границата. От българска страна съществуваше очакването, че югославистката доктрина на македонизма като антибългарска държавна идеология на Скопие ще изтлее в процеса на припомняне – от страна на самите македонци – на тяхната истинска идентичност. Очакванията на българите се оказаха в значителна степен нереалистични, защото представата ни за самата македонска идентичност се оказа повърхностна и едностранчива. Разговарял съм с десетки македонци от всички поколения и убеждения – от истински изповядващи българска идентичност до яростни поддръжници на македонизма в неговите югославистки и „антички“ версии (които между впрочем също са добре информирани за българската идентичност на предците си), и имам доста подробна представа за израстването на това, което е днешната македонска идентичност.

„Македонци се почувствахме през 20-те години“, говореше ми в началото на 90-те македонският българин проф. Александър Димитров. „Българската армия бе дошла победоносно и след няколко години бе изтласкана обратно зад Деве баир. За нас настанаха времена на терор. Ако в училище кажеш една българска дума, учителят сърбин те бие с пръчка по ръцете и налагат глоба на родителите ти… Имай късмет да кажеш, че си българин – правилният отговор беше „прави сърбин“. Дете съм бил и съм се оплакал на майка ми, че искат да се казвам сърбин. Тя ме успокояваше – е, кажи, че си македонче… А иди ти му кажи, пак се вълнувах аз… Отвън на ъгъла на къщата бе обущарската работилничка на баща ми – служил войник в българската армия. „Шуми Марица“ припяваше той под ударите на обущарския чук, но с ъгълчето на окото си  виждаше приближаващия се сръбски джандарин. „Шуми Марица“ млъкваше и под ударите на чука се чуваше демонстративно друга песен – „Дунье ранке, дунье ранке, круше караманке…“ От гръцката страна на междата не е било много различно. След Втората световна война „Хабсбургът на Балканите“ – Йосип Тито проявява геополитическо творчество, което носи на втория югославски проект впечатляващ успех. (Тук не забравяме ролята на Москва и подчинения й Коминтерн, но конкретната реализация на македонизма се случва в Белград и в Скопие.) Македонската идентичност е легитимирана и – по-важно – приета. Защото тя спестява на македонските българи изпитанията да бъдат систематично виктимизирани от поредните победители – след поредното оттегляне на българската армия зад Деве баир. Ако тази мотивация съществува в историческия опит и колективното съзнание на македонските българи – да се обособят като македонци, има ли голямо значение каква точно идеологическа доктрина ще създаде и легитимира тяхната нова национална утопия?

Посткомунистическа България не възроди и не си припомни патоса на болезнения национален романтизъм спрямо Македония. И слава Богу! Но в една латентна и инертна форма мнозинството българи останаха с очакването, че македонците – щат не щат – скоро ще се признаят за българи, няма къде да ходят. Ние добре разбираме и наследството на сръбския – югославистки контрол върху Македония, и притаената мощ на УДБА-та върху македонския елит и институции (така както КГБ никога не си е отивала от България)… Виждаме успешните сръбско-гръцки проекти за съхраняване на Македония в общата ос между Атина и Белград чрез издигането на власт на хора от бившия югокомунистически елит или като Груевски – от „ВМРО“… Това, което също виждаме, но не можем да си обясним е масовата популярност на сръбския турбо фолк и на цялостната наследена от миналото сръбска масова култура в Македония. Гневим се на все още разпространената югоносталгия, забравяйки две важни неща. Първо, че у нас също има немалко носталгици по времената на комунистическата диктатура. И второ, че времената на комунистическа Югославия се оказаха времето на най-заможно съществуване на македонците около Вардара кажи-речи в цялата им досегашна история…

Комбинацията между устояващата на времето различност на събратята ни край Вардар и очакванията те отново да припознаят ако не настояща българска идентичност, то поне очевидното си българско минало, доведе до създаване сред немалки групи на българското обществено мнение на едно специфично отношение на скептицизъм и раздразнение от оцеляващото статукво на македонизма в Република Македония. Лидери на това отношение станаха публични фигури – „експерти по македонския въпрос“, изградили кариерата си и популярността си върху систематично негативно (на моменти – подигравателно) отношение към македонската различност – оправдана или не. Тези хора бързо се превърнаха в лидери на българската „политика на идентичността“ спрямо Македония. Те циментираха позициите и влиянието си съвместно със своите аналози в Скопие, които се препитават от традиционните постулати на антибългаризма, наследен от миналото и доизграждан в процеса на кризисно утвърждаване на македонската независимост след 1991 г. Антибългаризмът и обидата от антибългаризма се превърнаха в автоматизирани реакции на враждебност и конфликт винаги, когато някой имаше нужда от тях. Българо-македонските отношения се превърнаха в процес, който е изумително лесно управляем от страна на всеки недоброжелател – както на България, така и на Македония, където и да се намира той – в Белград, в Атина, в Москва или другаде.

Стратегическата схема на торпилиране на българо-македонското партньорство и сближаване се отличава с пределна простота. Пращаш някого – в София или в Скопие – да излезе публично и да каже или да направи нещо гадно или обидно за другата страна. Каквото ще да е – взето от история, от настояще, ченгеджийска интрига, опашата лъжа… Може и нищо да не казва – достатъчно е изложба да направи, филм да прожектира, нещо безобразно на граничния пункт да организира (имаше такива случаи…). От другата страна със сто процентова сигурност скачат на крака професионалните експерти по българо-македонските отношения. Следват дни – седмици на вдъхновена неприязън, нападки, заплахи и тотално отравяне на двустранните отношения за известно – по-кратко или по-дълго време. Същите елементарни схеми се вихриха в навечерието на подписване на договора между България и Македония преди две години и преди ратификацията му. Аналогична бомба гръмна и в комисията за общото наследство – въпреки, че тя би следвало да работи настрани от актуална политика и корист.

„Политиката на идентичност“ не е феномен, който може да се прекрати или да се забрави. Както болезнеността на македонския въпрос за българското национално съзнание, така и отчаяната нужда от преподреждане на максимално убедителна национална утопия и идентичност на македонското обществено съзнание правят от „политиката на идентичността“ неразделен спътник на българо-македонските отношения в обозримо бъдеще. Задачата, пред която сме изправени е да разделим ролите и функциите на двата типа политика в двустранните отношения между София и Скопие. Първо, в максимално бърз порядък да разгърнем и утвърдим политиките, практиките, проектите на двустранно сътрудничество в прагматичните области на икономиката, инвестициите, търговията, инфраструктурата, сътрудничеството в отбраната и сигурността, образованието и европейската интеграция, на междучовешките контакти. Второ, да се въоръжем с търпение, упоритост и добронамереност за да разчистваме стъпка по стъпка натрупаните планини от конфликт, болка, враждебност и несъвместимост на „политиките на идентичността“ – в дългосрочен план. И трето – най-важно – да правим винаги оперативна разлика между едното и другото, между динамиката на прагматичното сътрудничество и бавното, внимателно преизграждане на съвместимост и близост в областите на идентичността – история, култура, наследство.

Договорът, подписан между България и Македония бе бавен десетилетия и стана възможен и реален преди всичко благодарение на  стратегическата инициатива от страна на Запада да се стабилизират (Западните) Балкани предвид нарастващия алтернативен геополитически натиск и пробив на Русия и Турция в региона през последното десетилетие. Москва усилено превръща Сърбия и Република Сръбска в БиХ в свои стратегически предмостия за нова подялба на Балканите (да споменем и арогантното навлизане на русия стратегически интерес у нас, в България). Турция води гъвкава и перспективна политика на интеграция на мюсюлманските общности на Балканите в своята стратегия за геополитическо завръщане в региона (позната и като неоосманизъм). Трудната функционалност на БиХ, ескалацията на конфликта между Белград и Прищина и крехкият етнически баланс в Северна Македония са само примери в пъзела на полуомиротворените след кръвопролитието от 90-те години Балкани.

В този контекст кланово-олигархичният режим на Груевски играеше ролята на ключов фактор за ефективно блокиране на двустранните отношения както с България, така и с Гърция и Албания. Тази блокада предотвратяваше дори и най-малките стъпки за европейска и атлантическа интеграция на Република Македония и откриваше широко вратата за навлизане на руския и турския стратегически интерес както в Македония, така и в по-широкия регион около нея. Затова смяната на правителството в Скопие и позициите, заети от новия премиер Заев отвориха качествено нови възможности за подобряване на българо-македонските отношения като част от ускорения процес на евроатлантическа интеграция на самата Македония. Новата динамика на българо-македонските отношения и разрешаването на поредица двустранни проблеми, наследени от десетилетия бяха част от този ускорен процес на интеграция на Македония, който изискваше разрешаване на проблемите между Скопие и неговите съседи. Както българо-македонският договор, така и Преспанският договор между Атина и Скопие се оказаха интегрална част от този процес на евроатлантическа стабилизация на балканския регион. Чудно ли е, че московската агентура и в София, и в Скопие, и в Атина отхвърля толкова ожесточено тези договори?

Има един основен инструмент за осуетяване на успешното развитие на двустранните отношения между София и Скопие в контекста на тяхната европейска и атлантическа интеграция. Това е целенасоченото смесване на „политиката на идентичността“ с дневния ред на прагматичното и динамично – за да не кажем спешно – сътрудничество между двете страни в икономика, инфраструктура и сигурност. Отношенията между България и Македоноя през последните 30 години са имали различна степен на интензивност и ползотворност – от чувствителното затопляне и сътрудничество между кабинетите на Иван Костов и Любчо Георгиевски до хладната дистанция и самоизолация на режима на Груевски. Но инструментът за блокиране на всеки напредък през тези десетилетия винаги е бил един и същ – поредна провокация в сферата на „политиката на идентичността“.

В този контекст си струва да кажем няколко думи и за работата на българо-македонската историческа комисия. Не зная кой какво е очаквал и очаква от нея, но нейната работа не може да бъде нито бърза, нито светкавично успешна. Преди всичко, задачата поставена пред нейните членове е да открият и формулират теми, събития и исторически личности, които могат да бъдат свързващо звено и основа за приближаване на двете страни в тъй чувствителната сфера на „политиките на идентичността“. Аз смятам, че в тази сфера Македония има да променя наистина доста повече неща, отколкото България (Без това да означава, че ние нямаме митове, с които трябва да се разделим.) Но хайде да мислим спокойно и разумно. Идентичността е конкретна рамка – основа на човешкото съзнание: лично, групово и обществено. Затова тя се променя бавно и противоречиво. Идентичността е като голям кораб в океана, който прави завой бавно и предпазливо – поради огромната инерция, характерна за голямата му маса. Ако идентичността се сменя светкавично – „корабът“ загребва вода и потъва. Правителството на Заев в Скопие си дава сметка за неудържимостта на тази национална митология, с която бе натоварен македонизмът както по времето на втората Югославия, така и при „античкия“ експеримент на автократа Груевски. „Античката“ идентичност е по-лесна за отхвърляне – може би защото е по-нова и по-абсурдна. Ядрото на югослависткия македонизъм ще се променя по-трудно и по-бавно поради страхове, че изоставянето на неговите митове може да застраши самото съществуване на македонската държава.

Знаем, че в нашите обществени среди има хора, които биха насърчили „обръщането на кораба“ – корабокрушението на македонизма. Това е обяснимо като емоционална реакция, но промислено ли е като стратегическа визия? Какво очаква Република Северна Македония (РСМ), ако тя навлезе в остра криза на обществена и държавнополитическа идентичност? Щастливо обединение с България, или фрагментация, конфликт, отровени регионални отношения и нарастваща заплаха от ново отваряне на тъмните страници от балканската история?Ако допуснем внезапен срив на македонизма – особено под пряк български натиск – каква идентичност ще изплува отдолу? Симпатия към България или още по-голяма омраза ще носи тази идентичност?  Нека бъдем реалисти – времето на романтичния национализъм на Балканите приключи! Съществуването и стабилността на РСМ е основната предпоставка за геостратегически баланс в нашата част на Балканите, на чиято основа е единствено възможно позитивното стопанско, демократично и обществено развитие на всички страни в региона. Ние отхвърляме „политиката на идентичността“, осигурила съществуването на класическия македонизъм върху антибългарска основа. Но сме заинтересовани от постепенна и положителна еволюция на предефиниране обществената и държавнополитическа идентичност на Македония в посока на доверие, партньорство и общ интерес между България и РСМ като суверенни страни и близки съседи.

България е заинтересувана от един устойчив във времето и последователен процес на промяна и адаптация на историческите митове – най-вече македонистки, но също така и наследени от българската история, който ще бъде естествената основа за сближаване на двата народа. Ние не знаем дали това сближаване ще доведе до една в значителна степен припокриваща се идентичност, или ще съхрани специфичната идентичност на нашите македонски съседи в една нова концептуална рамка, която да загърби антибългаризма и да ни направи отново ако не братя, то поне близки съседи, споделящи успеха си и разрешаващи съвместно проблемите си.

Българо-македонската комисия трябва да бъде оставена встрани от политическото злободневие за да работи. Не съм пленник на илюзии и зная, че върху нейните членове се оказва и ще се оказва политически натиск. Без него няма да минем – най-малкото като стимул за добронамереност и като инструмент за коригиране на провокации и от двете страни. Но този натиск не бива да бъде нито открит – публичен, нито заплашителен. Комисията трябва да работи зад закрити врата, да се отчита публично за работата си, а политиците трябва да оценяват нейните постижения или недостатъци за да коригират съвместно изискванията си към нея.

Струва ми се, че българо-македонските двустранни отношения биха били успешни, ако магистралата и железницата София – Скопие, както и редица други прагматични проекти бъдат осъществени значително по-бързо, отколкото ще се случи финалното затваряне на дилемите, свързани с „политиките на идентичност“. Нека дадем прагматичен шанс за сближаване на България и Македония в конкретни, практични неща. Ако успеем – по-дългосрочните цели ще имат по-здрава основа. Защото успехът в двустранните отношения ще променя и двете страни – може би не много бързо, но с висока степен на сигурност.

 

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Тайният явен кукловод на България

Ако нацистката диктатура приключи с категорично военно поражение, позволило режим на цялостна денацификация, на комунистическият режим в СССР и неговите сателити бе сложен край чрез съвкупност от гъвкави полу-публични и неформални договори между победилия Запад и рухналата болшевишка империя. Този договорен край отвори пълноценни възможности за съхраняване на комунистическите обществени елити – особено тези в службите за сигурност, но и в по-широк план – на почти всички останали сектори на комунистическата управляваща класа – номенклатурата. Тези страни, които разгърнаха силни антирежимни дисидентски движения – Полша, Чехословакия – успяха да ограничат всевластието на номенклатурата и частично да предотвратят пълната й трансформация в нов стар обществен елит на своите държави и общества. В други страни – България, Румъния, особено – постсъветските републики, комунистическата управляваща класа успя да овладее и да предотврати съществена част от процесите на обществена трансформация, съхрани своя контрол върху националната икономика, разграби държавните активи и подчини на волята си новите крехки държавни институции, възникнали чрез имитация на либералнодемократичната политическа система. Тази трансформация на номенклатурата в нова – стара управляваща класа носеше изцяло криминален характер, а новият статут на бившия комунистически елит най-кратко може да бъде определен като мафиотска олигархия, недопускаща каквито и да е механизми на законов контрол върху своите действия.

Със своето наследство на най-верен сателит на Съветския съюз, българският комунистически елит на практика възпроизведе не само своя контрол върху посткомунистическите държава и общество, но успя и да съхрани изцяло специалните отношения на своята подчиненост и органична свързаност с управляващата олигархия в постсъветска Русия. Българската номенклатура в продължение на 45 години функционираше като колониална администрация на съветската имерия в България, а след рухването на империята се трансформира в криминална олигархична структура, органично свързана и пряко зависеща от руския неоколониален постимпериализъм. Опитите на неочаквано силната в първото десетилетие след 1989 г. антикомунистическа опозиция СДС да създаде нов, алтернативен обществен, полтически и – донякъде – стопански елит на посткомунистическа България претърпяха провал. След завръщането на бившия цар начело на изпълнителната власт в България през 2001 г., порочният кръг на цялостен контрол на милиционерската олигархия върху националния ни живот наълно се затвори. Това, разбира се, включваше и необратимо установен неоколониален контрол на руската олигархия върху българския национален живот.

Москва разреши присъединяването на България към НАТО и ЕС поради няколко лесно обясними причини. През последните години на 20 век руската държава бе твърде слаба за да предотврати интеграцията на бившите си сателити от източна Европа в евроатлантическата система за сигурност и развитие. За Москва се оказа по-привлекателно да изпрати в Брюксел група свои потенциални „троянски коне“, вместо да инвестира ресурси и усилия в удържането им извън институциите на Запада. Така на Позитано 20 се изправи „генералското движение“ – вътрешното ядро на московската агентура в България – и обясни на потресените членове на преименуваната БКП, че курсът на партията е ходом марш към НАТО. По аналогичен начин бяха решени в БСП и проблемите на българското присъединяване към ЕС. Москва се отнасяше със зле прикрито презрение към икономическия гигант и политическо – стратегическо джудже с център Брюксел. Едва опитите на ЕС да започне интеграция на постсъветското пространство чрез Източно партньорство запалиха червената лампичка на опасност за набралия сила и самодоволство режим на Путин. От важно значение бе и фактът, че гражданските и политическите кръгове около демократичната общност успяха да убедят Запада – Брюксел и Вашингтон, че България е в състояние да се променя и да бъде лоялен партньор и съюзник. Така е, взехме си грах на душата, твърдейки подобни неща…

Руският контрол върху България на практика никога не е прекъсвал – дори и в най-мрачните години на държавнополитически разпад за Русия в началото на 90-те години. Първият акт за съхраняване на индиректен политически контрол върху България бе създаването на ДПС начело с лоялен руски агент и с помощта на новото ръководство на старата БКП – Луканов и Младенов. Контролът върху етническите отношения бе и си остава най-базисния инструмент на бившата имерия за манипулиране на обществената и политическа лабилност на бившите сателити и съюзни републики. Именно този инструмент породи вълната от братоубийствени конфликти от Южен Кавказ до Прибалтика при разпада и след разпада на съветската империя. В България, за щастие, не се стигна до проливане на кръв. Тук сработи напълно страхът от кървав конфликт на междуетническа основа. ДПС се превърна в пирамида с няколко основни функции. Тотален контрол върху цялостния живот на турските и мюсюлмански общности в България. Незаобиколим властови фактор в създаването на парламентарни мнозинства и упражняването на масиран корупционен контрол върху лабилните структури на посткомунистическата българска квазидържавност. Основен агент-провокатор на политически и обществени кризи с цел премахване на неудобни за Москва и за корупционната й агентура в София правителства, политици и конкретни политики.

Русия съхрани своя контрол върху бившата комунистическа партия, която наскоро навърши 100 години във вярна служба на Москва. Създавани и употребявани бяха и поредица от политически и обществени движения, призвани да уплътнят руския неоколониален контрол върху определени сектори от обществото и политики на държавата в десетилетията след началото на новия век – партии като Атака, „национално“ движение русофили и т.н. Руският контрол върху България се гради върху специалните връзки на бившите специални служби и на стопанските и политически елити, наследени от епохата на комунистическо управление. Влиянието на Москва е фокусирано върху няколко основни стратегически инструмента. Първо – енергиен монопол. Една страна, която не контролира енергетиката си поне отчасти не може да бъде нито независима, нито надежден партньор на никого както в икономиката, така и в сигурността. Руският енергиен монопол в България има няколко основни функции. Първо, той е основен фактор за съхраняване на стратегическия контрол върху България, която може да си членува където си ще, но е зависима от едно кранче за газ, една рафинерия и система за ползване на течни горива, една ядрена технология и гориво за нея и т.н. … Второ, руският енергиен монопол е мощен изнструмент за арогантно ограбване на България чрез произвола на монополно високите цени. Трето, руският енергиен монопол е инеструмент за извличане на криминални свръхпечалби над монополно високата цена чрез системен рекет върху закона и контрола на българската държава върху вноса, износа и разпореждането с енергийни ресурси. Ако не разбирате за какво става дума, пояснявам – пристанище „Росенец“. Последно – но не и по значение, руският енергиен монопол е мощен инструмент за корумпиране на българската държава и представляващите я политици и администратори в полза на изгодни за имерската метрополия решения.

Вторият стратегически инструмент на руския контрол върху България е всеобхватната корупция, свеждаща функционирането на българската държава до поредица от криминални механизми за контрол на милиционерската олигархия върху стопанството, правосъдието и останалите клонове на държавната власт. Чрез механзмите на корупционно въздействие проекторешенията за изграждане на газови интерконектори със съседните страни отлежават на дъното на чекмеджетата на администратори и министри в продължение на десетилетия, докато монополът на „Газпром“ си остава в сила. Чрез неформално корупционно финансиране на партии, политици и администратори руските енергийни корпорации съхраняват не просто монопола си, но и пълната си безнаказаност на българска територия – каквото и да вършат. За да опишем подробно корупционната система на подчинение на България от Москва трябва да се напише монография, но за да бъдем по-пестеливи, нека споменем само още нещо – много важно: КТБ. Тази банка, зад която надничат структурите на руския финансов контрол върху българските институции и публични фигури на практика установи преки конфузни отношения с огромната част от българския национален елит. Тези конфузни отношения „гърмят“ и до ден днешен по повод на пореден компромат или политическа кампания. Ако се съмнявате в руската връзка на Сарайската креатура КТБ – обърнете внимание: банката фалира непосредствено след едно друго значимо публично събитие – отмяната на строителството на „Южен поток“… За което строителство казват, че – подобно на случая с проекта АЕЦ „Белене“ – са били направени поредица от плащания, впоследствие увиснали във въздуха.

След излизането на Русия в режим на открито съперничество и геополитическа конфронтация със Запада, стратегическият интерес на Москва в България се реализира в още един – трети инструмент на контрол и масирано въздействие – пропагандната хибридна война, разкъсваща и противопоставяща българското общество по примера на арогантната имперска инвазия на Руската империя в България през 80-те години на 19 век. Целите на тази хибридна война са описвани многократно, поради което тук ще си спестим подробности. Ще се наложи да кажем само следното. Основна цел на войната е да убеди устойчиво мнозинство българи, че членството на страната в ЕС и НАТО е в ущърб не само на националните ни интереси, но и на частните интереси на всеки обикновен българин. Фактът, че ЕС е основният – и на практика единствен нетен донор на ресурси за развитие на България не притеснява хибридните стратези. Фактът, че ЕС дава на България, а Русия я граби – също толкова арогантно, както след 1944 г., както през целия комунистически период – не разколебавава хибридните стратези. Фактът, че олигархична Русия, издържаща се от консумация на природните си ресурси не притежава алтернативен стопански и социален модел на развитие, който да предложи на България вместо „задушаващия“ ни модел на ЕС, не засрамва великодържавните стратези. Целта на хибридната война е да всява конфликт, разделение и безпомощност сред европейските – и особено източноевропейските страни – за да бъде възможно за Москва да ги преподчини отново заобикаляйки обединените институции на ЕС и – евентуално – НАТО.

В България хибридната война е особено ефективна поради няколко причини. Първо, поради наличния общ културен афинитет към Русия, подхранван от източници на българската история, въпреки мрачните свидетелства за устойчивата великодържавна цел – редуциране на българската държава до статут на теиритория – колония. Второ, поради всеобхватният контрол и зависимост на българската посткомунистическа олигархия от структурите на олигархията – майка в Москва. Трето, поради сериозните дефицити на българското обществено развитие от последните три десетилетия, през които българското общество преживя силна демографска – емиграционна криза, социална и икономическа поляризация, мащабни обществени разделения и конфронтация, слабост и неефективност на българската държава. Непренебрежимо значение има и склонността на немалко българи да се поставят в услуга на враждебния имерски интерес – по причини, унизителни за българското национално достойнство.

България пропусна благоприятните условия на международната среда през 90-те години и началото на новия век за да осъществи своята пълноценна национална еменципация от великодържавен контрол, да скъса пъпната връв на своята зависимост от бившата метрополия. Пропуснахме възможността пълноценно да възстановим независимата българска държава и да изградим политически и обществен елит с национално достойнство, гарантиращ независимост и суверенитет. В днешните условия на разгръщащо се геополитическо съперничество и нестабилност ще бъде много по-трудно да постигнем тези цели. Но не можем да спрем да се опитваме – другото би било признаване на поражение.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized