Президентът в атака – и сам воинът е воин?

Президентът Радев търси премерване на силите с Бойко Борисов – смятат мнозинството наблюдатели на родния политически тепих. Едно е сигурно – за Румен Радев подготвителната половин година на Дондуков изтече. През това време той просто трябваше да се огледа – къде се намира. Какво се очаква от него, кой се стреми да му помага и кой – точно обратното, не пропуска да го „клъцне“. През това време на Радев хем му се искаше да управлява нещо, да дава наставления, хем разбираше, че няма подготвена писта, от която да излети. Политиката за него е съвсем нова сфера, която засега крие само тайни.

Проблемът не е просто личен. Отминаха отдавна времената, когато българското офицерство имаше политически познания, политическа култура и вкус към участие в публичните дела – понякога прекалено брутален и превратаджийски вкус. С идването на комунистите на власт този вкус към политиката бе сведен до ежедневните задължения на политическия офицер – преди всичко идеологическо възпитание на личния състав и верност към Партията. След 1967 г. Тодор Живков реши да отреже от корен политическото самосъзнание на офицерството. Пропадналият опит за преврат на кръга около Горуня – легендарен партизанин и опонент на „Чавдарци“ от Враца – доведе начело на българската армия Добри Джуров – командир на бригада „Чавдар“ и политическа сива мишка, некадърен за друго освен за строева подготовка. На българското офицерство му сложиха политически капаци на очите и четвърт век след края на режима това положение на нещата не се е променило съществено. Офицерите, които проявиха политическа позиция и компетентност бяха накарани да напуснат армията – Валери Рачев, Велизар Шаламанов, Тодор Тагарев и Илия Налбантов се оказаха прекалено компетентни и с модерно мислене за да бъдат оставени редом с червените генералски тюфлеци в сградата до Народния театър.

Радев е типичен скромен, дисциплиниран офицер – генерал, който и да се разбунтува – един разговор на четири очи с премиера генерал го връща с козируване в строя. Но какво да се прави – разшета се Първанов, погостува ни Решетников, вкопчи се в неочаквания шанс Корнелия, и сега сме там където сме. Румен Радев очевидно няма политически опит и достатъчно познания за политиката. Това не е болка за умиране, ако е налице третият необходим компонент за успешна политическа кариера – политическият талант. На Бойко талантът му пролича още като главен секретар – не можаха да го запушат нито пълната липса на познания за публичния живот, нито бомбастичните изказвания на новопроизведения генерал, които издаваха липса на разделителна способност между разговорите в кръчмата и разговорите по телевизията. Но талантът взе връх – и днес шефът на ГЕРБ пуска от старите лакърдии само за да се хареса на народа… При Радев говоренето е възпитано – окултурено, но проява на политически талант не се забелязва. Затова изказванията му са плахи, а когато се опитва да влезе в сблъсък, поведението е далеч от висш пилотаж – по-скоро издава неумело подхвръкване от място. Така идваме до онзиденшното изригване срещу Бойко Борисов и неговите „беквокали“, обявяването на битка и … т.н. Битката е хубаво нещо, стига да владееш подходящо оръжие. И с голи ръце да си – ако ръцете ти са тренирани оръжия, шансовете за победа са високи. Нашият случай очевидно не е такъв.

Президентът Радев прави поредица от грешки и първата от тях е, че реши да води битка в сферата, където е безспорен професионалист – закупуването на бойни самолети за авиацията. Но едно е да си пилот – ас, друго е да си политически стратег – ас…Не разбирам от авиация, но не се сещам за нито един аргумент в полза на злополучния Грипен. Швеция е неутрална страна, Грипен е разработен за сдържане на руския натиск в крайния север, а покупката на Грипен е действие с нулева стратегическа стойност. За какво й е на България бойна авиация на съвременно равнище? Нашата сигурност е застрашена преди всичко от две страни – от Турция и от Русия. Турция, произвеждаща и притежаваща огромни ескадрили – засега – е страна партньор в НАТО, а Русия по наш мащаб е великан, който не може да бъде спрян със 7-8 Грипена, че даже и с 20-30 от тях. Българската военна авиация има стойност само ако бъде интегрирана част от силите на НАТО, на съседите ни от НАТО и е в състояние да изпълнява общи стратегически задачи на НАТО с минимални разходи по поддръжка и логистика. Оттук – естественият избор на Ф-16, с който разполагат и всичките ни съседи и партньори в нашата част на света. Колкото и да е остарял и на доизживяване. Още по-добре – Ф-18 Хорнет, а най-добре Ф-35, ама… някой друг път, като забогатеем. Тези аргументи лежат на масата и опонентите на президента Радев нямат ни най-малък проблем да ги използват ефективно срещу него. И срещу припряния му опит – по всяка вероятност дирижиран отвън – да претупа проблема по време на служебното си правителство.

Освен затъването с Грипен, през първия период на своето президентство Румен Радев затъна и с неадекватните си изказвания – особено в чужбина – по ключови стратегически въпроси от национален и европейски интерес. Седне-стане – мънка за вдигане на санкциите от Русия. Абе човек, дори и да има шанс тези санкции да се вдигнат – теб ли ще питат, нас ли ще питат кога и как да случи това? Нямаш ли чувство за място, за позиция, за контекст? Защо мънкаш за Русия, преди да си казал две думи за България? Знам, поел си ангажименти (за това – по долу), но дори и тези ангажименти могат да се обслужват по-компетентно, по-балансирано. Я виж Бойко Борисов (извинявам се, че все опонента давам за пример, ама нали с него ще е битката) – изкаже се против санкциите, пък още утре излезе и каже нещо уважително, я за Европа, я за НАТО, пък напоследък и направо обяви Русия за опасност. (Тя че е опасност – кьорав да си, ще го видиш, ама как да го кажеш, не уйдисва…) Приеме участие в общи учения на НАТО в Източна Европа, но строго напомня и за това, че в Черно море платноходки и чайки иска да гледа. И тя дойде – Чайката , де…

Очевидно е, че с приемането на най-висшия държавен пост в България, Румен Радев е приел – напълно или частично осъзнато – да играе ролята на балансьор (не обичам фразата Троянски кон) между принадлежността на България към НАТО и ЕС, и арогантния натиск от Москва да употребява страната ни като буфер и карък на западния съюз. Едва ли е нужно да припомняме, че Решетников миналото лято беше на гости у нас не за да яде пасти в „Кристал палас“. Оттук му на президента и Грипените, оттук му и „свалените санкции“, оттук и конфузът в необживяната роля на демагогстващ лобист на великодържавното нахалство. Струва ми се, че за последните 9 месеца Румен Радев разбра добре едно – обвързването с БСП е най-очевидния камък на шията, който може да го изпрати без време на дъното. Не казвам, че се е еманципирал – има една вицепрезидентка, която е сложена да не допуска изхлузване от хомота на Позитано. Но поне разбиране – ясно разбиране от страна на президента по този въпрос очевидно има.

Засега Румен Радев най-добре се представя като публична фигура с морален авторитет. Речите, които произнася са добре написани, съветници, умели с перото явно не му липсват. (За сметка на отчайващата липса на президентски съветници в почти всички други области.) Това е и роля номер едно за българския президент – да бъде главен публицист на Републиката. Други големи пълномощия президентът няма… И все пак, има сфери, в които Радев може да бъде неочаквано успешен. Една такава сфера на битка със статуквото е борбата с корупцията. В България корупцията е не отклонение от нормата – каквото е определението за това явление в модерния свят. У нас корупцията е система на олигархично управление от страна на политико-икономическата мафия, за удобство наричана КОЙ. Ако Радев използва умело позицията си на национален арбитър, той може да даде на този терен много по-успешна битка на статуквото, отколкото другаде. Особено – ако в борбата с корупцията заеме позиция и в борбата за реформа на правораздаването в България. А в тази сфера президентът има немалки пълномощия. Неподписването на указа за назначаване на нов председател на ВАС е само едно добро начало. За да се води тази битка с шансове за успех е необходимо загърбване на собствени минали обвръзки – ако такива съществуват. Имаше немалко публични подмятания и спекулации за зависимост на Радев от оръжейното лоби, от кръгове на библиотекарско-сарайски мъдреци… Ако ги има, тези зависимости ще се окажат камъни на шията в не по-малка степен от зависимостта от Позитано и московските ченгета.

Други сфери на успешно заемане на позиция от страна на президента Радев са образованието, кризата на регионите, възраждането на общностите… Поредица от успешни действия могат да бъдат предприети във външната политика и системата на сигурността – стига да се излезе от наглата сянка на Решетников. Във всички тези сфери е необходима минимум експертиза и сериозна стратегическа визия. Която не може да дойде само отвън – трябва да ти дойде и отвътре. Това, което президентът има като бонус – подарък е високия си рейтинг. Който, да не забравяме, винаги е бил по-скоро рейтинг на институцията, отколкото на личността, която я представлява. Следващата година ще бъде решаваща за оценката на президентския мандат на Румен Радев. Той очевидно правилно е преценил, че е време да излезе от окопа и да се хвърли в атака, независимо от това дали разполага дори и с част от оръжието и амунициите на своите политически опоненти от другата страна на „фронтовата линия“. Само че при атака ти трябва „прикриващ огън“, артилерия зад гърба… А на Дондуков е празно… Трябва да се освободиш от баласта на безполезния товар – Позитано да ти тегли колесницата, а не ти да носиш Позитано на гръб… Защото битката е с ГЕРБ и с Бойко. Освен реална власт, Бойко Борисов има и политически талант – при това с отчетлив балканско-ориенталски привкус. Това обстоятелство никак не е за подценяване.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Авторитарният поход към властта

Когато през 2009 г. предупреждавахме, че масираното купуване на гласове, секционни комисии и систематичните злоупотреби с волята на социално слаби и маргинализирани групи избиратели е предверие към авторитаризъм, позицията ни изглеждаше на много хора като пресилена. Днес, осем години по-късно, става очевидно, че прогнозата е била акуратна. Все повече ежедневни събития около нас показват, че българската олигархия е решена да се възползва от авторитарната вълна в източна Европа и в света за да премахне дори формалните белези за принадлежност на българската държава към демократичните политически системи.

Години наред малцината магистрати – реформисти, борещи се за изчистване на съдебната система от контрола на огранизираната олигархична престъпност са натикани в ъгъла на правозащитните институции, а медиите на мафията сипят денонощно помия върху тях. Тези магистрати са малцинство не защото мнозинството магистрати са служители на мафията. Те са малцинство, защото в ключови институции на правосъдната ситема като ВСС, политическото представителство на олигархията в парламента и изпълнителната власт систематично назначава себеподобни – прислуга на олигархичното задкулисие. От много години няма никакво значение кой е на власт. При Бойко Борисов №1 за главен прокурор бе избран Сотир Цацаров, при Орешарски всички основни позиции във върховете на службите за сигурност и на правосъдната система бяха запълнени с послушен на олигархията и на ДПС обслужващ персонал. При Бойко Борисов №2 властта на главния прокурор върху цялата система на правораздаване бе циментирана. Ако при Татарчев и Филчев прокуратурата бе феод, подчинен само на Господ, днес с подобен завиден статут под сянката на главния прокурор се ползва цялото правораздаване. Опитът на бившия правосъден министър Христо Иванов и други политически фигури като Радан Кънев да прокарат през мнозинството в парламента разумно разграничение между държавно обвинение – прокуратура и независим съд завърши с поражение – нанесено лично от премиера Борисов и неговата неформална коалиция на подкрепа в прокуратурата, Сарая, задкулисието и послушното им политическо мнозинство.

При Бойко Борисов №3 продължават издевателствата над тези политически фигури и магистрати, които отказват да припознаят статуквото като „реформирана съдебна система“. Мафията и нейните медии трескаво се опитват да се освободят от една своя „голяма грешка“ – избора на Лозан Панов за председател на ВКС. Натискът върху този човек достигна най-гнусните измерения на сплашване и изнудване от комунистическите времена – срамната афера с болтовете. Предстои избор на нов ВСС, където мнозинството в парламента ще се опита да формира още по-безгръбначно мнозинство в управителния орган на системата за правосъдие. Изборът на съдиите за техни представители във ВСС бе посрещнат с глухо ръмжене. На тези непослушни съдии трябва да се даде урок – да не ритат срещу ръжена на властта, срещу единната, неделима власт на олигархичната мафия в България. Речено – сторено. Мнозинството на ГЕРБ вкара в парламента проект за промяна на съдебния закон. Независимите организации на магистратите вече няма да могат да ползват финансиране от международни източници за своите проекти, обучения и други инициативи. За да се гарантира тяхната „независимост“. Цинизмът на законодателя ГЕРБ е безграничен – защото за трите си мандата в управлението ГЕРБ не си е мръднал пръста да ограничи финансирането на цялата огромна кохорта от лобисти на Газпром и другите руски енергийни олигополи, финансирането на цялата пета колона, водеща хибридна война срещу България, и на цялата медийна машина, подхранвана с безотчетни средства на българската мафия (на която трябва да спрем да викаме КОЙ и да започнем поименно). Това финансиране е изцяло нелегално и безотчетно – това са чистопробни рушвети в кеш. Виж, откритото, в съгласие със законите на страната финансиране от международни източници създава „зависимост“ на магистратите. Ударът на олигархичното парламентарно мнозинство начело с ГЕРБ е насочен преди всичко към фондация „Америка за България“, само защото нейните решения за финансиране на организации и проекти са напълно независими от властта и напълно подчинени на публично обявени принципи и правила. Олигархичното мнозинство начело с ГЕРБ в парламента ще допусне „изключения“ в закона за суспендиране финансите на организациите на магистратите по отношение на „европейското финансиране“ – т.е. на тези европейски фондове, които и без друго се раздават от правителството само на „наши хора“.

Ако мине номерът с отрязването на независимите организации на магистрати от международно финансиране, следващата стъпка ще бъде отрязване на целия неправителствен сектор от правото да работи на международния пазар на неправителствените дейности. ГЕРБ и олигархията имат светъл пример за подобна стъпка – репресивните закони на режима на Путин, които и някои други като унгарския премиер Орбан се опитват да имитират. Бойко Борисов очевидно се готви да се нареди в тази компания. Когато общественото мнение бъде лишено от инструментите на своето влияние, монополната власт на олигархията ще стане непоклатима. Първо лишиха голяма част от българите от право на глас – с купуване на гласове, с административен натиск и с арогантен корпоративно-мутренски контрол върху волята на обикновените хора. След това монополизираха медиите в прес-група „Мама и гамен“ – сега се опитват да финализират медийния монопол с окончателно превземане на националните ТВ канали. Подчиниха почти изцяло правосъдието. Следващата стъпка е да накарат неправителствения сектор да се моли за пари на Делян Пеевски и Бойко Борисов. И да работи по „правилни“ проекти. Какво остава от тук нататък? Вчера ни беше съобщено – да се разкарат синдикатите защото пречат на онеправдания бизнес. В една страна, където данъците са 10 на сто, където средната заплата е най-ниска в Европа – и не само в Европа, където няма проблем да наемеш нелегално работници, които да срутят една сграда върху себе си – за да е по-евтино на сайбията… В тази страна все още се осмеляват да пречат синдикатите. А работниците са нагли – искат и да им плащаш след като са работили. Ех, не му е лесно на милиционерският бизнес – трудни са условията за оцеляването му…

Разпасаното поведение на българската милиционерска олигархия – във всички негови измерения, отчасти изброени по-горе – води до нова вълна на масова деморализация и безнаказаност в обществото. Като гледат какво се случва на върха, дребни и едри мутри отново излизат на улицата и безчинстват – често напълно безнаказано. Ако един депутат може пет години да рекетира бизнеса в собствения си град от името на „началството“ (аферата „Суджук“), защо сравнима с неговия мащаб мутра да не може да бие, да граби и да законодателства около себе си? Защо ако върхът на мафията може да открадне четири милиарда от една банка, бандитите надолу по йерархията да се въздържат да вземат „своето си“ – според ранга, юмручната сила и защитата, оказвана зад паравана на институциите?

Българското общество е особено уязвимо от авторитаризъм. То получи своята свобода отново даром през 1989 г. като следствие на един световен „вятър на промяната“. Затова мнозина не умеят да ценят свободата си и са подвластни на внушения, опиращи до едно и също – благото на „силната ръка“. Нека бъде ясно, тази силна ръка е ръката на насилници. Тя носи бедност, унижения и подчинение на една безскрупулна олигархия на власт. Свободата, която все още притежаваме изисква защита – всеки ден и от всеки един от нас. Днес живеем в епоха, в която дори и принадлежността ни към обединена Европа може да не се окаже достатхъчна за да спре наглите със сопата – сопа, която размахват срещу всички и всичко, което не им е по вкуса.

 

 

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Защо петата колона влезе в българо-македонските отношения?

Не е никак странно, че Москва и Белград активираха до максимум своите пети колони в София и в Скопие в навечерието на 2 август – датата на договореното от премиерите Борисов и Заев съвместно честване на Илинден и планираното подписване на договор за добросъседство между двете страни. Изолацията на Македония от нейните съседи е основна регионална политическа цел на Белград с цел да не се допусне интеграция на Скопие в НАТО и ЕС преди приемането на Сърбия за член на ЕС (Белград засега отказва членство в НАТО). В продължение на четвърт век поддържането на изолацията на Скопие бе лесно предвид няколко обстоятелства. Първо, твърдият бойкот на Атина за признаване на македонската държавност поради проблема с името на републиката и – в по-широк план – поради спора за античното културно наследство, който Скопие при управлението на Груевски доведе до ключов проблем на македонската идентичност. Бойкотът на името и оттам – на членството на Македония в НАТО и ЕС не пречат на Атина да поддържа максимално активни икономически отношения със Скопие и да контролира лъвски дялове от стопанството на малката република. Но този бойкот поддържа македонската уязвимост в регионален и международен план, което е в интерес на стария тандем Атина – Белград.

На второ място, регионалната и международна изолация на Скопие се обезпечава от външно спокойните, но вътрешно напрегнати отношения на Македония с двете съседни албански държави, които всячески подкрепят ескалацията на етническите претенции на албанската общност в северозападна Македония и предизвикват различни по сила и характер кризисни процеси в крехката македонска държавност. Кризата от 2001 г., която доведе до Охридския договор и практическата кантонизация на Македония бе предизвикана от метежа на местното – македонско крило на Армията за освобождение на Косово: военна структура с претенции за националноосвободително движение, но функционираща като криминално-мафиотска мрежа. Всяко разклащане на политическото статукво в Скопие се използва от албанския фактор в Тирана и Прищина за по-нататъшно автономизиране в посока откъсване на албанците в Македония. Последният прецедент на подобна открита арогантност бе лансирането от албанския премиер Еди Рама на т.нар. „Тиранска платформа“ на македонските албански партии за нарастваща албанска хегемония върху македонската държава. С това свое поведение албанският фактор на Балканите пряко подпомага стратегията на Белград – и както ще видим, на Москва – за криза и изолация на Македония на Балканите.

Трето, хроничната нестабилност и изолация на Скопие се поддържат от хегемонното присъствие на сръбските разузнавателни, политически и стопански фактори на територията на самата република Македония. Сръбската популярна култура притежава хегемония в македонския публичен живот, а поредица от македонски политици – включително досегашния премиер Груевски – имат дълга лична история на служба в полза на Белград. Всички тези инструменти на влияние върху вътрешнополитическия живот на Македония съхраняват нейния прото-колониален статут по отношение на Сърбия. Един от ключовите инструменти на сръбската политика в Македония е системната и непрекъсната анти-българска кампания, която се води от медии, академици, политици и още дълъг списък хранени хора на Удба.

Тук е време да споменем четвъртото обстоятелство за системната изолация на Македония в контекста на балканския регион. Комбинацията между плиткоумен „национализъм“ и успешна агентурна дейност на руската пета колона в България поддържа буен огъня на враждебността към „сърбоманите и македонистите“ оттакък Гюешево. Липсата на опитен и интелигентен български национален елит доведе до дългосрочното пропиляване на множество възможности за необратимо сближаване и стабилизиране на отношенията между София и Скопие. Ако някой полуидиот в Скопие рече, че Самуил, Братя Миладинови и Гоце Делчев са македонци, поне трима малоумници в София се считат за длъжни да го наругаят и да потвърдят очевидното – че въпросните исторически фигури са българи. Много често е важно не толкова какво казваш, а как го казваш. Тези престрелки на мутри с интелектуални претенции от двете страни на границата на практика дават достатъчно храна на пропагандни източници – в Атина, Белград и самата Македония – които съществуват за да поддържат мита за българската опасност спрямо Македония. Днес към дежурните по македонска тема в София се присъединиха и мощни подкрепления – цялата агентура на руската пета колона в България.

Русия в продължение на доста време пазеше предпазлива дистанция спрямо регионалния ребус около Македония. Днес Кремъл смени доста рязко своите позиции. Като започнем от азбуката, дошла от „македонските земи“, като минем през пряката подкрепа за властта на клана Груевски и като стигнем до изявленията в българския парламент за това, че Македония е българо-сръбски проблем и никакъв договор между София и Скопие не бива да се подписва. Защо Путин изкара цялата артилерия? Просто защото Македония е ключов шанс на Москва да дестабилизира Балканите и да осуети развитието на евро-атлантическата интеграция на региона. Кремъл разчиташе на Черна гора, известна с ентусиазираното си русофилство от 19 век насам. Но Подгорица обърна гръб на Москва и влезе в НАТО – може би защото през последните 15 години черногорците видяха за пръв път на живо доста руснаци – което повлия смущаващо на русофилството им… Ако Македония реши проблема с името и влезе в НАТО – подобно на своите съседи – единствената надежда на Путин остава република Сръбска в БиХ. Самата Сърбия вече заяви чрез своя премиер, че евроинтеграцията има приоритет пред връзките с Русия.

През следващите дни и седмици ще наблюдаваме все по-пряката и очевидна връзка между анти-македонски изказвания в София и руските пари и пропагандни мрежи, функциониращи с нарастваща упоритост в България. Играта, както се казва, е ва банк. Същото ще се случва и в Скопие – антибългаризмът ще стигне до кресчсндо и руско-удбашките кръгове ще се постараят силно за това.

На България е необходима стратегия на перспектива и разум в подобряването на отношенията с Македония. Преди всичко, ние нямаме драматичен залог за да бързаме в тези отношения. Необходимо ни е да осигурим спокойна среда за двустранно сътрудничество – първоначално в „негорещи“ направления – железница, магистрала, стопанско сътрудничество, инвестиции. Политиката на идентичност може да почака и да бъде придвижвана с разум, спокойствие и яснота по един основен въпрос – Македония е друга държава, която носи отговорността за своето поведение и идентичност, но нашата история няма кой да я вземе. Тя вече се е случила. Това не означава, че трябва да премълчаваме безобразия, случващи се в Скопие. Но трябва да ги посрещаме спокойно – със самочувствието на нация, която има време да разреши своите наследени проблеми, ако бъде успешна в основните посоки на своето развитие. Най-малкото – да не позволяваме на кремълските хибридчици да ни водят за носа и да режисират поредна балканска свада с великодържавни задни мисли. Македония вече не бива да бъде емоция за нас, българите. Македония е част от нашето разумно и прагматично построено бъдеще в региона на Балканите.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Hung Parliament

Когато  в началото на 1980-те години Лейбъристите отидоха във възможно най-лявата позиция в своята история – доминирана от радикалното, до голяма степен троцкистко крило, на изборите през 1983 г. партията получи най-лошия си резултат от 1918 г. натам. Тогавашното поражение на левия лидер Майкъл Фут бе често споменавано през кампанията за изборите в Обединеното кралство тази пролет, когато се обсъждаше манифеста – предизборното послание на новия левичарски лидер Джереми Корбин. Сравненията обаче се оказаха преждевременни и не на място. За разлика от поражението на М. Фут, Дж. Корбин постигна неочаквано достойна изборна загуба с незначително изоставане от консерваторите на Тереза Мей и в Уестминстър е на път да се настани един „обесен парламент“ – hung parliament – без мнозинство за съставяне на правителство.

Консервативният депутат Крис Мейсън коментира резултатите по следния начин: „Ние не се простреляхме в крака. Ние се простреляхме в главата.“ Холандската евродепутатка Софи инт Велт отбеляза: “ Камерън заложи на хазарт и изгуби. Мей заложи на хазарт и загуби. Партията на Торите започва все повече да изглежда като казино.“ Справедливостта изисква да се каже, че обявяването на предсрочни избори е стандартен ход на един британски премиер, който оценява текущата политическа конюнктура като благоприятна, за да получи комфортно мнозинство за един пълен четири годишен мандат занапред. Такава беше и конюнктурата в ранната пролет на 2017 г. в Британия. Но Британия не е същата. Светът не е същия, колкото и изтъркано да звучи това. Независимо дали гласуват вляво или вдясно, нарастващ брой хора не желаят да подкрепят статуквото, а с него и умереността, здравия разум и приемствеността. Хората искат промяна, но не получават ясни политически послания за промяната, която очакват, затова гласуват хаотично, импулсивно и непредвидимо. Понякога непредвидимо за самите себе си.

Няма да е справедливо да се каже, че лейбъристите на Корбин просто са се възползвали от една нарастваща нетърпимост към статуквото. Корбин проведе една отлична предизборна кампания с послания, които попаднаха право в десятката. Лейбъристите обещаха безплатно университетско образование в една страна, където университетското образование е все още трудно достъпно за мнозина – за разлика от почти цяла останала Европа. В замяна Тереза Мей обяви въвеждане на допълнителни такси за възрастните хора в медицинските заведения, станали популярни като „данък Алцхаймер“. Така Корбин увлече компактна маса млади хора, а Мей изгуби гласовете на мнозина в третата възраст.

Brexit не беше непременно основна демаркационна линия за гласоподаване на тези избори, но редица детайли в политическите позиции по напускането на ЕС имаха важно значение. Ожесточаването на споровете с Брюксел приближи управляващите консерватори по-близо до радикалния вариант на wild Brexit – напускане без условия и без успешни преговори с ЕК, което очевидно не се харесва на много хора на Острова – и не само на противници на напускането. Изборните резултати могат да придвижат дневния ред на Brexit в две противоположни посоки. Ако Консерватвната партия формира коалиция с Юнионистите от Ълстър, ожесточената позиция по напускането може да се затвърди още повече. Ако в Уайтхол влезе умерено коалиционно правителство, включващо други малки партии, позицията на Лондон спрямо Брюксел може да стане по-умерена. За британската политическа система не е много вероятно втората по резултати голяма партия – Лейбъристите – да получи шанс за съставяне на новия кабинет. Шотландските националисти обаче, както и Либералдемократите могат да получат неочаквани шансове за участие. Възможен е коалиционен компромис, възможен е и период на политическа несигурност и нестабилност.

Немалък дял в неочакваните изборни резултати имат поредицата от ислямистки атентати на британска земя в предизборния период. Тяхната цел несъмнено бе радикална промяна на общественото мнение и вот, разклащащ политическата система на страната. В продължение на десетилетия Британия поддържа възможно най-либерално пермесивистки режим на мултукултурализъм в отношението си към пришълците от бившите колонии, както и от други части на света. Колкото и да е странно, британският негативизъм към чужденците се фокусира върху българи, румънци и други източноевропейци, които в огромната си част заемат работни места, непрестижни за самите британци и плащат данъци – за разлика от многолюдните ислямски общности, живеещи в голяма степен на социални помощи и произвеждащи средата на ислямисткия радикализъм. Brexit беше и популярна реакция на необузданата в продължение на десетилетия имигрантска вълна към Острова, която парадоксално се насочи срещу прииждащите от Европа, а не към тези от Близкия изток и Третия свят. През последните седмици бруталните атентати в Лондон и Манчестър демонстрираха нагледно кой и откъде е проблема. Все повече хора разбират, че срещу Британия – срещу Европа и Запада като цяло се води организирана и безмилостна война. Мигрантската криза в Европа от 2015 г. бе част от тази война. Атентатите са част от тази война. Систематичната радикализация на младите поколения на ислямските общности в Европа е най-перспективното оръжие на ислямистите за омаломощаване и разбиване на европейските общества.

Макар и печеливши от изборните резултати, Корбин и левицата са най-безхаберни и безгрижни по отношение на обществените предпоставки за ислямисткия терор. Левичарите продължават да интерпретират войната на ислямистите срещу Европа като хаотични актове на насилие, породени от „несправедливост“ и „социална дискриминация“. За съжаление, все още голям брой хора в Европа вярват на подобни интерпретации, скриващи истината от очите им. Но и партията на Торите е много далеч от ефективна стратегия и политика за справяне с ислямисткия терор. В продължение на десетилетие и половина консерваторите управляват една страна – Обединеното кралство – в която функционират над 100 шериатски съдилища, принуждаващи огромен брой британски граждани да се подчиняват на присъдите им по силата на традиционния порядък в мюсюлманските семейства. Непоносим брой малки момичета биват варварски обрязвани на британска земя. За което през май 2016 г. Тереза Мей заявява: „Many Britons benefit greatly from Sharia law. (Много британци имат огромна полза от закона на шериата.)“ … Уви, „ползата“ е пряко консумирана в Лондон и Манчестър и това обстоятелство не прави статуквото на Острова по-приемливо за неговите жители…

Изборите в Британия продължават тенденцията към непредвидимост и хаотичност на гражданския вот в Европа и Западния свят, породени от конфликта между нарастваща нетърпимост към статуквото и липса на убедителни политически алтернативи. В зоната на този конфликт все по-комфортно се настаняват популистките лидери и техните послания. Популисти са не само крайно левите и крайно десни антисистемни партии и лидери. Популисти печелят народния вот и на базата на мейнстрийм политически идеологии, стига да са опаковани в достатъчно убедителна личностна харизма и обещание за промяна. Победата на Еманюел Макрон е добър пример за подобен центристки популизъм. В Британия харизмата на лейбъристкия лидер Дж. Корбин бе също в състояние да ентусиазира голям младежки електорат и да увлече гласоподаватели, които при обикновени обстоятелства никога не биха рискували да подкрепят една неумерена левичарска платформа. От другата страна стои лидерът на Торите Тереза Мей, чиято лична харизма е меко казано умерена. Предвидимостта на народния вот спада драматично навсякъде. На ход са политическите елити, които или трябва да променят в необходимата посока ценностите, идеологиите и институциите на политическите системи на Запада, или да слязат от сцената.

… А в Лондон ще заседава един Hung Parliament…

 

 

 

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Орбан и Сорос

По повод на – http://clubz.bg/53337-bitka_po_frojd_orban_sreshtu_soros

За конфликта между управлението на Виктор Орбан в Будапеща и Джордж Сорос се изписаха десетки – може би стотици студии, в които преобладават идеологическите, а в тази – и психоаналитичните аргументи. Ако този конфликт трябва да получи политическа оценка, тя трябва да се основава не на това, в какво вярват Орбан или Сорос, или какви са ценностите на тези, които ги коментират. Оценката трябва да се основава преди всичко на фактите и на тези правила на публично поведение, които не могат да бъдат дискусионни. Първо, фактът, че Орбан е учил в Оксфорд със стипендия на Сорос не означава, че е задължен през целия си живот да се въздържа от опониране на Сорос за тези неща, за които менията им се различават. Десетки – може би стотици хиляди източни европейци са ползвали пари на фондация Отворено общество за да учат и за да работят – което не ги прави доживотно зависими от публичните позиции на Сорос. Разбира се, етичният човек – дори когато критикува и се разграничава – запазва добрия тон и не преминава границата на неблагодарността. Но всеки от стипендиантите на Сорос има право да му опонира – без съмнение! Другото ми прилича на стария комунистически аргумент – „народната власт ви изучи, вие сега я ругаете…“

Второ, Орбан и неговото правителство нямат право да затварят или дори ограничават дейността на една академична институция, която има легитимен статут. Навсякъде в демократичния свят автономността на академията е основна гаранция за независима и безпристрастна наука. Ще кажете – ЦЕУ е зависим от Сорос, затова не е автономен и безпристрастен. Да, така е! Всеки частен университет е зависим от собствениците си. Гаранцията за академична автономност произтича от множествеността – плурализма на академичните институции, които в многообразните си зависимости поддържат жив и необвързан академичен дебат – национален и глобален. Когато е кандидатствала в ЕС, Унгария е приела задължението да спазва политическите критерии за членство. Академичната автономия е част от тях. Както и свободата на словото, независимостта на съда и респекта към различни възгледи, дейности и организации, които не принадлежат към стуктурите на държавата. Орбан няма право да поставя тези правила на преоценка или дори на дискусия.

Трето, Орбан и неговите колеги от Вишеградската група не могат да бъдат атакувани – включително и от Европейската комисия – за това, че не желаят да се подчинят на директивите на Брюксел за квотно преразпределение на бежанци. Този въпрос изникна в рамките на бежанската криза след 2014-2015 гг.., когато европейски лидери като г-жа Меркел и правителството на Швеция отправиха покана към неидентифициран брой желаещи да имигрират в Европа хора, за които се пртедполагаше, че са бежанци. Част от тях наистина бяха такива. Разселването на тези имигранти по квотен прицип, изобретен от Берлин и Брюксел в процеса на бежанската криза не е част от присъединителния договор на Унгария – или на която и да е друга страна-членка на ЕС – поради което приемането на квотите е въпрос на морален избор, а не на договорно задължение, произтичащо от acqui communautaire. Заплахата към Будапеща – или друга централно-европейска столица – „или взимате бежанци, или ви спираме структурните фондове“ няма правна основа и е акт на произвол. Европа спешно се нуждае от обща политика по имиграцията, но тя трябва да бъде разработена на равноправна основа от страните-членки, а не да бъде налагана с идеологически дидактизъм от Брюксел.

Четвърто, Джордж Сорос няма право да се държи като ментор на Европа по отношение на основни политики, осъществявани от ЕС и от страните членки. След 2009 г. Сорос написа поредица от статии, в които упражняваше пряк и ултимативен натиск върху правителството на Германия относно начина, по който според него могат да се решат проблемите на кризи като тази в Гърция и други южноевропейски страни, както и целокупните проблеми на еврозоната. Сорос е крупен играч на глобалните финансови пазари и някои негови действия и до ден днешен предизвикват противоречиви – меко казано – коментари. (Например играта срещу британския паунд в началото на 90-те години.) В това си качество Сорос няма никакво право да оказва натиск върху когото и да било – държава, банка, корпорация – с цел да моделира поведението им и решенията им във финансовата сфера. Просто защото зад подобен натиск по презумпция стои частния интерес на крупен спекулант на международните финансови пазари. Дори и да претендира за идеална – идеологическа мотивация на позициите си, Сорос не може да я докаже. Финансите не са сфера на филантропия.

Същото се отнася и до натрапчивата упоритост, с която Джордж Сорос предписва миграционна политика и поведение на ЕС и на страните-членки. Сорос неколкократно изказва ултимативно мнение за „необходимостта“ Европа да приема годишно 1,5-2 млн. имигранти. Той неколкократно и ултимативно подканя германското правителство и ЕК „да предвидят фондове“ за интегрирането на тези имигранти. На какво основание? Активисти и лобисти от системата институции, финансирани от Дж. Сорос дългосрочно се застъпват за каузи като по-бързо членство на Турция в ЕС, отваряне на границите на Европа за имигранти и т.н. Подобна настойчивост и натиск върху институции – национални и европейски, които са отговорни преди всичко пред гражданите, които са ги избрали – е нелегитимен.

Не може да бъде подценена значимата роля, която Сорос и неговата фондация Отворено общество изиграха за утвърждаването на демократичните ценности и практики в страните от бивша Източна Европа. Озлоблението, с което са системно атакувани хората и организациите, работили с подкрепата на Отворено общество в области като права на човека, разработка на законодателство, съответстващо на европейските стандарти, независими медии, организирано гражданско общество, е най-доброто доказателство за ползите, които източноевропейските общества извлякоха от подкрепата на Сорос за утвърждаване на демократичните практики и стандарти. Аз и моите колеги също сме разчитали на подкрепа от страна на Отворено общество – за което сме искрено благодарни! Но благодарността за подкрепата не би следвало да ни попречи да имаме диференцирано мнение за една или друга позиция или акция на Джордж Сорос, която не се вписва в нашето разбиране за легитимни и отговорни публични отношения между личност с неговите финансови и институционални възможности и интересите на големи човешки общности – в Европа или другаде. Така, както сме свободни да оценяваме и действията на „силния човек“ в Будапеща – Виктор Орбан. Който наистина прекалява със силови решения – както в случая с Централноевропейския университет.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Тръмп, Дугин и „блатото“

По повод статията на Александър Дугин „Блатото пресуши Тръмп“  http://www.memoriabg.com/2017/04/12/blatoto-presushi-trump/

Този текст разкрива начина на мислене и мирогледа на върховния идеолог на нео-евразийстгвото – А. Дугин – по-ясно, отколкото огромните по обем книги, публикувани от него преди това. Тезата за идеологията като илюзорно съзнание бе пестеливо използвана от разпоредителите на марксизма-ленинизма, да не би редовите маси да си помислят, че тя се отнася и за „най-прогресивната идеология“. Дугин е випускник на МГУ от онази епоха, но си е позволил да забрави – по същество – тази теза. Неговата оценка за Д. Тръмп и „блатото“ показва до каква степен идеологическият гуру А. Дугин живее в „кулата от слонова кост“ на собственото си илюзорно идеологическо самосъзнание. Дугин констатира, че „блатото пресушило Тръмп“, защото с бомбардировката над летището на Асад го принудило да наруши предизборния си договор с „добрата стара Америка, изолационистка и консервативна“, която очаква своя президент да се грижи за „America first“ и да не се меси в световни събития, които не я засягат пряко. (Грижата за тези събития ще поеме Москва – ще се жертва…)

Тази носталгия по Америка „преди Удроу Уилсън“ не е запазена марка на А. Дугин. Цялата съветска – след това руска – държавна идеология след Втората световна война е изградена върху основната стратегическа цел на империята – да бъдат принудени САЩ да се оттеглят отново отвъд Атлантическия океан, за да може Москва да се разправи „по европейски“ с останалото от стратегическия – геополитическия потенциал на стара Европа. Дугин е наследник на тази великодържавна традиция, но в отстояването й той достига до идеологическа илюзия, която преди него кремълските стратези не са си позволявали. Изглежда, че Дугин – и други в Москва – искрено са вярвали, че с избора на Доналд Тръмп, те ще бъдат в състояние да върнат часовника на историята в епохата преди „двамата Рузвелт“. Теодор Рузвелт (президент от 1901-1909 г.) слага началото на модерния американски интервенционизъм, а Франклин Д. Рузвелт поставя САЩ начело на западния свят, измествайки от тази роля Британската империя и другите изтощени европейски велики сили. Да мечтаеш връщането на Америка обратно в епохата от преди 20 век е разбираемо за манталитета на един великодържавен идеолог, но да го смяташ за възможно е белег за пълна подвластност на собствените идеологически илюзии и утопични светове. Ако трябва да сравним очакването на Дугин от Тръмп да върне Америка в изолационисткия 19 век с аналогичен пример от руската история – все едно е да очакваме някой да върне Русия в епохата от преди Иван Грозни. Парадоксът на сравнението идва оттам, че ако днешна Русия попадне под властта на нео-евразийската утопия на Дугин, това завръщане в миналото в геополитически план става в известен смисъл застрашително възможно.

Развитието на една личност – както и на едно общество, на една страна във времето наслагва нови пластове на идентичност и реалност. „Добрата стара Америка“ от епохата на изолационизма в известен смисъл безспорно съществува и гласува за Тръмп през 2016 г. Но тя е исторически пласт, който отдавна не може да определя посоката, в която страната върви напред. Потенциалът на тази „стара Америка“ е достатъчен за да наложи коректив на прекалено бързите и болезнени промени, които „новата Америка“ понякога предприема. Което се случи с избора на Д. Тръмп. Тези елементарни за социалното познание истини по един причудлив мисловен механизъм остават неразбулена тайна за иначе мощния интелект на нео-евразийския идеолог Дугин. Защо очевидно невъзможното – завръщането на „старата Америка“ – става възможно в съзнанието и светогледа на Дугин? В неговата философия на историята преходът на света от традиционно общество към модерната епоха е процес, характеризиращ само западната цивилизация, която иска да имплантира модерността – и следващата я постмодерност – като тумор в социалната тъкан на останалия свят, включително Русия. Мисията на Русия според Дугин е да спаси света от Запада и неговата (пост)модерност. В името на какво? В името на тържеството на традиционализма. За самия Дугин завръщането в епохата преди Иван Грозни е не само желано, но и възможно. Мощната нео-евразийска утопия е ретрограден идеологически проект на човек, чийто собствен живот е показателен за обществения му идеал. Дугин принадлежи към архаична православна секта на старообрядници – староверци. Утопията на древното руско минало е идеалът му за руско – великоимперскоимперско и могъщо бъдеще. „Дълг на евразиеца е“ – казва Дугин – „когато стане сутрин, първо да плюе на Запад…“

Нищо в човешкото мислене не е достатъчно странно за да няма право да съществува. Веруюто на Дугин се вписва естествено в голямата вълна на идеен и ценностен фундаментализъм, който залива нашата епоха – ислямски, хиндуистки, от „Библейския пояс“ или от другаде. Интересният проблем е защо прагматичните и безскрупулни наследници на КГБ се увлякоха по ретроградната утопия на Дугин за Америка и света и, в частност, възложиха очевидно големи надежди върху идването на Д. Тръмп в Белия дом? Дотам си повярваха, че отблясъците на идеологическото им самозаслепение достигнаха чак до интелектуално непретенциозната им пета колона в България. Която – в съответствие със своя интелект и мироглед учреди … българско Тръмп общество… Боже, Боже, прибери си вересиите…

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Десните?

Трудно е да се отговори на въпроса „какво да се прави” с традиционната десница. През последните 15 години тя се върти в един затворен цикъл – от позиции на натоварено с емоции разцепление към принудително обединение с цел попадане в следващия парламент. Тази политическа общност носи комбинация от неблагоприятни наследства, които засягат почти всички черти на нейния характер и идентичност, и несполучливите й названия – градска, традиционна, автентична, но ДЕСНИЦА – са част от проблема. Това, което мога е да споделя наблюденията си почти от ден първи, когато тази „десница” бе зачената и тръгна по пътя си на новата българска демократична общност…

Но нека не тръгваме от самото начало. Да започнем от 2001-2003 г. СДС изгуби изборите в полза на царския проект и фрустрацията беше неописуема. Останала с 18 на сто от гласовете, голямата синя партия преживяваше този резултат като крушение на всички свои мечти, амбиции и политически планове. Иван Костов подаде оставка, а Екатерина Михайлова започна тихо и упорито да лепи едно по едно парченцата на разкъсания с взлом пъзел на демократичните сили. Мисля, че тя може би щеше да успее – ако не да създаде нова вълна ентусиазъм към СДС, то поне да укрепи останалото от съюза до момента, в който царската партия се сгромоляса. Помните ли – тя се сгромоляса много бързо, както се случва с повечето неща, съшити с разноцветни парчета и бели конци. Но за СДС вече беше късно да се възползва от този разпад…

През пролетта на 2002 г. Надежда Михайлова е избрана за лидер на СДС. Тя има своите неоспорими политически качества – демонстрирани като успешен външен министър, но организацията и водачеството на политическа партия не е сред тях. Много бързо отношенията между кръга на Н. Михайлова и този на Иван Костов – Е. Михайлова се обтягат, особено след кадровата чистка на Раковски 134, извършена от новия лидер. След кратко време от СДС се отдели „партията на Костов” – ДСБ… Заедно с моите колеги – политолози се опитахме да предотвратим разцеплението на СДС. Препоръчахме вътрешна изборна кампания в редиците на Съюза, която да излъчи 10 популярни лидери на демократичната опозиция – представителни за най-широките слоеве членове и избиратели. Този, който получи най-много гласове на вътрешните избори – да стане лидер на СДС. Останалите девет – да станат членове на новия Национален координационен съвет.

Моят приятел Николай Младенов казваше, че един политик трябва внимателно да слуша политолозите, за да може да направи точно обратното на това, което те препоръчват и така да минимизира рисковете пред своя успех. Те така и постъпиха с Н. Михайлова през 2003 г. – минимизираха рисковете. От 18 процентовата партия СДС, разгромена на изборите от 2001 г., две години по-късно получихме две 4-5 процентови партии, седящи на близки места в дясната периферия на политиката. Какво ги разделяше освен личната непоносимост? Доста неща, но най-вече наследения от ранното СДС антагонизъм между „идеалисти” и „тарикати”, „кинжали” и „пеликани”… През 2003 г. този антагонизъм отново изплува и бе пропагандиран с морален патос и бесноват блясък в очите от неколцина нови –тогава – авторитети на „автентичната десница”. Но това разделение отиде отвъд пропагандните битки на разцепилите се демократични сили и започна да функционира като една устойчива полярност и непримиримост между „идеалисти” и „тарикати”. В политиката е трудно да постигнеш успех, ако не удържаш в една личност, в една платформа, в една стратегия двете полярности – ценностната и идейна идентичност и политическия прагматизъм, който трансформира доверието на избирателите ти във възможния политически компромис за да се случат реално преследваните от теб цели. СДС трудно е удържало единството на ценности и реализъм в цялата си история след 1990 г. Претенциите за „идейна чистота” винаги са били удобен инструмент на сините радикали за завладяване на контрола и властта върху демократичната общност.

През 1991 г. радикалните фракции на СДС организираха вътрешно-съюзния преврат на 39-те срещу своите колеги, които се опитваха във ВНС да постигнат полезен компромис в приемането на нова конституция. Дали щяха да успеят в подобен компромис е друг въпрос – те не получиха шанс да го направят. На върха на СДС се изкачиха радикалните фракции антикомунисти, безкомпромисно чистещи Съюза от „ченгета”, „марксисти”, „предатели” и „назначени от Луканов” седесари. Резултатите са известни – победа с „малко, но завинаги” на изборите от есента на 1991 г., кабинет на СДС и парламентарна група наводнени от „правилните” комунистически ченгета, реванш на ново възникналата посткомунистическа мафия с извъртането на Доган на 180 градуса. Беров… През 1995 г. прагматизмът в СДС взе реванш – „пеликаните” пенсионираха „кинжалите” и направиха възможна победата на СДС през 1997 г. – в разгара на голямата национална криза. Но по време на управлението на СДС-ОДС „пеликанското” начало взе драматично връх. Премиерът Костов се бе заобиколил с прекалено много „момчета от народа”, на които не им трябваше много усилие да се превърнат в мутри, оползотворяващи по свой тертип приватизацията на националното стопанство.

Защо припомням всичко това? Защото и до ден днешен двете страни на едно успешно политическо действие – вярност към принципите и прагматизъм в осъществяването им – са полярно разделени в реториката и практиката на „дясната” политическа общност. Защо се разпаднаха и враждуват РБ и ДСБ? Защото едните са ентусиазирани участници в подялбата на властта с ГЕРБ на всяка цена, а другите – пазители на древните демократични скрижали на прехода… Майтап, ама не съвсем. Едните – продаващи партиите си на властта за жълти стотинки, другите – паднали жертва на правосъдния анти-реформизъм на олигархията… Радикалната анти-системност на едните на практика подпомага радикалната продажност и безпринципност на другите. (Това обобщение моля да не се пренася върху личностите от двете страни на разделението. И в РБ има поредица от много свестни хора – и в ДСБ не всички се числят към „свестните“.) Политиката – подобно на историята работи през парадокси. Понякога някои политически фигури просто сменят ролите си в двата края на тази „волтова дъга” между принципи и прагматизъм.

Това е наследство на политическа култура, формирана в зората на новата българска демокрация от нищетата, от липсата на алтернатива, която да възникне в недрата на комунистическата епоха. В Полша победоносната Солидарност спечели изборите от 1989 г. и първата й работа беше да … сподели властта с бившите комунисти за да ги трансформира и маргинализира без остатък. Това стори и Хавел за няколко месеца след 17 ноември. У нас „откривахме” скрити комунисти и ченгета във всеки долап и под всяка кушетка в СДС за да можем да обясним как така не сме в състояние да си свършим работата. Казвам „откривахме”, но не съм сигурен в миналото време… В Полша и Чехия направиха лустрация и забравиха (е, днес Качински я прави за втори път, заедно с нас, и в двата случая – след дъжд качулка…), а ние закъсняхме с 20 години – време през което цялата държавна сигурност спокойно и уверено се превърна в управляваща олигархия. Дисидентските елити на Централна Европа отвориха път за бившите комунисти да минат към публично контролирано демократично битие – и бързичко да се стопят в небитие. Ние водихме титанични битки с не-отиващия си комунизъм докато комунистическите елити спокойно се разположиха в статут на феодална олигархична буржоазия от джунглата на „свободния пазар”… За новосъздадените – Божем, демократични елити – останаха два избора: да продължат битката с вятърните мелници на „комунизма” или да събират лакомо трохите от посткомунистическата олигархична трапеза.

А „идеалистите” също не избегнаха съдбата да се превърнат в маргинали… След създаването си през 2003 г. ДСБ се бори почти безразделно за достигане на тези 4 на сто, които ще й дадат място в парламента. Сектантският радикализъм на обречено малцинство, съчетан с ограничените хоризонти на политическо представителство циментира хронично опозиционния статут на партията до дълбочините на инстинкт. Така след като Бойко и Сотир се извъртяха за „прокурорската квота”, водачът на „идеалистите” за часове подаде оставка… А трябваше да почака поне няколко дни. Не, че е лесно, не че е приятно да работиш в днешната политическа и обществена, подвластна на №КОЙ среда. Просто инстинктивните отрицания са противопоказани на политиката – на демократичната политика.

Ако приемем, че дотук сме се опитали да разберем драмата между РБ-2 и Нова република, нека се обърнем и към другата голяма драма на „градската десница” – въртеливото движение, с което Да България се сбогува с Нова република и общата „дясна” анти-олигархична платформа. За да няма съмнения какво мисля за крайния резултат – нека веднага споделя, че според мен този, който даде акъл на Христо Иванов да се откаже от съвместно явяване с Радан Кънев, направи голяма – груба стратегическа грешка. Вече седмица след изборите продължават опитите да се замажат резултатите от тази грешка, но размазването не е равносилно на изчистване. По-важно е обаче, че след получаването на този съвет – от когото и да е – Христо Иванов е въздъхнал облекчено: „Ох, няма да ходим с ДСБ…” Защо така? Защото са наистина различни. Защото ДСБ носи на гърба си наследство от най-малко 12, а може би от 27 години. Защото това, в което вярват хората в ДСБ съществено – понякога драматично се различава от това, в което вярват ентусиастите, създали Да България. Но медиите и коментаторите продължават да скърцат като развалена грамофонна плоча – „традиционното дясно се разцепи на три части…” Чакайте, кое е това „дясно” господа?

Няма по-паразитна дума, изиграла свръх-лоша шега на българската демократична общност от думата „дясно”. Тя възникна като комплимент в ранните 90-те години, когато всичко „ляво” беше комунистическо, а последното – очевидно – беше изчерпателния символ на злото. Кое беше антитеза – „дясното” разбира се. В момента, в който СДС – движение се освободи от Дертлиев и Дренчев, които настояваха да запазят идентичността си от преди 44-та в лявата част на спектъра, нищо не пречеше на демократичната опозиция да стане най-„дясното” – най-правилното нещо на този свят. Милиционерите – крадци, които с големия криминален грабеж създадоха посткомунистическата олигархия, една от най-ретроградните социални системи след края на комунизма в Европа, се оказаха „леви”… Така де – партията им майка – лява, семейната им история – лява, избирателите им, горките – леви… Само коалиционния партньор – Ахмед Доган малко либерал пада, ама нищо, то си е за фасон. Така, тия са „леви”. Виж, фукарите от СДС, с радикален троцкистки манталитет и неугасима енергия да съборят „стария свят” – те пък, „десни”… Е, това е то…

По принцип, лявото в демократичната политика щедро се само-афишира. Лявото е алтернатива, проект за промяна, за нов свят, за напускане на традицията и недъзите, които тя тегли със себе си и създаването на едно ново, справедливо и радостно бъдеще. Кой го прави – „Ние, левите!” Дясното е в противоречивата позиция на статукво. Щом поддържа статуквото, дясното, без съмнение, печели от него. Което го прави обект на атаки, нападки и обругавания – щом поддържа несъвършения, стария свят. Затова демократичното дясно не обича да се афишира. То се самоназовава консервативно, умерено, разумно, центристко – хайде, център-малко-вдясно, християн-демократично, християн-социално, републиканско – ако републиката е ценна традиция… Май на малко места – България е едното от тях – „дясното” е комплимент. Това има своите политически основания отвъд безкомпромисната битка с „комунистите”. Българската опозиция се формира на „голо поле” в края на 80-те години. Не-комунистическа България бе обезкръвена и прокудена още през 50-те, затова дисиденти тук вирееха трудно – извън стените на Старозагорския затвор. СДС бе създадено като съюз на дисиденти-комунисти (Клуба за гласност, Екогласност…), останки от пред деветосептемврийски партии – социалдемократи, земеделци-петковисти, отделни представители на Демократическата партия. В навечерието на кръглата маса СДС се освободи от тези реформисти-комунисти, които се върнаха да променят вече БСП. Но демократичната опозиция представляваше шарен калейдоскоп от личности и партии, разположени обективно в това, което можем да наречем център-ляво. Необходимостта да се противопостави на мутиращата комунистическа партия караше СДС да изостря реториката си и да се движи надясно – като категорична опозиция на комунистите. (Зад димната завеса на преименуването от БКП в БСП се раздаваха „куфарчетата” на новите капиталисти…) Лявото ставаше нелегитимно в СДС – д-р Дертлиев виждаше това и никак не му се радваше. Но и той радикализираше езика си доколкото може – за да не изпадне от процеса на втвърдяване на СДС.

Загубата на изборите от юни 1990 г. радикализира допълнително СДС и тласна опозиционния съюз още повече „вдясно”. Първи жертви на това втвърдяване бяха симпатизанти и анализатори като социолога Румен Димитров, които предупреждаваха за необходимостта да се остане в един демократичен център, който да се разширява. Нямаше начин! СДС се нуждаеше от идентичност, а най-лекия начин да я придобие беше да се противопостави на „комунистите” – пълен завой „надясно”. Посоката „надясно” се хареса на сините активисти от малките и периферни партии на СДС. Съюзът през 1990-та се състоеше от няколко по-мощни организации – БСДП, БЗНС-Никола Петков, кръга около Клуба и Екогласност, както и от поредица по-малки организации – радикалдемократи, демократи, радикални интелектуалци и трибуни. За по-малките партньори в демократичната коалиция преходът „надясно“ съчетаваше полезното с приятното. Движението „надясно“ делегитимира левите и центристките партньори в СДС, които бяха големите и значими членове на коалицията, държащи решаващите гласове за вземане на решения. Радикализацията след изборната загуба от юни 1990-та, свалянето на втория кабинет на Луканов и – особено – гладната стачка на 39-те, бяха конретните стъпки, отслабващи по-умерените фракции в съюза и пресхвърлящи властови ресурси към „истинските антикомунисти“ вдясно. Към лятото на 1991 г. решаващите властови пълномощия се концентрираха в ръцете на сините радикали. Бившите големи – д-р Дертлиев, Дренчев, Симеонов – станаха „люспи“… „Ти не си десен“ – това стана второто по сила обвинение към някого след обвинението „ти си комунист“. Големият СДС – с потенциал да вземе властта от ръцете на преименуваната БКП и да осъществи последователно реформите в посткомунистическото общество – отмина в историята.

Тази история е добре известна и припомнянето й има само един смисъл – да изясни механизмите на укрепване на „дясното“ в демократичната общност. Но и да постави следващия въпрос – колко „десни“ бяха „десните“? В какво бяха „десни“? Два бяха – и си остават – най-очевидните индикатори за „дясна“ принадлежност на демократичната общност – антикомунизмът и икономическият либерализъм, ескалиращ до идеологически фундаментализъм на тема „пазар“. Антикомунизмът бе мощен идентификатор, а икономическият либерализъм – естествено влияние на господстващата по това време в света икономическа доктрина. Но ако потърсите други „десни“ идентификатори на СДС – ще се затрудните. Демократичната общност остана ляво-либерална в най-важните социални и културни измерения на политическата си пронадлежност. Сините активисти и избиратели бяха активни защитници на човешките права в тяхната ляво-либерална интерпретация. Чак до към 2005 г. „националист“ и „национализъм“ бе ругателна квалификация в партиите и групите, произлезли от СДС. Едва след 2005 г. ДСБ започна да развива един по-консервативен възглед по тези проблеми. Либералната принадлежност на демократичната общност можеше да се проследи отчетливо в нейните международни позиции, амбициите на СДС за членство в ЕС, в НАТО и в интернационалистичния – космополитен възглед на сините за глобализацията, европейската интеграция и всички останали ценностни характеристики на европейския консенсус от 90-те години и началото на 21 век. Във всички тези сфери в СДС доминира не просто либералния – но ляво-либералния тип възгледи. Затова разцеплението в демократичната общност през 1991 г. и по-късно не може да бъде обяснено нито с идейни, нито с ценностни подбуди за заемане на „дясна“ идентичност. То беше обикновена борба за власт, която разцепи СДС и осуети възможността за реформиране на България преди укрепването на пост-комунистическата мафия. Друг е въпросът, че от СДС се очакваше да развие своя собствена доктрина за национален интерес, национална традиция, национална перспектива – нещо което така и не се случи на практика поради господстващия либерален етос на синята общност.

Днешната „традиционна десница“ носи това наследство в една епоха, в която вече обособяването на дясно-консервативни и ляво-либерални лагери на демократичната общност изглежда неизбежно – особено предвид случващото се в Европа, в Америка и в целия свят. Има силен подтик към ревизия на либералния консенсус от 90-те години и началото на настоящия век от по-консервативни, националистически и ценностно традиционалистки възгледи. Развитието на демократична политическа общност с по-консервативна идентичност е все по-наложително предвид успеха на БСП през по-голямата част от годините на прехода да „приватизира“ националната проблематика и да лансира про-руски и анти-западни версии на дефанзивен национализъм, насочен в крайна сметка срещу Запада и западната принадлежност на България. ГЕРБ прави опити за изграждане на подобна идентичност, но базисно анти-идеологичният, клиентелен характер на тази голяма – от народяшки тип – партия, прави национално ориентираните внушения доста повърхностни и фрагментарни. Националистическият сектор в българската политика – въпреки конюнктурно нарастващото му значение – е също твърде ограничен в капацитета си да развие и лансира ясна национална доктрина за бъдещето на българското общество и държава. Отговорността за това пада преди всичко върху партиите на т.нар. „градска десница“ – да реализират една интелектуално пълноценна и цивилизована версия на национално-демократична политическа стратегия. Има опити за това в средите на ДСБ и Нова република, отчасти – в някои среди на Реформаторския блок и в аналитични общности (Институт за дясна политика), свързани както с ГЕРБ, така и с една по-обща представа за консервативно ориентирана политика.

Същевременно обаче, от партиите на демократичната общност се очаква да излъчат и политическата общност на либералните – включително ляво-либералните идеи на нашата съвременност. Макар и либералният консенсус да е в криза в световен мащаб, либералният възглед за света е необходим и ключов елемент от всеки демократичен спектър от идеи и политики. Глупаво е да чакаме БСП да участва в решаването на подобен проблем – партията представлява архаична левица от средата на 20 век със силен анти-либерален етос, съюзена с най-ретроградните елементи на посткомунистическата олигархия в страната. „Либерализмът“ на ДПС е фокусиран върху два проблема – към правата на малцинствата и към все по-съвършени механизми на държавно-централизирана корупция под маската на „свободния пазар“. Либералната общност в България е малка, тя включва преди всичко неколцина интелектуалци и предприемачи в София и някои областни градове. Социалната й представителност е минимална, макар, че мнението й в публичния живот тежи много повече от относителното й социологическо тегло. Решението на Да България да се яви отделно на изборите отразява нарастващото чувство за трудна съвместимост на либералните и консервативните елементи на „градската десница“. На един предходен етап, по-простонародният традиционализъм на ГЕРБ предизвикваше – и още предизвиква яростта на една културна несъвместимост между тази голяма партия и градския интелектуален елит. Склонността на елита на ГЕРБ да обслужва олигархичното статукво на власт е още по-мощна мотивация за анти-ГЕРБ сантименти в средите на градските интелектуалци – консервативно или либерално настроени. Но ако за целите на нашия анализ се абстрахираме за момент от отношенията между „градската десница“ и ГЕРБ, ще видим, че разделенията между ляво и дясно, либерално и консервативно набират сила и в общностите, наследили СДС от миналото.

Новите консервативни гласове пледират за съдържателно разграничаване от либералите. Последните със сетни сили пазят статуквото на обединените сили на „десницата“ под егидата на „либералния консенсус“. И едното и другото са илюзорни цели. Раграничението между либерално и консервативно е неизбежно сред демократичната общност – ние няма как да останем остров в един свят, където двата възгледа се поляризират. Но политическото разцепление и противопоставяне в тази демократична общност е безумие, което може да обслужи сили, доста по-мощни и от либералите, и от демократично мислещите консерватори. България е на границата между Изтока и Запада и за българската политика разделението Изток – Запад винаги е било поне толкова важно колкото разделението ляво – дясно или либерално консервативно. В определени епохи либералното и западното са съвпадали срещу източно-консервативната алтернатива. В други епохи – не. Днес руската пета колона води своята най-сериозна битка след края на комунизма за контрол върху българската публичност и стратегическа принадлежност. Новите руски партии никнат като гъби, а старите – добруват и са в парламента, за разлика от партиите на „старата десница“. Не е ли демонстративно излишен лукс естествено обособилите се консервативни и либерални крила на тази общност – ако щете стара градска средна класа – да воюват помежду си, вместо да си партнират в каквото могат за гарантиране на европейския и атлантическия избор на България. В Гърция – страна с аналогична национална съдба – една от двете големи партии след 1974 г., Нова демокрация – включва както демократично-консервативни, така и либерални политически общности. Те се конкурират за влияние върху партийната политика, но са единни в необходимостта да уравновесяват политическия живот в една страна, доминирана от силни левичарски – про-комунистически възгледи и пристрастия.

Българската демократична общност трябва да ползва този пример за своето пре-конституиране. Да България трябваше да се развие като обособен ляво-либерален проект, за какъвто настояват неговите привърженици, но трябваше също да се яви на изборите в коалиция с Нова република. Защото отстояването на институционална прозрачност и почтеност, ясна европейска и атлантическа ориентация, прекъсване на олигархичната връзка между политика и икономика са политически приоритети, чиято значимост сериозно надвишава значението на всички други разделения – исторически, ценностни, личностни и психологически. Каракачанов, Симеонов и Сидеров успяха да преодолеят различията си и да се обединят в коалицията на ПФ. Христо Иванов и Радан Кънев не успяха. За какво свидетелства този факт – за интелигентност, за политическа устойчивост или за стратегическа яснота на преследваните цели?

Порочната поляризация на „ляво“ и „дясно“, на идеализъм на принципите и прагматизъм в усвояването на властта в българската демократична общност трябва да бъде загърбена. Време е за политическо съзряване. Време за съдържателна идентификация и за партньорства в различието. Детско-юношеския период в развитието на „традиционната десница“ свърши. Ако не премине към зрелост, тази общност има опасност да зацикли в един олигофренски период на политическо безвремие и небитие.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized