Мажоритарната система и президентската република: мафията взема държавата на ръчно управление в посока „Евразия“

Българската олигархия се умори да сменя скоростите на возилото, на което язди българското общество и държава. Смяната на мек с твърд режим на ограбване на българските граждани доминираше през по-голямата част от пост-комунистическия преход, в който на мястото на правителства с по-концентрирана и автономна позиция за реформиране на страната идваха преки марионетки на мафията, безропотно изпълняващи заповедите за катастрофиране на икономиката и държавата. Не може да се твърди, че реформистките правителства са били независими – след 1995 г. независимост от контрола на олигархията не съществува. Но те бяха необходими за да изправят стопанството и държавата на крака след поредния дивашки грабеж, осъществен от втория тип правителства – директни марионетки на милиционерската мафия. Реформистките правителства бяха търпяни условно и до време – не защото са застрашавали пряко олигархичния контрол, а защото в един момент стратезите на мафията преценяват, че са се натрупали достатъчно ресурси, които трябва да бъдат ограбени. И защото обикновените хора са позабравили катастрофите, причинени от директните марионетки на олигархията в управления като тези на БСП, ДПС…

Ангажирането на една телевизионна чалготека в кампания за т.нар. „мажоритарна система“, както и подновените оферти за конституционна промяна в полза една президентска система на управление показват, че пост-комунистическата олигархия изисква промяна на този утвърден модел „спри – тръгни“ от последните десетилетия. Господарите на задкулисието се ориентират към една масирана концентрация на политическата власт в ръцете на няколко души – президент., лидер на парламентарното мнозинство, премиер – която да замени по-сложната и амбивалентна система на контрол върху повече политически фактори в рамките на парламентарната република. Тези техни намерения по всяка вероятност произтичат не само от стремежа за поемането на държавата перманентно на „ръчно управление“ от задкулисието, но и от надеждите за устойчива геополитическа пре-ориентация на страната в посока към евразийски авторитаризъм. След монополизирането на медийната среда, след установяването на олигархичен контрол върху основните икономически активи на обществото и държавата – включително върху консумирането на европейските фондове, целта днес е да се монополизира контролът върху политическата система в отхвърляне на всяка възможност за смислено присъствие на опозиционна – гражданска позиция в институциите на държавата.

Те все още не са извадили открито сопата – подобно на хазяите си от „вертикалата на властта“ на североизток. Засега действат косвено, чрез механизмите на популистката заблуда и овладяват инструментите на политически контрол индиректно – чрез квази-легитимистки претенции за мажоритарна система и президентско управление,в рамките на една формално все още демократична структура. Но когато властта бъде концентрирана в ръцете на един послушен – за предпочитане неопитен президент и на една партийна върхушка, създала си комфортно мнозинство от 2/3 в парламента чрез мажоритарния вот, пред милиционерската мафия се отваря ветрило от възможности за контрол върху страната според ситуацията – чрез мек авторитаризъм и институционален грабеж, или чрез пряко насилие и суспендиране на граждански права при възможност за по-открит „евразийски избор“.

Подкрепяйки чалгаджийските марионетки на мафията в техния брутален натиск за моментална промяна на ключови демократични механизми като избирателната система, българските граждани сами плетат въжето, на което ще бъдат обесени техните права и свободата им да контролират собствения си живот.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Бунтът на търмъците и покрусата на елитите: някои уроци на вчерашния ден

По повод статията на Димитър Камбуров „Тръмп и бунтът на търмъците“  http://www.kultura.bg/bg/article/view/25367

Мога да разбера и недоумението, и покрусата… Но се опитвам да схвана и нещо друго, за което авторът не ни дава знаци, че разбира. Тези хора, които избраха Тръмп – нищите духом, ако предпочитате – бяха там, на местата си през цялото време, през което по-интелигентните, по-възпитаните, по-успешните и по-толерантните управляваха Америка посредством своите компетентни либерални елити. Елитите вярваха, че могат без проблеми да опаковат, да манипулират, в краен случай – да изолират изоставащите, глупавите, без-езичните или просто неуспяващите по пътя си към своята голяма цел – глобална пазарна и мултикултурна общност, чийто първообраз бяха самите САЩ. Оказа се, че не могат – или, по-точно, могат до определено време и до определена степен. След Едуард Бърнейз демокрацията функционира като механизъм за създаване на максимално прилична и допустима виртуална реалност, която гласоподавателите да пожелаят да си купят – подобно на новата четка за зъби или чадъра на разпродажба в мола отсреща. Този механизъм се оказа толкова успешен, че елитите, които прожектират филмовата лента на тази виртуална реалност просто спряха да калкулират риска от внезапно завръщане на зрителите към света на физическата реалност. А този свят също се променя и много често – в лоша за мнозина зрители посока. Тръмп успя да покаже това – независимо от моралните или интелектуални качества на посланието. Той посочи с пръст изгубените в полза на глобализацията работни места в индустрията. Показа картината на бързо променящата се демографска структура на Америка в полза на имигрантите от юга – Самюъл Хънтингтън задълбочено анализира този процес и последствията му за завареното бяло все още мнозинство в Who Are We: The Challenges of America’s National Identity. Но тази академична публикация бе успешно опакована в мълчание и поставена в периферията на публичния дебат от либералните елити, за които имиграцията е и средство за преутвърждаване на собствената им политическа хегемония.

За мен няма съмнение, че бъдещето на света е в глобална интеграция и еволюция на идентичности в процес на много по-активно между-културно общуване. Не е без значение обаче КАК ще става това. Не можеш да се бориш с идентичността на собствените си племенни общности – с „глупавите бели мъже“ – като организираш масирани нашествия на чужди племена с аналогична или по-примитивна идентичност: дали на латиноси в Америка или на мюсюлмани в Европа… Всъщност – можеш, но ако го направиш, не се учудвай, че собствените ти „червени вратове“ са се разбунтували срещу тебе. Подобно на всяка високопоставена класа, либералният елит не търпи негативите на мултикултурализма и глобализацията – той бере само техните плодове: евтина работна ръка, космополитна кухня, достъп до мъдростта на всички народи. Негативите остават за „червените вратове“ – загуба на работни места, междуплеменни конфликти, в които заварените племена са с вързани ръце като следствие от табутата на мултикултурализма и на „свободната търговия“… Демокрацията на либералния елитаризъм просто си купи билет за най-експресния влак към бъдещето без да се интересува особено от факта, че големи маси от хора остават като все по-неудовлетворени изпращачи на гарата. Глобализацията намали леко неравенствата между Севера и Юга, но засили драматично неравенството в самите общества – и на Север, и на Юг. Десетилетия наред социолозите бият камбаната за ерозията на американската средна класа. Причините са очевидни – свободен пазар плюс глобализация. За какво очаквате да гласуват при това положение Канзас и Небраска – за Хилъри Клинтън, която заедно с вече бившия си съпруг е една от визитните картички на скоростната глобализация? Бунтът на низините срещу спиращата дъха промяна – стопанска и културна – ще бъде все по-яростен и грозен. Въпреки, че в своите множествени измерения този бунт ще има тежки последствия за самите социални низини – и ще се обърне срещу тях. Защото тях не ги води реалистична идейна и политическа стратегия, а популистки тарикати, качили се на вълната на отрицанието. Така е – за урок на софистицираните либерални елити. Лъжейки другите с прожекцията на илюзорна – виртуална реалност, тези елити излъгаха преди всичко самите себе си. Пропуснаха възможността да се променят и да овладеят надигащата се вълна на протест и дори отчаяние…

И две думи pro domo sua. В България тече аналогичен бунт, чието острие днес е референдумът за въвеждане на чиста мажоритарна система. Тези хора, които гласуваха ЗА не подозират, че тази система е още един инструмент за обезвластяването им в полза на мафията. Те вярват на гологлавия водещ – който е учил за мажоритарния вот във втори курс на Консерваторията – поради една единствена причина: защото виждат какъв смут и страх предизвиква мажоритарният вот сред заварените партийни елити – на партии и партийки… Клинтън не успя да обясни на провинциална Америка защо по-доброто бъдеще не преминава през популистки фокуси. Нито българските политици ще обяснят на хората защо мажоритарният вот обезвластява обикновения човек. Когато си подминал точката на остатъчна възможност да предизвикаш доверието на хората, единствената възможна опция е популисткият бунт. След който идва новото отрезвяване и тежкият махмурлук.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Българинът и съдбата на Сизиф

Българинът с готовност си кове съдбата на Сизиф. Тесният практицизъм на неговото съзнание и вечно подозрителният негативизъм на мирогледа му го осъждат на самота, на недоверчивост към сътрудничество и плахост при реализацията му като гражданин в по-идеалистични каузи. Знам, че огрубявам, че не всички българи са такива, но достатъчно много сред нас носят тези черти, та да определят как да изглежда общата картина на общественото ни поведение. Гневът и озлоблението ни, макар и често справедливи, се засилват прекомерно от недостига на благородство, с който мерим поведението на другите. Липсва ни чувство за йерархия, а оттам – царува у нас убеждението, че съдбата несправедливо е извела други хора напред и нагоре, а нас държи в подчинено положение някъде долу, в периферията на обществото. Затова импулсите ни да се доверим на лидер и да му дадем кредит на доверие са слаби, а водачите ни – като знаят на колко малко доброжелателност могат да разчитат – са плахи, неуверени и половинчати в страха си да не се провалят и да бъдат отритнати или осмени. Упоритостта ни е голяма, но недълговечна. Тръгваме подобно на Сизиф да бутаме камъка нагоре, но по средата на пътя някой минава, подиграе ни, нагруби ни или ни покаже други щастливци на върха, които са там без да бутат камъни по стръмнината… Загорчава ни от гняв и от чувство на несправедливост, изпсуваме на майка и пуснем камъка да се върне долу в ниското. После – осъзнали грешката си или не – слизаме и ние да го подкараме наново нагоре, защото трябва да се преживява от нещо.

Най-добре този цикъл на собствената ни безпомощност се наблюдава в публичния живот на най-новата ни история. Колко пъти ни лъжат, колко пъти ни примамват да изпсуваме и да изпуснем контрола върху тежкото бреме, което носим като собствен живот, и напук на гадната съдба – да засилим камъка на битието си надолу, пък каквото ще да става. Пиша това, защото отново сме там. Готвим се да изберем за президент един човечец, който още не знае къде се намира и къде отива, но има толкова ласкаво мнение за себе си, че е готов да стане маша на тези, които на няколко пъти през последния четвърт век ни докараха до просешка тояга. Те са хитреци и много добре знаят, че ако опре работата до там – открито да ни предложат ново свое управление и водачество, ще им откажем с оправдана ярост. Затова те са майстори на оперативните мероприятия и организираните измами, чрез които продължават да стоят на власт. През 2001 г. изтупаха праха от едно чучело и го инсталираха за цар – премиер на витрината на българската държава, докато я разграбваха отвътре. Понеже нямат повече царе подръка, сега находчиво намериха генерал, инсталираха го като политически новобранец и го помпят със самочувствие как ще управлява българската държава. На път сме да им позволим това да се случи. След избора на генерала ще дойде „преструктурирането на политическото пространство“, избори за парламент и пряко управление на милционерско-сарайската олигархия начело с Корнелия, Овчаров и Доган. Вие ги познавате, не ли? Знаете, че ако докопат властта, ще оглозгат всяка жива клетка от скелета на държавата. Ще ни докарат до пълна катастрофа и ще трябва да тръгваме пак от най-ниското. Ако въобще тръгнем…

Днешният свят не благоприятства експерименти като тези на Луканов, на Беров, на Виденов и на Станишев-Орешарски. Край нас духат ураганни ветрове и ако ни съборят – може и да не се привдигнем вече. Останахме малко и на все по-почтена възраст… Въпреки това сме на път да върнем шайката ненаситни милиционерски псета начело на властта. Поради гняв, поради чувство за поредна измама. Не казвам, че този гняв не е справедлив. За съжаление обаче е заслепяващ. „Е.ал съм му майката“, процежда през зъби средният българин. „Ще ми предлага той Цецка на мене… Какво ме лъготи, да не съм толкова прост?“ Правилно, прав си българино, пак си прав! Само внимавай накъде насочваш за пореден път шамара на гнева си. Да не се цапардосаш пак по собствения сурат…!

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Черна гора и България – евроатлантизъм и евразийство

В Черна гора службите за сигурност предотвратили държавен преврат, организиран от руската ФСБ с помощта на местни измекяри – бивши ченгета. Москва видимо беснее около членството в НАТО на малката адриатическа република, която има дълга и емоционална русофилска история. „Колко народ сте вие?” – питали в Цетине преди 150 години… „Петстотин хиляди” – бил отговорът, „но с руснаците сме 150 милиона…” През последните години съм ходил няколко пъти до Черна гора, но ентусиазмът от руското присъствие там – собственост върху индустрията и туризма – е все по-малък. Нищо чудно – русофилството е обратно пропорционално на руското олигархично присъствие навсякъде между Балтийско, Черно и Адриатическо море. С изключение на … България… Където ужким се води кандидат-президентска кампания. И какво говорят кандидатите? Генералът Румен Радев открито подкрепя руско-българското оръжейно лоби, което безсрамно дра българската държава за текущите ремонти на българските МИГ-29 в продължение на десетилетия. На Радев много му се иска това да продължава и за в бъдеще. Той рязко осъжда съвместното патрулиране на българското въздушно пространство в рамките на НАТО и открито говори за „равно разстояние“ на България между Русия и НАТО (намигване), за продължаване на епохата МИГ-29 в българската военна авиация.

Каракачанов представлява обединените националисти, но форматът е свръх-любопитен. Една от трите партии зад него е Атака – партия на руски националисти. Някой ще каже – братски народи, братски национализми, не ли? Не съвсем… Руската имперска политика съсипва българската нация няколкократно, като през 1944-47 година унищожава българската национална държава, подменяйки я със съветска колониална администрация (БКП). След 1989 г. олигархичните кръгове в Русия и България, учредени върху структурите на КГБ и ДС проведоха ефективна криминална революция, предотвратявайки възраждането на българската държавност. Днес притежаваме ерзац-милиционерска република с грабителски контрол върху стопанството и корумпирана изпълнителна власт и правосъдие в услуга на новата милиционерска буржоазия. Политически коректната европейска институционална структура внимателно се опитва да коригира всичко това с по 1-2 доклада годишно. Къде ти… Разбира ли бандит от деликатно напомняне… Но Каракачанов сурово съди Европа и Америка, а е внимателен и грижлив към Русия. Сигурно затова са се и събрали със Сидеров.

Цецка Цачева говори за евроатлантизъм, но никога не забравя веднага след това да каже и две хубави думи за Русия, за тежестта на санкциите върху Кремъл и т.н. Сякаш, че тези санкции са нечий акт на несправедливост, а не минимална реакция на брутална агресия на Москва срещу съседна независима държава. Да ходим ли при Калфин, който става и ляга с Русия на уста и се бори за същото, за което и началника му Първанов – за голям шлем в полза на Русия и капо на разиграването за България. Да не ходим при дребосъците Енчев, Жорж, Митьо Пищова – там се лее същата песен в достъпна за кандидатите по-оперетна форма.

Така, в Черна гора имаше опит за руски държавен преврат, предотвратен от службите на държавата. Нищо подобно не грози България. Ако не е кандидатът Трайчо Трайков, който поддържа категорично позиция в подкрепа на българския европейски и атлантически избор, българската президентска кампания прилича на състезание по дисциплината кой ще се подложи най-удобно на Путин. От преврат тук нужда няма – той тече пред очите на всички и заплашва да сложи в стола на президента руско мекере. Няма и служби на държавата, които да предотвратят това – службите с подкрепата на библиотекарско-магнаурската школа водят българските президентски избори към пълен успех на евразийската идея и практика. Засега само в президентството. Утре – кой знае… Ех, юнаци се оказаха тези в Черна гора – и патриоти! Черногорски патриоти, а не руски…

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Европа, в която Бог се завръща…

http://sulla.bg/2016/09/16/3567.html

„Изчезването“ на Бог в епохата на модерността е сред най-интересните проблеми на социалното познание и то е свързано с отмирането на традиционно-колективистичния ценностен кодекс, който е външен по отношение на отделния индивид. Десетте Божи заповеди, подробните правила за поведение на хората в Талмуда и в хадисите – това е наложеният от Бог нравствен закон, който „виси на стената“ и принуждава традиционния човек да го спазва – включително със средствата на социалната принуда. Модерният човек се еманципира от този външен нравствен закон и интернализира – интегрира в собствената си личност – правилата за своето поведение, които вече се превръщат в негов собствен нравствен закон. Това е огромна стъпка напред към еманципирането на личността от общността – чрез нея става възможен личният житейски проект на модерния човек. Затова законът е сферата на съгласие между свободните хора да наложат като официални правила на поведение своите доброволно споделени нравствени ценности и норми.

Ценностната криза на Европа е резултат не на модерната еманципация на човека от Божествения ред на земята, а на пост-модерния релативизъм, който доведе свободата на личностен избор до нейния абсурд – до нейната противоположност. Като основен „продукт“ на пост-модернизма мултикултурализмът обяви равноправието на ВСИЧКИ ценности, на ВСЕКИ възглед за света, на ВСЯКА ексцентрична и субективистка приумица, изведена в ранг на „култура“ или „суб-култура“. Модерното общество „пенсионира“ Бог като му призна статута на Творец, който е отдал на творението си естествените права да се самоуправлява. Пост-модерният мироглед отдаде „под наем“ на всеки индивид правото да определя собствения си свят и собственото си поведение, без да има задължения към това, което прави възможно модерното общество – обществения договор около основните ценности и норми, споделяни от всички. Формалната почит, която пост-модернизмът отдава на „реда и закона“ се изпарява в изключителните права на всеки индивид, всяка „култура“ да се държат по начина, по който обичат.

Обръщането към Бог на консервативната политика и на нарастващ брой европейци, разочаровани от ценностно-нормативния произвол на мултикултурализма не е завой обратно към традиционното общество и към „божественото право“ религиозният авторитет да управлява обществото. Това е обръщане с лице към необходимостта да се намери устойчив ориентир и пристан на собствената идентичност в един свят, в който управляващите пост-либерални елити управляват с волунтаристкия размах, който виждаме при манипулирането на т.нар. „бежанска криза“ от последната година. Ако ние не сме европейци, ако не сме християни, ако не сме Божии чада – тогава ние нямаме абсолютно никакво право да отстояваме собствения си начин на живот и социалните конвенции на обществата, в които живеем, срещу плановете за гигантско човешко смешение между 500 млн. европейци на север от Средиземно море и неизвестно колко милиони хора от Африка и Близкия изток, тръгнали към Европа. Мета-идеологията на днешния европейски либерализъм ни обяснява, че нямаме нито право, нито възможност да се противопоставим на това огромно разместване на човешки пластове в обозримото бъдеще на нашия собствен живот. И доколкото абстракцията на атеистичния хуманизъм стои в основата на този надвиснал произвол, пре-откриването на Бог, на човешката душа и на света на Духа са абсолютните стойности, на които съвременният човек може да се опре за да се противопостави на пост-либералния релативизъм, който дефинира човека, правата му и личностните и общностните му имунитети по крайно волунтаристичен начин. Това е начинът за справяне с един очевиден парадокс. Светският хуманизъм, който възникна като инструмент за еманципация на модерния човек от оковите на теократичния традиционализъм, днес се е превърнал в релативистки инструмент за лишаване на същия този човек от основанията на неговата идентичност – етническа, религиозна, ценностна.

Един порочен кръг е затворен и скъсването му минава през бунта на човека, който иска да съхрани живота си и представата за себе си. Бог се завръща като могъщ съюзник на разбунтувалия се срещу пост-либералния произвол човек, а не като гневния старец от стената с десетте заповеди, оставена там далеч в пред-модерна Европа. От самите европейски елити зависи дали този бунт ще се изроди в сблъсък между разгневени ксенофобски мотивирани общности, или ще доведе до една нова дефиниция на културното и общностно многообразие на съвременна Европа.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Смислена кандидат-президентска кампания? Забравете…

Кандидат-президентската кампания през тази година е сведена до статут на досадна формалност и има сериозен риск предстоящият избор да се окаже състезание по нелепост. В ситуация, в която упражняването на президентските пълномощия – обикновено считани за много ограничени – има и ще има все по-важно значение за сигурността на страната и за ефективната външна политика на държавата, пред очите ни изникват кандидати за държавен глава, които очевидно не покриват и минималните критерии за адекватност.

Кандидатът на БСП – генерал о.р. Радев не притежава какъвто и да е политически опит извън стандартните контакти на висшия военен с политическото ръководство на отбраната. Именно тези контакти се оказаха основата, върху която той бе катапултиран от шеф на авиацията към попрището на кандидат за държавен глава. С каква програма напусна Радев армията и се включи в политиката? Съвместното патрулиране на въздушното ни пространство в партньорство с НАТО за него се оказа „по-лошо от Ньойския договор”… Защо? Очевидно, защото най-после успяхме да започнем ремонт на двигатели на приземените ни МИГ-ове в Полша, а не в Русия. За малко пари, а не за много. Без корупция, без шантаж и използване на този тип поръчки за великодържавни геополитически цели. Лобистката подплънка на тази кандидатура е очевидна, но дори тя не е най-големия проблем. Проблем е пълната липса на политически опит, неспособността за ориентация в бруталната джунгла на софийската политика, която вече нанесе първия си удар върху генерала. Привлечен като обща кандидатура на бившия президент Първанов и бившата му партия – БСП, днес Радев вече е кандидат само на Позитано след драматичен развод между червената олигархия и твърде безочливия в претенциите си Първанов. Остава да видим на каква платформа ще води кампанията си Радев. Какво ще поиска той да промени в държавната ни политика освен връщането на тлъстите авиационни поръчки към стопаните в Москва… ? Първите му стъпки в кампанията будят повече тревога, отколкото позитивни очаквания. Срещи зад закрити врати с организации на военнослужещи, включително – паравоенни формирования с отчетливо анти-демократина окраска.

От Позитано винаги можем да очакваме подобна кандидатура – дори и в най-добрите времена на евроатланическа принадлежност на червеното ръководство, проруските позиции на посткомунистическия елит  са били приоритет и норма. Но от Реформаторския блок очакванията са не просто за излъчване на проевропейски и проатлантически кандидат, но кандидат, който да има потенциал да защити стратегическата ориентация на България и да я разгръща в една епоха на нарастващи глобални и регионални конфликти. Кандидатурите, които в известна степен биха отговаряли на тези изисквания – на бившия шеф на разузнаването Димо Гяуров и на генерал Събев – бяха елиминирани на ранен етап в селекцията и днес имаме избор от трима потенциални кандидати – скулптора Минеков, енергетика Трайчо Трайков и бизнесмена Гроздан Караджов. Всеки един от тримата има своите безспорни качества на професионалист и интелигентен човек, но нито един от тях не притежава критичната маса от качества, необходими за президент. Когато ГЕРБ изведе Росен Плевнелиев до президентския стол, младият бизнесмен – успешен мениджър и обещаващ министър на регионалното развитие се сблъска с предизвикателства, които трябваше да решава чрез ударно наваксване на тези липси от политически знания и опит, които бяха напълно естествени за неговата дотогавашна биография. Олигархичните кръгове, които брутално изнудваха Плевнелиев в условията на тежка национална криза след 2013 г. и които платиха за сатанизирането му от жълтия печат разчитаха именно на неговата неопитност и на политическата самота, в която го изостави избралата го партия.

Ще бъда откровен – бих си купил скулптура на Минеков, бих прочел с удоволствие негова позиция в областта на културата, но не бих гласувал за него като кандидат за президент. И не защото не приемам политическите му възгледи – той е честен и принципен човек. А защото в позициите му ясно се очертава пълната липса на политическа компетентност и на какъвто и да е политически опит. Без политически опит е неприемливо да се кандидатираш за кмет, депутат, дори общински съветник, какво остава за президент! На България не е необходим президент, който да утвърждава на думи нейната европейска и атлантическа принадлежност. Необходим ни е президент, който упорито и компетентно да работи за утвърждаване на българския национален интерес в реалния политически процес на европейската интеграция – особено в днешните кризисни и разделни за Европа времена. Необходим ни е президент, който да ни постави на картата на НАТО не като нещастен опашкар, а като достойна държава със своя позиция и интерес. Наблюдавам последните външнополитически действия на премиера Борисов и си мисля колко е важно да имаш както амбиция, така и потенциал да защитиш интересите на страната си като отговорен фактор, а не просто като молител.

Кандидатът на националистическия сектор в българската политика – Кр. Каракачанов има достатъчно политически опит, но негов основен проблем през всичките години след 1990-та е бил да прескочи 4 процентовата бариера със своята партия ВМРО. Каракачанов носи и бремето на вътрешната нееднородност и противоречивост на националистическия спектър, където се обединиха руският националист В. Сидеров, евро-скептикът – но и скептик към Москва В. Симеонов, както и самият Каракачанов, който има доста противоречиви възгледи и биография по отношение на мястото на България по оста Брюксел – Москва. Можеш ли да бъдеш последователен български националист ако си готов на концесии с интересите и натиска на тази империя, която носи пълната отговорност за унищожението на българската държава в средата на 20 век?

Така стигаме до ПП ГЕРБ с нейната откровено арогантна позиция в президентската кампания – „Ще издигнем кандидат когато пожелаем и когото Бойко пожелае и вие няма какво друго да правите освен да го изберете…” Ние разбира се сме информирани, че в ГЕРБ има само един човек, който взема решенията плюс един организационен работник. Толкова. Но и най-добрият началник се задъхва когато трябва да играе човекът – оркестър, а Бойко си е харесал точно тази роля – и непрекъснато разширява оркестъра. Затова със сигурност ще избере кандидат за президент, когото може лесно и категорично да командва от другата страна на Дондуков, а това е по-лош вариант и от Радев, и от Минеков. Защото една съвременна държава се нуждае от институционални баланси и координация, изискващи автономност и ясно дефинирана отговорност на политическите решения. Така се избягват както разнобоят – от типа на позицията на премиер, президент и министър на отбраната по въпроса за „черноморската флотилия”, така и не балансирани – често интуитивни решения във външната политика, продиктувани от страх, партийни съображения и лични сметки.

За съжаление вече е късно да проведем една смислена и центрирана около актуалния дневен ред на българската външна политика и национална сигурност кандидат-президентска кампания. В оставащите два месеца ще очакваме да се приключи списъка с кандидатите и ще се опитаме да се запознаем с тях – повече или по-малко успешно. Кризата на българския президентски избор е част от кризата на политическата ни система, която изгуби своя представителен характер и отразява много тесни – и, страхувам се – напълно нелегитимни интереси на шепа олигарси и лобисти, които продължават да третират България като беззащитна платформа на своите заговори и противоборства.

 

 

 

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

ТУЗЛА – БОСНА

 

 

 Днес, 11 юли се навършват 21 години от геноцида в Сребреница – Босна. Паравоенните формирования на ген. Радко Младич избиха 8000 души от цивилното мъжко население на предимно населения с мюсюлмани град  в края на гражданската война между сърби, мюсюлмани и хървати. Градът бе защитена зона на ООН, но холандските военни части предадоха контрола върху Сребреница на Младич, което направи възможна последвалата касапница. Три месеца по-късно посетих Босна като участник в международна конференция в град Тузла. Пътеписът, който публикувам тук е написан веднага след това пътуване… 

По-малко от 600 километра делят София от североизточния босненски град Тузла, но логиката на географията не съвпада с логиката на войната. След поредица от полети София-Виена-Загреб-Сплит сядаме в автобуса, който бавно и предпазливо поема по 16-часовия маршрут към Тузла. Босна ни посрещна с ласкаво есенно слънце и с кървящите рани на една жестока и безсмислена, почти четиригодишна война. Край пътя се редуват селца с гъсто нашарени от куршуми и шрапнели стени, сред които животът бавно се завръща. Тук, в Югозападна Босна, сраженията са вече минало. Засега. Доскорошните врагове – хървати и мюсюлмани – са примирени в т.нар. „босненско – хърватска” федерация, която е ключовият елемент в стратегията на Запада и особено на Америка за разрешаване на босненския конфликт. Не е необходимо да си ходил в Босна, за да знаеш, че в тази федерация хърватите се държат като „големия брат” и нерядко се опитват да я използват за целите на своята дългосрочна националистическа стратегия. Но предизвикателствата на сръбската агресия срещу Босна са толкова големи, че засега хървати и мюсюлмани нямат избор извън нелекото си единство.

Единство, което също кърви. Влизаме в Мостар. В града – архитектурен символ на Босна. Мостът на Неретва (сринат в реката от сръбски и хърватски обстрел), сградите в старата част дават основание на изкуствоведите да говорят за специфична  босненска архитектура. Днес спецификата е по-различна. Пътят минава през мюсюлманската част на града. Първият символ, който изниква в съзнанието ми, е Сталинград. Разрушенията са наистина ужасяващи за човек, непривикнал с всекидневието на войната. Най-разтърсващото е, че тези сгради не са срутени напълно. Гъсто надупчените им стени, част от покривите им, дори елементи на доскорошната мебелировка са запазени, за да приютяват  по един ужасно мизерен начин жителите на града. Това е град без стъкла (Босна е страна без стъкла), с найлонови и картонени прозорци. Градинките и свободните парчета земя са гъсто покрити с пресни гробове. Този град е не само разрушен. Този град е гето. На другия бряг на реката живее свободно неразрушената хърватска част на Мостар. Там се ходи само с „виза” – специален пропуск, който единици жители на мюсюлманския град могат да получат за един ден.

Продължаваме на север по криволичещия път на брега на Неретва. Където е запазен, този път е учудващо добър. В сравнение с него българските пътища изглеждат непоправимо разстреляни от ориенталското административно дебелоочие на поредица „реформистки” правителства. Тук е тясната територия, контролирана от босненското правителство в централната част на страната. Почти всички мостове (немалко на брой) са срутени или повредени. Заменят ги дълги криволичещи отсечки черен път или набързо сглобени понтони. Навсякъде се строи и се възстановяват разрушените участъци. Въпреки войната. Въпреки че утре пак може някой да дойде и да руши.

Колоната от автобуси се охранява пътно от ЮНПРОФОР. Войниците от Обединените нации масирано присъстват навсякъде. Те имат представители и на повечето контролно-пропусквателни пунктове, които стават все по-чести по пътя на северозапад от Сараево. Тук се редуват спретнати хърватски градчета с градове и села призраци. Малки петна на спокоен градски живот, граничещи с все още димящи кръгове на ада. Сръбските четници на Караджич са контролирали тези места само до преди месец или допреди седмица. Но пораженията на войната тук са отдавнашни. Етническото прочистване тук се демонстрира в ужасяващата реалност на целенасоченото разрушение – стотици, хиляди къщи. Каменни – не горят лесно. Затова „мечтателите” за велика Сърбия разработили следната технология – връзка гранати или по-голяма мина вдига във въздуха къщата на този, който не бива никога да се завърне у дома си. Покривът и покъщнината политат, а на земята остават опушените стени и слепите прозорци на един дом. На хиляди домове, строени с усилие и обич.

Непосредствената реалност на войната се усеща във все по-честите оградени с бодлива тел и жълта лента места край пътя с надпис „минно поле”. Ако случайно някой е оцелял, ако случайно някой е преболял и решил да се завърне – нека сред разрухата го посрещнат мини. Минните полета – символ и илюзорна гаранция за успеха на етническото прочистване. Мините и къщите призраци – новите „жители” на „етнически чистите” райони…

Постепенно притъмнява. Над пътя пада лека мъгла. Става малко страшно. Духовете на неизвестността нахлуват в автобуса и се смълчаваме. Засилват се внушенията на призрачния пейзаж около нас. Внезапно влизаме в голям град – светлини, прави улици, тиха и спокойна вечер. „Тузла”, отдъхваме си най-после. Не, не е Тузла. Това е Живеница – име, което също скара сме виждали във вестниците. Тузла е след половин час път. За първи път от три години пътят до Тузла е изцяло открит. Преди да влезем в Тузла, ние вече знаем твърде много за Босна.

  ІІ

В Тузла сме се събрали над 600 души от цяла Европа и Северна Америка. Тук ще се проведе четвъртото общо събрание (асамблея) на Хелзинкската гражданска асамблея. Това е общоевропейско гражданско движение, обединяващо стотици неправителствени организации с цел постепенното създаване на това, което се нарича „европейско гражданско общество”. Каква утопична идея, нали? И все пак без Европа на гражданина обединена Европа е невъзможна. Тя ще бъде задушена от грубия институционален и икономически егоизъм на мощни интереси, за които Европа е средство, а не цел.

Ние сме в Босна, за да покажем, че това, което става тук, е общоевропейски проблем. Ние сме в Тузла, защото през всичките тези ужасни месеци и години на войната този град успя да се съхрани като европейското лице на Босна. Тук около половината жители са бошнаци – мюсюлмани, около една пета се определят като югославяни а останалите са сърби и хървати. Всички тези хора отказват да се подчинят на братоубийственото безумие и вече четири години отстояват правото си да живеят заедно като културно и религиозно многообразна, но граждански единна общност. Години наред обкръжен от четническите формирования на Караджич, градът мъжествено оцелява като анклав на толерантността и цивилизоваността сред престъпленията на омразата. Тук смесените бракове са най-често срещани сред градовете на бивша Югославия. Ако си достатъчно безсрамен, можеш да вдигнеш ръка срещу съседа си, но как ще посегнеш на десницата си?…

Тази уникална общност от 120 хиляди души се управлява от кмета на града Селим Бешлагич. Както си личи и от името – бошнак мюсюлманин. Миналата година мина срутила покрива на православната църква в града. Попът още през 1992г. избягал при „своите”. Осиротялото паство останало. Хората се събират, бият камбаната, но свещеник няма. На всичкото отгоре от „своите” долетяла и разрушителната мина. Тогава кметът мюсюлманин отишъл при представителя на комисията на Европейския съюз в Тузла и попитал: „Не можем ли да направим нещо и да поправим църквата? Тя е културен паметник в нашия град…” Поправили я за три дни. Това е Тузла, това е смисълът на Тузла в Босна днес.

… Театърът не е спирал да дава представления. От Сараево, когато може, идва филхармонията…

… От Тузла е сърбинът Богич Богичевич. Сега той живее в Сараево. Той е последният представител на Босна в последното председателство на бивша Югославия. Предлага ли му да остане в Белград. Упорито го канят стари приятели в Загреб. Богичевич живее в Сараево. „Аз съм от Босна – казва той. – Мога да отида навсякъде, но тук е домът ми”. Богич Богичевич не иска да живее в етнически „чиста” и разделена Босна. Той обича своята Босна – където хората живеят заедно, където всеки разговаря с Бог по свой начин. Затова за мнозина в Сараево той е чужд, а в Белград е „предател”. Да, „предател”, един човек, който е понесъл цялата агония на Сараево, за да остане верен на себе си…

… От Тузла е мюсюлманинът Расим Мусич. Работил през голямата част от живота си като строител в Сърбия. Днес няма кой да му плати пенсия за това. „Добре, че съм жив”, примирява се той със своите 15 германски марки месечно от общината. Тук бутилка олио струва две марки… Картофите – марка… Заплатите на тези, които имат работа, са около 27 марки… Безплатно се раздават по 5 килограма брашно, по 3000 грама захар и олио, мед и прах за пране… В Тузла снабдяването е добро. Друго е в Сараево…

Съпругата на бай Расим е сръбкиня. Единият му син е със сръбски паспорт, другият – с паспорт на Република Босна. „Кой знае какво има още да видим – замислено казва старецът. – Моята е свършила, но нека поне те си помагат един на друг, за да оцелеят…”

В обкръжения град на смъртта виси над главата на всеки. Никой не знае дали и кога от близките хълмове няма да долети мина или снаряд… На 25 май тази година младите хора се събират на малкото площадче „Капия” за Деня на младостта. Години наред това е казионното празненство на Титовия рожден ден. Но ето че казионният повод си е отишъл, а празникът останал. В девет без пет вечерта площадчето и едноименното кафе са претъпкани с младежи. Тогава от хълма Озрен долита касетъчен снаряд. Пада точно на малкото площадче – артилеристът е майстор в премерването…  На място умират 67 души. В болницата – още пет. Осакатени – над 100 души. Гледах снимките на този площад. Трудно ги изгледах…

„Сърбите ли го направиха?” – питам младото момиче в читалището. „Не, четниците, фашистите на Караджич! Отговорът е толкова спонтанно искрен, че се засрамвам. Колко пъти съм коментирал, писал съм статии за Босна и без да ми мигне окото, съм говорил за „сърбите”, „хърватите”, „мюсюлманите”… Може ли подобно нещо да го направят „сърбите”? Ами че на това момиче приятелят й е сърбин…

… Убитите на площад „Капия” са със средна възраст 21-22 години. Мюсюлмани – 57, християни – 14. Всички са заедно погребани на малък хълм в сърцето на Тузла…

… А сърбите… С нас сред тези 600 гости има 30 сърби и черногорци. За да изминат 220 километра от Белград до Тузла, тези хора минаха през Будапеща, Загреб, Сплит… Хърватската полиция на границите ги унижаваше с максимално усърдие. На връщане от Босна в Хърватско ги арестуваха… За шпионаж?! В Сърбия тези хора са преследвани за това, че са демократи. В Хърватско – за това, че са сърби. Те имаха невероятната доблест да изминат този път с нас, за да представляват своята родина. За да умият лицето на същата тази Сърбия, която в световните новини най-често се представлява от режима на Милошевич, от фашизоидните фигури на Караджич, Младич, Аркан… Сърбите… Боже мой, колко е несправедливо да оценяваш един човек по етикетите, които му е лепнала съдбата!

 ІІІ

Мръсна е тази война. Сред измамното спокойствие на делника просвирва снаряд и някой си отива… Жестока и безсмислена лотария на смъртта, от която няма спасение. И все пак сляпата лотария ти дава шанс да оцелееш с късмет. Този шанс не е бил даден на мъжете от Сребреница – последния анклав, защитена зона от ООН, който падна през юли в ръцете на сръбски четници.

Защитените зони на ООН в продължение на години служиха за убежище на десетки хиляди бежанци – жертви на етническото прочистване. Тези градски анклави при цялата мизерия и непрекъсната заплаха от обстрел бяха като оазиси сред безогледния валяк на войната. Тези анклави бяха и своебразна морална гаранция за причастността на международната общност към трагедията на Босна. Казвам бяха, защото след предаването на Сребреница вече не са… Поне така смята Тадеуш Мазовецки, бивш полски премиер министър и специален пратеник на комисариата по бежанците към ООН в Босна. След падането на Сребреница той подаде оставка. Както сам заяви в Тузла – за да не гледа повече хората на Босна в очите като представител на „международната общност”.

… Хората на четническия главатар Ратко Младич влезли в Сребреница в униформи на ЮНПРОФОР            . (Някои наричат Младич „генерал”, мисля, че офицерската чест и достойнство страдат много от това.) Дали са изненадали войниците на ООН, или са се „споразумели” с тях – не може категорично да се каже. Така в разоръжения мирен град тръгнали героите на етническото прочистване. Затворили отделно мъжете над 17 години, отделно жените, децата и старците. След няколко дни напъдили последните – да вървят където им видят очите. От мъжете – и до днес ни вест, ни кост…

Жените и децата на Сребреница днес живеят в бежанските лагери край Тузла. Общо 68 хиляди души са подслонили глави в две училища, палатки и малко селище, построено от шведска фондация на края на градчето Живеница край Тузла…

… Училищните стаи, плътно запълнени с нарове на два етажа. Не по-малко от 20-30, а често и повече хора обитават тези бежански подслони. Всичко е удивително чисто сред разтърсващата нищета на този изгнанически поминък. Повечето са жени – самотни или с децата си. Немощни старци доживяват дните си в горчивината на изгнанието. Децата ходят на училище, но за възрастните работа няма. Останали без мъжете си, тези патриархални жени са напълно безпомощни. Вече месеци наред те вцепенено преживяват своя ужас. Зад тях е съсипаният им живот, пред тях все още няма нищо…

„… Самичка ли си, бабо?”

„Самичка съм, сине. Четниците ми убиха и тримата синове, моят човек умря от мъка. Защо ли живея и аз…”

„… Колко дечица имаш?”

„Четири…”

„Къде е мъжът ти?”

„Убиха го четниците заедно с другите в Сребреница…”

„Сигурна ли сия може пък да е жив, само да са го арестували?”

„Не е, не е – намесва се жената до нас. – Тя го видя, че е заклан, като ни извеждаха… Припадна върху него, горката…”

Тези жени говорят много тихо и спокойно. Ужасът в тях се е превърнал във всекидневие. Непосилната мъка е укротена в примирение. В такъв момент обръщаш поглед към самия себе си. Ти, наблюдателят, си също немислимо спокоен. Твоят дълбок, фундаментален егоизъм автоматично се е включил и те е направил подличко твърд и безстрастен. Защото за да състрадаваш в степен, отговаряща на самото страдание, са необходими гигантски духовни и психически сили… Нещо вътре в теб знае, че не ги притежаваш.

В лагера Живеница ни посреща орляк деца. Тук само преди седмица мина, долетяла от съседния хълм, уби шест деца и две млади жени. „Ела, чичо, ела, ще ти покажа”, с детско въодушевление 6-7-годишен малчуган почти ни тегли към мястото на трагедията. Неговият свят не съществува извън тази мръсна война. Тя осмисля ежедневието му, и, разбира се, игрите му… по-големите деца, 12-13-годишните, живеят като в полусън. Системният страх е смазал душите им, погубил е ориентацията им в посоките на света. Не мога да си представя ежедневното изпитание да бъда един от учителите им. Какво ще им кажа, в какво ще ги възпитавам? Как бих ги учил на добро, на справедливост?… Срещу вратата на класната стая са некролозите на шестте деца,, с които довчера са били заедно:

Амра Сеферович – родена през 1993г.

Амел Ибрахимович – роден през 1985г.

Амира Салкич – родена през 1985г.

Садифа Нушич – родена през 1988г.

Мирсад Гойчич – роден през 1987г.

Амира Делич – родена през 1987г.

… В печата се появиха съобщения, че отряди на босненската правителствена армия са разстрелвали без съд и присъда четнически войски в току-що превзетия град Сански мост. Ако е вярно – това е престъпление. Само че аз не мога да ги осъдя, не мога… Бих имал право да ги съдя само ако, не дай Боже, съм преживял това, което те са преживели, и въпреки всичко съм се въздържал от отмъщение…

В лагера Живеница ние, около 20 души от различни страни, сме поредните представители на Европа и света, дошли да се уверят, че тук действителността е по-страшна от новините по телевизията. За хората срещу нас нашето присъствие, сълзите на жените с нас са още една плаха надежда. Все по-плаха… „Босна днес е като една голяма зоологическа градина, с горчивина ми казва шофьорът на автобуса, бошнак, изгубил двама братя във войната.- От цял свят идват посетители, гледат, питат, носят храна… и си отиват…” няма ли да свърши най-после всичко това, питам го. „За мене е свършило”, казва и замълчава…

… Целият лагер в Живеница се е събрал около автобуса, за да ни изпрати. Събираме сили да се разделим с тези хора, преди да потеглим към нашия, другия свят, света, където Босна е в новините по телевизията. „Довиждане, лошото вече мина, желая ви щастие”, чувам се да казвам на младия учител до мен. „Дано”, кима ми той. „Мъртвите са си мъртви, ние трябва да живеем!”                                                                                       

ІV

В покрайнините на Тузла бавно пълзи хуманитарен конвой на ЮНПРОФОР. Чували с брашно и захар с надписи „Международна работническа помощ – Профсъюз на миньорите във Великобритания”… През 1982г. английските миньори стачкуваха срещу консервативното правителство. Кабинетът на Маргарет Тачър изкусно задуши стачката – внесе огромни количества въглища от Полша. От Полша, управлявана от Обединената „работническа” партия на Ярузелски. Тогава миньорите в солните рудници край Тузла събират пари и помощи за английските си колеги. Жестът на солидарност не е забравен – днес огромна част от помощите за Тузла идват именно от „Международна работническа помощ”. Международна работническа солидарност – без кавички …

… През тези кратки три дни, дните на асамблеята в Тузла, сме заедно с най-известните личности на Европа. Тук е драматургът Сюзан Зонтаг. В дните на най-дълбоко отчаяние за Сараево тя постави в обсадения град „В очакване на Годо” от Бекет. Докосване на два много различни типа абсурд. На сцената – нихилизмът на повалената от потребителския материализъм духовност на Запада… В залата – оцелялата човещина на жертвите, съхранили живота на своя град под адските дула на смъртоносната националистическа истерия…

В Тузла е Иван Чичак – най-известният правозащитник в Хърватия. В миналото лежал в затвора, обвинен в национализъм заедно със сегашния президент на Хърватия Франьо Туджман. Днес пътищата им се разделили. „Хърватия не може да бъде свободна страна, ако част от нейните граждани са подложени на насилие…”, казва Чичак. За него изтласкването на сръбското население от Краина е продукт на недостойна сделка между Милошевич и Туджман. „Още предния ден преди атаката на хърватската армия срещу Книн сърбите бяха напуснали своите домове, очевидно предупредени или насилени от някого – твърди Чичак.- за тези от тях, които не желаеха или не бързаха да тръгнат в изгнание, се погрижи държавното хърватско радио. Още в пет часа сутринта в деня на атаката започнаха да пускат само усташки маршове и песни… От това по-ясно внушение едва ли може да има.” Чичак отстоява правото на сърбите от Краина да се завърнат. „С изтласкването им от Краина в бивша Югославия възниква един изключително опасен прецедент – счита той. – Прецедентът на създаване на една вече етнически чиста държава – Хърватия – чрез успешно етническо прочистване.” Тази позиция може да му донесе само трънен венец в собствената му страна…

Сред нас е Пиер Аснер – един от най-интересните политически мислители на съвременна Франция. „Вече няма Източна и Западна Европа – казва Аснер. – Проблемите на целия континент са общи, но проявите им в различните области са различни. Ние на Запад не успяхме да предложим ефективна, действена алтернатива на посткомунистическия Изток. Нашата демокрация е все по-протоколна и формализирана. Нарастващата приватизация на индивидуалното съществуване, съчетана с все по-масираната медийна агресия, постепенно, но неизбежно унищожават демократичното ни бъдеще. Така на Изток идеологиите на радикалния национализъм и нетолерантността запълниха един огромен и многозначителен вакуум…”

По-прагматичен и конкретен е Мишел Рокар – бившият социалистически премиер министър на Франция, днес – евродепутат. Той говори за възстановяването на Босна и Балканите като цяло след войната. „Не разчитайте на автоматично действаща програма тип план „Маршал”, казва той. „Огромни и политически артикулирани интереси ще въздействат върху проектите за възстановяване. Затова всяка засегната от конфликта страна трябва добре да представи и отстоява своите конкретни интереси, точно институционално адресирани и публично защитени…”

… Залата за пресконференции е претъпкана. Пред нас е посланикът на САЩ в Загреб Питър Гелбрайт. Той трябва да отговори на лавината от въпроси за последния американски план за умиротворяване на Босна. Кой и как трябва да бъде умиротворен в Босна? Ненужно е да се умиротворяват мирните жители на Тузла и Сараево. „Винаги сме живели заедно, дори не сме знаели кой какъв е, споделя на срещата Рахима Сулич, активистка на женската организация на Босна и Херцеговина.- Това нещастие не дойде от нас, от обикновените хора. Наложиха ни го…” Може би наистина са им го наложили. Но днес радикалните привърженици на тази тристранна непримиримост са много повече, отколкото в началото. Срещу безчовечността на великосръбския и великохърватския национализъм покълват минаретата на ислямската непримиримост и радикализъм – за първи път в историята на Босна… Огромни финансови инжекции и готови на всичко муджахидини от Изток се грижат Босна да се превърне в преден пост на фанатичния ислям. Непримиримост срещу непримиримост… Фундаментализъм срещу фундаментализъм…

Мирът може да дойде, ако бъдат изолирани радикалните националистически лидери на трите воюващи страни. Колкото и да е парадоксална политическата логика обаче, именно те държат властта и ще преговарят за мир. Хората и политическите формации в Сараево, Белград и Загреб, които подкрепят демократичното решение за една единна Босна, Босна на равноправни граждани и свобода на културния плурализъм, са в изолация. На сцената са тези, които никога не биха имали власт, ако не беше войната, ако не бяха шовинистичните страсти, ако не беше мъката на Босна и на цяла бивша Югославия. Те са заставени да преговарят, но ще го направят ли по вътрешно убеждение? Десет дни преди да започнат преговорите в Дейтън, Охайо, държавното радио в Сараево излъчи следния коментар: „Има едно върло важно питанье (има един много важен въпрос): коя от страните ще бъде виновна за провала на преговорите в Америка?”

Американският план за Босна се състои от множество противоречиви клаузи и посланик Гелбрайт трудно може да скрие това. Как например може да се съвмести териториалното обособяване на република Сръбска и на мюсюлманско-хърватската федерация с държавното единство на Босна и Херцеговина? Мислимо ли е двете страни да поддържат „специални отношения” с „майката родина” Сърбия или Хърватия и същевременно да се съхрани стабилността на Босна и Херцеговина като обединена независима държава? Как е възможно въобще териториалното обособяване         когато в прана на Вашингтон изрично се подчертава правото на бежанците да се завърнат по домовете си, изрично се делегитимират резултатите на етническото прочистване? Посланик Гелбрайт е категоричен – Международният съд в Хага трябва не просто да осъди военнопрестъпниците. Чрез присъдите си той трябва да възстанови законните права на босненските граждани – жертви на етническото прочистване.

Балансиращ по острието на националистическата непримиримост, американският план е наистина единствената надежда за мир в разрушена и обезкръвена Босна. Ако той се провали, единственото, което може да се очаква, са нови рецидиви на етническо прочистване, ново продължение на безсмислената война в услуга на  текущо най-силния от конфликтните национализми.

V

„… в Босна и Херцеговина има хора, готови в пристъп на несъзнателна омраза, по разни поводи и по разни предлози да убиват и да бъдат убивани много повече, отколкото в други, по население и пространство далеч по-големи… земи… Защото в тази изостанала и убога земя, в която заедно живеят четири различни вери, би трябвало да има четири пъти повече любов…”

Напускаме земята на Иво Андрич, където днес омразата отново тържествува над любовта… Мъртви села, рухнали църкви и минарета, страдание и мизерия… Дали ще се завърне тук любовта?… Няма да е лесно, няма да е скоро. Дано по-скоро първо се завърне разумът! И протегнатите ръце да изплуват над отвратителното пиянство на омразата…

… Слънцето залязва във водите на Лужкото езеро. Босна остава зад нас, изтерзана земя, в която днес плахо блещука надеждата.

 

Тузла-София                                                                                                    октомври 1995

Вашият коментар

Filed under Uncategorized