Олигархия и диктатура

https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-ne-smenyayte-oligarhichniya-model-molya-ili-iskate-da-si-otgledame-tiranin-na-koyto-da-vrachim-klyuchovete-i-za-demokratsiyata-i-za-kapitalizma

Много добър анализ, основан на класическите постулати на политическата теория. В България процесът ще се характеризира с високо напрежение между два полюса. Единият, стремежа на кръгове около президента Радев да установят практическа авторитарна концентрация на властта по путински руски образец – доколкото това е възможно в европейски и атлантически контекст с активна евразийска подкрепа. Основна цел на руската стратегия в тази посока е да успее практически да изведе една страна от статут на институционално членство в НАТО и ЕС, ако не де юре, то поне де факто. Прецедентът ще бъде поставен в ролята на образец за действие спрямо останалите страни в източна Европа.

Вторият полюс, засилващата се битка между олигархичните структури на българска почва за овладяване на контрола върху държавата и оттам – върху националния финансов и икономически ресурс. Тази битка поражда и ще поражда засилваща се нестабилност, конфликти, бърза смяна на управленски екипи, ожесточена политическа радикализация – и вляво, и вдясно. Стремежът към авторитаризъм ще влезе частично в конфликт с хаотичната непредвидимост на битката между олигархичните крила. Но този конфликт ще бъде овладян, по всяка вероятност с „помощта“ на евразийския фактор, доколкото той влияе силно както върху политическите крила, жадуващи авторитарна реставрация и антидемократизъм, така и върху повечето олигархични структури, чието богатство и институционално влияние са пряко или непряко свързани с руски мафиотски – олигархични групи и пари: в енергетиката, хазарта, банковия сектор.

През първия етап на процеса ще преобладават хаосът и дестабилизацията – политическа, институционална и обществена. За нея допринасят и ще допринасят съществено два вида крайно леви радикали. Първите – афиширано „западни“ троцкисти, които искат всичко невъзможно, което им дойде на ум. За всеки случай, те са добре мотивирани да искат невъзможното – революция, борба с двувластието, смазване на остатъците от „досегашната диктатура“ и т.н. Имат свои известни говорители, които не осъзнават, че говорят все по-пейоративно и прозрачно. Вторите – комунисти от „каменната ера“, които разбират, че не могат да възстановят комунизма и затова се борят за установяване на някакъв тип диктатура, която поне малко да му прилича. Пример – възхвалата на Лукашенко от страна на излезлия от пещерата Виденов.

След крайните леви на сцената, разбира се, ще излязат и крайно десните. Не, нямам предвид „обединени патриоти“, каквото и да е отношението ви към тях. Много по-крайни и по-десни от тях, които ще стъпят на същия дневен ред, на който са стъпили и крайно левите. С една разлика – те ще поискат бързо установяване на „национално спасителна“ диктатура по евразийски образец. Крайно лявото и крайно дясното винаги са били инструменти на евразийската стратегия спрямо България. Но не само на евразийската стратегия. Да не изпадаме в заблуждение, че случващото се в България е привнесено отвън, от чужди сили. Авторитарният олигархичен и ретроградно-идеологически потенциал на българското общество бързо нараства.

България има нужда от динамично обновление и демократизация след три десетилетия посткомунизъм. Изтласкването на господстващата днес олигархия от водещи обществени и политически позиции е неизбежна и спешна задача за българското общество.Лошото е, че посткомунизмът унищожи обществените, ценностните и политическите предпоставки за един силен и убедителен процес на демократизация. На сцената са буфосинхронисти, чийто девиз е „Вашите мутри – вън, нашите мутри – вътре“. Както обикновено, ще разчитаме на ЕС и на НАТО да не допуснат най-лошите ни кошмари да се окажат действителност. Само че нашите партньори никога не искат и не могат да свършат нашата работа. Те вършат своята работа.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

ЗАЩО ОМАСКАРЯВАНЕТО Е „БЪЛГАРСКИЯТ МОДЕЛ”? *

В България властта се предава с ожесточено замеряне с кал, с озлобление и със закани за справедливост. Ако не ходим твърде далеч в историята, можем да започнем с оставката на Филип Димитров през есента на 1992 г. и прехода от правителството на СДС към кабинета „Беров”. Мандатът на новия кабинет започна с т. нар. „Бяла книга”, която трябваше да документира „драматичните” злоупотреби с властта на синьото правителство и да очертае големите трудности, които новите управници ще срещнат при преодоляването им. Е, преодоляха ги…

Кабинетът „Беров” остана в историята като „правителството на „Мултигруп”, а всъщност бе първото управление в най-новата история на България, което прокара и утвърди модела на директен натиск от нововъзникващата посткомунистическа олигархия върху институциите на държавата. С управлението на този кабинет започна системното налагане на политически и административни решения в полза на организиранатра престъпност в България. Кабинетът „Беров” си замина без много шум – лидерите на парламентарното му мнозинство решиха да отидат на предсрочни избори, които върнаха открито на власт неокомунистите начело с Жан Виденов. Две години по-късно БСП бе прогонена от властта с общонационални протести във вихъра на хиперинфлация, банкови фалити и рухнала икономика. Управлението бе поето отново от СДС, начело с Иван Костов.

Костов бе свален от власт четири години по-късно след шест месечна пропагандно-артилерийска канонада, постигнала успех в представянето му като най-големия злодей в новата българска история. Костов не бе ангел. Управлението му се отличаваше с изключително смели, последователни и успешни реформи за възстановяване на българската държава и за постигане на прилична ефективност в работата на публичните институции. Външната политика на Костов не просто върна България на картата на Европа, но и създаде основните предпоставки за членство на страната в двата основни клуба на Запада – НАТО и ЕС. Реформирането на икономиката се осъществяваше под строгия диктат на МВФ и включваше изискването за ударна приватизация на неефективните индустриални и търговски активи на държавата. Костов и до днес е обвиняван, че е предоставил голяма част от тези активи на елита на посткомунистическата олигархия.

Обществото обаче не виждаше тази част от раздържавяването – каквато и да е истината за нея. Пред очите на хората се разгръщаше една друга приватизация – тази на по-малките стопански активи по места, които се предоставяха за т.нар. „работническо-мениджърска приватизация”. Активистите на СДС имаха водеща роля в този процес, който на много места приключи със затваряне на предприятия, цехове, кооперации. Хората бяха с право недоволни и гневни от това. На това недоволство стъпиха тези кръгове от олигархията, които бяха недоволни от успеха на Костов да възстанови държавността. На тях не им беше нужна силна държава, а слаби институции, податливи на рекет и изнудване. Те обляха Иван Костов с водопади от кал и осигуриха възхода на бившия цар Симеон Сакскобургготски.

При Симеон раздържавяването продължи, но зад плътните завеси на непублични – потайни политически решения. Въпреки това обществото разбра за скандалното „превъртане” на държавния дълг от долари в евро, за планираното строителство на магистрала „Тракия” на изумителни цени, за продажбата на безценица на националния телеком БТК. През 2005 г. НДСВ получи драматично по-малко гласове, отколкото в началото на своя възход през 2001 г., но все пак успя да остане във властта чрез т.нар. Тройна коалиция. Там „порциите” на участниците се определяха по формулата 3-5-8, но в края на мандата се оказа, че най-малкият партньор – Ахмед Доган – е разпределял порциите. Обществото бе отвратено от размаха на корупцията, която почти открито се разгръщаше пред очите на хората. На ход бе Бойко Борисов.

Всяко правителство в България е изпращано с мощен ритуал на омаскаряване, който варира в зависимост от политическата необходимосгт на момента. Корупционната вакханалия на групировките при кабинета „Беров” бе скандална – невиждана и нечувана, но смяната му с управлението на Виденов премина относително тихо. Явно никой – освен СДС, изпаднало в дълбока криза – нямаше интерес да рови дълбоко в скандалното наследство на това „първо правителство на мафията”. За Иван Костов, напротив, пропагандната канонада за очернянето му бе максимално силна, за да предотврати преизбирането му и за да осигури победата на Симеон – новия избор на олигархията. Четири години по-късно омерзението от мандата на тандема Сакскобургготски – Доган бе очевидно, но бе туширано от смътната тревога, че БСП се завръща на власт – макар и в коалиция…

През 2009 г. Бойко Борисов поиска властта в ролята на „отмъстителя”. Той обеща да въздаде справедливост и да разчисти „авгиевите обори” на Тройната коалиция, омерзително преминала всякакви граници на злоупотреба с власт. През 2006 г. американският президент Буш бе нарекъл в София Сергей Станишев „Mr. Clean”, но колко може да остане извън подозрение за чистотата си човек в триумвирата с ДПС и НДСВ… „Никога повече” – закле се Бойко Борисов. Никога в коалиция с ДПС… Никога… Никога… Без ДПС, но … в коалиция с КТБ. В съглашателство с ядрото на посткомунистическата олигархия, със Сарая, който създаде новата „банка на властта” като мощен и универсален инструмент за корумпиране на българските елити – политически, правосъдни, стопански, културни…

През 2013 г. Борисов трябваше да плати цената за своята задкулисна коалиция със Сарая. Пропагандната артилерия на олигархията, брутално разправила се с Иван Костов в самото начало на новия век обърна дулата си към Бойко Борисов. Той подаде оставка и осуети канонадата. Организираха му „Костинброд” и го оставиха в ролята на парламентарна боксова круша на новото старо мнозинство – Доган, Станишев и Волен със „златния пръст”… Борисов се оказа късметлия. Назначиха Пеевски за шеф на ДАНС и обърнаха срещу себе си обществото. Бойко се отърва с лека уплаха. Година по-късно се върна на власт в едно почти почистено „ново издание” и в коалиция с „умните и красивите”. Културният им нарцисизъм го обливаше с презрение, но политическата им наивност му позволи да ги опакова здраво в подкрепа на своята власт. Даде им половината министри, впрегна ги на работа и започна да ги употребява…

Самозабрави се. В алъш-вериша с Доган, със заобикалянето на императива за правосъдна реформа. То не може хем да си в тандем със Сарая, хем да реформираш ключовия сектор на неговата власт – правосъдието… Но върхът на самозабравянето му във властта бе номинирането на кандидат за президент през 2016 г. Цецка Цачева бе негов лоялен и полезен сътрудник, но не бе избираема за президент. Това бе очевидно за всеки. Дали го „натиснаха” да отстъпи президентския пост…? Или той просто реши да управлява всичко и всички едновременно. Да бъде премиер. Да бъде министър на МВР – изпращайки там шефа на клабинета си. Да бъде президент – командировайки г-жа Цачева на „Дондуков” 2. Излезе виц по това време – готвел се и за патриарх…

Завърна се успешно втори път. Това друг не го е правил в съвременна България. Никой не беше повторил мандат – а той потрети… Глътна още въздух – издигна се още повече над земята. Държавник, дипломат, строител, борец с пандемията. Нареди отново безлични чиновници на висши държавни постове за да ги управлява лично и пряко. Отдаде се изцяло на опортюнизъм. Днес взима едно решение – утре друго. Днес спонсорира Западните Балкани за членство в ЕС, утре набива спирачка на Македония по максимално груб начин – назидателно, високомерно. Външното му министерство и външният му министър задъхано тичат след дипломатическия му гений – днеска насам, утре в обратната посока… Днес ни затваря в карантина, утре се среща с кръчмарите и едрите мутри в спорта и отваря заведенията и стадионите. След седмица лекарите в щаба отчаяно натискат за нови ограничения. „Хайде, от мен да мине”, съгласява се Шефът. Медиите гърмят –най добре сме от цяла Европа, какво остава за света… Бойко управлява България по телевизията. Можеш да му противоречиш, но не можеш да го наддумаш.

И все пак инерцията на установения, добре смазан политически режим създава известно спокойствие, предвидимост и обща картина на умерено благополучие – поне в София и големите градове. Как живеят хорат „по-надолу” – това никой никога не пита, нито при ГЕРБ, нито при когото и да е другиго. Постепенно обществената толерантност към властта изтънява. Атаките стават по-сериозни, а вицовете – по-озлобени. Да бъдеш на власт в България цяло десетилетие е прекалено много. Да наредиш хората от партията си отгоре до долу в държавата е арогантно, а да подчиниш бизнеса и всекидневието на обикновените хора изцяло на волята – а често и на произвола на тази оядена партийно-държавна йерархия е все по-дразнещо и отблъскващо.

Преките връзки на управлението с определени бизнес кръгове са публична тайна. Те се проследяват в обществените поръчки, в медийните политики, в ширещите се политически слухове и политически вицове. Оста на специалните отношения между власт и бизнес е тандемът със Сарая. Бойко отрича, но и бездомните кучета знаят, че Доган и Пеевски са големия коалиционен партньор, който движи посоката на управлението. Който се изправи на пътя им твърде често се изправя и пред правосъдието – право или криво. Сараят е изградил и непрекъснато разширява една пирамида от лично лоялни и финансово обвързани старши представители на институциите – политици, администратори, магистрати, служители на сигурността. Тази пирамида непрекъснато нараства, нарастват и разходите по нейното поддържане и разширяване. Апетитът идва с яденето. Сараят е главния бенефициент от олигархичната икономика в симбиоза с държавата – еврофондове, обществени поръчки, хитроумни финансови инструменти. И печалбата е все по-недостатъчна. Започва оглеждането как да се вземе бизнеса на другите. Започва поредна гангстерска война, която Борисов бе достатъчно малодушен – или неразумно самоуверен да допусне. От тук нататък той стана страна в битката за надмощие в редиците на олигархията. Това бе началото на края…

… А краят на началото бяха пикантните снимки от чекмеджето и записите на фриволни телефонни разговори… Не е важно истина ли са, или не. Важното е, че се превърнаха в убедителен символ на злоупотребата с власт. Охолната, златната есен на третия мандат на ГЕРБ отиваше към своя край. След нея идваше едно добре организирано зад кулисите, но и с масов обществен резонанс „българско лято”. Голям се оказа списъкът от неслучайни хора, жадуващи да си отмъстят на статуквото. Като започнем от президента, набрал омерзение на дълго подценявания номинално втори човек в държавата, както и неутолима жажда за власт… Като продължим с водещи олигархични фигури, озлобени от необходимостта да се „отчитат”, за да пазят бизнеса си, бивши партньори, съюзници, сътрудници, изоставени без колебание по криволичещия път на едноличната власт. Колкото по-криволичещ е бил пътят, толкова по-голяма е сметката, която трябва да се плати за употребата на властта.

Но тази сметка никога не се плаща от статуквото като цяло. Зад кулисите стои ядрото – върхът на българската олигархия, чийто главен посредник към публичните институции вече повече от десетилетие е Сараят. Но Сараят и тези зад него никога не плащат сметката. Сметката се плаща от този, който е поел ангажимента да им служи начело на публичната власт. Когато си лидер на водещата партия и премиер, ти легитимно упражняваш властта на националната гражданска общност, която ти е гласувала доверие. Оттук нататък имаш два пътя. Първият – да се противопоставиш на всеки, който иска да злоупотребява с властта и със закона, преди всичко да се противопоставиш на мощта на олигархията. Рисково, опасно, но достойно упражняване на публична власт.

Вторият – да сключиш съглашение с дявола: да бъдеш на върха на граждански легитимираната публична власт, но да обслужваш задкулисната власт на олигархията. Първият вариант не ти гарантира успех, но ти гарантира достойнство. Вторият вариант ти гарантира временен успех и могъщество, но рано или късно те довежда пред снимките от чекмеджето. Мафията не разполага с голямо разнообразие от методи за да упражнява своята власт. Тя те употребава и те захвърля. Рано или късно. Когато прецени, че си изхабен, те заставя „да переш пешкира”, праща ти цялата сметка на съвместената с нея власт… Ти си отиваш, а мафията остава. Тя вече има нови любимци, които ентусиазирано се катерят по гърба ти за да заемат мястото ти. Да не би Бойко Борисов да е сгрешил – да е искал да поеме първия път, а да се е подхлъзнал по втория? Не мисля – той бе предупреден, още през 2009 г., публично и от мнозина за този избор, който трябва осъзнато да направи.

Демократичната система предвижда легитимна и достойна процедура за смяна на властта. Това е същността на демократичното управление – мирно и легитимно предаване на властта от една партия на друга. От един лидер на друг. Смяната на властта чрез обливане с кал на статуквото, с бунтове, обществено разделение, омраза и реваншизъм е модела, практикуван от олигархията. За разлика от гражданската общност олигархичната мафия няма легитимността да се покаже „на светло”, да гласува, да узакони спокойно своя избор. Олигархията има силата да разиграе публичен водевил, с който да пропъди старата власт и да инсталира на нейно място своите нови любимци. Този водевил наблюдаваме днес в България и той е особено противен поради една основна причина. Новите любимци на олигархията са очевидно по-некадърни, по-озлобени и по-безперспективни от тази власт, която си отива.

В политиката твърде рядко се избира между добро и лошо. Изборът обикновено е между лошо и по-лошо. На това обстоятелство разчиташе върхът на ГЕРБ, за да поддържа обществената убеденост, че това управление всъщност е по-малкото зло от всяка алтернативна възможност. Но този пропаганден ефект на „по-малкото зло” не е дълговечен. Една от основните характеристики на демократичното управление е достатъчната степен на свобода на обществото да генерира, да развие и да осъществи алтернатива на статуквото. Тази способност на обществото е „малката тайна” за стабилна перспектива на демократичното управление. Свободният избор на гражданско и на политическо ниво създава гаранциите за приемственост и постъпателност на движението на политическия процес от миналото през настоящето и към бъдещето.

Олигархичното управление, в етап от което се превърна ГЕРБ изпразва от съдържание обществения – гражданския избор. Купуването на гласове, административният натиск, контролираният вот, натискът върху бизнеса да не финансира потенциално опасни политически алтернативи – това са само част от инструментите на олигархичното управление, чрез които то осигурява своята дълговечност. Резултатът е унищожаване на обществения потенциал да генерира управленски алтернативи. В България през последното десетилетие имаше две мащабни вълни на обществени протести – през 2013-2014 г. и през 2020 г. Да сте забелязали тези граждански протести да са създали или излъчили нови лидери – граждански и политически? Не, те не създадоха изявени лидери. С риск да ме намразят – повечето алтернативни „лидери”, които днес оживено се натискат да поемат властта са по-скоро посредствени, неоткрояващи се личности. Където и да ги изпратиш – в парламента или другаде – те ти обясняват защо не могат да управляват, въпреки че искат да управляват. Сред тях е трудно да се намерят хора с проявена харизма, политически талант, макар и закачен върху семпли личностни възможности.

България страда и все по-дълбоко ще страда от тази задънена улица на посредствено лидерство, в която ни вкара провалът да възродим и да обновим българската държава след половин век съветско колониално небитие. Държавата е нещо, което политическият елит на една нация трябва да си въобрази, да сътвори, ако щете – да скулптира като проява на собствения си колективен талант да води. Къде ти… От година на година олигархичната инфраструктура – не случайно придобила определението „мутренска” – генерира все по-посредствено политическо лидерство. Гражданската общност, потънала в собствената си криза прави същото по свой собствен начин. Търсим, угнетено търсим собствения си барон Мюнхаузен, който да се дръпне за косата и сам да се извади от блатото. Дотогава нашият национален политически девиз си остава непроменен: „Вашите мутри – вън! Нашите мутри – вътре!”.   

* Текстът е публикуван от портал „Култура“ на 22 май 2021 г.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Предаването на властта

Този коментар от 13 май стана причина за блокиране на профила ми във ФБ за 24 часа.

Началникът на кабинета на Бойко Рашков е кандидат за депутат от партията „Българско лято“ и член на ръководството на партията. Сам по себе си този факт не е изненадващ, но е илюстративен. За пореден път в България властта се предава по един скандален, конфликтен начин – за който, безспорно отговорност носят и старите, и новите властници. Същевременно „драматизмът на промяната“ за пореден път се изчерпва с конфликтите вътре в управляващата мутренска олигархия.

След като се разберат помежду си големите мутри, ситуацията се „нормализира“. Цената плащат, разбира се, редовите граждани – няма кой друг да плати. Срамното в случая е поредния идеологически панаир на вечните революционери с претенции за демократи, които за пореден път освобождават „народа“ от „мутрите“. Всъщност, успешните демокрации и успешните демократи се характеризират най-вече с две неща. Първо, със способност да контролират властта от гл. точка на нейната легитимност и нормативност – да не допускат мутренска вакханалия на олигархията на власт, ако се изразим по нашенски. Второ, спокойно, процедурно гарантирано и достойно предаване на властта от предходните към бъдещите управляващи.

Т.е., пак на нашенски език – без свинщини, без абортирани парламенти, без заплахи за „изчегъртване“, които приключват със задкулисните споразумения на олигархичните мутри от старата и новата власт. За съжаление, ние отново ще изближем солта, ще изядем тоягите и ще платим парите. Протестърите ще станат депутати. Чалгаджийските мутри ще разиграят ново управление, а анонимният българин отново ще констатира – „пак ни прекараха“. Да, пак – и винаги ще го правят, докато всяка българска коза е за свой крак. Иначе циркът сега се завихря. На сцената революционните демократи усърдно имитират салто мортале…

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Блокада?

През последните 15 години публикувам моите текстове почти без изключение във ФБ. По-сериозните аналитични текстове публикувам в блога ми – ognyanminchev.wordpress.com – и след това ги поставям с линк на моята ФБ страница. През тези години не съм имал проблеми с операторите на ФБ – може би съм имал късмет, или просто съм се старал да спазвам определени етични правила на публичното слово. Преди няколко дни за първи път бях блокиран за 24 часа от ФБ под претекста „слово на омразата“. Тъй като не практикувам „слово на омразата“ и защото зная какво съдържание стана предмет на 24 часовата забрана, давам си ясна сметка, че текстът е рапортуван от тролове на една от криминалните групировки, борещи се за политическата власт в България понастоящем.

В продължение на почти 40 годишната си професионална дейност като социален и политически изследовател съм създал както собствени критерии за етика на публично говорене, така и определени умения за избягване на цензура и за потискане на изкушението за автоцензура. Освен всичко друго, първото десетилетие на професионалния ми живот премина в условията на цензура, налагана от комунистическия режим. Ще бъда откровен – не смятам да се връщам към ограниченията и самоограниченията на езоповския език от моята младост. Не желая да се разделям с чувството си за хумор, не желая да се съобразявам с онлайн слугинажа на олигархичните мафиоти, превзели страната ми и българската държава. Не желая и да понасям произвол от „блокиране“, причинено от троловете на мафиотския ъндъргаунд в България.

Ще продължа да пиша и да публикувам във ФБ текстове, които са относително „безопасни“ – езиково и по съдържание, за да не привличат вниманието на троловете и цензорите на задкулисието. По-пиперливите и актуални коментари ще публикувам в блога си – ognyanminchev.wordpress.com – и ще поставям линковете на страницата ми във ФБ. Ако и това доведе до санкции на „блокиране“ – тези сред моите приятели, които желаят, биха могли да препубликуват тези линкове на своите страници. Не се притеснявайте, че това може да ограничи нечия свобода – моята или на тези, които четат текстовете ми. Свободата е състояние на духа, а не режим на ползване на публични ресурси с разрешението на властта.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Защо ДПС отново се нареди сред „силите на промяната“?

ДПС направи поредния голям ихтибар на българската демокрация. Ще подкрепи „трите нови политически сили в 45 НС“ за да направи промяна, която да спре „омразата, разделението, противопоставянето, арогантността и агресията“. Мен тази оферта не ме изненадва. Изненадва ме безразличието, с което беше посрещната от новите депутати и от обществеността извън 45 НС. Сякаш се приема за естествено, че Сараят, който от поне десетилетие е в основата на българската олигархична пирамида, интегрираща мафиотска икономика с олигархична политика може и трябва арогантно и лицемерно да неглижира тази своя роля и да се нареди – ни лик ял, ни лук мирисал – до „силите на обновлението“. Наистина, в повече ми идва тази арогантност. Единствен Христо Иванов (лидер на ДБ) посочи от парламентарната трибуна истинското място и на ДПС и на Сарая зад ДПС в ролята на „вечни консуматори на властта“.

Никой не бива да се заблуждава. През 2014 г. ДПС слезе от публичната сцена на властта защото Сараят бе затворил кръга на лъжата, предателството и грабежа като партньор на всички управления от 2001 г. нататък. Никой не искаше да бъде публичен партньор на ДПС и Доган – защото партньорството с тях означаваше и означава сигурно унижение и провал. Бойко Борисов добре знаеше това и отказа публична коалиция с ДПС още през 2009 г. Но за да остане на власт разбра, че трябва да плаща данък на основния разпоредител с властта от името на българската олигархия – Сарая. Задкулисното бизнес партньорство със Сарая и неговите финансово-корпоративни метастази задържаха ГЕРБ на власт и сваляха ГЕРБ от власт. (Помните ли едни стари протести от февруари 2013 г.?) Днес Кочиашът на олигархичната политическа колесница иска да смени уморените коне и се облизва за свежа политическа плът – търси ортаклък с „новите политически сили“, да ги сложи на коляно, да ги погали…

Най-отблъскващо е, че в тези свои последователни действия Сараят си осигури статут на страхопочитание и мълчание – омерта от страна на политици, общественици и дори граждански активисти. Избраниците на върха на ДПС поддържат публично поведение на олимпийско високомерие и презрение към колегите си от другите партии, разполагат със статут на безнаказаност от възможни санкции на българското обществено мнение и българските гласоподаватели. ДПС все още разполага с безропотната подкрепа на над 300 000 български турци и мюсюлмани, които биват редовно захранвани с митовете за един възможен нов „възродителен процес“, ако те не гласуват за ДПС. За българските турци и мюсюлмани 10 ноември още не е дошъл. За тях член първи все още е в сила. Просто защото българската посткомунистическа олигархия избра етнокорпоративната пирамида на Сарая и неговото политическо лице – ДПС – за свой политически посредник между държавата и подземието на олигархичната обществена власт.

Този избор е направен именно защото ДПС е в състояние да служи на олигархията без да е зависима от представителство, от демократични институции, от капризите на електоралната политика. Тези хора се държат като свръхчовеци, които не дължат на останалите нищо – нито почтеност, нито етика на отношенията, нито респект към човешкото достойнство на партньори и съперници. Именно това отношение към обществото, към всички останали накара Иван Костов преди четвърт век да нарече Ахмед Доган „проклятието на България“. Тогава не го разбраха – интерпретираха тези думи като израз на гняв в отношенията на едно междуличностно политическо съперничество. Не всички разбират тези думи и днес. Днес, когато аморалността и арогантността на Сарайската политика има зад гърба си не само „Мултигруп“ и подкрепата на младата посткомунистическа мафия, а практически цялата държавнополитическа и стопанско-олигархична пирамида на България.

За тази роля на Сарая и ДПС днес мълчат почти всички. Някои – защото са продукт на Сарая с етикет „нови политически сили“. Други – защото се страхуват от Сарая, защото са яли бой от Сарая. Трети – защото се надяват да използват подкрепата на Сарая в изострените си амбиции и битки с политически съперници. Дами и господа – не мълчете за Сарая! Неговата уродлива задкулисна власт лишава от свобода всички ни – както българи, така и турци, както мюсюлмани, така и всички други. От 20 години наблюдаваме безпомощно как посткомунистическата олигархия изсмуква безжалостно и без това слабите защитни сили на демокрацията в България, превръщайки я във фасада. Как налага огромен корупционен данък върху българското общество, устойчиво привързвайки го към дъното на Европа и цивилизования свят. Сараят е инструменталната схема, чрез която това изсмукване се случва в реалния живот. Бойко, Слави, Мая и С-ие са взаимозаменяеми бушони на изхода на тази смучеща инсталация. Ударете по инсталацията – така ще разголите олигархичната инфраструктура зад нея. Тогава вече ще видите наяве и кой е истинския ви противник. Дотогава – само ще гледате дефилирането на политическите манекени на сцената.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Анатомия на мита „мажоритарна система

Второто място на партията ИТН превъзбуди отново групата ентусиазирани фенове на т.нар. „мажоритарна избирателна система“. Ако преброите тези хора ще установите, че сред тях почти няма експерти по политически науки (с малки изключения – неколцина франкофони и франкофили, които искат мажоритарна система по аналогия с Петата република). Ако се запознаете с техните възгледи и изказвания ще разберете, че съвкупността от аргументи, които използват за тезата си се свежда преди всичко до един единствен аргумент – мажоритатрната система осигурява демократичен, т.е. – личностен избор, докато пропорционалната система ни принуждава да гласуваме за партийни листи, пълни с „послушковци“. Този аргумент е стар като света. По същество, той ни казва следното: „Не мога да търпя това, което става. Лошо е отвсякъде. Трябва да се промени, но не малко по малко, а изведнъж цялото и към по-добро. Кое е по-доброто? Ами ясно кое е – това, което сега е така, трябва да стане диаметрално противоположно.“ Това е аргументът. Варете ги, печете ги, няма да получите нищо повече от тази есенция. Макар, че ще ви я опаковат във всевъзможни приказки и предложения. По същество ще чуете само това – искам, много искам, крайно време е да стане … обратното.

Първо. Изирателната система е само един от елементите на гражданското представителство, който осигурява неговата адекватност и легитимност. При това не е най-важния елемент. Преди нея по-значими са следните елементи: функционално право на свободен избор, наличие на публична възможност (медии, комуникации, свободно събиране на хора) за формиране на компетентен личен избор, възможност за постоянен контрол върху спазването на ангажиментите, които са поети от избраните лица и организации пред избирателите и т.н.

Второ. Избирателните системи се формират исторически и в зависимост от структурата на обществените интереси, които се стремят към представителство. Мажоритарната система с просто мнозинство (която и до днес съществува по традиция в Британия и САЩ) е исторически първата възникнала система на представителство. Тя отразява структурата на интересите в късното земеделско общество на прага на модерната епоха. Гласоподавателят е земеделец, който се изхранва от земята, която притежава. Всички интереси на семейството му са пряко свързани с това парче земя и с територията – село, графство – на която то се намира. Общността на земеделците от тази територия гласуват и избират депутат, който да представлява техните интереси, интересите на тяхната територия в националния парламент. В този исторически период се е считало за неморално и за недопустимо депутатът да участва в парламентарни групи – фракции или партии – защото това е възприемано като предателство към териториалната група избиратели, изпратили го в парламента.

С развитието на индустриалното общество тази простичка структура на локален интерес бързо се размива и разклонява. Живеем в район Х, работим в район У, а децата ни учат в район Z. Кой от тези райони е най-важен за нашия интерес? Ние и до днес продължаваме да гласуваме по местоживеене, но изборът който правим е производен не на нашата улица и квартал, а на мястото ни в сложната система от обществени отношения, в които участваме в различни социални посоки. Гласуваме за икономическа програма. Гласуваме за данъчна система. Гласуваме за образователна реформа. Гласуваме за система на здравеопазване. Изборите ни са многообразни и повечето от тях засягат не локалната – кварталната, а националната структура на властта.

В началния период на представителното управление право да гласуват имат малцинството от хора на върха на обществото – най-заможни, най-образовани, наследили позициите на своите семейства от десетилетия и столетия. Към края на 19 век право да гласуват имат вече мнозинството от пълнолетните граждани. Води се борба жените да имат равни избирателни права с мъжете. Обществото като цяло избира своите управници. Но обществото е разделено – например на класи. И всяка обществена класа има свои интереси и свой дневен ред в политиката, които са от ключово значение за обикновените хора, принадлежащи към една или друга класа. Индустриалното общество е много по-сложно и преплетено от традиционното земеделско общество. Така възниква – в края на 19 век – пропорционалната система. Хората гласуват за партии – посредници между гражданина и правителството. Тези партии систематизират основните интереси на големи групи от хора и се конкурират с други партии в защитата им чрез определени политически идеологии и програми, отразяващи широки обществени интереси. Важно е да познаваме конкретния човек – конкретните хора, които ще представляват нашата локална общност в парламента. Но още по-важно е да знаем какви политически възгледи ще се борят за нашия интерес като членове на голяма национална общност – предприемачи, наемни работници, земеделци, учители, носители на определен вид експертиза. Важно е какви възгледи ще управляват националната политика за семейството, за децата, за обществения морал…

Трето. Определени общества и държави не се отказват от мажоритарната избирателна система въпреки промените в развитието на индустриалното общество. Например САЩ. Америка е сложна и диференцирана политическа инфраструктура. На върха на държавата е федералното правителство, националните – федералните институции на властта. Но те притежават ограничена власт, защото САЩ са федерация. Значителна част от властта се локализира в отделните щати – „държави“ сами по себе си, доброволно присъединили се към федерацията. Локалните структури – графствата – също притежават значителни властови прерогативи. Простото национално мнозинство не е пряк отговор на властовите проблеми на Америка. Затова, например, американците не гласуват пряко за президент, а избират определен брой щатски представители, които да избират президент от името на отделните щати. Тук мажоритарната система осигирява тази диференциация на властовите концентрации между федералния център, щатското и местното управление.

Четвърто. Мажоритарната система в епохата на късното индустриално общество произвежда два противоположни ефекта. От една страна – тя запазва възможността хората да избират конкретни свои представители на локално равнище. От друга – тя мощно концентрира властта в ръцете на една-две големи партии, които имат ресурсите и влиянието да постигнат относително (или абсолютно) мнозинство в повечето едномандатни избирателни окръзи и по този начин да формират еднопартийни управления на върха на държавата. България е силно централизирана държавнополитическа система. Всички значими политически решения се взимат на равнището на националните институции. Отделните области са административно обособени, но пълномощията на областните управители са ограничени – те представляват националното правителство и се назначават и оттеглят от министър председателя. Общините се самоуправляват като си избират кмет и общинско събрание, но бюджетите, с които разполагат ги превръщат в просители на средства пред националното правителство. Ако българската държавна система не бъде децентрализирана, изборът на народните представители мажоритарно – на местно равнище – ще бъде още една повърхностна „украса“ на пълнната зависимост на регионите и общините от централната власт. Нещо повече – ефектът на централизация на властта, който се произвежда от мажоритарната система ще доведе до още по-могъща централна власт, до още по-концентрирано всевластие на държавния връх (и на тези, които го манипулират зад сцената), отколкото днес, когато едно правителство обикновено трябва да се съобразява с определена коалиционна формула от няколко партии в управлението.

Пето. Много опити са правени да се децентрализира българската държавна система в полза на по-голямо общинско самоуправление. Тези опити досега са неуспешни. Защо? Причините са много, но една от тях заслужава особено внимание. В България през последните 30 години се разви една система на полускрита, паралелна власт на полузаконни – полукриминални структури на стопанска дейност и обществен контрол, която обикновено наричаме „мафия“, „олигархия“ или просто „мутри“ – по определението за тези, които я упражняват пряко на улицата. Тази власт е брутална и репресивна и тя подчинява публичните институции на своята воля поради слабостта на гражданския потенциал да й се противопостави. Тази олигархична власт е много силна на централно – национално равнище, но е още по-силна на местно, общинско и локално ниво. Групите местни бандити обикновено подчиняват с груба сила местния бизнес, местните администратори и политически представители и контролират целокупния живот на общността с открито насилие. Помните ли Златистия и братя Галеви, дон Цеци, Ценко от Галиче, големите батки от Бургас, тимаджиите от Варна… Списъкът може да бъде продължен до всеки град, до всяко село. Тази локална репресивна структура на властта е всесилна и тя – естествено – играе ключова роля за избирането на местните кметове и общински съветници. Така публичният контрол над публичната власт се оказва много по-малък и незначителен на местно, отколкото на национално ниво. Централните държавни институции също са мощно контролирани от олигархията, но те все пак са под международен надзор, под окото на медиите, под санкцията на социалните мрежи и опозиционните партии и политици. На местно ниво подобен контрол е почти въображаем. Цари силен страх – и за прехраната, и за живота…

Хайде сега да си представим, че въведем система на мажоритарен избор на мястото на пропорционалния. Днес ние избираме депутати по списъчен състав в рамките на областта като всяка от партиите прави централно своята областна листа, стремейки се да включи в нея уважавани представители от региона. Избраните са с мандат на зависимост от партийното ръководство, което гневи противниците на пропорционалния избор. Хайде да отидем на мажоритарен. Избирателните окръзи ще бъдат едномандатни. Според вас кого ще изберат за депутат жителите на варненския квартал Владиславово? Най-умния, най-симпатичния, най-уважавания местен или национален лидер? Или ще изберат този, когото посочат местните тимаджийски батки и за когото ще наредят да се гласува „бароните“ от няколкото ромски махали в квартала? Ще кажете – да не би сега друг да решава? Прави сте, структурата на „избора“ и сега е такава. С допълнението, че кандидатите все пак са филтрирани на ниво доста по-високо от властта на местните мутренски феодали. Мажоритарната система ще превърне избора на депутати в идентичен процес с избора на местни кметове. Докато за кметове на големите градове все пак има значение коя партия ги подкрепя, за по-малките общини връзката местна мафия – избор на местна власт е много по-пряка и по видима. С мажоритарната система на едномандатни окръзи местните мутренски феодали директно ще изпращат в Народното събрание своите избраници – своите адвокати, своите финансисти, своите служители. Да, като част от мощни еднопартийни мнозинства. Мнозинства, които ще бъдат вътрешно по-зависими от локалната структура на нелегитимна власт, отколкото са сега.

Шесто. Освен наивно вярващи поддръжници мажоритарната система има мощни и добре осъзнати застъпници, които преследват една основна цел: по-концентрирана и по-зависима от олигархичното задкулисие публична институципонална власт. В България зад дебата по т.нар. мажоритарна система винаги неприлично е надничала една друга важна тема – темата за замяна на парламентраната република със силна президентска власт. В условията на фасадна демокрация, демографска криза, регионален и общностен разпад концентрирането на властта в ръцете на един добре подбран като личност президент дава широки – до необятни възможности на олигархичното задкулисие да управлява страната в своя полза чрез директно „дърпане на конците“ на „силния президент“, вместо да смята формули за мнозинства и коалиции, които по-добре ще му служат. Мажоритарната система ще доведе до „силни“ мнозинства. Силните мнозинства ще гласуват конституционни промени доста по-лесно от балансираните мнозинства. Едно от тези гласувания може да бъде и по формата на управление на държавата. Както казваше един мой приятел от Владиславово – „Докато туй-онуй и оп-п-а-а…“

Седмо. Популистката харизма е най-добрия механизъм за прокарване на сенчести приоритети през публични институции – бързо, „на юруш“, с възторженото одобрение на избирателите. Избирателите, които току що са гласували за своята нова надежда и не са имали още време да се разочароват от нея. Сега се намираме в една особена ситуация. Да правим ли правителство – или да не правим. Защо така тежко се чудят умните глави, които току що избрахме да отидат в Народното събрание? Чудят се, защото нещо гласовете не им стигат. Т.е. – стигат им за правителство, но не им стигат за голямата шашкъния: да сменят накуп избирателна система, формата на управление и да поставят пилота в кабината на най-мощния изтребител „президентска република“. Той пилотът, че е мераклия – мераклия е… Ама и пожарникарят е мераклия. И други гледам засукват мустак. Затова – стягайте се! Мори ви пандемия, бизнесът ви е на дъното, децата ви се разхайтиха и депресираха „онлайн“, с жена си не можете вече да се гледате вкъщи… На този фон господата, които току що избрахте се назлъндисват да управляват. Не им харесва този парламент – нов искат. Ако и той не им хареса – ще поискат трети. Не знам, не знам… Вие си решавате… Ако чакате – няма да дочакате. Ни с мажоритарна, ни с никаква. Проблемът не е в избирателната система. Проблемът е, че пак няма кого да избирате.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

За Сарайските корени на партията „Има такъв народ“…

Близките връзки между Сарая и Слави са обект на активни слухове от години. Сега ни предстои да разберем доколко и по какъв начин тези слухове са достоверни. На изборите вчера ДПС се представи доста скромно – с малко над 300 хил. гласа. Подобен бе резултатът и преди 4 години, когато срещу Сарая бе застанала партията ДОСТ на Лютви Местан, позваща се със силната поддръжка на Анкара. Днес тази партия практически не съществува, а ДПС е единствения – сред етническите партии – получател на гласовете на българските турци и мюсюлмани. Кое определя този скромен резултат на изборите от 04.04.? Според някои наблюдатели причината се крие в динамичната емиграция от смесените райони към западна Европа и тяхното обезлюдяване. Това е възможен отговор, но той не ни дава достатъчно пълна картина на случващото се. Защото отсъствието на хората от избирателния списък в избирателните секции на смесените региони никога не е представлявало пречка те да бъдат преброени като „гласували“. В тези избирателни секции обикновено няма представители на други партии освен ДПС- или такива представители присъстват номинално… Така в края на изборния ден бюлетините за целия списъчен състав избиратели се оказват надлежно пуснати и преброени в избирателната урна и протокол. Да не би нещо да се е променило напоследък, което да осуети провеждането на тази утвърдена процедура…?

Едва ли… В навечерието на вчерашните избори доста упорито се твърдеше, че ДПС подготвя впечатляващо и пълноценно завръщане на политическата сцена след повече от десетилетие неформално „бизнес партньорство“ с управляващата ГЕРБ. Ако подобно завръщане наистина е било планирано, то неговият резултат е доста скромен и не особено впечатляващ. Но, да не избързваме с оценките – все пак са минали по-малко от 24 часа след затварянето на избирателните урни… Освен като чисто физическо действие, завръщането може да има и различен – метафоричен смисъл. Възможно ли е Сараят да се завръща през впечатляващата победа на партията на Слави след дълъг подготвителен период на фактическо неформално и плодотворно сътрудничество между тях? Защо да е невъзможно. Близките връзки би могло да са факт от повече от две десетилетия – например през свързаността както на Сарая, така и на гологлавия водещ с легендата „Мултигруп“ през 90-те години. Тези връзки могат да бъдат резултат и на едно продължително лично приятелство, лична почит, патронаж… Те могат да преминават и през един добре разработен и осмислен съвместен интерес. Видни социолози и PR-и биха могли да работят и за единия, и за другия – чува се, че го правят…

Вече повече от десетилетие ДПС е политическата партия и икономическия кръг, които са избрани за най-близък политически партньор на олигархичното задкулисие в България. През 90-те години изборът беше в полза на БСП – по обясними причини. Но БСП се провали многократно във властта, а с това застраши и контрола на посткомунистическата олигархия върху връзката между икономиката и решенията на публичните институции в страната. През 2001 г. бе направен нов избор за политически представител на олигархията във властта – царската партия НДСВ. Царят обаче танцува под прожекторите твърде кратко и премина в режим на глухо политическо доизживяване в тройната коалиция след 2005 г. По една или друга причина наследилия го на върха на популистката политика лидер на ГЕРБ не можа да получи пълното доверие на олигархичното задкулисие. Причините за това са обект на допълнително размишление. Форматът на олигархичен контрол, който се наложи след 2009 г. бе в тандема между Сарая и ГЕРБ, като ролите на двамата партньори бяха специфицирани. ГЕРБ играеше ролята на публичния агент на олигархичната власт, а Сараят – ролята на задкулисен посредник. По-важната роля без съмнение бе втората – ролята на Сарая. През 2013 г. моделът блокира, а Борисов бе немилостиво свален от власт с режисирани улични безредици. Поради провала на набързо скроената алтернатива – екпериментът „Орешарски“ – Бойко Борисов успя да върне доверието къ,м себе си и към ГЕРБ след пролетта на 2014 г. И така – до лятото на 2020 г.

Протестите от миналото лято избухнаха след сензационни разкрития за „чекмеджето“, „Мата Хари“, телефонни записи и поредица допълнителни пикантни детайли, които в страна като България никога не се появяват на повърхността случайно. Проблемите на премиера изглеждаха естествен резултат от изострилите се битки в задкулисието между няколко от най-крупните му фигури и неговата публична намеса в част от тях. Протестите докараха Борисов до ръба на поредното решение да се оттегли – както през 2013-та и 2016-та г. Но нещо невидимо на пръв поглед го накара да се откаже. Някой го отказа… В този контекст ДПС се държеше публично като умерена опозиция – както на премиера, така и на президента. В действителност политическата криза постави Сарая в позиция на необходимост да избира – дали продължава с подкрепата си за модела на сътрудничество с ГЕРБ, който влезе в дълбока криза, или работи за създаването на нов модел. Решението по всяка вероятност бе да се подкрепи властта на ГЕРБ в краткосрочен план и да се работи за нов модел на връзка между задкулисието и публичната сцена в средносрочен план. Хоризонтът на планиране бе редовните избори през пролетта на 2021 г.

На тези редовни избори партията на Слави зае почетното място на втора политическа сила. Каква е ролята на Сарая за това? Какъв е планът на Сарая за реализация на предстоящия политически мандат? Ще се окаже ли партията на Слави обикновен инженерингов проект на задкулисието през Сарая за контрол върху политическата сцена, или тази партия ще успее да заеме по-автономно свое място в уникалната ситуация, която й дава толкова много възможности за политическо бъдеще?

Протестите от миналото лято поискаха насгтойчиво оставката на Бойко Борисов и на главния прокурор Гешев. Сараят се отърва с лека уплаха… Отърва се с „Росенец“ – една добре осъществена акция на ДБ, която бе оставена в изолация… Сега Сараят сигурно е решил как да продължи да играе своята роля – по всяка вероятност пак главната роля. Дали да подкрепи „уморения кон“ ГЕРБ със свежата сила на „Има такъв народ“, или да изиграе алтернативен ход с президента Радев при подкрепа на новия силен играч – партията на Слави? Сараят е силен играч, но дори и той не може да вземе това решение сам. Сигурно от доста места му помагат…

341Valya Bozhilova, Orlin Borislavov и 339 други6 коментара93 споделянияХаресванеКоментарСподеляне

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Изборите от 04.04.2021 г. и новото превъплощение на популизма

Чета мнения на покрусени граждани и активисти от победата на чалга-политиката над здравия разум. Чета мнения на доволни граждани и активисти от възмездието над статуквото, пък макар и нанесено от страна на чалга-политиката. Мнения много… Едно нещо е сигурно. Изборни резултати като тези показват преди всичко провал на т.нар. политическа класа да осмисли промените в обществото и да ги поведе, структурира, насочи в определена посока. Наред с всички други свои характерни черти, популизмът е свидетелство за изкопана пропаст между политическия елит и гражданите.

Да, зная, че не сме сами – цяла Европа, и не само Европа е в плен на популистко надигане. Пандемията, икономическата криза и загубата на надежда са значими обяснителни аргументи за ръста на политическия популизъм. Но непосредствената причина е загубата на политическо доверие – на доверие от страна на гражданите към тези, които се сменят – или не се сменят – на кормилото на властта. Загуба на доверие, породена от все по-значимото разминаване между обещано и дължимо от една страна, и сторено от политическата класа от друга страна. В България този разказ има очевидни и конкретни измерения.

През последните две десетилетия представителността на българската политика непрекъснато отслабваше в полза на контрола, който олигархичното задкулисие упражняваше и упражнява върху обществения, политическия и стопанския живот на страната. ГЕРБ и Бойко Борисов бяха безпрецедентно успешни в задържането на властта поради способността си да свързват публична популярност с надеждност в обслужването на олигархичния елит зад сцената. Какво се случи вчера? През последните 1-2 години олигархичното задкулисие започна да подготвя нови инженерингови проекти за постепенна замяна на статуквото с нови фигури и схеми за продължаване на контрола върху обществения живот. Два-три от тези проекти се провалиха. Успешен излезе настоящия проект – ПП „Има такъв народ“. Вчера стана ясно още нещо – този проект стана прекалено, неочаквано успешен. Кукловодите зад сцената го сдържаха в продължение на известно време, за да го поставят на сцената в максимално благоприятния момент, с ясно поставени цели.

Партията на Слави – за учудване на самата себе си – вчера постигна резултат, значително надхвърлящ очакванията на своите меценати. Оттук започва една политическа криза, която ще премине през трудно разрешима дилема за създаване на ново правителство, ще окаже пряко въздействие върху президентските избори и ще окаже натиск върху политическата система с цел дълбока, структурна промяна – най-вероятно в посока централизация на властта и авторитаризъм. Звучи песимистично, но наистина много усилия и постижения на демократичната общност ще бъдат необходими за да се предотврати или поне отслаби тенденцията към авторитарен контрол. Тази тенденция извира отвсякъде. Първо, от кризата на олигархичния контрол върху обществото и държавата. Второ, от специфичната ситуация на „висене“ в парламента, който избрахме вчера. Трето, от засилването – засега по периферията – на радикално неевропейски и недемократични политически проекти, произвели няколко – засега – двупроцентови партии.

Демократичното управление има своя логика. То е демократично дотогава, докато е представително. Но не всяка представителност подкрепя демократичното управление. Конфликтната представителност на една разделена гражданска общност произвежда криза на демократичното управление – а авторитаризмът е възможен изход от тази криза. Засега имаме възможност да осмислим ситуацията и да я отиграем в полза на една съхранена демократична система – за която платихме висока цена. И която, макар и увредена от олигархичното управление, е едно от най-ценните достояния на най-новата българска история.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

В защита на либералната демокрация*

През 20-те години на 20 век либералната демокрация (в тогавашния си формат) влиза в криза. Отляво социалдемокрацията започва да губи влиянието си в полза на агресивния болшевизъм, капитализиращ влияние върху стопанската разруха след войната. Отдясно радикалният национализъм изтласква традиционните консервативни партии, чието управление носи вината за катастрофата, в която се намира Европа. От тази катастрофа страдат и победители, и победени. Сблъсъкът между двата радикализирани полюса изгаря потенциала на реформистките отговори на кризата. Отначало фашизмът, а след това и националсоциализмът покоряват Европа – броени години след като болшевизмът прегазва Русия. Дори там където либералната демокрация се съхранява – във Франция и части от северна Европа – тя остава бледа сянка, карикатура на самата себе си. Някой бе казал, че пародийният роман „Клошмерл“ най-добре описва профанизацията на публичните нрави в една формално демократична Франция…

Новият курс на Рузвелт в Америка и денацификацията на Европа след 1945 г. тласкат политическото махало наляво. Чак до края на 70-те години политическият консерватизъм, наследен от миналото е редуциран до група инертни идеи и възгледи, опитващи се да коригират отдясно успешния реформистки модел на кейнсианска икономика и социална държава. Европейското дясно е преместено в умерения християндемократичен център на „социалното пазарно стопанство“, Бари Голдуотър в Америка звучи доста крайно – въпреки, че е умерено „десен“ по днешните политически мерки, а „крайно десния“ Никсън през 1971 г. заявява – „Днес, разбира се, всички ние сме кейнсианци“. Тази хегемония на лявоцентристкия реформизъм в целия Запад чак до края на 70-те не създава криза на либералната демокрация. Не само защото господстващите идеи – макар и леви – са умерени, реформистки и конструктивни. Но и защото са толерантни към „другата страна“ – към традиционалисткия консерватизъм, който макар и инертен и не особено динамичен в този период, съхранява своята легитимност на политическа алтернатива в рамките на либералнодемократичната система.

В края на 70-те Ървин Кристъл призовава – „Свалете държавата от гърба си! Извадете си ръцете от джобовете й!“ Роналд Рейгън твърди – „Правителството не е решението, то е проблема…“ Лейди Тачър пристига в Уайтхол с афоризма – „Социализмът свършва когато свършат парите на другите…“ Свободен пазар, край на социалното преразпределение, прекратяване натиска на синдикати и други лобисти за по-големи парчета от държавния пай. Западът попада под властта на неоконсерватизма. Кейнсианският модел е отхвърлен, дезавуиран, обявен за трагична грешка, подкопаваща жизнеността на капитализма. Но либералната демокрация все още не е в криза. Макар и инструмент на настъпващия глобализъм, сурово стесняващ суверенитета на националната държава, неоконсерватизмът съхранява легитимността на победения в състезанието от 80-те години социаллиберален реформизъм, въпреки че го изтласква в ролята на слаба и неубедителна опозиция. Икономическата доктрина на неоконсервативната революция – неолиберализмът и пазарният фундаментализъм – се превръщат в хегемонен идеен проект на глобализацията.

Либералната демокрация навлиза в първия етап на своята структурна криза на границата между 20 и 21 век. Не защото е отхвърлена идейно или политически – напротив! Франсис Фукуяма дори обяви в началото на 90-те години, че с рухването на социализма либералната демокрация се превръща в единствената смислена възможност за социална и политическа организация на съвременното общество. В това той видя и „края на историята“ като борба на идеи. През 90-те години т.нар. „трета вълна на демократизация“ обхвана голямата част от бившия „втори“ – комунистически свят, както и много други страни и региони в света. Паралелно с това, кризата на либералнодемократичния модел започна да се проявява като процес на отслабване и релативиране на националния суверенитет и като редуциране на легитимните потенциали на националната държава да взима стратегически решения в сферите на икономиката, социалната сигурност и културната политика. Либералната демокрация е политическа и обществена система, която възниква и функционира в рамките на националната общност. Демосът е общността на гражданите, носещи съзнание за отговорност пред съвкупните интереси на нацията. Как оцелява и се възпроизвежда една национална либералнодемократична система в среда на динамично „изнесен“ суверенитет по посока на глобалната мрежа на икономическа и квази институционална власт?

Глобализацията подкопава суверенитета на националната държава в две основни – свързани измерения. Първо, процесът на глобализация делегитимира охраняването на националния пазар в полза на свободен универсален обмен на стоки, услуги, финанси, технологии, комуникационна власт. Второ, глобализацията утвърждава идеологическата хегемония на „свободния глобален пазар“ като единствено легитимен механизъм на обществено възпроизводство. Тази глобална пазарна свобода обаче няма нужда дори и от „нощен пазач“ – не съществува и не възниква международна институционална структура, налагаща правила на икономическата игра. Регулациите – доколкото ги има – се съхраняват само на национално ниво. Когато пазарните играчи ги намират за неблагоприятни, те просто отиват другаде. По този начин системата на либералната демокрация се оказва поместена в „безвъздушното пространство“ между отслабения национален суверенитет, от една страна, и неинституционализирания глобален пазар, от друга.

Неолиберализмът като идеология на възродения свободен пазар „отключва“ през 80-те години легитимността на икономическата глобализация „отдясно“, през утвърждаването на индивидуалната свобода като феномен на неограничения от държавна регулация пазар. През 90-те години се разгръща идеологическата легитимация на глобализацията „отляво“, чрез синтез на един нов културен космополитизъм, заменил рухналата класическа левица (както радикална – комунистическа, така и реформистка – социалистическа). Новият ляв синтез приема глобализацията като нов прогресистки хоризонт – космополитен идеал, който трябва да бъде реализиран. На повърхността левият космополитизъм мощно утвърждава либералната демокрация като единствено легитимна социална и политическа система в глобалния свят. На практика следването на новия ляв синтез създава нарастващи дилеми пред разпространението и натурализирането на либералнодемократичното управление – особено извън границите на демократичния Запад. Левият глобализъм изразява радикална несъвместимост както с всеки вид национализъм, така и с легитимния институционализиран интерес на националната държава. Нацията е ретроградна отживелица, а „залезът на националната държава“ – неизбежен резултат от прогресисткия процес на глобализацията. През 90-те години присъствах на десетки семинари и диспути под заглавия като „Краят на националната държава”, „Залезът на националната държава”… След 2000 г. този организационен ентусиазъм сякаш позатихна, но не и глобалния прогресистки патос на враждебност срещу националната държава като препятствие по пътя към една интегрирана глобална общност.

Този антинационален патос на новата глобална левица пряко съвпада и бързо се интегрира в структурата на глобалния корпоративен – икономически интерес. Капиталът, глобалният капитал вече не е класов враг, а партньор и съмишленик на левия глобализъм. Артилерийският огън на левия радикализъм е обърнат срещу ретроградния национализъм и „отживялата времето си“ национална държава. Този  нов хегемонен проект на възродената левица причинява – заедно с глобалната корпоративна инфраструктура – много беди и разруха сред обществата и държавите на Третия свят. За дълбоко вкоренените институционални структури на националната държавност в западна Европа, Америка и Япония „залезът на националната държава“ е просто нов идеологически вятър отляво, наследил класическата левица – както радикална, така и реформистка. Но за крехките държавни национални структури на посткомунистическите общества, на постколониалните страни и на немодернизираните общности, комбинираният ефект на глобалния корпоратизъм отдясно и глобалният космополитизъм отляво е наистина болезнен и често катастрофален. Този ефект е пряко противопоказан на утвърждаването на либералнодемократичното управление, защото произвежда държавен и общностен упадък – слаби и рухнали държави (weak states and failed states). Клановите олигархии, арогантната корупция, злоупотребата с публична власт в полза на частни, често престъпни интереси са пряко следствие на деинституционализацията на националната държава. За какво ви е държава – невидимата ръка на пазара автоматично ще ви обогати, а космополитното братство между хората ще гарантира вашата сигурност. Самият Франсис Фукуяма – десет години след „Края на историята“ – удари камбаната за тревога: Внимавайте, не подценявайте институциите! Беше вече малко късно… В продължение на цяло десетилетие градихме либерална демокрация без да познаем необходимостта от легитимна и правова държава. Когато си припомнихме необходимостта на връзката между правова държава и либерална демокрация, големи сектори от стопанската, обществената и политическата власт бяха вече попаднали в ръцете на организираната престъпност и мафиотизираната олигархия.

Би било несправедливо да дефинираме глобализацията единствено през призмата на негативните ефекти, които тя произвежда в институционалната структура на „слабите държави“. На практика глобализацията през последня половин век се реализира като мощен процес на увеличаване на богатството на многобройни страни и региони, включително извън западния свят чрез свободната миграция на капитали – инвестиции, финансови и информационни потоци. Сенчестата страна на това увеличено благосъстояние е драматичната поляризация между бедност и богатство навсякъде по света – и на Запад, и в Третия свят – вследствие на изцяло нерегулираните пазари. Стопанската и обществена динамика, които глобализацията носи със себе си стимулират процесите на демократизация чрез въвличане на големи човешки маси в нови социални движения – както в развития, така и в развиващия се свят, мащабни потоци от хора, които за пръв път влизат в публичния живот на своите общества. Същевременно пазарната поляризация и деинституционализацията на равнището на „слабата“ национална държава превръщат процеса на демократизация в процес на частично контролирана дестабилизация, която засилва центробежните тенденции на общностен разпад.

Глобализацията експанзира върху два основни носителя: „хардуеър-а“ на неограничените финансови потоци и пазари, и „софтуеър-а“ на глобалната масова култура, изградена върху примера на западния – преди всичко американския начин на живот, чиято динамика се определя от мощния процес на либерализация на нравите и социалните отношения в постиндустриалната епоха. Степента на натурализация на глобализацията в различните общества зависи не само – и не толкова от приемането на глобалния финансов и пазарен ред, колкото от приемането или отхвърлянето на нормите и моделите на универсализираната масова култура и стилове на живот. Има общества, в които местната култура интегрира селективно моделите на глобално икономическо развитие и начин на живот. В други общества глобализацията е приета като съвкупност от технологични артефакти при пълно отхвърляне на този стил либерализация на нравите, който навлиза с универсализираната масова култура. Отхвърлянето на масовата култура и социалните модели на поведение, навлизащи с нея се материализира в мощна вълна на антиглобализъм – отрицание на глобализацията чрез възраждане на традиционната култура. Икономическата поляризация, институционалната неефективност и завръщането към традиционализма в обществените нрави и културата допрнесоха значително за възраждането на авторитарните форми на управление в посткомунистическия и в развиващия се свят. Стопанският успех на страни като Китай утвърди един нов синтез на пазарна експанзия, културен традиционализъм и политически авторитаризъм. Агресивното съчетаване на традиционализъм и авторитаризъм бе поставено в основата на новия квазиимперски проект на Путинова Русия. Кремъл, който 70 години водеше света по пътя на „пролетарската революция“, днес вече е лидер на „консервативната вълна“…

Възраждането на традиционализма и традиционната култура в края на 20 и началото на 21 век бе феномен по-скоро на незападния свят, насочен срещу инвазията на глобализма в културата и социалните отношения на немодернизираните или частично модернизирани традиционни общества. През последното десетилетие бумерангът на традиционалисткия бунт срещу глобализацията и нейната универсалистка либерална култура се завърна на територията на самия Запад. Националпопулистките движения в Европа, както и изолационисткото крило на Републиканската партия в САЩ (дошло на власт с президента Тръмп) оспориха ефектите на глобализацията като универсален либерален проект, осъществяван чрез системата на либералната демокрация. Популистки лидери като Виктор Орбан открито заговориха за „нелиберална демокрация“, понятието за „либерално“ и „либерализъм“ бе тясно и неразчленимо асоциирано със съвременния ляв радикализъм в политическата и в културната сфера на Запада. Левият популизъм и културен радикализъм с готовност се идентифицира като „либерализъм“ и се вживя в ролята на единствено легитимен приемник на либералната демокрация. Доброволният отказ на националпопулистите вдясно от принадлежност към системата на либералната демокрация на практика утвърди абсурдната идеологическа претенция на радикалната левица да се представя като единствен носител и защитник на това, което наричаме „либерална демокрация”.

На практика тук имаме много сериозна подмяна. Всъщност – двойна подмяна. На първо място, радикалната левица успешно опакова своя политически дневен ред в претенцията да бъде носител на „либерализма“. На кой либерализъм? Постмодерната левица подмени гражданското равенство с идеология на „мултикултурализъм“. Съхраняването на малцинствената идентичност получи приоритет пред общия културен код на гражданската общност – демоса, дори когато малцинствената култура е активно недемократична (като общностните източници на ислямисткия радикализъм). Плурализмът на визии, ценности и интереси бе заменен с господството на cancel културата (крайно репресивен вариант на „политическата коректност”), която налага неумолима цензура по мащабно нарастващ кръг обществени теми и проблеми. Вместо да засилва значението и практикуването на толерантност между хората, претендиращият да бъде „либерален” политическият проект на cancel културата обръща острието на нетолерантност към заварените „мълчаливи мнозинства“. На практика понятието за „либерализъм“ се употребява като легитимационен етикет за новите версии на революционното левичарство, които отново се борят за унищожаване на завареното общество в името на нови и все по-абсурдни утопии.

Парадоксално, но очевидно – най-ценен съюзник на левия радикализъм в амбицията му да си присвои либерализма е десният националпопулизъм. Изграден върху възродени ценности на традиционализъм, национализъм и политически проекции на консервативно религиозно съзнание, националпопулизмът не без удоволствие приписва на радикалното левичарство определението за „либерализъм“, за да се пребори с него и да замени либералната с „нелиберална“ демокрация. Това, което наблюдаваме е радикална, недемократична „игра с нулев резултат” – глобален сблъсък на поредна левичарска утопия с тоталитарни амбиции (скрити зад претенцията за „либерализъм“) и дясна авторитарна реакция, стремяща се да възроди примордиални – предмодерни ценности и визии на традиционализъм, където индивидуалната свобода е подчинена на „интересите на обществото“. Кой определя интересите на обществото? Този, който държи властта. Оттук – втората подмяна – на смисъла и съдържанието на либералната демокрация като политическа система. Националпопулизмът отдясно слага знак за равенство между либерализъм и либерална демокрация. Левият радикализъм с удоволствие приема тази подмяна. Защо? Защото ако радикалната левица е легитимният носител на „либералната“ идентичност, а либерализъм и либерална демокрация са синоними, то тогава постмодерните „либерали“ остават единствените защитници на демокрацията – в борба с настъпващия авторитаризъм отдясно. Така направихме пълна обиколка на залата с кривите огледала, в която се прожектират политическите амбиции на недемократичните сили в нашата съвременност. 

Либералната демокрация (синоним – парламентарна демокрация) наистина възниква в лоното на класическия либерализъм и се изгражда като система за осъществяване на Просвещенската визия за мястото на човека в обществото. Но в първите етапи на развитие на модерния Запад този инициален модел на либерална демокрация се практикува ограничено в рамките на един твърде тесен обществен елит, чиито членове притежават възгледи, статут и гражданска култура, подходящи за участие в тази нова форма на властова легитимация чрез представителство. Наследниците на Просвещенските елити постепенно постигат стратегическо споразумение с основния си противник от епохата на буржоазните революции – с предмодерния консерватизъм. Представителната демокрация престава да бъде либерална в тесния смисъл на думата. Тя интегрира либерални и консервативни визии и привърженици в една политическа игра, която носи името „либерална демокрация“ за да обозначи вече само своя идеен и ценностен произход.

През втората половина на 19 век управляващите елити на индустриалния капитализъм се изправят пред нарастващото предизвикателство на радикализираното работническо движение отляво. Недъзите на ранния капитализъм обричат индустриалния пролетариат и разореното селячество на свръхексплоатация и мизерия. „Пролетарската революция“ изглежда като единствен изход от нетърпимия живот на социалното дъно. Но с развитието на индустриалното общество в края на 19 век възникват възможности за подобряване условията на живот на  наемния труд отвъд радикалния избор на революцията, в която пролетариите „могат да загубят само оковите си”. Появата на пролетарски слоеве, които имат да губят повече от оковите си прави възможно интегрирането на работническото движение в системата на политическо представителство. Либералната демокрация става все по-масова и все по-плуралистична. Истинските либерали остават в малцинствена позиция в центъра. Отдясно стоят консервативните – традиционалистки общности и техните представители. Отляво – работническите партии, социалдемокрацията и „временно примирилите се“ със статуквото комунисти и радикали. Най-радикалните движения вляво и вдясно са извън системата – те капитализират от кризата на либералната демокрация.

Либералната демокрация печели привърженици поради две причини. Първо – тя е инклузивна. Достъпна е за всички, които приемат простите правила на демократичната политическа игра. Свободен избор, управление на мнозинството, права за малцинството, свобода на възгледите и убежденията, право на политическа борба за мирна промяна на статуквото. Второ – либералната демокрация е ориентирана към компромис и споразумение. Тя не обича играта с „нулев резултат” – аз печеля, значи ти губиш. Ти печелиш – аз губя всичко. Либералната демокрация е изградена върху презумпцията, че в основата на цялата система стои човекът като гражданин. Не „обществото“, не „светлото бъдеще“, не „нашата велика държава“. В основата е човекът с неговите права и отговорности към общността. Тук е разликата между либералната и нелибералната демокрация. При нелибералната демокрация обикновено някой говори от името на „народа“. Тези, които са против „народа“ нямат право на демокрация. Тези, които са против народа са различни – те са предатели, експлоататори, слуги на чужд интерес, арогантни бели мъже и колонизатори, гнили либерали, подривни елементи… Списъкът може да бъде продължен – и отляво, и отдясно…

Живеем във времена на драматични разделения. Нашият свят се фрагментира по осите на една свръхнатоварваща психиката и живота ни, свръхдинамична промяна – технологична, стопанска, информационна, културна, идеологическа… От нас се отцепват и отплуват острови и материци, населени с „другите“, с тези, с които пътищата ни сякаш се разминават завинаги. Тази промяна разпалва многообразни конфликти и гори мостове. В този процес ние сме на път да изгубим основното достижение на нашата цивилизация в политическото устройство на света – либералната демокрация. От една страна, тя е заплашена от традиционни форми на авторитаризъм и диктатура, въоръжени с властовите технологии на 21 век. От друга, тя попада под немилостивите удари на новата тоталитарна утопия на левия радикализъм  – на cancel културата. От трета, тя е все по-честа жертва на хитроумни и софистицирани форми на подмяна – на субституция на волята на гражданите с волята на големите пари, на задкулисните елити, на господарите на виртуалната реалност, на информационната лавина. Либералната демокрация се основава върху разумния възглед на свободния човек за самия себе си, за другите и за света – човек свободен от вериги и свободен от илюзии. Ако човек не е в състояние да постигне – да изгради своя картина на света, независима или поне автономна от внушенията на тоталната информационна лавина, той не притежава най-значимия ресурс за отговорно гражданско действие. В света на постистината е истинско предизвикателство да останеш свободен.

Либералната демокрация принадлежи на всички ни. Тя е достояние на истинските либерали, за които свободата на другия е най-важната ценност. Достояние е на консерваторите и традиционалистите, които трябва да гарантират връзката на хората и обществото с тяхното минало, с тяхната дълбочинна идентичност, за да не се изгубим изцяло в илюзиите на бъдещето. Достояние е на вярващите хора, които напомнят на всички ни, че животът ни има смисъл отвъд ежедневната борба за успех и напредък в този свят. Достояние е на левите и прогресистите, които имат визия за един нов свят, но са задължени да го договорят с останалите. Либералната демокрация е достояние и на тези, които я ненавиждат, които я подменят и които я опорочават, възползвайки се от нейния регламент за универсално равноправно участие. Затова либералната демокрация има нужда от защита. Защото тя е една от малкото останали източници на надежда. Надежда, че в превратностите на хаотичния ни век ще успеем да съхраним себе си, ценностите си и правото си да живеем свободно и отговорно. Тази надежда днес не е голяма. Но я има.

*Статията е публикувана на 13.03.2021 г. в портал „Култура“

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Огнян Минчев: „Българските партии в център-дясно – успешни стратегии за развитието на България“

На 26 октомври се проведе конференция на тема „Българските партии в център-дясно – успешни стратегии за развитието на България“. Благодаря на организаторите от СДС и Фондация „Конрад Аденауер“ за поканата, на която за съжаление не можах да се озова. Затова прилагам този текст, който да отрази някои мои виждания по темата.

1. Основен ангажимент на всички български партии в предстоящия период в развитието на страната е борбата за реформиране на институциите на българската държава. Това в особено голяма степен се отнася за дясноцентристките партии. Докато партиите на левицата са в по-голяма степен ангажирани с приоритетите на социалната справедливост, социалното и културното равенство, партиите на десницата са призвани да се фокусират върху проблемите на правовата държава, равенството пред закона и намаляването до минимум на злоупотребите с властта посредством процесите на организираната политическа корупция.

След 1989 г. България осъществи поредица от противоречиви реформи в своята държавна система. От една страна, успешно бе преодоляно институционалното наследство на комунистическото управление и бяха заложени основите на демократичното управление на българската държава. Тази политическа реформа застана в основата на българския успех за членство в НАТО и ЕС. Същевременно обаче противоречивото политическо развитие на страната през последните 30 години доведе до създаването и укрепването на една дълбоко вкоренена система на олигархична зависимост и управление, която все повече намалява ресурсите на демократичното управление и ефективното функциониране на българската държава като система на консолидирана демокрация. Най-очевидните белези на този олигархичен контрол са подчинението на системата на правораздаване, систематичната корупция по върховете на властта, сливането на интереси на политическия връх и олигархичното задкулисие.

СДС е партията, на която България дължи цялостното реформиране на своята държавна система в периода от 1997-2001 г. – на практика единствения период на пълноценна държавна структурна реформа през посдледните три десетилетия. За съжление, този период бе прекъснат със загубата на изборите от 2001 г., след което настъпиха две десетилетия на реванш на българската олигархия в завладяването на публичните институции на властта. Основната задача на българските партии от спектъра център-дясно е да скъсат с наследството на масираната и организирана корупция във властта, практикувана от всички правителства и управленски конфигурации от последните две десетилетия. Без институционална реформа, която да пресече основните артерии на корупционните взаимодействия между корпоративен бизнес и публична власт реформиране и ефективност на българската държава си остават цели, които не могат да бъдат постигнати.

2. В България се наложи разбирането за това, че десните партии трябва непременно да защитават една либертарианска визия за минимална държава и свободен пазар, за държавата като „лош стопанин“ и пазарът като единствен легитимен разпределител на власт и богатство в обществото. Но идологическата претенция на десните политици е едно, а реалността – друго. Най-напред, държавата може да бъде минимална – дори и в либертарианска интерпретация – само ако стриктно изпълнява своите функции в защита на правовия ред, сигурността на гражданите – включително сигурността и свободата на пазара, гарантира силата на националния интерес в международен план с армията и дипломацията си. Всеки, който познава капацитета на настоящата българска държава може да си отговори на въпроса дали тя отговаря на тези условия.

А пазарът ни колко е свободен? Кои имаха възможността да излязат на пазара през 90-те години? Кои имат възможност да контролират пазара днес? Зад димната завеса на „свободния пазар“ функционира олигархичното съглашение определени компании и интереси да получават лъвския пай от държавни поръчки, еврофондове, а за обикновените бизнесмени и фирми остава борбата с админстративна корупция, картелизирани пазарни пространства и организирана престъпност. При нас либертарианското уравнение – доколкото въобще е възможно да функционира по тези географски ширини – е обърнато с „хастара навън“. Имаме голяма – с много чиновници – и слабо ефективна държава, пазар, картелиран от специални олигархични интереси и симбиоза на корпоративно задкулисие и системна корупция по върховете на властта. Една партия, изповядваща дясноцентристки възгледи и ценности не би трябвало да се примирява с това.

Стратегията за икономическо развитие на България от позициите на десния център трябва да бъде изградена като разумен баланс между оптимално използване на механизмите на свободния пазар за икономическо развитие и ясна стратегия за постигане на национално значими цели чрез ефективно управление на икономическия ресурс в следните направления: балансирано регионално развитие и управление на демографския потенциал; създаване на приоритетни усовия за задържане в България и реализация на млади и добре подготвени професионалисти, на техните семейства, подкрепа на житейските планове за професионално и семейно развитие; устойчиво развитие на населените места и градската публична среда; максимално ефективно образование и здравеопазване; стимулиране и динамично развитие на националната култура с цел изграждане на обществена среда и очаквания за успех, перспектива и гражданска солидарност в рамките на българската национална общност.

Някой би могъл да се усъмни в „дсния“ характер на препоръките, които давам малко по-горе, защото те не са последователно пазарни – „пазарът решава всичко“. Ако пазарът решаваше всичко, нямаше да бъде необходима държава, образователна система, осъществяваща обучение по национални приоритети, културна среда, която създава и разпространява ценности независимо от тяхното търсене на пазара. Десният център е не само център на политики, свързани със свободната инициатива и индивидуалната свобода – те са безспорни. Десният център е центърът на политики, свързани с националния интерес и просперитета на националната общност.

3. Живеем в свят, в който установените структури на международния ред от последните 30, дори и от последните 70 и повече години се променят неузнаваемо бързо. Тази промяна носи неочаквани и сериозни предизвикателства пред нашата сигурност и цялостен национален интерес на относително неголяма страна, разположена в хронично нестабилна периферия на Европа и в съседство с бързо надигащи се регионални предизвикателства. Партиите от десния център са отговорни за разработването и прилагането на прагматична външна политика на България, която да отчита динамиката на международните отношения, да защитава основните ценности и позициите на държавата и да отстоява нейните интереси в бързо променящия се регионалени европейски контекст. Ние сме член на НАТО и ЕС – това е рамката на нашето международно присъствие. Но това е „алфата“, началото на нашата международна идентичност. Мнозина български политици смятат тази рамка за „омегата“ – след като сме постигнали това – оттук нататък трябва само „да се присъединим към консенсуса“ в Брюксел… Това явно не работи според очакванията. Първо, в самия Брюксел консенсусът става все по-трудно постижим. Второ, алтернативни сили от региона и в по-широк международен контекст създават на българска теротория все по-значими групи и структури на влияние, които оспорват българския национален избор. На дневен ред са сериозни решения за защита на националния интерес и националната сигурност, които изискват ясна визия, добре дефинирана стратегия и силен стремеж към национално единство за взимане на решения и постигане на резултати от българската държавна политика в международния контекст. Посочете ми българска партия от десния център, която има подобна платформа, която има визия, яснота и перспектива за постигане на добре очертани национални цели!

В българската демократична политика се утвърди едно разбиране за дясното като един вид привилегирована политическа позиция. Ако лявото бе асоциирано – и все още е – с бившия комунстически режим, то дясното се очакваше да даде алтернативата и да поеме контрола. Затова стремежа да се настаниш в „десния спектър“ беше и си остава твърде силен като мотивация за политическа дейност. Всъщност, дясното не е привилегия. То дори не бива да бъде и предварително поставена цел. Всеки, който влиза в политиката трябва да има ценности, идеи и възможности за постигане на политически цели, които в процеса на своето осъществяване ще получат и ясно очертание – дали са предимно десни, центристки или леви. Дясното не е привилегия спрямо лявото. Или ако е привилегия, то това е привилегията да търсиш ефективност, почтеност и свобода за реализация на амбициите си в демократичното политическо състезание. Желая ви успех!

Вашият коментар

Filed under Uncategorized