Орбан и Сорос

По повод на – http://clubz.bg/53337-bitka_po_frojd_orban_sreshtu_soros

За конфликта между управлението на Виктор Орбан в Будапеща и Джордж Сорос се изписаха десетки – може би стотици студии, в които преобладават идеологическите, а в тази – и психоаналитичните аргументи. Ако този конфликт трябва да получи политическа оценка, тя трябва да се основава не на това, в какво вярват Орбан или Сорос, или какви са ценностите на тези, които ги коментират. Оценката трябва да се основава преди всичко на фактите и на тези правила на публично поведение, които не могат да бъдат дискусионни. Първо, фактът, че Орбан е учил в Оксфорд със стипендия на Сорос не означава, че е задължен през целия си живот да се въздържа от опониране на Сорос за тези неща, за които менията им се различават. Десетки – може би стотици хиляди източни европейци са ползвали пари на фондация Отворено общество за да учат и за да работят – което не ги прави доживотно зависими от публичните позиции на Сорос. Разбира се, етичният човек – дори когато критикува и се разграничава – запазва добрия тон и не преминава границата на неблагодарността. Но всеки от стипендиантите на Сорос има право да му опонира – без съмнение! Другото ми прилича на стария комунистически аргумент – „народната власт ви изучи, вие сега я ругаете…“

Второ, Орбан и неговото правителство нямат право да затварят или дори ограничават дейността на една академична институция, която има легитимен статут. Навсякъде в демократичния свят автономността на академията е основна гаранция за независима и безпристрастна наука. Ще кажете – ЦЕУ е зависим от Сорос, затова не е автономен и безпристрастен. Да, така е! Всеки частен университет е зависим от собствениците си. Гаранцията за академична автономност произтича от множествеността – плурализма на академичните институции, които в многообразните си зависимости поддържат жив и необвързан академичен дебат – национален и глобален. Когато е кандидатствала в ЕС, Унгария е приела задължението да спазва политическите критерии за членство. Академичната автономия е част от тях. Както и свободата на словото, независимостта на съда и респекта към различни възгледи, дейности и организации, които не принадлежат към стуктурите на държавата. Орбан няма право да поставя тези правила на преоценка или дори на дискусия.

Трето, Орбан и неговите колеги от Вишеградската група не могат да бъдат атакувани – включително и от Европейската комисия – за това, че не желаят да се подчинят на директивите на Брюксел за квотно преразпределение на бежанци. Този въпрос изникна в рамките на бежанската криза след 2014-2015 гг.., когато европейски лидери като г-жа Меркел и правителството на Швеция отправиха покана към неидентифициран брой желаещи да имигрират в Европа хора, за които се пртедполагаше, че са бежанци. Част от тях наистина бяха такива. Разселването на тези имигранти по квотен прицип, изобретен от Берлин и Брюксел в процеса на бежанската криза не е част от присъединителния договор на Унгария – или на която и да е друга страна-членка на ЕС – поради което приемането на квотите е въпрос на морален избор, а не на договорно задължение, произтичащо от acqui communautaire. Заплахата към Будапеща – или друга централно-европейска столица – „или взимате бежанци, или ви спираме структурните фондове“ няма правна основа и е акт на произвол. Европа спешно се нуждае от обща политика по имиграцията, но тя трябва да бъде разработена на равноправна основа от страните-членки, а не да бъде налагана с идеологически дидактизъм от Брюксел.

Четвърто, Джордж Сорос няма право да се държи като ментор на Европа по отношение на основни политики, осъществявани от ЕС и от страните членки. След 2009 г. Сорос написа поредица от статии, в които упражняваше пряк и ултимативен натиск върху правителството на Германия относно начина, по който според него могат да се решат проблемите на кризи като тази в Гърция и други южноевропейски страни, както и целокупните проблеми на еврозоната. Сорос е крупен играч на глобалните финансови пазари и някои негови действия и до ден днешен предизвикват противоречиви – меко казано – коментари. (Например играта срещу британския паунд в началото на 90-те години.) В това си качество Сорос няма никакво право да оказва натиск върху когото и да било – държава, банка, корпорация – с цел да моделира поведението им и решенията им във финансовата сфера. Просто защото зад подобен натиск по презумпция стои частния интерес на крупен спекулант на международните финансови пазари. Дори и да претендира за идеална – идеологическа мотивация на позициите си, Сорос не може да я докаже. Финансите не са сфера на филантропия.

Същото се отнася и до натрапчивата упоритост, с която Джордж Сорос предписва миграционна политика и поведение на ЕС и на страните-членки. Сорос неколкократно изказва ултимативно мнение за „необходимостта“ Европа да приема годишно 1,5-2 млн. имигранти. Той неколкократно и ултимативно подканя германското правителство и ЕК „да предвидят фондове“ за интегрирането на тези имигранти. На какво основание? Активисти и лобисти от системата институции, финансирани от Дж. Сорос дългосрочно се застъпват за каузи като по-бързо членство на Турция в ЕС, отваряне на границите на Европа за имигранти и т.н. Подобна настойчивост и натиск върху институции – национални и европейски, които са отговорни преди всичко пред гражданите, които са ги избрали – е нелегитимен.

Не може да бъде подценена значимата роля, която Сорос и неговата фондация Отворено общество изиграха за утвърждаването на демократичните ценности и практики в страните от бивша Източна Европа. Озлоблението, с което са системно атакувани хората и организациите, работили с подкрепата на Отворено общество в области като права на човека, разработка на законодателство, съответстващо на европейските стандарти, независими медии, организирано гражданско общество, е най-доброто доказателство за ползите, които източноевропейските общества извлякоха от подкрепата на Сорос за утвърждаване на демократичните практики и стандарти. Аз и моите колеги също сме разчитали на подкрепа от страна на Отворено общество – за което сме искрено благодарни! Но благодарността за подкрепата не би следвало да ни попречи да имаме диференцирано мнение за една или друга позиция или акция на Джордж Сорос, която не се вписва в нашето разбиране за легитимни и отговорни публични отношения между личност с неговите финансови и институционални възможности и интересите на големи човешки общности – в Европа или другаде. Така, както сме свободни да оценяваме и действията на „силния човек“ в Будапеща – Виктор Орбан. Който наистина прекалява със силови решения – както в случая с Централноевропейския университет.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Тръмп, Дугин и „блатото“

По повод статията на Александър Дугин „Блатото пресуши Тръмп“  http://www.memoriabg.com/2017/04/12/blatoto-presushi-trump/

Този текст разкрива начина на мислене и мирогледа на върховния идеолог на нео-евразийстгвото – А. Дугин – по-ясно, отколкото огромните по обем книги, публикувани от него преди това. Тезата за идеологията като илюзорно съзнание бе пестеливо използвана от разпоредителите на марксизма-ленинизма, да не би редовите маси да си помислят, че тя се отнася и за „най-прогресивната идеология“. Дугин е випускник на МГУ от онази епоха, но си е позволил да забрави – по същество – тази теза. Неговата оценка за Д. Тръмп и „блатото“ показва до каква степен идеологическият гуру А. Дугин живее в „кулата от слонова кост“ на собственото си илюзорно идеологическо самосъзнание. Дугин констатира, че „блатото пресушило Тръмп“, защото с бомбардировката над летището на Асад го принудило да наруши предизборния си договор с „добрата стара Америка, изолационистка и консервативна“, която очаква своя президент да се грижи за „America first“ и да не се меси в световни събития, които не я засягат пряко. (Грижата за тези събития ще поеме Москва – ще се жертва…)

Тази носталгия по Америка „преди Удроу Уилсън“ не е запазена марка на А. Дугин. Цялата съветска – след това руска – държавна идеология след Втората световна война е изградена върху основната стратегическа цел на империята – да бъдат принудени САЩ да се оттеглят отново отвъд Атлантическия океан, за да може Москва да се разправи „по европейски“ с останалото от стратегическия – геополитическия потенциал на стара Европа. Дугин е наследник на тази великодържавна традиция, но в отстояването й той достига до идеологическа илюзия, която преди него кремълските стратези не са си позволявали. Изглежда, че Дугин – и други в Москва – искрено са вярвали, че с избора на Доналд Тръмп, те ще бъдат в състояние да върнат часовника на историята в епохата преди „двамата Рузвелт“. Теодор Рузвелт (президент от 1901-1909 г.) слага началото на модерния американски интервенционизъм, а Франклин Д. Рузвелт поставя САЩ начело на западния свят, измествайки от тази роля Британската империя и другите изтощени европейски велики сили. Да мечтаеш връщането на Америка обратно в епохата от преди 20 век е разбираемо за манталитета на един великодържавен идеолог, но да го смяташ за възможно е белег за пълна подвластност на собствените идеологически илюзии и утопични светове. Ако трябва да сравним очакването на Дугин от Тръмп да върне Америка в изолационисткия 19 век с аналогичен пример от руската история – все едно е да очакваме някой да върне Русия в епохата от преди Иван Грозни. Парадоксът на сравнението идва оттам, че ако днешна Русия попадне под властта на нео-евразийската утопия на Дугин, това завръщане в миналото в геополитически план става в известен смисъл застрашително възможно.

Развитието на една личност – както и на едно общество, на една страна във времето наслагва нови пластове на идентичност и реалност. „Добрата стара Америка“ от епохата на изолационизма в известен смисъл безспорно съществува и гласува за Тръмп през 2016 г. Но тя е исторически пласт, който отдавна не може да определя посоката, в която страната върви напред. Потенциалът на тази „стара Америка“ е достатъчен за да наложи коректив на прекалено бързите и болезнени промени, които „новата Америка“ понякога предприема. Което се случи с избора на Д. Тръмп. Тези елементарни за социалното познание истини по един причудлив мисловен механизъм остават неразбулена тайна за иначе мощния интелект на нео-евразийския идеолог Дугин. Защо очевидно невъзможното – завръщането на „старата Америка“ – става възможно в съзнанието и светогледа на Дугин? В неговата философия на историята преходът на света от традиционно общество към модерната епоха е процес, характеризиращ само западната цивилизация, която иска да имплантира модерността – и следващата я постмодерност – като тумор в социалната тъкан на останалия свят, включително Русия. Мисията на Русия според Дугин е да спаси света от Запада и неговата (пост)модерност. В името на какво? В името на тържеството на традиционализма. За самия Дугин завръщането в епохата преди Иван Грозни е не само желано, но и възможно. Мощната нео-евразийска утопия е ретрограден идеологически проект на човек, чийто собствен живот е показателен за обществения му идеал. Дугин принадлежи към архаична православна секта на старообрядници – староверци. Утопията на древното руско минало е идеалът му за руско – великоимперскоимперско и могъщо бъдеще. „Дълг на евразиеца е“ – казва Дугин – „когато стане сутрин, първо да плюе на Запад…“

Нищо в човешкото мислене не е достатъчно странно за да няма право да съществува. Веруюто на Дугин се вписва естествено в голямата вълна на идеен и ценностен фундаментализъм, който залива нашата епоха – ислямски, хиндуистки, от „Библейския пояс“ или от другаде. Интересният проблем е защо прагматичните и безскрупулни наследници на КГБ се увлякоха по ретроградната утопия на Дугин за Америка и света и, в частност, възложиха очевидно големи надежди върху идването на Д. Тръмп в Белия дом? Дотам си повярваха, че отблясъците на идеологическото им самозаслепение достигнаха чак до интелектуално непретенциозната им пета колона в България. Която – в съответствие със своя интелект и мироглед учреди … българско Тръмп общество… Боже, Боже, прибери си вересиите…

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Десните?

Трудно е да се отговори на въпроса „какво да се прави” с традиционната десница. През последните 15 години тя се върти в един затворен цикъл – от позиции на натоварено с емоции разцепление към принудително обединение с цел попадане в следващия парламент. Тази политическа общност носи комбинация от неблагоприятни наследства, които засягат почти всички черти на нейния характер и идентичност, и несполучливите й названия – градска, традиционна, автентична, но ДЕСНИЦА – са част от проблема. Това, което мога е да споделя наблюденията си почти от ден първи, когато тази „десница” бе зачената и тръгна по пътя си на новата българска демократична общност…

Но нека не тръгваме от самото начало. Да започнем от 2001-2003 г. СДС изгуби изборите в полза на царския проект и фрустрацията беше неописуема. Останала с 18 на сто от гласовете, голямата синя партия преживяваше този резултат като крушение на всички свои мечти, амбиции и политически планове. Иван Костов подаде оставка, а Екатерина Михайлова започна тихо и упорито да лепи едно по едно парченцата на разкъсания с взлом пъзел на демократичните сили. Мисля, че тя може би щеше да успее – ако не да създаде нова вълна ентусиазъм към СДС, то поне да укрепи останалото от съюза до момента, в който царската партия се сгромоляса. Помните ли – тя се сгромоляса много бързо, както се случва с повечето неща, съшити с разноцветни парчета и бели конци. Но за СДС вече беше късно да се възползва от този разпад…

През пролетта на 2002 г. Надежда Михайлова е избрана за лидер на СДС. Тя има своите неоспорими политически качества – демонстрирани като успешен външен министър, но организацията и водачеството на политическа партия не е сред тях. Много бързо отношенията между кръга на Н. Михайлова и този на Иван Костов – Е. Михайлова се обтягат, особено след кадровата чистка на Раковски 134, извършена от новия лидер. След кратко време от СДС се отдели „партията на Костов” – ДСБ… Заедно с моите колеги – политолози се опитахме да предотвратим разцеплението на СДС. Препоръчахме вътрешна изборна кампания в редиците на Съюза, която да излъчи 10 популярни лидери на демократичната опозиция – представителни за най-широките слоеве членове и избиратели. Този, който получи най-много гласове на вътрешните избори – да стане лидер на СДС. Останалите девет – да станат членове на новия Национален координационен съвет.

Моят приятел Николай Младенов казваше, че един политик трябва внимателно да слуша политолозите, за да може да направи точно обратното на това, което те препоръчват и така да минимизира рисковете пред своя успех. Те така и постъпиха с Н. Михайлова през 2003 г. – минимизираха рисковете. От 18 процентовата партия СДС, разгромена на изборите от 2001 г., две години по-късно получихме две 4-5 процентови партии, седящи на близки места в дясната периферия на политиката. Какво ги разделяше освен личната непоносимост? Доста неща, но най-вече наследения от ранното СДС антагонизъм между „идеалисти” и „тарикати”, „кинжали” и „пеликани”… През 2003 г. този антагонизъм отново изплува и бе пропагандиран с морален патос и бесноват блясък в очите от неколцина нови –тогава – авторитети на „автентичната десница”. Но това разделение отиде отвъд пропагандните битки на разцепилите се демократични сили и започна да функционира като една устойчива полярност и непримиримост между „идеалисти” и „тарикати”. В политиката е трудно да постигнеш успех, ако не удържаш в една личност, в една платформа, в една стратегия двете полярности – ценностната и идейна идентичност и политическия прагматизъм, който трансформира доверието на избирателите ти във възможния политически компромис за да се случат реално преследваните от теб цели. СДС трудно е удържало единството на ценности и реализъм в цялата си история след 1990 г. Претенциите за „идейна чистота” винаги са били удобен инструмент на сините радикали за завладяване на контрола и властта върху демократичната общност.

През 1991 г. радикалните фракции на СДС организираха вътрешно-съюзния преврат на 39-те срещу своите колеги, които се опитваха във ВНС да постигнат полезен компромис в приемането на нова конституция. Дали щяха да успеят в подобен компромис е друг въпрос – те не получиха шанс да го направят. На върха на СДС се изкачиха радикалните фракции антикомунисти, безкомпромисно чистещи Съюза от „ченгета”, „марксисти”, „предатели” и „назначени от Луканов” седесари. Резултатите са известни – победа с „малко, но завинаги” на изборите от есента на 1991 г., кабинет на СДС и парламентарна група наводнени от „правилните” комунистически ченгета, реванш на ново възникналата посткомунистическа мафия с извъртането на Доган на 180 градуса. Беров… През 1995 г. прагматизмът в СДС взе реванш – „пеликаните” пенсионираха „кинжалите” и направиха възможна победата на СДС през 1997 г. – в разгара на голямата национална криза. Но по време на управлението на СДС-ОДС „пеликанското” начало взе драматично връх. Премиерът Костов се бе заобиколил с прекалено много „момчета от народа”, на които не им трябваше много усилие да се превърнат в мутри, оползотворяващи по свой тертип приватизацията на националното стопанство.

Защо припомням всичко това? Защото и до ден днешен двете страни на едно успешно политическо действие – вярност към принципите и прагматизъм в осъществяването им – са полярно разделени в реториката и практиката на „дясната” политическа общност. Защо се разпаднаха и враждуват РБ и ДСБ? Защото едните са ентусиазирани участници в подялбата на властта с ГЕРБ на всяка цена, а другите – пазители на древните демократични скрижали на прехода… Майтап, ама не съвсем. Едните – продаващи партиите си на властта за жълти стотинки, другите – паднали жертва на правосъдния анти-реформизъм на олигархията… Радикалната анти-системност на едните на практика подпомага радикалната продажност и безпринципност на другите. (Това обобщение моля да не се пренася върху личностите от двете страни на разделението. И в РБ има поредица от много свестни хора – и в ДСБ не всички се числят към „свестните“.) Политиката – подобно на историята работи през парадокси. Понякога някои политически фигури просто сменят ролите си в двата края на тази „волтова дъга” между принципи и прагматизъм.

Това е наследство на политическа култура, формирана в зората на новата българска демокрация от нищетата, от липсата на алтернатива, която да възникне в недрата на комунистическата епоха. В Полша победоносната Солидарност спечели изборите от 1989 г. и първата й работа беше да … сподели властта с бившите комунисти за да ги трансформира и маргинализира без остатък. Това стори и Хавел за няколко месеца след 17 ноември. У нас „откривахме” скрити комунисти и ченгета във всеки долап и под всяка кушетка в СДС за да можем да обясним как така не сме в състояние да си свършим работата. Казвам „откривахме”, но не съм сигурен в миналото време… В Полша и Чехия направиха лустрация и забравиха (е, днес Качински я прави за втори път, заедно с нас, и в двата случая – след дъжд качулка…), а ние закъсняхме с 20 години – време през което цялата държавна сигурност спокойно и уверено се превърна в управляваща олигархия. Дисидентските елити на Централна Европа отвориха път за бившите комунисти да минат към публично контролирано демократично битие – и бързичко да се стопят в небитие. Ние водихме титанични битки с не-отиващия си комунизъм докато комунистическите елити спокойно се разположиха в статут на феодална олигархична буржоазия от джунглата на „свободния пазар”… За новосъздадените – Божем, демократични елити – останаха два избора: да продължат битката с вятърните мелници на „комунизма” или да събират лакомо трохите от посткомунистическата олигархична трапеза.

А „идеалистите” също не избегнаха съдбата да се превърнат в маргинали… След създаването си през 2003 г. ДСБ се бори почти безразделно за достигане на тези 4 на сто, които ще й дадат място в парламента. Сектантският радикализъм на обречено малцинство, съчетан с ограничените хоризонти на политическо представителство циментира хронично опозиционния статут на партията до дълбочините на инстинкт. Така след като Бойко и Сотир се извъртяха за „прокурорската квота”, водачът на „идеалистите” за часове подаде оставка… А трябваше да почака поне няколко дни. Не, че е лесно, не че е приятно да работиш в днешната политическа и обществена, подвластна на №КОЙ среда. Просто инстинктивните отрицания са противопоказани на политиката – на демократичната политика.

Ако приемем, че дотук сме се опитали да разберем драмата между РБ-2 и Нова република, нека се обърнем и към другата голяма драма на „градската десница” – въртеливото движение, с което Да България се сбогува с Нова република и общата „дясна” анти-олигархична платформа. За да няма съмнения какво мисля за крайния резултат – нека веднага споделя, че според мен този, който даде акъл на Христо Иванов да се откаже от съвместно явяване с Радан Кънев, направи голяма – груба стратегическа грешка. Вече седмица след изборите продължават опитите да се замажат резултатите от тази грешка, но размазването не е равносилно на изчистване. По-важно е обаче, че след получаването на този съвет – от когото и да е – Христо Иванов е въздъхнал облекчено: „Ох, няма да ходим с ДСБ…” Защо така? Защото са наистина различни. Защото ДСБ носи на гърба си наследство от най-малко 12, а може би от 27 години. Защото това, в което вярват хората в ДСБ съществено – понякога драматично се различава от това, в което вярват ентусиастите, създали Да България. Но медиите и коментаторите продължават да скърцат като развалена грамофонна плоча – „традиционното дясно се разцепи на три части…” Чакайте, кое е това „дясно” господа?

Няма по-паразитна дума, изиграла свръх-лоша шега на българската демократична общност от думата „дясно”. Тя възникна като комплимент в ранните 90-те години, когато всичко „ляво” беше комунистическо, а последното – очевидно – беше изчерпателния символ на злото. Кое беше антитеза – „дясното” разбира се. В момента, в който СДС – движение се освободи от Дертлиев и Дренчев, които настояваха да запазят идентичността си от преди 44-та в лявата част на спектъра, нищо не пречеше на демократичната опозиция да стане най-„дясното” – най-правилното нещо на този свят. Милиционерите – крадци, които с големия криминален грабеж създадоха посткомунистическата олигархия, една от най-ретроградните социални системи след края на комунизма в Европа, се оказаха „леви”… Така де – партията им майка – лява, семейната им история – лява, избирателите им, горките – леви… Само коалиционния партньор – Ахмед Доган малко либерал пада, ама нищо, то си е за фасон. Така, тия са „леви”. Виж, фукарите от СДС, с радикален троцкистки манталитет и неугасима енергия да съборят „стария свят” – те пък, „десни”… Е, това е то…

По принцип, лявото в демократичната политика щедро се само-афишира. Лявото е алтернатива, проект за промяна, за нов свят, за напускане на традицията и недъзите, които тя тегли със себе си и създаването на едно ново, справедливо и радостно бъдеще. Кой го прави – „Ние, левите!” Дясното е в противоречивата позиция на статукво. Щом поддържа статуквото, дясното, без съмнение, печели от него. Което го прави обект на атаки, нападки и обругавания – щом поддържа несъвършения, стария свят. Затова демократичното дясно не обича да се афишира. То се самоназовава консервативно, умерено, разумно, центристко – хайде, център-малко-вдясно, християн-демократично, християн-социално, републиканско – ако републиката е ценна традиция… Май на малко места – България е едното от тях – „дясното” е комплимент. Това има своите политически основания отвъд безкомпромисната битка с „комунистите”. Българската опозиция се формира на „голо поле” в края на 80-те години. Не-комунистическа България бе обезкръвена и прокудена още през 50-те, затова дисиденти тук вирееха трудно – извън стените на Старозагорския затвор. СДС бе създадено като съюз на дисиденти-комунисти (Клуба за гласност, Екогласност…), останки от пред деветосептемврийски партии – социалдемократи, земеделци-петковисти, отделни представители на Демократическата партия. В навечерието на кръглата маса СДС се освободи от тези реформисти-комунисти, които се върнаха да променят вече БСП. Но демократичната опозиция представляваше шарен калейдоскоп от личности и партии, разположени обективно в това, което можем да наречем център-ляво. Необходимостта да се противопостави на мутиращата комунистическа партия караше СДС да изостря реториката си и да се движи надясно – като категорична опозиция на комунистите. (Зад димната завеса на преименуването от БКП в БСП се раздаваха „куфарчетата” на новите капиталисти…) Лявото ставаше нелегитимно в СДС – д-р Дертлиев виждаше това и никак не му се радваше. Но и той радикализираше езика си доколкото може – за да не изпадне от процеса на втвърдяване на СДС.

Загубата на изборите от юни 1990 г. радикализира допълнително СДС и тласна опозиционния съюз още повече „вдясно”. Първи жертви на това втвърдяване бяха симпатизанти и анализатори като социолога Румен Димитров, които предупреждаваха за необходимостта да се остане в един демократичен център, който да се разширява. Нямаше начин! СДС се нуждаеше от идентичност, а най-лекия начин да я придобие беше да се противопостави на „комунистите” – пълен завой „надясно”. Посоката „надясно” се хареса на сините активисти от малките и периферни партии на СДС. Съюзът през 1990-та се състоеше от няколко по-мощни организации – БСДП, БЗНС-Никола Петков, кръга около Клуба и Екогласност, както и от поредица по-малки организации – радикалдемократи, демократи, радикални интелектуалци и трибуни. За по-малките партньори в демократичната коалиция преходът „надясно“ съчетаваше полезното с приятното. Движението „надясно“ делегитимира левите и центристките партньори в СДС, които бяха големите и значими членове на коалицията, държащи решаващите гласове за вземане на решения. Радикализацията след изборната загуба от юни 1990-та, свалянето на втория кабинет на Луканов и – особено – гладната стачка на 39-те, бяха конретните стъпки, отслабващи по-умерените фракции в съюза и пресхвърлящи властови ресурси към „истинските антикомунисти“ вдясно. Към лятото на 1991 г. решаващите властови пълномощия се концентрираха в ръцете на сините радикали. Бившите големи – д-р Дертлиев, Дренчев, Симеонов – станаха „люспи“… „Ти не си десен“ – това стана второто по сила обвинение към някого след обвинението „ти си комунист“. Големият СДС – с потенциал да вземе властта от ръцете на преименуваната БКП и да осъществи последователно реформите в посткомунистическото общество – отмина в историята.

Тази история е добре известна и припомнянето й има само един смисъл – да изясни механизмите на укрепване на „дясното“ в демократичната общност. Но и да постави следващия въпрос – колко „десни“ бяха „десните“? В какво бяха „десни“? Два бяха – и си остават – най-очевидните индикатори за „дясна“ принадлежност на демократичната общност – антикомунизмът и икономическият либерализъм, ескалиращ до идеологически фундаментализъм на тема „пазар“. Антикомунизмът бе мощен идентификатор, а икономическият либерализъм – естествено влияние на господстващата по това време в света икономическа доктрина. Но ако потърсите други „десни“ идентификатори на СДС – ще се затрудните. Демократичната общност остана ляво-либерална в най-важните социални и културни измерения на политическата си пронадлежност. Сините активисти и избиратели бяха активни защитници на човешките права в тяхната ляво-либерална интерпретация. Чак до към 2005 г. „националист“ и „национализъм“ бе ругателна квалификация в партиите и групите, произлезли от СДС. Едва след 2005 г. ДСБ започна да развива един по-консервативен възглед по тези проблеми. Либералната принадлежност на демократичната общност можеше да се проследи отчетливо в нейните международни позиции, амбициите на СДС за членство в ЕС, в НАТО и в интернационалистичния – космополитен възглед на сините за глобализацията, европейската интеграция и всички останали ценностни характеристики на европейския консенсус от 90-те години и началото на 21 век. Във всички тези сфери в СДС доминира не просто либералния – но ляво-либералния тип възгледи. Затова разцеплението в демократичната общност през 1991 г. и по-късно не може да бъде обяснено нито с идейни, нито с ценностни подбуди за заемане на „дясна“ идентичност. То беше обикновена борба за власт, която разцепи СДС и осуети възможността за реформиране на България преди укрепването на пост-комунистическата мафия. Друг е въпросът, че от СДС се очакваше да развие своя собствена доктрина за национален интерес, национална традиция, национална перспектива – нещо което така и не се случи на практика поради господстващия либерален етос на синята общност.

Днешната „традиционна десница“ носи това наследство в една епоха, в която вече обособяването на дясно-консервативни и ляво-либерални лагери на демократичната общност изглежда неизбежно – особено предвид случващото се в Европа, в Америка и в целия свят. Има силен подтик към ревизия на либералния консенсус от 90-те години и началото на настоящия век от по-консервативни, националистически и ценностно традиционалистки възгледи. Развитието на демократична политическа общност с по-консервативна идентичност е все по-наложително предвид успеха на БСП през по-голямата част от годините на прехода да „приватизира“ националната проблематика и да лансира про-руски и анти-западни версии на дефанзивен национализъм, насочен в крайна сметка срещу Запада и западната принадлежност на България. ГЕРБ прави опити за изграждане на подобна идентичност, но базисно анти-идеологичният, клиентелен характер на тази голяма – от народяшки тип – партия, прави национално ориентираните внушения доста повърхностни и фрагментарни. Националистическият сектор в българската политика – въпреки конюнктурно нарастващото му значение – е също твърде ограничен в капацитета си да развие и лансира ясна национална доктрина за бъдещето на българското общество и държава. Отговорността за това пада преди всичко върху партиите на т.нар. „градска десница“ – да реализират една интелектуално пълноценна и цивилизована версия на национално-демократична политическа стратегия. Има опити за това в средите на ДСБ и Нова република, отчасти – в някои среди на Реформаторския блок и в аналитични общности (Институт за дясна политика), свързани както с ГЕРБ, така и с една по-обща представа за консервативно ориентирана политика.

Същевременно обаче, от партиите на демократичната общност се очаква да излъчат и политическата общност на либералните – включително ляво-либералните идеи на нашата съвременност. Макар и либералният консенсус да е в криза в световен мащаб, либералният възглед за света е необходим и ключов елемент от всеки демократичен спектър от идеи и политики. Глупаво е да чакаме БСП да участва в решаването на подобен проблем – партията представлява архаична левица от средата на 20 век със силен анти-либерален етос, съюзена с най-ретроградните елементи на посткомунистическата олигархия в страната. „Либерализмът“ на ДПС е фокусиран върху два проблема – към правата на малцинствата и към все по-съвършени механизми на държавно-централизирана корупция под маската на „свободния пазар“. Либералната общност в България е малка, тя включва преди всичко неколцина интелектуалци и предприемачи в София и някои областни градове. Социалната й представителност е минимална, макар, че мнението й в публичния живот тежи много повече от относителното й социологическо тегло. Решението на Да България да се яви отделно на изборите отразява нарастващото чувство за трудна съвместимост на либералните и консервативните елементи на „градската десница“. На един предходен етап, по-простонародният традиционализъм на ГЕРБ предизвикваше – и още предизвиква яростта на една културна несъвместимост между тази голяма партия и градския интелектуален елит. Склонността на елита на ГЕРБ да обслужва олигархичното статукво на власт е още по-мощна мотивация за анти-ГЕРБ сантименти в средите на градските интелектуалци – консервативно или либерално настроени. Но ако за целите на нашия анализ се абстрахираме за момент от отношенията между „градската десница“ и ГЕРБ, ще видим, че разделенията между ляво и дясно, либерално и консервативно набират сила и в общностите, наследили СДС от миналото.

Новите консервативни гласове пледират за съдържателно разграничаване от либералите. Последните със сетни сили пазят статуквото на обединените сили на „десницата“ под егидата на „либералния консенсус“. И едното и другото са илюзорни цели. Раграничението между либерално и консервативно е неизбежно сред демократичната общност – ние няма как да останем остров в един свят, където двата възгледа се поляризират. Но политическото разцепление и противопоставяне в тази демократична общност е безумие, което може да обслужи сили, доста по-мощни и от либералите, и от демократично мислещите консерватори. България е на границата между Изтока и Запада и за българската политика разделението Изток – Запад винаги е било поне толкова важно колкото разделението ляво – дясно или либерално консервативно. В определени епохи либералното и западното са съвпадали срещу източно-консервативната алтернатива. В други епохи – не. Днес руската пета колона води своята най-сериозна битка след края на комунизма за контрол върху българската публичност и стратегическа принадлежност. Новите руски партии никнат като гъби, а старите – добруват и са в парламента, за разлика от партиите на „старата десница“. Не е ли демонстративно излишен лукс естествено обособилите се консервативни и либерални крила на тази общност – ако щете стара градска средна класа – да воюват помежду си, вместо да си партнират в каквото могат за гарантиране на европейския и атлантическия избор на България. В Гърция – страна с аналогична национална съдба – една от двете големи партии след 1974 г., Нова демокрация – включва както демократично-консервативни, така и либерални политически общности. Те се конкурират за влияние върху партийната политика, но са единни в необходимостта да уравновесяват политическия живот в една страна, доминирана от силни левичарски – про-комунистически възгледи и пристрастия.

Българската демократична общност трябва да ползва този пример за своето пре-конституиране. Да България трябваше да се развие като обособен ляво-либерален проект, за какъвто настояват неговите привърженици, но трябваше също да се яви на изборите в коалиция с Нова република. Защото отстояването на институционална прозрачност и почтеност, ясна европейска и атлантическа ориентация, прекъсване на олигархичната връзка между политика и икономика са политически приоритети, чиято значимост сериозно надвишава значението на всички други разделения – исторически, ценностни, личностни и психологически. Каракачанов, Симеонов и Сидеров успяха да преодолеят различията си и да се обединят в коалицията на ПФ. Христо Иванов и Радан Кънев не успяха. За какво свидетелства този факт – за интелигентност, за политическа устойчивост или за стратегическа яснота на преследваните цели?

Порочната поляризация на „ляво“ и „дясно“, на идеализъм на принципите и прагматизъм в усвояването на властта в българската демократична общност трябва да бъде загърбена. Време е за политическо съзряване. Време за съдържателна идентификация и за партньорства в различието. Детско-юношеския период в развитието на „традиционната десница“ свърши. Ако не премине към зрелост, тази общност има опасност да зацикли в един олигофренски период на политическо безвремие и небитие.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Новата македонска криза и рисковете на възроденото геополитическо съперничество на Балканите

Пред очите ни се разгръща поредната криза на македонската държавност. Източникът на кризата е същия както преди 16 години – надигането на албанския иредентизъм, който се ползва отново с мощна международна подкрепа. Но последствията на днешната криза могат да бъдат много по-драматични от тези през 2001 г., когато под международен натиск бе подписано т.нар. „Охридско споразумение“.

През 2001 г. бях международен наблюдател – и свидетел на кризата в Македония. Представители на албанската АНО в Македония начело с Али Ахмети вдигнаха въоръжен бунт в регионите, населени предимно с албанци, а политическите им искания бяха за категорична автономизация на албанските региони в държавната система на Македония. Малки групички бунтовници скитаха в горите над Тетово и Гостивар, а македонската армия неуспешно се опитваше да ги обстрелва с артилерия долу от равнината. И до днес има значими събития от тази криза – като битката за скопското село Арачиново, които остават загадка. На правителството на Любчо Георгиевски не бе разрешено да употреби достатъчна сила за да неутрализира въоръжените албански групировки.

Охридското споразумение бе изградено върху препоръка за ре-конструиране на македонската държавност върху системата на т.нар. „консенсуална/консоциативна демокрация“. Предвидена бе мащабна реформа на местното самоуправление, която последвалото управление на СДСМ реализира като нов закон за общинската власт. Окрупнените общини на практика се автономизираха до статут на квази-кантони, които в  районите с преобладаващо албанско население реално функционират без връзки на подчинение от централната държава в Скопие. Споразумението утвърди практиката в правителството на Македония да участва поне една от водещите албански партии. От 2001 г. албанското участие почти винаги бе свързано с партията на водача на въоръжения бунт – Али Ахмети (ДСИ). Но относителният успех на системата, установена от Охридското споразумение има малко общо със системата на „консоциативна демокрация“, която западните лидери наложиха като модел на функциониране на македонската държава.

„Консоциативната демокрация“ е елитарна политическа теория, изградена върху презумпцията, че политическите решения са най-ефективни не когато се подкрепят от голямо мнозинство, а когато предизвикват максимален консенсус сред различните групи и политически позиции в общността. Стремежът е да се постигне максимално съгласие, а не механично мнозинство. Тази система е част от политическите идеи на пост-модернизма, фокусирани върху конструктивна интеграция на многообразни общности и субкултури, която работи относително успешно в редиците на новите социални движения, пост-модерните интелектуалци и някои заможни общности в страни като Канада и Холандия. Присаждането на подобна система в традиционното общество на македонци и албанци, управлявано от крехката им република е поредна проява на субективен релативизъм, практикуван като политическа стратегия от водещи международни фактори на евро-атлантическото пространство. „Консоциативната демокрация“ бе бързичко приземена като оперативен сговор на основните македонски и албански политически кланове за подялба на властта и нейните благини.

Кризата, която Македония преживява днес е с аналогичен произход като бунта през 2001 г. Преди 15 години кризата започна като вътрешен конфликт между албанските кланове за участие в държавното управление. Партията на Арбен Джафери – ДПА – бе легитимния коалиционен партньор на ВМРО и премиера Георгиевски, а Али Ахмети поведе битка за заемане на неговото място чрез ескалация на етно-малцинствените претенции на албанците в Македония. Споразумението от Охрид удовлетвори както тези етнически претенции, така и монополното участие на Али Ахмети (на ДСИ) като представител на албанците във всяко следващо правителство до сега. На какво се дължи днешната криза? На пръв поглед – на неразрешимия конфликт между режима на Н. Груевски начело на ВМРО-ДПМНЕ и македонската опозиция, понастоящем обединена около СДСМ. За три мандата на Груевски неговият политически клан (в съюз с Ахмети) сложи ръка върху цялостния ресурс на македонската държава и отстраняването му по демократичен път се оказа трудно до невъзможност. Затова пък опозицията начело със СДСМ разполага с активната подкрепа на европейските – западните представители в Скопие, които упражниха нарастващ натиск за предсрочни избори. Партизанските пазарлъци в македонската политика бързичко обраснаха с гео-политически контекст, след като на митингите на ВМРО се появиха портрети на Путин, а от Москва все по-често се изказват в полза на режима на Груевски. От своя страна, режимът в Анкара също овладява нови пространства сред македонските албанци – доминираната от турско влияние нова албанска партия БЕСА. Сериозна скорост набра и друга нова партия – Алиансът на албанците.

Извънредните парламентарни избори произведоха практическо равенство между ВМРО и СДСМ (разликата беше около един процент) и дадоха инициативата за създаване на ново правителство изцяло в ръцете на албанския фактор. Тирана игра грубо и безкомпромисно. Еди Рама събра всички албански партии от Македония – включително и представителят на статуквото Али Ахмети – и им възложи нова платформа за практическо обособяване на албанската общност в една по същество (кон)федеративна Македония. Претенциите на тази платформа са унизителни за македонците и македонската държава. От 15 години насам в албанските региони господстващият език, на който се водят административните и съдебни процедури е албанският. Това за Тирана е очевидно недостатъчно. Претенциите на платформата на Еди Рама е албанският език да стане втори официален език навсякъде в Македония – дори там, където няма значима албанска общност. Платформата изисква прекрояване на конституцията, знамето, химна в посока на практически дву-зонална федерация, в която няма ясно териториално обособяване на общностите за да може албанската демографска експанзия да продължи.

ВМРО на Груевски категорично отхвърли възможността да създаде коалиция с албанските партии на базата на тази платформа от Тирана, но СДСМ прие платформата и тръгна на споразумение. Президентът Георги Иванов блокира създаването на подобно правителство, с което политическата криза навлезе в нова фаза. Неприкритата подкрепа, която представители на западния съюз оказват на СДСМ и на албанския фактор е израз на геополитически примитивизъм. Режимът на Груевски и ВМРО от последното десетилетие поражда твърде малко симпатии с високата си степен на корумпираност, кланово управление и блокиране на европейската и атлантическа интеграция на Македония. Но откритото заставане – за пореден път – на западните представители на страната на албанците с техните непремерено ескалиращи претенции изпраща мнозинството македонци и самата ВМРО-ДПМНЕ изцяло в ръцете на Путинова Русия, която с удоволствие завзема откриващите се пространства на стратегически вакуум на Балканите – в Македония, в република Сръбска в БиХ, в самата Сърбия, а както ни е добре известно – и в България. Освен новите шансове за навлизане на руския стратегически интерес, ескалацията на албанските претенции отваря нови пространства и за силния човек в Анкара – Ердоган, който все по-малко крие експанзионстичната си нео-османистка амбиция. Европа и Америка трябва да спрат да предоставят едностранни бонуси на албанския фактор на Балканите за сметка на всички останали. След налагането на независимо Косово днес се подготвя трета албанска държава в западна Македония. Не е ли време да се обърне внимание върху изграждането на поне една нормална албанска държава, вместо да се толерират няколко квази-държавни мафиотски територии, комбиниращи арогантна организирана престъпност, обвързана пряко с корумпирана политика и кланово-племенна непримиримост към всяка неалбанска общност в обкръжението им?

Необходимо е да се формулират ясни и категорични интереси и позиции по кризата в Македония от страна на всички нейни съседи – особено България. Невежественото потриване на ръце, че кризата на Македония би могла да изпрати не-албанската й част обратно в обятията на „майката-родина“ е идиотски глупаво и за щастие – не особено разпространено. Политиката на режима на Груевски да създава някакъв „антички идентитет“ на Македония е разбира се смехотворна – както са смехотворни и артефактите й по централния площад в Скопие. Но съществуването и стабилността на Република Македония е ключов фактор за регионалните отношения и особено – за отношенията между македонските съседи, които имат дълга история на съперничество за контрол върху Македония. Арогантният иредентизъм на албанския фактор на Балканите е на границата да унищожи крехкото съотношение на силите в македонското общество и да компрометира безвъзвратно македонската държавност. В резултат на платформата на Еди Рама Балканите ще получат нова квази-държавна територия за кланово-мафиотски произвол и един териториален остатък в лицето на македонския фактор, който няма да притежава ресурс за самостоен живот. Оттук до отварянето на кутията на Пандора има само една крачка.

Нуждаем се от по-смислена и по-активна българска държавна политика към Македония. Ако гореописаният негативен сценарий се развие докрай, в непосредствено съседство ще имаме една разпадната държава, която е обект на преки попълзновения от страна на Москва и Анкара срещу европейската и атлантическата принадлежност на Македония и на целия регион на западните Балкани. София трябва активно да съдейства за развитието и прилагането на разумна европейска политика към Македония, за изоставянето на този геополитически примитивизъм в безпринципното протежиране на албанския фактор на Балканите. Друг е въпросът кой в София разбира и може да си позволи подобна отговорна политика.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Мащабна война в Европа? Реалистична прогноза или мрачен абсурд?

По повод на  http://inosmi.ru/politic/20170214/238724543.html

Мащабна война в Европа? Към днешна дата тази прогноза звучи едва ли не абсурдно, но причините за това са добре анализирани в текста – линк-а по-горе. Има две групи предпоставки за подобна прогноза. Първата група е свързана с процесите на развитие на самата Русия. През изтеклия четвърт век от разпада на Съветския съюз, Руската Федерация не успя да осъществи процес на реформи, които да доведат до необратима модернизация на руската икономика и общество, както и до изграждане на устойчива руска държавност на основата на модерна национална идентичност. При управлението на президента Путин от последните 16 години (включително мандата на Медведев), Русия динамично увеличи своя национален доход, успя да стабилизира структурите на руската държава и да подтисне опасни етнически конфликти от типа на чеченския. Русия обаче не успя да отиде отвъд икономиката за износ на въглеводороди, индустриалната модернизация на страната е частична и противоречива, тя засяга преди всичко, ако не само военно-промишления комплекс. Макар и да не притежава структурирана държавна идеология, днешна Русия все повече се само-идентифицира на практика като ревизионистична имперска сила, чиято основна държавотворна цел е да възстанови своите „сфери на влияние“, изгубени с разпадането на съветската империя. Русия страда от сериозни демографски, социални и инфраструктурни проблеми, които са достойни да бъдат поставени в центъра на едно динамично и реформистко управление. Вместо това, държавното ръководство на страната – „вертикалата на властта“ – все по-активно фокусира своята идейна и политическа идентичност около разгръщането на истинска война с пропагандни, психологически и пряко силови – институционални и военни средства – срещу Европа и Запада като цяло, разглеждани като основен противник на възраждащото се величие на Русия.

В най-меката – външна окръжност на международната си политика Москва се самоопределя като водеща сила на една глобална „консервативна революция“, която е насочена, първо, срещу либералната глобализация и, второ, срещу нейните политически инициатори – демократичната общност на западния свят (да не пропускаме факта, че в тази общност членуват и редица не-западни страни – като Япония). В по-конкретен – и по-вътрешен план, руската идеологическа политика е пряко фокусирана срещу Европа като съюз на демократични нации, чиято ценностна система и политическа практика се разглеждат като упадъчни – декадентски, сервилни спрямо Вашингтон и предателски спрямо интересите на европейските народи. Целите, които Москва преследва са свързани със задълбочаване на кризисните процеси, очевидно развиващи се в Европа и с отчуждаването, дестабилизирането и откъсването на централна и източна Европа от системата на европейската интеграция. Към двата основни инструмента за влияние върху ЦИЕ след 1991 г. – опитите за създаване на руски енергиен монопол и системното корумпиране на новите национални администрации на източно-европейските страни – Русия от последните 5-6 години прибави практиките на всеобхватна пропагандна кампания, ескалираща до „хибридна война“ срещу европейската и атлантическа принадлежност на бившите си сателити от времето на СССР. Системно се търсят и провокират „слаби звена“ на европейска принадлежност в Източна Европа, които да бъдат използвани като „първи брънки“ за разпад на ЕС от изток. След откъсването на Крим и необявената война срещу Украйна, Русия бе подложена на международни санкции, които в съчетание с мащабния срив на цените на въглеводородите доведоха до опасно изчерпване на финансовите и ресурсни резерви на руската икономика. В своята съвкупност тези процеси носят сериозна опасност от ескалиране на външната агресивност на Русия като предпочитан метод за справяне с вътрешната нестабилност и с липсата на икономическа и социална перспектива. Всяка империя изнася навън вътрешните си дилеми, но за Руската империя това правило важи в най-голяма и всеобхватна степен. Отслабването отвътре е най-опасния индикатор за потенциална агресия навън.

Втората група предпоставки за реализация на тази наистина ужасна аналитична прогноза засяга състоянието на днешна Европа. След седем десетилетия под американския ядрен чадър, след дълги години хегемония на пацифизма и пост-либералния конструктивизъм, Европа е почти напълно беззащитна от гледна точка на своя потенциал да се защити от агресия. Ако изключим значимия военен потенциал на Великобритания и – донякъде – на Франция и Холандия, европейските страни не притежават военни сили, способни да се противопоставят на организирана агресия. След края на Студената война в Европа доминира парадигмата за края на големите между-държавни конфликти и заместването им с широк спектър не-военни предизвикателства пред сигурността. Дори и наличните военно-политически ресурси на Европа могат да се окажат неспособни за ефективно действие предвид на хегемоната пан-европейска идеология на пацифизма, в която са социализирани всички настоящи поколения на Европа – особено на западна Европа и преди всичко, по обясними причини – на Германия. Тази действителност мотивира настоящия американски президент Д. Тръмп да поставя въпроса за ефективността на НАТО и необходимостта цената на общата отбрана да бъде поета по-справедливо от всички страни членки. Това очевидно ще бъде дълъг процес на договаряне, в резултат на което краткосрочните и средносрочни предизвикателства от типа на тези, описани в статията по-долу няма как да бъдат адресирани своевременно от европейските страни. Ефективната американска намеса при конфликт на европейския континент остава единствената надежда на европейските страни, но подобна намеса днес вече не е подразбираща се, непременно навременна и напълно ефективна. Ако Москва пожелае да използва своята нарастваща военна сила в инвазивни операции – като начало в източната част на континента, шансовете да бъде спряна навреме са изцяло в ръцете на Вашингтон – където, както виждаме, тече не особено благоприятно soul searching (търсене на себе си)…

Хипотезата за нарастваща опасност от руска интервенция – кибер-атака, хибридна война и конвенционален сблъсък, разгледана от автора на анализа по-долу ще срещне обединения отпор на две групи идеологически работници: първата, обхващаща петата колона на нарастващото руска влияние в (източна – но не само) Европа възмутено ще протестира срещу подобни хипотези, окачествявайки ги по подходящ начин с формули от арсенала на Студената война – „зоологическа русофобия“ (вместо „зоологически антисъветизъм“ – помните ли?) и т.н. Втората група безусловно ще се състои от видни европейски пост-либерали, които възмутено ще отхвърлят самата мисъл за възможна война на европейския континент и уплашено ще се подслонят под стряхата на дежурния аргумент – „дайте да говорим и да подобряваме отношенията си с Русия“. Всъщност, последното е реална възможност за избягване на война. Никой няма да воюва при положение, че може да получи даром това, което иска.

Проблемите на една потенциална агресия срещу Европа стават още по-трудно решими когато си дадем сметка, че освен възродената амбиция в Кремъл, европейците ще трябва да се изправят и пред още един възраждащ се имперски проект с претенции – Турция на Тайип Ердоган. Ако променящата се около нас международна среда не бъде оценявана системно и с необходимите – колкото и да са неблагоприятни – изводи, ние можем да се окажем първите жертви на една рецидивираща неспособност да се защитят тези несъмнени достижения на последните 70 години, които превърнаха Европа в притегателен център и образец за развитие на огромен брой хора в целия свят.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Какво трябва да си кажем преди да обсъждаме Доналд Тръмп?

По повод интервюто на Андрей Пионтковски http://www.faktor.bg/mnenia/intervyu/93828-andrey-piontkovskiy-zhiveem-v-postrampatichniyat-sindrom-na-kremal.html

Андрей Пионтковски е брилянтен анализатор, но в това интервю предпочита да се плъзга по повърхността. Две неща са особено важни в контекста на обсъжданите проблеми. Първо, Тръмп не е просто арогантен ексцентрик, внезапно появил се начело на най-мощната страна в света. Анализът на вълната – американска и глобална, която изнесе Тръмп до стопанин на Белия дом е от ключово значение за ориентацията ни какво предстои и за колко време. Второ, много усърдно от различни страни се повтаря мантрата за ексцентричния Тръмп и правилните му сътрудници, плюс мощните държавни институции на САЩ, които могат да го насочват в правилната посока, независимо от това какво той иска и възнамерява да прави… Какво да ви кажа – и да, и не… От една страна Федералното правителство е най-мощната съвкупност от институционален потенциал – политически и административен – в света. От друга страна, поляризацията на американското общество, особено в сферата на публичната култура, превръща двете партии – Демократи и Републиканци – в заложници на своите успешни фигури на върха. И най-важно – през последните 16 години наблюдавахме две администрации, които прекрачиха определени граници на действие и бездействие, които би следвало да охраняват както националния интерес на Америка, така и ролята й на глобален лидер.

Затъвайки в блатото на войната в Ирак, администрацията на президента Дж. У. Буш пожертва глобалната политика на Америка в полза на един единствен приоритет – Ирак, Ирак, Ирак… Стратегията за интегриране на Черноморско-Каспийския басейн в евроатлантическата сфера за сигурност бе напълно изоставена. С това бяха изоставени всички дългосрочни приоритети по отношение на Евразия. Днес щяхме да имаме съвършено други отношения между Русия и Запада ако Америка на Буш-младши не бе дезертирала от Евразия. През този период и Китай се превърна в световна военно-политическа сила на основата на своето сензационно стопанско развитие и възползвайки се от вакуума, оставен от Америка в глобалния световен порядък. Най-добре от този вакуум се възползва Владимир Путин. Той разбра, че световният лидер е с вързани ръце и побърза да произнесе знаменитата си реч в Мюнхен (2007 г.), в която обяви дните на сътрудничество между Русия и Запада за приключили. Добре дошли в епохата на новото геополитическо съперничество! На следващата година последва натиска на Москва върху НАТО (в Букурещ) да отложи процедурите по приемане на Украйна и Грузия и самата руска интервенция в Грузия. Вашингтон на Буш изрази съжаление… Защо в тези години мощно структурираната федерална държава на САЩ позволи да бъде неразумно похарчена цялата „мека сила“ на Америка като световен лидер и да се възобнови глобалното геополитическо съперничество срещу либералния глобален ред?

След 2008 г. всички очаквахме администрацията на президента Обама да коригира щетите от управлението на своя предшественик. Наистина, новият президент направи важни стъпки за възстановяване на международния престиж и моралното лидерство на Америка в света. За съжаление, целокупната му политика доведе до задълбочаване на проблемите, свързани със западното лидерство в глобалния свят, вместо до тяхното разрешаване. Обама започна с пре-зареждане на отношенията с Русия, което на практика даде зелена светлина за пълна еманципация на Москва от нейните дотогава поети международни обвързаности и за превръщането на политическия режим на Русия в глобална ревизионистична геополитическа сила. Интервенцията в Украйна е само следствие на този процес. Обама нетърпеливо изтегли всички американски войски от Ирак и заложи безусловно изтегляне от Афганистан. Стратегическият вакуум, който се създаде в Близкия изток вследствие на това изтегляне бе мощно засилен от западната стратегия за подкрепа на „умерена ислямистка алтернатива“ на изхабените авторитарни режими в основните арабски страни като следствие на т.нар. „Арабска пролет“. Тази „пролет“ бе последвана от вакханалия на кръвопролитие и разгромени държавни структури, което превърна региона на големия Близък изток в дългосрочно най-опасното място на планетата. След като администрацията във Вашингтон допусна това да се случи, президентът Обама потвърди ефективността на „червените линии“, които Америка при неговото управление не възнамерява да пресича – преди всичко позицията за неупотреба на военна сила. Вследствие на тази позиция видяхме успехите на Русия в Сирия, както и разгръщането на мащабна пропагандна – хибридна война от страна на Москва срещу всички институционални и ценностни опори на Запада. Иронията на тази безпрецедентна ситуация се състои в това, че по време на най-пацифисткото и не-интервенционистко управление на Америка под ръководството на президента Обама, Кремъл разгърна най-мощната кампания с обвинения срещу Америка и Европа – като „организатори на Майдана“, като застъпници на декадентска и упадъчна култура – „гейропа“ – и като агресори навсякъде другаде по света, където имаше или предстояха конфликти. Москва постигна сериозни идеологически успехи – за пръв път след 60-те години – като „изгряваща сила“ на „световния консерватизъм и традиционализъм“… Какво остана от водещата роля на Америка като най-мощен фактор в международния живот?

Това, което Доналд Тръмп лансира като международни позиции на своята администрация е резултат не само на неговата „ексцентричност“, но и на статуквото, което той наследи от предшествениците си. Желанието му за безусловно „приятелство“ с Путин е, разбира се, доста утопично, но е разбираемо предвид новопридобитите позиции на Русия в международния ред – или в международното безредие. Ще го коригират ли Сенатът и републиканците? Да видим, да видим… Тръмп може би желае да изиграе „руската карта“ срещу Пекин, така както неговият съветник Кисинджър изигра „китайската карта“ срещу Москва преди 45 години. Само че тогава китайците спазиха клаузите на неформалния договор. Ще бъде любопитно да видим как Путин ще спази клаузите на предстоящия договор за приятелство с Тръмп… Защото ще му е за първи път да спази договор…

Едно е сигурно – международният порядък, наследен от 90-те години се разпада под напора на мощни нови сили и се отварят гигантски „черни дупки“ на стратегически вакуум в процеса на преразпределение на световната геополитическа власт. Европа спешно трябва да се раздели с всички свои илюзии – идеологически, ценностни и геополитически – и да се погрижи за себе си. Защото в противен случай ще се окаже първата жертва на геополитическия ураган, който помита структурите на международния ред след края на Студената война.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

На прага на учредяването: Къде да потърсим „Да, България“?

На 7 януари предстои учредяването като политическа партия на движението „Да, България“, чието създаване бе обявено от бившия правосъден министър Христо Иванов в началото на декември. Основната цел на тази организация е да работи за институционална реформа на българската държава, която трябва да бъде фокусирана особено върху преизграждането на правосъдната система, за да се еманципират публичните институции от задкулисната структура на властта и богатството в ръцете на посткомунистическата олигархия. Макар, че подобни цели си поставяха редица други политически партии и правителства на страната през последните две десетилетия, мобилизирането на сериозна група от публични личности, лидери на обществено мнение и експерти зад инициативата на „Да, България“ е една нова възможност, която си струва да бъде оползотворена. За съжаление, противниците на идеята за реформа на институциите и правосъдната система причиняват на инициативата „Да, България“ по-малко щети, отколкото „приятелския огън“, който идва от средите на публични фигури и експерти, принадлежащи към демократичната общност в широкия смисъл на думата.

У нас има една категория анализатори и журналисти, които се чувстват като кръгли сираци, ако са лишени от възможността да съдят за политическите явление през призмата „ляво – дясно“. За тях няма нищо по-лошо и подозрително от това, някой да поиска да не бъде квалифициран като ляв или като десен. Такъв човек е задължително тарикат, хитрец или нечестен играч, който крие истинските си намерения зад претенции за ляво-дясна неутралност. „Няма ляво, няма дясно“ е подигравателната фраза, зад която политическите „умни глави“ разобличават подобна „нечестна игра“ – опит да се надхвърли това жизнено важно разделение.

Лявото и дясното не са абсолютни категории. Те възникват при смяната на цикличното – следващо природния цикъл – време на традиционното общество с линеарното време на модерното съзнание, което се структурира около оста статукво-промяна (прогрес). Лявото е психологическа (преди да бъде идеологическа и политическа) категория, изразяваща необходимостта от промяна, трансформация на обществото по посока на определени идеални цели, заложени в идеята за прогрес – или желано разумно бъдеще. За да не бъде подобна промяна хаотична, неразумна и произволно дефинирана от леви идеолози и/или популисти, дясното играе ролята на котва, която организира публичните дела около ценностите на идентичността, традицията и разумното поведение за съхраняването им в условията на неизбежна и постъпателна промяна. Двата аспекта – лявото и дясното – са еднакво необходими и неизбежни части на публичния живот на модерността, а пренебрегването на единия от тях води до застой в заблатеното минало или до катастрофични промени, свързани с революционни недомислици.

Затова основен приоритет на една национална политическа система е уравновесяването на лявото и дясното, съчетаването им в процес на състезание, но и на формиране на едно общо пространство на консенсусна политика – частично съвпадане на идентичността им, което изразява обществения интерес. Това пресичане у нас е проблемно и не функционира добре. Една от причините за това е разглеждането на ляво-дясното разделение като абсолютно. Ако се върнем на програмните цели на „Да, България“ – реформа на българските институции и правосъдието – то най-малко неразумно е да изискваме от тази нова партия ясна и категорична идентичност по оста ляво – дясно. Не е ли реформата на българската държава национална цел, попадаща именно в общото, консенсуално ядро на частично припокриващи се ляво и дясно политически крила?

Българската държава след рухването на комунистическата система бе частично и едностранчиво преобразувана. Възстановени бяха демократичните процедури на представителство, въведени бяха конституционни гаранции за правата и свободите на гражданите, но едно право, гарантирано от конституцията може да бъде упражнявано ефективно ако се реализира като отговорност на държавните институции да го охраняват в обществената практика. Днешната българска демокрация е безпомощна фасада на олигархичния контрол върху публичните институции и на клиентелната система на отношения между държава и общество поради отсъствието или поне слабостта на това, което се нарича „правова държава“. Не можеш да имаш функционираща демокрация и легитимна държавна власт без власт на закона – регулиране на публичните отношения от норми и процедури, еднакви за всички. Ако имахме правова държава министрите нямаше да стават „клиенти“ на прокуратурата след като паднат от власт. В една правова държава „Костинброд“ е немислим, или най-малкото е немислим прокурорът, който подмина разсеяно „Костинброд“. Правовата държава не отстранява КОЙ, но го ограничава и санкционира – вместо да му прислужва. Липсата на правова държава е непреодолимо препятствие пред модернизацията на обществото. Властта в модерното общество е нормативна. Може да нямаш демокрация – да бъдеш управляван от авторитарна система – която обаче да бъде подчинена на закона. Един закон – за всички. Можеш да имаш демокрация – подобно на много страни в Третия свят, но без власт на закона си оставаш закрепостен в произвола на един диктатор или шепа олигарси, които използват правото за да грабят и подчиняват цялото общество. Политически ние сме част от този Трети свят – независимо от това, че от Брюксел вече десет години ни подканят да станем държава по европейски образец – т.е. правова държава.

През последните 25 години бяха правени няколко по-забележими опита за изграждане на правова държава, но всички те на практика се провалиха. Кабинетът на Филип Димитров бе свален именно за да се отвори пространство за консолидиране на посткомунистиеската олигархия отвъд ограниченията на една правова държава. Управлението на Иван Костов преизгради българската държава чрез поредица успешни реформи, но се провали в необходимостта да подчини икономическата трансформация – приватизацията – на универсални, задължителни за всички ефективни норми и процедури. Това улесни откритото завръщане на мафията на власт, която ни „оправи“ за 800 дни – за пореден път. И двата кабинета около ГЕРБ си поставиха за цел реформа на институционалната система на държавата, но равносметката на резултата е липса на политически капацитет за последователно преобразуване на публичните институции и – особено – на правосъдието от страна на една изградена около ГЕРБ коалиция. За „капацитета“ на БСП в това отношение е още по-трудно да говорим – червената партия е типологичен пример за политическа прислуга на олигархичния интерес, която се реализира обикновено в коалиция с водещата през последното десетилетие политическа гарнитура на мафията – ДПС. Въпреки това, не бива да се отрича желанието на определени фигури и групи дори в БСП, както и в други партии в и наляво от центъра да допринесат за една по-последователна институционална реформа.

Партия „Да, България“ е ново политическо явление именно с решимостта си да постави институционалната реформа и нейното ядро – реформата на правосъдието – в центъра на своята политическа идентичност. Оттук – лява ли да бъде тази партия, или дясна? Прогресивна или консервативна? Масова или елитарна? Мисля, че би било добре за „Да, България“ да заеме позиция в балансирания център на политическия спектър. Така партията би могла да разполага с отворени валенции за потенциално сътрудничество с всички политически направления и организации, които биха могли, макар и отчасти, да подкрепят нейната ключова кауза – реформа на институциите и правосъдието. Би било самоограничение, ако партията заложи единствено на информираното обществено мнение за да прокарва своите позиции за преизграждане на публичните институции. Вярно е, че това е тема, предполагаща известен експертен потенциал, но за да се реализира тази реформа на практика, тя трябва да бъде обяснена на широк кръг граждани, а не само на експерти и интелектуалци. Един от принципните дефицити на българската демократична общност още от началото на 90-те години е склонността да говорим на самите себе си, без да се опитваме да преведем позициите си на разбираем за широката аудитория граждани език.

Партия с подобна политическа програма, разположена около политическия център ще трябва да се самоопредели като либерална в широкия смисъл на тази дума, но би било по-добре ако ползва класическата дефиниция за либерализъм: ценностна система и съвкупност от идеи, произтичащи от разумното разбиране за свободата в една гражданска общност на равноправие и споделена отговорност. Така партията би могла да отвори своите валенции наляво, където важни жалони на идентичност са човешките права, справедливостта и социалната отговорност, без да се ангажира с крайно-левите варианти на правозащитната идеология, базирани върху изискванията за колективни права, общностни привилегии и радикална анти-системност под претекст „крайно необходими промени“. В България троцкизмът като психологическа нагласа за политика е широко раззпространен както вляво, така и вдясно – каквото и да означава това в българския контекст, където ляво-дясната ос се преплита тясно с източно-западната ос (русофили-русофоби).

Вдясно „Да, България“ би могла да ангажира по-консервативните възгледи и позиции, свързани с разбирането за силна държава в сферата на закона и реда, както и с потребностите на предприемаческата общност от справедливо правосъдие, подчинено на закона, а не на Сарая и на останалия милиционерски „бизнес“. Мисля, че не бива да се поставят твърди ограничения за сътрудничество поради идентичност – „този е популист, другият – комунист, третият – националист…“ Ако има наличен ресурс за партньорство в посока изграждане на правова държава – той трябва да бъде използван, без партията да се идентифицира с крайни позиции вляво или вдясно. Ако една политическа фракция изразява пряко волята на мафията и задкулисието, сътрудничеството с нея би било наистина компрометиращо. Но границата между демократична легитимност и клиентелистка зависимост понякога е доста трудно да се установи.

За да реализира една подобна поли-валентност, партия като „Да, България“ би могла да заложи на един по-широк кръг от възгледи и личности, които са обединени от основната програмна цел на движението, но имат достатъчно свобода да запазят различните си възгледи в други аспекти на политическо мислене и действие. Би било тесногръдо, ако партията предприеме опити за самоидентификация, основани изцяло върху въпроси като „с кого ще се коалираме“ и „с кого ние работа нямаме“. Без съмнение, има партии в българската демократична общност, които са много по-естествени партньори за „Да, България“, отколкото другите формации наляво и надясно, но самоограничения за да „си паснем“ с „еди кого си“ едва ли са разумен подход при самия старт. Сектантската капсулираност с претенция за идейна чистота и всеядното политическо брокерство, обслужващо клиентелни зависимости са двата крайни полюса, които е добре да се избягват по принцип – но особено в ролята, за която се готви „Да, България“ – да мобилизира всички обществени сили за сериозна реформа на българската държава.

Изграждането на държава е творчески процес. Необходима е визия, необходима е сила, мотивация и власт за преодоляване на планини от препятствия. Българската национална държава бе унищожена след 1944 г. и не успя да възникне отново след 1989 г., защото държавотворният елит липсваше – запазен беше само посткомунистическият елит, който имаше единствено квалификацията да бъде колониална администрация на Съветския съюз у нас. С рухването на Съветската империя този посткомунистически елит осиротя, но успя в две неща. Първо, да приватизира подобието на национална държава, наследено от епохата на комунизма и да присвои активите й. Второ, да осуети възникването на алтернативен елит, който би могъл да развие държавотворен потенциал. Не можеш да имаш функционираща национална държава ако нямаш компетентен и осъществен национален елит – политически и интелектуален.

Създаването и управлението на една национална държава не е само проблем на конституиране на правила, норми и процедури – каквото представлява една институционална , в частност – правосъдна реформа. За да създадеш една държава като ефективна форма трябва да имаш визия за нейното стратегическо съдържание. Ако не знаеш какво искаш да направиш, какви са националните ти цели, в каква среда ги реализираш, с какви ресурси разполагаш, какво време ти е необходимо – не можеш да реформираш външната форма на институциите на качествено ниво. Можеш да „препишеш“ как функционират институциите на другите държави. Ние това правим от 25 години – преписваме конституции, партийни програми, „демократични ценности“ и „цивилизационни ориентации“, но няма откъде да препишем кои сме ние и какво искаме. Една политическа организация, която поставя в основата на дейността си реформата на държавата като институционална система трябва да генерира идеи за съдържателно стратегическо развитие на националната общност. А това е задача, която надхвърля дефиницията на партийна дейност във всекидневния смисъл на думата и изисква координирани усилия за генериране и обединение на един нов национален елит.

Към днешна дата е трудно да преценим с какво от всичко това ще успее да се заеме движението „Да, България“ и с каква част от ангажиментите си ще се справи. Този разговор може би трябва да продължи.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized