Ф-16 и българската национална сигурност

Закупуването на изтребител Ф-16 за българската военна авиация е правилното решение от гледна точка на стратегическите национални интереси на България в обозрима перспектива. Не съм компетентен да оценявам военно-технологичните качества на този самолет в сравнение с другите възможности. По силата на здравия разум мога да допусна, че ако всички съседи на България са въоръжени с модификации на този изтребител (Сърбия е особено изключение), ако той е на въоръжение във ВВС на Израел, ако повечето централно и източноевропейски страни са го въвели на въоръжение в своите ВВС – то Ф-16 очевидно има качествата, които го правят предпочитан избор. В бивша източна Европа само две национални армии – на Чешката Република и Унгария – са въоръжени с изтребителя на СААБ „Грипен“, но не са го закупили, а са го взели под дългосрочен наем или лизинг. Но закупуването на Ф-16 за Българската армия има смисъл далеч отвъд военно-технологичните характеристики на този изтребител.

Като член на НАТО България се ползва от общите гаранции на Алианса като система за сигурност срещу ангажимента да приведе своите въоръжени сили, тяхното въоръжение, оборудване и комуникации в съответствие със стандартите на НАТО. За съжаление, през изтеклите 14 години на членство ние направихме твърде малко за да реализираме това свое задължение. Междувременно развитието на международната система и стратегическият контекст, в който съществува българската държава през последното десетилетие издигат нови предизвикателства пред националната ни сигурност. В непосредствена близост до нас се реализира стратегическия проект на Путинова Русия за всеобхватно противопоставяне на Европа и на Запада. Москва не разполага с ресурсите за директна завоевателна политика извън сферата на постсъветското пространство, но води масирана пропагандна – хибридна война за дестабилизация на източноевропейските общества, за вътрешна поляризация и антагонизиране на общественото мнение в страни като България с цел доброволна промяна – и подмяна на техния избор в полза на членство в ЕС и НАТО. Русия не разполага с алтернативен социален, стопански и отбранителен модел, който да предложи на своите европейски съседи вместо членството им в институциите на Запада. Самата Русия се задъхва от провала и блокадата на собствения си опит за модернизация. По силата на вековни традиции на имперско стратегическо поведение Москва „изнася“ в чужбина вътрешните си напрежения и играе изцяло негативна роля за дестабилизация на европейските общества. Балканите са основен прицел на тази стратегия на Кремъл.

На юг от нас се разгръща новия проект на Ердоганова Турция, която се оттегля от ролята си на преден пост на Запада спрямо Близкия изток и Евразия – роля, която Турската Република играеше през Студената война и до края на 20 век. Националната идеология на кемализма бе заменена с идеология и стратегия на неоосманизъм и „многовекторна“ политика на качествено нови отношения с Русия, с арабския свят и Иран. Интересът и въвличането на Анкара в балканския регион се увеличават с всеки изминат ден. Разрастващият се интервенционизъм и ново партньорство между Москва и Анкара  се разгръщат в условия на многоизмерни кризи на европейската интеграция, които засягат и потенциала на Европа да се защити от поредица нови и стари предизвикателства като тероризъм, масирана имиграция и т.н.  В тази ситуация непрекъснато нараства значението на преките отношения между страни като България – заемащи гранична позиция в системата на евроатлантическа сигурност – и САЩ. Стратегическото партньорство на България със САЩ е все по-важна предпоставка за българската национална сигурност.

Дневният ред на политиката във Вашингтон също се променя, но базисните интереси на САЩ по южната и източната граница на атлантическия свят остават непроменими. За Америка е важно да спира експанзията на руския стратегически проект срещу източна Европа ако не желае да допусне ерозия на своята собствена система за сигурност, за която военното присъствие на територията на Стария континент е от ключово значение. Ако през Студената война това присъствие на американската военна сила бе концентрирано в западна Европа, днес неговият център се измества все повече на изток. Румъния и Полша максимално се възползваха от тази промяна на стратегическата ситуация. Двете страни са ключови съюзници на Вашингтон за ограничаване и спиране на руското стратегическо проникване в Европа. Но стратегията на Русия не се изчерпва с натиск върху бившите страни от Източния блок. Русия навлезе в Близкия изток, упражнява нарастващ контрол върху Сирия и задълбочава партньорството си с Турция. Анкара търгува с Вашингтон и Брюксел буквално за всяка своя стъпка в подкрепа на западните интереси и стратегически позиции. Русия очертава полукръг на нарастващ стратегически натиск върху източна и югоизточна Европа, а Турция се възползва максимално от това. В тази ситуация за Вашингтон е важно да преструктурира своите регионални съюзи, включително на Балканите. „Гърция противодейства на зловредното руско и китайско влияние… и е стълб на стабилността на сложните Балкани“,  твърди „Интегрираната държавна стратегия“ на Държавния департамент на САЩ. Според тази стратегия позицията на Гърция е „от ключово значение за националната сигурност на САЩ.“ (в-к „Катимерини“).

Нека обобщим. На север от нас Румъния заема позиция на все по-ключов съюзник на Вашингтон с лице към нарастващия руски натиск. На юг от нас стратегическата роля на Гърция за САЩ нарства в същата пропорция, в която отслабва надежността на Турция като преден пост на западния съюз спрямо Близкия изток и Евразия. На запад от нас промените в Македония бяха осъществени с посредничеството на Вашингтон и Брюксел с цел стабилизиране на Западните Балкани и повишаване на тяхната устойчивост спрямо външен стратегически натиск. България пряко печели от тези промени и подобрява отношенията си със Скопие. Сърбия остава основния съюзник на Москва в региона и както историята, така и настоящето ни дават категорични основания да твърдим, че колкото по-близо е Белград до Москва, толкова по-несъвместим е руския стратегически интерес с интересите на България. Къде сме ние? Разделени сме на „фили“ и „фоби“, предоставили сме националното си информационно пространство за яростна пропагандна война на великодържавния интерес срещу България и българската принадлежност към Европа и Запада. Ние можем да бъдем ключов съюзник и стратегически партньор на Вашингтон в рамките на западния съюз, за да гарантираме устойчиво и дългосрочно своята национална сигурност и модрнизацията си, но вместо това сме вътрешно блокирани и раздвоени от успеха на хибридната война да разложи и противопостави българската политическа класа и обществено мнение във време, в което трябва да се заеме позиция. Някой би казал – че защо да сме съюзници на Запада и Вашингтон, защо да не сме съюзници с нашите руски братя? Хайде господа, сложете на масата това, което ви предлагат вашите руски братя. Какво предлагат на България, а не какво предлагат лично на всеки един от вас. Военен съюз с Киргистан и Беларус? Руски технологии и инвестиции за модернизация на България? А самите руснаци откъде ще ги вземат – ако ги имаха, щяха да модернизират първо самите себе си. Гаранции за национална сигурност на България – откъде? В центъра на Балканите, заобиколени от инфраструктурата на западната система за сигурност? На границата с новия стратегически неоосмански проект на Анкара – все по-близък партньор на Москва?

Петата колона знае, че няма какво да извади като реална алтернатива на принадлежността на България към Европа и западния съюз. Затова играе хибридния покер с поредица от блъфове, призвани да дисквалифицират страната ни като печеливш и надежден съюзник на НАТО и ЕС. В този контекст можем да се върнем на стратегическата стойност от закупуване на изтребителя Ф-16 за българските ВВС. Подобна стъпка би ускорила интеграцията на България в системата на атлантическа сигурност. Тя би дала гаранции на Вашингтон за перспективата на едно задълбочаващо се стратегическо партньорство с България. Би изчистила – поне отчасти – образа и реномето на българската държава като съвкупност от случайно издигнали се хора на власт, които не знаят какво искат и могат да действат само под натиск – откъдето дойде по-големият натиск, натам и вървят. Сделката за Ф-16 би била добра стъпка за дългосрочния ни национален интерес – за дългосрочната ни национална сигурност. Една добра стъпка, която трябва да бъде последвана от други добре об,мислени и последователни стъпки в същата посока.

И пак виждам вечния намръщен неверник от Ганковото кафене, който пита: „Стига бе, ами ние какво печелим от това, че си даваме парите на Америка?“ В кафенето нямат отговор на този въпрос. Затова нека им припомним нещо, което кибиците там могат да разберат. Днес България продава оръжие на външни пазари на стойност 1,5 пъти по-голяма, отколкото най-големите продажби през 80-те години. Тези външни пазари се осигуряват от партньорството и съюзничеството на България със САЩ и в НАТО. Това не сте го чували досега, нали? Хубави пари се плащат, за да не знаете такива неща…

 

 

Реклами

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Либерали срещу консерватори или гражданинът срещу „народа“

За Орбан ли си, сине майчин, или против него? А-а, значи си либерал – или не, значи си „консерва“. Ей такива ми ти повторения на „Бай Ганьо у Иречека“ се случиха по нашенско след като ЕП гласува резолюция срещу унгарския премиер и управлението на неговия кабинет. Впрочем, най-голям бой отнасят тези, които се опитват да заемат позиция „ем тъй – ем тъй“… Не желаят да подкрепят нито европейските левичари, нито десните популисти, Орбан включително. Тъй като се наместих от самото начало в тази съмнителна група по средата, ще рискувам да си изям докрай кьотека и от ляво, и от дясно. За мен има две по-важни разлики от това либерал ли си или „консерва“. Първо, демократ ли си или авторитарист? И второ, подкрепяш ли интегрирана Европа, или смяташ, че тя е само украшение на многообразните национализми, избуяващи наново навсякъде по Стария континент?

Преди няколко години унгарският премиер Виктор Орбан съобщи, че се отказва от либералната демокрация и ще гради нелиберална. Спорно е – все още – какво означава това. Доколкото разбирам, нелибералната демокрация ще бъде в служба на „народа“ и ще прекрати злоупотребите с „народа“ от страна на многообразни зложелатели, започвайки от Сорос и свършвайки с определени медии и магистрати. Има два възможни подхода към изграждането на политическата система на едно общество. Първият подход е от човека, от гражданина – към държавата. Човекът може да бъде приоритет на държавно строителство от различна гледна точка. За класическия либерал човекът е надарен с неотчуждаеми права, част от които доброволно отчуждава с цел създаване на минимална държава, бранеща границите на неговата свобода спрямо свободата на другите в обществото. За християндемократа човекът е Божието творение, на което е дадено да познае свободата на избора между добро и зло, да опредмети своята любов към ближния в грижа и подкрепа за другите и да създаде една държава, припознаваща и охраняваща свободата на своите граждани. За социалдемократа приоритет има общността на непривилигерованите, но без гаранциите за демократичните права и имунитети на гражданина, тази общност не може да бъде защитена срещу силните на деня. Така в държавното строителство вървим от човека, от гражданина – към институциите, производни на неговата воля и интереси.

Когато в основата на държавното строителство стои „народът“, основният проблем за решаване е кой и с какво право говори от името на народа. Хегел е казал, че „народ е това общо, което не знае какво иска“. Затова в историята кой ли не е говорил от името на народа – крале и патриарси, харизматици – религиозни и политически, лидери, превърнали се в диктатори … и т.н. („Народна Република България“ – помните ли?) Рисково начинание е кой ще завладее „микрофона на народа“, кой ще започне да говори от негово име. Затова, без да сме непременно симпатизанти на Сорос, на международните банкери, на либералните тарикати, ще се възпротивим на такъв тип политически режим, който говори от името на „народа“, независимо от това дали иска съветска власт или „нелиберална демокрация“. Защото и в Иран аятоласите практикуват демокрация – от строго нелиберален тип, между другото. Разделителната линия между либерали и консерватори не преминава през делението либерална срещу нелиберална демокрация. Консервативният демократ застава с не по-малко усърдие от либерала зад правото на гражданина да определя институциите на своята държава. Именно гражданската воля – а не „народът“ – е тази, която легитимно може да определи дали едно управление трябва да бъде по-консервативно, ориентирано към традиция, национална солидарност, духовна – религиозна идентичност, или да бъде по-светско, по-либерално, по-неангажирано към проблемите на идентичността и естествената солидарност. Гражданската воля трябва да реши дали една държава да бъде по-малка – а пазарът всемогъщ, или държавата да разполага с инструменти за стратегическо действие, които да коригират пазара в подкрепа на една или друга част от общността, в полза на един или друг публичен приоритет на общността. Тук вече чертаем границата между консервативния демократ, който мобилизира гражданите в подкрепа на своята визия за общността, и десния популист, който вика на помощ „народа“ за да може да си прави каквото си иска.

Вляво нещата не са принципно по-различни. Социалдемократът/левият либерал, които имат свои визии за човека и обществото са наистина демократи, ако признават правото на гражданина да произведе общността и да определи посоката, в която действат институциите на държавата. Комунистът, левият популист, тарикатът с вдигнат юмрук и пищов на задника не се интересуват от гражданина. Те апелират … да, да, към „народа“, към класата, към масата, към всичко, което лесно могат да обърнат в тълпа, за да я яхнат в посока да превземат обществото и държавата в полза на тяхната, собствената им левичарско – популистка власт. („Аз демокрацията я разбирам като народът да има за ядене“, казваше другарят Живков.) В тази категория са и множеството новопоявили се в епохата на постмодерна кресльовци в полза на „новите потиснати малцинства“. За тези кресльовци гражданинът в своето мнозинство е „ретроградна маса“, „бяло сексистко прасе“, „националист“, „християнски фундаменталист“ (т.е. – хрисиянин) и т.н. Положителните герои са тези, които са в девиация. Нищо лошо – хората са различни. И по пол, и по род, и по раса, и по култура, и по религия. Техните различия се отнасят до собствените им житейски избори и прояви, а общото между тях, което не зависи от малцинствените – общностните им специфики, е техният единен, универсален статут на граждани. Стратегиите на мултикултурния радикализъм е да се политизират различията, за да се торпилира единството на гражданската общност, да се потърсят враговете сред съгражданите, които „не са от нас“. Питайте, питайте политиците си – на гражданина ли служат, гражданската общност ли представляват, или се пъчат в полза на „народа“, на „онеправданите … вие ги избройте“ малцинства, крилца и перца на постмодерната вакханалия в услуга на хаоса и диктатурата на „коректността“. Коректност към кого, по точно…?

Ето там е разликата – между гражданина и „народа“, основната разлика. Питайте първо за нея, а след това търсете къде са либералите, консерваторите, зелените и червените, кафявите и хамелеоните – по-лесно ще ги намерите. Но хайде да се върнем у дома, в Европа, защото тя е в процес на преобразуване и – може би – на преосноваване. И в този процес трябва да различим тези, които смятат обединена Европа за основата на своето по-нататъшно развитие – национално, регионално, лично, от тези, които биха искали европейският проект да се самоограничи до „Европа на суверенните нации“. Не осъждам никого – всеки има право на избор. Британците, макар и с незначително малцинство избраха път извън обединена Европа. Други смятат за полезен един европейски проект, редуциран до безмитна зона и споразумение за свободна търговия. Трети искат нова дефиниция на Европа около нейните традиционни основания и идентичност, а не около абстрактно-глобалисткия модел на приютяване на всекиго отвсякъде в общността на Стария континент. Според мен интересът на България е в това, да имаме силна и федерална Европа в определени ключови направления на обществения живот – обща сигурност, добре охранявани външни граници, единна финансова и икономическа политика и политика на развитие, обща външнополитическа стратегия и проекция на международна сила. И същевременно подкрепям една по-децентрализирана в посока национален суверенитет Европа в областите на политиката на идентичността, културата, образованието, регионалното развитие и общностната солидарност. Затова не бих казал, че съм изцяло федералист – или пък суверенист. В днешния свят, особено ако си периферна държава като България, имаш нужда от силни съюзници и интегрирана общност – заслон срещу ветровете на глобалните трансформации. И имаш нужда от топлината на своето наследство, идентичност, родова история и общностна солидарност – в семейството, в общността, в националната общност.

Живеем във време на мащабни промени. Когато задуха вятърът на промяната, първата работа на тарикатите е да си сменят табелите. Преди има няма 30 години го живяхме този хаос на пренареждането. Спокойно – промяната, която идва е много по-дълбока и ще породи много по-голям хаос от този след края на комунизма. Затова е важно да знаем кои са тези опори, без които ще се удавим в урагана на промяната. Много са, различни са и за различните хора са различни. Според мен най-важната опора е всичко това, което осветява и освещава свободата на човека – на гражданина, на работещия човек, на вярващия човек, на стремящия се към себереализация човек, на оличностения човек. Внимавайте в изкушенията на табелите – сменят ги бързо, изкусно и тарикатски. За да ви поведат натам, накъдето вие нямате работа.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Класическият либерализъм и „лошите бели мъже“

Ако човек се замисли, стремежът към нормалност в наши дни предполага да бъдеш последователен либерал – класически либерал. Ще ти се наложи да бъдеш либерал, ако все още смяташ, че в основата на правосъдието стои добрият стар принцип – Innocent until proven guilty (Невинен до доказване на обратното). Този принцип – последователно проведен, може да те спаси от грозното обвинение, че в 8 клас си натиснал съученичката Катя по време на един дълъг блуз и си я опипал в полутъмната стая на тийнейджърското парти. Ако се разкрие и срамната история с какъв мерак си погледнал колежката Ева една сутрин, влизайки в офиса през 1982 г., тогава вече и непредубедените свидетели на противното няма да ти свършат работа.

Либералният принцип на гражданското равенство и неотчуждаемите права на човека може да ти бъде пътеводна звезда ако се окаже, че си роден като редови бял мъж – сексист по произход, който няма съзнанието за прогресистки напредък сред всички други общности, които не съвпадат с неговата идентичност. Имаше на времето един сексистки (какъв друг) сръбски виц за изповедта на един мъж на третата годишнина от брака: „Прва година сум се борил за власт. Втора година – за равноправие. Трета година – за голи живот.“ Но това е балканския клон на международния сексизъм, практикуван от примитивната орда на белите мъже. Ако обаче сме равни пред съвестта си, пред Бога и пред човешкия закон – както постулира класическия либерализъм – все още имаме шанс да се справим с проблемите си, стига да съхраним този принцип – всеки се ражда с неотчуждаеми права и ги практикува като равнопоставен гражданин. И това се отнася включително за „бялото мъжко прасе“, както деликатно бива обозначена наша милост от по-прогресивните сили на съвремието.

Най- сетне – макар, че едва ли – класическият либерализъм има шанс да ни даде правото да гласуваме и избираме без да се срамуваме от това колко сме тъпи, застреляни и овчедушни, ако сме довели на власт някого с едно просто аритметично мнозинство от 50% + 1 гласа. Дори този някой да се нарича Тръмп, Обама, Борисов или Станишев. В истинската епоха на класическите либерални правила се смяташе, че демокрацията работи добре, стига да се спазват нейните процедури. Възможно е да изберем неподходящ човек, но ако съхраним правилата и нормите на демократичен живот, грешката – доколкото е такава – е поправима. За властта има много по-голямо значение да е представителна на волята на общественото мнозинство, отколкото да е съставена от най-умните и най-морални наши съграждани. Разбира се, уморени от изреждането на кой ли не на власт през последните десетилетия, ние сме скептични спрямо това автоматично действие на демократичната процедура. Особено след настъпването на епохата на масовата манипулация, на постистината и на „Кеймбридж аналитика“. Ако се замислим обаче, голяма част от проблемите ни са свързани с богатството и властта на хора, които не смятат, че ни дължат каквото и да е. Те се смятат за Богоизбрани да ни управляват независимо от това, което ние мислим за тях. И това се случва не само на тъмните Балкани, а в много по-голям периметър около тях. Затова – либерализъм му е майката! Класически либерализъм и либерална демокрация. Дано новите консерватори, които са в настъпление и в Америка, и в Европа, разберат колко е важно да се съхранят тези основни принципи на класическия либерализъм, които освобождават човека от произвол, дават му известна сигурност, че ще живее нормално, ако остави и другите да живеят според разбиранията си, и му позволяват да избира властта, която е със съзнанието на производна от волята на общественото мнозинство. Дано, дано, ама надали… Едва показали се на сцената, редица влиятелни фигури сред тези нови консерватори тутакси се отрекоха от либералния характер на своята власт. Това не обещава добро бъдеще – прескачането от трън на глог не е особено приятно, поне за мнозинството хора.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

„Политиката на идентичността“ и нарастващото глобално неравенство

„Политиката на идентичността“ – както отляво, така и отдясно – произвежда мощен ефект за прикриване на динамично нарастващите неравенства между хората в повечето общества на съвременния свят. През 70-те – 80-те години на 20 век на Запад се осъществи неоконсервативната революция срещу социалната държава и нейната преразпределителна функция в националните общества. Динамиката на неоконсервативната революция се осигуряваше не толкова от ситуационната криза на „държавата на благоденствието“, колкото от набралия сила процес на глобализация, чиито актьори имаха потребност да се разправят с ограниченията на националната макроикономическа регулация. Краят на кейнсианската регулативна система на национално ниво сложи началото на неограничения от каквито и да е отговорности глобален „свободен пазар“. Неоконсервативната революция (включваща нови дефиниции на държавата, на морала и на обществените отношения като цяло) постави началото на неолибералната хегемония в разбирането и практикуването на икономическия живот – чрез възраждане на легитимността на т.нар. напълно „свободен пазар“.

Стопанската глобализация увеличи многократно общественото богатство, но поляризира неговото разпределение в едно многократно по-изразено неравенство – вътре в обществата и между страните на Първия, бившия Втори и Третия свят. В този контекст политическата левица изгуби своята легитимна сфера на дейност – борбата срещу икономическото неравенство, срещу което комунистите се бориха с „пролетарска революция“, а социалдемократите – с реформизъм и преразпределение. Затова левицата зави към политиките на идентичността, които бяха формулирани от философите на Франкфуртската школа по време на младежките бунтове от 60-те години. На мястото на „пролетариата“, културните малцинства заеха ролята на „демиург на историята“. Тази нова левичарска стратегия се легитимира чрез яростен антинационализъм, политика на „мултикултурализъм“ и социален контрол чрез т.нар. „политическа коректност“. Глобалните корпоративни елити незабавно се съюзиха с това ново левичарство, което зад хаотичната защита на все по-екстравагантни „малцинствени права“ на практика прикриваше все по-арогантното преразпределение на света и нарастването на неравенството в рамките на глобализацията.

Този съюз на десния неолиберален глобализъм и левичарския мултикултурализъм постепенно изправи срещу себе си сглобяващия се съюз от противници на глобализацията и новата култура на състезаващи се малцинства. Първи срещу глобализацията се изправиха традиционалистките елити и техните общности, които произвеждаха все по-радикална съпротива – ислямизъм, разнообразен верски фундаментализъм, антимодернизъм, фашизоиден традиционализъм (неоевразийство)… Чупещите витрините на глобализацията „лудити“ – антиглобалисти постепенно бяха заменени от по-съдържателните възгледи на алтерглобализма. В бивша комунистическа източна Европа (както и в самата Русия) тръгнаха динамични процеси на реакция срещу неолибералния модел на прохода, който създаде поляризирани в неравенство и изтощени от социална нестабилност и политическа корупция общества. Тези процеси кристализираха в новите националпопулистки – националистически движения и политически проекти, които отначало тихомълком, а впоследствие все по-гръмогласно започнаха да се отричат от заветните цели на 90-те години – членството в клубовете на западния свят и приемането на моделите на развитие на Запада (преди всичко Европа).

Тези движения си осигуриха все по-внушителна подкрепа на базата на: антиелитаризъм – отхвърляне на националните меритократични елити, избирани у дома, но пребиваващи в и лоялни на Брюксел; възроден национализъм – срещу опитите за деконструкция на националните лоялности и вливане в едно многолико и аморфно „мултикултурно“ общество на Европа, примесено с все по-големи дялове мигранти от Африка и Близкия изток; политика на идентичността – защита на собственото национално общество от културните политики и практики на постмодернизма – „мултикултурализма“, акцент върху националното единство и националната традиция срещу хаотичния свят на състезаващите се ексцентрични малцинства. Срамната и публична „тайна“ на източноевропейския национален популизъм е, че зад един възроден „мек“ авторитаризъм той прикрива и утвърждава властта на консолидираната посткомунистическа олигархия във всяко бившо комунистическо общество. Орбан и Качински, Вучич и Груевски, Борисов и Фицо – навсякъде в източна Европа патосът на „националното възраждане“ прикрива все по-арогантния модел на олигархичен контрол върху стопанството и държавата, осветен от гигантска и всеобхватна корупция. „Специалните отношения“ с „патриарха на консервативната революция“ – Вл. Путин – са все по-важен елемент от успеха на този модел.

Политиката на идентичността – „либерали“ срещу „консерватори“, „националисти“ срещу „глобалисти“, „соросоиди“ срещу „путинисти“ – това са актьорите и техните битки на политическата фасада, която като димна завеса прикрива всеобхватно нарастващото неравенство и обществена поляризация вследствие на икономическите реалности на глобализацията и посткомунизма. Това неравенство има далеч не само икономически измерения. То е неравенство на гражданско представителство и достъп до власт. Неравенство на достъп до информация. Неравенство пред все по-мащабната машина на системна дезинформация и фалшиви новини. Неравенство на възможностите за човешко развитие. „Политиките на идентичността“, прикриващи фактите на това неравенство ерозират демокрацията – защото тя функционира успешно до определено ниво на неравенство и отказва да функционира при определени равнища на социална поляризация. Тези политики абсолютизират определени общностни лоялности за сметка на други и превръщат огромен брой хора в „слепци“, които отчаяно опипват различните части на „слона“, без да могат да разпознаят тяхната принадлежност към цялостния организъм на това благородно „животно“ – глобалната човешка общност. „Политиките на идентичността“ са политики на изкуствено и масирано оглупяване на хората, които освен феминисти, еколози, ЛГБТ, националисти, глобалисти и традиционалисти, са човешки същества, призвани да впишат хармонично своите различни идентичности в една все по-мащабна лична картина на света. Идеологиите и техните манипулативни технологии отново произвеждат измамни матрици на светове, които се оказват задънени улици.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Българското правителство и казусът „Орбан“: дали е толкова просто да вземем страна?

С какви аргументи българското правителство ще подкрепи Орбан срещу процедурата по чл. 7? Общите съображения, свързани със „суверенитета на Унгария“, които сподели вицепремиерът Каракачанов няма да свършат работа. При влизането в ЕС всяка държава доброволно се разделя с точно определени части и аспекти на своя суверенитет. ЕС – за разлика от НАТО, ООН и повечето други международни организации – предполага и изисква този отказ от суверенитет. За да подкрепи еднозначно Орбан, българското правителство следва да уточни кои аспекти от доклада за активиране на чл. 7 срещу Унгария не съответстват на поетите ангажименти от Будапеща за предоставяне на съюза на част от своя суверенитет. Възможно е част от обвиненията срещу Будапеща в доклада да подлежат на оспорване, доколкото политическите критерии за членство в ЕС могат да бъдат обект и на определена интерпретация. Трябва да се конкретизира за кои елементи на доклада става дума и каква е интерпретацията на българското правителство по тях.

Дотук – по принципния въпрос за суверенитета и правата на страните члаенки и на ЕС при спорни въпроси. Но подкрепата на българското правителство за унгарския премиер има и политически аспекти, които не са маловажни. Независимо от факта, че България и Унгария имат общи интереси в проблемни общоевропейски сфери, каквато е имиграцията например, съществуват и очевидни различия и разминаване на интересите ни, особено в интерпретацията на унгарските национални интереси от страна на премиера Орбан. Позициите на Орбан към ЕС все по-очевидно изразяват визията за „Европа на отечествата“ – Европа като хлабава зона на икономическо сътрудничество, в която приоритет имат изцяло националните интереси. Тази визия води пряко до едно бъдеще на Стария континент, в което България ще бъде дълбоко маргинализирана страна в южната периферия на континента, а отпадането на политическия потенциал на ЕС да защитава и интегрира своите членове ще ни отведе директно в ролята на сателити на Турция и Русия в една геополитическа структура, в която Европа отсъства като интегриран фактор. (Не подценявам НАТО, но атлантическият съюз не е призван да ни отбранява в сфери, които не се отнасят пряко до проблемите на военнополитическата сигурност.) За Орбан в централна Европа тези предизвикателства, пред които България ще се изправи пряко, са далечни и несъществени фактори за формиране на политика. За българското правителство те са приоритетни фактори за загриженост. Ние имаме интерес от силен и интегриран ЕС. Мисля, че сме задължени да работим за ускорена федерализация на ЕС в определени сфери – отбрана, гранична сигурност, обща валута и финансова политика, общи приоритети на икономическо развитие. Заинтересовани сме да настояваме за по-голяма самостоятелност на националните държави в ЕС по проблемите на култура, идентичност, образование, общностни политики. Кога и пред кого е обсъждало българското правителство тези ключови аспекти на националния ни интерес по отношение на ЕС?

Спорът Брюксел – Будапеща, както и споровете Брюксел – Варшава включват както конкретни казуси, свързани с тези две страни членки, така и принципни проблеми на спазването на acqui communautaire, както и знакови решения по прецеденти, от които зависи бъдещето на ЕС като цяло. Очевидно става дума за сложна, противоречива и многоаспектна проблематика, която трябва да бъде детайлно оценявана от гледна точка на българския национален интерес. Що за решение, що за политика е това – „Подкрепяме Орбан“ – сякаш, че правителството е седнало в сектор Б или сектор Г на мач Левски – ЦСКА? Запалянковщината – „консервативна“ или „либерална“, „националистическа“ или „глобалистка“ в позициите на едно национално правителство е недопустима, въпреки, че редица негови министри и партийни активисти могат да имат интелектуално развитие на нивото на футболни запалянковци. Категорично не смятам, че България – обратно на това решение да се подкрепи Орбан – трябва да подкрепи доклада на холандската депутатка срещу Будапеща, или мнозинството на ЕП срещу Орбан. Тук става дума за сложен политически процес в епоха на нарастващи драматични конфликти в Европа и в света като цяло. Едно национално правителство трябва да бъде на висотата на своята отговорност да разбира, да формулира, и да упражнява балансирани и задълбочени политически решения в полза на своята страна. А не да се държи сякаш министрите и премиера са отишли да ритат мачле в околностите на София.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

България – на страната на Орбан или на страната на Брюксел?

Независимо от това дали начело на българското правителство е Бойко Борисов или някой друг, българският национален интерес не предполага да заемем позиция категорично в полза на Орбан и новите консерватори на Европа, или в подкрепа на Макрон, Меркел и силите на либералното статукво в Европа. Българската позиция трябва да бъде балансирана и да обръща внимание на нюансите в развитието на този, все по-очевидно дългосрочен конфликт. България има общ интерес не само с Унгария, но и с другите централно и източноевропейски страни в нежеланието си да приеме големи групи от мигранти, третирани от големите европейски страни като бежанци. Преразпределението на мигрантите по квоти – каквото изискване имат лидерите на Германия, Франция и на ЕК – означава задължение за България да приеме на първо време 60 000 души, а след това да поема квота от новите мигрантски потоци, добрали се до европейска територия. Преобладаващите обществени настроения у нас са против приемането на големи групи мигранти и съгласието с Брюксел, Париж и Берлин би довело до сваляне от власт на всяко българско правителство. Затова ние имаме общи интереси с Вишеград и другите страни от европейския изток. В същото време, ние не бива да забравяме, че позицията на България в ЕС чувствително се различава от тази на Вишеградските страни. Ние сме най-бедната страна в ЕС и сме разположени в неговата крайна югоизточна периферия. За нас, разбира се, европейските фондове за развитие са възможност, от която не можем да се откажем, колкото и корумпирани да са моделите на тяхното оползотворяване. Но българската позиция има определена специфика далеч не само заради евентуалната опасност да изгубим тези пари, ако подкрепим открито Орбан и съседите му. Вишеградци са вътрешноевропейски страни, които не са застрашени от маргинализация в рамките на един променящ се ЕС. За разлика от тях България – не само поради бедност, корупция и неефективни институции – е застрашена да остане в една само номинално принадлежаща към ЕС периферия, ако планове за ЕС на различни скорости като този на Макрон тръгнат да се реализират. Нямаме никакъв интерес да останем пето колело на съюза, в каквото според плана Макрон би се превърнала югоизточната периферия на континента. Ако това се случи, последствията за България ще бъдат драматични и неприемливи – в стопански, геополитически и институционален план. Затова ние трябва внимателно да си сътрудничим с всяко едно статукво в ЕС и големите европейски страни, за да имаме шанс да останем относително пълноценен член на съюза. България трябва внимателно да калкулира своите позиции спрямо всяка разделителна линия в ЕС и да внимава да не изпадне в позиция на неудобна маргинализация спрямо основните групи по интереси, които се намират в разрастващ се конфликт. Някой ще каже – чакай бе, ами нали трябва да служим на европейските ценности. Трябва, трябва да служим – на дългосрочните европейски ценности и на дългосрочните ни национални интереси в рамките на Европа. Това, че няма да подкрепим категорично нечии текущи партийни ценности или политически претенции не е болка за умиране. В политиката има принципи, има и интереси. От баланса между двете зависи успехът на всяка конкретна политика – включително в Европа.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Ерозия на статуквото?

Едно статукво има хегемония тогава, когато основните му постулати се подразбират – стават труизми и не подлежат на проблематизиране. Обратно, статуквото се разклаща тогава, когато все по-успешно се оспорва неговата разумност и неговата целесъобразност с оглед интересите на обществото, което то владее. В моя живот съм бил два пъти свидетел на ерозията на статуквото. Тази ерозия е състояние, в което статуквото все още разполага със социалната и политическата власт, но вече не разполага с идейната хегемония и контрол върху обществото. Първият път когато преживях това бе през 70-те и 80-те години, когато комунизмът бе все още страшен с репресивността си режим, но вече унизително безпомощен да убеди когото и да било, че неговите постулати създават – дори и в перспектива – един по-добър свят. Втората ерозия на статуквото тече днес пред моите – пред нашите очи. Това е ерозията на постмодерния либерализъм като специфична идеология и култура на радикално глобализиращата се общност, нетърпелива да излезе от ограниченията на нацията, държавата, религията и логиката на един свят, доминиран от „арогантни бели мъже“.

За съжаление, ерозията на едно статукво – независимо дали то ни харесва или не – не е ни най-малко гаранция за едно по-добро бъдеще. Когато ерозира идейната легитимност на комунизма, всички ние повярвахме на собствената си утопична представа за това, което зад бодливата тел изглеждаще да живее напълно щастливо и се наричаше „Запада“. Затова напълно повярвахме на елитите от Запад, които след рухването на Стената ни посъветваха как да преустроим собственото си общество. Внесохме подобно на конфекция – ширпотреба модерните идейни течения на времето: Неолиберализмът като идеология на неограничения пазар. Съветите за нашата икономическа реформа звучаха така – пускаш невидимата ръка на пазара, изграждаш институциите на пазара и ограничаваш държавата да не се меси твърде много, защото е лош стопанин. Теорията за демократизацията без „демодираната“ теория на модернизацията. Демократизираш системата – изграждаш представителни институции, свободни избори и гаранции за правата на гражданите. Направихте ли го? Е, сега вече сте ОК! Малко по-късно видяхме, че набързо навлечените модни дрехи на идеологическата конфекция ни стояха малко странно и не вършеха достатъчно добре своята работа – да ни прикриват голотата, да ни топлят и да ни красят. Но корекциите върху вече облечената конфекция ставаха все по-трудни, след като в процепите на недогледаните реформи бързичко се намъкнаха мафиотите от бившите комунистически тайни служби, взеха собствеността ни, превърнаха пазара в джунгла, а демокрацията ни в отблъскващо тържище за купуване на гласове. Невидимата ръка на пазара се бе превърнала във видимия юмрук на мафията, а представителната демокрация се бе превърнала в инструмент за олигархично управление. Може би затова 2-3 десетилетия по-късно народите на източна Европа по-бързо от западните си съседи започнаха да се бунтуват срещу приетите на доверие ортодоксии на неолиберализма и постмодерния либерализъм.

И днес заедно с нарастващи общности от запада на Европа все по-масово подкрепят едина нова алтернатива на статуквото, която себе си нарича консервативна, а враговете й назовават популистка. Има много хора с демократични възгледи, които се плашат от този бунт, който считат за увертюра към един нов авторитаризъм. Може и да са прави – ще видим. Мен ме плаши преди всичко нещо друго – плаши ме същата лекомислена решителност, с която сме готови да се изправим срещу пазарния фундаментализъм и „мултикултурализма“, развявайки знамена на нещо старо, което не познаваме добре, и което възраждаме по същия конфекционен начин, по който приехме ортодоксията на нео-и постмодерния либерализъм преди 30 и повече години. Въодушевяваме се от критиките към статуквото, но не сме сигурни какво ново статукво искаме и – още по-важно – как да стигнем до него. Консервтизъм – много добре! Чий консерватизъм? На лидера на световното консервативно движение Владимир Путин, бодро носещ идейните патерици на Александър Дугин? Възраждане на християнската традиция – отлично! Заедно с клерикализма, или (засега) без него? Европа на нациите – добре дошла! На кои нации – на тези, които израстнаха в битки помежду си и в доказване на своята изключителност, или тези, които вярват в своята съвместимост и своето единство – културно, стопанско и политическо. Въпросите се трупат. Алтернативата на статуквото вече измина един немалък път на самолегитимация срещу очевидностите на либералната хегемония. От тук нататък значение ще има преди всичко способността й да дава отговори, а не само и единствено да задава въпроси.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized