Мащабна война в Европа? Реалистична прогноза или мрачен абсурд?

По повод на  http://inosmi.ru/politic/20170214/238724543.html

Мащабна война в Европа? Към днешна дата тази прогноза звучи едва ли не абсурдно, но причините за това са добре анализирани в текста – линк-а по-горе. Има две групи предпоставки за подобна прогноза. Първата група е свързана с процесите на развитие на самата Русия. През изтеклия четвърт век от разпада на Съветския съюз, Руската Федерация не успя да осъществи процес на реформи, които да доведат до необратима модернизация на руската икономика и общество, както и до изграждане на устойчива руска държавност на основата на модерна национална идентичност. При управлението на президента Путин от последните 16 години (включително мандата на Медведев), Русия динамично увеличи своя национален доход, успя да стабилизира структурите на руската държава и да подтисне опасни етнически конфликти от типа на чеченския. Русия обаче не успя да отиде отвъд икономиката за износ на въглеводороди, индустриалната модернизация на страната е частична и противоречива, тя засяга преди всичко, ако не само военно-промишления комплекс. Макар и да не притежава структурирана държавна идеология, днешна Русия все повече се само-идентифицира на практика като ревизионистична имперска сила, чиято основна държавотворна цел е да възстанови своите „сфери на влияние“, изгубени с разпадането на съветската империя. Русия страда от сериозни демографски, социални и инфраструктурни проблеми, които са достойни да бъдат поставени в центъра на едно динамично и реформистко управление. Вместо това, държавното ръководство на страната – „вертикалата на властта“ – все по-активно фокусира своята идейна и политическа идентичност около разгръщането на истинска война с пропагандни, психологически и пряко силови – институционални и военни средства – срещу Европа и Запада като цяло, разглеждани като основен противник на възраждащото се величие на Русия.

В най-меката – външна окръжност на международната си политика Москва се самоопределя като водеща сила на една глобална „консервативна революция“, която е насочена, първо, срещу либералната глобализация и, второ, срещу нейните политически инициатори – демократичната общност на западния свят (да не пропускаме факта, че в тази общност членуват и редица не-западни страни – като Япония). В по-конкретен – и по-вътрешен план, руската идеологическа политика е пряко фокусирана срещу Европа като съюз на демократични нации, чиято ценностна система и политическа практика се разглеждат като упадъчни – декадентски, сервилни спрямо Вашингтон и предателски спрямо интересите на европейските народи. Целите, които Москва преследва са свързани със задълбочаване на кризисните процеси, очевидно развиващи се в Европа и с отчуждаването, дестабилизирането и откъсването на централна и източна Европа от системата на европейската интеграция. Към двата основни инструмента за влияние върху ЦИЕ след 1991 г. – опитите за създаване на руски енергиен монопол и системното корумпиране на новите национални администрации на източно-европейските страни – Русия от последните 5-6 години прибави практиките на всеобхватна пропагандна кампания, ескалираща до „хибридна война“ срещу европейската и атлантическа принадлежност на бившите си сателити от времето на СССР. Системно се търсят и провокират „слаби звена“ на европейска принадлежност в Източна Европа, които да бъдат използвани като „първи брънки“ за разпад на ЕС от изток. След откъсването на Крим и необявената война срещу Украйна, Русия бе подложена на международни санкции, които в съчетание с мащабния срив на цените на въглеводородите доведоха до опасно изчерпване на финансовите и ресурсни резерви на руската икономика. В своята съвкупност тези процеси носят сериозна опасност от ескалиране на външната агресивност на Русия като предпочитан метод за справяне с вътрешната нестабилност и с липсата на икономическа и социална перспектива. Всяка империя изнася навън вътрешните си дилеми, но за Руската империя това правило важи в най-голяма и всеобхватна степен. Отслабването отвътре е най-опасния индикатор за потенциална агресия навън.

Втората група предпоставки за реализация на тази наистина ужасна аналитична прогноза засяга състоянието на днешна Европа. След седем десетилетия под американския ядрен чадър, след дълги години хегемония на пацифизма и пост-либералния конструктивизъм, Европа е почти напълно беззащитна от гледна точка на своя потенциал да се защити от агресия. Ако изключим значимия военен потенциал на Великобритания и – донякъде – на Франция и Холандия, европейските страни не притежават военни сили, способни да се противопоставят на организирана агресия. След края на Студената война в Европа доминира парадигмата за края на големите между-държавни конфликти и заместването им с широк спектър не-военни предизвикателства пред сигурността. Дори и наличните военно-политически ресурси на Европа могат да се окажат неспособни за ефективно действие предвид на хегемоната пан-европейска идеология на пацифизма, в която са социализирани всички настоящи поколения на Европа – особено на западна Европа и преди всичко, по обясними причини – на Германия. Тази действителност мотивира настоящия американски президент Д. Тръмп да поставя въпроса за ефективността на НАТО и необходимостта цената на общата отбрана да бъде поета по-справедливо от всички страни членки. Това очевидно ще бъде дълъг процес на договаряне, в резултат на което краткосрочните и средносрочни предизвикателства от типа на тези, описани в статията по-долу няма как да бъдат адресирани своевременно от европейските страни. Ефективната американска намеса при конфликт на европейския континент остава единствената надежда на европейските страни, но подобна намеса днес вече не е подразбираща се, непременно навременна и напълно ефективна. Ако Москва пожелае да използва своята нарастваща военна сила в инвазивни операции – като начало в източната част на континента, шансовете да бъде спряна навреме са изцяло в ръцете на Вашингтон – където, както виждаме, тече не особено благоприятно soul searching (търсене на себе си)…

Хипотезата за нарастваща опасност от руска интервенция – кибер-атака, хибридна война и конвенционален сблъсък, разгледана от автора на анализа по-долу ще срещне обединения отпор на две групи идеологически работници: първата, обхващаща петата колона на нарастващото руска влияние в (източна – но не само) Европа възмутено ще протестира срещу подобни хипотези, окачествявайки ги по подходящ начин с формули от арсенала на Студената война – „зоологическа русофобия“ (вместо „зоологически антисъветизъм“ – помните ли?) и т.н. Втората група безусловно ще се състои от видни европейски пост-либерали, които възмутено ще отхвърлят самата мисъл за възможна война на европейския континент и уплашено ще се подслонят под стряхата на дежурния аргумент – „дайте да говорим и да подобряваме отношенията си с Русия“. Всъщност, последното е реална възможност за избягване на война. Никой няма да воюва при положение, че може да получи даром това, което иска.

Проблемите на една потенциална агресия срещу Европа стават още по-трудно решими когато си дадем сметка, че освен възродената амбиция в Кремъл, европейците ще трябва да се изправят и пред още един възраждащ се имперски проект с претенции – Турция на Тайип Ердоган. Ако променящата се около нас международна среда не бъде оценявана системно и с необходимите – колкото и да са неблагоприятни – изводи, ние можем да се окажем първите жертви на една рецидивираща неспособност да се защитят тези несъмнени достижения на последните 70 години, които превърнаха Европа в притегателен център и образец за развитие на огромен брой хора в целия свят.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Какво трябва да си кажем преди да обсъждаме Доналд Тръмп?

По повод интервюто на Андрей Пионтковски http://www.faktor.bg/mnenia/intervyu/93828-andrey-piontkovskiy-zhiveem-v-postrampatichniyat-sindrom-na-kremal.html

Андрей Пионтковски е брилянтен анализатор, но в това интервю предпочита да се плъзга по повърхността. Две неща са особено важни в контекста на обсъжданите проблеми. Първо, Тръмп не е просто арогантен ексцентрик, внезапно появил се начело на най-мощната страна в света. Анализът на вълната – американска и глобална, която изнесе Тръмп до стопанин на Белия дом е от ключово значение за ориентацията ни какво предстои и за колко време. Второ, много усърдно от различни страни се повтаря мантрата за ексцентричния Тръмп и правилните му сътрудници, плюс мощните държавни институции на САЩ, които могат да го насочват в правилната посока, независимо от това какво той иска и възнамерява да прави… Какво да ви кажа – и да, и не… От една страна Федералното правителство е най-мощната съвкупност от институционален потенциал – политически и административен – в света. От друга страна, поляризацията на американското общество, особено в сферата на публичната култура, превръща двете партии – Демократи и Републиканци – в заложници на своите успешни фигури на върха. И най-важно – през последните 16 години наблюдавахме две администрации, които прекрачиха определени граници на действие и бездействие, които би следвало да охраняват както националния интерес на Америка, така и ролята й на глобален лидер.

Затъвайки в блатото на войната в Ирак, администрацията на президента Дж. У. Буш пожертва глобалната политика на Америка в полза на един единствен приоритет – Ирак, Ирак, Ирак… Стратегията за интегриране на Черноморско-Каспийския басейн в евроатлантическата сфера за сигурност бе напълно изоставена. С това бяха изоставени всички дългосрочни приоритети по отношение на Евразия. Днес щяхме да имаме съвършено други отношения между Русия и Запада ако Америка на Буш-младши не бе дезертирала от Евразия. През този период и Китай се превърна в световна военно-политическа сила на основата на своето сензационно стопанско развитие и възползвайки се от вакуума, оставен от Америка в глобалния световен порядък. Най-добре от този вакуум се възползва Владимир Путин. Той разбра, че световният лидер е с вързани ръце и побърза да произнесе знаменитата си реч в Мюнхен (2007 г.), в която обяви дните на сътрудничество между Русия и Запада за приключили. Добре дошли в епохата на новото геополитическо съперничество! На следващата година последва натиска на Москва върху НАТО (в Букурещ) да отложи процедурите по приемане на Украйна и Грузия и самата руска интервенция в Грузия. Вашингтон на Буш изрази съжаление… Защо в тези години мощно структурираната федерална държава на САЩ позволи да бъде неразумно похарчена цялата „мека сила“ на Америка като световен лидер и да се възобнови глобалното геополитическо съперничество срещу либералния глобален ред?

След 2008 г. всички очаквахме администрацията на президента Обама да коригира щетите от управлението на своя предшественик. Наистина, новият президент направи важни стъпки за възстановяване на международния престиж и моралното лидерство на Америка в света. За съжаление, целокупната му политика доведе до задълбочаване на проблемите, свързани със западното лидерство в глобалния свят, вместо до тяхното разрешаване. Обама започна с пре-зареждане на отношенията с Русия, което на практика даде зелена светлина за пълна еманципация на Москва от нейните дотогава поети международни обвързаности и за превръщането на политическия режим на Русия в глобална ревизионистична геополитическа сила. Интервенцията в Украйна е само следствие на този процес. Обама нетърпеливо изтегли всички американски войски от Ирак и заложи безусловно изтегляне от Афганистан. Стратегическият вакуум, който се създаде в Близкия изток вследствие на това изтегляне бе мощно засилен от западната стратегия за подкрепа на „умерена ислямистка алтернатива“ на изхабените авторитарни режими в основните арабски страни като следствие на т.нар. „Арабска пролет“. Тази „пролет“ бе последвана от вакханалия на кръвопролитие и разгромени държавни структури, което превърна региона на големия Близък изток в дългосрочно най-опасното място на планетата. След като администрацията във Вашингтон допусна това да се случи, президентът Обама потвърди ефективността на „червените линии“, които Америка при неговото управление не възнамерява да пресича – преди всичко позицията за неупотреба на военна сила. Вследствие на тази позиция видяхме успехите на Русия в Сирия, както и разгръщането на мащабна пропагандна – хибридна война от страна на Москва срещу всички институционални и ценностни опори на Запада. Иронията на тази безпрецедентна ситуация се състои в това, че по време на най-пацифисткото и не-интервенционистко управление на Америка под ръководството на президента Обама, Кремъл разгърна най-мощната кампания с обвинения срещу Америка и Европа – като „организатори на Майдана“, като застъпници на декадентска и упадъчна култура – „гейропа“ – и като агресори навсякъде другаде по света, където имаше или предстояха конфликти. Москва постигна сериозни идеологически успехи – за пръв път след 60-те години – като „изгряваща сила“ на „световния консерватизъм и традиционализъм“… Какво остана от водещата роля на Америка като най-мощен фактор в международния живот?

Това, което Доналд Тръмп лансира като международни позиции на своята администрация е резултат не само на неговата „ексцентричност“, но и на статуквото, което той наследи от предшествениците си. Желанието му за безусловно „приятелство“ с Путин е, разбира се, доста утопично, но е разбираемо предвид новопридобитите позиции на Русия в международния ред – или в международното безредие. Ще го коригират ли Сенатът и републиканците? Да видим, да видим… Тръмп може би желае да изиграе „руската карта“ срещу Пекин, така както неговият съветник Кисинджър изигра „китайската карта“ срещу Москва преди 45 години. Само че тогава китайците спазиха клаузите на неформалния договор. Ще бъде любопитно да видим как Путин ще спази клаузите на предстоящия договор за приятелство с Тръмп… Защото ще му е за първи път да спази договор…

Едно е сигурно – международният порядък, наследен от 90-те години се разпада под напора на мощни нови сили и се отварят гигантски „черни дупки“ на стратегически вакуум в процеса на преразпределение на световната геополитическа власт. Европа спешно трябва да се раздели с всички свои илюзии – идеологически, ценностни и геополитически – и да се погрижи за себе си. Защото в противен случай ще се окаже първата жертва на геополитическия ураган, който помита структурите на международния ред след края на Студената война.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

На прага на учредяването: Къде да потърсим „Да, България“?

На 7 януари предстои учредяването като политическа партия на движението „Да, България“, чието създаване бе обявено от бившия правосъден министър Христо Иванов в началото на декември. Основната цел на тази организация е да работи за институционална реформа на българската държава, която трябва да бъде фокусирана особено върху преизграждането на правосъдната система, за да се еманципират публичните институции от задкулисната структура на властта и богатството в ръцете на посткомунистическата олигархия. Макар, че подобни цели си поставяха редица други политически партии и правителства на страната през последните две десетилетия, мобилизирането на сериозна група от публични личности, лидери на обществено мнение и експерти зад инициативата на „Да, България“ е една нова възможност, която си струва да бъде оползотворена. За съжаление, противниците на идеята за реформа на институциите и правосъдната система причиняват на инициативата „Да, България“ по-малко щети, отколкото „приятелския огън“, който идва от средите на публични фигури и експерти, принадлежащи към демократичната общност в широкия смисъл на думата.

У нас има една категория анализатори и журналисти, които се чувстват като кръгли сираци, ако са лишени от възможността да съдят за политическите явление през призмата „ляво – дясно“. За тях няма нищо по-лошо и подозрително от това, някой да поиска да не бъде квалифициран като ляв или като десен. Такъв човек е задължително тарикат, хитрец или нечестен играч, който крие истинските си намерения зад претенции за ляво-дясна неутралност. „Няма ляво, няма дясно“ е подигравателната фраза, зад която политическите „умни глави“ разобличават подобна „нечестна игра“ – опит да се надхвърли това жизнено важно разделение.

Лявото и дясното не са абсолютни категории. Те възникват при смяната на цикличното – следващо природния цикъл – време на традиционното общество с линеарното време на модерното съзнание, което се структурира около оста статукво-промяна (прогрес). Лявото е психологическа (преди да бъде идеологическа и политическа) категория, изразяваща необходимостта от промяна, трансформация на обществото по посока на определени идеални цели, заложени в идеята за прогрес – или желано разумно бъдеще. За да не бъде подобна промяна хаотична, неразумна и произволно дефинирана от леви идеолози и/или популисти, дясното играе ролята на котва, която организира публичните дела около ценностите на идентичността, традицията и разумното поведение за съхраняването им в условията на неизбежна и постъпателна промяна. Двата аспекта – лявото и дясното – са еднакво необходими и неизбежни части на публичния живот на модерността, а пренебрегването на единия от тях води до застой в заблатеното минало или до катастрофични промени, свързани с революционни недомислици.

Затова основен приоритет на една национална политическа система е уравновесяването на лявото и дясното, съчетаването им в процес на състезание, но и на формиране на едно общо пространство на консенсусна политика – частично съвпадане на идентичността им, което изразява обществения интерес. Това пресичане у нас е проблемно и не функционира добре. Една от причините за това е разглеждането на ляво-дясното разделение като абсолютно. Ако се върнем на програмните цели на „Да, България“ – реформа на българските институции и правосъдието – то най-малко неразумно е да изискваме от тази нова партия ясна и категорична идентичност по оста ляво – дясно. Не е ли реформата на българската държава национална цел, попадаща именно в общото, консенсуално ядро на частично припокриващи се ляво и дясно политически крила?

Българската държава след рухването на комунистическата система бе частично и едностранчиво преобразувана. Възстановени бяха демократичните процедури на представителство, въведени бяха конституционни гаранции за правата и свободите на гражданите, но едно право, гарантирано от конституцията може да бъде упражнявано ефективно ако се реализира като отговорност на държавните институции да го охраняват в обществената практика. Днешната българска демокрация е безпомощна фасада на олигархичния контрол върху публичните институции и на клиентелната система на отношения между държава и общество поради отсъствието или поне слабостта на това, което се нарича „правова държава“. Не можеш да имаш функционираща демокрация и легитимна държавна власт без власт на закона – регулиране на публичните отношения от норми и процедури, еднакви за всички. Ако имахме правова държава министрите нямаше да стават „клиенти“ на прокуратурата след като паднат от власт. В една правова държава „Костинброд“ е немислим, или най-малкото е немислим прокурорът, който подмина разсеяно „Костинброд“. Правовата държава не отстранява КОЙ, но го ограничава и санкционира – вместо да му прислужва. Липсата на правова държава е непреодолимо препятствие пред модернизацията на обществото. Властта в модерното общество е нормативна. Може да нямаш демокрация – да бъдеш управляван от авторитарна система – която обаче да бъде подчинена на закона. Един закон – за всички. Можеш да имаш демокрация – подобно на много страни в Третия свят, но без власт на закона си оставаш закрепостен в произвола на един диктатор или шепа олигарси, които използват правото за да грабят и подчиняват цялото общество. Политически ние сме част от този Трети свят – независимо от това, че от Брюксел вече десет години ни подканят да станем държава по европейски образец – т.е. правова държава.

През последните 25 години бяха правени няколко по-забележими опита за изграждане на правова държава, но всички те на практика се провалиха. Кабинетът на Филип Димитров бе свален именно за да се отвори пространство за консолидиране на посткомунистиеската олигархия отвъд ограниченията на една правова държава. Управлението на Иван Костов преизгради българската държава чрез поредица успешни реформи, но се провали в необходимостта да подчини икономическата трансформация – приватизацията – на универсални, задължителни за всички ефективни норми и процедури. Това улесни откритото завръщане на мафията на власт, която ни „оправи“ за 800 дни – за пореден път. И двата кабинета около ГЕРБ си поставиха за цел реформа на институционалната система на държавата, но равносметката на резултата е липса на политически капацитет за последователно преобразуване на публичните институции и – особено – на правосъдието от страна на една изградена около ГЕРБ коалиция. За „капацитета“ на БСП в това отношение е още по-трудно да говорим – червената партия е типологичен пример за политическа прислуга на олигархичния интерес, която се реализира обикновено в коалиция с водещата през последното десетилетие политическа гарнитура на мафията – ДПС. Въпреки това, не бива да се отрича желанието на определени фигури и групи дори в БСП, както и в други партии в и наляво от центъра да допринесат за една по-последователна институционална реформа.

Партия „Да, България“ е ново политическо явление именно с решимостта си да постави институционалната реформа и нейното ядро – реформата на правосъдието – в центъра на своята политическа идентичност. Оттук – лява ли да бъде тази партия, или дясна? Прогресивна или консервативна? Масова или елитарна? Мисля, че би било добре за „Да, България“ да заеме позиция в балансирания център на политическия спектър. Така партията би могла да разполага с отворени валенции за потенциално сътрудничество с всички политически направления и организации, които биха могли, макар и отчасти, да подкрепят нейната ключова кауза – реформа на институциите и правосъдието. Би било самоограничение, ако партията заложи единствено на информираното обществено мнение за да прокарва своите позиции за преизграждане на публичните институции. Вярно е, че това е тема, предполагаща известен експертен потенциал, но за да се реализира тази реформа на практика, тя трябва да бъде обяснена на широк кръг граждани, а не само на експерти и интелектуалци. Един от принципните дефицити на българската демократична общност още от началото на 90-те години е склонността да говорим на самите себе си, без да се опитваме да преведем позициите си на разбираем за широката аудитория граждани език.

Партия с подобна политическа програма, разположена около политическия център ще трябва да се самоопредели като либерална в широкия смисъл на тази дума, но би било по-добре ако ползва класическата дефиниция за либерализъм: ценностна система и съвкупност от идеи, произтичащи от разумното разбиране за свободата в една гражданска общност на равноправие и споделена отговорност. Така партията би могла да отвори своите валенции наляво, където важни жалони на идентичност са човешките права, справедливостта и социалната отговорност, без да се ангажира с крайно-левите варианти на правозащитната идеология, базирани върху изискванията за колективни права, общностни привилегии и радикална анти-системност под претекст „крайно необходими промени“. В България троцкизмът като психологическа нагласа за политика е широко раззпространен както вляво, така и вдясно – каквото и да означава това в българския контекст, където ляво-дясната ос се преплита тясно с източно-западната ос (русофили-русофоби).

Вдясно „Да, България“ би могла да ангажира по-консервативните възгледи и позиции, свързани с разбирането за силна държава в сферата на закона и реда, както и с потребностите на предприемаческата общност от справедливо правосъдие, подчинено на закона, а не на Сарая и на останалия милиционерски „бизнес“. Мисля, че не бива да се поставят твърди ограничения за сътрудничество поради идентичност – „този е популист, другият – комунист, третият – националист…“ Ако има наличен ресурс за партньорство в посока изграждане на правова държава – той трябва да бъде използван, без партията да се идентифицира с крайни позиции вляво или вдясно. Ако една политическа фракция изразява пряко волята на мафията и задкулисието, сътрудничеството с нея би било наистина компрометиращо. Но границата между демократична легитимност и клиентелистка зависимост понякога е доста трудно да се установи.

За да реализира една подобна поли-валентност, партия като „Да, България“ би могла да заложи на един по-широк кръг от възгледи и личности, които са обединени от основната програмна цел на движението, но имат достатъчно свобода да запазят различните си възгледи в други аспекти на политическо мислене и действие. Би било тесногръдо, ако партията предприеме опити за самоидентификация, основани изцяло върху въпроси като „с кого ще се коалираме“ и „с кого ние работа нямаме“. Без съмнение, има партии в българската демократична общност, които са много по-естествени партньори за „Да, България“, отколкото другите формации наляво и надясно, но самоограничения за да „си паснем“ с „еди кого си“ едва ли са разумен подход при самия старт. Сектантската капсулираност с претенция за идейна чистота и всеядното политическо брокерство, обслужващо клиентелни зависимости са двата крайни полюса, които е добре да се избягват по принцип – но особено в ролята, за която се готви „Да, България“ – да мобилизира всички обществени сили за сериозна реформа на българската държава.

Изграждането на държава е творчески процес. Необходима е визия, необходима е сила, мотивация и власт за преодоляване на планини от препятствия. Българската национална държава бе унищожена след 1944 г. и не успя да възникне отново след 1989 г., защото държавотворният елит липсваше – запазен беше само посткомунистическият елит, който имаше единствено квалификацията да бъде колониална администрация на Съветския съюз у нас. С рухването на Съветската империя този посткомунистически елит осиротя, но успя в две неща. Първо, да приватизира подобието на национална държава, наследено от епохата на комунизма и да присвои активите й. Второ, да осуети възникването на алтернативен елит, който би могъл да развие държавотворен потенциал. Не можеш да имаш функционираща национална държава ако нямаш компетентен и осъществен национален елит – политически и интелектуален.

Създаването и управлението на една национална държава не е само проблем на конституиране на правила, норми и процедури – каквото представлява една институционална , в частност – правосъдна реформа. За да създадеш една държава като ефективна форма трябва да имаш визия за нейното стратегическо съдържание. Ако не знаеш какво искаш да направиш, какви са националните ти цели, в каква среда ги реализираш, с какви ресурси разполагаш, какво време ти е необходимо – не можеш да реформираш външната форма на институциите на качествено ниво. Можеш да „препишеш“ как функционират институциите на другите държави. Ние това правим от 25 години – преписваме конституции, партийни програми, „демократични ценности“ и „цивилизационни ориентации“, но няма откъде да препишем кои сме ние и какво искаме. Една политическа организация, която поставя в основата на дейността си реформата на държавата като институционална система трябва да генерира идеи за съдържателно стратегическо развитие на националната общност. А това е задача, която надхвърля дефиницията на партийна дейност във всекидневния смисъл на думата и изисква координирани усилия за генериране и обединение на един нов национален елит.

Към днешна дата е трудно да преценим с какво от всичко това ще успее да се заеме движението „Да, България“ и с каква част от ангажиментите си ще се справи. Този разговор може би трябва да продължи.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

С кого граничи Русия, или възможна ли е руската модернизация?

По повод на текста „Защото Русия граничи с Бога“ (http://www.zora-news.com/index.php?option=com_content&view=article&id=6515%3A2016-11-15-17-42-44&catid=624%3Abroi-43-2016&Itemid=128)

Не бих коментирал човека, написал текста по-долу, но имам какво да отговоря на тезата, която той развива. Поредната теза за „уникалността на руския ген…“

„…Русия не може да претендира за цивилизационно своеобразие и специфичен културен тип, Русия е чисто и просто недъгав Запад, вечно изоставащ ученик с укоримо поведение. Русия трябва да бъде разтворена наоколо в широкия „атлантически контекст” или капсулирана в смалена площ под строга карантина.“

Сърцевината на тезата е, че цивилизационната уникалност на Русия изключва модернизация – институционална и културна – и изисква съхраняване на традиционното общество и традиционалисткия начин на живот с неговите ценности и йерархии. Нека ползваме формалната логика – за по-ясно и по-пригледно сравнение. Цивилизациите на Япония и Китай са най-дистанцирани като традиция и ценностна система от цивилизацията на Запада, която създава първоначалния модел на модернизация. До 1860-те години не-западните цивилизации са считани от европейските колонизатори за не-подлежащи на модернизация. Но революцията Мейджи в Япония и поредица други събития в колонизирания не-Запад променят този възглед. Историята на де-колонизацията е история на модернизация на Третия свят. За броени десетилетия след 60-те години на 19 век Япония се превръща в мощна индустриална страна, управлявана от милитаристичен елит. След 1950 г. Япония се превръща в образец за не-Западна модернизация с демократична политическа система, развиваща се върху основите на японската специфика и цивилизация. Днес Китай е образец за не-Западна модернизация… Има поредица от успешни – и не-успешни модели на модернизация в не-Западния свят, които доказват факта, е модернизацията не е уникален културен феномен на Запада, а много вероятен – ако не неизбежен – стадий на обществено развитие в епохата след традиционното общество. Освен индустриализация, рационализъм и пазар, модернизацията предполага определена степен на еманципация на личността от общността и поемане на лична отговорност за развитието на собствения живот.

Естествен процес на развитие ли е модернизацията за Русия, или е чужда инфекция, която враждебни сили се опитват да имплантират в евразийското тяло за да сломят уникалния дух на Русия като цивилизационна алтернатива? Ако започнем с Петър Първи, Пушкин, Херцен, Чайковски, Столипин … и свършим с по-късните светила на руската наука и култура – физиолога Павлов, Вернадски, Кондратиев, главният конструктор Корольов, академик Сахаров (който преди да е образец за правозащитник е гениален физик), психологът Леонтиев, прима балерината Плисецкая… Защо ли изброявам – само подчертавам колко много имена няма да успея да изброя… Всички тези имена – споменати и не-споменати – са избождащи очите доказателства за неоценимия принос на Русия към модернизацията и модерното общество. Да, вярно е – на тези фигури винаги е противостояла фалангата на реакционерите, почвениците, сталинистите, архи-ретроградната част на клира… Русия е много по-близка до първообраза на модернизацията – Европа, и е дала много по-голям принос за модерния свят от успешно модернизиралите се по-късно Япония и Китай – които като цивилизации стоят много по-далеч от Европа и Запада в сравнение с Русия. Възпитаниците на руската наука и изкуство излъчват огромен брой водещи представители в елита на световната академия и култура.

Но същевременно, модернизацията наистина остава чужда за една огромна част от руското общество, пред която нео-евразийството настоява да се обиди на Запада и да го „заплюе” (Дугин). Защо днес, четвърт век след краха на Съветския съюз, Русия е драматично изостанала в процеса на своята модернизация в сравнение със съседен Китай, да речем – който технологично, икономически, и все повече – като поведенческа култура – се реализира като модерно общество? Защото управляващата в Москва „вертикала на властта” е жизнено заинтересована от съхраняването на традиционализма, личната не-свобода и зависимост от държавата на обикновения гражданин, строгата властова йерархия и експанзионистичния характер на режима в международен план за да се съхрани уникалната свръх-концентрация на властта в ръцете на един великодържавен елит, който е свикнал да се разпорежда със съдбите на хората без да признава правото им на живот под собствена отговорност. Ето затова не подлежи на модернизация Русия. Затова се леят крокодилските сълзи за загубата на „великата уникалност” на Русия – сякаш китайците и японците загубиха уникалността си, а не я преутвърдиха с модернизацията на обществата си. Затова рецептите, които се рекламират и вчера, и днес от великодържавния империализъм са същите стари традиционалистки – ретроградни, архи-реакционни идеи, които навремето послужиха за това Русия да бъде наречена „тюрма на народите”.

За добро или за лошо, и най-заспалото съзнание един ден се събужда за живот – което ще рече за еволюция. Модерна Русия едва ли ще прилича на модерна Франция или модерна Америка, но в нейните рамки ще се състои освобождението на обикновения руски човек от „евразийските” обяснения защо нему не му приляга да бъде еманципиран и отговорен за собствения си живот. Това време може да закъснее – насила хубост не става… Както виждаме и от избуяването на евразийската пропаганда в България – отглас от „уникалната цивилизация” на североизток. Видяла жабата, че подковават воля – и тя вдигнала крак…

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Мажоритарната система и президентската република: мафията взема държавата на ръчно управление в посока „Евразия“

Българската олигархия се умори да сменя скоростите на возилото, на което язди българското общество и държава. Смяната на мек с твърд режим на ограбване на българските граждани доминираше през по-голямата част от пост-комунистическия преход, в който на мястото на правителства с по-концентрирана и автономна позиция за реформиране на страната идваха преки марионетки на мафията, безропотно изпълняващи заповедите за катастрофиране на икономиката и държавата. Не може да се твърди, че реформистките правителства са били независими – след 1995 г. независимост от контрола на олигархията не съществува. Но те бяха необходими за да изправят стопанството и държавата на крака след поредния дивашки грабеж, осъществен от втория тип правителства – директни марионетки на милиционерската мафия. Реформистките правителства бяха търпяни условно и до време – не защото са застрашавали пряко олигархичния контрол, а защото в един момент стратезите на мафията преценяват, че са се натрупали достатъчно ресурси, които трябва да бъдат ограбени. И защото обикновените хора са позабравили катастрофите, причинени от директните марионетки на олигархията в управления като тези на БСП, ДПС…

Ангажирането на една телевизионна чалготека в кампания за т.нар. „мажоритарна система“, както и подновените оферти за конституционна промяна в полза една президентска система на управление показват, че пост-комунистическата олигархия изисква промяна на този утвърден модел „спри – тръгни“ от последните десетилетия. Господарите на задкулисието се ориентират към една масирана концентрация на политическата власт в ръцете на няколко души – президент., лидер на парламентарното мнозинство, премиер – която да замени по-сложната и амбивалентна система на контрол върху повече политически фактори в рамките на парламентарната република. Тези техни намерения по всяка вероятност произтичат не само от стремежа за поемането на държавата перманентно на „ръчно управление“ от задкулисието, но и от надеждите за устойчива геополитическа пре-ориентация на страната в посока към евразийски авторитаризъм. След монополизирането на медийната среда, след установяването на олигархичен контрол върху основните икономически активи на обществото и държавата – включително върху консумирането на европейските фондове, целта днес е да се монополизира контролът върху политическата система в отхвърляне на всяка възможност за смислено присъствие на опозиционна – гражданска позиция в институциите на държавата.

Те все още не са извадили открито сопата – подобно на хазяите си от „вертикалата на властта“ на североизток. Засега действат косвено, чрез механизмите на популистката заблуда и овладяват инструментите на политически контрол индиректно – чрез квази-легитимистки претенции за мажоритарна система и президентско управление,в рамките на една формално все още демократична структура. Но когато властта бъде концентрирана в ръцете на един послушен – за предпочитане неопитен президент и на една партийна върхушка, създала си комфортно мнозинство от 2/3 в парламента чрез мажоритарния вот, пред милиционерската мафия се отваря ветрило от възможности за контрол върху страната според ситуацията – чрез мек авторитаризъм и институционален грабеж, или чрез пряко насилие и суспендиране на граждански права при възможност за по-открит „евразийски избор“.

Подкрепяйки чалгаджийските марионетки на мафията в техния брутален натиск за моментална промяна на ключови демократични механизми като избирателната система, българските граждани сами плетат въжето, на което ще бъдат обесени техните права и свободата им да контролират собствения си живот.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Бунтът на търмъците и покрусата на елитите: някои уроци на вчерашния ден

По повод статията на Димитър Камбуров „Тръмп и бунтът на търмъците“  http://www.kultura.bg/bg/article/view/25367

Мога да разбера и недоумението, и покрусата… Но се опитвам да схвана и нещо друго, за което авторът не ни дава знаци, че разбира. Тези хора, които избраха Тръмп – нищите духом, ако предпочитате – бяха там, на местата си през цялото време, през което по-интелигентните, по-възпитаните, по-успешните и по-толерантните управляваха Америка посредством своите компетентни либерални елити. Елитите вярваха, че могат без проблеми да опаковат, да манипулират, в краен случай – да изолират изоставащите, глупавите, без-езичните или просто неуспяващите по пътя си към своята голяма цел – глобална пазарна и мултикултурна общност, чийто първообраз бяха самите САЩ. Оказа се, че не могат – или, по-точно, могат до определено време и до определена степен. След Едуард Бърнейз демокрацията функционира като механизъм за създаване на максимално прилична и допустима виртуална реалност, която гласоподавателите да пожелаят да си купят – подобно на новата четка за зъби или чадъра на разпродажба в мола отсреща. Този механизъм се оказа толкова успешен, че елитите, които прожектират филмовата лента на тази виртуална реалност просто спряха да калкулират риска от внезапно завръщане на зрителите към света на физическата реалност. А този свят също се променя и много често – в лоша за мнозина зрители посока. Тръмп успя да покаже това – независимо от моралните или интелектуални качества на посланието. Той посочи с пръст изгубените в полза на глобализацията работни места в индустрията. Показа картината на бързо променящата се демографска структура на Америка в полза на имигрантите от юга – Самюъл Хънтингтън задълбочено анализира този процес и последствията му за завареното бяло все още мнозинство в Who Are We: The Challenges of America’s National Identity. Но тази академична публикация бе успешно опакована в мълчание и поставена в периферията на публичния дебат от либералните елити, за които имиграцията е и средство за преутвърждаване на собствената им политическа хегемония.

За мен няма съмнение, че бъдещето на света е в глобална интеграция и еволюция на идентичности в процес на много по-активно между-културно общуване. Не е без значение обаче КАК ще става това. Не можеш да се бориш с идентичността на собствените си племенни общности – с „глупавите бели мъже“ – като организираш масирани нашествия на чужди племена с аналогична или по-примитивна идентичност: дали на латиноси в Америка или на мюсюлмани в Европа… Всъщност – можеш, но ако го направиш, не се учудвай, че собствените ти „червени вратове“ са се разбунтували срещу тебе. Подобно на всяка високопоставена класа, либералният елит не търпи негативите на мултикултурализма и глобализацията – той бере само техните плодове: евтина работна ръка, космополитна кухня, достъп до мъдростта на всички народи. Негативите остават за „червените вратове“ – загуба на работни места, междуплеменни конфликти, в които заварените племена са с вързани ръце като следствие от табутата на мултикултурализма и на „свободната търговия“… Демокрацията на либералния елитаризъм просто си купи билет за най-експресния влак към бъдещето без да се интересува особено от факта, че големи маси от хора остават като все по-неудовлетворени изпращачи на гарата. Глобализацията намали леко неравенствата между Севера и Юга, но засили драматично неравенството в самите общества – и на Север, и на Юг. Десетилетия наред социолозите бият камбаната за ерозията на американската средна класа. Причините са очевидни – свободен пазар плюс глобализация. За какво очаквате да гласуват при това положение Канзас и Небраска – за Хилъри Клинтън, която заедно с вече бившия си съпруг е една от визитните картички на скоростната глобализация? Бунтът на низините срещу спиращата дъха промяна – стопанска и културна – ще бъде все по-яростен и грозен. Въпреки, че в своите множествени измерения този бунт ще има тежки последствия за самите социални низини – и ще се обърне срещу тях. Защото тях не ги води реалистична идейна и политическа стратегия, а популистки тарикати, качили се на вълната на отрицанието. Така е – за урок на софистицираните либерални елити. Лъжейки другите с прожекцията на илюзорна – виртуална реалност, тези елити излъгаха преди всичко самите себе си. Пропуснаха възможността да се променят и да овладеят надигащата се вълна на протест и дори отчаяние…

И две думи pro domo sua. В България тече аналогичен бунт, чието острие днес е референдумът за въвеждане на чиста мажоритарна система. Тези хора, които гласуваха ЗА не подозират, че тази система е още един инструмент за обезвластяването им в полза на мафията. Те вярват на гологлавия водещ – който е учил за мажоритарния вот във втори курс на Консерваторията – поради една единствена причина: защото виждат какъв смут и страх предизвиква мажоритарният вот сред заварените партийни елити – на партии и партийки… Клинтън не успя да обясни на провинциална Америка защо по-доброто бъдеще не преминава през популистки фокуси. Нито българските политици ще обяснят на хората защо мажоритарният вот обезвластява обикновения човек. Когато си подминал точката на остатъчна възможност да предизвикаш доверието на хората, единствената възможна опция е популисткият бунт. След който идва новото отрезвяване и тежкият махмурлук.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Българинът и съдбата на Сизиф

Българинът с готовност си кове съдбата на Сизиф. Тесният практицизъм на неговото съзнание и вечно подозрителният негативизъм на мирогледа му го осъждат на самота, на недоверчивост към сътрудничество и плахост при реализацията му като гражданин в по-идеалистични каузи. Знам, че огрубявам, че не всички българи са такива, но достатъчно много сред нас носят тези черти, та да определят как да изглежда общата картина на общественото ни поведение. Гневът и озлоблението ни, макар и често справедливи, се засилват прекомерно от недостига на благородство, с който мерим поведението на другите. Липсва ни чувство за йерархия, а оттам – царува у нас убеждението, че съдбата несправедливо е извела други хора напред и нагоре, а нас държи в подчинено положение някъде долу, в периферията на обществото. Затова импулсите ни да се доверим на лидер и да му дадем кредит на доверие са слаби, а водачите ни – като знаят на колко малко доброжелателност могат да разчитат – са плахи, неуверени и половинчати в страха си да не се провалят и да бъдат отритнати или осмени. Упоритостта ни е голяма, но недълговечна. Тръгваме подобно на Сизиф да бутаме камъка нагоре, но по средата на пътя някой минава, подиграе ни, нагруби ни или ни покаже други щастливци на върха, които са там без да бутат камъни по стръмнината… Загорчава ни от гняв и от чувство на несправедливост, изпсуваме на майка и пуснем камъка да се върне долу в ниското. После – осъзнали грешката си или не – слизаме и ние да го подкараме наново нагоре, защото трябва да се преживява от нещо.

Най-добре този цикъл на собствената ни безпомощност се наблюдава в публичния живот на най-новата ни история. Колко пъти ни лъжат, колко пъти ни примамват да изпсуваме и да изпуснем контрола върху тежкото бреме, което носим като собствен живот, и напук на гадната съдба – да засилим камъка на битието си надолу, пък каквото ще да става. Пиша това, защото отново сме там. Готвим се да изберем за президент един човечец, който още не знае къде се намира и къде отива, но има толкова ласкаво мнение за себе си, че е готов да стане маша на тези, които на няколко пъти през последния четвърт век ни докараха до просешка тояга. Те са хитреци и много добре знаят, че ако опре работата до там – открито да ни предложат ново свое управление и водачество, ще им откажем с оправдана ярост. Затова те са майстори на оперативните мероприятия и организираните измами, чрез които продължават да стоят на власт. През 2001 г. изтупаха праха от едно чучело и го инсталираха за цар – премиер на витрината на българската държава, докато я разграбваха отвътре. Понеже нямат повече царе подръка, сега находчиво намериха генерал, инсталираха го като политически новобранец и го помпят със самочувствие как ще управлява българската държава. На път сме да им позволим това да се случи. След избора на генерала ще дойде „преструктурирането на политическото пространство“, избори за парламент и пряко управление на милционерско-сарайската олигархия начело с Корнелия, Овчаров и Доган. Вие ги познавате, не ли? Знаете, че ако докопат властта, ще оглозгат всяка жива клетка от скелета на държавата. Ще ни докарат до пълна катастрофа и ще трябва да тръгваме пак от най-ниското. Ако въобще тръгнем…

Днешният свят не благоприятства експерименти като тези на Луканов, на Беров, на Виденов и на Станишев-Орешарски. Край нас духат ураганни ветрове и ако ни съборят – може и да не се привдигнем вече. Останахме малко и на все по-почтена възраст… Въпреки това сме на път да върнем шайката ненаситни милиционерски псета начело на властта. Поради гняв, поради чувство за поредна измама. Не казвам, че този гняв не е справедлив. За съжаление обаче е заслепяващ. „Е.ал съм му майката“, процежда през зъби средният българин. „Ще ми предлага той Цецка на мене… Какво ме лъготи, да не съм толкова прост?“ Правилно, прав си българино, пак си прав! Само внимавай накъде насочваш за пореден път шамара на гнева си. Да не се цапардосаш пак по собствения сурат…!

Вашият коментар

Filed under Uncategorized