Грантаджии и четирихилядници: На кого пречи „третият сектор“?

Фейсбук, 29 декември 2022 г.

От 25 години работя на пазара на т.нар. „трети сектор“ и съм свикнал да бъда „соросоид и грантаджия“. Не съм съжалявал за това. В една държава, която никога не е имала интерес към знание и експертиза, никога не е финансирала никакви изследвания и не е имала потребност от знание за да управлява, друга възможност за изследователска и обществена работа освен в гражданския сектор не съществува. Първо дойдоха международните фондации – всяка със свои мотиви и интереси – но предложиха на българските изследователи и граждански организации възможност да работят. След това дойдоха – макар и бавно – фондовете на европейската комисия. Първо като „предприсъединителни“, а после – като част от общата политика на Брюксел за развитие на академичните изследвания и обществената инициатива. Това компенсира – поне до известна степен – пълното отсъствие на българската държава и на голямата част от бизнеса от пазара на знанието. Разберете – нито стотинка! Единствената държава в Европа, която не дава нито стотинка!

Пиша всичко това не за да се оправдавам. Няма за какво да се оправдавам. Никога не са ми поставяни условия за съдържанието на изследователската работа, която сме вършили и вършим с моите колеги. Фондациите винаги са имали дневен ред за това какво да финансират – но никога, поне на мен, не са ми поставяли условия какви резултати да постигам и да публикувам.

В „третия сектор“ има различни хора – някои от тях направиха успешна бизнес кариера с парите на другите. Други – останаха с идеализма си и скромните си възможности да помагат на своите съграждани с каквото могат. Трети използваха потенциала си и създадоха масиви от знание, върху които стъпиха българските институции в процеса на присъединяване на България към ЕС. Да не мислите, че тази държава, тези политически фигури, които наблюдавате, са написали томовете за присъединяването ни към acquis communautaire…? Четвърти станаха виртуози в търсенето и намирането на „лесни пари“ на пазара на гражданските организации – я да видим какво се търси и как да го „предложим“… Хора различни, мотиви различни, цели различни…

Протестите срещу „даването на пари“ в гражданския сектор започнаха веднага и дойдоха от тези, които … не можеха да си поискат пари – било защото нямат интелекта и знанието за това, било защото взимаха парите си от другаде. Досега не съм видял индивид, на когото са предложени пари от „соросоидна фондация“, но той гордо и патриотично да заяви – „Не ща вашите пари, аз съм патрЕот, социалист, друг …ист…“ След това в битката срещу „соросоидите“ организирано се включиха тези, които получаваха пари с куфарчета от друго място – за да работят в новата епоха за утвърждаването на това, което преди това се наричаше „българосъветска дружба“…

Какво да ви кажа – business as usual… Или кандидатстваш по проекти на публичния пазар – проекти за бизнес или от гражданския сектор, или взимаш от Газпром, Лукоил и подобните им… Някои взимат и от двете направления. Само че ако разчиташ на международни – включително европейски грантове, трябва да кандидатстваш, да защитиш проект, да получиш пари публично и публично да ги отчетеш до стотинка. Ако взимаш „куфарчета“ за да обслужваш руско-българските собственици на нова България – нямаш ангажименти за публичност. Ангажиментът си е ангажимент – зад сцената…

Защо пиша – за пореден път – всичко това? Нито ще убеждавам завистливите, нито ще защитавам тарикатите… Пиша, за да отговоря – задочно – на две нахални жени, които вчера се опитваха да „учат на морал“ и на „истина“ читателите си във ФБ. Едната от тях е високопоставена прислуга на вечно ненаялия се с власт обитател на Дондуков. Прислуга на този, чиято власт винаги се е крепяла и разширявала върху подкрепата на ключови олигарси. Търговци на оръжие, хазартни босове и кремълски лобисти… И тази същата прислужница на тези господа изразява „морална нетърпимост“ към … „грантаджиите“! Мръсна уста, неспособна да види собственото си падение, но е тръгнала да учи на морал хора по-свестни от нея – просто защото малцина са по-несвестните…

Втората госпожа потвърждава „абсолютната истина“ в думите на първата. Госпожата отдавна изпитва високомерно презрение към „грантаджиите“. Тя – доколкото зная – работи за повече или по-малко мощни международни финансови институции в Лондон. Не знам на кого са собственост – дали на Сорос, дали на Ротшилд, дали на тайнствени офшорки или на публични „тлъсти котараци“. Госпожата работи за тях, прави пари от тях, живее в Лондон – дано да е добре – благодарение на тях. Но тя презира скромните „грантаджии“ в родната си България, които също стоят на един международен пазар и „слугуват“ на „световния заговор“. Тя може да обслужва „тлъстите котараци“ в Лондон. Ние нямаме право да работим с международни пари в София – дори ако парите, отчасти или напълно, са със същите собственици като нейните…

Идва ми наум да напътя двете нахални госпожи с традиционни балкански възклицания в посоката, която сами са си избрали. Само че няма смисъл. Тяхната арогантност е съвсем очевидно необратима – може само да нарства, но не и да отслабва. А тези, които им ръкопляскат съвсем няма шанс да се променят… Мамицата им на тия грантаджии – на тях дават, а на нас – не… Мъка. Да сте живи и здрави през Новата 2023 година! Да работите, да изкарвате и да не завиждате на другите. Честно ви казвам – не са чак толкова за завиждане, колкото вие си мислите…

Реклама

София – Белград: Защо България мълчи?

Фейсбук, 28 декември 2022 г.

https://faktor.bg/bg/articles/darzhavna-izlozhba-v-belgrad-balgarite-sa-zverove-izvarshvat-genotsid-na-vsichko-srabsko-v-makedoniya

Българските патрЕотични юнаци са много „твърди“ когато се разпореждат какво да направи за европейското си членство малкото държавче РС Македония. Но десетилетия наред мълчат пред безобразното поведение към България на поредица от наглеци на власт в Белград. Въпреки, че всички знаем много добре – в Скопие нито муха не бръмва срещу България без сръбска (и руско-сръбска) благословия.

Провокациите на първобитния сръбски шовинизъм на власт трябва да бъдат поставени на място от официална София – преди всичко с блокиране на процеса на европейска интеграция на Сърбия. Независимо от това, че Белград и без това изцяло е блокирал този процес с политиката си спрямо Косово. Очевидно е, че унизителната загуба на постюгославските войни не е била достатъчна за вкарване на сръбския шовинизъм в реалностите на 21 век.

Официален Белград изгражда под носа на София нова военна система на пряка зависимост от Москва, чрез която планира – и вече осъществява неоимперски рецидив спрямо свои съседи. В Ниш – съвсем близо до българската граница – от години съществува т.нар. „хуманитарен център“ – шпионски и военен център на Москва, застрашаващ регионалната сигурност.

От десетилетия говорим за целенасочената политика на Белград за потискане и унищожаване на българското малцинство в Царибродско и Босилеградско. Нищо от гореизброеното не кара да трепнат от възмущение иначе гласовитите български патрЕоти. Някой би казал – не можем да бъдем много твърди с Белград – през Сърбия преминава пътят ни към Европа…

А защо преминава през Сърбия, кажи речи единственият ни път към Европа? Защото по тайнствени съображения България вече 30 години не може да построи нормален магистрален път от Кулата през София, Петрохан и Видин на север до Унгария. Този път би бил толкова дълъг, колкото и пътят от Солун през Белград до Будапеща. (Пътят през Ботевград е с около 110 км. по-дълъг от този през Белград.) Само 200 км. са от София до Видин през Петрохан… Само няколко десетки са километрите през Кресна, където денонощно вардим популацията на леопардовия смок – и десетилетия не можем дори да ремонтираме пътя през дефилето…

Няма държава с по-безотговорен и примитивен управляващ квазиелит от България. Поддържащ своята робска зависимост от бившия си имперски господар в Москва десетилетия след като други я освободиха от него. Безмълвен за провокации като поредната „изложба“ в Белград. Елит, способен да завлачи милиарди чужди пари, дадени за развитие на България, но неспособен да се мобилизира за ключови приоритети в защита на националния интерес. Колко струват 200 км. магистрала от София през Петрохан до Видин?

Каква ти магистрала през Петрохан… Гледайте какво представлява пътят от София до Калотина – „магистрала Европа“…. Години наред… Влизаш в България сякаш, че влизаш в Бангладеш… Кой уважава държава и народ, които сами не уважават себе си! Нищо де, гледайте само колко сме курназ с ония сърбомани в Скопие! Въпреки, че сме като писенца със сайбиите им в Москва и в Белград…

Кого раздразни Зеленски във Вашингтон?

Портал за култура, изкуство и общество, 27 декември 2022 г.

Кого раздразни Зеленски във Вашингтон?

Популярният водещ на „Фокс нюз“ Карсън Такър даде тон в обругаването на президента Зеленски, посетил Вашингтон за разговори в Белия дом и за обръщение към законодателите на Капитолия. Причината, разбира се, не е в самия Зеленски. Неговата „военна униформа“ се превърна в символ на една мирна нация, която не е имала намерение да воюва с никого, но бе принудена за броени години (след 2014 г.), дори за броени седмици (след 24 февруари) да се превърне в мобилизиран воин в защита на своята свобода и независимост. Неговото минало на комедиен актьор само подчертава драматизма и тежестта на сегашната му роля – вместо да го уязвява в очите на собствения му народ и на света.

Обругаването на Зеленски и на украинската съпротива от избрани радикални „пундити“ на другия бряг на океана – както консервативни, така и „прогресивни” (като Ноам Чомски) са насочени не към лидера на Украйна, а към вътрешната политическа битка в Съединените щати. Особено важна роля в тази битка играе крилото на ултраконсервативния изолационизъм. Изолационистите винаги са били значимо политическо движение в американската политика до средата на ХХ век. Преодоляването на тяхната съпротива е било най-трудната задача както за Удроу Уилсън, така и за Фр. Д. Рузвелт в решенията им да включат Америка в Първата и във Втората световни войни. След приемането от Вашингтон на ролята на световен лидер в средата на ХХ век изолационисткото крило на американската политика отслабва и се маргинализира. Неговата роля избледнява допълнително в десетилетията на водената от Вашингтон глобализация след края на 70-те години на миналия век.

Кризата на неолибералната глобализация след кризата от 2008 г. и избуяването на новите популистки движения в консервативната и националистическа десница навсякъде по света доведе до специфично възраждане на американския изолационизъм като отговор на едно двустранно предизвикателство пред идентичността на Америка. От една страна, водещи американски корпоративни елити – подкрепени от голяма част на политическия истаблишмънт – се превърнаха в глобални елити и загърбиха редица негативи, причинявани на американското общество от глобалния пазарен фундаментализъм. Америка преживя деиндустриализация поради „отпътуването“ на индустриалния капитал към пазарите на Азия, разполагаща с евтина работна сила и неограничени възможности за растеж и печалба. Старите индустриални региони на американския североизток и Среден Запад опустяха – нарекоха ги „ръждив пояс“, поради стърчащите изоставени конструкции на доскорошната тежка индустрия в Детройт, Толидо, Питсбърг… Декласираните индустриални работници изгубиха своята връзка с прогресистката Демократическа партия, чийто елит се превърна в лидер на глобалния капитал, изоставяйки старата си роля на лидер на наемния труд и средната класа.

От друга страна, неолибералната глобализация на пазарния фундаментализъм отдясно бе подкрепена от новите радикални движения на културната левица, социализирана през втората половина на ХХ век в американските университети. Мултукултурализмът, антинационализмът, антиколониалният патос („постколониална теория“), радикалният феминизъм (джендър идеологията) и ескалацията на антирасистките движения – тази амалгама формира идеологията на радикалното левичарство, напуснало университетските кампуси и превърнало се в социална теория и ценностна система на проекта за глобализация. Лишени от статута си на средна класа – по-висока или по-ниска – наемните работници и дребният/средният провинциален бизнес преживяха едно дълбоко отчуждаване от елитарните елити на глобалния проект. Освен че ги лишиха от перспективата им за благосъстояние, тези елити им налагат с идеологическа репресия една съвършено чужда на тях ценностна система на радикализиралото се левичарство от двата бряга – източния и западния. Провинциална трудова Америка се почувства изоставена от своите традиционни лидери, ангажирани в управлението на един нов свят, който няма нищо общо с техния…

Въпрос само на време бе появата на харизматичен лидер, който да поведе тези хора в защита на този живот и на тези ценности, които те разбират и практикуват. През 2016 г. в Белия дом влезе Доналд Тръмп и постави „Америка на първо място“. Ексцентричният популизъм на Тръмп особено се понрави на провинциална Америка поради неговия талант да представя сложните неща като прости, да фокусира посланията си върху интересите на Америка срещу останалия свят, който непрекъснато иска „да я използва“. Вижте интервютата на Тръмп още в далечните 80-те години – няма да срещнете никаква принципна разлика в неговите послания. Америка харчи пари за чужда сигурност, за чуждо благоденствие, за чужди проблеми. Време е Америка да се завърне вкъщи и не да подарява – а да продава своята благосклонност на другите.

Обикновеният американец невинаги разбира огромните ползи – икономически, финансови и политически – които Америка има поради своята роля на лидер на глобалния свят. А и в интерес на истината, когато говорим за „ползите на Америка“, не бива да забравяме, че те не се разпределят особено хармонично сред самите американци – провинциална трудова Америка получава далеч по-малки бонуси от тях в сравнение с корпоративните и политически елити на върха на световния лидер. Отхвърлянето на глобализацията и нейните ефекти върху американското общество доведоха до възраждането на американския изолационизъм като идеология на „завръщането“ на Америка към своите корени и към своите интереси. Да, това е илюзорна визия – навън е XXI век, а не средата на XIX век. Но това не е първата в историята илюзия, стимулирала разгръщането на мощно политическо движение, което иска „своята Америка“ обратно.

Опростената визия на възродения популистки изолационизъм произвежда една картина на света, която пряко произтича от романтизираното минало на Америка. Възродените консервативни ценности на „Мейн стрийт“ – на провинциална Америка – кореспондират с една визия за международна политика, която отпраща към изворите на американската държавност. Америка е за Америка, Европа – за Европа, Русия – за Русия, а Китай… Китай е по-сложен проблем, но ние сме все пак по-силни от него. Особено драматична е промяната във визията на крайния изолационистки консерватизъм за Русия. Москва вече не е лидер на комунистическа безбожна империя, а се владее от режим, който препотвърждава своя афинитет към традиционализма и отхвърля същия този глобализъм, който донесе трудно поносими беди на Америка… Но режимът в Москва е репресивен и агресивен към съседите си… Какво от това – ако глобалистите във Вашингтон не бяха дразнили Путин, ако не бяха се месили в неговата „сфера на интереси“, нещата щяха да са безусловно по-добри… Международната политика е търговия, в която по-силния печели от по-слабия. А Америка е най-силна – и трябва да знае къде да упражнява силата си…

Визията на изолационисткия консерватизъм е потенциално опасен съперник на лидерската роля, която Вашингтон играе в съвременния свят – особено в западния свят. Нека не забравяме, че тази роля не идва с процеса на глобализация – тя се формира половин век преди него. САЩ се самоопределят като „търговска република“ и изместването на Британската империя от ролята на хегемон на „морския свят“ в края на Втората световна война започва с конференцията в Бретън удс, където са създадени финансовите и търговските институции на следвоенния свят – МВФ, Световната банка и ГАТТ. Стратегическата система за сигурност, изградена от САЩ след средата на ХХ век е подчинена преди всичко на гаранциите за този ред на свободна търговия и партньорство в некомунистическия свят – и на сдържането на комунизма отвъд границите на този свят. Разбира се, глобализацията и крахът на комунизма универсализираха допълнително този ред. Поддържането на системата за глобална сигурност – в определени мащаби и стратегически визии – се явява феномен от двустранна полза. От една страна, тази система гарантира интересите на САЩ като глобализирана „търговска република“. От друга, тя поставя ограничения на амбициите на други „велики сили” да преследват своите цели чрез агресия и подчинение на други народи в процес на възродена имперска арогантност и безскрупулност. На територията на Европа тази система за сигурност се нарича НАТО. Днес тя е мобилизирана в балансирането между две противоположни задачи. Първата – да сложи твърда граница пред експанзията на самозабравилия се режим в Кремъл в неговата агресия срещу една голяма европейска страна – Украйна, за да предотврати разширението на агресията и към други европейски страни. Втората – да провежда гъвкава стратегия на сдържане срещу путинисткия експанзионизъм без да преминава границите на пълномащабен конфликт между Русия и Запада.

Когато говорим за визиите на крайния консервативен изолационизъм, трябва да отбележим, че той по-скоро по изключение доминира консервативното-републиканското движение в съвременната американска политика. Напротив – и по отношение на Украйна днес във Вашингтон съществува двупартиен консенсус относно необходимостта да бъде подпомаган Киев срещу агресията на Кремъл – при това не като акт на благотворителност, а като израз на дългосрочни и основни интереси на САЩ в съвременния свят. Изолационисткото крило обаче има своите силни позиции в Републиканската партия (така както левият радикализъм овладя огромни територии на политическо действие в Демократическата партия) и оказва – предстои да оказва сериозно въздействие върху формирането на политическите стратегии на световния лидер. Премерването на силите между изолационисткото крило и крилото на „рейгъновите“ републиканци в предстоящата за 2024 г. президентска кампания ще окаже ключово въздействие върху потенциала на Вашингтон да води западния свят срещу надигащия се ретрограден империализъм – днес на Москва, а утре – и другаде. Още повече, че радикалните левичарски движения в Демократическата партия сериозно ограничават възможността да прогнозираме устойчивостта на международната стратегия и поведение и на демократите в обозрима перспектива.

Речта на украинския президент Зеленски в Конгреса предизвика очакван ефект на обединение на мнозинството законодатели около припомняне на ключовата роля, която Америка играе в международния живот на нашето време. В какъвто и дрескод да застане Зеленски на трибуната, говорителите на ултраконсервативния изолационизъм биха отхвърлили неговите внушения. Защото те дезавуират удобната изолационистка утопия за „Америка, която трябва да се завърне вкъщи, за да стане велика отново“. За Америка вече е късно да се „завръща“ в епохата на своята изолация от останалия свят. Дебатът е за това, каква трябва да бъде ролята на Америка в съвременния свят, който се променя – и не винаги в полза на тези ценности, върху които самата Америка бе създадена преди две столетия и половина.     

Вдигнатият юмрук против промяната…

Фейсбук, 26 декември 2022 г.

https://www.segabg.com/category-observer/lyatoto-koeto-radev-i-borisov-se-haresaha?fbclid=IwAR1Hjw53wN50qjKiDVuh9GzXnM1sdAwdw94IOvD2IuUeEScveyQSi3aDojI

Да се твърди, че Радев е бил на страната на „промяната“ означава удобно да се забравя кога и защо обитателят на Дондуков вдигна юмрук срещу „мутрите“ и срещу „мафията“. Това се случи веднага след като прокуратурата влезе в офисите му за проверка книжата на президентски съветник, заподозрян в дейност в полза на чужда държава. (Е, за Радев и екипа му тази държава може и да не е била „чужда“…) До този момент Радев винаги бе демонстрирал предпазлив неутрализъм и примирение с политическото статукво.

„Партиите на промяната“ припознаха Радев за свой съмишленик и съратник изцяло „по сметка“. Да се твърди, че са вярвали на неговата „алтернативност“ е чисто лицемерие от тяхна страна. Дори тандемът Петков – Василев, който дължи политическата си кариера на Радев винаги се е ослушвал за най-ранна възможност да се еманципира от него – особено след като получиха достъп до властта чрез четворната коалиция. Що се отнася до Демократична България – Радев бе удобен инструмент и спътник, включително за разчистване на терена на вътрешнопартийните – вътрешнокоалиционните борби, като например появата на съдията Лозан Панов като президентски кандидат.

Сега тече третото действие на лицемерната драма между Радев и „партиите на промяната“. Те са покрусени от това, че доскорошният им съюзник се е сближил с Бойко Борисов. Всъщност Радев не се сближава или разделя с когото и да било. Неговата основна цел от самото начало е да постигне статут на неоспорвана еднолична власт. За тази цел винаги е бил готов да се побратими – за кратко – с когото и да е, стига това сближаване да го доведе по-близко до жадувания резултат. В случая с „партиите на промяната“ и двете страни имат възможността да изпитат взаимно задоволство от постигнатите резултати.

Радев – защото чрез формирането на два противопоставени и равнопоставени партийни лагера в българската политика, парламентарният процес е напълно блокиран. До 2020 г. парламентарната демокрация бе застрашена от практически пълната хегемония на партия ГЕРБ, печелеща мандат след мандат в една политическа ситуация, в която олигархичният кръг зад властта не допускаше появата на пълноценна партийна и политическа алтернатива. След 2021 г., парламентарната демокрация е още по-силно застрашена поради ефекта на мащабна фрагментация и взаимно обезсилване на парламентарните фракции, откриващи неограничени перспективи за концентрация на еднолична и почти безконтролна президентска власт.

Но „партиите на промяната“ също имаха голяма полза от краткото, но съдържателно партньорство с обитателя на Дондуков. В качеството си на ментор, Радев акушира раждането на партия Продължаваме промяната с предварително определени лидери и политически дневен ред. Шест месеца след като дойдоха на власт те се еманципираха от своя ментор, но услугата – все едно – бе вече направена. Благодарение на своето политическо сътрудничество и подкрепа за Радев, Демократична България напусна ролята на малка периферна партия на либералния център и се разшири до средна по мащаб политическа сила, притежаваща потенциал да играе роля на балансьор в политическия процес. Доколко ДБ упражнява пълноценно този потенциал е втори въпрос. Но ползите от партньорството с Радев са повече от очевидни.

Тъгата и роптанието за това, че Радев вече не е с „промяната“, а се сближава със „статуквото“ са неуместни. Радев винаги е бил евразийски проект и неговата позиция винаги се е определяла от това доколко поведението му го приближава или го отдалечава от мечтаната роля на мащабна еднолична власт, заради която и бе поставен на тази позиция през 2016-та. От друга страна, ПП и – особено – ДБ не могат да заемат друга позиция освен проевропейска и проатлантическа, просто защото ако завият на изток ще се окажат без избиратели също толкова бързо, колкото ако се сдружат с ГЕРБ или с ДПС.

Сътрудничеството между „партиите на промяната“ и Румен Радев бе кратко, но плодотворно и за двете страни. Вярно – за България това сътрудничество се оказа най-меко казано задънена улица. Да се оплаква „завоят“ на Радев към „статуквото“ е лицемерно. Той би завил навсякъде, където му е изгодно. Важното е всички български партии и техните лидери да разберат, че амбициите на Радев за концентрирана еднолична власт са в пряк конфликт с интересите на българската парламентарно-демократична система и на тяхната роля в нея. Още един-два завоя – и ще станат излишни и никому ненужни…

Денят на бащата

Фейсбук, 26 декември 2022 г.

Днес е денят на Св. Йосиф Обручник – Денят на бащата. Всяко дете има нужда от двама родители – майка и баща, които се обичат, за да бъдат едно цяло в грижата за своето дете. Трудно е да се каже чия роля е по-важна – независимо от това, че традицията привилегирова обикновено ролята на майката. И бащата, и майката трябва да създадат в съзнанието на своето дете представата за ролите, които играят в обществото мъжът и жената – като партньори, като родители, като граждани… Ако единият от тях липсва – житейските роли на порастващото дете се формират едностранчиво.

Живеем в свят, в който от правилото на съвместния родителски впряг има все повече изключения. Бракът често се разпада – или не се сключва. Семейството все по-често има „допълнително“ значение за жизнените стратегии на модерния човек. Когато семейната двойка се разпадне – особено когато това стане в конфликт – децата страдат най-много. Те са заложниците на избуялата нетърпимост, дори омраза между родителите.

Българските семейни закони отдавна са за пенсиониране – поради навършена възраст и проявена неадекватност. Промени в регулирането на отдавна загърбените семейни реалности от средата на 20 век се правят трудно и тромаво. Родителските права все още се предоставят почти безусловно на майката в случаите на развод. Бащата трябва да доказва своята готовност и твърда воля да участва в отглеждането на своите деца.

Когато отношенията между бившите семейни партньори са напрегнати, децата се превръщат в инструмент за отмъщение – на страната, която е получила родителските права. Това обикновено е майката. А бащата често се оказва в ролята на натрапник, който трябва да бъде прогонен и отчужден. В много страни на цивилизования свят се приема законодателство за „споделено родителство“ на прекъснали брака си партньори. Така децата могат да растат ако не в максимално благоприятни, то поне в поносими условия, в които имат както майка, така и баща.

В България все още приказваме празни приказки на тема „споделено родителство“. Вече повече от 10 години… Законодателят не се интересува от темата – тя не е „печеливша“, нито финансово, нито политически. Някои феминистки групи – очевидно решили всички други проблеми на жената в обществото – мълчаливо пречат на създаването на адекватно на днешния ден уравновесено законодателство между правата на майката и бащата.

Днес много бащи ще отидат да видят своите деца, но на някои от тях срещата с децата им ще им бъде отказана. Ей така, без причина, без право, без грижа за истинските интереси на децата. В някои случаи ще бъде извикана полиция – чакащият пред вратата баща ще бъде обвинен в опит за „семейно насилие“… Времето минава, децата растат – бързо и неусетно… Правото на двамата родители да се грижат, да обичат и да служат на децата си е право, уважавано от всяка цивилизована страна. Кога, господа законодатели, ще се сетите за това? То като гледам каква сте я свършили в другите си ангажименти, трудно е да бъда оптимист…

Честит ден на бащата!

Кой вика лидерите на сцената?

Фейсбук, 22 декември 2022 г.

Когато се оплакваме, че нямаме лидери, трябва да си припомним, че историята вика лидерите на своята сцена. Взима ги от най-неочаквани места, доверява се на най-неочаквани личности, призовава ги да поведат другите. Преди четири десетилетия интелектуално претенциозни американци се чувстваха обидени и унизени от това, че начело на Америка застана – както те казваха – „един второстепенен актьор“… Този актьор – президентът Роналд Рейгън – изигра на сцената на историята ключовата роля на победата срещу тоталитарния комунизъм, изпрати неговата човеконенавистна утопия и свръхдържава в музея на историята.

Днес един друг актьор – също осмиван за „второстепенност“ – поведе своя народ срещу агресията на преродената тирания на Кремъл – облечена сега като „консервативна“, „евразийска“ утопия и безскрупулна диктатура. Вече десет месеца на президента Зеленски му се смеят нищите духом – включително и кремълските пишляци в българската политика и медийна пропаганда. Нека се смеят – поредният „второразряден актьор“ в поредната историческа драма им преподава – ще им преподаде докрай урока за стойността на лидерството в услуга на свободата. Дошъл от комедийната сцена, станал президент на вълната на посткомунистическия популизъм в украинското общество, загубил рейтинг и подкрепа в месеците преди кремълската агресия, този човек днес се превърна в символ на свободата на най-младата европейска нация, символ на възродената идентичност на Европа като съюз на свободата, символ на лидерство в името на свободата в една глобална епоха, ощетена от лидери.

За някои обръщението на Зеленски към Конгреса на САЩ ще бъде просто още една ПР акция на украинската държава, стремяща се да си осигури подкрепа в борбата срещу Кремъл. Да, тази реч е И това. Но тя е и нещо повече. Тя е призив за припомняне – на Америка, на Европа, на целия демократичен свят – на стойността на тези ценности, върху които са изградени успехът и богатството на свободния свят. Припомняне на една стара истина – свободата и демократичната обществена система не са удобно кресло, в което можеш удобно да седнеш. Те са оръжие, с което можеш да ги отстояваш. Защото те винаги са застрашени от тези, които искат да ги заменят с тиранията.

Животът не винаги ни предлага ясни дилеми и едноцветни решения. Нашият избор – в ежедневието, по време на целокупния ни живот – обикновено изисква нашето прозрение в различаването на добро от зло, на човещина от безчовечност. Но понякога на сцената на историята излизат ясни и едноцветни въплощения на тази основна за всеки човек, за всяко общество битка – между доброто и злото. Страхувам се, че ние в България прекалено дълго се колебаем дали да припознаем тази битка и нейната значимост за нашето собствено бъдеще. Нека всеки избере своето място в нея. Но изборът трябва да се основава на разбирането, че този, който избере тиранията и агресията срещу свободата, избира за себе си ролята на слуга. Няма по-голямо самоунижение от слугинажа.

Агресия и дипломация

Фейсбук, 21 декември 2022 г.

https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-voynata-tryabva-da-zavarshi-s-pregovori-a-svobodata-na-ukrayna-i-chlenstvoto-y-v-nato-garantirani

Хенри Кисинджър е авторитет, който винаги е в състояние да предложи стойностни аргументи за тезата, избрал да защити. Постигането на мир чрез преговори е неизбежен финален акт на всяка война – независимо от нейните резултати. Проблемът е в това, кога настъпва подходящото време за тези преговори в процеса на военното противопоставяне. Днес ние имаме военен конфликт – резултат от агресия, която не успя да постигне своите първоначално набелязани цели: окупиране на съществена част от Украйна, премахване на законно избраното правителство на Украйна, подчиняване на Украйна на стратегическото и политическо господство на Кремъл в процес на ревизия на геополитическото статукво, постигнато вследствие разпада на Съветския съюз. Вместо бързо поражение на Украйна, днес сме свидетели на пълномащабен военен конфликт, в който Киев успява да се защити.

Същевременно агресията на Кремъл постигна определени текущи резултати. Окупирана е около 20 на сто от територията на Украйна – в източната и южната част на страната. Създаден е сухопътен коридор между основната територия на РФ и окупирания през 2014 г. полуостров Крим. Русия окупира азовското крайбрежие на Украйна. Военните действия продължават, включително със системни бомбардировки на цивилната инфраструктура, на украински градове и над мирното население. Украйна дава огромни жертви – на военни и цивилни граждани, разрушения и дезинтеграция.

Справедливият изход от тази агресия е пълното изтегляне войските на агресора от украинска територия и заплащане на репарации за огромните жертви и разрушения, понесени досега от Украйна. Готова ли е Москва на подобно решение? Очевидно не. Във визията на кремълския режим едни мирни преговори биха могли да се съсредоточат върху „компромис“ с подялбата на окупираната територия и с ограничения върху статута на независимост на украинската държава – разоръжаване, отказ от международни съюзи, автономизация с договорена практическа васализация на ключови държавнополитически решения на Киев в зависимост от Москва.

Конфликтът притежава определена динамика и основният въпрос за следващите шест месеца е как ще продължи развитието на тази динамика. Ще успеят ли ВСУ да освободят нови значими части от окупираната територия, или руските войски ще съхранят зоната на „сухопътен коридор“ между РФ и Крим, плюс съществен контрол върху територията на Донбас? Ще издържи ли украинската икономика и потенциалът на въоръжените сили на усилията за постигане на окончателни преимущества в разрешаването на конфликта и отблъскването на агресията? Ще издържи ли руската икономика на санкционния режим на Запада, който непрекъснато се затяга и нанася нови поражения върху ключови елементи на руската икономическа и технологична система?

Започването на безусловни мирни преговори в тази ситуация ще осигури „глътка въздух“ на Кремъл в неговата стратегия за стратегическо „поглъщане“ на Украйна. Ще бъде приключена вълната на мобилизация и обучение на резервистите в руската армия – която на практика се провали като професионална армия в първата фаза на войната. Ще бъдат изградени допълнителни предпоставки за „усвояване“ на окупираната територия на Украйна – включително и във военнотехнически план. Ще се разгърне с нарастваща сила международната пропагандна кампания на Кремъл срещу западните санкции и икономическите трудности, които особено Европа преживява в резултат на санкциите.

Предоставянето на подобна глътка въздух на агресора в настоящата ситуация изглежда неразумно от гл. точка интересите на международния мир и – особено – на сигурността на европейския континент. Преговорите с Москва на този етап ще придобият неизбежен частичен легитимационен ефект върху амбициите на Кремъл за ревизия на геополитическото статукво в постсъветското пространство и в Източна Европа. Ако Украйна бъде принудена на договаря стратегически отстъпки в полза на агресора, стратегическата перспектива на европейския изток е да остане под системна заплаха от агресия – или най-малкото нарастващ натиск от страна на стратегическите имперски амбиции на Москва.

Струва ми се, че началото на мирните преговори би било разумно да се постави в една перспективна ситуация, в която Кремъл ще бъде принуден да признае – по какъвто и да е начин – неуспеха на своята агресия спрямо Украйна. Докато официалните лица в Москва говорят, че „специалната операция“ върви по план“, че „Русия воюва с НАТО в Украйна“, че агресията преследва „легитимни цели“, преговорният процес ще доведе до безусловна – макар и частична легитимация на агресията като подарък за Кремъл. Въпросът не е само морален – не е само въпрос на справедливост и респект пред жертвите, които дава Украйна. Въпросът е стратегически – ако тази агресия срещу Украйна придобие частична легитимност, всяка следваща агресия на Кремъл срещу друга съседна или близка страна също ще придобие легитимност в аванс. Така, както се случи с Грузия през 2008 г. – западни лидери веднага отидоха да „преговарят“ с Путин. Така както се случи с Крим и Донбас през 2014 г. – същите лидери веднага отидоха в Минск, за да легитимират стратегическите претенции на Кремъл за сателитизиране на Киев. Това не бива да се случва отново.

Революция и демокрация

Фейсбук, 17 декември 2022 г.

Отказът на ГЕРБ, ДПС и Възраждане (всяка партия със свои аргументи) да подкрепят кандидатурата на проф. Денков за премиер прави невъзможно постигането на мнозинство за кабинет на ПП в това НС. Остава мъглявата възможност за т.нар. трети мандат – която досега поради избора на президента за мандатоносител – не е била реализирана… Очакването след поредни избори да се случи „чудо“ и да се формира правителство е нереалистично, освен ако политическата система на България не претърпи допълнителни силни сътресения, които да поставят под въпрос съществуването на парламентарната демокрация като цяло.

Демократичната система се основава върху търсенето на компромис и съгласие. Дори да имате президентска система – както е например във Франция – ако управлението е демократично, то изисква процес на споразумяване между президента и парламентарните мнозинства, които не е задължително да са от неговия политически „цвят“. Още по-валидно е изискването за споразумяване в условията на парламентарно управление, при което – при множеството европейски демократични системи – рядко партиите получават пълно мнозинство. Дори и тогава, когато то е постижимо, приемането на определени политически решения изискват по-широко съгласие и то се търси от управляващата самостоятелно партия за да бъде удовлетворен националния интерес.

През последните две години в България се прави опит за революционно обновление на политическата система, която – по общо съгласие – функционира незадоволително и се намира в плен на мощни олигархични интереси, български и руски, и се нуждае от промяна. Премахването (или поне отслабването) на олигархичния контрол изисква смяна на обществената система на съвременна България. Тази промяна изисква политическо обновление, но ако остане на равнището на персоналните и групови конфликти и отрицания, много бързо ще бъде редуцирана до обикновена смяна на политическия антураж на посткомунистическата олигархия. Да не говорим за това, че без категорично скъсване с мощната корупционна зависимост от руските политико-корпоративни интереси и мрежи у нас, изграждане на европейски тип обществена и политическа система в България е невъзможно.

Политическата промяна може да бъде радикална, ако силите на промяната са мощни и се ползват с доверието на решаващо мнозинство от гражданите. Дори и при тези обстоятелства обаче, „революционното отхвърляне“ на старото от новото трябва да бъде подчинено на законови демократични правила, ако целта на ревплюционерите е да съхранят системата на демократично управление. „Революционният терор“ никъде не е произвел демокрация. Той върлува през определен период от време, след което бива замененен от откатната вълна на реставрацията. Който иска да се държи в политиката като якобинец – да се готви за настъпващия Термидор и следващата го реставрация.

През последните две години и половина в България има достатъчно кандидати за Робеспиеровци, но няма обществени условия за революционно „помитане“ на „стария режим“. По мое скромно мнение – няма и потребност от подобен радикализъм. Българското общество пожела промяна, но остана категорично в ориентацията си тази промяна да бъде извършена по институционален, спокоен и разумен начин. В поредицата от четири парламентарни избора за малко повече от година, българите гласуваха за „шарени“ парламенти в които партиите бяха принудени да се споразумяват, за да управляват страната.

Отказът на повечето „партии на промяната“ да се споразумяват с достатъчно широк кръг партньори в съчетание с принципната липса на възможност за тяхно политическо мнозинство вкараха българската система на парламентарно управление в дълбока криза. От една страна на „революционерите“ им бяха подхвърлени „партньори“, създадени специално за целта от най-ретроградните кръгове на олигархията. Дали чалгаджии, дали малоумни радикали и платени марионетки, търкалящи се по улиците и влезли за малко в парламента – детайлите са без значение. Важно е принципното отсъствие на воля за системна промяна, осуетявана от задкулисни игри със ситуационното мнозинство.

Тези игри с невъзможното парламентарно мнозинство за промяна бяха в услуга на една системно натрупваща се и разширяваща се нелегитимна власт на президента, избран върху конституционна рамка на една преимуществено представителна фигура. Разширяването на неговата „служебна“ власт допълнително вкара в дълбока криза системата на парламентарно управление и обедини в президентското задкулисие оцеляващата и побеждаващата в „революцията“ олигархия. Всъщност, протестното движение през 2020 г. започна като вътрешна война на два лагера в олигархията. Това не означава да подценяваме гражданската смелост и потенциал на протестиращите граждани. Означава обаче да си дадем ясна сметка за недостатъчния контрол който те и истинските им лидери успяха да получат върху процесите на промяна в България след 2020 г. След като двата лагера на олигархията се сблъскаха фронтално през 2020 г., оттогава насам се помириха и се обединиха около новия център на властта в ръцете на президента.

Двете олигархични глутници се помириха, но публичното представителство на българските граждани в демократичните институции остана в криза. „Силите на промяната“ останаха в стратегическо малцинство – не на последно място защото бяха изоставени от подкрепящия ги в определен период от време президент. Той очаквано избра страната на тези, които го издигнаха, избраха и контролираха на върха на държавата – основните олигархични кръгове в България и техните партньори на североизток. Лидерите на промяната за кратко бяха протежета, „нашите момчета“ на патрона от Дондуков. Днес вече са „шарлатаните“. „Елементарно Уотсън…“ Изтъках си платното – ритнах ти кросното…

Само че „протежетата на промяната“ не са глупави. Те разбират, че са изгубили битката за голямата цел – антиолигархичната промяна на България. Затова сега се борят за по-малкия приз – борят се за статута на водещи политически оператори на олигархичния интерес. Те не могат да отстранят олигархията като обществена система на корупционен контрол върху българското общество. Но смятат, че могат да отстранят досегашните оператори на този контрол – преди всичко ГЕРБ и ДПС – и да заемат местата им. Затова играят играта с нулев резултат – „иди си Бойко, столът е само един…“

Актуалният проблем на политическата ситуация, в която се намираме е този, че лидерите на промяната дори не знаят как да накарат „Бойко“ – колективния и индивидуалния – да си тръгне. Слаби са да го прогонят от статута на най-голяма политическа сила, на най-вкоренена политическа инфраструктура, но не се съгласяват на компромис, който да им даде стратегически предимства срещу статуквото като средносрочна перспектива. По този начин спират разблокирането на системата на парламентарно управление и се държат като „куче на копа сено“ – нито го яде, нито го дава на другите…

Ако на „Бойко“ – колективният и индивидуалният – му се даде шанс да си иде с мир, шансовете за разблокиране се увеличават. Парламентарната демокрация е изключително гъвкав механизъм за интеграция на различни интереси – както граждански, така и партийни, персонални и групови. Тук не става въпрос за това „да плеснем с ръце и да се прегърнем“. Нито става въпрос да заобиколим закона, отговорността – политическа и законова, да направим компромис с принципите и институциите, които трябва да ги охраняват. Тук става въпрос за политически компромис, който да направи възможна управляемостта на страната чрез легитимни институционални решения – преди всичко избор на легитимно правителство.

Оказва се обаче, че е по-лесно да се заинатиш, да провалиш един – или повече парламентарни мандати и да дочакаш шанса си отново да „вдигнеш революция“, пък каквото сабя покаже… Драги мои лидери на промяната – революциите не се случват всеки ден, нито всяка година. Шансът да дочакате революционния си шанс за втори път е много по-малък, отколкото риска да се изхабите в непрестанно парламентарно и медийно надлайване, в резултат на което да отидете да правите компания на шоуто на Слави. Олигархията и нейният президент вече открито ви „качват на шейната“ в тази посока.

Кой съм аз, че да ви давам акъл… За почвече от 30 години съм наблюдавал много мераклии за власт, много революционери, много тарикати, много корупционери. Този тъжен филм за съдбата на съвременна България се е извъртял пред очите ми неколкократно, преди да се докараме, всички ние, до днешното състояние на обществото и държавата ни. Ако искате моето мнение – дайте шанс на един неизбежен компромис, който да отвори пътя за промяна на българската държава и общество по правилата на демокрацията и да осуети пълната узурпация на властта от новия върховен представител на българската олигархия… Не е необходимо този компромис да бъде безпринципен – напротив! Не е необходимо в този компромис да изгубите себе си и идентичността си. Необходими са само интелект, реализъм и поне известна почтеност – за да има този компромис смисъл и посока, перспектива…

Не проигравайте възможностите на сегашния парламент. Следващият парламент няма да ви предложи чудеса. Напротив – може да ви изненада неприятно. Може всички нас да изненада неприятно…

Царството на имитацията

Фейсбук, 15 декември 2022 г.

https://clubz.bg/130892?fbclid=IwAR0hQ-K71_ehZ0qlM5zsNLd0Y36cnt28V6lI9USqAg6h0B_a9t09-wpFS1A

България е царството на имитацията. Мързи ни да правим нещата като хората. Много често дори не знаем как се правят нещата като хората. Затова отдавна развиваме изкуството да имитираме нещата както трябва да бъдат в действителност. И ако някой дойде – от Москва, от Брюксел или от другаде и попита – абе защо вие не се справяте с извършването на обикновени, рутинни неща – да не говорим за по-сложни операции…? Ние имаме готов отговор – как да не се справяме бе, човек – я виж, всичко е нагласено както трябва. Да де, на повърхността, като имитация на истинското.

Това ни е управлението на държавата. Това ни е законността. Това ни е „борбата с корупцията“. Нещата принципно се правят за да има резултат в промяната им в определена посока. Нашият манталитет е свързан с осуетяването на тази промяна. Ако някой ни натисне отвреме на време да променим нещо – в наш пряк интерес (получаване на пари, статут и т.н.), ние имаме готов отговор и решение. Имитираме това, което се изисква от нас. Резултат, разбира се няма – не би могло да има.

Имитацията на демокрация е сравнително нов жанр в националната имитационна традиция. Разбира се, тя има своите по-отдавнашни основания в следосвобожденските байганьовски мурафети за имитиране на „Европата“, но днешният контекст на действителността, която се налага да имитираме е доста различен от тогавашния.

След 1989 г. българинът употреби своята свобода по един класически за самия него начин – заинати се всичко да става така, както той иска, както той каже… В резултат на този инат споразумяването в демократичния процес не можа да се случи пълноценно и това даде зелена светлина на възхода на мафията. Милиционерските генерали дадоха „свобода“ на политическите диванета да се дърлят в парламента и в медиите, докато те самите откраднаха всичко, което бе наследено от комунистическата държава.

Имитирането на демократичния процес като „избори до дупка“ доведе до единствено възможния и логичен резултат. Организираната олигархична престъпност създаде необходимата й инфраструктура за източване на държавата, а за населението остана имитацията на демократични публични институции. Имитация на представителство, имитация на обществен ред, имитация на всеобщо образование, имитация на всеобщо достъпна здравна система…

В един момент на масовия българин му преля чашата. Беззаконието, породено от уж наличната „демокрация“, но без правова държава започна да ерозира публичната имитация на представителство чрез избори. Тогава се засили жадуването на „силна ръка“, която да сложи ред в държавата. Речено – сторено. Начело на държавата застана генерал. Енергично заимитира подгонване на мутрите, появяваше се по телевизията винаги, когато трябваше да увери част от обществото, че това, което иска вече се е случило, или предстои да се случи – тия дни…

… Мина време, но масовият българин продължи да се съмнява, че получава това, което иска. Отделен въпрос е, че той самият не знае много добре какво иска – меко казано… Със сигурност иска държавата да му дава всичко, което пожелае. Иска обаче и държавата да го остави на мира – да не му взима данъци, да не го „дере“ жив… Средният българин иска своя си „обществен договор“ – той да се прави, че дава полагаемото се на държавата, а тя да се прави, че му дава това, което му е обещала…

Така дойде времето за нов генерал. Да сложи ред – защото редът на стария генерал ни омръзна. Само че новият генерал знаеше как се слага ред по време на вечерна проверка, но не бе виждал как се подрежда нито държава, нито общество… Така влязохме в сегашните батаци. От две години имитираме революция на новия генерал срещу стария. Работата е там, че и новият генерал остаря, много бързо остаря… Слушаме го какво приказва и не му хващаме вяра ни на йота. Имитира, кучият син, като стария генерал имитира… като царя имитира. Като … имитира … неговата…

Генералите се оказаха „зелен хайвер“ – ама акълът ни за това дойде, както обикновено – „после“… Комшиите имат един лаф – „Аз да имам акъла на българина, ама този, който му идва после…“ Е, и какво правим сега…? Много просто – подкарваме професорите. Те нали много са учили – нали много знаят, бе, тяхната… Айде сега да ги видим какво знаят… Айде един професор, айде втори… Професорът ти не може да се хване на малкия пръст на професора ми… Моят професор е академик, бе, будалла…!

Ред дойде и на професорите да станат за джумбюш като генералите… Слушай го, слушай го само дяволития българин… „О-ох, цар ама на две магарета плявата не може да раздели…“ После подкарва и „силната ръка“ – „О-ох, генерал ама жена му го командва като новобранец…“ И най-сетне – „О-ох, професор ли, професор… Много знае, ама няма кой да измете улицата…“

Знае средният българин – знае тарикатският имитатор, че всички правят като него – имитират. В началото се запали – подкрепи новата мода, царска, генералска, професорска – а после им тегли по една майна и си кара както си знае… НО, за професорите още е рано – сега са на мода! Който иска – да побърза… Че бързичко ще дойде нова мода – страх ме е да помисля вече каква. Да живее имитацията! Да живеят имитаторите! Ти ли ще ми говориш за Европа бе, кьорпе! Ти знаеш ли аз по Европата колко съм изръшкал… Да не говорим колко по-далече от Европа съм бил…

Проектокабинетът на Габровски бе отхвърлен…

Фейсбук, 14 декември 2022 г.

Проектокабинетът на Габровски не мина – до голяма степен очаквано. Вместо да се опитат да постигнат разумен компромис за управление и нормализиране на държавата с определен срок на действие във времето, значителна част от депутатите утвърдиха основния си принцип на политическо поведение – „Колкото по-зле, толкова по-добре“. Този принцип води държавата към катастрофа, а упражняващите го – към политическо небитие. Пътят на ИТН ще се окаже заразителен.

Имаше ли алтернатива? Да, имаше. Но пътят към нея бе изоставен отдавна – и от почти всички т.нар. „политически сили“. Най-цинични бяха критиките за това, че в предложения кабинет на Габровски има неподходящи фигури, има хора на едноличния властелин Радев. Да, има – защото вие подарихте неограничената власт на Радев. Има, защото не подкрепихте принципната възможност за редовен кабинет. Ако бяхте я подкрепили, и съставът на кабинета Габровски щеше да е различен.

Обструкцията на предложения кабинет се вдъхновява от прогнозите на последните социологически сондажи. Според тях изборните резултати днес биха били почти същите както през октомври. О-о, казват си мераклиите, до март ще нараснем още… Може и да нараснете, но по-вероятно е да се отправите на среща с … шоуто на Слави. Там, на това място обикновено се срещат всички тарикати, които си мислят, че могат да злоупотребяват безкрайно с търпението на гражданите – и с техния вот.

Едно е сигурно – продължаващата без изгледи за разрешаване политическа криза в България налива вода само в една мелница – в мелницата на разрастващата се еднолична власт на Румен Радев. Честито! Резултатите ще наблюдаваме – и ще изпитаме върху гърба си всички ние, българските граждани.

„Има ли шанс за втория (третия) мандат…?“ Господ дава, но в кошара не вкарва. Властовата монополизация в България от действащия президент достигна до степен на трудна обратимост. Връщането на публичната власт в ръцете на колективните демократични институции – и преди всичко в парламента – е все по-малко вероятно при действащата парламентарна игра с нулев резултат.

Ние сме на границата на авторитарно управление по евразийски образец. Единственият въпрос, който все още не е получил окончателен отговор е дали „революционерите“ правят всичко това от глупост и продажна корист, или са съзнателни марионетки на авторитарния антибългарски проект. Съмнително е последователното им поведение в полза на едноличната узурпация на властта през последните две години и половина – и когато са в услуга на своя патрон с вдигнатия над главите на всички ни юмрук, и когато са уж в конфликт с него.

Между другото – тези, за които бе вдигнат юмрукът на гневния властелин през юли 2020-та, днес са се завърнали… Воюващите лагери на олигархичното задкулисие са се помирили и са се обединили под височайшето му благоволение. Помните ли лозунга „Мутри вън…“? Свърши се тая. Сега лозунгът е – „Момчета от всички групировки, заповядайте…!“