Защо ДПС отново се нареди сред „силите на промяната“?

ДПС направи поредния голям ихтибар на българската демокрация. Ще подкрепи „трите нови политически сили в 45 НС“ за да направи промяна, която да спре „омразата, разделението, противопоставянето, арогантността и агресията“. Мен тази оферта не ме изненадва. Изненадва ме безразличието, с което беше посрещната от новите депутати и от обществеността извън 45 НС. Сякаш се приема за естествено, че Сараят, който от поне десетилетие е в основата на българската олигархична пирамида, интегрираща мафиотска икономика с олигархична политика може и трябва арогантно и лицемерно да неглижира тази своя роля и да се нареди – ни лик ял, ни лук мирисал – до „силите на обновлението“. Наистина, в повече ми идва тази арогантност. Единствен Христо Иванов (лидер на ДБ) посочи от парламентарната трибуна истинското място и на ДПС и на Сарая зад ДПС в ролята на „вечни консуматори на властта“.

Никой не бива да се заблуждава. През 2014 г. ДПС слезе от публичната сцена на властта защото Сараят бе затворил кръга на лъжата, предателството и грабежа като партньор на всички управления от 2001 г. нататък. Никой не искаше да бъде публичен партньор на ДПС и Доган – защото партньорството с тях означаваше и означава сигурно унижение и провал. Бойко Борисов добре знаеше това и отказа публична коалиция с ДПС още през 2009 г. Но за да остане на власт разбра, че трябва да плаща данък на основния разпоредител с властта от името на българската олигархия – Сарая. Задкулисното бизнес партньорство със Сарая и неговите финансово-корпоративни метастази задържаха ГЕРБ на власт и сваляха ГЕРБ от власт. (Помните ли едни стари протести от февруари 2013 г.?) Днес Кочиашът на олигархичната политическа колесница иска да смени уморените коне и се облизва за свежа политическа плът – търси ортаклък с „новите политически сили“, да ги сложи на коляно, да ги погали…

Най-отблъскващо е, че в тези свои последователни действия Сараят си осигури статут на страхопочитание и мълчание – омерта от страна на политици, общественици и дори граждански активисти. Избраниците на върха на ДПС поддържат публично поведение на олимпийско високомерие и презрение към колегите си от другите партии, разполагат със статут на безнаказаност от възможни санкции на българското обществено мнение и българските гласоподаватели. ДПС все още разполага с безропотната подкрепа на над 300 000 български турци и мюсюлмани, които биват редовно захранвани с митовете за един възможен нов „възродителен процес“, ако те не гласуват за ДПС. За българските турци и мюсюлмани 10 ноември още не е дошъл. За тях член първи все още е в сила. Просто защото българската посткомунистическа олигархия избра етнокорпоративната пирамида на Сарая и неговото политическо лице – ДПС – за свой политически посредник между държавата и подземието на олигархичната обществена власт.

Този избор е направен именно защото ДПС е в състояние да служи на олигархията без да е зависима от представителство, от демократични институции, от капризите на електоралната политика. Тези хора се държат като свръхчовеци, които не дължат на останалите нищо – нито почтеност, нито етика на отношенията, нито респект към човешкото достойнство на партньори и съперници. Именно това отношение към обществото, към всички останали накара Иван Костов преди четвърт век да нарече Ахмед Доган „проклятието на България“. Тогава не го разбраха – интерпретираха тези думи като израз на гняв в отношенията на едно междуличностно политическо съперничество. Не всички разбират тези думи и днес. Днес, когато аморалността и арогантността на Сарайската политика има зад гърба си не само „Мултигруп“ и подкрепата на младата посткомунистическа мафия, а практически цялата държавнополитическа и стопанско-олигархична пирамида на България.

За тази роля на Сарая и ДПС днес мълчат почти всички. Някои – защото са продукт на Сарая с етикет „нови политически сили“. Други – защото се страхуват от Сарая, защото са яли бой от Сарая. Трети – защото се надяват да използват подкрепата на Сарая в изострените си амбиции и битки с политически съперници. Дами и господа – не мълчете за Сарая! Неговата уродлива задкулисна власт лишава от свобода всички ни – както българи, така и турци, както мюсюлмани, така и всички други. От 20 години наблюдаваме безпомощно как посткомунистическата олигархия изсмуква безжалостно и без това слабите защитни сили на демокрацията в България, превръщайки я във фасада. Как налага огромен корупционен данък върху българското общество, устойчиво привързвайки го към дъното на Европа и цивилизования свят. Сараят е инструменталната схема, чрез която това изсмукване се случва в реалния живот. Бойко, Слави, Мая и С-ие са взаимозаменяеми бушони на изхода на тази смучеща инсталация. Ударете по инсталацията – така ще разголите олигархичната инфраструктура зад нея. Тогава вече ще видите наяве и кой е истинския ви противник. Дотогава – само ще гледате дефилирането на политическите манекени на сцената.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Анатомия на мита „мажоритарна система

Второто място на партията ИТН превъзбуди отново групата ентусиазирани фенове на т.нар. „мажоритарна избирателна система“. Ако преброите тези хора ще установите, че сред тях почти няма експерти по политически науки (с малки изключения – неколцина франкофони и франкофили, които искат мажоритарна система по аналогия с Петата република). Ако се запознаете с техните възгледи и изказвания ще разберете, че съвкупността от аргументи, които използват за тезата си се свежда преди всичко до един единствен аргумент – мажоритатрната система осигурява демократичен, т.е. – личностен избор, докато пропорционалната система ни принуждава да гласуваме за партийни листи, пълни с „послушковци“. Този аргумент е стар като света. По същество, той ни казва следното: „Не мога да търпя това, което става. Лошо е отвсякъде. Трябва да се промени, но не малко по малко, а изведнъж цялото и към по-добро. Кое е по-доброто? Ами ясно кое е – това, което сега е така, трябва да стане диаметрално противоположно.“ Това е аргументът. Варете ги, печете ги, няма да получите нищо повече от тази есенция. Макар, че ще ви я опаковат във всевъзможни приказки и предложения. По същество ще чуете само това – искам, много искам, крайно време е да стане … обратното.

Първо. Изирателната система е само един от елементите на гражданското представителство, който осигурява неговата адекватност и легитимност. При това не е най-важния елемент. Преди нея по-значими са следните елементи: функционално право на свободен избор, наличие на публична възможност (медии, комуникации, свободно събиране на хора) за формиране на компетентен личен избор, възможност за постоянен контрол върху спазването на ангажиментите, които са поети от избраните лица и организации пред избирателите и т.н.

Второ. Избирателните системи се формират исторически и в зависимост от структурата на обществените интереси, които се стремят към представителство. Мажоритарната система с просто мнозинство (която и до днес съществува по традиция в Британия и САЩ) е исторически първата възникнала система на представителство. Тя отразява структурата на интересите в късното земеделско общество на прага на модерната епоха. Гласоподавателят е земеделец, който се изхранва от земята, която притежава. Всички интереси на семейството му са пряко свързани с това парче земя и с територията – село, графство – на която то се намира. Общността на земеделците от тази територия гласуват и избират депутат, който да представлява техните интереси, интересите на тяхната територия в националния парламент. В този исторически период се е считало за неморално и за недопустимо депутатът да участва в парламентарни групи – фракции или партии – защото това е възприемано като предателство към териториалната група избиратели, изпратили го в парламента.

С развитието на индустриалното общество тази простичка структура на локален интерес бързо се размива и разклонява. Живеем в район Х, работим в район У, а децата ни учат в район Z. Кой от тези райони е най-важен за нашия интерес? Ние и до днес продължаваме да гласуваме по местоживеене, но изборът който правим е производен не на нашата улица и квартал, а на мястото ни в сложната система от обществени отношения, в които участваме в различни социални посоки. Гласуваме за икономическа програма. Гласуваме за данъчна система. Гласуваме за образователна реформа. Гласуваме за система на здравеопазване. Изборите ни са многообразни и повечето от тях засягат не локалната – кварталната, а националната структура на властта.

В началния период на представителното управление право да гласуват имат малцинството от хора на върха на обществото – най-заможни, най-образовани, наследили позициите на своите семейства от десетилетия и столетия. Към края на 19 век право да гласуват имат вече мнозинството от пълнолетните граждани. Води се борба жените да имат равни избирателни права с мъжете. Обществото като цяло избира своите управници. Но обществото е разделено – например на класи. И всяка обществена класа има свои интереси и свой дневен ред в политиката, които са от ключово значение за обикновените хора, принадлежащи към една или друга класа. Индустриалното общество е много по-сложно и преплетено от традиционното земеделско общество. Така възниква – в края на 19 век – пропорционалната система. Хората гласуват за партии – посредници между гражданина и правителството. Тези партии систематизират основните интереси на големи групи от хора и се конкурират с други партии в защитата им чрез определени политически идеологии и програми, отразяващи широки обществени интереси. Важно е да познаваме конкретния човек – конкретните хора, които ще представляват нашата локална общност в парламента. Но още по-важно е да знаем какви политически възгледи ще се борят за нашия интерес като членове на голяма национална общност – предприемачи, наемни работници, земеделци, учители, носители на определен вид експертиза. Важно е какви възгледи ще управляват националната политика за семейството, за децата, за обществения морал…

Трето. Определени общества и държави не се отказват от мажоритарната избирателна система въпреки промените в развитието на индустриалното общество. Например САЩ. Америка е сложна и диференцирана политическа инфраструктура. На върха на държавата е федералното правителство, националните – федералните институции на властта. Но те притежават ограничена власт, защото САЩ са федерация. Значителна част от властта се локализира в отделните щати – „държави“ сами по себе си, доброволно присъединили се към федерацията. Локалните структури – графствата – също притежават значителни властови прерогативи. Простото национално мнозинство не е пряк отговор на властовите проблеми на Америка. Затова, например, американците не гласуват пряко за президент, а избират определен брой щатски представители, които да избират президент от името на отделните щати. Тук мажоритарната система осигирява тази диференциация на властовите концентрации между федералния център, щатското и местното управление.

Четвърто. Мажоритарната система в епохата на късното индустриално общество произвежда два противоположни ефекта. От една страна – тя запазва възможността хората да избират конкретни свои представители на локално равнище. От друга – тя мощно концентрира властта в ръцете на една-две големи партии, които имат ресурсите и влиянието да постигнат относително (или абсолютно) мнозинство в повечето едномандатни избирателни окръзи и по този начин да формират еднопартийни управления на върха на държавата. България е силно централизирана държавнополитическа система. Всички значими политически решения се взимат на равнището на националните институции. Отделните области са административно обособени, но пълномощията на областните управители са ограничени – те представляват националното правителство и се назначават и оттеглят от министър председателя. Общините се самоуправляват като си избират кмет и общинско събрание, но бюджетите, с които разполагат ги превръщат в просители на средства пред националното правителство. Ако българската държавна система не бъде децентрализирана, изборът на народните представители мажоритарно – на местно равнище – ще бъде още една повърхностна „украса“ на пълнната зависимост на регионите и общините от централната власт. Нещо повече – ефектът на централизация на властта, който се произвежда от мажоритарната система ще доведе до още по-могъща централна власт, до още по-концентрирано всевластие на държавния връх (и на тези, които го манипулират зад сцената), отколкото днес, когато едно правителство обикновено трябва да се съобразява с определена коалиционна формула от няколко партии в управлението.

Пето. Много опити са правени да се децентрализира българската държавна система в полза на по-голямо общинско самоуправление. Тези опити досега са неуспешни. Защо? Причините са много, но една от тях заслужава особено внимание. В България през последните 30 години се разви една система на полускрита, паралелна власт на полузаконни – полукриминални структури на стопанска дейност и обществен контрол, която обикновено наричаме „мафия“, „олигархия“ или просто „мутри“ – по определението за тези, които я упражняват пряко на улицата. Тази власт е брутална и репресивна и тя подчинява публичните институции на своята воля поради слабостта на гражданския потенциал да й се противопостави. Тази олигархична власт е много силна на централно – национално равнище, но е още по-силна на местно, общинско и локално ниво. Групите местни бандити обикновено подчиняват с груба сила местния бизнес, местните администратори и политически представители и контролират целокупния живот на общността с открито насилие. Помните ли Златистия и братя Галеви, дон Цеци, Ценко от Галиче, големите батки от Бургас, тимаджиите от Варна… Списъкът може да бъде продължен до всеки град, до всяко село. Тази локална репресивна структура на властта е всесилна и тя – естествено – играе ключова роля за избирането на местните кметове и общински съветници. Така публичният контрол над публичната власт се оказва много по-малък и незначителен на местно, отколкото на национално ниво. Централните държавни институции също са мощно контролирани от олигархията, но те все пак са под международен надзор, под окото на медиите, под санкцията на социалните мрежи и опозиционните партии и политици. На местно ниво подобен контрол е почти въображаем. Цари силен страх – и за прехраната, и за живота…

Хайде сега да си представим, че въведем система на мажоритарен избор на мястото на пропорционалния. Днес ние избираме депутати по списъчен състав в рамките на областта като всяка от партиите прави централно своята областна листа, стремейки се да включи в нея уважавани представители от региона. Избраните са с мандат на зависимост от партийното ръководство, което гневи противниците на пропорционалния избор. Хайде да отидем на мажоритарен. Избирателните окръзи ще бъдат едномандатни. Според вас кого ще изберат за депутат жителите на варненския квартал Владиславово? Най-умния, най-симпатичния, най-уважавания местен или национален лидер? Или ще изберат този, когото посочат местните тимаджийски батки и за когото ще наредят да се гласува „бароните“ от няколкото ромски махали в квартала? Ще кажете – да не би сега друг да решава? Прави сте, структурата на „избора“ и сега е такава. С допълнението, че кандидатите все пак са филтрирани на ниво доста по-високо от властта на местните мутренски феодали. Мажоритарната система ще превърне избора на депутати в идентичен процес с избора на местни кметове. Докато за кметове на големите градове все пак има значение коя партия ги подкрепя, за по-малките общини връзката местна мафия – избор на местна власт е много по-пряка и по видима. С мажоритарната система на едномандатни окръзи местните мутренски феодали директно ще изпращат в Народното събрание своите избраници – своите адвокати, своите финансисти, своите служители. Да, като част от мощни еднопартийни мнозинства. Мнозинства, които ще бъдат вътрешно по-зависими от локалната структура на нелегитимна власт, отколкото са сега.

Шесто. Освен наивно вярващи поддръжници мажоритарната система има мощни и добре осъзнати застъпници, които преследват една основна цел: по-концентрирана и по-зависима от олигархичното задкулисие публична институципонална власт. В България зад дебата по т.нар. мажоритарна система винаги неприлично е надничала една друга важна тема – темата за замяна на парламентраната република със силна президентска власт. В условията на фасадна демокрация, демографска криза, регионален и общностен разпад концентрирането на властта в ръцете на един добре подбран като личност президент дава широки – до необятни възможности на олигархичното задкулисие да управлява страната в своя полза чрез директно „дърпане на конците“ на „силния президент“, вместо да смята формули за мнозинства и коалиции, които по-добре ще му служат. Мажоритарната система ще доведе до „силни“ мнозинства. Силните мнозинства ще гласуват конституционни промени доста по-лесно от балансираните мнозинства. Едно от тези гласувания може да бъде и по формата на управление на държавата. Както казваше един мой приятел от Владиславово – „Докато туй-онуй и оп-п-а-а…“

Седмо. Популистката харизма е най-добрия механизъм за прокарване на сенчести приоритети през публични институции – бързо, „на юруш“, с възторженото одобрение на избирателите. Избирателите, които току що са гласували за своята нова надежда и не са имали още време да се разочароват от нея. Сега се намираме в една особена ситуация. Да правим ли правителство – или да не правим. Защо така тежко се чудят умните глави, които току що избрахме да отидат в Народното събрание? Чудят се, защото нещо гласовете не им стигат. Т.е. – стигат им за правителство, но не им стигат за голямата шашкъния: да сменят накуп избирателна система, формата на управление и да поставят пилота в кабината на най-мощния изтребител „президентска република“. Той пилотът, че е мераклия – мераклия е… Ама и пожарникарят е мераклия. И други гледам засукват мустак. Затова – стягайте се! Мори ви пандемия, бизнесът ви е на дъното, децата ви се разхайтиха и депресираха „онлайн“, с жена си не можете вече да се гледате вкъщи… На този фон господата, които току що избрахте се назлъндисват да управляват. Не им харесва този парламент – нов искат. Ако и той не им хареса – ще поискат трети. Не знам, не знам… Вие си решавате… Ако чакате – няма да дочакате. Ни с мажоритарна, ни с никаква. Проблемът не е в избирателната система. Проблемът е, че пак няма кого да избирате.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

За Сарайските корени на партията „Има такъв народ“…

Близките връзки между Сарая и Слави са обект на активни слухове от години. Сега ни предстои да разберем доколко и по какъв начин тези слухове са достоверни. На изборите вчера ДПС се представи доста скромно – с малко над 300 хил. гласа. Подобен бе резултатът и преди 4 години, когато срещу Сарая бе застанала партията ДОСТ на Лютви Местан, позваща се със силната поддръжка на Анкара. Днес тази партия практически не съществува, а ДПС е единствения – сред етническите партии – получател на гласовете на българските турци и мюсюлмани. Кое определя този скромен резултат на изборите от 04.04.? Според някои наблюдатели причината се крие в динамичната емиграция от смесените райони към западна Европа и тяхното обезлюдяване. Това е възможен отговор, но той не ни дава достатъчно пълна картина на случващото се. Защото отсъствието на хората от избирателния списък в избирателните секции на смесените региони никога не е представлявало пречка те да бъдат преброени като „гласували“. В тези избирателни секции обикновено няма представители на други партии освен ДПС- или такива представители присъстват номинално… Така в края на изборния ден бюлетините за целия списъчен състав избиратели се оказват надлежно пуснати и преброени в избирателната урна и протокол. Да не би нещо да се е променило напоследък, което да осуети провеждането на тази утвърдена процедура…?

Едва ли… В навечерието на вчерашните избори доста упорито се твърдеше, че ДПС подготвя впечатляващо и пълноценно завръщане на политическата сцена след повече от десетилетие неформално „бизнес партньорство“ с управляващата ГЕРБ. Ако подобно завръщане наистина е било планирано, то неговият резултат е доста скромен и не особено впечатляващ. Но, да не избързваме с оценките – все пак са минали по-малко от 24 часа след затварянето на избирателните урни… Освен като чисто физическо действие, завръщането може да има и различен – метафоричен смисъл. Възможно ли е Сараят да се завръща през впечатляващата победа на партията на Слави след дълъг подготвителен период на фактическо неформално и плодотворно сътрудничество между тях? Защо да е невъзможно. Близките връзки би могло да са факт от повече от две десетилетия – например през свързаността както на Сарая, така и на гологлавия водещ с легендата „Мултигруп“ през 90-те години. Тези връзки могат да бъдат резултат и на едно продължително лично приятелство, лична почит, патронаж… Те могат да преминават и през един добре разработен и осмислен съвместен интерес. Видни социолози и PR-и биха могли да работят и за единия, и за другия – чува се, че го правят…

Вече повече от десетилетие ДПС е политическата партия и икономическия кръг, които са избрани за най-близък политически партньор на олигархичното задкулисие в България. През 90-те години изборът беше в полза на БСП – по обясними причини. Но БСП се провали многократно във властта, а с това застраши и контрола на посткомунистическата олигархия върху връзката между икономиката и решенията на публичните институции в страната. През 2001 г. бе направен нов избор за политически представител на олигархията във властта – царската партия НДСВ. Царят обаче танцува под прожекторите твърде кратко и премина в режим на глухо политическо доизживяване в тройната коалиция след 2005 г. По една или друга причина наследилия го на върха на популистката политика лидер на ГЕРБ не можа да получи пълното доверие на олигархичното задкулисие. Причините за това са обект на допълнително размишление. Форматът на олигархичен контрол, който се наложи след 2009 г. бе в тандема между Сарая и ГЕРБ, като ролите на двамата партньори бяха специфицирани. ГЕРБ играеше ролята на публичния агент на олигархичната власт, а Сараят – ролята на задкулисен посредник. По-важната роля без съмнение бе втората – ролята на Сарая. През 2013 г. моделът блокира, а Борисов бе немилостиво свален от власт с режисирани улични безредици. Поради провала на набързо скроената алтернатива – екпериментът „Орешарски“ – Бойко Борисов успя да върне доверието къ,м себе си и към ГЕРБ след пролетта на 2014 г. И така – до лятото на 2020 г.

Протестите от миналото лято избухнаха след сензационни разкрития за „чекмеджето“, „Мата Хари“, телефонни записи и поредица допълнителни пикантни детайли, които в страна като България никога не се появяват на повърхността случайно. Проблемите на премиера изглеждаха естествен резултат от изострилите се битки в задкулисието между няколко от най-крупните му фигури и неговата публична намеса в част от тях. Протестите докараха Борисов до ръба на поредното решение да се оттегли – както през 2013-та и 2016-та г. Но нещо невидимо на пръв поглед го накара да се откаже. Някой го отказа… В този контекст ДПС се държеше публично като умерена опозиция – както на премиера, така и на президента. В действителност политическата криза постави Сарая в позиция на необходимост да избира – дали продължава с подкрепата си за модела на сътрудничество с ГЕРБ, който влезе в дълбока криза, или работи за създаването на нов модел. Решението по всяка вероятност бе да се подкрепи властта на ГЕРБ в краткосрочен план и да се работи за нов модел на връзка между задкулисието и публичната сцена в средносрочен план. Хоризонтът на планиране бе редовните избори през пролетта на 2021 г.

На тези редовни избори партията на Слави зае почетното място на втора политическа сила. Каква е ролята на Сарая за това? Какъв е планът на Сарая за реализация на предстоящия политически мандат? Ще се окаже ли партията на Слави обикновен инженерингов проект на задкулисието през Сарая за контрол върху политическата сцена, или тази партия ще успее да заеме по-автономно свое място в уникалната ситуация, която й дава толкова много възможности за политическо бъдеще?

Протестите от миналото лято поискаха насгтойчиво оставката на Бойко Борисов и на главния прокурор Гешев. Сараят се отърва с лека уплаха… Отърва се с „Росенец“ – една добре осъществена акция на ДБ, която бе оставена в изолация… Сега Сараят сигурно е решил как да продължи да играе своята роля – по всяка вероятност пак главната роля. Дали да подкрепи „уморения кон“ ГЕРБ със свежата сила на „Има такъв народ“, или да изиграе алтернативен ход с президента Радев при подкрепа на новия силен играч – партията на Слави? Сараят е силен играч, но дори и той не може да вземе това решение сам. Сигурно от доста места му помагат…

341Valya Bozhilova, Orlin Borislavov и 339 други6 коментара93 споделянияХаресванеКоментарСподеляне

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Изборите от 04.04.2021 г. и новото превъплощение на популизма

Чета мнения на покрусени граждани и активисти от победата на чалга-политиката над здравия разум. Чета мнения на доволни граждани и активисти от възмездието над статуквото, пък макар и нанесено от страна на чалга-политиката. Мнения много… Едно нещо е сигурно. Изборни резултати като тези показват преди всичко провал на т.нар. политическа класа да осмисли промените в обществото и да ги поведе, структурира, насочи в определена посока. Наред с всички други свои характерни черти, популизмът е свидетелство за изкопана пропаст между политическия елит и гражданите.

Да, зная, че не сме сами – цяла Европа, и не само Европа е в плен на популистко надигане. Пандемията, икономическата криза и загубата на надежда са значими обяснителни аргументи за ръста на политическия популизъм. Но непосредствената причина е загубата на политическо доверие – на доверие от страна на гражданите към тези, които се сменят – или не се сменят – на кормилото на властта. Загуба на доверие, породена от все по-значимото разминаване между обещано и дължимо от една страна, и сторено от политическата класа от друга страна. В България този разказ има очевидни и конкретни измерения.

През последните две десетилетия представителността на българската политика непрекъснато отслабваше в полза на контрола, който олигархичното задкулисие упражняваше и упражнява върху обществения, политическия и стопанския живот на страната. ГЕРБ и Бойко Борисов бяха безпрецедентно успешни в задържането на властта поради способността си да свързват публична популярност с надеждност в обслужването на олигархичния елит зад сцената. Какво се случи вчера? През последните 1-2 години олигархичното задкулисие започна да подготвя нови инженерингови проекти за постепенна замяна на статуквото с нови фигури и схеми за продължаване на контрола върху обществения живот. Два-три от тези проекти се провалиха. Успешен излезе настоящия проект – ПП „Има такъв народ“. Вчера стана ясно още нещо – този проект стана прекалено, неочаквано успешен. Кукловодите зад сцената го сдържаха в продължение на известно време, за да го поставят на сцената в максимално благоприятния момент, с ясно поставени цели.

Партията на Слави – за учудване на самата себе си – вчера постигна резултат, значително надхвърлящ очакванията на своите меценати. Оттук започва една политическа криза, която ще премине през трудно разрешима дилема за създаване на ново правителство, ще окаже пряко въздействие върху президентските избори и ще окаже натиск върху политическата система с цел дълбока, структурна промяна – най-вероятно в посока централизация на властта и авторитаризъм. Звучи песимистично, но наистина много усилия и постижения на демократичната общност ще бъдат необходими за да се предотврати или поне отслаби тенденцията към авторитарен контрол. Тази тенденция извира отвсякъде. Първо, от кризата на олигархичния контрол върху обществото и държавата. Второ, от специфичната ситуация на „висене“ в парламента, който избрахме вчера. Трето, от засилването – засега по периферията – на радикално неевропейски и недемократични политически проекти, произвели няколко – засега – двупроцентови партии.

Демократичното управление има своя логика. То е демократично дотогава, докато е представително. Но не всяка представителност подкрепя демократичното управление. Конфликтната представителност на една разделена гражданска общност произвежда криза на демократичното управление – а авторитаризмът е възможен изход от тази криза. Засега имаме възможност да осмислим ситуацията и да я отиграем в полза на една съхранена демократична система – за която платихме висока цена. И която, макар и увредена от олигархичното управление, е едно от най-ценните достояния на най-новата българска история.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

В защита на либералната демокрация*

През 20-те години на 20 век либералната демокрация (в тогавашния си формат) влиза в криза. Отляво социалдемокрацията започва да губи влиянието си в полза на агресивния болшевизъм, капитализиращ влияние върху стопанската разруха след войната. Отдясно радикалният национализъм изтласква традиционните консервативни партии, чието управление носи вината за катастрофата, в която се намира Европа. От тази катастрофа страдат и победители, и победени. Сблъсъкът между двата радикализирани полюса изгаря потенциала на реформистките отговори на кризата. Отначало фашизмът, а след това и националсоциализмът покоряват Европа – броени години след като болшевизмът прегазва Русия. Дори там където либералната демокрация се съхранява – във Франция и части от северна Европа – тя остава бледа сянка, карикатура на самата себе си. Някой бе казал, че пародийният роман „Клошмерл“ най-добре описва профанизацията на публичните нрави в една формално демократична Франция…

Новият курс на Рузвелт в Америка и денацификацията на Европа след 1945 г. тласкат политическото махало наляво. Чак до края на 70-те години политическият консерватизъм, наследен от миналото е редуциран до група инертни идеи и възгледи, опитващи се да коригират отдясно успешния реформистки модел на кейнсианска икономика и социална държава. Европейското дясно е преместено в умерения християндемократичен център на „социалното пазарно стопанство“, Бари Голдуотър в Америка звучи доста крайно – въпреки, че е умерено „десен“ по днешните политически мерки, а „крайно десния“ Никсън през 1971 г. заявява – „Днес, разбира се, всички ние сме кейнсианци“. Тази хегемония на лявоцентристкия реформизъм в целия Запад чак до края на 70-те не създава криза на либералната демокрация. Не само защото господстващите идеи – макар и леви – са умерени, реформистки и конструктивни. Но и защото са толерантни към „другата страна“ – към традиционалисткия консерватизъм, който макар и инертен и не особено динамичен в този период, съхранява своята легитимност на политическа алтернатива в рамките на либералнодемократичната система.

В края на 70-те Ървин Кристъл призовава – „Свалете държавата от гърба си! Извадете си ръцете от джобовете й!“ Роналд Рейгън твърди – „Правителството не е решението, то е проблема…“ Лейди Тачър пристига в Уайтхол с афоризма – „Социализмът свършва когато свършат парите на другите…“ Свободен пазар, край на социалното преразпределение, прекратяване натиска на синдикати и други лобисти за по-големи парчета от държавния пай. Западът попада под властта на неоконсерватизма. Кейнсианският модел е отхвърлен, дезавуиран, обявен за трагична грешка, подкопаваща жизнеността на капитализма. Но либералната демокрация все още не е в криза. Макар и инструмент на настъпващия глобализъм, сурово стесняващ суверенитета на националната държава, неоконсерватизмът съхранява легитимността на победения в състезанието от 80-те години социаллиберален реформизъм, въпреки че го изтласква в ролята на слаба и неубедителна опозиция. Икономическата доктрина на неоконсервативната революция – неолиберализмът и пазарният фундаментализъм – се превръщат в хегемонен идеен проект на глобализацията.

Либералната демокрация навлиза в първия етап на своята структурна криза на границата между 20 и 21 век. Не защото е отхвърлена идейно или политически – напротив! Франсис Фукуяма дори обяви в началото на 90-те години, че с рухването на социализма либералната демокрация се превръща в единствената смислена възможност за социална и политическа организация на съвременното общество. В това той видя и „края на историята“ като борба на идеи. През 90-те години т.нар. „трета вълна на демократизация“ обхвана голямата част от бившия „втори“ – комунистически свят, както и много други страни и региони в света. Паралелно с това, кризата на либералнодемократичния модел започна да се проявява като процес на отслабване и релативиране на националния суверенитет и като редуциране на легитимните потенциали на националната държава да взима стратегически решения в сферите на икономиката, социалната сигурност и културната политика. Либералната демокрация е политическа и обществена система, която възниква и функционира в рамките на националната общност. Демосът е общността на гражданите, носещи съзнание за отговорност пред съвкупните интереси на нацията. Как оцелява и се възпроизвежда една национална либералнодемократична система в среда на динамично „изнесен“ суверенитет по посока на глобалната мрежа на икономическа и квази институционална власт?

Глобализацията подкопава суверенитета на националната държава в две основни – свързани измерения. Първо, процесът на глобализация делегитимира охраняването на националния пазар в полза на свободен универсален обмен на стоки, услуги, финанси, технологии, комуникационна власт. Второ, глобализацията утвърждава идеологическата хегемония на „свободния глобален пазар“ като единствено легитимен механизъм на обществено възпроизводство. Тази глобална пазарна свобода обаче няма нужда дори и от „нощен пазач“ – не съществува и не възниква международна институционална структура, налагаща правила на икономическата игра. Регулациите – доколкото ги има – се съхраняват само на национално ниво. Когато пазарните играчи ги намират за неблагоприятни, те просто отиват другаде. По този начин системата на либералната демокрация се оказва поместена в „безвъздушното пространство“ между отслабения национален суверенитет, от една страна, и неинституционализирания глобален пазар, от друга.

Неолиберализмът като идеология на възродения свободен пазар „отключва“ през 80-те години легитимността на икономическата глобализация „отдясно“, през утвърждаването на индивидуалната свобода като феномен на неограничения от държавна регулация пазар. През 90-те години се разгръща идеологическата легитимация на глобализацията „отляво“, чрез синтез на един нов културен космополитизъм, заменил рухналата класическа левица (както радикална – комунистическа, така и реформистка – социалистическа). Новият ляв синтез приема глобализацията като нов прогресистки хоризонт – космополитен идеал, който трябва да бъде реализиран. На повърхността левият космополитизъм мощно утвърждава либералната демокрация като единствено легитимна социална и политическа система в глобалния свят. На практика следването на новия ляв синтез създава нарастващи дилеми пред разпространението и натурализирането на либералнодемократичното управление – особено извън границите на демократичния Запад. Левият глобализъм изразява радикална несъвместимост както с всеки вид национализъм, така и с легитимния институционализиран интерес на националната държава. Нацията е ретроградна отживелица, а „залезът на националната държава“ – неизбежен резултат от прогресисткия процес на глобализацията. През 90-те години присъствах на десетки семинари и диспути под заглавия като „Краят на националната държава”, „Залезът на националната държава”… След 2000 г. този организационен ентусиазъм сякаш позатихна, но не и глобалния прогресистки патос на враждебност срещу националната държава като препятствие по пътя към една интегрирана глобална общност.

Този антинационален патос на новата глобална левица пряко съвпада и бързо се интегрира в структурата на глобалния корпоративен – икономически интерес. Капиталът, глобалният капитал вече не е класов враг, а партньор и съмишленик на левия глобализъм. Артилерийският огън на левия радикализъм е обърнат срещу ретроградния национализъм и „отживялата времето си“ национална държава. Този  нов хегемонен проект на възродената левица причинява – заедно с глобалната корпоративна инфраструктура – много беди и разруха сред обществата и държавите на Третия свят. За дълбоко вкоренените институционални структури на националната държавност в западна Европа, Америка и Япония „залезът на националната държава“ е просто нов идеологически вятър отляво, наследил класическата левица – както радикална, така и реформистка. Но за крехките държавни национални структури на посткомунистическите общества, на постколониалните страни и на немодернизираните общности, комбинираният ефект на глобалния корпоратизъм отдясно и глобалният космополитизъм отляво е наистина болезнен и често катастрофален. Този ефект е пряко противопоказан на утвърждаването на либералнодемократичното управление, защото произвежда държавен и общностен упадък – слаби и рухнали държави (weak states and failed states). Клановите олигархии, арогантната корупция, злоупотребата с публична власт в полза на частни, често престъпни интереси са пряко следствие на деинституционализацията на националната държава. За какво ви е държава – невидимата ръка на пазара автоматично ще ви обогати, а космополитното братство между хората ще гарантира вашата сигурност. Самият Франсис Фукуяма – десет години след „Края на историята“ – удари камбаната за тревога: Внимавайте, не подценявайте институциите! Беше вече малко късно… В продължение на цяло десетилетие градихме либерална демокрация без да познаем необходимостта от легитимна и правова държава. Когато си припомнихме необходимостта на връзката между правова държава и либерална демокрация, големи сектори от стопанската, обществената и политическата власт бяха вече попаднали в ръцете на организираната престъпност и мафиотизираната олигархия.

Би било несправедливо да дефинираме глобализацията единствено през призмата на негативните ефекти, които тя произвежда в институционалната структура на „слабите държави“. На практика глобализацията през последня половин век се реализира като мощен процес на увеличаване на богатството на многобройни страни и региони, включително извън западния свят чрез свободната миграция на капитали – инвестиции, финансови и информационни потоци. Сенчестата страна на това увеличено благосъстояние е драматичната поляризация между бедност и богатство навсякъде по света – и на Запад, и в Третия свят – вследствие на изцяло нерегулираните пазари. Стопанската и обществена динамика, които глобализацията носи със себе си стимулират процесите на демократизация чрез въвличане на големи човешки маси в нови социални движения – както в развития, така и в развиващия се свят, мащабни потоци от хора, които за пръв път влизат в публичния живот на своите общества. Същевременно пазарната поляризация и деинституционализацията на равнището на „слабата“ национална държава превръщат процеса на демократизация в процес на частично контролирана дестабилизация, която засилва центробежните тенденции на общностен разпад.

Глобализацията експанзира върху два основни носителя: „хардуеър-а“ на неограничените финансови потоци и пазари, и „софтуеър-а“ на глобалната масова култура, изградена върху примера на западния – преди всичко американския начин на живот, чиято динамика се определя от мощния процес на либерализация на нравите и социалните отношения в постиндустриалната епоха. Степента на натурализация на глобализацията в различните общества зависи не само – и не толкова от приемането на глобалния финансов и пазарен ред, колкото от приемането или отхвърлянето на нормите и моделите на универсализираната масова култура и стилове на живот. Има общества, в които местната култура интегрира селективно моделите на глобално икономическо развитие и начин на живот. В други общества глобализацията е приета като съвкупност от технологични артефакти при пълно отхвърляне на този стил либерализация на нравите, който навлиза с универсализираната масова култура. Отхвърлянето на масовата култура и социалните модели на поведение, навлизащи с нея се материализира в мощна вълна на антиглобализъм – отрицание на глобализацията чрез възраждане на традиционната култура. Икономическата поляризация, институционалната неефективност и завръщането към традиционализма в обществените нрави и културата допрнесоха значително за възраждането на авторитарните форми на управление в посткомунистическия и в развиващия се свят. Стопанският успех на страни като Китай утвърди един нов синтез на пазарна експанзия, културен традиционализъм и политически авторитаризъм. Агресивното съчетаване на традиционализъм и авторитаризъм бе поставено в основата на новия квазиимперски проект на Путинова Русия. Кремъл, който 70 години водеше света по пътя на „пролетарската революция“, днес вече е лидер на „консервативната вълна“…

Възраждането на традиционализма и традиционната култура в края на 20 и началото на 21 век бе феномен по-скоро на незападния свят, насочен срещу инвазията на глобализма в културата и социалните отношения на немодернизираните или частично модернизирани традиционни общества. През последното десетилетие бумерангът на традиционалисткия бунт срещу глобализацията и нейната универсалистка либерална култура се завърна на територията на самия Запад. Националпопулистките движения в Европа, както и изолационисткото крило на Републиканската партия в САЩ (дошло на власт с президента Тръмп) оспориха ефектите на глобализацията като универсален либерален проект, осъществяван чрез системата на либералната демокрация. Популистки лидери като Виктор Орбан открито заговориха за „нелиберална демокрация“, понятието за „либерално“ и „либерализъм“ бе тясно и неразчленимо асоциирано със съвременния ляв радикализъм в политическата и в културната сфера на Запада. Левият популизъм и културен радикализъм с готовност се идентифицира като „либерализъм“ и се вживя в ролята на единствено легитимен приемник на либералната демокрация. Доброволният отказ на националпопулистите вдясно от принадлежност към системата на либералната демокрация на практика утвърди абсурдната идеологическа претенция на радикалната левица да се представя като единствен носител и защитник на това, което наричаме „либерална демокрация”.

На практика тук имаме много сериозна подмяна. Всъщност – двойна подмяна. На първо място, радикалната левица успешно опакова своя политически дневен ред в претенцията да бъде носител на „либерализма“. На кой либерализъм? Постмодерната левица подмени гражданското равенство с идеология на „мултикултурализъм“. Съхраняването на малцинствената идентичност получи приоритет пред общия културен код на гражданската общност – демоса, дори когато малцинствената култура е активно недемократична (като общностните източници на ислямисткия радикализъм). Плурализмът на визии, ценности и интереси бе заменен с господството на cancel културата (крайно репресивен вариант на „политическата коректност”), която налага неумолима цензура по мащабно нарастващ кръг обществени теми и проблеми. Вместо да засилва значението и практикуването на толерантност между хората, претендиращият да бъде „либерален” политическият проект на cancel културата обръща острието на нетолерантност към заварените „мълчаливи мнозинства“. На практика понятието за „либерализъм“ се употребява като легитимационен етикет за новите версии на революционното левичарство, които отново се борят за унищожаване на завареното общество в името на нови и все по-абсурдни утопии.

Парадоксално, но очевидно – най-ценен съюзник на левия радикализъм в амбицията му да си присвои либерализма е десният националпопулизъм. Изграден върху възродени ценности на традиционализъм, национализъм и политически проекции на консервативно религиозно съзнание, националпопулизмът не без удоволствие приписва на радикалното левичарство определението за „либерализъм“, за да се пребори с него и да замени либералната с „нелиберална“ демокрация. Това, което наблюдаваме е радикална, недемократична „игра с нулев резултат” – глобален сблъсък на поредна левичарска утопия с тоталитарни амбиции (скрити зад претенцията за „либерализъм“) и дясна авторитарна реакция, стремяща се да възроди примордиални – предмодерни ценности и визии на традиционализъм, където индивидуалната свобода е подчинена на „интересите на обществото“. Кой определя интересите на обществото? Този, който държи властта. Оттук – втората подмяна – на смисъла и съдържанието на либералната демокрация като политическа система. Националпопулизмът отдясно слага знак за равенство между либерализъм и либерална демокрация. Левият радикализъм с удоволствие приема тази подмяна. Защо? Защото ако радикалната левица е легитимният носител на „либералната“ идентичност, а либерализъм и либерална демокрация са синоними, то тогава постмодерните „либерали“ остават единствените защитници на демокрацията – в борба с настъпващия авторитаризъм отдясно. Така направихме пълна обиколка на залата с кривите огледала, в която се прожектират политическите амбиции на недемократичните сили в нашата съвременност. 

Либералната демокрация (синоним – парламентарна демокрация) наистина възниква в лоното на класическия либерализъм и се изгражда като система за осъществяване на Просвещенската визия за мястото на човека в обществото. Но в първите етапи на развитие на модерния Запад този инициален модел на либерална демокрация се практикува ограничено в рамките на един твърде тесен обществен елит, чиито членове притежават възгледи, статут и гражданска култура, подходящи за участие в тази нова форма на властова легитимация чрез представителство. Наследниците на Просвещенските елити постепенно постигат стратегическо споразумение с основния си противник от епохата на буржоазните революции – с предмодерния консерватизъм. Представителната демокрация престава да бъде либерална в тесния смисъл на думата. Тя интегрира либерални и консервативни визии и привърженици в една политическа игра, която носи името „либерална демокрация“ за да обозначи вече само своя идеен и ценностен произход.

През втората половина на 19 век управляващите елити на индустриалния капитализъм се изправят пред нарастващото предизвикателство на радикализираното работническо движение отляво. Недъзите на ранния капитализъм обричат индустриалния пролетариат и разореното селячество на свръхексплоатация и мизерия. „Пролетарската революция“ изглежда като единствен изход от нетърпимия живот на социалното дъно. Но с развитието на индустриалното общество в края на 19 век възникват възможности за подобряване условията на живот на  наемния труд отвъд радикалния избор на революцията, в която пролетариите „могат да загубят само оковите си”. Появата на пролетарски слоеве, които имат да губят повече от оковите си прави възможно интегрирането на работническото движение в системата на политическо представителство. Либералната демокрация става все по-масова и все по-плуралистична. Истинските либерали остават в малцинствена позиция в центъра. Отдясно стоят консервативните – традиционалистки общности и техните представители. Отляво – работническите партии, социалдемокрацията и „временно примирилите се“ със статуквото комунисти и радикали. Най-радикалните движения вляво и вдясно са извън системата – те капитализират от кризата на либералната демокрация.

Либералната демокрация печели привърженици поради две причини. Първо – тя е инклузивна. Достъпна е за всички, които приемат простите правила на демократичната политическа игра. Свободен избор, управление на мнозинството, права за малцинството, свобода на възгледите и убежденията, право на политическа борба за мирна промяна на статуквото. Второ – либералната демокрация е ориентирана към компромис и споразумение. Тя не обича играта с „нулев резултат” – аз печеля, значи ти губиш. Ти печелиш – аз губя всичко. Либералната демокрация е изградена върху презумпцията, че в основата на цялата система стои човекът като гражданин. Не „обществото“, не „светлото бъдеще“, не „нашата велика държава“. В основата е човекът с неговите права и отговорности към общността. Тук е разликата между либералната и нелибералната демокрация. При нелибералната демокрация обикновено някой говори от името на „народа“. Тези, които са против „народа“ нямат право на демокрация. Тези, които са против народа са различни – те са предатели, експлоататори, слуги на чужд интерес, арогантни бели мъже и колонизатори, гнили либерали, подривни елементи… Списъкът може да бъде продължен – и отляво, и отдясно…

Живеем във времена на драматични разделения. Нашият свят се фрагментира по осите на една свръхнатоварваща психиката и живота ни, свръхдинамична промяна – технологична, стопанска, информационна, културна, идеологическа… От нас се отцепват и отплуват острови и материци, населени с „другите“, с тези, с които пътищата ни сякаш се разминават завинаги. Тази промяна разпалва многообразни конфликти и гори мостове. В този процес ние сме на път да изгубим основното достижение на нашата цивилизация в политическото устройство на света – либералната демокрация. От една страна, тя е заплашена от традиционни форми на авторитаризъм и диктатура, въоръжени с властовите технологии на 21 век. От друга, тя попада под немилостивите удари на новата тоталитарна утопия на левия радикализъм  – на cancel културата. От трета, тя е все по-честа жертва на хитроумни и софистицирани форми на подмяна – на субституция на волята на гражданите с волята на големите пари, на задкулисните елити, на господарите на виртуалната реалност, на информационната лавина. Либералната демокрация се основава върху разумния възглед на свободния човек за самия себе си, за другите и за света – човек свободен от вериги и свободен от илюзии. Ако човек не е в състояние да постигне – да изгради своя картина на света, независима или поне автономна от внушенията на тоталната информационна лавина, той не притежава най-значимия ресурс за отговорно гражданско действие. В света на постистината е истинско предизвикателство да останеш свободен.

Либералната демокрация принадлежи на всички ни. Тя е достояние на истинските либерали, за които свободата на другия е най-важната ценност. Достояние е на консерваторите и традиционалистите, които трябва да гарантират връзката на хората и обществото с тяхното минало, с тяхната дълбочинна идентичност, за да не се изгубим изцяло в илюзиите на бъдещето. Достояние е на вярващите хора, които напомнят на всички ни, че животът ни има смисъл отвъд ежедневната борба за успех и напредък в този свят. Достояние е на левите и прогресистите, които имат визия за един нов свят, но са задължени да го договорят с останалите. Либералната демокрация е достояние и на тези, които я ненавиждат, които я подменят и които я опорочават, възползвайки се от нейния регламент за универсално равноправно участие. Затова либералната демокрация има нужда от защита. Защото тя е една от малкото останали източници на надежда. Надежда, че в превратностите на хаотичния ни век ще успеем да съхраним себе си, ценностите си и правото си да живеем свободно и отговорно. Тази надежда днес не е голяма. Но я има.

*Статията е публикувана на 13.03.2021 г. в портал „Култура“

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Огнян Минчев: „Българските партии в център-дясно – успешни стратегии за развитието на България“

На 26 октомври се проведе конференция на тема „Българските партии в център-дясно – успешни стратегии за развитието на България“. Благодаря на организаторите от СДС и Фондация „Конрад Аденауер“ за поканата, на която за съжаление не можах да се озова. Затова прилагам този текст, който да отрази някои мои виждания по темата.

1. Основен ангажимент на всички български партии в предстоящия период в развитието на страната е борбата за реформиране на институциите на българската държава. Това в особено голяма степен се отнася за дясноцентристките партии. Докато партиите на левицата са в по-голяма степен ангажирани с приоритетите на социалната справедливост, социалното и културното равенство, партиите на десницата са призвани да се фокусират върху проблемите на правовата държава, равенството пред закона и намаляването до минимум на злоупотребите с властта посредством процесите на организираната политическа корупция.

След 1989 г. България осъществи поредица от противоречиви реформи в своята държавна система. От една страна, успешно бе преодоляно институционалното наследство на комунистическото управление и бяха заложени основите на демократичното управление на българската държава. Тази политическа реформа застана в основата на българския успех за членство в НАТО и ЕС. Същевременно обаче противоречивото политическо развитие на страната през последните 30 години доведе до създаването и укрепването на една дълбоко вкоренена система на олигархична зависимост и управление, която все повече намалява ресурсите на демократичното управление и ефективното функциониране на българската държава като система на консолидирана демокрация. Най-очевидните белези на този олигархичен контрол са подчинението на системата на правораздаване, систематичната корупция по върховете на властта, сливането на интереси на политическия връх и олигархичното задкулисие.

СДС е партията, на която България дължи цялостното реформиране на своята държавна система в периода от 1997-2001 г. – на практика единствения период на пълноценна държавна структурна реформа през посдледните три десетилетия. За съжление, този период бе прекъснат със загубата на изборите от 2001 г., след което настъпиха две десетилетия на реванш на българската олигархия в завладяването на публичните институции на властта. Основната задача на българските партии от спектъра център-дясно е да скъсат с наследството на масираната и организирана корупция във властта, практикувана от всички правителства и управленски конфигурации от последните две десетилетия. Без институционална реформа, която да пресече основните артерии на корупционните взаимодействия между корпоративен бизнес и публична власт реформиране и ефективност на българската държава си остават цели, които не могат да бъдат постигнати.

2. В България се наложи разбирането за това, че десните партии трябва непременно да защитават една либертарианска визия за минимална държава и свободен пазар, за държавата като „лош стопанин“ и пазарът като единствен легитимен разпределител на власт и богатство в обществото. Но идологическата претенция на десните политици е едно, а реалността – друго. Най-напред, държавата може да бъде минимална – дори и в либертарианска интерпретация – само ако стриктно изпълнява своите функции в защита на правовия ред, сигурността на гражданите – включително сигурността и свободата на пазара, гарантира силата на националния интерес в международен план с армията и дипломацията си. Всеки, който познава капацитета на настоящата българска държава може да си отговори на въпроса дали тя отговаря на тези условия.

А пазарът ни колко е свободен? Кои имаха възможността да излязат на пазара през 90-те години? Кои имат възможност да контролират пазара днес? Зад димната завеса на „свободния пазар“ функционира олигархичното съглашение определени компании и интереси да получават лъвския пай от държавни поръчки, еврофондове, а за обикновените бизнесмени и фирми остава борбата с админстративна корупция, картелизирани пазарни пространства и организирана престъпност. При нас либертарианското уравнение – доколкото въобще е възможно да функционира по тези географски ширини – е обърнато с „хастара навън“. Имаме голяма – с много чиновници – и слабо ефективна държава, пазар, картелиран от специални олигархични интереси и симбиоза на корпоративно задкулисие и системна корупция по върховете на властта. Една партия, изповядваща дясноцентристки възгледи и ценности не би трябвало да се примирява с това.

Стратегията за икономическо развитие на България от позициите на десния център трябва да бъде изградена като разумен баланс между оптимално използване на механизмите на свободния пазар за икономическо развитие и ясна стратегия за постигане на национално значими цели чрез ефективно управление на икономическия ресурс в следните направления: балансирано регионално развитие и управление на демографския потенциал; създаване на приоритетни усовия за задържане в България и реализация на млади и добре подготвени професионалисти, на техните семейства, подкрепа на житейските планове за професионално и семейно развитие; устойчиво развитие на населените места и градската публична среда; максимално ефективно образование и здравеопазване; стимулиране и динамично развитие на националната култура с цел изграждане на обществена среда и очаквания за успех, перспектива и гражданска солидарност в рамките на българската национална общност.

Някой би могъл да се усъмни в „дсния“ характер на препоръките, които давам малко по-горе, защото те не са последователно пазарни – „пазарът решава всичко“. Ако пазарът решаваше всичко, нямаше да бъде необходима държава, образователна система, осъществяваща обучение по национални приоритети, културна среда, която създава и разпространява ценности независимо от тяхното търсене на пазара. Десният център е не само център на политики, свързани със свободната инициатива и индивидуалната свобода – те са безспорни. Десният център е центърът на политики, свързани с националния интерес и просперитета на националната общност.

3. Живеем в свят, в който установените структури на международния ред от последните 30, дори и от последните 70 и повече години се променят неузнаваемо бързо. Тази промяна носи неочаквани и сериозни предизвикателства пред нашата сигурност и цялостен национален интерес на относително неголяма страна, разположена в хронично нестабилна периферия на Европа и в съседство с бързо надигащи се регионални предизвикателства. Партиите от десния център са отговорни за разработването и прилагането на прагматична външна политика на България, която да отчита динамиката на международните отношения, да защитава основните ценности и позициите на държавата и да отстоява нейните интереси в бързо променящия се регионалени европейски контекст. Ние сме член на НАТО и ЕС – това е рамката на нашето международно присъствие. Но това е „алфата“, началото на нашата международна идентичност. Мнозина български политици смятат тази рамка за „омегата“ – след като сме постигнали това – оттук нататък трябва само „да се присъединим към консенсуса“ в Брюксел… Това явно не работи според очакванията. Първо, в самия Брюксел консенсусът става все по-трудно постижим. Второ, алтернативни сили от региона и в по-широк международен контекст създават на българска теротория все по-значими групи и структури на влияние, които оспорват българския национален избор. На дневен ред са сериозни решения за защита на националния интерес и националната сигурност, които изискват ясна визия, добре дефинирана стратегия и силен стремеж към национално единство за взимане на решения и постигане на резултати от българската държавна политика в международния контекст. Посочете ми българска партия от десния център, която има подобна платформа, която има визия, яснота и перспектива за постигане на добре очертани национални цели!

В българската демократична политика се утвърди едно разбиране за дясното като един вид привилегирована политическа позиция. Ако лявото бе асоциирано – и все още е – с бившия комунстически режим, то дясното се очакваше да даде алтернативата и да поеме контрола. Затова стремежа да се настаниш в „десния спектър“ беше и си остава твърде силен като мотивация за политическа дейност. Всъщност, дясното не е привилегия. То дори не бива да бъде и предварително поставена цел. Всеки, който влиза в политиката трябва да има ценности, идеи и възможности за постигане на политически цели, които в процеса на своето осъществяване ще получат и ясно очертание – дали са предимно десни, центристки или леви. Дясното не е привилегия спрямо лявото. Или ако е привилегия, то това е привилегията да търсиш ефективност, почтеност и свобода за реализация на амбициите си в демократичното политическо състезание. Желая ви успех!

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Пилотът, пожарникарят и изкуството на държавността

Сюжет номер едно. Въздушен „ас“ – военен пилот и бивш главнокомандващ на ВВС започва след преждевременното си пенсиониране политическа кариера. Започва я – противно на здравия разум и логиката – от най-високата институционална позиция в държавата. Избран е за президент.

Липсва му политически опит. Липсват му познания за това какви са правилата на тази игра, която се нарича „институционална политика“ в среда на аморфна институционалност и квазидържавност. Липсва му особено изявен политически талант.

Притежава лична почтеност и добронамереност, но се оказва в ситуация – в контекст, който му е непознат. Опитва се да компенсира липсата на ориентация с привързаност и лоялност към факторите-ментори – било зад сцената, било в политическите среди – на които дължи номинацията си.

Първоначално изглежда непохватен, което стимулира „старите кучета“ в новия му занаят да злоупотребяват с него. Особено немилостив е съседът от другата страна на „Дондуков“. На този съсед деликатността и доброто възпитание са му принципно чужди. Но е майстор на ориенталските удари в политиката.

Президентът трупа горчивина. Трупа гняв поради непредизвиканата – несправедлива агресия. Той все още не разбира, че в тази игра, с която се е захванал – политиката – те удрят не когато си сгрешил, а когато могат да си го позволят.

Постепенно идва „Видовден“. Денят на вдигнатия юмрук и „мутри – вън“. Денят, в който той тръгва „на абордаж“ без да разбира – все още, че с това гори всички мостове. А някои от тези мостове може да се окажат необходими. Ако не днес, то утре…

Сюжет номер две. Млад и амбициозен офицер от пожарната. В школата искал да го запишат в специалност „Държавна сигурност“. Отказали му. Но не могли да го откажат да преследва най-високите цели, които се виждат на неговия хоризонт. Не подбирал средства за да върви напред.

Създал охранителна фирма с амбицията да стигне с нея до ВИП етажа. Успял. Възложили му охраната на бившия комунистически диктатор. Взели го на средна позиция в СИК. Стигнал до портите на „Лукоил“. Влязъл вътре – зад портите… Бившият цар го наел за охрана.

Навсякъде, където успявал да се качи вече не много младият офицер от пожарната внимателно слушал и наблюдавал. Разбрал, че принципите и правилата се правят от силните за да контролират слабите. Че значение има само и единствено властта. Глупавите служат на принципи. Умните служат на силните на деня – за да станат като тях. Целият му житейски път потвърждавал тези прозрения…

И дошъл моментът, в който разбрал, че освен знание ,опит и хъс има и талант да уговаря и манипулира – политически талант. Станал главен секретар. После дошло „Индиго“… После станал кмет…

Вече знаел как властта може да те освободи от лоялност – както човешка, така и институционална. Уговарял другите да го подкрепят. И получавал подкрепа. „Прецаках го и този“, отбелязвал стъпките напред, които прави по пътя към върха. Успешно избягвал единствената голяма грешка, която един амбициозен човек може да направи по пътя си към върха – да влезе в конфликт с по-силните от него, със силните на деня.

Така се формирали структурните зависимости, които оплели кариерата му в пашкула, от който трескаво и напразно се мъчи да се освободи сега… Сараят, КТБ, Монтерей, сянката на източния властелин… Когато си се качил горе, идва часът, в който трябва да започнеш да слизаш надолу. Но стъпалата, които си градил, за да се качиш се оказват единствените стъпала, по които можеш да слезеш – за да не паднеш изведнъж…

Това не са сюжети за малък разказ. Те са илюстрация за това как функционира една политическа система, която няма свои вътрешни правила, свой етос и своя традиция на развитие, която да генерира властови елит. А там, където няма властови елит не може да има автентична държава.

Истинската държава е продукт на творчески процес. Политическият елит трябва „да си въобрази“ държавата – така, както направи Наполеон в края на 18 век, отците основатели на Америка – пак тогава, де Гол – в средата на 20 век, Конрад Аденауер – след големия разгром на Германия…

Ако сътворяването на държавата е успешно, примерът на сътворението се превръща в пример за подражание и социализира следващите поколения политици и държавници в това, което вече се нарича държавна традиция.

България имаше нещо подобно на държавна традиция, започнато с творческите актове на Стефан Стамболов, Фердинанд Сакс Гобург Гота и синът му Борис, който „укроти“ непомерната амбиция на баща си в в по-скромната мяра на една българска държава, преживяла горчиви поражения и затова познала мястото си и хоризонта на амбицията си.

Комунистическият преврат прекъсна тази държавна традиция и я заличи. За половин век българският комунистически връх не успя да създаде държава поради простия факт, че не бе национален, а компрадорски. БКП функционираше като колониална администрация на съветския имперски връх и никога не се еманципира от него, дори частично.

Комунистическото управление нямаше капацитет да създаде държава, но създаде квазидържавност – в лицето на „човека от народа“. Затова и след 1989-та посткомунистическият елит успя да създаде олигархия, но не и държава. Този елит осуети възникването на алтернативен проект за държава и след две десетилетия „царство на джунглата“ отново постигна своя максимум – втория „човек от народа“.

Защо припомняме всичко това… Защото отново сме на прага на драматична политическа промяна. Драматизмът в политиката настъпва тогава, когато в криза влезе политическото ежедневие. А нашето ежедневие на квазидържавност носи в себе си неизбежната криза на недостроената държава. Днес за пореден път е недостатъчно да се разделим с правителство, партия, лидери, политически модели.

България има нужда от създаване на държавност. Не като преписана от някого конституция. Не като преначертан модел за разделение на властите. Имаме нужда от творчески процес на държавно строителство. На фона на тази вопиюща портребност, политическите оферти на деня изглеждат като призраци. Зловещо изглеждат. Извинете…

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Конспирация и постистина

Конспиративните теории са всъщност философските размисли на неуките хора. Всеки човек притежава поне искрица любопитство към дълбокия смисъл на мирозданието, но мнозина не притежават необходимите познавателни инструменти за да си изградят една що годе разумна и донякъде достоверна картина на света, в който живеят. Тогава на помощ идват конспиративните теории. Това, което не можем да си обясним като по-дълбок и противоречив механизъм на социално взаимодействие, по естествен път се опростява и адаптира към собствения ни интерес за участие в „широкия свят“ като се проектира в злата воля на скрити някъде мощни сили, обединени в заговор срещу човечеството – или поне срещу обикновените хора в него.

Конспиративните теории подсъзнателно имплицират нашата безпомощност да им се противопоставим. Тъй като по определение са заговори на финансово могъщите, политически властни и задкулисно обединени сили на злото, конспиративните сценарии неизбежно поставят обикновените хора в ролята на жертви, а тайният характер на покушението изключва възможността да му се противопоставим по какъвто и да било начин. Независимо от това, дали ни пръскат отгоре с „кем-трейлс“, дали ни „пържат“ с 5G мрежата, която силно наподобява микровълнова фурна, или замислят глобална финансова криза с цел да отмъкнат скромните ни спестявания от банките, конспиративните сценарии разчитат на нашето неведение, безпомощност и на ефекта на изненадата – заварват ни неподготвени пред злия умисъл на разорението и разрушението.

Естественото недоверие към силните на деня – ни най-малко не твърдим, че е безпочвено – създава гостоприемна среда за многообразни стратегии на масова манипулация. Самото определение за нашето време като „епоха на постистина“ показва, че въображаемите обяснения на действителността като съвкупност от конспиративни сценарии са възможни в условия, в които истината е трудно или невъзможно да бъде проверена. Що е истина – биха попитали изкушени и неизкушени по темата. Човечеството наскоро излезе от една тривековна епоха на модерно развитие, в която критерият за истината бе нейната проверимост в обективния свят на фактите. За добро или за лошо, светът напусна – до голяма степен – тази удобна триизмерна действителност на практична проверимост на истината чрез проверката на разума и навлезе в епоха, в която реалността бива де-конструирана и ре-конструирана от всеки желаещ, което промени – понякога драматично – процеса на търсене на истината. Днес истината вече не се доказва с простото твърдение – „такива са фактите“. Вместо това утвърждаването на истинност днес се основават върху твърдения като „чух го по телевизията“, “ четох го в интернет“ и т.н. В определен смисъл сме се завърнали по един нов начин в света на митовете, преданията и слуховете, които конструират човешките представи за действителност още от зората на човешката цивилизация.

Времената на постистината за златна възможност за професионалните пропагандисти, ПР-и и рекламисти – независимо дали седят на Петровка, в офисите на мощни корпорации или в медийни конгломерати и центрове за филмова индустрия. Тези хора могат да ви нахранят с всякаква информация, която ще им донесе полза. Новата стратегия на дезинформацията се гради върху обратните предпоставки на тези, които бяха употребявани от пропагандните жреци на тоталитарните режими от 20 век. За тоталните диктатури важното бе да нямаме достъп до алтернативна информация – да ползваме само официалните лъжи на партийния връх. За днешните пропагандисти и манипулатори е важно да ни удавят в непоносими обеми информация, през която да ни водят до внушенията, които са изгодни за тях.

Конспиративните теории по-често не възникват – те се създават, шлайфат и прокарват през информационния поток с майсторски инструменти, отразяващи психологията и информационните потребности на масовия – на обикновения човек. Възможно ли е да ги игнорираме и да вървим по пътя на нашето собствено конструиране и осмисляне на картина за света? Възможно е, но е извън всяко съмнение един от най-трудните избори на човека, решил да остане свободен и познаващ, просветляващ самия себе си. В определен смисъл да бъдеш мъдър днес е дори по-трудно отколкото във времената на масовата неграмотност и масовото невежество. Ако в тези стари времена получиш жажда за познание и светлина – можеш най-малкото да потърсиш учител, който да те води. Ако днес жадуваш истина, на твое разположение са многобройни изкусители, които нямат нищо против да те „учат“ това, което им е изгодно – разчитайки на пълното ти объркване в информационната лавина на „постистината“. Те ще ти подадат късчета неоспорима истина за да ти продадат с нея големи купища илюзии и заблуди. Времената са нови, но задачата остава същата – трябва просто да се събудиш.

Конспиративните теории са плод на илюзорно съзнание и инструмент за удържане на човешкото съзнание в плен на илюзиите. Което не означава, че в действителноат конспирации не съществуват. Тайната, упоритата работа в собствена полза зад гърба на другите, ефектът на изненадата и поставянето пред свършени факти не са инструменти от онзи ден и вчера. Заговорите и конспирациите са неизменна част от механизмите за упражняване на власт – на всяка власт. Но за истинските заговори разбираме тогава, когато вече са се реализирали на практика. От илюзорните заговори се пазим докато не внимаваме защо и как живеем.

https://topnovini.bg/novini/862039-spored-vseki-peti-balgarin-chrez-vaksinata-za-covid-19-shte-se-postavyat-chipove

 

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Троцкизъм или анархизъм? Евразийски идеологеми за американската левица

За всеки познавач на несложната българска идеологическа сцена е очевидно, че колегата Валентин Вацев взима активно участие (поне в рамките на бъгарската публичност) в процеса на идеологическа трансформация на елитите на КПСС и на БКП от ортодоксията на марксизма- ленинизма към една нова ортодоксия на – условно формулиран – евразийски консерватизъм. Ако съветската идеология критикуваше загниващия капитал от позициите на лява пролетарска алтернатива, броени години по-късно трансформиралите се в държавно-капиталистическа олигархия постсъветски елити минаха отдясно на порочния западен мейнстрийм и си поръчаха нова ортодоксия за геополитическата несъвместимост между модерна/постмодерна и уникалния традиционализъм на самобитната евразийска цивилизация.

В България преходът от първото към второто неизбежно бе по-многопластов и включваше изискването да се бичува „неадекватния“ български стратегически избор на Европа, НАТО и Запада, предвид „цивилизационната предопределеност“ на това, което наследниците на победоносния пролетариат считаха и считат за „изконна българска идентичност“ – принадлежността към кошарата на Евразия. Но колкото и успешно да бе направен маньовърът – от „пролетарска“ атака вляво към геополитическа алтернатива на консервативно дясно срещу прогнилия Запад, все пак остават редица недовършени елементи на идеологическата хегемония на тази нова ортодоксия върху съзнанието на трудещите се. Така например, за остатъчните болшевишки маси в БСП, а – предполагам – и в необятната руска шир, е трудно да разберат защо днес идеолозите на посткомунистическата олигархия се сдружават с Доналд Тръмп (или както гальовно някои го наричат „Дональд Альфредович“), представител на доскоро „най-ретроградните елементи на консервативния империализъм“, а атакуват безмилостно тези, които – по-добре или по-зле – играят ролята на американската левица. Защо вече е правилно да се дружи с десните и да се атакуват левите?

Най-общо казано, защото левите не са истински леви, а са някакъв фейк. „Джендъри“, глобалисти (глобализмът е лошия наследник на интернационализма, който почина заедно със Съветския съюз), граждани на „гейропа“, злодеи като Сорос § Со… Всичко това е информативно, но доста сухо – отвъдно, безотносително към нашия живот. За идеологическата вражда е нужна емоция – истинска, неподправена емоция. Вацев е споделил изключително вярна идея за набавяне на подобна емоция. Всеки представител на „старите леви“, който е ходил на партийна школа или поне е учил история на Партията знае, че по-голям враг на Партията от империализма е единствено … троцкизмът. Интересна е историята на тази вражда между двете кръвожадни фракции на постленинския болшевизъм – сталинизма и троцкизма. Омразата между тях е чудовищна и тя продължава десетилетия след като и двамата лидери, персонифицирали названията отдавна са се преселили в скръбните полета на Хадес. Вацев се е досетил за – може би – продължаващата емоционална валидност на тази вражда, особено сред старите кадри на Партията, и е разработил обяснителна схема за антагонизма между новото евразийство и … западната, в частност американската левица. Тази левица – твърди Вацев – е троцкистка.

Троцкисти наистина има навсякъде по света като повече или по-малко крайни фракции на лявата политическа периферия. Троцкистите от време на време излизат от маргиналното си битие и набират политическа сила. Най-добрия пример за това са британските троцкисти от Лейбъристката партия, които на два пъти през последните десетилетия доведоха партията до пълна блокада – в началото на 80-те години (след победата на М. Тачър) и през последното десетилетие, начело с Джереми Корбин. Корбин до такава степен размаза лейбъристите, че те не успяха да се възползват от уникалната поредица ослепителни гафове на Консервативната партия от последните години – референдума за Брекзит, целия цирк на Брекзит, последствията и до днес от Брекзит… Но в по-голямата част от света троцкизмът е по-скоро ексцентрична левичарска пародия, отколкото политическа алтернатива.

Американската левица, твърди Вацев е троцкистка. Най-големият жив троцкист на нашето време е Джордж Сорос. Глобалният капитал е прегърнал троцкистката версия на марксизма. Удивително, не ли? Американската левица може да има различни превъплощения – умерени и радикални, но в своето принципно битие тя е не троцкистка, а анархистка левица. Анархизмът е една от основните ценностни и идеологически матрици на американската политика. В Америка анархизмът битува както вляво, така и вдясно. Той е предопределен от идейния генотип на американската идентичност – антиетатизмът. Америка е основана върху презумпцията за минимална държава, за държава, към която трябва да сме подозрителни, да я държим под постоянен контрол и да я свиваме максимално с оглед съхраняването на нашата собствена свобода. Този генотип е естествено възникнал. В огромните пространства на един много слабо населен континент всеки колонист – или малка група от колонисти се справят с предизвикателствата на битието си съвсем сами. Изхранват се, пазят се от разбойнически нападения и от диви зверове (откъдето идва и неразбираемата за европееца Втора поправка на Конституцията). Веднъж годишно идва представител на някаква „федерална държава’, който иска пари, данъци. Без да е дал нищо срещу тях – или поне нищо видимо.

Вляво враждебността към държавата се разгръща в класическите варианти на анархизма: в разказите за репресивната държава, за полицейското насилие, за арогантния милитаризъм на Вашингтон и военнопромишления комплекс, за расовата нетърпимост на белите и силните срещу чернокожите (червенокожите) и слабите. Анархизмът вляво комбинира идеологическия разказ за репресивната държава с разказа за тоталитарното корпоративно господство (Н. Чомски), което е подчинило на произвола си и самите държавни институции, с които брутално злоупотребява. Контролира и злоупотребява с медиите, с общностите, с всяка форма на свобода, с която народът би трябвало да разполага. Символът на това господство е притчата за Матрицата, която манипулира и канализира пътя към несвобода на всеки отделен човек преди той да е осъзнал своя житейски проект. Днес „бягството от матрицата“ приема още по-ексцентричните форми на съвременния левичарски анархизъм – третата вълна феминизъм, мултикултурализма, постколониализма и т.н.

Вдясно антиетатизмът се материализира в либертарианството – в анархизма със златна кредитна карта, в анархолиберализма, който искрено се покланя на своя единствен бог – пазара. Свобода има дотолкова, доколкото има свободен пазар. Всяко ограничаване на пазара е покушение срещу свободата. Общественият интерес? Той е пряка сума на всички вектори на реализиран индивидуален пазарен интерес – нищо повече! Тук не е известно за какво служи демокрацията, за какво са необходими институциите. Има ли нещо държавно което не може да бъде приватизирано? Едва ли… Граничният контрол, митниците, сигурността, дори външната политика – всичко може да се концесионира в частни ръце. Държавата е лош стопанин. По принцип.

Но да се върнем на левицата. Нека повторим – американската левица е анархистична. Троцкизмът е конкретно историческо, частично припокриване между болшевизъм, анархизъм и ляв радикализъм, който е малка част от съвременната палитра на радикалната левица в Америка. Въпреки това, той може да свърши тази идеологическа работа, за която се е досетил Валентин Вацев – да съживи, да събуди враждебността, която победилият етатистки тоталитарен сталинизъм създава и подхранва у поколения редови комунисти срещу своя най-близък враг вляво – движението на Лео Троцки. Въпреки, че най-враждебните едно на друго социални и идейни движения обикновено са най-близките помежду си.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Ще изиграе ли Америка „руската карта“ срещу Китай?

https://clubz.bg/99365-sasht_da_pomislqt_za_sytrudnichestvo_s_rusiq_sreshtu_kitaj

Не съществува възможност Русия да бъде доброволно привлечена към сътрудничество със САЩ срещу Китай. Аналогиите с разиграването на „китайската карта“ срещу Москва през 1972-73 г. от администрацията на Никсън – Кисинджър са подвеждащи и нереалистични. Тези аналогии се свързват с амбициите на бившия държавен секретар Хенри Кисинджър да успее да изиграе „руската карта“ срещу Пекин като „влезе под кожата“ на нетрадиционно действащия републикански президент Доналд Тръмп. Вярно е, че Тръмп бе – и все още е – подозиран в странен афинитет към Москва и към силния човек в Кремъл Владимир Путин. Но институциите на федералната държава в САЩ са конструирани прецизно и балансирано за да не допуснат резки и авантюристични промени във външната политика на Вашингтон по ключови въпроси, какъвто е проблемът за американско-руските отношения.

Има най-малко две сериозни преятствия пред възможността официален Вашингтон да прекрои геополитическата карта на света и да привлече Москва в своята орбита на съперничество срещу Пекин. Първото препятствие е дълбокия и нелишен от основания страх на великодържавния елит в Москва, че Русия може да бъде употребена от Америка като острие – авангард на сблъсъка между Запада и Китай в един процес на ескалиращо противопоставяне. За Китай има две важни стратегически направления за засилване на неговата глобална мощ – с посока към Южнокитайско море и с посока към Сибир. Сблъсъкът на интереси в Южнокитайско море ще бъде както с глобалната морска сила – САЩ, така и с Япония и с другите значими сили на западния Тихи океан и Индийския океан. (Между двата океана стои Молукския провлак, през който преминава огромната част от търговските потоци в източното полукълбо.) Китай вече е част от това нарстващо морско съперничество, но традициите на Поднебесната имерия я определят в по-голяма степен като континентална, отколкото като морска сила.

Затова стратегическата експанзия на Пекин може по-лесно да се осъществява по суша – на север към Сибир, където живеят около 6 милиона души и където лежат несметните подземни богатства на Русия. Москва всячески се старае да сдържа и да избягва подобна открита стратегическа амбиция на Пекин в северна посока. Още от 90-те години от Москва бяха инициирани Шанхайската организация за сътрудничество и други партньорски формати, предназначени да обхванат Пекин в крепка прегръдка и да не му позволят да премине в режим на съперничество. Спрямо Пекин Москва действа с отстъпчивост, деликатност и вежливост, невиждани както спрямо Европа. така и спрямо когото и да било другиго. Сделките за доставка на петрол и газ на Пекин са несравнимо по-великодушни от тези, сключвани с Москва в западно направление. Москва няма и няма да има доверие на Вашингтон и на неговите съюзници, че няма да употребят Русия като таран в една конфронтация с Поднебесната империя, която ще бъде в ущърб преди всичко за самата Русия. От тази гледна точка шансовете на западните сили начело с Америка доброволно да привлекат Кремъл в своя лагер на стратегическо съперничество с Пекин са близки до нулата – при каквито и да са променящи се баланси и обстоятелства.

Оттук пряко се вижда и второто препятствие пред възможността на Вашингтон да привлече Москва като съюзник или дори партньор в съперничеството с Пекин. Освен, че се страхува от китайската мощ, Москва твърде добре разбира, че в настоящето и в обозримото бъдеще нейното относително стратегическо тегло в глобалното съперничество ще се определя преди всичко от потенциала й да балансира и да играе роля на мощен посредник между двете свръхсили – САЩ и Китай – отколкото да проектира интересите си в съюз с едната от тях срещу другата. Дори и днес, когато Москва е очевидно много по-близко до Пекин, отколкото до Вашингтон в набиращото сила глобално противопоставяне, Кремъл не поема категорични или дългосрочни ангажименти за стратегическо партньорство с Пекин извън дежурната антизападна реторика на руската пропагандна машина.

В продължение на 15 години – от 1990-та до 2015-та – Русия обитаваше стратегическия модус на партньорство, в някои отношения – дори съюзничество с Америка и Запада. Говорим не само за десетилетието на Елцин, но и за първия етап от властването на Вл. Путин. Русия бе неудовлетворена от разширяването на НАТО, от военната акция на НАТО срещу Милошевич от 1999 г., от подкрепата на Вашингтон за „цветните революции“ в постсъветското пространство, но оставаше надежден партньор на Вашингтон в ключови стратегически направления като например снабдяването на войските на НАТО в Афганистан през руска територия. През този период Москва бе последователен партньор и в отношенията си с Европейския съюз. Причината за всичко това е само една – след 1990-та година Русия не преитежаваше ресурси и пространство за стратегическо разгръщане. Нейните интереси бяха пряко обвързани в партньорството със Запада. Картината драматично се промени със затъването на Вашингтон в Ирак и с освобождаването на значим стратегически ресурс за еманципация на Путинова Русия от опеката на Запада. Отговорът на Кремъл не закъсня. През 2007 г. на Мюнхенската конференция Вл. Путин официално обяви придвижването на Русия към позиция на открито съперничество с Америка. Последваха агресиите в Грузия и Украйна, навлизането в Сирия и т.н. Русия се еманципира стратегически, възползвайки се от редуцираното присъствие и внимание на Запада към граничните пространства между Европа и Евразия – т.е. към постсъветското пространство.

Свободата, с която Русия разполага за стратегическа инициатива понастоящем изключва възможността да бъде привлечена – още по-малко заставена – да партнира с Америка в съперничеството й с Китай. Подобно привличане на Москва в лагера на Запада е възможно само при липса на друг избор. Едно успешно възраждане на евроатлантическата стратегия за приобщаване на постсъветскто пространство към системата за сигурност на Запада чрез засилено присъствие в направлението Черно – Каспийско море до границите на постсъветска Централна Азия би било основен аргумент за убеждаване на Русия, че нейното място по право е в стратегическата общност на Запада. Само по този начин Америка ще може да изиграе „руската карта“ спрямо Пекин – като първо изиграе евроатлантическата карта спрямо Евразия. Реалистична ли е една такава възможност? Съмнявам се. Тя бе не само реалистична, но и на прага на своето осъществяване преди 15-20 години. Дали днес е възможна подобна мобилизация на Запада, която да преконфигурира „шахматната дъска“ преди решаващото съперничество с Китай? Шансовете и потенциалите за това не са големи. През 90-те години Збигнев Бжежински предупреждаваше за ключовата важност на евразийската „шахматна дъска“. Благоприятното време за разиграване на тази партия шах от Запада бе пропуснато. Затова и „руската карта“ на Хенри Кисинджър срещу Пекин е малко вероятно да бъде успешно разиграна.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized