Monthly Archives: октомври 2020

Огнян Минчев: „Българските партии в център-дясно – успешни стратегии за развитието на България“

На 26 октомври се проведе конференция на тема „Българските партии в център-дясно – успешни стратегии за развитието на България“. Благодаря на организаторите от СДС и Фондация „Конрад Аденауер“ за поканата, на която за съжаление не можах да се озова. Затова прилагам този текст, който да отрази някои мои виждания по темата.

1. Основен ангажимент на всички български партии в предстоящия период в развитието на страната е борбата за реформиране на институциите на българската държава. Това в особено голяма степен се отнася за дясноцентристките партии. Докато партиите на левицата са в по-голяма степен ангажирани с приоритетите на социалната справедливост, социалното и културното равенство, партиите на десницата са призвани да се фокусират върху проблемите на правовата държава, равенството пред закона и намаляването до минимум на злоупотребите с властта посредством процесите на организираната политическа корупция.

След 1989 г. България осъществи поредица от противоречиви реформи в своята държавна система. От една страна, успешно бе преодоляно институционалното наследство на комунистическото управление и бяха заложени основите на демократичното управление на българската държава. Тази политическа реформа застана в основата на българския успех за членство в НАТО и ЕС. Същевременно обаче противоречивото политическо развитие на страната през последните 30 години доведе до създаването и укрепването на една дълбоко вкоренена система на олигархична зависимост и управление, която все повече намалява ресурсите на демократичното управление и ефективното функциониране на българската държава като система на консолидирана демокрация. Най-очевидните белези на този олигархичен контрол са подчинението на системата на правораздаване, систематичната корупция по върховете на властта, сливането на интереси на политическия връх и олигархичното задкулисие.

СДС е партията, на която България дължи цялостното реформиране на своята държавна система в периода от 1997-2001 г. – на практика единствения период на пълноценна държавна структурна реформа през посдледните три десетилетия. За съжление, този период бе прекъснат със загубата на изборите от 2001 г., след което настъпиха две десетилетия на реванш на българската олигархия в завладяването на публичните институции на властта. Основната задача на българските партии от спектъра център-дясно е да скъсат с наследството на масираната и организирана корупция във властта, практикувана от всички правителства и управленски конфигурации от последните две десетилетия. Без институционална реформа, която да пресече основните артерии на корупционните взаимодействия между корпоративен бизнес и публична власт реформиране и ефективност на българската държава си остават цели, които не могат да бъдат постигнати.

2. В България се наложи разбирането за това, че десните партии трябва непременно да защитават една либертарианска визия за минимална държава и свободен пазар, за държавата като „лош стопанин“ и пазарът като единствен легитимен разпределител на власт и богатство в обществото. Но идологическата претенция на десните политици е едно, а реалността – друго. Най-напред, държавата може да бъде минимална – дори и в либертарианска интерпретация – само ако стриктно изпълнява своите функции в защита на правовия ред, сигурността на гражданите – включително сигурността и свободата на пазара, гарантира силата на националния интерес в международен план с армията и дипломацията си. Всеки, който познава капацитета на настоящата българска държава може да си отговори на въпроса дали тя отговаря на тези условия.

А пазарът ни колко е свободен? Кои имаха възможността да излязат на пазара през 90-те години? Кои имат възможност да контролират пазара днес? Зад димната завеса на „свободния пазар“ функционира олигархичното съглашение определени компании и интереси да получават лъвския пай от държавни поръчки, еврофондове, а за обикновените бизнесмени и фирми остава борбата с админстративна корупция, картелизирани пазарни пространства и организирана престъпност. При нас либертарианското уравнение – доколкото въобще е възможно да функционира по тези географски ширини – е обърнато с „хастара навън“. Имаме голяма – с много чиновници – и слабо ефективна държава, пазар, картелиран от специални олигархични интереси и симбиоза на корпоративно задкулисие и системна корупция по върховете на властта. Една партия, изповядваща дясноцентристки възгледи и ценности не би трябвало да се примирява с това.

Стратегията за икономическо развитие на България от позициите на десния център трябва да бъде изградена като разумен баланс между оптимално използване на механизмите на свободния пазар за икономическо развитие и ясна стратегия за постигане на национално значими цели чрез ефективно управление на икономическия ресурс в следните направления: балансирано регионално развитие и управление на демографския потенциал; създаване на приоритетни усовия за задържане в България и реализация на млади и добре подготвени професионалисти, на техните семейства, подкрепа на житейските планове за професионално и семейно развитие; устойчиво развитие на населените места и градската публична среда; максимално ефективно образование и здравеопазване; стимулиране и динамично развитие на националната култура с цел изграждане на обществена среда и очаквания за успех, перспектива и гражданска солидарност в рамките на българската национална общност.

Някой би могъл да се усъмни в „дсния“ характер на препоръките, които давам малко по-горе, защото те не са последователно пазарни – „пазарът решава всичко“. Ако пазарът решаваше всичко, нямаше да бъде необходима държава, образователна система, осъществяваща обучение по национални приоритети, културна среда, която създава и разпространява ценности независимо от тяхното търсене на пазара. Десният център е не само център на политики, свързани със свободната инициатива и индивидуалната свобода – те са безспорни. Десният център е центърът на политики, свързани с националния интерес и просперитета на националната общност.

3. Живеем в свят, в който установените структури на международния ред от последните 30, дори и от последните 70 и повече години се променят неузнаваемо бързо. Тази промяна носи неочаквани и сериозни предизвикателства пред нашата сигурност и цялостен национален интерес на относително неголяма страна, разположена в хронично нестабилна периферия на Европа и в съседство с бързо надигащи се регионални предизвикателства. Партиите от десния център са отговорни за разработването и прилагането на прагматична външна политика на България, която да отчита динамиката на международните отношения, да защитава основните ценности и позициите на държавата и да отстоява нейните интереси в бързо променящия се регионалени европейски контекст. Ние сме член на НАТО и ЕС – това е рамката на нашето международно присъствие. Но това е „алфата“, началото на нашата международна идентичност. Мнозина български политици смятат тази рамка за „омегата“ – след като сме постигнали това – оттук нататък трябва само „да се присъединим към консенсуса“ в Брюксел… Това явно не работи според очакванията. Първо, в самия Брюксел консенсусът става все по-трудно постижим. Второ, алтернативни сили от региона и в по-широк международен контекст създават на българска теротория все по-значими групи и структури на влияние, които оспорват българския национален избор. На дневен ред са сериозни решения за защита на националния интерес и националната сигурност, които изискват ясна визия, добре дефинирана стратегия и силен стремеж към национално единство за взимане на решения и постигане на резултати от българската държавна политика в международния контекст. Посочете ми българска партия от десния център, която има подобна платформа, която има визия, яснота и перспектива за постигане на добре очертани национални цели!

В българската демократична политика се утвърди едно разбиране за дясното като един вид привилегирована политическа позиция. Ако лявото бе асоциирано – и все още е – с бившия комунстически режим, то дясното се очакваше да даде алтернативата и да поеме контрола. Затова стремежа да се настаниш в „десния спектър“ беше и си остава твърде силен като мотивация за политическа дейност. Всъщност, дясното не е привилегия. То дори не бива да бъде и предварително поставена цел. Всеки, който влиза в политиката трябва да има ценности, идеи и възможности за постигане на политически цели, които в процеса на своето осъществяване ще получат и ясно очертание – дали са предимно десни, центристки или леви. Дясното не е привилегия спрямо лявото. Или ако е привилегия, то това е привилегията да търсиш ефективност, почтеност и свобода за реализация на амбициите си в демократичното политическо състезание. Желая ви успех!

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Пилотът, пожарникарят и изкуството на държавността

Сюжет номер едно. Въздушен „ас“ – военен пилот и бивш главнокомандващ на ВВС започва след преждевременното си пенсиониране политическа кариера. Започва я – противно на здравия разум и логиката – от най-високата институционална позиция в държавата. Избран е за президент.

Липсва му политически опит. Липсват му познания за това какви са правилата на тази игра, която се нарича „институционална политика“ в среда на аморфна институционалност и квазидържавност. Липсва му особено изявен политически талант.

Притежава лична почтеност и добронамереност, но се оказва в ситуация – в контекст, който му е непознат. Опитва се да компенсира липсата на ориентация с привързаност и лоялност към факторите-ментори – било зад сцената, било в политическите среди – на които дължи номинацията си.

Първоначално изглежда непохватен, което стимулира „старите кучета“ в новия му занаят да злоупотребяват с него. Особено немилостив е съседът от другата страна на „Дондуков“. На този съсед деликатността и доброто възпитание са му принципно чужди. Но е майстор на ориенталските удари в политиката.

Президентът трупа горчивина. Трупа гняв поради непредизвиканата – несправедлива агресия. Той все още не разбира, че в тази игра, с която се е захванал – политиката – те удрят не когато си сгрешил, а когато могат да си го позволят.

Постепенно идва „Видовден“. Денят на вдигнатия юмрук и „мутри – вън“. Денят, в който той тръгва „на абордаж“ без да разбира – все още, че с това гори всички мостове. А някои от тези мостове може да се окажат необходими. Ако не днес, то утре…

Сюжет номер две. Млад и амбициозен офицер от пожарната. В школата искал да го запишат в специалност „Държавна сигурност“. Отказали му. Но не могли да го откажат да преследва най-високите цели, които се виждат на неговия хоризонт. Не подбирал средства за да върви напред.

Създал охранителна фирма с амбицията да стигне с нея до ВИП етажа. Успял. Възложили му охраната на бившия комунистически диктатор. Взели го на средна позиция в СИК. Стигнал до портите на „Лукоил“. Влязъл вътре – зад портите… Бившият цар го наел за охрана.

Навсякъде, където успявал да се качи вече не много младият офицер от пожарната внимателно слушал и наблюдавал. Разбрал, че принципите и правилата се правят от силните за да контролират слабите. Че значение има само и единствено властта. Глупавите служат на принципи. Умните служат на силните на деня – за да станат като тях. Целият му житейски път потвърждавал тези прозрения…

И дошъл моментът, в който разбрал, че освен знание ,опит и хъс има и талант да уговаря и манипулира – политически талант. Станал главен секретар. После дошло „Индиго“… После станал кмет…

Вече знаел как властта може да те освободи от лоялност – както човешка, така и институционална. Уговарял другите да го подкрепят. И получавал подкрепа. „Прецаках го и този“, отбелязвал стъпките напред, които прави по пътя към върха. Успешно избягвал единствената голяма грешка, която един амбициозен човек може да направи по пътя си към върха – да влезе в конфликт с по-силните от него, със силните на деня.

Така се формирали структурните зависимости, които оплели кариерата му в пашкула, от който трескаво и напразно се мъчи да се освободи сега… Сараят, КТБ, Монтерей, сянката на източния властелин… Когато си се качил горе, идва часът, в който трябва да започнеш да слизаш надолу. Но стъпалата, които си градил, за да се качиш се оказват единствените стъпала, по които можеш да слезеш – за да не паднеш изведнъж…

Това не са сюжети за малък разказ. Те са илюстрация за това как функционира една политическа система, която няма свои вътрешни правила, свой етос и своя традиция на развитие, която да генерира властови елит. А там, където няма властови елит не може да има автентична държава.

Истинската държава е продукт на творчески процес. Политическият елит трябва „да си въобрази“ държавата – така, както направи Наполеон в края на 18 век, отците основатели на Америка – пак тогава, де Гол – в средата на 20 век, Конрад Аденауер – след големия разгром на Германия…

Ако сътворяването на държавата е успешно, примерът на сътворението се превръща в пример за подражание и социализира следващите поколения политици и държавници в това, което вече се нарича държавна традиция.

България имаше нещо подобно на държавна традиция, започнато с творческите актове на Стефан Стамболов, Фердинанд Сакс Гобург Гота и синът му Борис, който „укроти“ непомерната амбиция на баща си в в по-скромната мяра на една българска държава, преживяла горчиви поражения и затова познала мястото си и хоризонта на амбицията си.

Комунистическият преврат прекъсна тази държавна традиция и я заличи. За половин век българският комунистически връх не успя да създаде държава поради простия факт, че не бе национален, а компрадорски. БКП функционираше като колониална администрация на съветския имперски връх и никога не се еманципира от него, дори частично.

Комунистическото управление нямаше капацитет да създаде държава, но създаде квазидържавност – в лицето на „човека от народа“. Затова и след 1989-та посткомунистическият елит успя да създаде олигархия, но не и държава. Този елит осуети възникването на алтернативен проект за държава и след две десетилетия „царство на джунглата“ отново постигна своя максимум – втория „човек от народа“.

Защо припомняме всичко това… Защото отново сме на прага на драматична политическа промяна. Драматизмът в политиката настъпва тогава, когато в криза влезе политическото ежедневие. А нашето ежедневие на квазидържавност носи в себе си неизбежната криза на недостроената държава. Днес за пореден път е недостатъчно да се разделим с правителство, партия, лидери, политически модели.

България има нужда от създаване на държавност. Не като преписана от някого конституция. Не като преначертан модел за разделение на властите. Имаме нужда от творчески процес на държавно строителство. На фона на тази вопиюща портребност, политическите оферти на деня изглеждат като призраци. Зловещо изглеждат. Извинете…

Вашият коментар

Filed under Uncategorized