Конспирация и постистина

Конспиративните теории са всъщност философските размисли на неуките хора. Всеки човек притежава поне искрица любопитство към дълбокия смисъл на мирозданието, но мнозина не притежават необходимите познавателни инструменти за да си изградят една що годе разумна и донякъде достоверна картина на света, в който живеят. Тогава на помощ идват конспиративните теории. Това, което не можем да си обясним като по-дълбок и противоречив механизъм на социално взаимодействие, по естествен път се опростява и адаптира към собствения ни интерес за участие в „широкия свят“ като се проектира в злата воля на скрити някъде мощни сили, обединени в заговор срещу човечеството – или поне срещу обикновените хора в него.

Конспиративните теории подсъзнателно имплицират нашата безпомощност да им се противопоставим. Тъй като по определение са заговори на финансово могъщите, политически властни и задкулисно обединени сили на злото, конспиративните сценарии неизбежно поставят обикновените хора в ролята на жертви, а тайният характер на покушението изключва възможността да му се противопоставим по какъвто и да било начин. Независимо от това, дали ни пръскат отгоре с „кем-трейлс“, дали ни „пържат“ с 5G мрежата, която силно наподобява микровълнова фурна, или замислят глобална финансова криза с цел да отмъкнат скромните ни спестявания от банките, конспиративните сценарии разчитат на нашето неведение, безпомощност и на ефекта на изненадата – заварват ни неподготвени пред злия умисъл на разорението и разрушението.

Естественото недоверие към силните на деня – ни най-малко не твърдим, че е безпочвено – създава гостоприемна среда за многообразни стратегии на масова манипулация. Самото определение за нашето време като „епоха на постистина“ показва, че въображаемите обяснения на действителността като съвкупност от конспиративни сценарии са възможни в условия, в които истината е трудно или невъзможно да бъде проверена. Що е истина – биха попитали изкушени и неизкушени по темата. Човечеството наскоро излезе от една тривековна епоха на модерно развитие, в която критерият за истината бе нейната проверимост в обективния свят на фактите. За добро или за лошо, светът напусна – до голяма степен – тази удобна триизмерна действителност на практична проверимост на истината чрез проверката на разума и навлезе в епоха, в която реалността бива де-конструирана и ре-конструирана от всеки желаещ, което промени – понякога драматично – процеса на търсене на истината. Днес истината вече не се доказва с простото твърдение – „такива са фактите“. Вместо това утвърждаването на истинност днес се основават върху твърдения като „чух го по телевизията“, “ четох го в интернет“ и т.н. В определен смисъл сме се завърнали по един нов начин в света на митовете, преданията и слуховете, които конструират човешките представи за действителност още от зората на човешката цивилизация.

Времената на постистината за златна възможност за професионалните пропагандисти, ПР-и и рекламисти – независимо дали седят на Петровка, в офисите на мощни корпорации или в медийни конгломерати и центрове за филмова индустрия. Тези хора могат да ви нахранят с всякаква информация, която ще им донесе полза. Новата стратегия на дезинформацията се гради върху обратните предпоставки на тези, които бяха употребявани от пропагандните жреци на тоталитарните режими от 20 век. За тоталните диктатури важното бе да нямаме достъп до алтернативна информация – да ползваме само официалните лъжи на партийния връх. За днешните пропагандисти и манипулатори е важно да ни удавят в непоносими обеми информация, през която да ни водят до внушенията, които са изгодни за тях.

Конспиративните теории по-често не възникват – те се създават, шлайфат и прокарват през информационния поток с майсторски инструменти, отразяващи психологията и информационните потребности на масовия – на обикновения човек. Възможно ли е да ги игнорираме и да вървим по пътя на нашето собствено конструиране и осмисляне на картина за света? Възможно е, но е извън всяко съмнение един от най-трудните избори на човека, решил да остане свободен и познаващ, просветляващ самия себе си. В определен смисъл да бъдеш мъдър днес е дори по-трудно отколкото във времената на масовата неграмотност и масовото невежество. Ако в тези стари времена получиш жажда за познание и светлина – можеш най-малкото да потърсиш учител, който да те води. Ако днес жадуваш истина, на твое разположение са многобройни изкусители, които нямат нищо против да те „учат“ това, което им е изгодно – разчитайки на пълното ти объркване в информационната лавина на „постистината“. Те ще ти подадат късчета неоспорима истина за да ти продадат с нея големи купища илюзии и заблуди. Времената са нови, но задачата остава същата – трябва просто да се събудиш.

Конспиративните теории са плод на илюзорно съзнание и инструмент за удържане на човешкото съзнание в плен на илюзиите. Което не означава, че в действителноат конспирации не съществуват. Тайната, упоритата работа в собствена полза зад гърба на другите, ефектът на изненадата и поставянето пред свършени факти не са инструменти от онзи ден и вчера. Заговорите и конспирациите са неизменна част от механизмите за упражняване на власт – на всяка власт. Но за истинските заговори разбираме тогава, когато вече са се реализирали на практика. От илюзорните заговори се пазим докато не внимаваме защо и как живеем.

https://topnovini.bg/novini/862039-spored-vseki-peti-balgarin-chrez-vaksinata-za-covid-19-shte-se-postavyat-chipove

 

Троцкизъм или анархизъм? Евразийски идеологеми за американската левица

За всеки познавач на несложната българска идеологическа сцена е очевидно, че колегата Валентин Вацев взима активно участие (поне в рамките на бъгарската публичност) в процеса на идеологическа трансформация на елитите на КПСС и на БКП от ортодоксията на марксизма- ленинизма към една нова ортодоксия на – условно формулиран – евразийски консерватизъм. Ако съветската идеология критикуваше загниващия капитал от позициите на лява пролетарска алтернатива, броени години по-късно трансформиралите се в държавно-капиталистическа олигархия постсъветски елити минаха отдясно на порочния западен мейнстрийм и си поръчаха нова ортодоксия за геополитическата несъвместимост между модерна/постмодерна и уникалния традиционализъм на самобитната евразийска цивилизация.

В България преходът от първото към второто неизбежно бе по-многопластов и включваше изискването да се бичува „неадекватния“ български стратегически избор на Европа, НАТО и Запада, предвид „цивилизационната предопределеност“ на това, което наследниците на победоносния пролетариат считаха и считат за „изконна българска идентичност“ – принадлежността към кошарата на Евразия. Но колкото и успешно да бе направен маньовърът – от „пролетарска“ атака вляво към геополитическа алтернатива на консервативно дясно срещу прогнилия Запад, все пак остават редица недовършени елементи на идеологическата хегемония на тази нова ортодоксия върху съзнанието на трудещите се. Така например, за остатъчните болшевишки маси в БСП, а – предполагам – и в необятната руска шир, е трудно да разберат защо днес идеолозите на посткомунистическата олигархия се сдружават с Доналд Тръмп (или както гальовно някои го наричат „Дональд Альфредович“), представител на доскоро „най-ретроградните елементи на консервативния империализъм“, а атакуват безмилостно тези, които – по-добре или по-зле – играят ролята на американската левица. Защо вече е правилно да се дружи с десните и да се атакуват левите?

Най-общо казано, защото левите не са истински леви, а са някакъв фейк. „Джендъри“, глобалисти (глобализмът е лошия наследник на интернационализма, който почина заедно със Съветския съюз), граждани на „гейропа“, злодеи като Сорос § Со… Всичко това е информативно, но доста сухо – отвъдно, безотносително към нашия живот. За идеологическата вражда е нужна емоция – истинска, неподправена емоция. Вацев е споделил изключително вярна идея за набавяне на подобна емоция. Всеки представител на „старите леви“, който е ходил на партийна школа или поне е учил история на Партията знае, че по-голям враг на Партията от империализма е единствено … троцкизмът. Интересна е историята на тази вражда между двете кръвожадни фракции на постленинския болшевизъм – сталинизма и троцкизма. Омразата между тях е чудовищна и тя продължава десетилетия след като и двамата лидери, персонифицирали названията отдавна са се преселили в скръбните полета на Хадес. Вацев се е досетил за – може би – продължаващата емоционална валидност на тази вражда, особено сред старите кадри на Партията, и е разработил обяснителна схема за антагонизма между новото евразийство и … западната, в частност американската левица. Тази левица – твърди Вацев – е троцкистка.

Троцкисти наистина има навсякъде по света като повече или по-малко крайни фракции на лявата политическа периферия. Троцкистите от време на време излизат от маргиналното си битие и набират политическа сила. Най-добрия пример за това са британските троцкисти от Лейбъристката партия, които на два пъти през последните десетилетия доведоха партията до пълна блокада – в началото на 80-те години (след победата на М. Тачър) и през последното десетилетие, начело с Джереми Корбин. Корбин до такава степен размаза лейбъристите, че те не успяха да се възползват от уникалната поредица ослепителни гафове на Консервативната партия от последните години – референдума за Брекзит, целия цирк на Брекзит, последствията и до днес от Брекзит… Но в по-голямата част от света троцкизмът е по-скоро ексцентрична левичарска пародия, отколкото политическа алтернатива.

Американската левица, твърди Вацев е троцкистка. Най-големият жив троцкист на нашето време е Джордж Сорос. Глобалният капитал е прегърнал троцкистката версия на марксизма. Удивително, не ли? Американската левица може да има различни превъплощения – умерени и радикални, но в своето принципно битие тя е не троцкистка, а анархистка левица. Анархизмът е една от основните ценностни и идеологически матрици на американската политика. В Америка анархизмът битува както вляво, така и вдясно. Той е предопределен от идейния генотип на американската идентичност – антиетатизмът. Америка е основана върху презумпцията за минимална държава, за държава, към която трябва да сме подозрителни, да я държим под постоянен контрол и да я свиваме максимално с оглед съхраняването на нашата собствена свобода. Този генотип е естествено възникнал. В огромните пространства на един много слабо населен континент всеки колонист – или малка група от колонисти се справят с предизвикателствата на битието си съвсем сами. Изхранват се, пазят се от разбойнически нападения и от диви зверове (откъдето идва и неразбираемата за европееца Втора поправка на Конституцията). Веднъж годишно идва представител на някаква „федерална държава’, който иска пари, данъци. Без да е дал нищо срещу тях – или поне нищо видимо.

Вляво враждебността към държавата се разгръща в класическите варианти на анархизма: в разказите за репресивната държава, за полицейското насилие, за арогантния милитаризъм на Вашингтон и военнопромишления комплекс, за расовата нетърпимост на белите и силните срещу чернокожите (червенокожите) и слабите. Анархизмът вляво комбинира идеологическия разказ за репресивната държава с разказа за тоталитарното корпоративно господство (Н. Чомски), което е подчинило на произвола си и самите държавни институции, с които брутално злоупотребява. Контролира и злоупотребява с медиите, с общностите, с всяка форма на свобода, с която народът би трябвало да разполага. Символът на това господство е притчата за Матрицата, която манипулира и канализира пътя към несвобода на всеки отделен човек преди той да е осъзнал своя житейски проект. Днес „бягството от матрицата“ приема още по-ексцентричните форми на съвременния левичарски анархизъм – третата вълна феминизъм, мултикултурализма, постколониализма и т.н.

Вдясно антиетатизмът се материализира в либертарианството – в анархизма със златна кредитна карта, в анархолиберализма, който искрено се покланя на своя единствен бог – пазара. Свобода има дотолкова, доколкото има свободен пазар. Всяко ограничаване на пазара е покушение срещу свободата. Общественият интерес? Той е пряка сума на всички вектори на реализиран индивидуален пазарен интерес – нищо повече! Тук не е известно за какво служи демокрацията, за какво са необходими институциите. Има ли нещо държавно което не може да бъде приватизирано? Едва ли… Граничният контрол, митниците, сигурността, дори външната политика – всичко може да се концесионира в частни ръце. Държавата е лош стопанин. По принцип.

Но да се върнем на левицата. Нека повторим – американската левица е анархистична. Троцкизмът е конкретно историческо, частично припокриване между болшевизъм, анархизъм и ляв радикализъм, който е малка част от съвременната палитра на радикалната левица в Америка. Въпреки това, той може да свърши тази идеологическа работа, за която се е досетил Валентин Вацев – да съживи, да събуди враждебността, която победилият етатистки тоталитарен сталинизъм създава и подхранва у поколения редови комунисти срещу своя най-близък враг вляво – движението на Лео Троцки. Въпреки, че най-враждебните едно на друго социални и идейни движения обикновено са най-близките помежду си.

Ще изиграе ли Америка „руската карта“ срещу Китай?

https://clubz.bg/99365-sasht_da_pomislqt_za_sytrudnichestvo_s_rusiq_sreshtu_kitaj

Не съществува възможност Русия да бъде доброволно привлечена към сътрудничество със САЩ срещу Китай. Аналогиите с разиграването на „китайската карта“ срещу Москва през 1972-73 г. от администрацията на Никсън – Кисинджър са подвеждащи и нереалистични. Тези аналогии се свързват с амбициите на бившия държавен секретар Хенри Кисинджър да успее да изиграе „руската карта“ срещу Пекин като „влезе под кожата“ на нетрадиционно действащия републикански президент Доналд Тръмп. Вярно е, че Тръмп бе – и все още е – подозиран в странен афинитет към Москва и към силния човек в Кремъл Владимир Путин. Но институциите на федералната държава в САЩ са конструирани прецизно и балансирано за да не допуснат резки и авантюристични промени във външната политика на Вашингтон по ключови въпроси, какъвто е проблемът за американско-руските отношения.

Има най-малко две сериозни преятствия пред възможността официален Вашингтон да прекрои геополитическата карта на света и да привлече Москва в своята орбита на съперничество срещу Пекин. Първото препятствие е дълбокия и нелишен от основания страх на великодържавния елит в Москва, че Русия може да бъде употребена от Америка като острие – авангард на сблъсъка между Запада и Китай в един процес на ескалиращо противопоставяне. За Китай има две важни стратегически направления за засилване на неговата глобална мощ – с посока към Южнокитайско море и с посока към Сибир. Сблъсъкът на интереси в Южнокитайско море ще бъде както с глобалната морска сила – САЩ, така и с Япония и с другите значими сили на западния Тихи океан и Индийския океан. (Между двата океана стои Молукския провлак, през който преминава огромната част от търговските потоци в източното полукълбо.) Китай вече е част от това нарстващо морско съперничество, но традициите на Поднебесната имерия я определят в по-голяма степен като континентална, отколкото като морска сила.

Затова стратегическата експанзия на Пекин може по-лесно да се осъществява по суша – на север към Сибир, където живеят около 6 милиона души и където лежат несметните подземни богатства на Русия. Москва всячески се старае да сдържа и да избягва подобна открита стратегическа амбиция на Пекин в северна посока. Още от 90-те години от Москва бяха инициирани Шанхайската организация за сътрудничество и други партньорски формати, предназначени да обхванат Пекин в крепка прегръдка и да не му позволят да премине в режим на съперничество. Спрямо Пекин Москва действа с отстъпчивост, деликатност и вежливост, невиждани както спрямо Европа. така и спрямо когото и да било другиго. Сделките за доставка на петрол и газ на Пекин са несравнимо по-великодушни от тези, сключвани с Москва в западно направление. Москва няма и няма да има доверие на Вашингтон и на неговите съюзници, че няма да употребят Русия като таран в една конфронтация с Поднебесната империя, която ще бъде в ущърб преди всичко за самата Русия. От тази гледна точка шансовете на западните сили начело с Америка доброволно да привлекат Кремъл в своя лагер на стратегическо съперничество с Пекин са близки до нулата – при каквито и да са променящи се баланси и обстоятелства.

Оттук пряко се вижда и второто препятствие пред възможността на Вашингтон да привлече Москва като съюзник или дори партньор в съперничеството с Пекин. Освен, че се страхува от китайската мощ, Москва твърде добре разбира, че в настоящето и в обозримото бъдеще нейното относително стратегическо тегло в глобалното съперничество ще се определя преди всичко от потенциала й да балансира и да играе роля на мощен посредник между двете свръхсили – САЩ и Китай – отколкото да проектира интересите си в съюз с едната от тях срещу другата. Дори и днес, когато Москва е очевидно много по-близко до Пекин, отколкото до Вашингтон в набиращото сила глобално противопоставяне, Кремъл не поема категорични или дългосрочни ангажименти за стратегическо партньорство с Пекин извън дежурната антизападна реторика на руската пропагандна машина.

В продължение на 15 години – от 1990-та до 2015-та – Русия обитаваше стратегическия модус на партньорство, в някои отношения – дори съюзничество с Америка и Запада. Говорим не само за десетилетието на Елцин, но и за първия етап от властването на Вл. Путин. Русия бе неудовлетворена от разширяването на НАТО, от военната акция на НАТО срещу Милошевич от 1999 г., от подкрепата на Вашингтон за „цветните революции“ в постсъветското пространство, но оставаше надежден партньор на Вашингтон в ключови стратегически направления като например снабдяването на войските на НАТО в Афганистан през руска територия. През този период Москва бе последователен партньор и в отношенията си с Европейския съюз. Причината за всичко това е само една – след 1990-та година Русия не преитежаваше ресурси и пространство за стратегическо разгръщане. Нейните интереси бяха пряко обвързани в партньорството със Запада. Картината драматично се промени със затъването на Вашингтон в Ирак и с освобождаването на значим стратегически ресурс за еманципация на Путинова Русия от опеката на Запада. Отговорът на Кремъл не закъсня. През 2007 г. на Мюнхенската конференция Вл. Путин официално обяви придвижването на Русия към позиция на открито съперничество с Америка. Последваха агресиите в Грузия и Украйна, навлизането в Сирия и т.н. Русия се еманципира стратегически, възползвайки се от редуцираното присъствие и внимание на Запада към граничните пространства между Европа и Евразия – т.е. към постсъветското пространство.

Свободата, с която Русия разполага за стратегическа инициатива понастоящем изключва възможността да бъде привлечена – още по-малко заставена – да партнира с Америка в съперничеството й с Китай. Подобно привличане на Москва в лагера на Запада е възможно само при липса на друг избор. Едно успешно възраждане на евроатлантическата стратегия за приобщаване на постсъветскто пространство към системата за сигурност на Запада чрез засилено присъствие в направлението Черно – Каспийско море до границите на постсъветска Централна Азия би било основен аргумент за убеждаване на Русия, че нейното място по право е в стратегическата общност на Запада. Само по този начин Америка ще може да изиграе „руската карта“ спрямо Пекин – като първо изиграе евроатлантическата карта спрямо Евразия. Реалистична ли е една такава възможност? Съмнявам се. Тя бе не само реалистична, но и на прага на своето осъществяване преди 15-20 години. Дали днес е възможна подобна мобилизация на Запада, която да преконфигурира „шахматната дъска“ преди решаващото съперничество с Китай? Шансовете и потенциалите за това не са големи. През 90-те години Збигнев Бжежински предупреждаваше за ключовата важност на евразийската „шахматна дъска“. Благоприятното време за разиграване на тази партия шах от Запада бе пропуснато. Затова и „руската карта“ на Хенри Кисинджър срещу Пекин е малко вероятно да бъде успешно разиграна.