Съединението

Мисля, че една нация, в която няма съгласие за това, кой ден да й бъде националния празник, всъщност няма национален празник. Смисълът на Деня на нацията е да се отбележи нейното единение като общност, което обикновено се случва през премеждия, предизвикателства, освободителни борби и скъпи жертви. Не участвам и не бих участвал в споровете кой ден да е национален празник на България. Но мисля, че 6 септември е един от дните, в които българската нация защитава своето единство, своето достойнство и своята непримиримост да бъде третирана като безропотен васал на чужди домогвания. Този ден е заел мястото си в българския национален календар без чужда помощ. Никой от никъде не е дошъл, не е помагал, не е поставял условия как да се случи Съединението. Българите сами са го направили и сами са го защитили. Когато от Петербург се възмутили на Съединението и направили преврат с местни български подлоги – русофили, българинът Стефан Стамболов им духнал под опашките. Когато сръбският крал Милан видял в Съединението една бъркотия, която ще помогне на Сърбия да стане по-велика за българска сметка, младите български офицери – капитани (нямало време да ги произведат в по-високи чинове) натикали Милан обратно където му е мястото . И още по-навътре в същото място щели да го натикат, но се намесила Виена на Хабсбургите – все пак Милан бил неин балкански храненик. А българският княз Александър се предполагало да бъде храненик на Руската империя на българския трон. Но той отказал и с цялото си сърце повел битката за запазване на Съединението и опазване на България от сръбската агресия. Затова Пербург с гняв заповядал Александър да напусне престола и България. Стамболов не успял да уговори младия княз да остане на трона си. Но след Съединението вече нищо не било същото. България спечелила най-голямата си битка – за национално достойнство и национална независимост. (Номиналната независимост от 1908 г. е дипломатически акт, а Съединението е акт на независимост на националния дух и на националното единство.) От 1885 г. чак до трагичните събития от септември 1944 г. България устояла на неистовия натиск да бъде превърната „по право“ в нечий сателит. Решенията за България – добри или лоши – се взимали в България. Затова 6 септември е един подходящ ден за празнуване на нашата национална свобода и независимост. За празнуване, казвам… То не, че няма достатъчно основание за това празненство. Има ли достатъчно достойни и независими граждани, които да направят празненството истински празник на националния дух? Ще запазя светостта на този празник и няма да дам отговор на този въпрос…

Реклами

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Турция и илюзиите на „умерения ислямизъм“

Със своята политическа еволюция към едноличен авторитарен режим Турция е може би най-значимата жертва на погрешната стратегия, практикувана през последните 15 години за отваряне „прозорец на възможностите“ на т.нар. „умерен ислямизъм“. Тази стратегия имаше много силно присъствие във висшите политически кръгове на атлантическата общност и нейното прилагане по същество започна с интервенцията в Ирак през 2003 г. Стратегията да се даде шанс на „умерения ислямизъм“ се основаваше на презумпцията, че веднъж дошъл на власт, политическият ислям (ислямизмът) ще смекчи своите фундаменталистки позиции и ще замени успешно изтощените от десетилетия управление светски авторитарни режими в Близкия изток. Към днешна дата можем с увереност да твърдим, че тази стратегия претърпя неуспех. Свалянето на старите – макар и отблъскващо репресивни режими доведе до държавно-политически разпад, кръвопролития и обща дестабилизация на целия регион – от Либия до Сирия и Ирак. Единственият успех срещу този разпад бе успешният преврат на генерал Сиси в Египет, който отстрани от власт Мюсюлманското братство и неговия президент Морси, застанали начело на държавата след падането на Хосни Мубарак.

Кемалисткият модел в Турция бе разглеждан в продължение на десетилетия като желан образец за управление на едно ислямско общество, който съчетава светска държава, контролирана демокрация и гаранции за необратимост на представителния (макар и елитистки) и светски характер на властта. Ключов гарант на модела бе върховното командване на армията (Съвета за национална сигурност). Западът – както Европа, така и Америка – подкрепи категорично опита на Тайип Ердоган и неговата АКП да демонтира кемалисткия модел на властта в името на една базисна демократизация – разширяване на представителността на властта към бързо нарастващата средна класа на Анадола. Така както кемалистката система бе разглеждана като образец за целия ислямски свят през втората половина на 20 век, така ранните етапи на управление на АКП бяха разглеждани като образец за легитимиране на демократично управление под идеологическата рамка на „умерения политически ислям“. Някои западни наблюдатели (Гералд Кнаус – ЕСИ) се въодушевиха дотам, че нарекоха ислямизма на Ердоган „ислямски калвинизъм“.

Развитията на политическия процес в Турция през последните 3-4 години очевидно доказват, че Ердоган реализира успешно своята стратегия за злоупотреба с демокрацията, която той разглежда като „градски транспорт – спира на твоята спирка, слизаш и продължаваш по пътя си“. На мястото на добре институционализираната, надперсонална и ефективна държавна машина на кемалистка Турция днес виждаме обикновен ориенталски едноличен режим, чиято основа във все по-голяма степен са личните и семейни зависимости, авторитарният произвол и волунтаристичното взимане на решения от държавния връх, подчинил на своята воля всички институции в страната. Междинният етап между добре институционализираната квази-демократична и ефективна система на кемализма и днешния едноличен режим бе управлението на АКП в тясно сътрудничество с … движението на обявения днес за враг номер едно на режима в Анкара проповедник Фейтула Гюлен. Именно движението на Гюлен осигури ефективната подмяна на цялата държавна администрация на кемалистка Турция между 2002 и 2012 г. със свои активисти – ислямисти. Разривът между Гюлен и Ердоган след 2013 г. (причините за който са отделна тема на интерпретация) постави в изпитание управлението на АКП и отвори пространство за открито едноличния, авторитарен режим на управление на Т. Ердоган.

Амбициите на днешния турски президент по отношение на Турция и нейната международна роля са изключително високи и трудни за реализация. Ердоган изтегли Турция от статута на преден пост на Атлантическия съюз по отношение на Близкия изток и зае позиция на стратегическа „поливалентност“, обусловена от ислямистката и нео-османистка идеология на едноличната власт, и от ключовата позиция на Турция на границата между Европа, Евразия и Близкия изток. През цялото управление на Ердоган се очертава високото напрежение между амбицията за максимална капитализация на географско-политическа позиция, религиозна и пост-имперска идентичност, и все пак ограничения ресурс за стратегическо действие на Анкара в един свят, в който Турция е в най-добрия случай регионална сила или сила на средно равнище. Силният натиск върху ЕС – на границата на преминаваща мярката арогантност – по проблемите на миграционния натиск, на статута на турските общности в Европа и на съюзническите задължения – включително по отношение спазването на демократични политически норми, доведоха Анкара до ръба на сериозна криза с ключови европейски държави. Днес подобна криза нараства в отношенията между Анкара и Вашингтон, което е още по-опасно предвид ключовата роля на САЩ за сигурността и развитието на Турция от дълги десетилетия насам. Опитите на Ердоган да компенсира нарастващите напрежения между своя режим и Запада с подобряване на отношенията с Русия имат тактически успех, но в дългосрочен план стратегическите интереси на Москва и Анкара сочат по-скоро към съперничество, отколкото към естествен съюз.

Стратегията за „даване шанс на умерения ислямизъм“ претърпя очевиден неуспех. Тази стратегия е част от по-общата геополитическа култура на либералния консенсус на Запада през последните повече от 70 години, която бе практикувана и по отношение на комунистическите режими по време на Студената война. Сред общността на политолозите – „кремлинолози“ и преобладаващата част от политическите елити в атлантическия свят се считаше, че най-добрата стратегия спрямо комунистическият Изток е да се „либерализират“ режимите там, да се окуражават умерените – по-често скрити тенденции за реформиране на комунистическата система, вместо да се търси фронтална конфронтация с Москва или Пекин. През определени периоди тази стратегия даваше кратки и частични резултати – каткто по време на т.нар. detente – разведряване от 70-те години. Всяко „размразяване“ обаче завършваше по един и същ начин – с интервенция срещу „Пражката пролет“ след годините на Хрушчовия постсталинизъм, с нахлуване в Афганистан след годините на разведряване и Хелзинкски процес. Тоталитарните идеологии и държавни системи имат много по-твърди и нетолерантни граници в сравнение с гъвкавите периферии на либерално-демократичните идейни и институционални модели на управление на Запада. Както комунизмът, така и ислямизмът нямат потенциал за реформистка еволюция, защото тя заплашва дълбоката им идентичност – безкомпромисната структура на идеологически догми и политически практики. Очакванията за успешно развитие на т.нар. „умерен ислямизъм“ не са по-реалистични от очакванията в миналото за „реформиран комунизъм“, за „конвергенция между Изтока и Запада“, ако трябва да изброим само някои от основните илюзии на либералния консенсус на Запад в годините на Студената война. Комунизмът бе победен чрез безмилостно притискане в ъгъла – не чрез компромиси и „реформистки“ илюзии. Ислямизмът – или тоталитарната идеология на политическия ислям – също няма да бъде „умиротворен“ чрез компромиси. Провалът на ислямизма – идеологически, геополитически и цивилизационен – е единствения шанс на глобалната общност да подпомогне обществената и политическа еволюция на ислямския свят и да го интегрира мирно в международната система.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

България и новия геополитически разлом между Изтока и Запада

Днес националната независимост и принадлежността на България към Европа е в много по-голяма степен застрашена, отколкото в средата на 90-те години, когато управляващата начело с Жан Виденов БСП потопи страната в глух провинциализъм и изолация от процесите на присъединяване на бившия източен блок към европейската и атлантическата общност. Всеобхватната криза на социалистическото управление доведе до събитията от януари-февруари 1997 г. и до връщането на България към процеса на европейска и атлантическа интеграция. Днес ние опасно и с все по-голяма скорост се плъзгаме – срутваме се в обратната посока. В посоката на възродена зависимост от Москва, в посоката на отчуждаване от нашите европейски партньори и общността на демократичните и независими държави на евроатлантическия свят. Вече години наред в българското общество върлува мощна дезинформационна кампания, платена от великодържавния империализъм, която ескалира до пълномащабна хибридна война, насочена срещу българските национални интереси. Като гъби никнат медийни рупори на хибридната война, които все по-истерично атакуват българската принадлежност към Европа и към атлантическия свят. Моделът е познат – формулиран е от Гьобелс: една лъжа изречена сто пъти се превръща в истина. За по-сигурно, рупорите на великодържавната агресия повтарят лъжите не по сто, а хиляди, десетки хиляди пъти. В съзнанието на милиони българи ударно се налага лъжата, че членството на България в ЕС е причина за нищетата, в която живеят хората – особено в обезлюдените селски и периферни региони на страната. Разрухата, която се създаде в България вследствие на „великата“ криминална революция на висшата милиционерска и партийна номенклатура, натрапчиво и арогантно се приписва на … Европа. Организираните медийни лъжци не отговарят на смисления въпрос – защо Чехия и Полша, Словакия и Словения не бяха „разгромени“ от членството си в ЕС? Напротив, забогатяха бързо и настигнаха средните нива на европейска заможност за едно десетилетие европейско членство. Рупорите на великодържавната пропаганда изписват днешния режим в Кремъл като лидер на една световна „консервативна революция“, призвана да ни спаси от „гейропа“, от моралния упадък и залез на западния свят. Интересна работа – не са заглъхнали още залповете от кремълската война срещу цивилизования свят за установяване на „пролетарски интернационализъм“ и комунизъм в целия свят, а Москва вече води война срещу същия свят на западната демокрация под маската на … „консерватизъм“. Трудно е да се скрие уродливото лице на неувяхващия великодържавен империализъм, който сменя цвета на идеологическите овчи кожи, с които се маскира, но не изоставя никога острите си зъби и вълчия си нрав. Разбира се, не е необходимо да си платен рупор на Кремъл, за да разбираш, че части от европейската и североамериканската левица преминаха разумните граници в утвърждаването на хипер-ексцентрични културни модели в рамките на т.нар. „постмодернизъм“ – вълна на промяна в политическата култура, започнала с младежкия бунт от 68-ма. Но Европа и Западът далеч не са само „постмодернистки“. Тези общества имат дълбоко заложени инстинкти за самосъхранение, които им позволяват да балансират между правилата на своето демократично устройство и необходимостта да бъдат удържани – макар и със закъснение – определени процеси на социална деструкция, набрали скорост през последните две десетилетия. За разлика от Запада и Европа, в политически и граждански план Русия си остава полуфеодално общество, управлявано от алчна и репресивна олигархия, маскираща – както обикновено – своя произвол с войнствени призиви за държавно величие и имперска експанзия. Русия не е заплашена от постмодернизъм – Русия е заплашена от бедност, диктатура и самоубийствена агресивност.

През целия период от три десетилетия след 1989 г. Русия практикува селективни стратегии за съхранение на своя контрол върху източноевропейските общества, и особено върху тези от тях, които така и не осъзнаха пълноценно смисъла на голямата промяна след рухването на комунизма и на присъединяването към общността на развития демократичен свят. България, разбира се, беше и си остава такова общество. Контролът на Москва върху българската държава и общество в продължение на десетилетия се осъществявше по две основни стратегически линии. Първо – чрез енергиен монопол върху доставките на нефт и газ, на ядрено гориво и чрез арогантен натиск за придобиване на енергийната инфраструктура и разгръщане на нови енергийни руски проекти за затваряне на кръга на българското подчинение на руския енергиен монопол („Големият шлем“ на Първанов“). Второ, чрез разгърната система на корупционни въздействия върху бизнес кръговете на българската олигархия и върху публичните институции – техните политически и административни етажи. По своето социално и културно съдържание българският пост-комунизъм заприлича все повече на руския олигархичен модел, отколкото на моделите за модернизация по европейски образец. По този начин Русия се готвеше за „по-благоприятни времена“, за ревизия на геополитическото статукво в Източна Европа след края на Студената война, за дестабилизация на странитге от бивпия Източен блок и за придърпването им обратно под руски имперски контрол. Тези времена дойдоха през второто десетилетие на нашия век, когато Европа се изправи пред поредица от вътрешни кризи – структурни, институционални и културно-идеологически, а в Америка започнаха да си пробиват път нови версии на квази-изолационизъм, спъващи ефективността на действие на Вашингтон като лидер на западния свят – неинтервенционисткият подход към кризите на Б. Обама и доктрината „Америка преди всичко“ на Д. Тръмп. Москва видя своя шанс за завръщане на световната сцена като новоимперски проект предвид на разрастващите се вакуумни пространства в международната система, появили се след войната в Ирак, след неуспешния опит за re-set между Вашингтон и Москва, след хаотичната „Арабска пролет“ и вследствие на европейските кризи. Така след Грузия от 2008 г. последва Украйна от 2014 г., а цяла Източна Европа бе подложена на нараствашия и координиран натиск на хибридната война за промиване на мозъците на големи маси от хора – особено на младите поколения в Източна Европа, които няма как да си спомнят „прелестите“ на болшевишкия колониализъм въру региона през втората половина на 20 век. Великодържавната пропаганда успешно балансира и паразитира върху реалната драма на корупционния преход в страни като България, където една малка милиционерска шайка придоби и разсипа националното богатство, а милиони хора останаха без източник за препитание и достоен живот. Два милиона души напуснаха България, а други 2-3 милиона живеят на границата на бедността докато идеолозите на олигархията гръмовно ги убеждават, че това е правилно, защото произтича от „пазара“, а държавата не бива да бъде допускана до икономиката, защото е „лош стопанин“. Така все по-голяма част от българите надават ухо към песнопенията на кремълските сирени, които ги убеждават, че ако напуснат НАТО и „подлата“ Европа, българите ща започнат наново щастливо евразийско съществуване и просперитет. Българинът стои объркано разкрачен между изтока и запада, със съзнание промито от истерични внушения и заплахи за неговата сигурност, ако посмее да заеме позиция, съответстваща на неговата принадлежност към Европа и Запада. Така дойдоха „хитроумните“ скатавания на държавата по случая Скрипал, така се появиха президентските „геополитически анализи“ на КСНС за Сирия, преписани от „ТАСС е упълномощена да заяви“, така се появиха и поредицата от „социологически сондажи“, които все по настойчиво рисуват българина като все по-преобладаващо „възточен човек“. Драматизмът на настоящата ситуация се изостря и поради факта, че днес Европа е все по-малко способна да проектира геополитическа власт дори в собствените си граници, поради кризите , които преживява и поради силното изкушение за развитие на „Европа на различни скорости“. От другата страна на океана Америка се бори със собствените си дилеми на културна и политическа поляризация, които отслабват нейното внимание и потенциал да се противопоставя на геополитическата ерозия на западния свят. Така България, водена от страхливи тарикати и от вербувани от великодържавието „националисти“ е реално и сериозно заплашена да се срути в новия геополитически разлом между Изтока и Запада. В този разлом никой няма да ангажира за „посредници“ нашите местни страхливци и слуги на чужда имперска власт. Ако подобна катастрофа се осъществи на практика, това наистина ще бъде лебедовата песен на дори номинално суверенната и редуцирана до провинциална олигархия българска държава. Дали някакво българско общество ще оцелее след този пореден крах на българската държавност в лапите на Москва, е тема на друг и то много тъжен разговор.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Фукуяма, либерализмът и бъдещият свят

http://glasove.com/categories/intervyuta/news/fransis-fukuyama-ne-sym-si-promenil-mnenieto

Учителите по математика често дават тази задача в класовете на прогимназията. От шест еднакво дълги клечки децата трябва да изградят четири равностранни триъгълника. Усилията са големи, но резултат липсва. Най-умните деца успяват да конструират квадрат, разделен на четири триъгълника по двата диагонала. Но тези триъгълници не са равностранни, а правоъгълни. Отговорът на задачата лежи в … изобретяването на ново, трето измерение – височина. Децата са свикнали да работят в равнина, а тази задача изисква построяването на пирамида, в която основата и трите стени дават отговора – четири равностранни триъгълника.

Тази задача е в основата на повечето неразрешими проблеми, с които се сблъсква човекът и човечеството. Когато няма изход, единственият изход е да изобретиш ново измерение и нов подход, нов възглед върху проблема. Фукуяма е прав за това, че алтернативите на либералната демокрация в днешния свят не са особено перспективни, нито притежават интелектуален и ценностен интегритет. Възраждащият се консерватизъм – и в Европа, и другаде – е политически израз на стремежа да се съхранят ценностите и идентичността на общностите и културите, които неолибералната глобализация отхвърля по пътя на своята собствена утопия – единен и безразделен свят, подчинен на „мултикултурализма“ и всеобщия стремеж към все по-голяма материална печалба и все по-голямо материално потребление. Подобно на всяка утопия, неолибералният глобализъм се сблъсква и зацикля в съпротивата на реалния живот, който отказва да се подчинява на утопии – независимо от това дали са либерални, комунистически или националистически. Но все по-успешно отхвърляйки неолибералния глобализъм, консерватизмът в многообразните си измерения не дава отговор на въпроса за посоката, в която светът и неговите многообразни общности ще продължат своя път към бъдещето. Консерватизмът има и ще има успехи в съхраняването на човешките идентичности, но трудно ще се справи с дилемата за тяхната бъдеща еволюция. Религиозният фундаментализъм, изолационизмът и опитите за излизане от уравненията на глобализацията могат да постигат значими, но частични и ограничени във времето победи.

Либерализмът днес носи измеренията на многообразни кризи, набъбващи в неговия сблъсък с реалности, които изискват нови измерения на мислене и действие за да бъдат „опитомени“. В потока на човешката еволюция либерализмът реши императивната задача за освобождаване на човека от ограниченията и йерархичния колективизъм на традиционното общество. За традиционния човек системата от ценности функционира като списък от външни за неговото съзнание императиви, които са „записани на стената“ като норми за поведение – десетте Божи заповеди, Законът на юдаизма, всеобхватният кодекс за поведение на исляма. Тези норми освещават определена обществена йерархия и фиксираното място на човека в нея. Просвещението отхвърля този „осветен от Бога“ ред и приема, че след като е изпълнил своята задача по Сътворението, Бог се оттегля – „пенсионира се“, отдавайки на човека правото да се самоуправлява. Надарен с неотчуждаеми права и способност да различава добро от зло, човекът трябва да поеме на плещите си задачата по своето собствено самоуправление. Така се ражда модерният човек, който придобива степен на неподозирана в традиционното си минало свобода. Той интернализира в себе си моралния кодекс и способността за съждение кое е правилно и кое не. Човекът с традиционно самосъзнание еволюира до пълноценно „его“ – структура на пълноценна личност, способна да носи отговорност за собствения си живот и да го споделя с другите по определени правила, свободно договорени в общността. В политически план тази новопридобита свобода е осветена като идеология на либерализма.

Освобождението на модерния човек се осъществява като отказ от зависимости от духовния свят и практическо неглижиране на духовния свят в дейността по „завладяване“ и очовечаване на материалната вселена около човека. Вместо интерес към трансцедентните условия и реалности на съществуване на човешкия дух и човешката душа, модерният човек насочва своя интерес и своето битие към опознаване, завладяване и технологизиране на материалния свят – такъв, какъвто той съществува на планетата Земя. Това, с две думи е историята на модерната епоха – овладяване на материалния свят от човека в ролята на „демиург“ – и превръщане на неговите закони в инструменти на човешка експанзия и развитие. Историческите граници на този процес на материална еволюция бяха достигнати през втората половина на 20 век и се проявиха в нарастващата тревога за конфликт между безкрайното любопитство, алчност и стремеж към власт и контрол на homo capitalisticus и ограничените ресурси на планетата, изискващи равновесно и съподчинено развитие на природа и икономика. Като процес на стратегическо управление глобализацията представлява съчетание на две основни идеологически утопии, предназначени да тушират и размият съзнанието за този конфликт между ресурси и развитие – пазарен фундаментализъм и мултикултурализъм.

Пазарният фундаментализъм претендира, че свободният пазар, разбиран като самостойна и самовъзпроизвеждаща се система за безкрайно развитие и обогатяване на човека няма граници, стига да бъде оставен на мира от политиката, националните институции и алтернативните – враждебни идеологии, които си измислят причини за ограничаване на икономическия растеж. Пазарният фундаментализъм функционира в пряка връзка с мирогледа на технократизма. Безкрайното развитие на материалната технологична структура е не само в полза на човека, но е единствено в състояние да осигури светло и вълнуващо бъдещо развитие на човека. Трансхуманизмът – развитието на технологии за промяна и усъвършенстване на човешката същност, еволюцията на изкуствения интелект – или надеждата за това, че телата ни могат да умрат, но съзнанието ни може да се прероди в надежден „киборг“ без граници във времето, утопиите на космическите пътешествия – които ще ни разселят по други планети когато Земята престане да ни служи толкова добре… Утопиите на технократизма се основават върху възгледа за човека като изцяло материално същество, чиято мисъл, емоция, ценности, вяра и очаквания за бъдещето са продукт единствено на неговата висша нервна дейност, или функция на неговия материален мозък. В тази система място за илюзията, наречена „душа“ не съществува.

Мултикултурализмът субституира борбите на радикалната лява традиция на модернизма за социална справедливост, равенство и създаване на едно съвършено общество – комунизъм или анархизъм, с програма за равенство на всички култури, смесени в съвместен живот по логиката на стриктно спазен респект към другостта. Очевидно свръхблагородна амбиция, която се сблъсква с неумолимото изискване към всяка човешка общност за нормално съжителство – наличие на всеобщо приет културен код от ценности и норми, правещи възможно човешкото съвместно съществуване. За постмодерния либерализъм – новата ортодоксия на радикалното левичарство – този културен код трябва да представлява съвкупността от основните граждански и политически ценности на либерализма. И те наистина биха могли да свършат работа до известна степен, ако самите постмодерни радикали не бяха разбили системата на либералната демокрация до статут на паралелен съвместен живот на все по-многообразни и все по-претенциозни племена – организирани малцинства, изискващи все по-големи привилегии. На привилегии няма право единствено заварената от мултикултурните легиони местна култура, която вбесява постмодерните реформатори с нежеланието си по-бързо да изчезне. Селяни нахални…! Привилегироваността на организираните малцинства спрямо заварените „мълчаливи мнозинства“ унищожава най-важната предпоставка за либерално управление – гражданското равенство и производният от него обществен договор.

Мултикултурализмът е идеологически феномен на хаотизирано материалистично съзнание. Той отхвърля духовността и религията на завареното „мълчаливо мнозинство“, парадоксално умилявайки се от религиите на прииждащите малцинства, дори те да мотивират рязане на главите на неверниците – императив за културно мноогообразие, няма какво да се направи… Дълбоко в сърцето си мултикултурните левичари се надяват, че религията така или иначе ще се саморедуцира до съвкупност от артефакти на фолклора (за каквато я считат те самите) и ще отстъпи мястото си на новото глобално мултикултурно щастие на едно човешко общество, изградено от самообожествяващи се и самодостатъчни си индивиди – утопията на светския хуманизъм. Тези богочовеци ще деконструират и реконструират света по силата на собствените си прищевки, отъждествявани с понятието за свобода, което може да се окаже, в определен смисъл, и края на историята. Постмодерните версии на светския хуманизъм все повече се интегрират с технократичната представа за „всемогъщия човек“, който може да промени всичко в себе си и около себе си с технологична иновация. Технологичната иновация на мултикултурализма се нарича „деконструкция – реконструкция“ по логиката на изцяло волунтаристична липса на надеждни правила.

Редукцията на класическия либерализъм до глобален пазарен фунадаментализъм, при който няма дори и „нощен пазач“, както и до мултикултурализъм, субституиращ гражданското равенство с конкуренция на организирани малцинства, представлява отчетливо свидетелство за криза. Кризите на идеологическите системи винаги отразяват проблематизиране на самото понятие за човек. Ако просвещенският либерализъм изгради своя триумф върху понятието за модерния човек, освободен от оковите на традиционната обществена йерархия, днешната криза на либерализма се разгръща върху невъзможността на този модерен човек да еволюира изцяло в рамките на своята дефиниция като материален човек. Ако модерната дефиниция за човека е „материално същество, което се е развило до способността да води духовен живот“, то днешното развитие на човека все повече ни тласка към алтернативното допускане за това, че човекът е „духовно същество, получило възможност пълноценно да се реализира в материалния свят“. ( „Първо търсете Царството Небесно, а всичко останало ще ви се придаде“.) Същество, достигнало определени твърди граници на по-нататъшното си материално развитие, бихме добавили ние.

Многообразните течения на съвременния консерватизъм добре осъзнават и добре оползотворяват тази слабост на либерализма в криза – неспособността да отговори на нарастващата потребност от духовно възраждане на съвременния човек. Известна е визията на Андре Малро, че „21 век ще бъде духовен или няма да го бъде…“ Проблемът на консерватизма е в това, че той търси духовното възраждане на човека назад в миналото, а не напред в бъдещето. Кен Уилбър нарича това pre-post fallacy(грешката „преди“ или „след“). Човекът на днешния и на утрешния ден едва ли ще се върне в масов порядък към изповедна духовност, вписваща се в традиционните религии на вчерашния ден и техните институционални системи. Много по-вероятно е той да запази – по-точно да възроди своята вяра, наследена от традицията и да я оформи според структурата на своето модерно и постмодерно съзнание, еволюиращо към „интегрално съзнание“. Силата на това духовно възраждане след вековете на модерния агностицизъм все повече ще ни учудва и вдъхновява.

Така политическият дневен ред на утрешния ден едва ли ще се запази в днешната си форма на състезание между либерализъм в криза и консерватизъм, възраждащ традицията. Основната разделителна линия все повече ще минава през разделението между две мащабни и непримирими светогледни системи. Първата, мирогледът на глобалния материализъм все по-упорито ще субституира духовната същност на човека с ерзац заместителите на консумеризма, трансхуманизма, технократичния оптимизъм, за да заличава във времето съществената разлика между човек и киборг. Докато първият е Божие създание, в което е „вдъхната душа“, за да се учи, да се развива, да инволюира и да еволюира, завръщайки се обогатено в дома на своя Баща, то вторият е продукт на човешкото интелектуално и обществено развитие, достигнало до възможността да наподобява собствения си когнитивен потенциал в структури на генериран – изкуствен интелект. Разликата между двете стратегии за човека и неговото бъдеще е драматична и битката между тях ще бъде дълга и оспорвана. Стратегията на духовното възраждане е стратегия на оличностяване на човека по пътя към придобиване на цялостно, мирово съзнание и самосъзнание. Стратегията на технократичния материализъм е стратегия за подмяна на човешката еволюция в посока „безсмъртие“ чрез синтез на изкуствен и естествен интелект. В тази битка съдбата на класическия либерализъм ще бъде раздвоена между две алтернативи. Да бъде наподобяван в структури на социална антиутопия и технократична дегенерация на човешката свобода, или да се окаже градивен елемент, исторически стадий във вечната йерархия на еволюцията, преживявана от човешкото съзнание. „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.”

Фукуяма би могъл да се окаже частично прав единствено ако либералната демокрация излезе от задънените улици на постмодерния либерализъм, ако успее да надрасне текущата си битка с консерватизма и ако покаже потенциал за интегриране на качествено новото съдържание на една епоха на духовно възраждане в основната си ценност – човешката свобода. Свободата на 21 век не може да бъде редуцирана до тази на ранната модерна епоха. Тя е по-комплексна и по-вдъхновяваща, защото залага основите на едно равновесно материално и духовно развитие на човека по пътя на неговата съзнателна еволюция. Либералната демокрация на 19 век се справи с интегрирането на традиционалисткия консерватизъм, а през 20 век интегрира и смекчи радикалния патос на работническото движение вляво. Моята надежда е, че тя ще успее да еволюира и до предизвикателствата на днешния и утрешния ден. Историята няма да свърши, защото новият синтез винаги ще идва след сблъсъка на теза и антитеза. Поне по Хегел е така.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Четвъртият мандат на Путин: внушителна изборна победа и трудно преодолими предизвикателства

Владимир Путин получи своя четвърти мандат начело на Русия с безпрецедентно висок процент от гласовете – 76 на сто – подадени за него в една изборна надпревара, която в най-добрия случай може само отчасти да се определи като демократична. От участие в изборите бе отстранен основният опонент на Путин – Алексей Навални, който оглавява протеста на градските либерали и прозападни националисти срещу Кремъл. Останалите кандидати се представиха скромно – повечето на границата на единия процент – с изключение на комунистическия кандидат Грудинин (12 на сто) и вечния Жириновски (6 на сто). Ксения Собчак, обвинявана от либералните демократи в опит за подмяна на либералния вот, също едва прескочи един процент от гласовете.

Резултатът от руските президентски избори показва преди всичко ефекта на „обсадената крепост“. Русия се обединява най-лесно срещу „външна заплаха“, което прави задачата на всеки автократ или популист на власт доста проста – трябва да се разиграе картата на „застрашената Русия“. Комбинацията от санкциите – повечето самоналожени от самия Кремъл, изострянето на отношенията със Запада по цял ред от проблеми – като започнем от евентуалната намеса на Москва в президентските избори на САЩ, и като приключим с атентата срещу бившия руски шпионин Скрипал и неговата дъщеря в Англия – доведоха до успешно пропагандно възраждане на тезата за „арогантния Запад“ и „застрашената Русия“. Драматичният спад на жизнения стандарт на обикновените руски граждани доведе до засилване на ефекта на „обсадената крепост – Русия“. В повечето общества икономическите трудности и спадът на стандарта на живот предизвикват силни обществени настроения срещу управляващите и политическите елити като цяло. В Русия ефектът е обратен, стига обедняването да бъде представено като външен заговор, а втвърдяването на властта на международната сцена – като защита на руската роля на „велика сила“.

Но спечелването на изборите от Путин ще се окаже много по-лесна задача отколкото предизвикателствата на предстоящия четвърти по ред мандат. Влошаването на икономическата ситуация увеличава напреженията в обществото, а ресурсите на стратегията на „обсадената крепост“ са на изчерпване. Пропагандната демонстрация на „новите руски оръжия“ по време на предизборната кампания може и да е въодушевила винаги готовия за мобилизация руски имперски национализъм, но по-важният ефект от това „дрънкане на оръжие“ е легитимацията на новата програма за въоръжаване на Вашингтон, която наистина слага край на три десетилетия ядрено разоръжаване от Горбачов насам. Дали Русия е наистина готова за една нова надпревара във въоръжаването, в която активно участие взима вече и Китай, е въпрос, чийто отговор няма да бъде благоприятен за Москва.

Затягането на примката около статута и авоарите на руските олигарси от страна на Запада, както и изострянето на отношенията между Москва и Вашингтон, и Москва и Европа достигат до границата на сериозни дългосрочни последствия за руската стратегия за завръщане на световната сцена като „велика сила“. Проблемът е преди всичко в това, че нарастващата конфронтация със Запада има мобилизиращ руското общество ефект, както и структурни позитиви за запълване на стратегически ниши, изоставени за определен период от Вашингтон (Сирия, отчасти – източна Европа, Украйна), но преминаването на граници от типа на окупацията на Крим, намесата в политическия живот на Запада, систематичните опити за дестабилизация на Балканите и др.п., водят до мобилизация на западния съюз с дългосрочни икономически, политически и стратегически негативи за Русия. Амбициите на Москва достигат до мащабите на бившия СССР, но ресурсите й са в пъти по-ограничени.

Путин ще трябва да приеме тези дилеми като вътрешни конфликти в своя собствен блок на властта. Огрубената схема на тези вътрешни властови баланси се свежда до конфликта между две основни фракции. Първо, олигархично-космополитното крило на кремълския елит, което би подкрепило всяко съперничество със Запада, водещо до разширяване на енергийните и оръжейни пазари на Москва, и изграждащо стратегически ресурс за експанзия в нови пространства, но не желаещо да поеме последствията на една безусловна конфронтация със Запада по причини на „принципно“ имперско преизграждане. Второ, групата на „силовиците“, на ултра ретроградните евразийски идеолози и популисти, за които утвърждаването на Русия като световна сила минава през цялостна и „принципна“ конфронтация със западния свят. Ресурсът за помиряване на двете фракции във „вертикалата на властта“ не е безкраен – напротив, той намалява.

По всяка вероятност Путин ще трябва да изгради едно правителство, в което либералните стопански фракции да получат повече власт. За разлика от Съветския съюз, Русия е дълбоко свързана със световните пазари и изолацията и самоизолацията й по стратегически и неоимперски причини е самоубийствена в средносрочен и дългосрочен план. Поради обществената им непопулярност, властта на стопанските либерали ще трябва да бъде прикривана с войнствена евразийска реторика, но нейните аватари са все по-неспокойни и все по-недоволни от нежеланието и неспособността на Путин да ги подкрепи категорично в ущърб на либералите от „шестата колона“ ( А. Дугин – прикрити и лицемерни либерални функционери в иначе имперско-патриотичното управление в Кремъл). Примиряването на двете дълбоко враждебни една на друга фракции става все по-трудно, свидетелство за което е открито негативната позиция спрямо управлението на Путин и на статуквото от главния евразийски идеолог А. Дугин в навечерието на президентските избори.

За Путин е невъзможно да направи решителен, още по-малко – бърз завой към подобряване на отношенията с Европа и Запада като цяло. Стратегията на „обсадената крепост“ се е превърнала в ключов стратегически ресурс на неговата власт. Новата „студена война“ – истинска или мнима – със Запада ще продължи независимо от конкретните феномени на развитие в международната конфигурация. Но ако съперничеството с цел завоюване на нови позиции на световната сцена от Русия като „велика сила“ не бъде комбинирано с макар и бавно, но видимо стопанско възстановяване – за което е необходимо и облекчаване на санкциите – напрежението между тези два приоритета на Кремъл, стопански и геополитически, както и между техните носители в блока на властта по време на четвъртия мандат на Путин може да се окаже особено опасно за стабилността и перспективата на неговата позиция. Известно е, че всеки успешен руски лидер се асоциира с всевластието на „руски цар“. За Путин обаче по-нататъшна концентрация на властта и нарастващ авторитаризъм на управлението може да се окаже най-опасния за собствената му власт вариант.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Триморието – полският проект за Централна и Източна Европа

26.02.2018 г. http://www.5corners.eu

Полша лансира своята инициатива „Три морета“ по време на посещението на президента Тръмп във Варшава на 5 и 6 юли 2017 г. Като начало инциативата включва източноевропейски членове на ЕС и НАТО и нейната цел е да стимулира сътрудничество между тях в областта на енергийната сигурност и инфраструктурните проекти по оста „Север-Юг“ по източните граници на ЕС. Като по-дългосрочна перспектива, инициативата „Три морета“ представлява доста по-обхватен стратегически проект, чийто първообраз откриваме в проекта „Междуморие“ на маршал Пилсудски от междувоенния период.

„Междуморие“ представлява идея за стратегическо обединение на централно и източноевропейските страни, „заключени“ в геополитическия натиск на Германия и Съветския съюз, с цел превръщането им в пълноценен стратегически фактор за баланс в Изтока на Европа. Източна Европа е територия на съперничество между основните европейски империи от Средновековието насам, което поражда фрагментация и потисничество над народите от тази част от Стария континент. Подялбата на Полша на три етапа в края на 18 век приключва процеса на колонизиране на източноевропейските народи, които възкръсват за независим национален живот едва след края на Първата световна война. Но броени години по-късно надигащият се реваншизъм на сталинисткия Съветски съюз и нацистка Германия пряко застрашават независимостта на току що възкръсналите национални държави в източна Европа. С проекта за „Междуморието“ Пилсудски се опитва да изгради общ фронт на съпротива срещу съветско-германския натиск чрез обединяване на традиционно фрустрираните от своята невъзможност за оцеляване и перспектива на развитие народи от централна и източна Европа (ЦИЕ) между Балтийско и Черно море. Проектът на Варшава не се реализира и изтокът на Европа потъва още веднъж в мрачните кръвопролития на Втората световна война.

Image result for intermarium                                                                                                                Eдна от потенциалните версии на Междуморието включва и България

Съвременната инициатива на Варшава за обединение на източноевропейските народи между Балтийско, Черно и Средиземно море се развива в съвършено различен стратегически контекст, през който обаче прозират вековните и добре познати геополитически силови линии в нашата част на Европа. Завръщането на Русия на международната сцена като мощен стратегически фактор след постсъветския упадък от 90-те години е насочено първо и преди всичко към източната периферия на Европа. Дестабилизацията на крехките и уязвими източноевропейски страни – членки на ЕС и НАТО е основна цел на Москва по пътя към геополитическата ревизия на резултатите от края на Студената война. Кремъл при Путин работи по традиционната схема на външна имперска експанзия на Русия, която в нашата съвременност следва логиката на три основни етапа. Първо, възвръщане на пълномащабния стратегически контрол над постсъветското пространство и предотвратяване на всеки опит за чуждо стратегическо проникване на изток от границите на бившия Съветски съюз (с неизбежното изключение на Прибалтика). Второ, системна и дългосрочна дестабилизация на ЦИЕ и Балканите. Недопускане на по-нататъшно разширяване на НАТО, създаване на устойчиви предмостия и анклави на руско икономическо, стратегическо (включително военно) и пропагандно влияние навсякъде, където това се окаже възможно. Дългосрочна пропагандна война със Запада с цел убеждаване на източноевропейските народи, че техния избор за членство в НАТО и ЕС дълбоко вреди на националните им интереси. Трето, обезсилване и неутрализиране на наличните стратегически ресурси на ЕС, стимулиране на кризисни процеси и разделения между страните членки и задълбочаване на разногласията – идеологически и стратегически – в атлантическата общност. Стратегическото изтласкване на Америка отвъд Атлантическия океан е приоритетна цел за имперска хегемония на Москва след края на Втората световна война.

Новата вълна на руска стратегическа експанзия се разгръща в условия на задълбочаващи се кризисни процеси в ЕС и на опити за предефиниране на американския стратегически ангажимент към сигурността на Европа от страна на новата администрация на президента Тръмп във Вашингтон. ЕС преживява кризи на няколко равнища. Преди всичко, наблюдаваме криза на институционалната конструкция на съюза, причинена не на последно място от бързо нарасналия брой на страните-членки. Това не е криза само на равнището на администрацията. Тя включва сериозните концептуални различия за бъдещето на европейското обединение, част от които е и Брекзит – напускането на Британия. Вторият – и най-важен аспект на кризата в ЕС е свързан с необходимостта от концептуално и политическо предефиниране на общите политики в областта на сигурността, отбраната и – преди всичко – на миграцията.

                                        Путин не пропусна да се възползва от влошените отношения между Атина и Брюксел по време на гръцката криза

В продължение на две десетилетия ЕС бе образец и материален образ на успеха на международната система на „либералния консенсус“, създадена след края на Студената война. Близки и далечни народи искаха – и продължават да желаят да се присъединят към феноменалния успех на Европа в разрешаването на нейните наследени вътрешни конфликти, в разгръщането на стратегия за развитие и интеграция на периферни страни – като тези в южна Европа през 80-те години и в централна и източна Европа в началото на новия век. Към края на първото десетилетие на века обаче в системата на международните отношения започна бърза трансформация от „либерален консенсус“ и международно сътрудничество към вързродено и все по-напрегнато геополитическо съперничество. В този нов контекст Европа трябваше с горчивина да научи, че освен приятели тя има и много врагове. Организираният почти двумилионен мигрантски екзодус към южните европейски брегове през есента на 2015 г. разкри драматични елементи на европейската стратегическа слабост за справяне с проблемите на „меката сигурност“. През европейските страни в продължение на седмици вървяха пеша стотици хиляди хора без документи, твърдящи, че са поканени да се заселят в Германия и Скандинавия. Европа се оказа съюз на държави, който не може да опази границите си и е безпомощен пред опитите на своите неприятели да реализират враждебни действия срещу него. Тази безпомощност не произтича само и преди всичко от институционална слабост. Тя е причинена от ценностната и идейна дефиниция на Европа като глобален мултикултурен проект, който не притежава граници на традиционна идентичност. Единствената традиционна основа на обединена Европа е Просвещението и то служи изцяло като инструмент за универсализация, а не като основание за някаква идентичност. Либерална Европа е проект без граници – всеки, който приема нейните ценностни и идейни основания е част от нея. Дори териториалната отдалеченост не е причина за разделителна линия – свидетелство за което са опитите, макар и плахи, за участие в интеграционния процес на страни като Грузия, Армения, дори Азербайджан.

Безграничността на Европа бе ключов елемент на нейната харизма, на нейната привлекателност като универсален модел на успех в мира, развитието и многообразието. Но смяната на безоблачния „либерален консенсус“ в международния живот с навъсеното и буреносно геополитическо противопоставяне превърна Европа от модел за подражание в жертва на многостранна стратегическа враждебност. На изток Русия не без удоволствие удари по европейския проект с пропагандо-хибридна война и с агресия срещу Украйна, която ЕС бе имал „дързостта“ да покани за „източно партньорство“. На юг Турция невъзмутимо наблюдаваше милионния екзодус от нейните брегове към гръцките острови, въпреки, че обичайно напускането на турските държавни граници без изрядни документи е принципно немислимо. Международни организации и международни корпорации взеха Европа за опитно поле, в което могат да реализират или поне да изпробват функционирането на собствените си утопии. Така в самата Европа на повърхността излязоха разделения и конфликти, които изглеждаха сигурно приспани и отминати в историята.

Related image                                                   Русия и Турция успешно формираха ос за натиск срещу Европа

Голямото вътрешно разделение на Европа се измести от икономическата и културна ос Север – Юг и се фокусира върху идентичностното разделение между Изток и Запад на Стария континент. Страните от Вишеградската четворка отказаха да приемат мигранти-мюсюлмани по логиката на квотното преразпределение на броя влезли в Европа, най-вече защото Европа не притежава надеждни инструменти за предотвратяване на подобно влизане. Вече три години след екзодуса от 2015-та в Европа все още няма политическо съгласие за това какво трябва да се направи, за да бъдат укрепени външните граници и за да бъдат държани потенциалните бежанци и мигранти в центрове извън територията на ЕС, откъдето могат да се завърнат в своите страни след отпадане на заплахите за сигурността им. Зад блокираните механизми за вземане на политически решения в Брюксел стои дълбокото принципно разделение между елитите на либералното статукво и реакцията на консервативни и националпопулистки движения в цяла Европа, решени да спрат или поне да намалят потока мигранти към европейските страни. В ЦИЕ тези позиции срещу статуквото на либералните елити са все по-често позиции на управляващите правителства – в Чехия, в Словакия, в Унгария и в Полша. Сега към тях се присъединява де факто и правителството на Австрия. Дори България, която не обича да заема категорична позиция, подкрепя възгледите на Вишеград, макар да се стреми към статут на посредничество между Брюксел и централноевропейските „дисиденти“ срещу статуквото.

Необходимо е да разделим общо негативната мотивация към миграцията на дяснопопулистките партии в запaдна Европа и позициите на източноевропейските дясноконсервативни елити. Докато в западна Европа антимигрантските партии се основават на принципната невъзможност на своите общества да поемат повече мигранти, особено предвид трудния процес на интеграцията им, източните европейци принципно отхвърлят налагания им ангажимент да се превърнат в мултикултурни – хетерогенни общества по ценностни или идейни подбуди, споделяни от либералните елити на западна Европа. Тук роля играе определено историческо наследство и разделение в политическия опит на изтока и запада на Европа. Докато големите западноевропейски общества споделят най-нова история на свободно сдружаване между своите нации и освобождаване от националистически патос в контекста на преодоляване на наследените вражди между французи, германци, британци, в източна Европа са фокусирани върху преодоляване наследството на съветското господство, свързано със системно национално подтисничество. Гражданите на страните от ЦИЕ на практика от четвърт век се радват на своята национална независимост, на възможността да се конституират като независими нации след столетия имперска хегемония над тях. Нещо повече – етническото многообразие, което до средата на 20 век бе неизменна съдба на източна Европа, бе източник на множество конфликти и имперски манипулации в ущърб на завладените народи. В този смисъл, достигнатата общностна хомогенност се явява значима ценност за източните европейци, така както общностното многообразие се явява ценност и гордост на преодолени националистически и колониални предразсъдъци за западните европейци. Докато западните европейци преживяват срама на своя постколониален комплекс, на изток преживяват удовлетворението от своето самоуправление и разглеждат приема на чужденци с напълно различна култура като неоправдан товар от проблеми, които ще се наслагват върху все още далеч нерешените проблеми на бедността, недостатъчното развитие и общественото неравенство, придобито през суровия преход след комунизма.

Image result for orban migrants fence                                  Унгарски войници поставят оградата на границата с Хърватия

Кризата на статуквото в ЕС създава представата за позициите на Вишеградските страни като перспективни и – в крайна сметка – печеливши. Идеологическата вълна на деня е насочена към свиване популярността на ляволибералните елити, управлявали ЕС в продължение на десетилетия. Партии против статуквото – както национално-консервативни, така и левичарски – увеличават влиянието си по различен начин във всички европейски страни. В определени моменти изглежда, че фигури като Орбан и Качински водят вълната на идейно-политическо преобразуване на Европа. Това впечатление е в значителна степен илюзорно. В каквато и посока да се обърне Европа за преодоляване на своите кризи, изтокът ще има сериозни проблеми за защита на своите интереси. ЦИЕ е дом на преимуществено малки страни (с изключение на Полша), които са икономически уязвими и политически доста нестабилни (без изключения). Те могат доста бързо да се превърнат в жертви на успешен стопански и институционален натиск от страна на големите сили в обединена Европа. Отпускането на кохезионните фондове за развитие все по-открито се обвързва с условия като „спазване на европейските ценности“ от елитите на статуквото в Брюксел. Зависимостта на източните икономики от западните инвестиции и пазар, от институционалната и финансова подкрепа от ЕС е достатъчно голяма, за да направи упражнявания от Брюксел натиск ефективен. Нека разгледаме и алтернативния вариант. През следващите 3-5 години в редица западни европейски столици идват на власт алтернативни – националпопулистки и консервативни елити, които са идеологически много по-близки до позициите на Вишеград. В Австрия това вече се случи. И Виена все по-често бива разглеждана като „нов член“ на Вишеградската група. Но ако напуснем сближените позиции по отношение на миграцията и сигурността на Европа, от младия австрийски премиер С. Курц излизат послания, които са неутешителни за новите страни членки на изток. Новата коалиция във Виена е против продължаването на кохезионната политика, изисква да се използва Брекзит и следващите го бюджетни проблеми като основа за болезнена рационализация на разходите в ЕС, включително – освен за орязване на фондовете за развитие – и за ренационализация на редица дейности на институциите в Брюксел, чийто непряк бенефициент също са по-бедните страни в ЕС. Алтернатива за Германия, Националния фронт във Франция или Г. Вилдерс в Холандия биха били още по-безкомпромисни в евроскептичното съкращаване на общите разходи в ЕС – включително и на кохезионните фондове.

Изтокът на Европа не притежава необходимите властови ресурси – финансови, стопански, институционални (брой гласове в институциите) и стратегически – за да наложи своите позиции в процедурите и дебатите на европейските институции. Бонусите, които източните страни получаваха през първите 10-15 г.от своето членство бяха по-скоро инструменти от процеса на утвърждаване властта на Брюксел върху тяхното управление, отколкото реална оценка за тяхното нетно влияние върху взимането на решения в рамките на ЕС. Винаги, когато възникнат сериозни разминавания на интересите между изтока и запада на Европа, решенията които се взимат са в полза на ключовите фактори на европейската властова йерархия. Вземете за пример газопровода Северен поток. Неговото изграждане лишава централноевропейските страни от транзитните такси на газовите доставки от Русия за Европа, а самият газопровод има за цел да отмести Украйна като ключов фактор в транзитирането на газ. Съществуват и определени съмнения за несъответствие на Северен поток с някои клаузи на Третия енергиен пакет на ЕС. Но тези аргументи, долитащи от Варшава или от други източни столици не резонират в позициите на германското правителство. Примерите могат да продължат. ЦИЕ притежава само един шанс за увеличаване на своето влияние в рамките на европейския институционален и стратегически баланс – обединението. Регионът има история на фрагментация и подчинение от страна на съседните западни и източни империи именно поради факта на своята стратегическа безпомощност като съвкупност от уязвими народи, съперничещи по-скоро помежду си, отколкото обединяващи се срещу външна заплаха. Полша е единствената страна, която се съизмерва с потенциала на големите, но през последните двеста години тя е много по-често в ролята на жертва, отколкото на притегателен център за сътрудничество със своите съседи. Ако източните европейци искат това положение на нещата да се промени, те трябва да помислят за своето стратегическо сътрудничество, за повишаване на своята роля в основните геополитически баланси между западна Европа, Русия, Турция. Инициативата „Три морета“ дава известни шансове за това, но само ако бъде пълноценно развита като проект за стопанско, политическо и стратегическо сътрудничество.

В днешните свои измерения тази инициатива не се отличава с особено големи шансове за реализация. Възникването на пълноценен и значим субект на стратегическо влияние в ЦИЕ не съответства на интересите на Русия, чиято амбиция за имперско възраждане преминава през дестабилизация и преподчиняване на източната периферия на Стария континент, нито на Германия, упражняваща основното влияние в управлението на ЕС в тандем с Франция и дългосрочно планираща стратегическо сътрудничество с Русия. Агресивността на Кремъл в Украйна и цялото постсъветско пространство отлага, но не отменя перспективата за такова сътрудничество между Москва и Берлин. Аморфното и геополитически инертно пространство на ЦИЕвропа винаги е било предпоставка както за успешно сътрудничество (подялбата на Полша) така и за успешно съперничество между „великите сили“ на изток и на запад. Ако разширим малко своя поглед на юг към Балканите, ще видим още по-ярко изразена структура на аморфност и уродливо боричкане между квазидържавни образувания, осиновявани и наритвани от „великите сили“ като „домашни животни“ (Ребека Уест).

                  Западноевропейските лидери имаха амбициозни планове за сътрудничество с Русия, преди да се случи войната в Украйна

Малките мащаби на националния ресурс в централна и източна Европа неизбежно произвежда геополитически клиентелизъм, чиито разделителни ефекти падат преди всичко върху отношенията между самите страни в големия регион (централна, източна Европа и Балканите). Днес Полша продължава да възприема себе си като регионална антитеза на руската стратегическа арогантност и агресивност – особено при управлението на днешния консервативен кабинет. Варшава продължава да разчита преди всичко на САЩ като коригиращ фактор на източния натиск и на западноевропейската слабост в сдържането на Русия. В непосредственото полско съседство Виктор Орбан, Р. Фицо и значителна част от чешкия политически елит тихомълком използват ресурсите на едни по-специални връзки с Москва като средство за натиск върху Берлин и Брюксел. Румъния заема по-твърда атлантическа позиция в координатната система на източна Европа, докато България страхливо и неприлично седи на два-три стола между Европа, НАТО и Москва, като Русия притежава българската енергетика и е „взела страха“ и на най-„прозападните“ представители на политическата ни класа. Сръбският държавен връх открито се целува с Кремъл, претендирайки за европейско членство, а сръбска Босна, Черна гора и Македония на косъм се разминават (засега) от руските планове за преврат и пълно обръщане на курса на изток. Там, докъдето не достигат амбициите на Москва, чевръсто разширява позициите си османският ревизионизъм на Ердоганова Анкара. В един свят на възродено геополитическо съперничество, традиционните жертви на състезанието между „великите сили“ са се наредили кротко на опашка за поредния цикъл на своето преразпределение между силните на деня.

За да оцелеят като европейско и атлантическо пространство на сътрудничество, ЦИЕ и преди всичко Балканите, трябва да променят съзнателно и системно своята наследена от историята визия за малоценност пред лицето на „големите“ в Европа и глобалния свят. Проектът „Три морета“ може да изиграе важна роля в тази посока. Необходим е системен обмен на визии и позиции  от Талин до Загреб, от Варшава до София с цел създаване на общ кръг от интереси за икономическо и енергийно сътрудничество, за позициониране в по-широкия дебат за бъдещето на Европа и за формиране на обща концепция за регионална сигурност и отбрана в рамките на Североатлантическата общност. Не е необходимо сътрудничеството в тази многообразна общност да стартира с прекалено амбициозни цели и проекти за „стратегическо влияние“. Необходимо е да се тръгне от долу нагоре, с прагматизъм и стремеж към развитие на разрастваща се мрежа от конкретни решения за сътрудничество, които постепенно да създадат тази взаимна обвързаност между страните и подрегионите на източна Европа, която стоеше в основата на успеха на европейското обединение след Втората световна война. Дори и да се абстрахираме от конкретната стратегическа стойност на един все по-обединен източноевропейски регион, трябва да си дадем сметка, че нашата собствена аморфност е в рязък контраст със седемте десетилетия постъпателно и целенасочено изграждащо се сътрудничество между нашите западни европейски партньори. Никога няма да имаме пълноценен глас в управлението на Европа, докато съществуваме в насипното състояние на малки държави, с малки цели и просяшки инстинкти за оцеляване благодарение щедростта на по-големите страни-членки.

„Три морета“ звучи неуместно грандиозно на фона на настоящата фрагментация на сили и интереси в източната част на Европа. Вишеградското сътрудничество засега е единствения пример в обратната посока. За да има успех една толкова амбициозна идея за сътрудничество като тази на „Три морета“, тя трябва да бъде тествана както в потенциала за постигане на общи решения по важни проблеми, така и в способността на изразилите желание за принадлежност към нея да работят стъпка по стъпка за изграждане на нейната дългосрочна конструкция. Нека си представим колко важно значение в този контекст би имало да речем изграждането на коридор № 8 между Бургас, Скопие и Дуръс на Адриатическия бряг. Освен свързване на три съседни държави, този коридор би имал структурно важно значение за развитието на сътрудничество по оста Черно – Адриатическо море.

Проектът „Три морета“ може да има бърза стратегическа стойност в сътрудничеството с цел спиране на амбициите за имперско възраждане, които идват от изток и от юг. Както руските, така и турските намерения за проникване в балканското пространство и осуетяване на европейската и атлантическата интеграция на Западните Балкани, се улесняват както от инертната досега позиция на ЕС към региона, така и от фрагментирания държавен и стратегически интерес на постконфликтния регион на запад от нас. Способността ни да привлечем вниманието и подкрепата на страните от Вишеград за интеграцията на Западните Балкани в евроатлантическата общност може да се окаже от ключово значение за успеха на този проект и за осуетяване на нео-имперските амбиции, насочени срещу него.

Изграждането на обща позиция по отношение на миграцията, опазването на външните граници на ЕС и развитието на обща политика на отбрана и сигурност би изиграло роля на силен тласък по отношение на инициативата „Три морета“. Във всички тези области ние имаме общи интереси, които просто стоят на повърхнстта и могат да бъдат реализирани като платформа за действие както в рамките на европейските институции, така и в НАТО. Не е необходимо тази платформа да бъде антагонизирана с интересите на останалите европейски и атлантически партньори. Сама по себе си тя трябва да бъде заявка за споделена визия и интерес на народите, които населяват една значителна по размер и стратегическо значение територия.

Инициативата „Три морета“ произтича от Варшава и към днешна дата има принципната подкрепа на настоящата администрация във Вашингтон. Подобно на всяка стратегическа инициатива, тя поражда интерес както сред потенциални партньори, така и сред потенциални съперници. Това, с което трябва да започне нашето участие в процеса на сътрудничество в големия регион, към който принадлежим, е да проявим системен и добронамерен интерес към този проект, иницииран от Полша. Засега отговорът на българските политически среди е оглушително мълчание.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Приватизацията – идеологическа илюзия или разумен инструмент за обществено благоденствие?

България има нужда от сериозна преоценка на публичните си идеологеми по отношение на видовете собственост – частна, държавна, общинска… В продължение на половин век легитимна беше само държавната собственост, за благозвучие наричана „обществена“. Частната собственост бе забранена и единствено „личната собственост“ в строго ограничени рамки бе допустима, освен държавната. След 1989 г. народите с отчасти съхранена гражданска модерна традиция в централна Европа осъществиха преход след комунизма, през който създадоха оптимални за всяка страна съотношения на частна и публична собственост. В Полша до днес 58 на сто от индустрията е в държавни ръце. Чешката държавна компания ЧЕЗ „приватизира“ едно от трите енерго-разпределителни дружества в България. В Германия 52 на сто от индустриалната собственост е държавна. Може би от изостаналост и от колективистичен консерватизъм?

В България веднага след 1990 г. се наложи алтернативна идеологическа визия за собствеността, преписана със запетаите от господстващата тогава неолиберална теория, според която държавата е „лош стопанин“ и цялата собственост трябва да се трансформира в частни ръце. Мощна струя вода наля в мелницата на неолибералната идеология фактът, че през първите 6-7 години на прехода приватизацията у нас бе блокирана по политически причини – поради липса на съгласие за това как да бъде проведена. Установи се модел на открит грабеж на държавната собственост, познат като „входно-изходна“ икономика. Няколко бандитски групировки с червено-милиционерски произход взеха под контрол – чрез цесии и други тарикатски номера – държавната индустрия, продаваха й суровини на безбожно високи цени и изкупуваха продукцията й на безценица. Така активите на българското стопанство бяха изсмукани и остана черупката на старите – и без това плачещи за модернизация заводи. В съчетание с ограбването на банките и разрушаването на селскостопанските структури по идеологически причини – „ликвидация“, това оформи първия етап от разгрома на българското национално стопанство.

През 1995 г. кабинетът на Виденов стартира процеса на „масовата приватизация“, през който милиони наивни български граждани бяха подлъгани да си купуват акции чрез приватизационни фондове, оглавени от бандитските структури на висшата милиционерска номенклатура. Тази номенклатура и до днес дояжда активите на до-разгромените индустриални и други дружества. През 1996 г. държавната индустрия бе стигнала до такова плачевно състояние, че МВФ постави като условие за кризисно финансиране бързата приватизация на около 90 държавни индустриални дружества. Това, между впрочем, бе не империалистически заговор срещу социалистическото правителство, а ултимативен опит да се спре разграбването на икономиката и продължаващия срив на индустрията през „входно-изходния“ механизъм за фактическа ликвидация на националното стопанство в полза на частни бандитски интереси.

За приватизацията при Костов има множество обвинения – сигурно голяма част от тях основателни, но обвинителите рядко си спомнят, че Костов беше този, който трябваше да изпълнява ултиматума на МВФ към Виденов – да въведе валутен борд и СПЕШНО да приватизира въпросните 90 дружества под заплахата за нов дефолт. Сменящите се на кормилото Сакскобургготски, Станишев, Борисов се различаваха по някои елементи на своята стопанска политика, но приватизацията – свещената крава на прехода – остана приоритет за всеки един от тях. Самата идея за това, че едно дружество може да остане държавно – по каквито и да е причини – и да бъде оздравено или развивано по позитивен начин, бе и си остава дълбоко еретична. В България, в която забогатяването традиционно е най-вероятно да стане чрез измъкване на ресурс от държавата – още от бай Ганьовите времена, та и до днес – вече три десетилетия властва строга пазарно-фундаменталистка доктрина за универсалност на пазара и на частната собственост. Стигна се до сериозни предложения за приватизация на … митниците, граничните пунктове и всичко останало, за което можете да се сетите.

„Чудесно“, би казал непознаващият новата българска история експерт. „Сигурно сте напреднали много, както Сингапур, например, където властва същата радикална доктрина…“ Че напреднахме – напреднахме, но да видим в какво? Вярно е, че всичко, което все още се намира в държавни ръце в България представлява жалка картина – БДЖ, Български пощи … да не пропусна нещо важно… У нас държавното продължава да се счита за годно само за грабеж. Но какво става с пазара? Сигурно приватизираните дружества цъфтят? На мястото на фалиралите са израстнали нови мощни частни корпорации? Всеки, който има запазен здрав разум вижда, че в България има хегемонна доктрина за свободен пазар, но свободен пазар почти няма. Националната собственост е в ръцете на една шайка олигарси с милиционерски произход, чийто брой намалява в полза на … КОЙ… Бизнесът на тези хора не е да създават ресурс и да се конкурират на пазара – техният бизнес е да осмукват държавния ресурс – чрез обществени поръчки, чрез еврофондове, чрез превъртане на ДДС и чрез монополизиране на държавно платени дейности – напр. строеж на пътища. Тази политико-икономическа олигархия се ползва от реториката на „свободния пазар“ като от димна завеса, фасада, зад която продължава да превърта в свои ръце националното богатство и да ограбва милионите граждани на страната.

Приватизацията в тази система е алтернативен модус на грабежа от типа „вход-изход“. Ако не могат да грабят директно държавната собственост чрез извеждането на ресурса от нея, бандитите я приватизират за жълти стотинки и продължават да я грабят до пълното й осмукване. Цялата страна е покрита със скелети на индустриални дружества, кооперативи и други артефакти на минала стопанска активност. В небитието се преселват дружества гиганти – поне по български мащаби. През 1990 г. БМФ бе 17-тата в света шипингова компания. Ей, осмукаха я до бял кокал – и кокал не остана! Приватизацията по света е свързана с ясни ангажименти за следприватизационно развитие. Вятър – идете да питате В. Захариев, Гад Зееви и Кирил Домусчиев къде са им постприватизационните ангажименти. Пазарът, дами и господа, се различава от един природен процес – от изгряването на слънцето, например – по това, че може да съществува само в рамките на определена социална организация. Адам Смит посочва две такива необходими организации – регулации: на закона, упражняван от държавата и на общностната етика. В България законът е „врата у поле“, а общностната етика следва най-добрите образци на милиционерската тактичност и милосърдие от времената на Държавна сигурност. Затова в България пазарът е джунгла – място, където големите бандити дооглозгват кокалите на по-малките хора и животни. Вместо да бъде инструмент за умножаване на общественото богатство, българската джунгла, маскирана като пазар продължава да функционира като механизъм за ограбване на нашето и на чуждото – европейското богатство.

Както пазарът, така и приватизацията в частност са полезни механизми, които трябва да се упражняват с разум и умереност в рамките на една цялостна стратегия за развитие на общественото благоденствие. Лъжлива илюзия е твърдението, че „пазарът си знае“ какво прави. Пазарът функционира по регулативни модели, разработени чрез координиране на интереси в рамките на политически процес – за предпочитане, демократичен. В САЩ на държавната намеса чрез собственост се гледа с лошо око. Което не попречи на Ф.Д.Рузвелт да тръгне да строи държавни язовири тогава, когато Голямата депресия заплашваше страната с гражданска война. Нито пък пречи на днешното федерално правителство да оказва регулативен натиск върху стопанството с огромен набор политически – институционални инструменти. В Австрия след Втората световна война национализираха цялата индустрия – преди всичко за да не бъде лесно ограбена от Червената армия. И до днес австрийската индустрия е предимно държавна. Гледам, австрийците връзват някак двата края, въпреки, че държавата е „лош стопанин“… Явно, не всяка държава… За Полша и Германия казахме вече.

Държавната собственост не е с нищо по-малоценна от частната, ако е подконтролна на обществения интерес и ако се реализира ефективно на пазара. Държавната собственост е един от инструментите на държавата да осъществява стратегиите си за национално стопанско и социално развитие. В глобалната епоха това е все по-наложително, особено за по-малките държави. Защото глобалните гиганти имат навика да схрускват между челюстите си наивно излезлите „на пазара“ държави и народи без опит в модерното стопанско развитие. А за България дилемата изобщо не е държавна или частна индустрия, икономика, организация. Дилемата е как да отстраним пиявиците на олигархичната върхушка от контрола им върху националното богатство, държавното управление и правосъдието – контрол, който е все по всеобхватен. За съжаление!

Вашият коментар

Filed under Uncategorized