ПОЛИТИЧЕСКИ КОМПРОМИС ИЛИ ИСТОРИЧЕСКО ПОРАЖЕНИЕ: УРОЦИ НА МИНАЛОТО И ДИЛЕМИ НА НАСТОЯЩЕТО

Фейсбук, 12 декември 2022 г.

Всяко правителство е политическо. Партийното/коалиционното – защото е пряко подкрепено от политически формации и е изградено от техни активисти. Експертното/програмното – защото колкото и „неутрални” да са фигурите, номинирани в него, то представлява непряка коалиция на политически и лобистки интереси, които го поддържат. Оценката на предложения от проф. Габровски експертен кабинет би била по-релефна, ако се опитаме да интерпретираме настоящата политическа конфигурация в България чрез аналогия – сравнение с политическата криза от края на 1990-та – началото на 1991 г.

Аналогията не винаги е продуктивен оценъчен инструмент, но в случая сравнението просто се набива на очи. В края на 1990 г. премиерът Луканов бе принуден да подаде оставка. Уличните протести бяха ескалирали, а Великото народно събрание бе все още на ранен етап от създаването на нова конституция. В тази ситуация БСП – „партията на статуквото” и СДС – „партията на промяната” имаха два варианта на действие. Да отидат на избори – в условията на жестока стопанска и социална криза („Луканова зима”) или да потърсят компромис за отлагане на директния сблъсък на следващи избори за лятото – есента на 1991 г.

БСП не можеше да разчита повече на „модела Луканов” за адаптация на партията към епохата на посткомунистическа промяна. Провалът на Луканов бе очевиден и окончателен. За червеното ръководство начело с Лилов нямаше кой знае какъв избор. Процесът на релегитимация на партията в новата епоха трябваше да продължи. Единият път бе да се изостави опитът за реформистки компромис с набиращата сила демократична опозиция и да се направи завой към по-твърда политика на съюз между бившите комунисти и надигналата се националистическа вълна, особено в смесените региони. Ако БСП не можеше да остане на власт като реформирана компартия, тя можеше да опита да задържи властта по модела на съседна Сърбия – водена от националиста Милошевич. За Лилов това едва ли е било предпочитан вариант, но другите възможности бяха проиграни или малко вероятни. Единствената друга възможност бе някаква форма на примирение – споразумение с радикализиралата се опозиция от СДС.

За СДС „Времето бе наше” – политическата криза изправи партията на бившите комунисти до стената. Още един удар от улицата – и СДС можеше да поеме изцяло контрола върху властта… Коя власт? Властта върху разгромената икономика и разгромената държава. Властта върху сринатата финансова система и върху мораториума, който Луканов обяви върху изплащането на външния дълг. Избори в тази ситуация бяха рисково начинание – не защото СДС нямаше да ги спечели, а защото те трябваше да се проведат в условия, в които „властта се търкаляше по улицата”, а хлебарниците просто бяха затворили. Ситуация, при която вътре в самия СДС започваха да взимат връх крайни радикали, подкрепяни от добре внедрени комунистически ченгета.

В тази ситуация лидерите на СДС – Желю Желев и Петър Дертлиев (мисля – главните действащи лица) поеха отговорност и взеха трудното, но разумно решение. Направиха политически компромис – не за да осуетят победното идване на власт на сините радикали, в което и до ден днешен са обвинявани, а за да дадат шанс за нормализация на стопанската и политическа ситуация за да се гарантира пълноценната победа на СДС на следващите след няколко месеца избори. Създадено бе програмното правителство на Димитър Попов. Компромисът, който сините лидери направиха се оказа плодотворен. За няколко месеца кризата в страната утихна, а през октомври СДС спечели парламентарните избори – макар и разцепен на три фракции в конфликт помежду си…

Днес „силите на промяната” неглижират – може би не познават – този политически опит, натрупан в ранния етап на посткомунистическия преход в България. Основната „партия на статуквото” – ГЕРБ – е готова на всякакъв компромис, преследвайки основната си цел да се релегитимира в политическата система на България след кризата от 2020-2022 г. България се намира в безпрецедентна за последните три десетилетия политическа криза, която заплашва с разрушаване на съществуващата политическа сисема и въвеждане на полуприкрит авторитарен президентски режим на управление – по кремълски, а не по френски образец. В тази ситуация „партиите на промяната” – ПП и ДБ – изповядват радикалната теза „колкото по-зле – толкова по-добре”.

Защо в края на 1990-та Желев и Дертлиев се отказаха от тази теза? Защото разбираха, че изходът от радикален сблъсък в руините на „Лукановата зима” може да доведе не само до победа на СДС, но и до крах – поражение, причинено от съхранената, макар и делегитимирана мощ на доскорошния политически режим. Ако БСП бе направила принудителен завой към националистически радикализъм, напълно съхранената „дълбока” комунистическа държава щеше да се разправи с демократичната опозиция. Може би не за дълго. Може би с пирова победа. Но с много кръв и разруха.

Днес силите на промяната нямат лидери като Желев и Дертлиев. Те не разбират – или не желаят да разберат, че играта с нулев резултат, която водят би могла да ги отведе до победа на едни бързо следващи избори, но би могла и да доведе до консолидиране и тържество на олигархичната инфраструктура на властта в България. Днес ГЕРБ се бори за оцеляване и релегитимация. ДПС – по различен начин прави същото. Тези партии не са победени – те не са отхвърлени от политическия живот на страната. Също така, както през 1990 г. БСП бе в криза, но бе съхранила обществена подкрепа и мощен властови ресурс, наследен от организационната инфраструктура на рухналия комунистически режим.

ГЕРБ остава най-голямата партия, която контролира подкрепата на 25 на сто от българските избиратели, а ДПС – сега за сега – успя да съхрани своя монопол върху политическото поведение на етническите малцинства. Елитите на двете партии отчаяно наблюдават как действащия като едноличен властелин Румен Радев изтръгва от тях ролята на политически представител на олигархичната инфраструктура на парите и властта в България. Радев приобщи първо тези олигархични кръгове, които бяха репресирани от господстващата до 2020 г. библиотекарско-сарайска групировка и затова подкрепиха протестите. Вдигнатият юмрук с „Мутри вън” бе юмрука на „протестиращите” олигархични кръгове. Битката „разглоби” партийнополитическата система и вкара държавата в дълбока криза. В тази криза Радев се оказа единствената печеливша личност и институция, способна да акумулира власт. В един момент около него се събраха и двете воюващи страни на олигархията. Олигархията се сдобри при Радев и зад гърба на обществото.

„Партиите на статуквото” – ГЕРБ и – донякъде – ДПС – с тревога наблюдаваха този процес, защото знаеха отлично, че те ще бъдат жертвани за да се „освети” примирието между различните кланове на олигархията под егидата – под юмрука на новия политически връх около Радев. В продължение на последната календарна година всички ние сме свидетели на непрекъснатите оферти за политическо партньорство от страна на Бойко Борисов към лидерите на „промяната”. Тези оферти не бяха прекратени дори и тогава, когато „промяната” арестува Борисов в акт на безпомощност да направи нещо по-значимо и смислено за разграждане на олигархичния модел в управлението на държавата.

В началото на 90-те години Желев и Дертлиев разбраха, че съхраняването на обществените предпоставки за стопанска реформа и демократизация е по-важно и значимо от простата саморазправа с политическия връх на бившата комунистическа партия. Днес лидерите на „промяната” не успяват да разберат, че политическият компромис за преодоляване на кризата на парламентарната система е по-важен отколкото психологическата потребност да си „отмъстят” на Бойко Борисов.

Лидерите на „промяната” не разбират, че осуетяването на новото единство и политическо преучредяване на олигархичната система около престола на Радев е най-важната политическа цел на новия реформистки проект, а не отмъщението върху ГЕРБ и нейния, и без друго запътил се към пенсиониране лидер. Затова те не са в състояние да направят компромиса за политическо управление, което да извади узурпатора Радев от статута на еднполичен властелин и разпоредител с политическите ресурси на господстващата олигархия. От ГЕРБ бяха отправяни десетки предложения за партньорство с ПП и ДБ. Бяха направени всички възможни компромиси – и обещания за бъдещи компромиси…

Отхвърлените възможности за „събиране” на фрагментираната партийна система и формирането на разумно преходно правителство, което да подготви условията за възраждане на системата на парламентарно управление циментираха властта на Радев на върха. В тази ситуация през последните 2-3 месеца ГЕРБ и Борисов направиха очевиден за всички и отчаян завой за споразумяване – поне частично – с новия олигархичен властелин в президентското кресло. Резултат от този завой е и съставът на предложеното днес от проф. Габровски правителство. В този състав виждаме признанието на ГЕРБ за водещата роля на Радев в българската политика. Виждаме завръщането на добре познати фигури от близкото и по-далечно минало. Виждаме „сглобки” на олигархично представителство с давност от десетилетие и повече от десетилетие…

През 2020 г. на площадите излязоха хора, които искаха да се преборят с олигархичното управление на България. Тези хора вярваха, че са намерили своите лидери. Излъгаха се – отново се излъгъха. Българската олигархия отново се отърва с лека уплаха. Успя да излъже или да приобщи посредствените лидери на промяната, успя да се споразумее с по-интелигентните и по-можещите сред тях.

Предложеният кабинет на проф. Габровски може да се реализира, макар и вероятността за това да е малка. Ако не бъде избран с първия, кабинетът може „да мине” с третия мандат. Ако и това не се случи – ще отидем на поредни, най-вероятно също толкова безплодни избори. Но във всеки от тези варианти има нещо натрапчиво тревожно, което се повтаря, което набъбва и застрашава демократичното бъдеще на България. И това е непрекъснато разрастващата се еднолична власт на Румен Радев. Оказва се, че този човек печели все повече власт каквото и да се случва в България. Той е единствения печеливш от глупавата, тесногръда игра, която политическите субекти практикуват от доста време насам в българската политика – играта с нулев резултат… Аз печеля – ти губиш… Ти печелиш – аз губя. Не е възможно да спечелим и двамата. Възможно е да спечели само Радев.

Ако тази игра с нулев резултат продължи, за демокрацията в България много скоро ще говорят и ще пишат само историците… Времето изтича – времето изтече. Изтече доверието, изтече търпимостта на гражданите към арогантното късогледство и тесногръдие на тези, които стъпиха върху гражданския вот за да влязат в парламента – и за да проиграят лекомислено интересите на тези, които ги изпратиха там. Дали все още имаме шанс да чуем будилника? Кой знае – дано за глухите камбаната да бие още един път…!

Реклама

Радикализацията на българското общество и политика

Фейсбук, 2 декември 2022 г.

Светът се променя много бързо и основният ефект от тази промяна е раздвоението и поляризацията на човешките общества около все по-радикални визии и възгледи. В криза са и най-устойчивите демократични обществени системи, подложени на непримирим натиск „отляво“ и „отдясно“. Разумът отстъпва на буйните емоции, а гражданската толерантност и респекта към различието – на „образа на врага“ чак до примитивната ненавист, лежаща в основата на всеки тоталитаризъм.

България е особено податлива на подобна поляризация, въпреки че българският национален характер е по-скоро умерен и уравновесен. Под повърхността на прословутата българска търпимост лежи тъмна зона на недоверие към себе си и мъчително подозрение към поведението на другите, които целят да ни измамят. Когато се превърне в политика, тази подозрителност избуява в непримирима партизанщина, търсеща оправдание във веруюто – „Като зная ние какво правим, мога да си представя ония какви ги вършат“.

Поредният нощен ремонт на многострадалния изборен кодекс се превърна в открит урок по игра с нулев резултат. Аз печеля – ти губиш. Аз губя – ти печелиш. В българската политика има немалко интелигентни хора, но някакво – нечие заслепление им пречи да разберат една проста истина. В политиката играта с нулев резултат е поражение за всички – и за политици, и за граждани. Какво „спечелихме“ всички с поредния ремонт на избирателния закон? Преди всичко – срив на общественото доверие към изборните правила и процедури – и „хартиени“, и „машинни“. Седмици, месеци наред „статуквото“ и „промяната“ се обстрелваха с аргументирани обяснения как предпочитаната от другите избирателна технология разкрива необятни възможности за лъжа, измама и опорочаване на изборните резултати. Ако вие сте редови гражданин – как ще отидете да гласувате следващия път? С делегитимирането на избирателните процедури политиците от всички цветове режат клона, на който стоят – те нямат друго основание да са в политиката, освен доверието на обществото към тях и към поведението им във властта.

Отмъстителното налагане на своята воля се редува във времето. „Партиите на промяната“ наложиха изцяло своята визия за избрателна технология миналата година. Тази нощ „партиите на статуквото“ им показаха „кой кара влака“. Влакът е дерайлирал от две години и никой не го кара. Но поредица от безсилни парламенти се насилват да викат „пуф – паф“, давайки зелен семафор единствено на неутолимата жажда за власт на този президент, който отдавна е поел „през просото“ и за когото няма писана конституция.

Ако противниците от двете страни имаха малко здрав разум, щяха да прозрат, че съгласието им поне по няколко значими въпроса на изборното законодателство би помогнало и на едните и на другите да разширят общественото си влияние. Пример за това е предложената промяна за установяване на преброителни центрове, които да превърнат броенето на бюлетините в публично контролиран процес със силно легитимиращ и мотивиращ ефект върху избирателното поведение на гражданите. Уви, не се случи. И тази, и други отхвърлени поправки само засилват общественото подозрение, че „ония горе“ всъщност се карат как да ни измамят следващия път…

Поляризацията на публичния дебат не е специалитет единствено на политиката, макар че най-често е зависима от нея. Погледнете какво се случва в Народния театър. Вместо да бъде обединена от свещеността на своята творческа мисия, трупата е разделена на воюващи страни. Защо? Е, знаем защо – на Сараят му се прииска да „меценатства“ и над театъра. Не му стига, че от десетилетия меценатства над медиите, хидроинсталациите и над много други неща в държавата, които носят пари и власт. Неговата „пиарка“ няма да напусне театъра – ценни кадри като нея биват само изнасяни, и то в „краен случай“. Не знаем в колкко краен може да се превърне конфликтът в храма на Мелпомена, още повече, че в него вече уверено шетат и други мераклии за власт – служебни и цивилни, незвани и непризвани…

Радикализацията на българското общество и политика е особено разрушителна защото нейна втора жертва – първата е отровената обществена атмосфера – е сривът на националните институции. Правенето „напук“ е разрушително за договорените правила на обществения договор, които трябва да бъдат променяни и оправдавани отново и отново. Няма такъв обществен договор, който да понесе успешно непрекъснатата ревизия на своите принципи и договорени правила на обществно поведение. Особено ако мотивацията за подобна ревизия обикновено е голата проклетия – освен стремежа за облагодетелстване „през задния вход“.

В тази порутена обществена и институционална атмосфера, най-важното за хората, които носят интелект и чувство за гражданска отговорност е не да мълчат или да се опаратизаняват, а да говорят и да произвеждат чувство за реализъм и порядъчност сред самозабравилите се в неизменната си правота протагонисти на публичния скандал. България трябва да има разумно и демократично управление много след като и най-важните политически актьори на днешния ден слязат окончателно от сцената. Народният театър трябва да остане осветена национална институция много след като последствията на днешния скандал бъдат заличени без остатък. Бъдете предупредени! И статуквото, и промяната са временни визии – временни „каци с мед“, които скоро ще бъдат сменени от ново статукво и нови пориви за промяна. Нека да не рушим това, без което няма да оцелеем – доверието като хора и като граждани към общите ценности и правила на едно българско общество, което трябва да остане и да служи на тези, които ще дойдат след нас.

Контролът на Москва върху България

Фейсбук, 27 ноември 2022 г.

https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-balgariya-v-zdracha-kostya-kopeykin-i-drugite-na-sluzhba-na-kremal

Нарастващ брой международни наблюдатели споделят – и публикуват аналогични оценки за всеобхватната зависимост на българската държава и общество от руското икономическо, политическо, пропагандно и агентурно присъсвие и контрол върху България. Тази зависимост бе наследена в променени форми от миналото на страната ни като „най-верен сателит“ на Съветския съюз. И в миналото, и сега, руският контрол върху България има характера на всеобхвата система на колониална зависимост и експлоатация, която системно осуетява възраждането на България като национална общност и национална държава.

България успя да се пребори за членство в НАТО и ЕС не само поради огромните усилия на младия демократичен елит на страната след 1990 г., но и поради своята позиция в геополитическата конфигурация на Европа. Формирането на Европа след Студената война като система за сигурност и система за модернизация и развитие не допускаше оставянето на „сиви зони“ в европейския Изток, в които безнаказано да шества враждебен на Запада геополитически интерес – макар и на уж променяща се Русия. Но комбинация от вътрешни и външни за България фактори успя да съхрани мащабната руска колониална зависимост, изградена през втората половина на 20 век.

Първият сред тези фактори бе фактическия неуспех да се създаде алтернативен български обществен и политически елит след 1989 г. и съхраняването на апаратната – партийна и милиционерска ръководна каста като квазиелит на нововъзникваща, демократична на повърхността България. Старите връзки и зависимости се възпроизведоха в нови институционални форми и изградиха неформалната – полуприкрита основа на продължаващото руско господство в България.

Вторият фактор е свързан с пожелателното – и в определени отношения малодушно третиране на постсъветска Русия като партньор и едва ли не съюзник от страна на ръководните европейски елити. Руският контрол в България бе представян едва ли не като локална форма на „интеграция на Русия“ в една нова Европа. Дори и когато илюзиите по отношение на режима на Путин отпаднаха след 2007-2014 г., „мекото“ отношение към нарастващата арогантност на кремълския диктатор се съхрани до самото начало на агресията срещу Украйна от 24 февруари т.г.

Третият фактор се изразява в разработването и прилагането на целенасочена и многостранна стратегия на Москва спрямо руския контрол в България, свързана с поддържането и управлението на голяма и разположена на всички етажи на обществения живот пета руска колона у нас. Особено значима роля в тази стратегия придоби масираната пропагандна – хибрида война на Русия на българска територия, насочена срещу европейския и атлантическия избор на България.

В продължение на почти две десетилетия от страна на НАТО и ЕС имаше максимална толерантност спрямо руските зависимости на България. Българската армия си остана с ръждясалото съветско оръжие, което бе „кърпено“ в Москва със силен корупционен интерес между „братушките“ от двете страни. Стандартите на институционално и публично поведение, произтичащи от членството в ЕС останаха далеч от практиките на българската държава и контролиращата я олигархия, което предотврати за дълго време интеграцията на София както в Шенген, така и в монетарния съюз. Всеобхватното последно място на България в ЕС се превърна в мълчаливо приет факт, произтичащ от конфликта между официална институционална повърхност на европейска принадлежност и дълбочинна колониална зависимост от стария имперски господар в Москва.

Днес изправянето на целия цивилизован свят срещу варварския режим в Кремъл и неговата агресия срещу Украйна поставя България пред изпитанието на непримирими вътрешни разделения на нейната държавнополитическа идентичност. В тази ситуация руският стратегически натиск върху София – упражняван преди всичко чрез петата руска колона в българския политически и обществен живот – се засилва неимоверно и преследва строго очертана цел: пълното откъсване на България от нейната европейска и атлантическа принадлежност.

За България днес е време разделно. Пореден избор между принадлежност към европейската цивилизация или отпадане в калта на евразийската кошара на безмълвните овце, позволяващи да ги водят на заколение.

19 години от Революцията на розите в Грузия

Фейсбук, 23 ноември 2022 г.

Днес се навършват 19 години от Революцията на розите, която промени неузнаваемо Грузия.

След рухването на Съветския съюз в Тбилиси на власт дойде известния интелектуалец и радикален националист Звиад Гамсахурдия. Под неговото управление се изостриха междуетническите отношения в грузинското общество, което винаги е било де факто федерация от различни регионални общности и етнически групи. Макар и в най-тежката фаза на постимперски разпад в началото на 90-те, Москва остана вярна на имперския принцип „разделяй и владей“ и пряко се намеси в конфликта на територията на грузинската област Абхазия. Ангажирани в междуетническия сблъсък на страната на абхазкото малцинство бяха и чеченски групировки. Грузинското население бе репресирано, подложено на организирани убийства и изтласкано от Абхазия през вледенения планински проход Сфонсетия.

Сепаратистки главатари овладяха и причерноморската автономна република на Грузия – Аджария, както и планинската област Южна Осетия на север – в кавказките планини. Русия поддържаше „миротворци“ за да контролира „замразените“ конфликти в Грузия и да предотврати истинското национално еманципиране на Тбилиси от постимперски контрол. След убийството на Гамсахурдия в края на 1993 г., за президент на Грузия е избран Едуард Шеварнадзе. Ние го познаваме като ключова фигура на Горбачовата перестройка – като един от хората с най-големи заслуги за изтеглянето на съветската империя от Източна Европа. За съжаление, под управлението на Шеварнадзе Грузия се превърна в напълно провалена държава, управлявана от криминални групировки. Корупцията и институционалният разпад достигнаха до ценралноафрикански размери.

През есента на 2003 г. в Тбилиси избухна Революцията на розите, която прекрати разложения корупционен режим на управление на Шеварнадзе и постави начело на държавата президента Михаил Саакашвили. За първи път посетих Тбилиси година по-късно. Градът изглеждаше потресаващо беден и сякаш безлюден. По главния булевард „Руставели“ мъждукаха няколко лампички… Старици продаваха за стотинки някакви стоки по овехтели сергии – вафли, бонбони, цигари. На първата ни вечеря с известния грузински политолог Гия Нодия рабрахме какво се случва в Грузия. Страната е тотално ограбена, институциите са в развалини, националната икономика е в почти пълен разпад. Процъфтяващата по времето на съветите „непманска“ Грузия бе останала в миналото, раграбена от бандитските кланове, управлявали страната повече от десетилетие.

Но Грузия вече бе започнала да се променя. Саакашвили бе разпуснал службата за контрол на движението – КАТ – заради системна корупция и бе създал – от основи – съвършено нова институция. Полицията бе обновена почти отначало. Започнати бяха макроикономически реформи, реформи в правосъдието и гражданските институции. Множество граждански организации бяха възобновили своята дейност в реформиране на грузинската държава и общество.

За броени години Грузия се отърси от нищетата на постсъветския бандитизъм и възстанови своята държавност и своето национално достойнство. Групировката на главатаря Абашидзе бе прогонена от Аджария и областта бе реинтегрирана в грузинската държава. Главният град на областта – Батуми, се превърна в една от перлите по брега на Черно море. Започнаха системни процеси на помирение с Южна Осетия и Абхазия. Местните главатари, безусловно подкрепяни от Москва отказваха да установят нови отношения с Тбилиси.

С всяко мое ново посещение на Тбилиси с възхита наблюдавах как този древен и великолепен град се отърсва от патината на постсъветското унижение и просветва в пълния си блясък – архитектура, театър, музика, музеи, динамичен градски – граждански живот, великолепна кухня… Президентът Саакашвили бе обвиняван в свръхконцентрация на власт – което може и да е вярно. Трябва да отбележим две неща обаче. Първо – централизацията на властта в Кавказ е условие, без което държавата не съществува. Второ, централизацията на властта при Саакашвили не бе самоцелна – той извърши невероятни за региона и постсъветското пространство реформи, които поставиха Грузия като институционална структура и публична администрация по-напред от редица европейски страни – включително България. И до днес, след десетилетие на управление на олигарха Иванишвили, Грузия продължава да бъде доста по-напред в международните класации за ефективно управление от повечето постсъветски и балкански страни.

Успешната демократизация и ефективност на грузинската държава създаде на Саакашвили непримирим и мощен враг – Владимир Путин. Томове могат да се напишат за системния великодържавен саботаж, който се изсипа върху Грузия и нейните демкратични реформи. Добрият пример за национално обновление винаги е бил опасен за московските сатрапи. Грузия се бореше мъжки и сама срещу саботажа на агресивната империя. Същата империя, която след 24 февруари се опита да прегази Украйна. Но Киев днес, за щастие, има подкрепата на цивилизования свят. Никой не подкрепи Тбилиси и Саакашвили. Високомерните европейски посланици даваха сърдити съвети как Грузия да бъде по-отстъпчива на Путиновия натиск. Проф. Александър Рондели с възмущение възкликна: „Ние сме затворени в клетка с бясно псе. Молим ви – отворете клетката! Вместо това вие ни критикувате, че не галим и не целуваме псето достатъчно енергично…“

Кремъл не можа да понесе успешното национално строителство на Саакашвили. На 8 август 2008 г. руските войски нахлуха през Рокския тунел на Кавказ в Грузия и анексираха вече открито Абхазия и Южна Осетия – шест години преди Крим. Европа лицемерно написа доклад (Тавиани), че Грузия е „виновна“ за агресията. Именно за това системно лицемерие в продължение на десетилетия, подкрепящо диктатора в Кремъл, днес Европа ще плати със студена и тъмна зима… Дано само с това да плати…

Управлението на Саакашвили оцеля след руската агресия, но бе отслабено и през 2012 г. отстъпи под натиска на вътрешната опозиция в Грузия, водена от олигарха Бидзина Иванишвили… Минаха повече от 10 години. След почти десетилетие изгнание Саакашвили се върна в Грузия, където бе арестуван и затворен. Днес той е в много тежко състояние на здравето си, според редица наблюдатели – почти на смъртно легло. Правителството на Иванишвили не допуска външна медицинска помощ за третия президент на независима Грузия… В Тбилиси говорят, че Саакашвили е личен затворник – заложник на своя враг Иванишвили. Струва ми се, че каквито и да са основанията за ареста и затвора на Саакашвили, неговото настоящо състояние и отношението към него е унижение за цяла Грузия, за нейната независимост и нейното достойнство.

Революцията на розите бе вдъхновяващ епизод от борбата на народите в Източна Европа и бившия СССР за еманципация от властта на московската орда, за свобода и човешко достойнство. Днес, когато същността на Путиновия режим е очевидна и за най-заслепените европейски и американски Putin versteher-и*, Европа, цивилизованият свят дължат на Михаил Саакашвили поне съчувствие и подкрепа за да съхрани живота си. Той може би има много грешки и провинения. Но има и огромната заслуга да създаде една демократична и свободна страна в южната част на Кавказкия хребет, където и до ден днешен бушува битката между имперското минало и достойното бъдеще на кавказките народи.

––––––––––––––

* „Разбирачи на Путин“…

Има ли екзистенциален риск за България?

Епицентър – интервю с Таня Джоева, 16 ноември 2022 г.

https://epicenter.bg/article/Dots–Ognyan-Minchev–Oformya-se-nov-geopoliticheski-blok-v-Evropa–a-nashiyat-prezident-ni-pravi-za-smyah/299847/11/0?fbclid=IwAR2-N8-W-BJWrWBOBO1PBOXo9T36gso-u2RUStDklbhOhBABOlZMf1TBk04

– Господин Минчев, политическата криза е факт, процесът на разпад в българското общество е видим. Къде са причините? Външни или вътрешни фактори провокират събитията и рисковете за българската държавност?

– Политическата криза дойде в резултат на едно десетилетие на почти пълна липса на политическа промяна. Управлението на ГЕРБ беше нетипично за българската политическа система, която не беше повтаряла мандат – никой преди това не е взимал втори, а ГЕРБ взе три почти един след друг. Проблемът обаче е и в друго: под управлението на ГЕРБ и във връзка с неформалните отношения между партията на Борисов и така наречената библиотекарско-сарайска групировка се формира една инфраструктура и на политическата, и на икономическата власт, която трудно допускаше, ако изобщо допускаше, възникването на спонтанни политически алтернативи.
Това доведе до натрупването на напреженията, които произведоха протестите през лятото на 2020 година.
Факторите са различни.
Безспорно, външен фактор има. Натискът от страна на Брюксел и на Вашингтон бе свързан с ескалиращите мащаби на корупционните процеси в България по върховете на властта.
Но дълбочинен, структурен фактор за тези протести беше съзряването на едно ново, младо българско поколение, което поиска своето право за участие в управлението на държавата.
Ако хвърлим поглед към българския преход като цяло, поколението на родените през 50-те и 60-те години на XX век зае ключови позиции през 90-те и продължи да ги държи на основата на това, че предходните поколения – родените през 30-те и 40-те години, бяха въвлечени в йерархиите на комунистическия режим. На това основание поколенията на 50-те и 60-те години получиха бонуса да експанзират по-бързо към контрола върху обществото и държавата, отколкото това би станало при нормални обстоятелства.

Проблемът е, че с установяването и с вкореняването на олигархичната система в България, особено през първото десетилетие на нашия век, ние получихме една практически застопорена социална мобилност. Младите поколения, които са и демографски по-слабо представени в обществото по очевидни причини, имаха и труден достъп до кариерно развитие, до инструментите на властта в обществото и държавата.
Олигархичното циментиране на съществуващата власт, застопоряването на социалната, а оттам – и на политическата мобилност, доведоха до напрежения, които избухнаха през лятото на 2020 година и в съчетание с външния фактор.
Тези два фактора, относително външни по отношение на  политическата система, изиграха много важна роля.

И третият фактор, която има своето значение, е свързан със структурите на самата олигархия. Господстващият клан, свързан с библиотекарско-сарайската групировка, притисна до стената други олигарси, които се организираха и на практика подкрепиха бунта през лятото на 2020.

– Може ли, през призмата на събитията през последните две години, да се каже, че поколението на родените през 70-те, 80-те, дори 90-те, не успява да наложи своята гледна точка? Спечелиха изборите, направиха правителство, но бързо загубиха властта.

– Рано е да се каже. Хората, които дойдоха с поколенията на 70-те, 80-те, 90-те, са все още твърде неопитни в политиката. Лидерството на новата партия – „Продължаваме промяната“, е до голяма степен осакатено.
Но тече процес, в който младите имат естествени предимства. Младостта е естествено предимство – тя няма опита, но го придобива и носи силата.

Важните измерения на политическата криза са фрагментацията на партийната система и липсата на яснота у тези новодошли в политическия процес млади хора, че в демократичната политика обновлението или революционността е само едната страна на медала. Другата е влизането в системните отношения на демократичния процес. Не може да влезеш в демократичната система и да се държиш като хунвейбин. Или си хунвейбин, или си в демократичния процес. Едно от двете.

– Споменахте и лидерството. Защо го определяте като „осакатено“?

– В България има един мит – че ще дойдат млади, образовани, дипломирали се навън хора и ще ни оправят, защото те знаят, а ние тук не знаем. Ако си спомняте, когато дойде царят с неговите юпита, пак имаше такива надежди, но за броени месеци те увехнаха. Юпитата тръгнаха и ошетаха държавата по начин, който остави малки илюзии по отношение на това какво могат и какво не могат.
Това се повтори с новите лидерски поколения в резултат на протеста, но поне за мен, и не само за мен, новото лидерство донесе повече разочарования, отколкото надежди.
Харвард стана, меко казано, противоречиво понятие в очите на много хора, които възлагаха надежди.

Изказвания на Кирил Петков показват, че той няма сериозна представа за това какво е държавата и какво са публичните отношения в държавата.
Още като стана политик и премиер тръгна да говори, че иска арести. Той очевидно не е наясно, че е влязъл в институционална система, където не премиерът прави арестите. Друг ги прави.

– Кризата обаче следва да получи решение. Кой ще е носителят на промяната, която искат по-голям дял от българските граждани?

– Проблемът е, че се намираме в порочен кръг, в зациклена фаза, От една страна имаме обществена поръчка за промяна, от друга са налице демографски и политически ограничения на потенциала за промяна. Тези ограничения са свързани не само с липсата на опит, но и с липсата на култура, на образование, на познание, на яснота къде си попаднал.

– „Възраждане“ обаче също обещават промяна. Обществена поръчка за каква промяна всъщност има?

– „Възраждане“ сега засега, и слава Богу, е периферна политическа групировка, която съществува в българската политика като социална основа най-малко от 15-20 години. Първата й проява беше „Атака“ на Волен Сидеров през 2005, когато взе близо 9% на парламентарните избори. Впоследствие намаля, но в периферията на българското общество има около 10%, които са радикално недоволни от позицията си в обществото, настроени са негативно към държавата, системата. Тяхното поведение е основата за развитието на дяснопопулистки проекти, които отхвърлят статуквото като цяло и обикновено претендират да бъдат някакви националистически алтернативи. Но в България националистическо означава русофилска алтернатива, което е дървено желязо.

– Голямата разлика между днешните събития и паралелите, които правим с близкото минало (юпита, „Атака“), е войната на Русия в Украйна. Тя дава тласък на „Възраждане“, засилва разделенията, задълбочава политическата криза.

– Ясно е, че в българското общество съществува определена част от общественото мнение, която е произточно ориентирана. По редица причини – било исторически, било актуални (недоволство от социалния статус), но този стихиен русофилизъм съществува като обществена тенденция още от времето на Освобождението. Един от основните разломи са русофили от една страна и прозападно ориентирани граждани от друга.

Когато Путин нападна Украйна, симпатиите по отношение на днешна Русия поне в политическо отношение спаднаха. Около 20 на сто от населението продължават да бъдат не толкова русофили, колкото путинофили, като една част се подхранват от „Възраждане“, друга – от БСП, трета – от партията на Стефан Янев.
Това е важен проблем, но не е основен.

Другият проблем е, че през последните две години имаме политическа ситуация, при която българският президент, разполагащ с преимуществено представителни функции в политическата система, на практика узурпира цялата власт. Ако това му се каже, той, разбира се, ще отрече, ще се аргументира с неспособността на партиите да направят правителство. Те, от една страна, наистина не могат да направят правителство в няколко поредни мандата на Народното събрание. От друга страна обаче неговите служебни правителства се държат по всякакъв друг начин, но не и като служебни по статут. Служебното правителство трябва да се занимава с оперативното управление на страната и да подготвя следващите избори. Това му е дефиницията. Той обаче изчегъртва, той сменя, той си създава условия за мащабна и все по-експанзираща еднолична власт. Той, за мен, не бе поставен на тази позиция просто от народния вот през 2016 година, а с протекции както от български олигархични кръгове, така и от руски.

Проруската позиция на българския президент силно деформира  както позицията на българската държава, така и българския национален интерес в дългосрочен план.

Третият фактор е системната стратегия на пропагандно промиване на мозъците от страна на Русия в България – много добре разработена инфраструктура на медийно присъствие, което не може да не се отразява върху политическите разделения и конфликти в българското общество.

– Как си обяснявате, че без да има реален шанс за реализация – няма конституционно мнозинство и отчетлива гражданска подкрепа, идеята за президентска република продължава да бъде лансирана?

– Винаги, когато имаме криза – политическа или социална, изплува тезата за силната ръка, която е част  от този радикален десен популизъм, от дясната демагогия, която търси разрешение на българските проблеми чрез отхвърляне на демокрацията и приемане на някакъв, образно казано, путиниски модел на силната ръка в България.
Самият Радев също обича тази теза, самият Радев много иска да стане силен президент, самият Радев праща ден през ден съветниците си да говорят, да дават интервюта, да пишат за това колко по-удачна за България е президентската република.
Тоест, самият Радев, който на практика дойде отникъде на върха на българската държава, без да има нито ден в политиката преди това, който използва ситуацията, за да разшири властта си в пъти над конституционните й рамки, пак не е доволен и иска цялата власт. Иска президентска република. И съм сигурен, че не си я представя по френски, а по руски образец.

И трето, тезата за президентска република върви по линия на систематизираната руска великодържавна пропаганда в България. Това е теза, насочена към дезинтеграция на демократичната система в България. Няма да го признаят публично, но самият факт, че тази идея се лансира толкова ожесточено и все по-активно в условията на политическа криза под егидата на твърдението „парламентаризмът показа, че не върши работа“, означава, че целта е тази.

– Факт е обаче, че сме заседнали в политическата криза и втори месец не се очертава формула за редовен кабинет. Ако се направи евроатлантическо правителство, но с цената на компромиси, дали то ще бъде стабилизиращ фактор?

– Нека да кажа, че за мен понятието „евроатлантическо“ е смешно. Защото европейско означава едно, атлантическо – друго.  Те са свързани, но „евроатлантическо“ е една метафора за прозападна ориентация.
В българската политика в момента има няколко значими разлома. Изток-Запад е единият от тях. По линията на този разлом може да говорим за обединение на някакви евроатлантически сили. Но освен този разлом има и втори, много значим – между статукво и промяна. Той е централно позициониран в нашата политическа криза, защото около него се разгърнаха и протестите, и събитията след тях. По този разлом тази евентуална евроатлантическа коалиция е вътрешно дълбоко разделена.

Третият разлом, който не е толкова експониран в настоящата ситуация, но е принципно важен, е ляво-дясно. В България лявото и дясното са условно разграничени, но не можеш да се абстрахираш от това деление. За десните финансовата стабилност и бюджетният дефицит са нещо важно, докато за левите може да се взима заем, да се харчи.

Изкуството на настоящата ситуация предполага фрагментацията, причинена от тези три разлома, по такъв начин да бъде организирана като политически процес, че хем да бъде управлявана държавата, хем да се даде шанс на всеки един от тези разломи да върви по естествения си начин и да достигне до някаква степен на потенциално разрешаване. Това важи особено силно за делението по оста статукво-промяна. Силите на статуквото – и поради това, че са по-опитни, и защото имат спешна нужда от релегитимиране, са готови на всякаква гъвкавост и на всякакви варианти, стига да бъдат решени разломите, за които говорим.

От другата страна силите на промяната се държат като хунвейбини. Те са капризни, искат едно, после друго, независимо че част от исканията често пъти се разминават, а други са откровено смешни.

– Например?

– Например, искането ние да си управляваме, въпреки че не сме спечелили изборите, а ГЕРБ да ни подкрепят. Хубаво, човек иска дядо Коледа да му донесе най-големия подарък, но невинаги се случва дори и на малките деца.

– В последната си книга Иван Костов изразява опасението, че България е отвлечен (от Запада) Изток и че западните ни партньори също ни възприемат така. За разлика от Централна Европа, която по време на Студената война е била „отвлечен (от Изтока) Запад (определение на Милан Кундера). Наистина ли е така и според Вас – отвлечен (временно?) Изток ли е България?

– Метафорите са хубаво и съдържателно нещо, защото дават база за мислене. Може да кажем, че България е отвлечен на Запада Изток, но може да кажем и други неща.
Две-три десетилетия след своето освобождение от една източна империя – Османската, България успя да се превърне в интегрална част от тогавашна Европа – и като път на развитие, и като приоритети. Успя да изгради една чудесна администрация, което е силната страна на Кобургите. В началото на Балканската война са мобилизирани 500 000 души за две седмици и забележете – с тогавашните технологии на мобилизацията. Сега искам да видя кой може да мобилизира 5000…
Българската национална идея, българското национално вдъхновение през този период се прояви в посока, в която еднозначно България се самоопредели като европейска страна. Макар че имахме национални катастрофи и гражданска война, това продължи и България си остана европейска страна.

Друг е въпросът, че през втората половина на XX век ние бяхме отвлечени в съвършено друга посока. През последните 33 години, след като приключи нашето принудено членство в тази източна комунистическа империя, ние все още не сме се освободили от зависимостите от нея. В България икономиката е зависима от руската олигархия, в България политическата йерархия е корумпирана от руската олигархия, в България руската олигархия контролира специалните служби.

Нашата принадлежност към ЕС и към НАТО е на институционалната повърхност. Но нашата същинска принадлежност като вътрешна структура на олигархичната икономика, като вътрешна структура на зависимост означава, че ние не сме се откъснали от онзи половин век. Ние продължаваме да бъдем на границата. Номинално, на повърхността, ние сме отишли на Запад, а де факто, в много дълбоки измерения на българската икономика, политика и манталитет, ние си оставаме закачени за Изтока.
От тази гледна точка дали сме Изток, отвлечен от Запада, или сме Изток, неуспешно отвлечен от Запада, е въпрос, който има смисъл да бъде зададен.

– Граничното ни положение ли е най-големият риск пред държавата и обществото, размитата идентичност по оста Изток-Запад?

– Не сме само ние на границата. Румъния, например, също е на границата, но в много отношения се самоопределя доста по-успешно от нас.

През годините след 1989-а България се провали в една много важна задача, която всяко едно транзитиращо общество и държава трябваше да реши – създаването на нов национален елит.
Българският национален елит до 1989 година беше компрадорски, назначен от Москва, и не можеше да създаде национална независима държавност. Но опитът да се създаде алтернативен елит се провали – поради неопитност, поради прекалена опитност на старите структури на бившия режим. На практика България продължава да се управлява от този компрадорски елит, който е дълбоко свързан – по силата на произход, на лични връзки, на системни интереси, с руския олигархичен елит. Това е важна обяснителна схема за това защо ние се намираме в перманентна криза – защото заявяваме едно на повърхността, а отдолу, под повърхността, вървим в друга посока.

– Големите сили имат стратегии за десетилетия напред. Ние бихме могли да анализираме техните и да определим стратегията и мястото, където бихме искали да бъдем. Защо не го правим?

– Първо, нямаме капацитет. Налице е общностна дегенерация на българската политическа класа. Политикът гледа нещата в тяхната цялост, но в конкретен сектор е нужна по-разгърната картина. Нито един досега не е поискал такава експертиза. Нито един! Никога в живота.

Българският политик знае всичко. Той иска от мен или от Вас да излезем по телевизията и да говорим това, което на него му харесва. Нищо повече.
Кой да направи стратегия?! За да имаш стратегия, трябва да имаш познавателна и експертна конструкция и още по-важно – дефиниран интерес. Слугите по манталитет и характер, които управляват България от средата на XX век насам, не могат да дефинират национален интерес. Техният национален интерес произтича от слънцето, което изгрява от Изток.
От тази гледна точка, за да имаш национален интерес, трябва да имаш национален елит. Определението за елит, да припомним, е колектив от хора, които имат съвместен интерес, свързан с дългосрочното развитие на интересите на обществото и държавата, която управляват.

– Как ще отговорите на въпроса с така наречените „ястреби“ в Европа ли трябва да бъдем от отношение на войната в Украйна или с умерените, които гледат към спиране на огъня, преговори?

– Преди да отговорим на конкретния въпрос, нека да се спрем на основния въпрос. Какво се случва сега около нас?
Случва се дълбочинно преструктуриране на цялостната структура на Европа и на Евразия.
Първият характерен белег на това преструктуриране, е, че както в Европа, а след това и извън Европа, от края на XVIII и началото на XIX век до ден днешен се налага модерното общество, така то най-накрая се налага и в периферията на бившия Съветски съюз. Цел на Русия е запазването на имперската конструкция след рухването на Съветския съюз. Но имперската конструкция е нещо, което искаха да запазят и Османската империя, и Хабсбургите в Австро-Унгария, и Вторият райх в Германия. Не успяха. Модерните времена дойдоха с този тип промяна на общностите и на държавната им организация, която на мястото на империите създаде нации. Империите се съпротивляваха на нациите и по този начин им помогнаха да се конституират. Колкото повече натискаш една млада нация, толкова повече тя се случва. Така е и с украинската нация.

Бруталният натиск, който режимът в Москва оказва върху Украйна от 2014 година насам, води дотам, че една страна като Украйна, която наистина беше с две лица, в момента е обединена като един, за да запази своята независимост.
Има ли шанс Русия да си възстанови империята на мястото, което се нарича Украйна? Според мен здравият разум сочи, че такива шансове може да има, но са минимални.

По-вероятно е другото – Украйна да постигне национално обединение и заедно с Полша, Румъния, Централна Европа да формират един нов геополитически блок в Европа. Това, което се случва в днешна Европа, е, че на мястото на Европа, която в продължение на много десетилетия беше инертна, не присъстваше в геополитическия план на света, нямаше военна сила, нямаше политически мускули да налага позициите си, разчиташе само на меката си власт, на икономиката си, идва различна Европа.

Източна Европа се превръща в ново геополитическо ядро, което ще придобива все по-голямо значение по редица причини. Първо, защото Русия отслабва и вакуумът, който оставя, ще бъде отчасти поет от това ново геополитическо ядро. Второ, защото за Съединените щати е изгодно това ново геополитическо ядро да поеме, ако не водещата, то поне една важна роля в трансатлантическите отношения, които Америка вече разглежда като бреме. За нея Европа е важна геополитически, но от друга страна е и бреме, защото тя е обърната с лице към новото предизвикателство – Китай.
 
Новият геополитически център Украйна-Полша-Румъния-Чехия-Прибалтика неизбежно ще се структурира. И той неизбежно ще има все по-важна роля в стратегическите отношения на Европа, в сигурността на Европа. Къде сме ние в това?! Заровили главата в пясъка, с президент, който приказва за неутрализъм.  Неутрализъм по отношение на кого? Този геополитически център се формира в североизточната част на Европа и той ще има все по-важно значение. Русия може да оцелее, въпреки че на нея ще й става все по-трудно, но нейното относително влияние ще бъде намалено за сметка на новия геополитически център.

От другата страна имаме Турция. Една страна, която непрекъснато разширява своя геополитически потенциал. Първо, защото Русия отслабва. Вижте как говореше Путин с Ердоган преди 10 години, как говори Ердоган с Путин днес. Турция разширява своята геополитическа проекция за сметка на отслабването на позициите на Русия. Турция възражда идеята за Великия Туран, повишава ролята си по отношение на Близкия Изток.
Ние каква роля ще имаме по отношение на тази Турция, която експанзира геополитически, но не като форпост на Запада, както беше по време на Студената война, а като все по-обособена и в много отношения като конкурентна на Запада страна?

От трета страна, ние сме част от Европейския съюз, който стратегически продължава да бъде слаб. Тоест, присъствието в ЕС може да има много важно значение за нас икономически, социално, културно. Но системата за сигурност, която ние трябва да изградим, трябва също да включва разбирането за новите сили, като Турция, североизточният геополитически блок. Западните Балкани, където назряват конфликти, са друго немаловажно предизвикателство пред сигурността.
България трябва да вземе мерки да бъде силна, позиционирана и с ясни интереси, които защитава. Където отиде, президентът говори по-често за премахване на санкциите срещу Русия, отколкото прави нещо за България.

Неговото служебно правителство тръгна да купува изтребители Грипен. Грипен може да е фантастична машина, но на една държава й трябват изтребители от страна, която да й бъде геополитическа протекция. Военни самолети се купуват, за да имаш патронаж в геополитическото си позициониране, купуват се от основната сила в организацията, която си избрал за своя.

– А от Турция ли идва голямата заплаха за нас?

– Не бих казал. Напротив, България е единствената съседна страна, с която Турция има добри отношения. България е важна за Турция, дори и да е слаба, каквато е в момента. През България преминава основният, безалтернативният път на Турция към Европа.
България е важна за Турция и добрите отношения между София и Анкара са една основа, което би могла да произвежда и сигурност, и перспектива. Но въпреки това, да имаш за съсед една толкова мащабно разгръщаща се геополитическа сила като Турция в нашата съвременност и да си си оставил собствената държава в състояние на свободно падане, е много неразумно!

Както е неразумно да нямаш отношение към новата геополитическа конфигурация, която се формира в североизточна Европа. Ние станахме за смях. Унгария поне се държи по-достойно като се противопоставя на общата атлантическа позиция спрямо войната в Украйна. Ние се държим като кахърни слуги. Разказваме как сме щели да се борим за мир. Ставаме за смях защото очевидната причина за поведението ни е слугинския страх.

– Основен въпрос, който задавам в серията от интервюта за рисковете пред България, гласи така: краят на историята не дойде, но може ли да дойде краят на България?

– Аз не си позволявам да играя ролята на Касандра. Когато срещу името ти пише професор, ти си прецени – или си професор, или си Касандра. Ако си професор, това означава, че се занимаваш с наука.

В политическата наука прогнозите, които се правят, са прогнози в рамките на следващите 5-10-15 години. За над 20 години напред можеш да формулираш алтернативни вероятни модели за развитие. Не можеш да врачуваш, да излезеш и да говориш – загиваме, умираме и прочее. Ако си професор. Ако си наследник на Ванга, може и за 200 години напред да правиш прогнози!

– В българското общество, по редица причини, текат разпадни процеси. Както споменахте и Вие, оставени сме в състояние на свободно падане. Екзистенциален риск ли е състоянието, в което се намираме в момента?

– Не. Ние сме в дълбока национална криза, която е многофакторна. Обществото и държавата се управляват лошо. Хората нямат необходимата степен на ориентация, на единство и солидарност, за да могат като общност да изберат посоката, в която да вървят. Непрекъснато избуяват различни светогледни алтернативи, които искат да ни убедят, че ние имаме съвършено свободен избор да вървим на Изток, на Запад, към Луната, на Марс или където си пожелаем.
От тази гледна точка ние сме в криза на безпътица. В криза на лидерство. Но като цяло България се намира в относително добра ситуация. България е в среда, която е защитена, включително икономически предвид членството си в Европейския съюз. Защитена е и нейната сигурност поради членството в НАТО, въпреки че се чудим какво да правим, за да бъдем на ръба на това членство.

България има добри природни ресурси. България все още има потенциал да създава човешко качество. Ако се мобилизираме и започнем да работим в ясно дефинирани посоки, ние ще реорганизираме това човешко качество в градивна посока.
Човек трябва да отиде на други места в света, за да разбере какво е България.

Ще кажа нещо не като човек, който се занимава с наука, а като човек, който живее тук – не искам да бъда лош пророк, но имам чувството, че тук трябва да ни се случи сериозно раздрусване, за да осъзнаем какво имаме и за да тръгнем да го пазим и развиваме.

Прекалено сме се пуснали по пързалката, по инерцията и нито разбираме какво имаме, а имаме много, нито разбираме, че сме отговорни за това, което имаме.

Личен спомен: 33 години от 10 ноември

Фейсбук, 10 ноември 2022 г.

За мен 10 ноември 1989-та е незабравим ден. По обед пуснах новините на Deutsche Welle и разбрах, че стената е паднала. Само три месеца по-рано бях предприел „екскурзия“ с S-bahn-a в Източен Берлин за да разгледам „съоръжението“. Беше отвратителна гледка. Един милионен град, една страна от 17 милиона души бяха превърнати в затвор – за да държат жителите му в плен на болшевишката „златна орда“ и местните й слуги.

Все още без да вярвам на ушите си отидох на работа в университета, където всички бяха по коридорите и шушукаха, че в Бояна свалят Тодор Живков. Беше като „Алиса в страната на чудесата“ – границата между реалност и фантазия сякаш бе рухнала. Бе твърде хубаво за да бъде вярно. През годините многократно са ми задавали въпроса – „Е, добре, вие не знаехте ли, че режимът си отива?“ Краткият отговор е НЕ – не знаехме. Четяхме „Огоньок“, осмелявахме се да говорим публично неща, за които няколко години преди това вкарваха в затвора, но психологически не допускахме, че комунизмът може да си отиде. Неговата заявка бе вечност – ако се наложи, на цената на масови репресии и унищожение…

Сменилата името си червена партия и до днес не обича да говори за 10 ноември. Можем да ги разберем – имаха безконтролна власт над всички ни… По-радикалните антикомунисти (със или без кавички) и до днес говорят за 10 ноември през снизходителна усмивка – голяма работа, комунистите си спретнали вътрешнопартиен преврат… И двете полярни отрицания на случилото се – на червените и на тези против тях – бяха и си остават нелепи. 10 ноември вдигна бариерата пред този поток на събитията, който ни донесе свобода след половин век жестока и просташка диктатура.

Чакайте, чакайте – каква свобода, не виждате ли докъде я докарахме, чувам гласовете на недоволните отвсякъде… Свободата не е гаранция за богатство и радост. Можеш да бъдеш затворник на тоталитарен режим, затворник на жена си или затворник на собствения си манталитет на зависим от чуждите обстоятелства човек. Свободен можеш да бъдеш и в обществото, както и преследван от него, свободен можеш да се окажеш на бесилото или в акт на саможертва, от който можеш, но не искаш да се откажеш. Днешното българско общество притежава определени предпоставки за свобода или зависимост и тези предпоставки заложихме самите ние.

В България съпротивата срещу режима бавно угасва в края на 50-те и началото на 60-те години. Тук се разгръща най-масовата съпротива срещу сталинисткия нашественик и българските му слуги. Никъде в източна Европа няма съпротива като тази на стотиците хиляди земеделци, националисти, социалдемократи. Никъде в източна Европа няма масово движение като това на горяните. Никъде в източна Европа няма такава масова жестокост на кремълските слуги – българските комунисти срещу собствения им народ, чак до репресивното обезземляване и покоряване на българското селячество. След поредицата от безмилостни разгроми съпротивата срещу режима бе сведена до единични – или на малки групи актове на изправяне срещу марионетния сталинистки режим.

И така до 1989-та… През годините на перестройката в Москва у нас възникнаха сдружения на протест срещу режима – повечето от средите на вътрешнопартийното дисидентство в БКП, но и такива, които разгоряха съпротивата от минали времена – Сдружението за правата на човека на Илия Минев, гладната стачка на Петър Манолов, откритото предизвикателство към режима от страна на личности като Николай Колев-Босия…

За съжаление, в сравнителен план тази опозиция бе крехка, неопитна и помитането на режима отвън дойде в началния етап от нейното формиране. В Полша имаше „Солидарност“, в Чехословакия – „Харта 77“, в Будапеща – реформистки комунистически елит, готов да скъса напълно с наследството на комунизма. Тези организации имаха традициите за формиране на организиран алтернативен граждански и политически елит. В България имаше шепа хора, осмелили се да излязат в съпротива срещу режима, мнозина сред тях все още несигурни дали искат изкореняване на комунизма или неговото реформиране. България нямаше 1968-ма – затова утопичният комунистически реформизъм тук търсеше своите шансове за реализация 20 години по-късно.

В България на границата на рухване на комунистическия режим имаше две организирани социални йерархии – функционални мрежи, които свързано управляваха атомизираното и обезправено общество: апаратът на БКП и системата на Държавна сигурност. Делегитимирането на комунистическото управление нанесе невъзстановими щети върху потенциала на партийния апарат да съхрани контрола си върху неизбежната обществена промяна. В БКП възникнаха две конкурентни визии за оцеляване и приспособяване към новата епоха след 1989-та.

Първата – визията на Ал. Лилов предполагаше организирано изтегляне на партията от предната линия на властта и съхраняването й като организационна и идеологическа същност в едно ядро, минало на „заден план“, но готово да мине в настъпление когато обстоятелствата позволят частична реставрация. Втората – визията на А. Луканов искаше съхраняване на партийния елит и трансформацията му в колективен субект на централизиран държавен капитализъм, който да съхрани заварените обществени йерархии и геополитическата зависимост от Москва. И защо не? Нали самият домашен арестант Тодор Живков бе възкликнал, наблюдавайки по телевизията митинг на СДС – „Е, времето е ваше, ама пък всичко друго си е наше…“

Партийната номенклатура не можеше да оцелее като организирана сила поради мощния процес на делегитимация на комунизма като идеология и политическа практика. Оцеля мрежата на политическата полиция – на репресивния апарат на ДС. И не просто оцеля – превърна се в основен, почти монополен инструмент за съхраняване икономическата и общностната власт на българския комунистически елит. Докато СДС и водещите го философи „сменяха системата“, милиционерските генерали изнасяха парите и всички други активи на комунистическия режим в мащабна криминална операция за минаване в „полулегалност“.

Политическата демократична революция мина по повърхността на криминалната обществена революция. На повърхността се създаваше плурализъм и парламентаризъм… В „Орбита“ и на други места се създаваха Мултигруп, ВИС2 и СИК… На повърхността се водеше битка „комунизъм-антикомунизъм“… На улицата новосформирани мутренски шайки взимаха рекет и подчиняваха изцяло на репресивната си власт българските градове и села. В парламента се говореше за приватизация. През БН Банка и в новите „пазарни“ субекти бясно се въртяха „едни пари“…

През 1997-ма СДС заяви, че ще реформира държавата и ще създаде една нова българска държавност. Укрепналата през 90-те години олигархична мафия извика Мадридския изгнаник и показа ясно на всички, че мутиралият в криминална инфраструктура на богатството и властта милиционерско-комунистически елит няма нужда от силна държава. Олигархията има нужда от слаба, корумпирана и фасадна имитация на държава, която да изпълнява една основна функция – системно да преразпределя остатъчния обществен продукт в ръцете на мафията. Многократно сме говорили и за това, че тази задача в България се постига с подкрепата и колониалното покровителство на постсъветската руска олигархия…

Така постепенно стигаме до основите на тази обществена, стопанска и политическа система, която и до ден днешен неизменно управлява България. Днес тази система е в криза. Но има всички добри шансове да оцелее в мутирала – и може би още по-уродлива форма. Основната причина за това българската олигархия да притежава нелоши шансове за оцеляване е продължаващата традиция политическият дебат в България да се плъзга по повърхността. И ако за ранния СДС това плъзгане по повърхността бе естествено и разбираемо предвид липсата на опит и самостоятелен политически хоризонт, то за днешните български политици сърфирането на повърхността на обществената криза е резултат от себичност, късогледство и примитивно властолюбие.

Обществената мобилизация, импулсите за гражданска и политическа промяна вече десетилетия биват удавяни в блатото на един и същи драматичен обществен дефицит – неспособността на България да произведе способен, отговорен и интегриран национален елит – стопански, политически и граждански. Затова пребиваваме в тази неуютна задънена улица…

Днес милиционерската олигархия се готви за поредната – може би последната стъпка по посока реставрация на своята целокупна власт. Готви се да премахне и повърхността на политическа свобода и парламентаризъм, която оцеля в превратностите на епохата след края на 1989-та. Иска отмяна на парламентарния режим и въвеждане на „президентска република“. Да не си помислите, че иска „президентска република“ по френски или американски образец. Мечтаният модел е „президентската република“ на Путин, разбира се… Наместиха си подходяща фигура за президент, наслагаха му за съвестници руски ченгета и се готвят окончателно да „отсвирят“ малкото останало като обществена свобода от епохата след 10 ноември. Ще им го позволим ли? Ще позволим ли да сведат до чистата нула усилията на три български поколения да осигурят бъдещето на България като част от Европа и цивилизования свят? Не знам, не знам… Както е тръгнало…

Междинните избори в САЩ: Доналд Тръмп и изгряващата звезда на Рон ДеСантис

Фейсбук, 9 ноември 2022 г.

Доналд Тръмп предупреди преизбрания с категорична победа губернатор на Флорида Рон ДеСантис да не се кандидатира за президент през 2024 г. Тръмп заплаши ДеСантис с публикуване на компромат ако той все пак дръзне да се кандидатира. ДеСантис е последовател на Тръмп – принадлежи към твърдото крило на Републиканската партия, но през последната година все по-често е обсъждан като потенциален кандидат за президент на републиканците, който притежава способността да мобилизира твърдите привърженици на партията, но едновременно с това е в състояние и да я обедини и да апелира за подкрепа към по-умерения политически център – което е от ключово значение за победа на едни президентски избори в САЩ.

Доналд Тръмп спечели победа на изборите през 2016 г. благодарение на мощния процес на поляризация в американската политика и общество. Самият Тръмп залага изцяло на тази поляризация и не жали усилия за да я засили до максимална степен. Колкото по-конфликтни са отношенията между двете страни на американслото политическо уравнение, толкова повече нарастват шансовете на Тръмп за победа – както през 2016-та, така и през 2024 г. За добро или за лошо, демократичната система допуска подобна поляризация, но нейните инструменти и механизми оказват много по-силно влияние върху политическия процес в обратната посока – в посока към диалог, компромис и постигане на споразумение в центъра на политическия двубой.

Реултатите от междинните избори, които се проведоха в САЩ на 8 ноември в значителна степен потвърждават този ефект на демократичния процес – стремеж към диалог и споразумяване. Републиканците със сигурност ще получат мнозинство в Конгреса, но мащабите на тяхната победа ще бъдат доста по-малки от оптимистичните очаквания. Вместо мнозинство от десетки – до 5о конгресмени в полза на „партията на слона“, републиканското мнозинство едва ли ще надхвърли минимума от 218 места с повече от 10-15… Резултатите от изборите за Сената очертават по-скоро равновесие с възможен малък превес от 1-2 сенатори в полза на Демократическата партия. Дори разделението да се окаже 50 на 50, гласът на вицепрезидента Камала Харис ще осигурява мнозинство за демократите когато се наложи.

Междинните избори от 8 ноември не правят изключение от правилото, че обикновено президентската партия губи мнозинството си поне в едната от двете камари, ако не и във двете. Същевременно, очакваната категорична победа на републиканците с „помитащо“ мнозинство очевидно не се случи. Това е лоша новина за Тръмп, защото тя показва, че поляризацията в американската политика започва макар и бавно да отслабва, а Републиканската партия ще има нужда от президентски кандидат за 2024 г., който да бъде в състояние да обедини цялата партия, заедно с нейната периферия – а не само радикалното ядро МАГА, обединено около кандидатурата на Тръмп. В тази ситуация изгряващата звезда на губернатор ДеСантис, спечелил битката за преизбирането си вчера с разлика от над 20 на сто със съперника си, би била много по-подходящ избор за републикански президентски кандидат, отколкото радикализиращата и разделяща обществото на враждебни лагери фигура на Доналд Тръмп. Тръмп разбира това, тревожи се и – очевидно – си губи нервите, предупреждавайки и заплашвайки ДеСантис за да го откаже да се кандидатира. Само че в тази игра – играта на високата американска политика – плашливите са рядкост. Както ни предстои да установим през следващите месеци на политическото състезание отвъд океана.

Четирихилядници и будали…

Фейсбук, 6 ноември 2022 г.

https://faktor.bg/bg/articles/vyara-i-demoni-noviyat-svetoven-red-za-budalite

При нас будалите особено много се наплодиха. Освен че обичат много да лъжат, да крадат и да се подиграват на другите, представителите на руския великодържавен елит страшно обичат да фантазират. Както казва един приятел – седят си на края на Европа, лочат водка с пушена риба и си фантазират какво мислят и какво правят европейците, а от един век – и американците… В един момент кремълските бандюги започват все по-силно да вярват, че техните фантазии са всъщност реалност. И се ядосват, че другите – на запад и на изток – се преструват, че не виждат тази изфантизирана реалност и не я приемат за истинска. Обиждат ги с липса на внимание. За да им обърнат внимание – започват да се държат още по-свински, отколкото обикновено. А сега по-конкретно.

След срутването на съветската империя стана ясно, че съхраняването на Русия като световна сила преминава през мащабна модернизация – стопанска, технологична и обществена. Трябваше да се напуснат всички исторически форми на азиатски сатрапски феодализъм и да се организира модерно общество. Тук като фактор на мощна съпротива се изправи дълбоко заложената склонност към крадене – толкова по-мащабно, с колкото повече власт се прави. Разграбването на най-богатата територия в света не е за първи път. Болшевиките занулиха Русия, ограбвайки всичко ценно в нея докато я обливаха в реки от кръв.

Постсъветската епоха бе епоха на открит, брутален бандитски грабеж. В началото хаотичен, след 2000 г. – организиран във „вертикала на властта“. Но и в двата случая грабежът не пораждаше – и не можеше да породи – модернизация и превръщане на Русия в един от световните центрове на стопанска и международна власт. Ама как така? Ние трябва да бъдем империя. Е, вече не глобална империя – като „пролетарската“, но все пак истинска, евразийска империя – алтернатива на „гнилия запад“. Речено – сторено. След като „горският“ – останалата след Студената война свръхсила Америка – затъна в Ирак, кремълската шайка обяви „геополитическа еманципация“ и тръгна да възражда империята. Инвестира сериозни ресурси в масирана пропаганда в безобидните и безпомощни европейски страни – особено на тези в източна Европа. Така тръгна хибридната – пропагандната война, с която фантазиите на великодържавната криминална шайка трябваше да се превърнат в доктрина – картина на света, в система от убеждения на големи маси от хора в Европа и света.

От повече от десетилетие кремълските геополитически фантазии се повтарят ежедневно стотици, хиляди пъти по платените – включително български – медии от платените четирихилядници – експерти по руска фантазьорска геополитика. В България лесно ще ги идентифицирате – те „анализират“ неизбежната квадратура на кръга, т.е. предстоящата импперска слава на Русия, ден и нощ по всички медии, сайтове, мрежи, чак до арогантните речи на българския парламентарен рашибозук. „Новият световен ред“ – англосаксонският заговор за „подчиняване на света“ – трябваше да бъде дезавуиран и светлото евразийско бъдеще да бъде открито за измъчените от потисническото НАТО и Европейски съюз широки (източно)европейски – постсъветски маси. Пропускам детайлите – те са известни всекиму. Ако някой не се сеща – има стотици евразийско-музикални форми на „геополитически НЕкоректно-то“…

Нещата се промениха през декември 2021 г. Изтерзани от ковид и – предполагам – след пореден геополитически фантазмен запой, кремълската шайка се изправи и посочи с пръст на Запад – „Ти-и… мене… уважаваш ли ме…“ Ако ме уважаваш – бързо връщай НАТО на позициите от септември 1989-та. Ако не – ще свинстваме, ще приложим „военнотехнически средства“… Започнаха зверска, престъпна, безсмислена война срещу най-близкия си съсед. Трябва да се признае, че в тази война има рационален елемент. Разгромът на еманципиращата се от имперска кремълска власт украинска европейска нация трябваше навреме да я вкара обратно в евразийската кошара. Първо, защото Украйна „по право“ принадлежала на империята им. Второ, защото украинският пример за еманципация от брутална бандитска диктатура а-ла-Кремъл може да се окаже заразителен за самата Русия.

… Историята нататък е известна. За нас е важно продължението на историята за България. Тук руските говорещи слуги са особено активни и – трябва да признаем – добре нарежисирани. Те временно изоставиха евразийските лакърдии и по команда минаха на темата „неутралитет“. Оказва се, че ако България не стои уплашено в ъгъла, ако помогне на жертвата на брутална агресия – Украйна, ако защити националния си интерес и отстоява правото си да живее в свободна и демократична европейска общност – то България значи ще влезе „във война“. Да, да, във война – не в „специална военна операция“. Носят вода от най-далечните кладенци. Как цар Борис Трети не изпратил войски на източния фронт. Как сбъркал с присъединяването към Ос-та. Аналогиите са безумни и отчаяно нагли. И никой не се сеща да им зададе поне един въпрос… Защо, след като не пратихме войски на източния фронт, цар Борис го отровиха, а България я окупираха и смазаха за половин век? Защо след като Полша, Чехословакия не влязоха в Ос-та, а бяха жертви на Ос-та, сталинистката армия ги прегази и тях и ги комунизира?

Мащабите на идиотска индоктринация на българското общество са особено големи, защото българската „крепост“ е системно предавана „отвътре“. Легиони четирихилядници работят заедно с други легиони „полезни идиоти“, които продължават да смятат руската империя – в различните й превъплощения – за „братска“ страна. Не знаят, не желаят да знаят какво е причинила тази империя на България…

Но да се върнем на българските геополитически екстрасенси – на разпространителите на кремълските геополитически фантазии за нов, „евразийски“ свят. Вижте, ако имате нерви, ако имате желание – изгледайте, изслушайте, прочетете каква и да е част от „анализите“ на българските четирихилядни медийни „геополитици“. Ако намерите ЕДНА тяхна прогноза, която да се е реализирала – обадете ми се! Ще почерпя, момчета, здраво ще почерпя! Няма да намерите. Фантазьорският – илюзорният свят на кремълската великодържавна арогантност не произвежда „нов световен ред“. Този фантазьорски свят произвежда лъжа след лъжа, война след война, грабеж след грабеж… „Геополитическите прогнози“ на великодържавните анлизатори обличат криминалната власт в теоретична форма. А нашите папагали – четирихилядници рецитират московските теоретици в нашенски условия – правят се на важни „геополитически“ експерти. Тяхната „геополитика“ е на границата на социологическата фантазия, откровената лъжа и платената безскрупулност. Докога така? Докога ще имат карт бланш да съсипват малкото останало от българския национален интерес?

Демокрация и радикализъм

Фейсбук, 31 октомври 2022 г.

https://trud.bg/%D0%B1%D1%8F%D0%B3%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BE%D1%82-%D1%81%D0%B2%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8-%D0%BF%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%B4%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%B0%D0%B2%D1%82%D0%BE%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%86%D0%B8%D0%B8%D1%82%D0%B5/?fbclid=IwAR0-RUBr2XkpgQWi6_X2hVN_XREKo1kIK59AFPu_LqopeRgEw9f1fbQYgOw

Този текст на Borislav Tsekov ще бъде полезен както за тези, които се смятат за консерватори и отхвърлят хиперлибералните идейни и политически промени в съвременните демократични общества, така и за самите либерали, които не са заинтересовани всички хора с консервативни възгледи да бъдат техни категорични противници.

В периоди на динамична обществена промяна, какъвто светът преживява понастоящем, се засилват тенденциите към поляризация на политическите възгледи и политическите движения. Така както след края на Първата световна война в Европа кризата поражда възход на комунистическото движение отляво и на фашизма и нацизма отдясно, така и днес кризисното развитие на глобалния свят поражда аналогични идейни и политически процеси на поляризация.

Вляво наблюдаваме ескалация на радикалните движения, свързани с налагането на алтернативни социални ценности, враждуващи открито със заварената ценностна система на обществото. От движение за равноправие на половете, феминизмът се превърна в радикална утопия за „свободен избор“ на полова идентичност, дефинирана като „род“ – „джендър“. Политическата коректност се превърна в „новото нормално“ на една безмилостна обществена цензура, която изважда „извън закона“ всеки възглед, който се отличава от новите радикални левичарски ортодоксии. Движенията за расово равенство се превърнаха в движения за расистко отхвърляне на „белия мъж“, носител на „токсична мъжественост“. Историята на световната култура се прекроява през ескалиращия радикализъм на това, което днес се нарича „постколониална теория“, и което няма нищо общо с теорията за модернизацията, призвана да осигури развитие на деколонизирания свят.

Всички тези тенденции отляво са от една страна отговор на очакванията за равенство и справедливост, които са ключови ценности на левицата, а от друга – екстремистки практики за налагане на нови неравенства и обществена репресивност. Това е процес, който подкопава сериозно демократичните основи на обществото. За демокрацията толерантността е универсална, а не селективна ценност. Аналогични са проблемите в радикализиращия се десен спектър на съвременния политически живот.

Преди всичко, нека се откажем категорично от аргументите – „е-е, вляво може да има радикализъм, но много по-опасен е този вдясно…:, „е-е, вдясно може да има някои отстъпления от демокрацията, но вляво е истинска антидемократична вакханалия…“ Нито един от тези два аргумента няма основание. Опасни за демокрацията са както антидемократичните тенденции вляво, така и вдясно. През 20 век те доведоха до създаването на два типа тоталитарен режим с частично различна идейна основа, но античовешки и брутални отвъд всичко познато в човешката история – комунизма и нацизма.

Ескалацията на десния радикализъм и засилването на авторитарните тенденции в съвременния свят се разгръщат като реакция на успешния процес на демократизация през последния половин век, но също и на свръхдинамичния процес на глобализация, чиито промени оспорват легитимността и съществуването на традиционните обществени модели на живот – включително в политиката. Авторитарният консерватизъм пледира за съхраняване на традиционните ценности, но основната му загриженост е предизвикана от разклащането на традиционните – обикновено авторитарни обществени йерархии.

Така ставаме свидетели на експанзията на завръщащите се авторитарни режими, сполучливо описано от Б. Цеков в текста по-долу. Диктатурите, успешно концентриращи авторитарна и еднолична власт правят настоятелни опити да се легитимират като защитници на „традиционните ценности“. След като в продължение на 70 години съветската империя водеше „борбата на пролетариата“ за установяване на световен комунизъм, днес нейните наследници в лицето на Путиновия режим претендират да са водачи на „световния консерватизъм“. За Москва е все едно какво води и защо – важното е великодържавният режим успешно да поддържа обществения строй в Русия като „тюрма на народите“ и нагло и агресивно да подчинява на тази тюрма другите народи.

Авторитаризмът успешно се налага като антидемократична визия и практика чрез различни видове идеологии на несвободата. Тук е и постмаоиският национализъм и авторитаризъм на Китай, ислямисткият радикализъм, практикуван вече повече от 40 години от моллите в Иран, от свръх ретроградните режими в арабския свят и т.н.

Не е за учудване, че в мнжество свои проявления десните диктатури и левите авторитарни проекти на нашата съвременност се обединяват в един и същ антидемократичен лагер – Русия, Китай, Иран, Венецуела, Северна Корея… Списъкът е доста дълъг. Най-важното ценностно разделение на съвременния свят отново е разделението между диктатурата и свободата, между демокрацията и авторитаризма.

Мнозина биха опонирали – стига с тези остарели клишета! Не мога да понасям извращенията на „джендър идеологията“ и тя е моят най-главен враг. Престанете – не мога да понасям ретроградните клишета, с които управлява Путин, подкрепен от архиреакционери като Дугин. Съгласен съм – и двата типа феномени, и крайно левите, и крайно десните не са допустими за човек с демократични убеждения. Но е много важно и двете разновидности на антидемократизъм – вляво и вдясно, да бъдат еднакво категорично отхвърляни.

Демократите трябва да си припомнят основните ценности на демократичното обществено устройство, първата сред които е плурализмът на идеи, визии и интереси. Има определени граници, променящи се в конкретни измерения с времето, които не бива да бъдат прекрачвани, ако искаме да останем демократи и да имаме гаранции за собствената си свобода. Да бъдеш либерал или консерватор очевидно не е достатъчно – необходимо е да бъдеш демократ. Тогава другото мнение, другият възглед, макар и чужд, си остава напълно легитимен и допустим.

Демократ може да бъде и либералът, и консерваторът. Но могат и да не бъдат демократи. Днес наблюдаваме достатъчно примери и в двете разновидности на политически убеждения, които представляват сериозни отстъпления от правилата на демократично общуване и живот. Всеки радикал – ляв или десен – иска да премахне останалите. Всеки демократ разглежда останалите като предпоставка за развитие на собствените си възгледи, на собствената си обществена перспектива.

За всички нас днес е основна ценност да запазим и предадем напред към бъдещето предпоставките за обществена свобода, мир, достоен живот, заможност и търпимост като основни ценности на съвместния демократичен живот. Демокрацията постепенно се превърна в клише. Дотам, че мнозина си позволяват да я подиграват. Трябва ли да дойдем до агресия като тази, която преживява днес украинския народ, до потисничество като това, срещу което въстават днес жените и младежите в Иран, до подчинение на тоталитарни системи като тази на „социалния кредит“ в Китай, за да оценим смисъла и значението на демокрацията като най-добра засега основа на един съвместен обществен живот?

Крайностите и вляво, и вдясно напускат сферата на цивилизования живот в свобода и многообразие. Демократичните възгледи – многообразни като самата свобода – се уважават взаимно и подкрепят тази умереност на мислите и действията, която прави съвместният им живот в общество възможен.

Кой се страхува от участие в редовно правителство?

Фейсбук, 28 октомври 2022 г.

Блокирането на възможността да се създаде правителство с подкрепата на ГЕРБ, ДБ и – по-малко възможно – с ПП поставя шансовете за излъчено от 48 НС правителство в три възможни посоки. Първата – създаване на правителство на малцинството с мандата на ГЕРБ, което да разчита на ситуационни мнозинства по различните проблеми на държавното управление. Този формат би бил възможен за кратък период от време, но почти неизбежно ще катастрофира когато се изправи директно срещу основния разлом в днешната българска политика – разделението между прозападни политически сили и формации, пряко или завоалирано подкрепящи стратегията на кремълския режим за подчинение на България, за откъсването й от пълноценна принадлежност към ЕС и Атлантическия съюз.

Не бива да пропускаме обстоятелството, че освен проруските партии, основен фактор в това уравнение е президентът Радев, който целенасочено се стреми да укрепва едноличната си власт – засега де факто, но в по-дългосрочен план и де юре, чрез възможна конституционна промяна. За Радев – освен очевидните му проруски обвързаности е от основно значение да компрометира, изолира и блокира ролята на ГЕРБ като една от малкото партийни формации в България, оцеляли досега в процеса на партийна и политическа фрагментация през последните две години. Силните партии пречат на плановете на Радев.

Втората възможна посока за конституиране на правителство се очертава във възможна коалиционна формула – по-скоро завоалирана като „експертно правителство“ – между ГЕРБ, ДПС, БСП и Български възход. Два основни проблема очертават сериозните трудности и минимално прогнозно съществуване на подобна формула. Първо, в една или друга форма ще се повторят „червените линии“ на Нинова по отношение подкрепата на българската държава за Украйна. За Бойко Борисов, за когото заявяването като „категоричен евроатлантик“ е основно предусловие за политическа релегитимация, тези „червени линии“ ще бъдат категорично неприемливи – поне на този етап. Второ – социалдемагогската политика на Позитано в условията на текущата финансова криза не би била поносима нито за ГЕРБ, нито за ДПС.

Не е известно и по-дългосрочното поведение на партията на Янев, която засега е съгласна с всичко и с всички. Но този пореден продукт на политически инженеринг едва ли е създаден без определен скрит – или полускрит дневен ред. Опитът с предидущия инженерен проект – този на ИТН – очевидно показва, че в определен момент кукловодите издават нареждане текущият „политически пъзел“ да се развали в нечия изгода…

Третата посока, в която може да се търси коалиционна формула е с втория мандат на ПП, но тук слабостите на първите две възможни формули се повтарят в още по-очевидна форма. Дори да бъде сглобено мнозинство, което да се нарече „антикорупционно“ и реформистко, разделителните линии на външната и отбранителната политика този път ще се окажат по-дълбоки отколкото при четворната коалиция. Радев с удоволствие ще поддържа откритото състезание по прокремълски „неутрализъм“ с Позитано и ще осуети каквито и да са решения от европейски и атлантически позиции на подобен кабинет.

Трети мандат няма да има. Поредните очаквания на ДБ да бъдат „забелязани“ от Радев ще се окажат отново илюзорни. Радев няма полза от мандат на политическа формация, която изразява последователни прозападни и атлантически позиции – в частност по отношение военната и политическа помощ за Украйна. Той разумно очаква едноличното му управление на държавата да продължи поне до средата на 2023 г. с нов служебен кабинет. Третият мандат ще отиде при БСП. Първо, като жест към червените избиратели и, второ, като гаранция, че правителство няма да бъде създадено.

Всички обсъдени дотук варианти за формиране на парламентарно подкрепен кабинет водят по-бързо – или малко по-бавно – до един и същ резултат: трудно договаряне, слаба политическа подкрепа, висок риск от преждевременен провал. Има един единствен вариант за договаряне на функциониращо поне до лятото или есента на 2023 г. правителство. Този вариант е договаряне през основната разделителна линия „статукво – промяна“. Именно необходимостта да се постигне компромисно споразумение между партии от двете страни на тази линия води до категоричния извод от „партиите на промяната“ – „Ние с антикорупционния си дневен ред компромис не можем да направим“. Тази позиция е разбираема ако не за друго, то поне поради необходимостта на „партиите на промяната“ – по същество ПП и ДБ – да удовлетворят очакванията на своите избиратели, голяма част от които заемат радикални позиции по отношение на статуквото.

Оттук нататък обаче това разбиране за неотстъпчивост на партиите „на промяната“ се сблъсква с поредица от допълнителни – и не по-малко важи аргументи. Първо, ако бъде осуетено създаването на работещо правителство в 48 НС – по аналогия с предходните НС от 2021 г., властта еднозначно преминава отново в ръцете на Радев като еднолично упражнявана власт. Малко илюзии можем да имаме за това, че за Радев властта има смисъл дотолкова, доколкото засилва шансовете му да предизвика такъв тип структурна промяна на политическата система, чрез която да узкони своя едноличен контрол като „силен“ президент.

Категоричната прокремълска – „неутралистка“ позиция на Радев определено означава целенасочени действия за фактическо преместване на България в евразийския лагер – дори и при номинално запазване на нейното европейско и атлантическо членство. Българската зависимост от Москва е дълбока, структурна и свързана с интересите на целокупния стопански и политически олигархичен елит. От тази гл. точка аз имам само един въпрос към „антикорупционните сили“: Ако блокирането на поредното НС означава нова и разширена власт на Радев в полза на евразийския олигархичен избор на България, кога, с кого и по какъв начин смятате да провеждате антикорупционна реформистка политика в обозримото бъдеще?

Корупцията в България не е просто феномен на политически избор, в миналото и сега – избор на ГЕРБ, на ДПС, на БСП или на която и да е друга партия. Корупцията е феномен на дълбока структурна зависимост на българската държава и на българската икономика от интересите и практиките на руската постсъветска олигархия. Тези практики, напълно заобикалящи закона са корпоративни, те са разузнавателни, те са пропагандни, те са практики и на политически диктат. Без да разформировате структурата на руско-българския мафиотско-олигархичен октопод, няма да решите нито една конкретна антикорупционна задача.

Разбира се, и ГЕРБ, и ДПС и БСП (особено в предходни периоди на по-значимо политическо влияние) са партии с дълбок, осъзнат принос към функционирането на българската олигархична система. Техните ръководства трябва да поемат отговорността си за това. Но да изолираме политическите фракции на върха на държавата, а да запазим фундамента на олигархичната зависимост означава само едно – на мястото на сарайско-библиотекарските партньори на ГЕРБ след 2009 г. на власт начело на олигархията да дойдат олигархичните клики зад днешното българско президентство. Между другото – те вече дойдоха пълноценно на власт и смениха предишните клики, ако не забелязвате…

Е, как тогава да се измъкнем от този порочен кръг? В ДБ е неформално доста популярен аргументът – „През 2014-та влязохме в коалиция с ГЕРБ (РБ), но те ни измамиха и ни изхвърлиха. Няма да повторим тази грешка!“ Отчасти е вярно. Бойко им даде куп министерски кресла, купи немалка част от тях, а останалите ги пусна по пързалката. Имам само един въпрос – защо е необходимо това да се случва отново? В политиката, както и във всяка друга дейност човек трябва да се учи от опита и от грешките си, не ли, господа от ДБ? Струва ми се, че договарянето с ГЕРБ днес от страна на ДБ би изразявало доста по-голяма позиция на силата, отколкто това на РБ през 2014 г.

И все пак – ще попитат от „партиите на промяната“ – вие ни предлагате нищо по-малко от това да простим на ГЕРБ, да „затворим страницата“ и да им дадем да започнат всичко отначало, така ли? Не, аз не мисля така. Ако в България бъдат положени съзнателни и целенасочени усилия страната ни да се еманципира от системния руски олигархичен – корупционен контрол, един от основните резултати от това ще бъде възстановяването на потенциала на българската държава за нормативно и справедливо управление. Само тогава поемането и на лична, и на институционална отговорност може да достигне капацитет, който да удовлетвори чувството за справедливост на обществото.

На този етап става дума за едно минимално, но необходимо начало. Кризисно управление на българската държава чрез разумен политически компромис – с опредлено договорено времетраене, чрез който да се избегнат ключови актуални заплахи: укрепване на едноличната власт на Радев и осуетяване на все по-добре организирания опит за обръщане на България от запад на изток. Ако можете да оценявате приоритети по степента им на важност – опитайте!

Политиката е сложно занятие – ако трябва да се практикува сериозно. В една политическа позиция трябва да се съчетават и балансират няколко често взаимоизключващи се неща. В политиката има ценности и лоялност към хората, които са те избрали за да ги защитаваш. Има интереси на обществените групи, които си избран да зашитаваш. Има национален интерес, който е смисъла на политическата игра и политическата конкуренция. Компромисът е феномен на сблъсъка и несъвместимостта на различни ценности и различни интереси. Които все пак трябва да бъдат съвместени, за да се отработят политическите решения в полза на националния интерес.

Да се опиташ да избягаш от императивите на политическата ситуация с аргументите на своите ценности и лоялност е късогледа позиция. Защото отказът да се пребориш със ситуацията нанася обратен и силен удар върху тези интереси и обществени групи, които претендираш да защитаваш. „През 2014-а направихме компромис, но ни измамиха…“ Сега няма да направите компромис, но пак ще ви измамят. Измамата не е продукт на компромиса. Измамата е продукт на незнание и некадърност… Извинете!