Българското правителство и казусът „Орбан“: дали е толкова просто да вземем страна?

С какви аргументи българското правителство ще подкрепи Орбан срещу процедурата по чл. 7? Общите съображения, свързани със „суверенитета на Унгария“, които сподели вицепремиерът Каракачанов няма да свършат работа. При влизането в ЕС всяка държава доброволно се разделя с точно определени части и аспекти на своя суверенитет. ЕС – за разлика от НАТО, ООН и повечето други международни организации – предполага и изисква този отказ от суверенитет. За да подкрепи еднозначно Орбан, българското правителство следва да уточни кои аспекти от доклада за активиране на чл. 7 срещу Унгария не съответстват на поетите ангажименти от Будапеща за предоставяне на съюза на част от своя суверенитет. Възможно е част от обвиненията срещу Будапеща в доклада да подлежат на оспорване, доколкото политическите критерии за членство в ЕС могат да бъдат обект и на определена интерпретация. Трябва да се конкретизира за кои елементи на доклада става дума и каква е интерпретацията на българското правителство по тях.

Дотук – по принципния въпрос за суверенитета и правата на страните члаенки и на ЕС при спорни въпроси. Но подкрепата на българското правителство за унгарския премиер има и политически аспекти, които не са маловажни. Независимо от факта, че България и Унгария имат общи интереси в проблемни общоевропейски сфери, каквато е имиграцията например, съществуват и очевидни различия и разминаване на интересите ни, особено в интерпретацията на унгарските национални интереси от страна на премиера Орбан. Позициите на Орбан към ЕС все по-очевидно изразяват визията за „Европа на отечествата“ – Европа като хлабава зона на икономическо сътрудничество, в която приоритет имат изцяло националните интереси. Тази визия води пряко до едно бъдеще на Стария континент, в което България ще бъде дълбоко маргинализирана страна в южната периферия на континента, а отпадането на политическия потенциал на ЕС да защитава и интегрира своите членове ще ни отведе директно в ролята на сателити на Турция и Русия в една геополитическа структура, в която Европа отсъства като интегриран фактор. (Не подценявам НАТО, но атлантическият съюз не е призван да ни отбранява в сфери, които не се отнасят пряко до проблемите на военнополитическата сигурност.) За Орбан в централна Европа тези предизвикателства, пред които България ще се изправи пряко, са далечни и несъществени фактори за формиране на политика. За българското правителство те са приоритетни фактори за загриженост. Ние имаме интерес от силен и интегриран ЕС. Мисля, че сме задължени да работим за ускорена федерализация на ЕС в определени сфери – отбрана, гранична сигурност, обща валута и финансова политика, общи приоритети на икономическо развитие. Заинтересовани сме да настояваме за по-голяма самостоятелност на националните държави в ЕС по проблемите на култура, идентичност, образование, общностни политики. Кога и пред кого е обсъждало българското правителство тези ключови аспекти на националния ни интерес по отношение на ЕС?

Спорът Брюксел – Будапеща, както и споровете Брюксел – Варшава включват както конкретни казуси, свързани с тези две страни членки, така и принципни проблеми на спазването на acqui communautaire, както и знакови решения по прецеденти, от които зависи бъдещето на ЕС като цяло. Очевидно става дума за сложна, противоречива и многоаспектна проблематика, която трябва да бъде детайлно оценявана от гледна точка на българския национален интерес. Що за решение, що за политика е това – „Подкрепяме Орбан“ – сякаш, че правителството е седнало в сектор Б или сектор Г на мач Левски – ЦСКА? Запалянковщината – „консервативна“ или „либерална“, „националистическа“ или „глобалистка“ в позициите на едно национално правителство е недопустима, въпреки, че редица негови министри и партийни активисти могат да имат интелектуално развитие на нивото на футболни запалянковци. Категорично не смятам, че България – обратно на това решение да се подкрепи Орбан – трябва да подкрепи доклада на холандската депутатка срещу Будапеща, или мнозинството на ЕП срещу Орбан. Тук става дума за сложен политически процес в епоха на нарастващи драматични конфликти в Европа и в света като цяло. Едно национално правителство трябва да бъде на висотата на своята отговорност да разбира, да формулира, и да упражнява балансирани и задълбочени политически решения в полза на своята страна. А не да се държи сякаш министрите и премиера са отишли да ритат мачле в околностите на София.

Реклами

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

България – на страната на Орбан или на страната на Брюксел?

Независимо от това дали начело на българското правителство е Бойко Борисов или някой друг, българският национален интерес не предполага да заемем позиция категорично в полза на Орбан и новите консерватори на Европа, или в подкрепа на Макрон, Меркел и силите на либералното статукво в Европа. Българската позиция трябва да бъде балансирана и да обръща внимание на нюансите в развитието на този, все по-очевидно дългосрочен конфликт. България има общ интерес не само с Унгария, но и с другите централно и източноевропейски страни в нежеланието си да приеме големи групи от мигранти, третирани от големите европейски страни като бежанци. Преразпределението на мигрантите по квоти – каквото изискване имат лидерите на Германия, Франция и на ЕК – означава задължение за България да приеме на първо време 60 000 души, а след това да поема квота от новите мигрантски потоци, добрали се до европейска територия. Преобладаващите обществени настроения у нас са против приемането на големи групи мигранти и съгласието с Брюксел, Париж и Берлин би довело до сваляне от власт на всяко българско правителство. Затова ние имаме общи интереси с Вишеград и другите страни от европейския изток. В същото време, ние не бива да забравяме, че позицията на България в ЕС чувствително се различава от тази на Вишеградските страни. Ние сме най-бедната страна в ЕС и сме разположени в неговата крайна югоизточна периферия. За нас, разбира се, европейските фондове за развитие са възможност, от която не можем да се откажем, колкото и корумпирани да са моделите на тяхното оползотворяване. Но българската позиция има определена специфика далеч не само заради евентуалната опасност да изгубим тези пари, ако подкрепим открито Орбан и съседите му. Вишеградци са вътрешноевропейски страни, които не са застрашени от маргинализация в рамките на един променящ се ЕС. За разлика от тях България – не само поради бедност, корупция и неефективни институции – е застрашена да остане в една само номинално принадлежаща към ЕС периферия, ако планове за ЕС на различни скорости като този на Макрон тръгнат да се реализират. Нямаме никакъв интерес да останем пето колело на съюза, в каквото според плана Макрон би се превърнала югоизточната периферия на континента. Ако това се случи, последствията за България ще бъдат драматични и неприемливи – в стопански, геополитически и институционален план. Затова ние трябва внимателно да си сътрудничим с всяко едно статукво в ЕС и големите европейски страни, за да имаме шанс да останем относително пълноценен член на съюза. България трябва внимателно да калкулира своите позиции спрямо всяка разделителна линия в ЕС и да внимава да не изпадне в позиция на неудобна маргинализация спрямо основните групи по интереси, които се намират в разрастващ се конфликт. Някой ще каже – чакай бе, ами нали трябва да служим на европейските ценности. Трябва, трябва да служим – на дългосрочните европейски ценности и на дългосрочните ни национални интереси в рамките на Европа. Това, че няма да подкрепим категорично нечии текущи партийни ценности или политически претенции не е болка за умиране. В политиката има принципи, има и интереси. От баланса между двете зависи успехът на всяка конкретна политика – включително в Европа.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Ерозия на статуквото?

Едно статукво има хегемония тогава, когато основните му постулати се подразбират – стават труизми и не подлежат на проблематизиране. Обратно, статуквото се разклаща тогава, когато все по-успешно се оспорва неговата разумност и неговата целесъобразност с оглед интересите на обществото, което то владее. В моя живот съм бил два пъти свидетел на ерозията на статуквото. Тази ерозия е състояние, в което статуквото все още разполага със социалната и политическата власт, но вече не разполага с идейната хегемония и контрол върху обществото. Първият път когато преживях това бе през 70-те и 80-те години, когато комунизмът бе все още страшен с репресивността си режим, но вече унизително безпомощен да убеди когото и да било, че неговите постулати създават – дори и в перспектива – един по-добър свят. Втората ерозия на статуквото тече днес пред моите – пред нашите очи. Това е ерозията на постмодерния либерализъм като специфична идеология и култура на радикално глобализиращата се общност, нетърпелива да излезе от ограниченията на нацията, държавата, религията и логиката на един свят, доминиран от „арогантни бели мъже“.

За съжаление, ерозията на едно статукво – независимо дали то ни харесва или не – не е ни най-малко гаранция за едно по-добро бъдеще. Когато ерозира идейната легитимност на комунизма, всички ние повярвахме на собствената си утопична представа за това, което зад бодливата тел изглеждаще да живее напълно щастливо и се наричаше „Запада“. Затова напълно повярвахме на елитите от Запад, които след рухването на Стената ни посъветваха как да преустроим собственото си общество. Внесохме подобно на конфекция – ширпотреба модерните идейни течения на времето: Неолиберализмът като идеология на неограничения пазар. Съветите за нашата икономическа реформа звучаха така – пускаш невидимата ръка на пазара, изграждаш институциите на пазара и ограничаваш държавата да не се меси твърде много, защото е лош стопанин. Теорията за демократизацията без „демодираната“ теория на модернизацията. Демократизираш системата – изграждаш представителни институции, свободни избори и гаранции за правата на гражданите. Направихте ли го? Е, сега вече сте ОК! Малко по-късно видяхме, че набързо навлечените модни дрехи на идеологическата конфекция ни стояха малко странно и не вършеха достатъчно добре своята работа – да ни прикриват голотата, да ни топлят и да ни красят. Но корекциите върху вече облечената конфекция ставаха все по-трудни, след като в процепите на недогледаните реформи бързичко се намъкнаха мафиотите от бившите комунистически тайни служби, взеха собствеността ни, превърнаха пазара в джунгла, а демокрацията ни в отблъскващо тържище за купуване на гласове. Невидимата ръка на пазара се бе превърнала във видимия юмрук на мафията, а представителната демокрация се бе превърнала в инструмент за олигархично управление. Може би затова 2-3 десетилетия по-късно народите на източна Европа по-бързо от западните си съседи започнаха да се бунтуват срещу приетите на доверие ортодоксии на неолиберализма и постмодерния либерализъм.

И днес заедно с нарастващи общности от запада на Европа все по-масово подкрепят едина нова алтернатива на статуквото, която себе си нарича консервативна, а враговете й назовават популистка. Има много хора с демократични възгледи, които се плашат от този бунт, който считат за увертюра към един нов авторитаризъм. Може и да са прави – ще видим. Мен ме плаши преди всичко нещо друго – плаши ме същата лекомислена решителност, с която сме готови да се изправим срещу пазарния фундаментализъм и „мултикултурализма“, развявайки знамена на нещо старо, което не познаваме добре, и което възраждаме по същия конфекционен начин, по който приехме ортодоксията на нео-и постмодерния либерализъм преди 30 и повече години. Въодушевяваме се от критиките към статуквото, но не сме сигурни какво ново статукво искаме и – още по-важно – как да стигнем до него. Консервтизъм – много добре! Чий консерватизъм? На лидера на световното консервативно движение Владимир Путин, бодро носещ идейните патерици на Александър Дугин? Възраждане на християнската традиция – отлично! Заедно с клерикализма, или (засега) без него? Европа на нациите – добре дошла! На кои нации – на тези, които израстнаха в битки помежду си и в доказване на своята изключителност, или тези, които вярват в своята съвместимост и своето единство – културно, стопанско и политическо. Въпросите се трупат. Алтернативата на статуквото вече измина един немалък път на самолегитимация срещу очевидностите на либералната хегемония. От тук нататък значение ще има преди всичко способността й да дава отговори, а не само и единствено да задава въпроси.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

9-ти септември

На днешния ден преди 74 години прекрати своето независимо съществуване българската държава. Третото българско царство има 66 годишна противоречива история. През тези години бе отчасти реализиран националният идеал за независима българска държава, обединяваща териториите, населени преимуществено с етнически българи. България преживя две катастрофи на своя национален идеал, които доведоха до радикализация и полярно разделение на българското общество в годините след Ньойския договор. Но историята на Третото българско царство не е само низ от поражения. През 1885 г. България постигна своето Съединение и успя да се освободи от опеката на новия имперски господар в Петербург, който смяташе страната ни за легитимен трофей от Руско-Османската война от 1977-78 г. Под управлението на Стефан Стамболов България избра своята геополитическа ориентация към Европа, което отговаряше на европейската идентичност на българската национална общност. Под управлението на княз/цар Фердинанд България се превърна в цивилизована европейска държава – с ефективна администрация, динамично развиваща се многосекторна икономика и мощни въоръжени сили. Погрешните решения, взимани от първия Кобург и неговите правителства през 1912-1919 г. доведоха до пораженията на българската национална идея, но не отклониха България от нейната принадлежност към Европа. Страната ни сподели всички дилеми и сътресения на европейското развитие между двете световни войни, но оцеля като независима – суверенна държава. Дори присъединяването на страната към силите на Оста под диктата на нацистката армия не доведе до пълна загуба на национален суверенитет, доказателство за което са – спасението на българските евреи, отказът да бъдат изпратени български войскови части на източния фронт и т.н.

Режимът, установен в България след 9.9.1944 г. представлява компрадорска имитация на национална държавност под всеобхватния контрол на съветската сталинистка империя. Нито един от атрибутите на независимата държавност не бяха съхранени в България под комунистическо управление. Сталинисткият режим започна с унищожаването на българския национален елит и големи групи от хора, които се съпротивляваха срещу властта на антинационалното комунистическо управление. През първите две десетилетия на комунистическия режим бе изградена квазидържавната структура на комунистическа България. Нейните характеристики включваха възкачване на власт на посочени от Москва представители на най-нисшите социални слоеве в българското общество, чийто манталитет изразяваше робско покорство пред имперския господар, пословична жестокост в удържане на диктаторската власт и интелектуален, психологически и политически примитивизъм, призван да поддържа българския национален живот далеч от всяка идея или стремеж към изразяване и утвърждаване на националния интерес на България. Комунистическият режим – с всичките си претенции за институционализация и законов ред на държавата – беше примитивен режим на персонификация на властта. България след масовите убийства през първите 15 години на режима вече нямаше лидери – духовни, политически, стопански, интелектуални. Вакуумът на лидерството бе запълнен от уродливия феномен на персонифицираната власт, наречен „човекът от народа“. Тази формулировка обикновено има предвид проточилото се три десетилетия управление на „правешкия цар“ Тодор Живков, но нейният смисъл надхвърля характера на упражняваната от него власт на върха. „Човек от народа“ бе всеки простак и негодник, който чрез пълзене, самоунижение, жестокост и безскрупулност можеше да достигне до значима позиция на разпореждане с власт в партията-държава. Угодничеството и липсата на достойнство превръщаха „човека от народа“ в удобен субститут на политически и обществен лидер, в компрадор, на когото можеше без големи рискове да се възложи упражняването на съветското господство в България. „Човекът от народа“ – независимо дали се наричаше Тодор Живков, Пенчо Кубадински или безименния партиен секретар, милиционер или друг червен „нотабил“ – редуцира приоритетите за управление на държавата до собствената си личностна дребнавост и нищожност. В продължение на половин век България се управляваше от „мъдрости“, възникнали във височайшите глави на инсталираните на власт марионетки от типа на: „демокрацията аз я разбирам като народът да има за ядене…“ (не хлебом едином жив будет человек); „да се снишим, пък като мине бурята – ще гледаме дали да се преустройваме…“; „хайде тази година полупроводници, пък догодина – цели проводници (при откриване на завод за транзистори в Ботевград)“… Просташкият манталитет на управление в съчетание с репресивна власт, удържаща населението, оставено без лидери, в пълно покорство е свидетелство за пълно унищожаване на българската държавност. Най-видното доказателство за това получихме в десетилетията след 1989 г.

За разлика от други посткомунистически страни, които възстановиха своята независима държавност, България остана в сивата зона на квазидържавно мъждукане и вегетиране. Комунистическият елит (второ и трето поколение) доказа своята стерилност и отсъствие на потенциал за държавотворност дори в условията на политическа свобода. Опитите за възникване и утвърждаване на алтернативен елит се провалиха. Властта в България се трансформира и съхрани в ръцете на малка група криминални представители на бившия режим – преди всичко от институциите на Държавна сигурност и (по-прикрито) на висшия ешелон на партийната йерархия. Те организираха криминална революция за трансформиране на общодържавната собственост в свои частни – корпоративни ръце. Направиха го чрез системния терор на мутренските групировки, създадени и поставени за фасада, които бяха призвани с насилие да прикрият криминалната трансформация. Държавната собственост бе придобита в частни ръце с ужасяващ примитивизъм и разхищение, довели до срив на българското стопанство чрез системата „вход-изход“, чрез хиперинфлацията в средата на 90-те и чрез изпразване от съдържание на постприватизационния контрол на подчинената и мародерствана квазидържава. „Неандерталската“ приватизация изпрати българското стопанство за скраб. Политически държавата бе трансформирана в съвкупност от контролирани зад сцената анемични институции, неспособни да формулират и да постигат значими национални цели. България и до днес не притежава дори наченки на това, което може да се дефинира като държавотворен елит. Отново имаме квазирешения на остри национални дилеми. Отново имаме „човека от народа“, който превръща собствената си картина на света в опит за държава. 9.9.1944 г. бележи края на независимата и отговорна за националното ни развитие българска държава. Моето поколение и още няколко поколения, получили възможност да възстановят държавността през десетилетията след 1989 г. не успяхме да постигнем тази цел. Успяхме да постигнем две значими външни условия за перспективно национално развитие – членството в ЕС и в НАТО. Но тези две членства не са заместител на държавност – самите те изискват независима държавност. Дано идващите след нас се справят с тази нелека задача – възстановяването на националния държавен суверенитет на България! От гледна точка на българската държавност и българския национален идеал, 9.9.1944 г. е ден на траур – на дълбок национален траур…

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Съединението

Мисля, че една нация, в която няма съгласие за това, кой ден да й бъде националния празник, всъщност няма национален празник. Смисълът на Деня на нацията е да се отбележи нейното единение като общност, което обикновено се случва през премеждия, предизвикателства, освободителни борби и скъпи жертви. Не участвам и не бих участвал в споровете кой ден да е национален празник на България. Но мисля, че 6 септември е един от дните, в които българската нация защитава своето единство, своето достойнство и своята непримиримост да бъде третирана като безропотен васал на чужди домогвания. Този ден е заел мястото си в българския национален календар без чужда помощ. Никой от никъде не е дошъл, не е помагал, не е поставял условия как да се случи Съединението. Българите сами са го направили и сами са го защитили. Когато от Петербург се възмутили на Съединението и направили преврат с местни български подлоги – русофили, българинът Стефан Стамболов им духнал под опашките. Когато сръбският крал Милан видял в Съединението една бъркотия, която ще помогне на Сърбия да стане по-велика за българска сметка, младите български офицери – капитани (нямало време да ги произведат в по-високи чинове) натикали Милан обратно където му е мястото . И още по-навътре в същото място щели да го натикат, но се намесила Виена на Хабсбургите – все пак Милан бил неин балкански храненик. А българският княз Александър се предполагало да бъде храненик на Руската империя на българския трон. Но той отказал и с цялото си сърце повел битката за запазване на Съединението и опазване на България от сръбската агресия. Затова Пербург с гняв заповядал Александър да напусне престола и България. Стамболов не успял да уговори младия княз да остане на трона си. Но след Съединението вече нищо не било същото. България спечелила най-голямата си битка – за национално достойнство и национална независимост. (Номиналната независимост от 1908 г. е дипломатически акт, а Съединението е акт на независимост на националния дух и на националното единство.) От 1885 г. чак до трагичните събития от септември 1944 г. България устояла на неистовия натиск да бъде превърната „по право“ в нечий сателит. Решенията за България – добри или лоши – се взимали в България. Затова 6 септември е един подходящ ден за празнуване на нашата национална свобода и независимост. За празнуване, казвам… То не, че няма достатъчно основание за това празненство. Има ли достатъчно достойни и независими граждани, които да направят празненството истински празник на националния дух? Ще запазя светостта на този празник и няма да дам отговор на този въпрос…

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Турция и илюзиите на „умерения ислямизъм“

Със своята политическа еволюция към едноличен авторитарен режим Турция е може би най-значимата жертва на погрешната стратегия, практикувана през последните 15 години за отваряне „прозорец на възможностите“ на т.нар. „умерен ислямизъм“. Тази стратегия имаше много силно присъствие във висшите политически кръгове на атлантическата общност и нейното прилагане по същество започна с интервенцията в Ирак през 2003 г. Стратегията да се даде шанс на „умерения ислямизъм“ се основаваше на презумпцията, че веднъж дошъл на власт, политическият ислям (ислямизмът) ще смекчи своите фундаменталистки позиции и ще замени успешно изтощените от десетилетия управление светски авторитарни режими в Близкия изток. Към днешна дата можем с увереност да твърдим, че тази стратегия претърпя неуспех. Свалянето на старите – макар и отблъскващо репресивни режими доведе до държавно-политически разпад, кръвопролития и обща дестабилизация на целия регион – от Либия до Сирия и Ирак. Единственият успех срещу този разпад бе успешният преврат на генерал Сиси в Египет, който отстрани от власт Мюсюлманското братство и неговия президент Морси, застанали начело на държавата след падането на Хосни Мубарак.

Кемалисткият модел в Турция бе разглеждан в продължение на десетилетия като желан образец за управление на едно ислямско общество, който съчетава светска държава, контролирана демокрация и гаранции за необратимост на представителния (макар и елитистки) и светски характер на властта. Ключов гарант на модела бе върховното командване на армията (Съвета за национална сигурност). Западът – както Европа, така и Америка – подкрепи категорично опита на Тайип Ердоган и неговата АКП да демонтира кемалисткия модел на властта в името на една базисна демократизация – разширяване на представителността на властта към бързо нарастващата средна класа на Анадола. Така както кемалистката система бе разглеждана като образец за целия ислямски свят през втората половина на 20 век, така ранните етапи на управление на АКП бяха разглеждани като образец за легитимиране на демократично управление под идеологическата рамка на „умерения политически ислям“. Някои западни наблюдатели (Гералд Кнаус – ЕСИ) се въодушевиха дотам, че нарекоха ислямизма на Ердоган „ислямски калвинизъм“.

Развитията на политическия процес в Турция през последните 3-4 години очевидно доказват, че Ердоган реализира успешно своята стратегия за злоупотреба с демокрацията, която той разглежда като „градски транспорт – спира на твоята спирка, слизаш и продължаваш по пътя си“. На мястото на добре институционализираната, надперсонална и ефективна държавна машина на кемалистка Турция днес виждаме обикновен ориенталски едноличен режим, чиято основа във все по-голяма степен са личните и семейни зависимости, авторитарният произвол и волунтаристичното взимане на решения от държавния връх, подчинил на своята воля всички институции в страната. Междинният етап между добре институционализираната квази-демократична и ефективна система на кемализма и днешния едноличен режим бе управлението на АКП в тясно сътрудничество с … движението на обявения днес за враг номер едно на режима в Анкара проповедник Фейтула Гюлен. Именно движението на Гюлен осигури ефективната подмяна на цялата държавна администрация на кемалистка Турция между 2002 и 2012 г. със свои активисти – ислямисти. Разривът между Гюлен и Ердоган след 2013 г. (причините за който са отделна тема на интерпретация) постави в изпитание управлението на АКП и отвори пространство за открито едноличния, авторитарен режим на управление на Т. Ердоган.

Амбициите на днешния турски президент по отношение на Турция и нейната международна роля са изключително високи и трудни за реализация. Ердоган изтегли Турция от статута на преден пост на Атлантическия съюз по отношение на Близкия изток и зае позиция на стратегическа „поливалентност“, обусловена от ислямистката и нео-османистка идеология на едноличната власт, и от ключовата позиция на Турция на границата между Европа, Евразия и Близкия изток. През цялото управление на Ердоган се очертава високото напрежение между амбицията за максимална капитализация на географско-политическа позиция, религиозна и пост-имперска идентичност, и все пак ограничения ресурс за стратегическо действие на Анкара в един свят, в който Турция е в най-добрия случай регионална сила или сила на средно равнище. Силният натиск върху ЕС – на границата на преминаваща мярката арогантност – по проблемите на миграционния натиск, на статута на турските общности в Европа и на съюзническите задължения – включително по отношение спазването на демократични политически норми, доведоха Анкара до ръба на сериозна криза с ключови европейски държави. Днес подобна криза нараства в отношенията между Анкара и Вашингтон, което е още по-опасно предвид ключовата роля на САЩ за сигурността и развитието на Турция от дълги десетилетия насам. Опитите на Ердоган да компенсира нарастващите напрежения между своя режим и Запада с подобряване на отношенията с Русия имат тактически успех, но в дългосрочен план стратегическите интереси на Москва и Анкара сочат по-скоро към съперничество, отколкото към естествен съюз.

Стратегията за „даване шанс на умерения ислямизъм“ претърпя очевиден неуспех. Тази стратегия е част от по-общата геополитическа култура на либералния консенсус на Запада през последните повече от 70 години, която бе практикувана и по отношение на комунистическите режими по време на Студената война. Сред общността на политолозите – „кремлинолози“ и преобладаващата част от политическите елити в атлантическия свят се считаше, че най-добрата стратегия спрямо комунистическият Изток е да се „либерализират“ режимите там, да се окуражават умерените – по-често скрити тенденции за реформиране на комунистическата система, вместо да се търси фронтална конфронтация с Москва или Пекин. През определени периоди тази стратегия даваше кратки и частични резултати – каткто по време на т.нар. detente – разведряване от 70-те години. Всяко „размразяване“ обаче завършваше по един и същ начин – с интервенция срещу „Пражката пролет“ след годините на Хрушчовия постсталинизъм, с нахлуване в Афганистан след годините на разведряване и Хелзинкски процес. Тоталитарните идеологии и държавни системи имат много по-твърди и нетолерантни граници в сравнение с гъвкавите периферии на либерално-демократичните идейни и институционални модели на управление на Запада. Както комунизмът, така и ислямизмът нямат потенциал за реформистка еволюция, защото тя заплашва дълбоката им идентичност – безкомпромисната структура на идеологически догми и политически практики. Очакванията за успешно развитие на т.нар. „умерен ислямизъм“ не са по-реалистични от очакванията в миналото за „реформиран комунизъм“, за „конвергенция между Изтока и Запада“, ако трябва да изброим само някои от основните илюзии на либералния консенсус на Запад в годините на Студената война. Комунизмът бе победен чрез безмилостно притискане в ъгъла – не чрез компромиси и „реформистки“ илюзии. Ислямизмът – или тоталитарната идеология на политическия ислям – също няма да бъде „умиротворен“ чрез компромиси. Провалът на ислямизма – идеологически, геополитически и цивилизационен – е единствения шанс на глобалната общност да подпомогне обществената и политическа еволюция на ислямския свят и да го интегрира мирно в международната система.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

България и новия геополитически разлом между Изтока и Запада

Днес националната независимост и принадлежността на България към Европа е в много по-голяма степен застрашена, отколкото в средата на 90-те години, когато управляващата начело с Жан Виденов БСП потопи страната в глух провинциализъм и изолация от процесите на присъединяване на бившия източен блок към европейската и атлантическата общност. Всеобхватната криза на социалистическото управление доведе до събитията от януари-февруари 1997 г. и до връщането на България към процеса на европейска и атлантическа интеграция. Днес ние опасно и с все по-голяма скорост се плъзгаме – срутваме се в обратната посока. В посоката на възродена зависимост от Москва, в посоката на отчуждаване от нашите европейски партньори и общността на демократичните и независими държави на евроатлантическия свят. Вече години наред в българското общество върлува мощна дезинформационна кампания, платена от великодържавния империализъм, която ескалира до пълномащабна хибридна война, насочена срещу българските национални интереси. Като гъби никнат медийни рупори на хибридната война, които все по-истерично атакуват българската принадлежност към Европа и към атлантическия свят. Моделът е познат – формулиран е от Гьобелс: една лъжа изречена сто пъти се превръща в истина. За по-сигурно, рупорите на великодържавната агресия повтарят лъжите не по сто, а хиляди, десетки хиляди пъти. В съзнанието на милиони българи ударно се налага лъжата, че членството на България в ЕС е причина за нищетата, в която живеят хората – особено в обезлюдените селски и периферни региони на страната. Разрухата, която се създаде в България вследствие на „великата“ криминална революция на висшата милиционерска и партийна номенклатура, натрапчиво и арогантно се приписва на … Европа. Организираните медийни лъжци не отговарят на смисления въпрос – защо Чехия и Полша, Словакия и Словения не бяха „разгромени“ от членството си в ЕС? Напротив, забогатяха бързо и настигнаха средните нива на европейска заможност за едно десетилетие европейско членство. Рупорите на великодържавната пропаганда изписват днешния режим в Кремъл като лидер на една световна „консервативна революция“, призвана да ни спаси от „гейропа“, от моралния упадък и залез на западния свят. Интересна работа – не са заглъхнали още залповете от кремълската война срещу цивилизования свят за установяване на „пролетарски интернационализъм“ и комунизъм в целия свят, а Москва вече води война срещу същия свят на западната демокрация под маската на … „консерватизъм“. Трудно е да се скрие уродливото лице на неувяхващия великодържавен империализъм, който сменя цвета на идеологическите овчи кожи, с които се маскира, но не изоставя никога острите си зъби и вълчия си нрав. Разбира се, не е необходимо да си платен рупор на Кремъл, за да разбираш, че части от европейската и североамериканската левица преминаха разумните граници в утвърждаването на хипер-ексцентрични културни модели в рамките на т.нар. „постмодернизъм“ – вълна на промяна в политическата култура, започнала с младежкия бунт от 68-ма. Но Европа и Западът далеч не са само „постмодернистки“. Тези общества имат дълбоко заложени инстинкти за самосъхранение, които им позволяват да балансират между правилата на своето демократично устройство и необходимостта да бъдат удържани – макар и със закъснение – определени процеси на социална деструкция, набрали скорост през последните две десетилетия. За разлика от Запада и Европа, в политически и граждански план Русия си остава полуфеодално общество, управлявано от алчна и репресивна олигархия, маскираща – както обикновено – своя произвол с войнствени призиви за държавно величие и имперска експанзия. Русия не е заплашена от постмодернизъм – Русия е заплашена от бедност, диктатура и самоубийствена агресивност.

През целия период от три десетилетия след 1989 г. Русия практикува селективни стратегии за съхранение на своя контрол върху източноевропейските общества, и особено върху тези от тях, които така и не осъзнаха пълноценно смисъла на голямата промяна след рухването на комунизма и на присъединяването към общността на развития демократичен свят. България, разбира се, беше и си остава такова общество. Контролът на Москва върху българската държава и общество в продължение на десетилетия се осъществявше по две основни стратегически линии. Първо – чрез енергиен монопол върху доставките на нефт и газ, на ядрено гориво и чрез арогантен натиск за придобиване на енергийната инфраструктура и разгръщане на нови енергийни руски проекти за затваряне на кръга на българското подчинение на руския енергиен монопол („Големият шлем“ на Първанов“). Второ, чрез разгърната система на корупционни въздействия върху бизнес кръговете на българската олигархия и върху публичните институции – техните политически и административни етажи. По своето социално и културно съдържание българският пост-комунизъм заприлича все повече на руския олигархичен модел, отколкото на моделите за модернизация по европейски образец. По този начин Русия се готвеше за „по-благоприятни времена“, за ревизия на геополитическото статукво в Източна Европа след края на Студената война, за дестабилизация на странитге от бивпия Източен блок и за придърпването им обратно под руски имперски контрол. Тези времена дойдоха през второто десетилетие на нашия век, когато Европа се изправи пред поредица от вътрешни кризи – структурни, институционални и културно-идеологически, а в Америка започнаха да си пробиват път нови версии на квази-изолационизъм, спъващи ефективността на действие на Вашингтон като лидер на западния свят – неинтервенционисткият подход към кризите на Б. Обама и доктрината „Америка преди всичко“ на Д. Тръмп. Москва видя своя шанс за завръщане на световната сцена като новоимперски проект предвид на разрастващите се вакуумни пространства в международната система, появили се след войната в Ирак, след неуспешния опит за re-set между Вашингтон и Москва, след хаотичната „Арабска пролет“ и вследствие на европейските кризи. Така след Грузия от 2008 г. последва Украйна от 2014 г., а цяла Източна Европа бе подложена на нараствашия и координиран натиск на хибридната война за промиване на мозъците на големи маси от хора – особено на младите поколения в Източна Европа, които няма как да си спомнят „прелестите“ на болшевишкия колониализъм въру региона през втората половина на 20 век. Великодържавната пропаганда успешно балансира и паразитира върху реалната драма на корупционния преход в страни като България, където една малка милиционерска шайка придоби и разсипа националното богатство, а милиони хора останаха без източник за препитание и достоен живот. Два милиона души напуснаха България, а други 2-3 милиона живеят на границата на бедността докато идеолозите на олигархията гръмовно ги убеждават, че това е правилно, защото произтича от „пазара“, а държавата не бива да бъде допускана до икономиката, защото е „лош стопанин“. Така все по-голяма част от българите надават ухо към песнопенията на кремълските сирени, които ги убеждават, че ако напуснат НАТО и „подлата“ Европа, българите ща започнат наново щастливо евразийско съществуване и просперитет. Българинът стои объркано разкрачен между изтока и запада, със съзнание промито от истерични внушения и заплахи за неговата сигурност, ако посмее да заеме позиция, съответстваща на неговата принадлежност към Европа и Запада. Така дойдоха „хитроумните“ скатавания на държавата по случая Скрипал, така се появиха президентските „геополитически анализи“ на КСНС за Сирия, преписани от „ТАСС е упълномощена да заяви“, така се появиха и поредицата от „социологически сондажи“, които все по настойчиво рисуват българина като все по-преобладаващо „възточен човек“. Драматизмът на настоящата ситуация се изостря и поради факта, че днес Европа е все по-малко способна да проектира геополитическа власт дори в собствените си граници, поради кризите , които преживява и поради силното изкушение за развитие на „Европа на различни скорости“. От другата страна на океана Америка се бори със собствените си дилеми на културна и политическа поляризация, които отслабват нейното внимание и потенциал да се противопоставя на геополитическата ерозия на западния свят. Така България, водена от страхливи тарикати и от вербувани от великодържавието „националисти“ е реално и сериозно заплашена да се срути в новия геополитически разлом между Изтока и Запада. В този разлом никой няма да ангажира за „посредници“ нашите местни страхливци и слуги на чужда имперска власт. Ако подобна катастрофа се осъществи на практика, това наистина ще бъде лебедовата песен на дори номинално суверенната и редуцирана до провинциална олигархия българска държава. Дали някакво българско общество ще оцелее след този пореден крах на българската държавност в лапите на Москва, е тема на друг и то много тъжен разговор.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized