Денят на народните будители

Фейсбук, 1 ноември 2021 г.

Събуждането е самоосъзнаване. Ежедневието на утвърдената рутина приспива. Ние живеем в света на създадени и утвърдени алгоритми на предимно материален живот, които изграждат около нас защитната обвивка на рутината. Мнозинството хора интуитивно преследват установяването на подобен род рутина. Ежедневието е невъзможно без рутината – и животът е невъзможен без рутината. Независимо дали си богат или нищ, дали си умен или по-семпъл, по-добър или по-лош, неизбежно е да заспиш под удобната монотонност на ежедневието. Да приемеш за нормално утвърденото добро, утвърденото зло, утвърдената (не)справедливост и утвърдения „ред на нещата“.

Но човекът не е създаден за дрямката на рутината. Смисълът на живота му е да отвори – кой колкото може – съзнанието си за многообразието на света, за смисъла на съществуването – своето и на другите, за предвечните основания на битието, инициирано от могъщо Слово, но „затихващо“ в повторяемите цикли на „колелото на живота“. Човекът е създаден за еволюция. Духът държи остена, с който подбутва задрямалия в рутината на ежедневието си човек, припомняйки му, че има мисия, по-голяма от оцеляването си от изгрев до залез. Това правят – всеки според силите си – и служителите на Духа, които будят другите за да разберат смисъла на безценната Божия благословия – да бъдеш надарен с битие.

Битието на Духа е различно от битието на рутината. И двете произлизат от първоначалното Слово, и двете са придвижили живота ни до това състояние, в което се намираме в момента. Но само битието на Духа ни дава възможност да продължим напред – ако успеем да се събудим, да си припомним (Платон), кои сме и защо съществуваме. Честит празник на народните будители!

Реклама

„Орел с ориз“ в праймтайм-а на предизборната борба

Фейсбук, 30 октомври 2021 г.

https://www.clubz.bg/120074-kat_na_idiota?fbclid=IwAR29ZrulcbS0yzmoohQW7IiCT96BwlG5rA4GWk_lX8x61txgvWt2arNqFs4

Така беше в началото на демократизацията от 1990-та. Всеки, който не го мързеше да отиде до Сан Стефано имаше реален шанс да се появи същата вечер по телевизията. Малко по-късно тази възможност бе регламентирана в избирателния закон. Години наред по екрана се точеха живописни персонажи с познавателни и поведенчески проблеми, решили да ги компенсират с участие в политиката. Това бе периода, кръстен от зевзеците „Орел с ориз“ – по повод названието на една от стотиците регистрирани по това време партии, чийто „председател“ правеше може би най-безутешно впечатление.

Впоследствие нещата се нормализираха и „извънпарламентарните“ минаха в часови пояс на близка до нулата гледаемост – ей така, да си начешат крастата… Сега „Орел с ориз“ отново вилнее в праймтайма. Подаде му ръка събратът Тошко, който бе поставен на парламентарната банка за да покаже – заедно с другарчетата си – че парламентаризмът може да бъде фасада, може да бъде шоу, но може да бъде и гротеска, злъчна подигравка с обществото, режисирана от тези, които са решени да запазят своята корумпирана и репресивна задкулисна власт. Същите тези направиха възможното хората да се отвратят от парламентаризма, населен с клоуни в два мимолетни парламентарни мандата, придружени от „служебно управление на промяната“.

Част от тази подигравка бе промяната в избирателния закон, върнал псевдополитическата маргиналия в праймтайма. Ще кажете – всеки Тошко си търси за компания другарчетата. И да, и не. Всеки Тошко беше само на фасадата. Подигравката дойде от тези зад него. От тези в сарайско-библиотекарските простори, които искат да убедят мнозинството българи, че истинският парламентаризъм и демократичните процедури са „Орел с ориз“. Че доброто управление е де факто диктатура на могъщите крадци, организирани като ОПГ зад сцената. Че всеки опит за промяна в управлението на крадците може да доведе само до „Орел с ориз“. Затова е много важно какво ще направим на 14 и на 21 ноември. Но още по-важно е какво ще направим и какво няма да направим след това.

Още от сега вървят – за пореден път – лакърдиите, че този път вече трябвало да се направи кабинет на „партиите на промяната“… Казвам ви го направо – съберете ли се пак с Тошковците и с метачите на развалени яйца в имитация на правителство – ще предизвикате нов аборт на пореден парламент и на пореден опит за управление. Е, тогава какво, ще попитате – да оставим властта в ръцете не статуквото. Не, вие вече сте оставили властта у статуквото по най-лошия начин – чрез разиграване на безвластие. Сега ще трябва да извадите нова гънка на мозъка си и да се опитате да направите такова правителство, което няма да служи на идиотски предпоставки – а именно, че Тошковците били борци за свобода. Трябва да направите правителство, което да включва категорична програма за промяна в конфигурация, която самият избирател ще ви предложи с вота си в средата на ноември.

„Ние не искаме компромис с партиите на статуквото“, репчи се вече жълтият плочкаджия. Не те питам какво искаш приятелю. Затова си обществен елит – за да можеш да взимаш трудни, но правилни решения. А не да се моткаш и да се фукнявиш пред царя на коня с приятелчетата си от партия „Орел с ориз“ и с малко чалга за гарнитура. Нямам предвид конкретна партия на жълтата плочка, нямам предвид никого конкретно. Имам предвид избраника – избраниците на българското гражданство. Или спасявате парламентаризма, институционализма и демократичното управление – или тичате с Тошковците да приготвяте поредния „Орел с ориз“. А ние, останалите – оставаме да живеем в безутешната диктатура на идиотите. Която много скоро ще бъде последвана от откритата диктатура на крадците и милиционерите.

Плуралистичен светоглед ли е постлиберализмът? Рефлексии върху решението на Конституционния съд по дефинирането на пола.

Фейсбук, 28 октомври 2021 г.

Две неща правят тъжно впечатление от реакциите на (пост)либералния сектор върху решението на КС по конституционния статут на пола в България. Първо, неистовата възбуда и гняв, че идеологическите убеждения на ляволибералната общност (българска и международна) са поставени под въпрос – т.е. не са приети безрезервно и послушно – като закон Божи. Какво се случва с либерализма и либерализъм ли е това? Когато либерализмът се натурализираше като светоглед в Европа, по-важната част от неговото съдържание бе легитимирането на плурализма. Либералното вдъхновение идваше по линия на убеждението – „Не понасям възгледите ти, но бих дал живота си за да имаш правото да ги изразиш.“ Защото твоята свобода е предпоставка за моята. Днес всяка свобода, излизаща извън ортодоксията на това, което нарича себе си „либерална общност“ се разглежда от нея като заплаха, като простотия и безкултурие, като ретроградност, или – по любимия израз на наши общи познати – като „фашизъм“… Когато разговаряш с мене ще мълчиш. Не, това не е либерализъм. Това е пореден рунд на радикално левичарство, което не просто иска да промени света – то иска да го подмени изцяло. Нищо от досегашния свят не заслужава да оцелее.

Второто нещо, което удивлява в тази неистова гневливост на нашия либерал е пълното припокриване между съзнание за действителност и съзнание за ценностна – идеологическа принадлежност. Това, в което вярвам е единствено възможния и заслужаващ да съществува свят. Няма дистанция – нито от действителността, нито от себе си – осмислящ тази действителност. Полът е понятие, дискутирано от векове. Но до 1990 г. на никого не бе му идвало на ум, че полът може да бъде релативиран като му се откаже природна – биологична определеност. Джудит Батлър, войнствената феминистка, която започна по същество този дебат не отиде толкова далеч за да отрече биологичния статут на пола. Тя просто прогласи, че този биологичен статут е опасна илюзия на робството – например на мъжа над жената – от което може да се избяга чрез реалтивиране на сексуалната идентичност. Как? Чрез елегантната замяна на пола с рода – на sex c gender. Джендър-ът е това понятие, което насища пола с психологическо и социално съдържание, поставяйки го в сферата на свободния избор, в сферата на де-конструирания и ре-конструиран пол като идентичност.

Всъщност, социологията още от 50-те години (най-късно) познава понятието за gender, с което отразява социалните роли на сексуалността, на пола. Като мъж днес аз притежавам ролева идентичност, която е много по-различна от мъжа от преди 120 години, и още по-различна от мъжа от преди 1200 г. Жената днес е също много по-различна в социалните роли на своята реализация от предшественичките си в миналото – преди суфражетките, преди масовото излизане на пазара на труда, преди еманципацията и юридическото равноправие на двата пола. При третата вълна на радикалния феминизъм фокусът се премести от многообразие на сексуалните роли към многообразие на сексуалния статус. Хомосексуализмът няма много общо с това. Хомосексуалните хора – независимо дали обитават общества на толерантност или общества на репресия – запазват своя биологичен пол, но практикуват сексуалната си идентичност по различен начин. Транссексуалността е древен феномен, но количествено твърде ограничен – преди да се превърне във фокус на „сексуалното освобождение“ и на поредната „сексуална революция“, дирижирана от политическия радикализъм.

Днес многообразието на сексуалния избор и на сексуалните роли в различните „джендър идентичности“ се постулира ни повече, ни по-малко като феномен на „избора на пол“. Подмяната не е терминологична, а смислова, за да се наложи една нова и радикална идеологическа доктрина като единствено легитимна реалност. За тази цел простичкото определение за пол от миналото – биологична бинарност, проявена в разнообразни социални роли в процеса на общественото развитие – се натоварва с цялото възможно многообразие на проявленията на човешката сексуалност. С една единствена цел – за да се изведе принципа: Полът е това, което си приписвам като сексуална идентичност в този момент. (Защото в следващия момент мога да си припиша нещо съвършено различно.)Оттук – истеричният драматизъм на „отказаното“ от КС право на сексуална идентичност, което нашият домашен либерал нарича „пол“. Няма страшно, приятелю. Никой не те лишава от нищо. Бъди какъвто смяташ, че си – в правото си си да бъдеш! КС е казал само едно – има обективна биологична определеност на хората по отношение на половата им принадлежност. Това има своето значение, защото продължава да бъде един от определящите фактори на човешката общност. Не вярвате ли? Защо подкрепяте тогава Истанбулската конвенция? Тя се грижи за предотвратяването на насилието по отношение на ЖЕНИ. Сигурно има причини за това.

Поредният рикошет на антиинституционалния глобализъм

Фейсбук, 26 октомври 2021 г.

https://faktor.bg/bg/articles/petak-13-kolyo-paramov-sled-pandora-peypar-sledva-smyanata-na-iztochnoevropeyski-eliti

Поредният рикошет на антиинституционалния глобализъм. Защо се налага подмяна на елитите – в случая в източна Европа, в частност – в България? Поради изцяло погрешна методология на посткомунистическия преход, приложена от господстващата идеологическа ортодоксия на неолибералния глобализъм след 1990 г. Паралелната трансформация на политическата система от комунистическа диктатура към либерална демокрация и на икономиката – от централизиран контрол към „свободен пазар“ (преди всичко чрез приватизация) отвори комфортни социални пространства за разгръщане на посткомунистическата олигархия на милиционерските генерали в страни като България. В страни с наличен алтернативен елит (дисидентски движения) и по-добре развита публична административна система (Чехия, Унгария, Полша) тази трансформация бе по-успешна, защото политическият преход бе кратък, а административната система пое управлението при стопанската реформа. У нас политическият преход бе дълъг поради слабост на алтернативните (демократичните) елити, а стопанският преход се изроди в криминална приватизация поради липса на институционален (вкл. административен и съдебен) контрол. Държавата рухна, а грабежът се осъществи безнаказано.

Второто действие на драмата е ре-институционализирането на милиционерския елит, заграбил собствеността в олигархична мрежа, в установяване на контрол върху крехките, недоразвити и завладяни в зародиш публични демократични институции – т.нар. state capture. В България процесът започна с „цесията“ на „Химко“ от Мултигруп (1993 г.) и приключи с вербуването и контрола над правосъдието, специалните служби и голямата част от публичните елити от страна на библиотекарско-сарайската инфраструктура зад кулисите (2005-2015 г. приблизително). Най-значимата приватизация бе приватизирането на механизмите за контрол от страна на Москва върху България.

За постсъветската олигархия, както и за други значими олигархични мрежи глобализацията, изтласкваща в ъгъла потенциала на националната държава да контролира социалните и стопанските процеси – включително чрез средствата на правосъдието – се оказа съвкупност от максимално благоприятни условия за цялостна криминализация на отношенията икономика-политика в обширни региони на света. Днес в страни като България не съществуват нито достатъчни правосъдни ресурси, нито потенциал на политическата система да ограничи, да не говорим да спре криминално-олигархичния контрол върху обществото и държавата. Така центровете на контрол върху международните олигархични мрежи – включително тези в Москва, Пекин, както и в целия Запад – получиха огромни възможности за развитие на паралелни, полуофициални и алтернативни на номиналното статукво мрежи. Ако Парамов е прав – определени специални служби сега са се размърдали, защото са осъзнали геополитическите рискове на този процес, който протича необезпокояван от никого в продължение на повече от 30 години.

Не съм сигурен доколко е възможно към днешна дата този процес на глобално олигархично-криминално завладяване на страни, държави, региони да бъде обърнато в обратната посока. Тук не става дума просто за смяна на елити, а за необходимост от промяна на вече наложена обществена система на олигархичен контрол, структурирала стопанството, политическия процес и – до голяма степен – дори социалната йерархия и стратификация, отразяваща се и върху тенденциите на господстващата култура („мутризация“). Създаването на алтернативна обществена структура ще отнеме време и ще изисква мобилизиране на човешки ресурси и човешка енергия, каквито в общества като нашето има все по-малко. И все пак – всеки опит за разклащане на вече безразделния криминално олигархичен контрол върху общества като българското, контролирани от постсъветската и местната посткомунистическа мафия е добре дошъл! Стига да сме в състояние да се възползваме от него.

Повече уважение към Полша!

Фейсбук, 23 октомври 2021 г.

https://www.clubz.bg/119771-poveche_uvazhenie_kam_polsha?fbclid=IwAR1iFnU0E3fJyLvrvrTlCzmuH8-q2FHoPa33vSwx0AWxXaR7Y1qU7jZ9PWU

Когато мнозинството немци, белгийци и холандци се наслаждаваха на спокоен живот под крилото на „държавата на благоденствието“, поляците водиха съществуване на бедни и обезправени от съветския режим хора. Това продължи почти половин век и би било странно, ако разделението не бе създало различие – различие в ценности, в светоглед, в начин на живот.

Източните европейци страстно се стремиха към „завръщане“ в Европа след този половин век чуждо господство и затова създадоха на западните си партньори усещането, че са готови да влязат в ЕС на всяка цена. За страна като България това се оказа вярно – ние и досега нямаме други претенции към Брюксел освен да ни дават пари и да ни оставят на мира срещу нашата кротост и послушание. Прецеденти като отхвърлянето на Истанбулската конвенция бяха по-скоро изключения, потвърждаващи правилото. Поляците и другите централно европейци имат по-различно поведение. Възстановили своите национални държави след векове имперска доминация – руска, немска, Хабсбургска – централноевропейците ценят своя суверенитет, възродената възможност да се самоуправляват много по-високо, отколкото бонусите, които членството в ЕС им предоставя, макар тези бонуси далеч да не са за подценяване.

Независимостта се практикува тогава, когато се срещаш с предизвикателства. Днес източните европейци провеждат тест на своята свобода в три важни за своето бъдеще направления. Първо, те отразяват претенциите на контролирания от постлибералите Брюксел за приемане на динамичния дневен ред на новите авангардни социални ценности на Запада. Постмодерният социален контекст на тази ценностна еволюция е свързан с определена история на развитието на западна Европа през десетилетията след Втората световна война. Ценностите на постлиберализма са приемливи за една относително тясна прослойка градски либерали в изтока на Европа, но като цяло те влизат в една доста по-традиционна социална среда, за която остават чужди. А когато се налагат силово – стават и враждебни. Това разбира се не извинява авторитарния консерватизъм на правителства като това на ПиС във Полша и на Фидес в Унгария, но е факт, с който Брюксел отказва да се съобразява.

Второ, различията в ценностните системи се задълбочават от разминаването в ключови икономиччески интереси между Изтока и Запада на Европа. За да получи членство в ЕС, България бе принудена да затвори четири от своите шест ядрени реактора. Днес Зелената сделка принуждава българите да се разделят в обозрима перспектива на следващите 1-2 десетилетия с топлоцентралите и въгледобива като ключова част на своята енергетика. Полша има още по-сериозен проблем с традиционната си енергетика от България. Идеологически мотивираните богати левичарски елити на Запада са достатъчно радикални за да ощетят собствената си икономика вследствие на екологичния си екстремизъм. Но за източноевропейците подобна стъпка – при определени обстоятелства – може да се окаже път към демодернизация и дори завръщане в „каменния век“. Затворихме реакторите, сега трябва да затворим Мариците и … оттук накъде? За разлика от България, чийто премиер Бойко Борисов не обели и дума когато в Брюксел решаваха въгледобива да се приключи в 2025 г., поляците си договориха прозорец до 2050-та. Очевидно, това не е достатъчно за да спре масирания натиск на брюкселските либерали над управлението на „десните екстремисти“ във Варшава.

Трето, за източните европейци е необяснима малодушната мекушавост, с която западните им партньори се отнасят към очевидните и системни опити на Москва да разтури НАТО и ЕС като основни препятствия пред великоимперската й мечта да доминира геополитически Стария континент. За мнозина в Париж, Рим, Мадрид, дори Берлин, предупрежденията за руската агресивност звучат като малоумна параноя на травмираните от комунизма „нови страни членки“. Това разделение поражда и задълбочава пропаст във визиите за сигурността, които Европа все по-спешно следва да разгърне и да оползотвори като обща стратегия за сигурност. Това разделение осигурява и съвършено различно отношение на Изтока и на Запада на Европа към атлантическата система за сигурност – към присъствието на Вашингтон в европейското уравнение на сигурността.

Струва ми се, че би трябвало да бъдем балансирани в оценката на този нов, но драматичен разлом между европейския Изток и Запад. Източните европейци са в своето мнозинство разочаровани от това, което получиха от десетилетията след краха на комунизма. Никой, разбира се, не е виновен за техните свръхочаквания от присъединяването им към обединена Европа. Когато обаче срещат неразбиране и натиск, те се изкушават от сравненията между Брюксел и Москва от близкото минало, което е във вреда на самите тях, хората от европейския Изток. Защото тази емоция на сравнението – „и тия искат да ни командват“ – налива вода в мелницата на авторитарния популизъм, който е все по-силен в обществата на Изтока, особено поради разочарованията, изпитвани от техните граждани.

Същевременно Тимерманс, Рюте, фон дер Лайен и другите Бодисатви на брюкселския постлиберален синод на непогрешимите трябва да отворят очите си за простичкия факт, че управляват една Европа, която е доста по-различна от тази през 1990 г. Клубът на богатите – образец на подражание от света на либералния глобализъм отпреди 30 години е заменен от клуба на многообразието, царуващо на територията на една Европа, натоварена с мъчителни дилеми и с необходимост от сериозни трансформации, за да ги разреши. Простата рецепта – „Всички да станат като нас“ – няма да свърши работа. Дори и радикалното решение – дистанциране от „периферията“ и тихомълком завръщане към ядрото на „богатите и прогресивните“ ще създаде повече проблеми, отколкото ще разреши. Европа трябва да си припомни един стар, но полезен принцип – за ценности не се спори. Всички ние имаме колективната отговорност да пазим европейската демокрация и принципите, на които тя е изградена. Но не бива да забравяме, че демокрацията не е стол, на който можеш да седнеш, а полезен инструмент, с който можеш да решаваш проблемите си. Един от тези проблеми днес е, че самата демокрация е инструмент, преживяващ криза на своята идентичност. Затова – по-кротко и с повече внимание и респект към различието. Понякога то е пътя към бъдещето.

Русия и България: специални служби и посткомунистическа олигархия

Фейсбук, 23 октомври 2021 г.

https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-intervyu-yuriy-felshtinski-fsb-kgb-sega-zavladyavat-drugi-strani-ne-s-voyna-a-kato-prevzemat-posta-na-rakovoditel-na-darzhavata

Книгата и интервюто на Юрий Фелштински могат да бъдат много полезен инструмент за разбирането и на политическата власт, упражнявана в България. Всички разлики между България и Русия в процесите на преход след 1990 г. са по-скоро феномени на повърхността. У нас е запазена – до определена степен – фасадната демокрация, членуваме в НАТО и ЕС, където присъствието ни е гранично, „с единия крак“, засега няма открити политически репресии – репресиите вървят главно по линия на криминализираните институции. Във всичко съществено българският модел повтаря вътрешната логика и метаморфозата на трансформацията на върха на КГБ (у нас – ДС) в криминална мрежа на олигархичен контрол.

И в Русия, и в България върхът на специалните служби контролираше процеса на „великата криминална революция“ – незаконната трансформация на собственост и власт в ръцете на висшите милиционерски началници и техните довереници. Начело на новите корпоративни организации на олигархичен стопански контрол бяха поставени довереници от по-ниските нива на ДС системата, чието поведение бе непублично контролирано и безмилостно санкционирано, в случай, че „избраникът“ в определен момент си повярва, че е „независим“.

И в Русия, и в България трансформацията на собственост и власт бе осъществена зад димна завеса от системен публичен терор на целенасочено създадени банди, които да рекетират и малтретират граждани, дребни собственици, мнозинството локални и регионални общности, с цел подчинение и репресивен контрол.

Енергийните корпорации на Русия се превърнаха в гръбнак на контрола върху публичните държавни институции – и в Москва, и в София. В Русия този процес изживя своята необходимост при официалното встъпване на милиционерската мафия на власт, докато в България продължава поради формалното съхранения демократичен режим на управление. Енергийната мафия е един от трите основни ресурса на Москва за съхраняване на стопански, политически и геополитически контрол върху България. Другите два ресурса са системната корупция и пропагандната – „хибридната“ война на българска територия.

В Русия милиционерската олигархия успешно се трансформира във „вертикала на властта“ – в открито репресивно управление на специалните служби, върху които се крепи режимът на Путин. В България невъзможността (засега) да се установи открита диктатура наложи модела на фактическото завладяване. Стопанският олигархичен контрол бе надстроен със система на целенасочено и мащабно вербуване – чрез корупция и компроматен контрол – на основни фигури по цялата йерархия на правосъдието и специалните служби, политическите партии и техните кадри в публичните институции на законодателната и изпънителната власт, в националната администрация. Това е системата на „библиотекарско-сарайския“ контрол.

В Русия политическият „плурализъм“ е фасада, на която никой не гледа като на явление имащо реално отношение към властта. В България политическото съперничество все още създава илюзии за разделение на „добрите“ от „лошите“ и не е известно какво ще се случи, когато критична маса от хора разберат, че завладяването на повечето политически партии от структурите на милиционерската олигархия е факт, който е трудно променим с национални, български средства. Масираният руски контрол върху енергетика, корупция и пропаганда е още една – ултимативна гаранция за съхраняване контрола на българската милиционерска олигархия върху страната и държавата.

В България имаше доста хора, които се обнадеждиха, че актове като този на „Магнитски“ могат да променят правилата на играта. Засега нямаме особени основания за оптимизъм. „Магнитски“ разлюля леко повърхността, но блатото запази спокойствие. Дори и да се случат по-драматични събития от този порядък, основният въпрос е дали българското общество притежава потенциал за промяна, която да достигне до основните структури на милиционерско-мафиотски контрол върху институциите и обществото. Засега отговорът на този въпрос не е особено оптимистичен.

Най-неблагоприятната характеристика на системата за управление, наречена „милиционерска олигархия“ – и в Русия, и в България – е тази, че за разлика от другите типове олигархично управление (финансова олигархия, военна олигархия – хунта), милиционерската олигархия е стерилна от гл. точка на своя потенциал за модернизация, за развитие на обществата и държавите, които управлява. Русия продължава да бъде „Горна Волта с ракети“, докато България се влачи на опашката на Европа като страна, в която всичко ценно бе или унищожено, или присвоено от една алчна шайка от висши служители на комунистическата ДС и техните довереници, чиято единствена квалификация е рекет над обществото и държавата. Всеки разговор за бизнес, за пазар, за управление е хвърляне на прах в очите. В общи линии – „перем едно ДДС“… И други такива работи…

Европа: енергийна криза и руска енергийна стратегия

Фейсбук, 18 октомври 2021 г.

https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-rusiya-i-evropa-sa-v-sastoyanie-na-voyna-gazova

Много често се задава въпросът – как така Русия с национален доход, сравним с този на Италия е в състояние да доминира ключови решения на ЕС, притежаващ най-голямата икономика в света? Краткият отговор е – със стратегия е в състояние Москва да доминира институционалния политически процес, който би трябвало да структурира управлението на Стария континент. Политическото, стратегическото завладяване на Европа от Русия в продължение на десетилетия се сдържа само и единствено от съпротивата, която оказват на това завладяване САЩ – в качеството им на основна сила в НАТО.

Енергийната криза, предизвикана от целенасочена стратегия на изнудване от страна на Кремъл се разгръща – планирано и координирано с процеса на утвърждаване на Зелената сделка, при която за нищожен от историческа гл. точка периодот време, Европа трябва да пенсионира своята традиционна енергетика. Времето за провокиране на тази енергийна криза е също подбрано в контекста на специфичната слабост, която Вашингтон излъчва като основен атлантически партньор при управлението на настоящата администрация. За Русия винаги има смисъл да се пробва – дали не е дошло време Америка да се изпрати зад океана, а Европа да бъде геополитически сателитизирана в полза на Москва. Трябва да се признае, че тази руска стратегия в настоящия период действа доста успешно.

Три фактора определят периметъра на възможностите за енергийно – а оттам стратегическо завладяване на Европа от Русия. Първо, политически ЕС продължава да бъде в състоянието, определено от някого преди доста време като „джудже“. И не просто „джудже“, а уплашено, неадекватно, криещо главата си в пясъка подобно на щраус джудже. Второ – и в сериозна зависимост от първото – Германия, основната сила на ЕС се намира в структурна зависимост от руската енергийна политка спрямо Европа. Политически Германия продължава да бъде настроена пораженски и да бъде предпазлива във всяка своя стъпка в опониране на Москва. Като дългосрочна енергийна стратегия Германия преследва една идеална ситуация на сътрудничество, при която Берлин би могъл да снабдява Москва с технологиите, необходими за модернизацията на Русия, а Москва би могла да осигурява поне значителна част от енергията, необходима за функционирането на водещата европейска икономика.

Проблемът е в това, че за подобен „бартер“ са необходими спокойни, предвидими, дългосрочни взаимоизгодни отношения, които Германия жадува по отношение на Русия. Но в Москва – както обикновено – нямат интерес да спрат до осъществяването на подобни отношения. За имперската програма на Кремъл – от столетия насам – всяко сътрудничество е елемент на стратегическата измама, с която си служат великодържавните водачи за да разширяват и укрепват монопола на собствената си империя – в случая, спрямо Европа. Някой би казал – каква империя, Русия е страна в стопанска и демографска криза. Кризите на Русия никога не са имали значение за великодържавните амбиции на Кремълския връх. Русите могат да гладуват, да се впиянчат, да измират – важното е имперските завоевания да вървят напред. Подхранвайки надеждите на Германия за стратегическия бартер „енергия срещу технологии“, Кремъл завоюва нови и нови територии на контрол – стопански, мафиотски, стратегически – на Стария континент, където политическите решения са беззъби, предпазливи, често чисто пожелателни.

Третият фактор, определящ значителните пространства на руско енергийно стратегическо влияние в Европа е системната необходимост на основните западноевропейски страни да диверсифицират енергийните си доставки от Близкия изток с руските ресурси. Факт – това, което за източна Европа е руски енергиен монопол, за западна Европа е диверсификация. Десетилетия наред този проблем на стратегическо разделение между Изтока и Запада на Европа не намери политическо решение. Путин изчака Европа да нагази в илюзорните пространства на Зелената сделка, да се изправи пред енергийна криза – и в съчетание с коварния Ковид Кремъл просто „пропусна“ през лятото да зареди европейските газови хранилища. „Поради липса на капацитет“ – видите ли, през Украйна вече големите потоци газ не могат да минават. Ако искате газ – има Северен поток -1,2. Има една малка пречка, която можете да изгласувате утре преди обед – премахване на „нелепия“ Трети енергиен пакет.

Всичко това бе ясно и публично описано в десетки анализи и публикации от месеци насам. Сега капанът щракна. Има сериозно повишаване на търсенето на енергоресурси в глобален план – поради стопанското възстановяване от Ковид. Америка е ангажирана със собствените си проблеми и капацитетите й за износ на газ към Европа са минимални. Русия е на разположение – само трябва да се подпишат някои книжа в Брюксел. Дългосрочни договори за доставка, незабавно влизане в експлоатация на Северния поток-2, пенсиониране на Третия енергиен пакет – „минало му е времето“ и т.н. Не можете да се сърдите на Русия – има един просташки израз на играещите белот: „Кьорав карти не играе“. Кой се наема да го преведе на акуратен административен брюкселски жаргон?

Етнически мир и политическа (само)изолация

Фейсбук, 12 октомври 2021 г.

https://faktor.bg/bg/articles/politika-hlyab-i-pasti-s-lazhi-i-manipulatsii-andrey-raychev-kato-matrosov-brani-saraite-bili-v-izolatsiya-a-tova-zaplashvalo-etnicheskiya-mir

Райчев знае по-добре от всички, че отношението към ДПС не е етническо. Изолацията, в която попадна ДПС от години насам няма общо с етническите отношения, а се дължи на две съвсем различни обстоятелства. Първо, участието на ДПС във властта – както на регионално, така и на национално ниво – е свързано с развихрянето на най-мащабната корупция, позната в българската история. Толкова мащабна, че едва ли може да става дума за „корупция“ в същинския смисъл на думата. Корупция означава злоупотреба с институционално положение и отклонение от предписаната норма. При ДПС нямаме отклонение, нямаме злоупотреба. При ДПС корупцията е издигната в ранг на грижливо и всеобхватно разгърната система за заобикаляне и неглижиране на закона с цел мащабен грабеж на националното богатство в полза на определена задкулисна корпоративно-мафиотска група. Тук нямаме корупция – тук имаме завладяна държава.

Второ, сметката за безочливия грабеж на ДПС на власт плащат по правило коалиционните партньори на Сарая. Динената кора на ДПС настъпиха последователно царят и НДСВ, Станишев и БСП, Бойко Борисов и ГЕРБ – макар скрупульозно да се пазеха от открита коалиция със Сарая, пак Станишев и БСП – помните ли срамното унижение на Станишев след оставката на Орешарски… След това пак Бойко Борисов и ГЕРБ. През последната година Сарайската компания дори се изписа като борец с „произвола на ГЕРБ“. Ти да видиш…! Е, кой да подаде ръка за партньорство на ДПС при тази история на коалиционните взаимоотношения? Били в изолация… Ами като спрат да грабят като невидели и като спрат да пързалят всички останали да плащат сарайската сметка на грабежа – няма да са в изолация.

Но проблемите на ДПС „в изолация“ не свършват дотук. ДПС се сърди с автентичен гняв, не на шега… Да не би Карадайъ и сайбията на Сарая да не разбират защо тяхното движение е попаднало в подобна политическа самота? Напротив, те много добре знаят как се държат на власт и какво правят, за да отблъскват останалите участници в политическия порцес, които също далеч не са цвете за мирисане от гл. точка на корупция и злоупотреба с власт. Проблемът е, че водещите фигури в ДПС са убедени, че имат право да се държат по този начин. Защо ли? Ами преди всичко, защото те „пазят етническия мир“. Държат контрола върху мюсюлманските малцинства в България, спират – доколкото могат – апетитите на Анкара и Ердоган да контролира българските турци и мюсюлмани. Е-е, това не може непрекъснато да бъде себап, да бъде даром – това струва пари, това предполага власт и изисква власт. Вие може да си имате закони – никой не ви пречи да си ги имате. Нашето си е наше и никой няма право да го поставя под въпрос. И не е ваша работа какъв е делът на това, което по наше право си е наше.

Е как така – би възкликнал някой. Нали сме в Европа, нали сме длъжни да сме правова държава… Ако изобщо сме държава, правото е само на самата повърхност. Оттам надолу започва истинското разпределение и преразпределение на властта. И виновни за злоупотребата с правото и закона са далеч не само лидерите на ДПС. Няма българска партия, управлявала страната през последните 30 години, която да не е дала своя структурен принос за разгръщане на системата на институционализирана всеобща корупция като част от олигархичния модел на управление на държавата. Верно – ДПС е начело по своя принос като относителен дял. Не толкова по размера на придобитото, колкото по мащаба на разгръщане на алтернативната конструкция на завладяната държава – алтернативна на номиналната, разписаната в конституцията и законите държава. Тук разликата между ДПС и останалите корумпирани партийни елити се изразява и в една деликатна, чисто манталитетна особеност на Сарайските политици.

Докато българските етнически корумпета по върховете на властта знаят, че нарушават закона, знаят, че носят вина за това системно нарушаване, висшите активисти на ДПС разглеждат грабежа като легитимен акт на своето присъствие в политиката. След като са на власт – това им се полага. Ама не било законно… Абе, купихме цялата ви правосъдна система да сте спокойни, че всичко ще е „по закона“, и пак не кандисвате! Ето откъде идва автентичния гняв на лидерите на движението. Грабежът е неотменим атрибут на присъствието във властта. Не законът – властта определя на кого колко. Така е откакто свят светува – така и ще бъде… Толкова за изолацията на ДПС. Тя не е етническа. ,Ззащото етносите – както турският, така и българският или другите – нямат общо с тези отношения на властови произвол. Те са само сцената, на която състезаващите се за власт проектират собствената си алчност и ненаситност в ограбването на обществото и държавата.

Ако не знаеш накъде отиваш, всеки път ще те заведе до там…

Фейсбук, 8 октомври 2021 г.

При всяка поява на овластен български политик на международен – и не само – форум, научавам нови неща за това какво и как искаме от С. Македония за да одобрим започването на преговори от Скопие с ЕС. Каракачанов искаше едно. Бойко многозначително мълчеше за друго. Захариева в задъхан галоп научаваше нови и нови неща за „македонския въпрос“ и за нашите претенции към него. Сега „дипломатическите совалки“ (Боже, прости ме!) на Румен Радев увенчаха този списък на видни български дипломатически усилия за забъркване на кашата толкова дълбоко, че и Кисинджър да не може да излезе от нея.

Опитвам се да следя развитието на „българската позиция“ по въпроса, както и на „македонската ответна позиция“. Трудно ми е да преценя коя от двете „позиции“ първа ще доведе до окончателно рухване на двустранните отношения в канавката. Но ако бяха само двустранните отношения – дето се вика, бял кахър. Попсували, покрещяли, скубали косми от гърди си в ярост, пък … си седнали на четирите букви. Лошото е, че липсата на договорена българска позиция, структурираща „македонския въпрос“ като проблем на европейската интеграция на Западните Балкани отваря непублични и нелегитимни пространства за политически игри на големи международни сили, за които сметката ще плащаме отново ние – балканците, балъците…

След 2015 г. Македония се превърна във фокус на международната политика в контекста на руската стратегия за дестабилизиране на Балканите и инсталиране на Сърбия отново като водеща сила в региона. След туширането на кремълските планове в Черна гора и – до известна степен – в Босна и Херцеговина, дойде време за поставяне на Македония в съответствие със собствените й претенции за членство в евроатлантическата общност. Груевски и режимът му си отидоха, новото правителство отвори перспективата за разрешаване на двустранните отношения с България и Гърция. Ако това се бе случило докрай, кръгът около проруския Белград щеше да бъде затворен от стратегическия контрол на НАТО и ЕС. За съжаление, не само Москва, но и определени западноевропейски столици отказаха да платят цената за стабилни Балкани и си припомниха „старата любов“ с Белград.

България получи невероятния шанс да затвори страницата на своето „македонско страдание“ като подпише договор със Скопие, в който се разрешават кключовите двустранни въпроси. За съжаление – поради неграмотност или поради вредителство, този договор остана общ, неконкретен, неангажиращ с преки дипломатически и правни отговорности двете страни, за разлика от Преспанския договор, който наистина сложи край на нерешените въпроси между Атина и Скопие. Общият, пожелателен тон на двустранния договор между София и Скопие отвори неформални пространства за вредителство и неадекватност в претенциите на двете страни една към друга. България прие Рамкова позиция, която в Скопие пряко разчетоха като заплаха за македонската идентичност. Вместо да поемем ясни отговорности и претенции, формулирани като конкретни стъпки и условия, обвързани с европейската интеграция на Скопие, ние затънахме в пропагандни войни със сърбоманската машина за хитроумни манипулации и генериране на публична омраза.

Наложихме блокада на Скопие, зад която се скриха Париж, Хага, Копенхаген и други европейски столици, за които присъединяването на Западните Балкани е излишен лукс в списъка на спешните европейски задачи. Тези столици постигнаха – засега – целите си, но пешкирът ще го перем ние. Защото ние блокираме – не те. В Москва и Белград са доволни – пак ние извадихме кестените им от огъня. Нарастват опасностите международните сили, които са заинтересовани от стратегически ред на Балканите, да се намесят силово в ситуацията, за да гарантират интересите си. Тогава ще писнем – вече пищим, че ни „унижават“. Вярно е – с една малка поправка – ние се самоунижаваме. Защото и до ден днешен продължаваме да третираме този ключов национален проблем – регулирането на отношенията със Скопие – през призмата на текущото закърпване на ситуацията – вчера от Бойко, днеска от Румен, утре кой знае от кого. И продължаваме да формулираме „искания“, които не можем да защитим юридически, процедурно и в координиран порядък на общ интерес с европейските ни партньори. Дори искането за включване на българите като конституиращ РСМ „народ“ по тяхната конституция не е формулирано като ясно определена претенция, не е защитено от ответни претенции.

Време е партийните, политическите, експертните и дипломатически фигури, имащи отношение към „македонския въпрос“ в София да седнат заедно и да отговорят разумно на няколко въпроса. Първо, какво искаме? Второ, от кого го искаме? Трето, какви са ресурсите ни да постигнем всяка една от формулираните ни претенции? Четвърто, кога и с какви инструменти можем да постигнем тези претенции? Пето, кои са ни съюзниците и опонентите в разиграването на тази сложна партия – дори не шах, а нещо още по-сложно? Шесто, какви са компромисите, които можем да направим и къде не можем да отстъпим? Седмо, как всичко това се съотнася с основната структура на националните ни интереси в средносрочна перспектива? И осмо – дали тези, които трябва да седнат, имат представа от тези национални интереси, от тяхното подреждане като приоритети и от капацитета на наличната държава да ги отстоява?

Излишно е да ви казвам – не съм оптимист. Вижте си избраниците, вижте за какво спорят, погледнете им капацитета да управляват държава. Същото е и в Скопие. Т.е. – ако не знаеш накъде отиваш, всеки път ще те заведе до там…

Почтеност и политика

Фейсбук, 21 септември 2021

Двама нови политици заявяват, че ще работят само с почтени хора. Хубаво е да споделят как ще ги разпознават.

Почтеността е качество, което е ключово изискване за личността на тези, които се ангажират с обществена дейност. Политикът, общественикът, гражданинът (човекът в гражданското си качество), журналистът, академичният учен – тези хора би трябвало да притежават почтеност, цялостност, integrity, за да могат да контролират границите между своите лични – семейни, общностни – интереси и обществения интерес, на който са призвани да служат в това свое качество. Човек, който злоупотребява с публичната си роля за да реализира лични ползи не е почтен човек. За да бъде тази оценка – оценката на почтеността – валидна, изпълнението на публичните роли на всеки един от нас трябва да бъде прозрачно, трябва да бъде пред очите на обществеността. В една обществена система, в която тази прозрачност в изпълнението на публичните роли не е осигурена, оценката на почтеността е силно затруднена. В България тя е на границата на възможното и невъзможното. Масовата завист, недоброжелателство и интригантство, както и системната злоупотреба с институционално поведение размиват до неразличимост границата между почтеност и непочтеност в изпълнение на публичните роли. Затова е много важно да бъдат направени две неща – в краткосрочен и в дългосрочен план.

Първо, в кратки срокове трябва да бъде реформирана съдебната система до създаване на достатъчен капацитет за отсъждане – кое поведение е законно и кое не. Това правосъдието би трябвало да прави и сега, но то не се справя задоволително с тази задача. Никога няма да забравя коментара по телевизията на един бивш главен прокурор за добре известен подсъдим: „Вземете например г-н С. Той излезе от съда като доказано честен човек. Но обедня… ха-ха-ха… Обедня…“ Докато съдът не бъде в състояние да издава присъди в съгласие със закона без да се практикува връзката „почтеност – обедняване“, обществената оценка на почтеността не би могла да бъде надеждна.

Второ, необходимо е в дългосрочен план да се създаде масова обществена култура, в която злоупотребата с публична позиция и отговорност да бъде оценявана като срамна и недопустима. Днес не е рядкост да чуеш, че еди кой си бил началник, но глупав, защото не крадял. Докато този „глупак“ не се превърне в пример за подражание на общественото мнение, почтеността няма да има място в публичния живот на обществото и държавата. В страните, които държат първите места в индекса на „Трансперънси интърнешънъл“ за възприятие на корупцията, злоупотребата с обществено положение се разглежда от хората като максимално срамен и недопустим акт. У нас тази злоупотреба е все още оценявана като нещо едва ли не в реда на нещата. Не е в ред само това, че „той“ краде, а аз не мога. Ако мога – защо не?

Почтеността не е някакъв лукс, който ние не можем да си позволим. Тя е основна предпоставка за това да започнем да живем не просто по-богато (което ще се случи ако се намали корупцията), а по-спокойно, по-уверено и по-чисто – като качество на обществените отношения, които всички практикуваме. Хубаво е, че изискването за почтеност се поставя като условие за участие в определен тип политика, в определена политическа организация. Необходимо е почтеността да бъде ясно разпознавана и да се превръща все повече в задължителна предпоставка за политически и всякакъв друг публичен успех.