Пазар, държавна регулация и неравенство

Фейсбук, 21 септември 2021 г.

https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-gradi-se-moderna-proevropeyska-lyava-partiya-a-tova-shte-stimulira-poyavata-i-na-avtentichno-desen-politicheski-subekt

Уважавам Калин Манолов като журналист, гражданин и като човек, посветил се на определена идеална кауза – да разпространява определени идеи в обществото. Независимо от това, че аз не споделям тези идеи – идеите на либертарианството. Всеки, който се посвещава на идеи заслужава уважение и подкрепа.

В този случай не мога да подмина без внимание тезата, която то/й развива в текста по-долу. С две думи – пазарът закриля най-слабите и тушира прекомерното неравенство, а държавната регулация изкривява данъчното облагане (т.е. – подоходен данък) и увеличава неравенството. Уважавам Калин и стойностните хора, обявяващи се за либертарианци, но не мога да кажа на черното – бяло.

В цялата история на капитализма като стопанска и обществена система пазарът проявява открито своята природа – той поляризира обществото между бедност и богатство. Пазарът работи чрез конкуренция. В резултат на конкуренцията някои от актьорите побеждават в състезанието с другите и осъществяват натрупване – разширяване на своя капитал. Други – губят, фалират или се закрепват на по-ниско пазарно ниво, с по-ограничени капиталови ресурси и продължават състезанието на това ниво. Тази картина е съвсем очевидна в епохата на ранния капитализъм от първата половина на 19 век. Именно регулациите, които държавата постепенно развива чрез законодателство, както и преминаването на капитализма в епохата на корпоративна свръх концентрация (свръх – спрямо предходната епоха) в края на 19 век създават първоначалната основа за преразпределение на резултатите от пазара. Това преразпределение смекчава социалната поляризация – процес видим в статистиките на западните общества в края на 19 и началото на 20 век. Преразпределителните функции на държавата смекчават някои от левите политически движения и създават пространството на реформисткия социализъм и на реформисткия либерализъм (Англия на Аскуит след 1904 г.)

Динамиката на корпоративния капитализъм, Голямата депресия и политическата поляризация след 20-те години на 20 век създават нови структури на синтез между пазар и държавна регулация именно с цел да се стабилизира капиталистическата система и да се смекчи социалната поляризация на корпоративния капитализъм. На теоретично ниво това е приносът на Джон Мейнард Кейнс, а на практическо – Новият курс на Рузвелт и наследилите го системи на „икономиката на търсенето“ и – в частност – на „социалната държава“, смекчаващи общественото неравенство. Намесата на държавата смекчава неравенството, органично присъщо на социалната поляризация на пазарния процес. Пазарът е уникален, безценен инструмент за произвеждане на богатство, който трябва да бъде регулиран за да не произвежда социален конфликт и политическа радикализация, водеща до комунизъм.

Технологичната революция и Кейнсианската система произвеждат през 50-те и 60-те години на 20 век невероятно икономическо и социологическо чудо. Жизненият стандарт на западните общества нараства повече в пъти, отколкото през цялата писана история на човечеството дотогава. Средната класа достига и задминава относителен дял от над 2/3 от обществото. В края на 70-те и началото на 80-те години неоконсервативната революция ре-легитимира „свободния“ – неограничения пазар срещу „провалилото се“ кейнсианство. Всъщност, целта е легитимация на глобалната икономика, в която капиталът повече не бива да бъде зависим от регулациите на националната държава. Тази държава беше и си остава враг № 1 на глобализацията.

Ре-легитимацията на „свободния пазар“ след 80-те години веднага засилва социалната поляризация – в Америка, в Европа и в целия западен свят. Средната класа ерозира. Глобализацията произвежда феномена на сближаване между Първия и Третия свят. Поради факта, че капиталите – особено индустриалния – динамично се изнасят от Запад на Юг, ножицата на неравенството между Първия и Третия свят св свива, разликите намаляват. Но ножицата на социалната поляризация и в Първия, и в Третия свят рязко се разтваря. Средната класа на Запада дълбоко ерозира. Появява се популизмът на губещите от глобализацията и „свободния“ пазар. Тръмп и Брекзит са само две от многообразните проявления на този процес на Запад.

По силата на своята природа пазарът силно поляризира обществата между полюсите на бедност и богатство. Но пазарът и капитализмът са не „свещени крави“, а полезни ИНСТРУМЕНТИ на общественото развитие. В съчетание с разумната дейност на институциите – национални и многонационални, политически и граждански – пазарът може и трябва да бъде регулиран за да произвежда богатство, което служи на цялото общество. Това е изводът от 300 години история на модерния Запад. Регулирането на пазара има далеч не само стопански и социални функции.То е жизнено необходимо за съществуването на демократичната система на управление. Там, където има социална поляризация, политическото управление се редуцира до олигархия и тирания. Там, където има разумно смекчаване на неравенството и използване на неравенството като стимул за развитие – там процъфтява свободата във формата на либералнодемократичната система на управление. Не е случайно, че днес тази система е в криза – обърнете ввнимание докъде е стигнала социалната поляризация.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

„Коя е вашата родина, г-н Карадайъ?“

Фейсбук, 22 август 2021 г.

Задавайки публично въпроса „Коя е вашата родина, г-н Карадайъ?“, Румен Радев извърши рутинна политическа операция, която мнозина преди него са практикували със същия успех. Първият резултат от задаването на този въпрос е поредно „циментиране“ на ДПС като етнокорпоративна пирамида, защото обикновените избиратели на тази партия го разпознават като заплаха – или увертюра към заплаха. През последните 30 години върхът на ДПС провокира и дори организира подобни „патриотични“ фойерверки за да мобилизира и обедини своите избиратели. В случая – едва ли върхът на ДПС е инициирал подобен въпрос. Той дойде при тях като безкористен(?!) подарък от страна на Радев.

Вторият резултат от така зададения въпрос е проектирането на самия Радев като пламенен патриот, защитник на българщината – ефект, който пък ще увеличи собствения му рейтинг и шансовете му за преизбиране наесен. Практикуването на подобен род фойерверки, задяващи се с междуетническите отношения в България е особено опасно на фона на всичко, което се случва в света около нас понастоящем. За съжаление обаче, всяка разумна и наистина отговорна към националните ни интереси позиция към ДПС и към етническите отношения у нас изисква много повече интелект, познания и политически опит, отколкото стандартния български политик е готов да инвестира в своите позиции и действия.

ДПС е виртуозно изпълнен политически проект от страна на специалните служби в Москва и София в края на 80-те и началото на 90-те години. Успехът на партията да контролира мюсюлманските малцинства в България, използвайки, не на последно място, страха от рецидив на т.нар. „възродителен процес“, предостави много ценен и устойчив във времето политически ресурс в ръцете на посткомунистическата олигархия в България, оперираща в тясно взаимодействие с постсъветските олигархични структури. Лидерът на ДПС и неговите партньори многократно умножиха този ресурс през годините на т.нар. преход като позциционираха партията не само като монополен политически представител на българските турци и мюсюлмани, но и като цялостна политико-корпоративна структура за посредничество между олигархичното ядро зад сцената и публичните институции на държавата. В началото на прехода тази роля бе възложена – по обясними причини – на БСП, но тя се провали в осъществяването й. Стабилният електорален потенциал, независим от политическата конюнктура, стриктната дисциплина и безмилостна йерархия, както и доверието между върха на ДПС и задкулисното ядро на олигархията превърнаха Сарая в комплексна пирамидална структура, изпълняваща три обособени типа роли. Първо – механизъм за етнически контрол. Второ – корпоративна йерархия, взаимодействаща и ръководна по отношение общите интереси на корпоративната олигархия в България. Трето, ефективен политически посредник между олигархичните задкулисни структури и публичните отношения в държавата. Третото е на практика механизъм за ефективен контрол над държавата от страна на задкулисието. НДСВ, БСП, ГЕРБ се качват и слизат от власт. ДПС – на власт или в номинална опозиция – остава в същата триединна роля и я изпълнява успешно.

Оттук следва и цялата деликатност на проблема за отношението към ДПС от страна на другите обществени и политически фактори в България. Ние не можем да се освободим от структурно заложената система на мащабна корупция, изсмукваща националния ресурс на страната и поставяща я в неизменно последното място по развитие в Европа, без да „детронираме“ ДПС от позициите му на посредник и разпределител в нелегитимните отношения между олигархичната мафия и държавата. Можем да вдигаме бунтове и да „пенсионираме“ Симеон, Станишев и Борисов, но докато не достигнем до ключовата роля на Сарая в практикуването на този корупционен shortcut между мафията и държавата и не я разградим – няма да реформираме завладяната държава в България. И не просто да извадим Сарая от тази роля, а да направим самата роля невъзможна за практикуване от когото и да било другиго. Тежка, непосилна – засега – задача пред българското общество.

Но решавайки тази задача в обозримо бъдеще ние не бива и за миг да забравяме, че вакуумът в междуетническите отношения, който това „детрониране“ на Сарая ще предизвика би бил изключително опасен предвид силната заинтересуваност на мащабни и мощни сили да го запълнят под свой контрол. Тези сили са и на Изток, и на Юг, и вътре в самото българско общество. Мнозина сред тях няма да се поколебаят да организират мащабна криза в междуетническите отношения за да си проправят път към контрола върху тях. Затова отговорното държавническо – и гражданско поведение в интерпретиране на ролята и позицията на ДПС трябва да отчита внимателно необходимостта от съвместяване на тези две формално изключващи се цели: ограничаване и отстраняване на Сарая от неговата роля на мощен корупционно-олигархичен посредник в отношенията икономика-политика и съхраняване на стабилността и предвидимостта в развитието на междуетническите отношения в България в полза на обществената стабилност и интегритет на страната. Трудна задача, но неизбежна ако трябва да реформираме и да освободим българската държава от олигархичен контрол, и да съхраним нейната стабилност и интегритет.

Решаването на тази задача предполага внимателно прецизиране и нюансиране на отношението към ДПС в тези две негови роли – олигархичен посредник и припознат политически представител на българските турци и мюсюлмани в публичните институции на държавата. Задачата се усложнява допълнително предвид специфичните роли, които ДПС играе и в международния контекст на България – както в отношенията с Русия, така и с отношенията с Турция. ДПС е политически фактор, който има значими позиции и в отношенията си с българските партньори в ЕС и НАТО. За да бъде решена тази задача е необходимо да имаме политици – държавници, които носят съзнанието за собствената си легитимност единствено в резултат от доверието на българските граждани към тях. Политици и държавници, които категорично неглижират зависимостите, налагани върху българските политически актьори от олигархичното задкулисие. Не твърдя, че е лесно, не твърдя, че е безопасно. Но е единственият начин да се постигне успех в реформиране на държавата, включително и в освобождаване на междуетническите отношения от статута им на заложник на посткомунистическата олигархия – наша и чужда.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Политически процедури и популистки фойерверки

Фейсбук, 20 август 2021 г.

https://faktor.bg/bg/articles/novini-balgariya-viktoriya-vasileva-potvardi-pozitsiyata-na-itn-da-ne-uchastva-v-pregovori

В умерени размери арогантността е полезна в политиката, особено ако е съпроводена с критична маса интелект и здрав разум. Когато от ИТН твърдят, че са направили това, което се е очаквало от тях – да предложат свое си правителство – и нищо повече не могат да направят, освен да останат в опозиция, е добре да се върнем на правилата на парламентарния процес, които шоумените не бързат да научат. Ако слушаме изявленията на лидера Слави, той имал право да предложи „правителство на малцинството“, а другите имали право да го приемат. Ако ли не – скръстваме ръце и преминаваме в яростна опозиция. И така – докато се намира будалла електорат да плаща за избори на всеки три месеца и да ходи да гласува.

Преди всичко, нека припомним, че в парламентарния процес няма право да създадеш „правителство на малцинството“. Ако си водеща партия, но не ти достигат депутати за собствено партийно мнозинство, имаш правото – и отговорността да договориш коалиционно споразумение с други парламентарни фракции, с които да създадеш мнозинство и да излъчиш правителство. Това договаряне е свободно – т.е., всеки участник има право да договори своите интереси в стремежа си да постигне компромис. Нещо повече – на практика често се оказва, че по-малките партньори имат повече договорна сила отколкото големите партии, защото от тях зависи постигането на компромиса, към който всички се стремят.

Понякога договарянето на коалиция се оказва невъзможно. Тогава на дневен ред е създаване правителство на малцинството. То обикновено се появява като опция не защото големият партньор – водещата партия го иска, а защото другите партньори биха предпочели по-дистанцирано, без открито поемане на отговорност да подкрепят управлението на голямата партия при определени от тях условия. Ако слушате шоумена и сценаристите, те са направили голям подарък на другите „протестни партии“ като предварително са им показали собствения си списък от министри (преди да го публикуват) и са си разменили по някоя обща приказка за „приоритетите“ на собственото си управление. Няма коалиционно споразумение, няма обвързващи договорки и задължения. Слави войводата информира – другите слушат и изпълняват.

Може би причината за този ербаплък се крие в категоричното предпочитание на шоумена и сценаристите към прословутата „мажоритарна система“, при която една партия печели, една партия управлява, една партия командва. Една партия, един фюрер… Хубаво, но това не може да се случи в условията на демокрация – дори и системата да е мажоритарна. Демократичното управление винаги е коалиционно – независимо дали се формира по пропорционален или по мажоритарен модел. При пропорционалната система в парламента влизат обикновено по-голям брой партии, които веднъж сформирани като парламентарни фракции договарят коалиционната формула на предстоящото управление. Обратно, при мажоритарната система коалициите се договарят и формират преди самите избори. Тъй като печели този, който вземе най-много гласове, различните политически платформи се стремят към окрупняване за да повишат шансовете си за успех.

Популярна е тезата – „в Америка има само две партии…“ Не, в Америка има много партии и политически фракции. Те обаче се стремят да се договорят по време на предварителните избори на двете големи партии, които функционират като гъвкави коалиционни мрежи, за да излъчат своите кандидатури в рамките на тези два големи политически съюза – Републиканци и Демократи. Правят го преди същинските избори, а след тях победилият кандидат на една от двете големи партии става президент, конгресмен, сенатор, губернатор… Там, където мажоритарната система е в два тура – както е във Франция – договарянето започва преди изборите и приключва между двата тура, когато всеки трябва да си направи сметката в какъв формат му е най-изгодно да договори своето участие. Например – ние подкрепяме кандидата на Сбора за Републиката в тези и тези избирателни райони, а те подкрепят нашите кандидати в другите – тези и тези – райони. С две думи – коалиции на всеки етап от развитието на политическия изборен процес. Коалиции вътрешнопартийни – между фракциите. Коалиции между отделни партии за съвместно явяване на избори. Коалиции между парламентарни фракции за излъчване на кабинет и т.н. Избирателната система влияе върху времето и формата на коалиране, но не отменя, а укрепва коалиционния характер на управлението. Защото демокрацията е полиархия – разпръсната власт, която се събира за управление в договорено мнозинство.

Когато става дума за ИТН обаче не е задължително да става дума за демокрация. Преди всичко – вижте ги как говорят. Безпардонно, скандално, ултимативно. Те информират – по най-брутален начин – за волята на вожда си, а не преговарят. Самият вожд се включва в изключителни случаи за да ни информира от първа ръка за волята си: „…Разбираш ли сега, приятелю Петре…“ Тук мажоритарната система не е модел на провеждане на избори – тя е синоним на абсолютна, безпардонна и командаджийска власт. Зорът на шоу партията не е да избираме пряко личности мажоритарно. Зорът е да избираме една конкретна личност – един вожд, който да ни води. Той създава йерархията, която постига резултати. Той е готов да умре за нас, но и ние трябва да сме готови да умрем за него. Който не е готов – в историята има много примери, когато неготовите са умирали и без да имат желание…

Напоследък се уморих да чета анализи какво, аджеба, иска Слави всъщност от политиката, какъв му е тайният план…? Има ли такъв – няма ли…? Откровено да ви кажа – не ме интересува. Слави бил добър търговец… Иска да получи всичко това, което ние сме готови да му дадем и е решен да не ни плати нито стотинка за тази сделка. Засега има шанс да получи цялата власт – въпреки, че се издъни с договарянето на правителство. Този шанс се увеличава благодарение на тези, които също са избрани от българските граждани да управляват – другите партии. Те се надпреварват да правят ихтибар на дългия вожд, калесват го да опита и с третия мандат… Слушайте, ако този дойде на власт, ще заплачете за Бойко. И не само за Бойко – и за Гешев ще заплачете, и за Костов. ИТН е политически стерилна сбирщина от хора, които може да са талантливи когато става дума за шоу, но в държавното управление могат да изиграят само една единствена роля – ролята на безмилостни разрушители на държавата, доколкото все още я има. Оставете го да се надува, оставете го да се прави на важен, докато прегори – подобно на всяка популистка фойерверка. Не го превръщайте зорлем от фойерверка в снаряд, който може да доразруши паянтовата ни държава!

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Инженеринговите проекти в политиката и кризата на гражданската демокрация

Фейсбук, 11 август 2021 г.

Основният проблем на българската демократична система не е проникването в „Светая светих“ – в парламента – на ексцентрични девианти от типа на ИТН шоуто. Те са по-скоро проявление на криза, отколкото същността на кризата. Основният проблем е дългосрочното потъване на българския политически процес в неосветеното пространство зад завесата, зад политическата сцена. Една демокрация се нуждае преди всичко от публичност. Ако властта е притежание на гражданската общност – на нацията (някой превърна думата „суверен“ в надут паразит), то общественият договор за временното предоставяне на тази власт в ръцете на институциите по определени правила трябва да се изпълнява публично и с гаранции за представителност в упражняването на властта. Не съм наивник и зная добре, че основната маса оперативни решения на институциите се взимат извън светлината на прожекторите – за да се избегне разиграването на политиката като театър. Но основните принципи, цели и посоки на една овластена политическа стратегия са публични – и трябва да бъдат публични в една демокрация. Просто защото трябва да бъдат подконтролни на тези, които са източник на властта – на гражданите.

Олигархизацията на българската политика – утвърждаването на „късото съединение“ между корпоративно задкулисие и публична институционална власт – стъпка по стъпка изтласка гражданската общност от позиция на контрол върху управлението на държавата. Стъпка по стъпка държавното управление бе поставено под контрола на милиционерската шайка, която заграби общественото богатство след 1990 г. и овладя ресурсите за подчинение на обикновените граждани в качеството им на носители на властта – купуване на гласове, контролиран вот, брутална манипулация, открито мутренско насилие, беззаконие, грабеж, сплашване… Политическото управление бе подчинено на олигархичния интерес и поради това неговите актове, мотивация и процес на взимане на решения трябваше да бъдат скрити от публичното поле. Оттук трябва да изведем всички тези конкретни сцени, разиграли се пред очите ни на политическата фасада, които все по-ясно показват, че съществените интереси, политическите решения, истината за управлението на държавата са скрити зад сцената на все още формално демократичната политическа игра.

Днешната криза на държавата – криза на най-дълбоките основания на нейното управление – поражда екстремуми на илюзорно – лъжливо и манипулативно политическо поведение. Натискът от партньорите на България за слагане на държавата ни в ред ескалира кризата на олигархичното управление. Олигархичната мафия от десетилетия управлява чрез създаване на инженерингови политически проекти, които имитират политически партии и политически платформи. Някои от тях са по-успешни, други – катастрофално безсилни. Днес сме свидетели на разиграването на поредния инженерингов проект на олигархичните политически технолози. Важно е да си дадем отговор на един основен въпрос. Тотално неадекватни ли са шоумените, попаднали на истинската политическа сцена, или хаосът, предизвикан от тях е в определена степен желан, планиран и целенасочен? Ако изберем първият отговор – ще преживеем една сериозна политическа криза, от която ще излезем трудно, но успешно – особено в случай, че разберем предизвикателството и успеем да го овладеем.

Ако отговорът ни е свързан с разбиране за целенасочено създаван и овладян от задкулисието хаос, целящ да разруши настоящата българска политическа система, проблемът, пред който сме изправени е много по-сериозен и дългосрочен. Преди пет години партията на шоуто проведе референдум, който бе системно подготвян – всяка вечер по един час в национален ефир. Разиграна бе примитивната теза, че смяната на избирателната система от пропорционална с мажоритарна ще реши българските проблеми с магическа пръчка. На практика от мажоритарна система имат нужда тези, които искат да установят максимално пряк контрол върху поведението на избирателите чрез „назначаване“ на подходящи „свои хора“ за кандидат депутати в малки и лесно подконтролни избирателни райони. Мафията вече намира своя контрол върху политическите партии за прекалено косвен, скъп и неефективен. Тя търси средствата да ги заобиколи.

Днес сензационният провал на същата тази партия на шоуто изглежда като пълна политическа некомпетентност и примитивна арогантност, но ролята на хаоса, който поведението й създава може да ни отведе до реална умора на големи групи граждани от партийната политическа игра в парламента, до поддатливост на нова манипулативна теза: А не е ли по-добре да „разкараме“ онези „мързеливци“ от парламента и да дадем на президента да ни управлява? Не е ли по-добре тези „мързеливци“ от 240 на брой да бъдат намалени наполовина? Не е ли по-добре да им спрем субсидиите или да ги намалим до левче? Нека ходят да просят пари от олигарсите – и още по-вярно да им служат!

Не съм от хората, които си обясняват света чрез заговори и конспирации, но професионалният ми опит ми подсказва, че силите на олигархичното задкулисие в България са сериозно загрижени от натиска, който се упражнява върху тях от две страни. Уязвимостта на България като партньор, управляван от задкулисни сили повиши вниманието и тревожността на нашите европейски и атлантически партньори към непрекъснато експанзиращата корупция по върховете на властта. Засили се натискът върху българската държава да осъществи необходимите реформи за изваждане на публичните институции от контрола на подземието и поставянето им обратно под светлината на публичния граждански контрол. Проблемът не е само в недопустимостта на масовата корупция и управление на задкулисието в една страна – член на НАТО и ЕС. Проблемът е в стратегическата уязвимост на България, управлявана от посткомунистическа мафия, подвластна на своите връзки – стари и нови – с днешната олигархична инфраструктура, която управлява Русия.

Натискът, който се упражнява върху българската държава от Изток също нараства в контекста на стратегията за овладяване на стратегически пространства на Балканите от руския геополитически интерес в нарастващ конфликт със Запада. Турският поток – както и да го наричаме в България – бе част от този натиск. Сблъсъкът между големи стратегически интереси на българска почва изисква взимането на спешни и ефективни решения от страна на българските политици и институции. Каква страна искаме да бъдем – принадлежаща към европейското семейство и атлантическата система за сигурност, или сива зона на хаос и безправие, в която мощни външни сили ще управляват безнадзорната ни територия в свой собствен интерес? Нямам съмнение, че милиционерската олигархична мафия, контролираща България от задкулисието няма друг избор освен източния – тя там е свързана, там „пъпът й е хвърлен“, оттам идват ресурсите й на системна корупция и власт. Въпреки, че няма нищо против да получава и парите от европейските кохезионни фондове, разбира се.

И понеже българската олигархия няма легитимност да заяви своя избор в полза на Изтока, тя иска да го наложи с косвени средства – с хаос, с дезинтеграция на демократичната система, с въвеждане на авторитарни методи на управление във вариант на някакъв квазипутинизъм. Така високопарните рецитации на шоуто, преместило се в парламента – за народовластие, за „суверена“ и т.н., и т.н. – намират своя адекватен задкулисен контекст. Дали шоумените са посветени в задачата да произвеждат хаос или са безсъзнателни оръдия на нечия воля – оръдия, на които хаосът „им идва отвътре“ – е трудно да се прецени. Може би истината е някъде по средата, а мотивацията е както обикновено – „финикийски знаци“.

Нашият проблем като граждани през последните 30 години е все един и същ: олигархичното задкулисие произвежда стратегии за укрепване, разширяване и спасяване на своята власт. Ние обаче не произвеждаме стратегии. Не сме убедителни пред обикновените граждани когато им споделяме какво трябва да се направи за да си върнем неправомерно отнетата гражданска власт. Мнозина от нас са мотивирани от по-дребни лични и групови цели, които в крайна сметка се оказват съвместими с тези на милиционерската олигархия. Днес имаме още един шанс да променим всичко това. Разговорът е дълъг и труден – но си струва да бъде проведен.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Глобализация и капитализъм – променящата се идейна и стратегическа рамка

Фейсбук, 10 август 2021 г.

https://glasove.com/categories/komentari/news/nov-variant-na-kapitalizma-se-poyavi-po-vreme-na-pandemiyata?fbclid=IwAR2AwjeOFDfzORa8h8LogdbSFtiDqNEm-fyiyIYEEovnJSagh4oNTHEon08

Либертарианците ще трябва да осъзнаят, че не притежават абсолютната истина, а имаха шанса през последния почти половин век (след средата на 70-те години) да превърнат своите възгледи в офицална ортодоксия на икономическо мислене и поведение на огромната част от политическите лидери и държавите. Това се случи по две причини. Първо, защото пътят на идеите е път на махалото – една група идеи взима връх, опредметява се в обществена действителност, изхабява се и отстъпва пред опониращата група идеи, която е събрала енергия, нови дефиниции и аргументи и е готова да замени изтощените си съперници начело на преобладаващото мислене и действие в материалния свят. Второ, защото победата на пазарния фундаментализъм – известен като неолиберализъм – преди половин век бе обусловена от настъпващата победоносна глобализация. За набралите сила икономически гиганти бе необходимо да изтласкат националната държава с нейните ограничения и регулации и да излязат на един свободен – от отговорности – глобален пазар. Това се случи в пълна мяра и глобализацията във вариант „безграничен пазар“ доминираше последните 40-50 години. Тя донесе ново богатство – както на Първия, така и на Третия свят, мощно стимулира технологичното развитие, създаде глобална общност, в която се развиха нови възможности, нови конфликти и нови тежки, неразрешими дилеми.

В икономически и социален план най-тежкото наследство на глобализацията е динамично растящата социална поляризация – и сред богатите, и сред бедните страни – и ерозията на средната класа. При ерозирала средна класа намаляват шансовете за политическа стабилност на демократичната система. Възникват движения на нов популизъм отляво и отдясно, нараства конфликтния потенциал между основните световни сили. На мястото на либералния консенсус, формиран на вълната на успешната глобализация, навлезе система на глобално съперничество, на конфликт – на ценности, идеи и инереси, на скрит зад демократична фасада авторитаризъм, дирижиран от новите глобални и регионални олигархии.

Пазарният фундаментализъм се превърна от двигател на глобалното развитие в проблем, който засилва и без това ескалиращия конфликтен потенциал на днешната глобална общност. Имаме завръщане към другата група идеи – обявени за погрешни и глупави през 70-те години – идеите, обобщено казано на кейнсианството. Идеи, които за три десетилетия осигуриха най-големия просперитет на западните общества в тяхната история – между 40-те и 70-те години. Проблемът с изхабяването на тези идеи бе, че кейнсианството функционира ефективно на национално равнище, при интегрирано общество и не бе в състояние да наложи своя модел върху настъпващата глобализация. Защо не бе в състояние? Защото глобалните корпоративни елити не искаха да плащат данъци и да се грижат за глобалното благоденствие. Те искаха необезпокоявани да правят пари. Днес кейнсианството и системата от национални регулации и кризисно финансиране се завръща с цел да компенсира – поне до определена степен – обществените дилеми, натрупани в десетилетията на пазарна глобализация и неолиберализъм.

За България е важно да не се опитва за пореден път да мисли и да живее във вчерашния ден на стопанското управление. Либертарианците трябва да се оттеглят в заслужена почивка. Проблемът на държави като българската е, че са много слаби, неефективни и корумпирани за да преразпределят ефективно по-големи части от националния доход чрез целеви инвестиции, стратегии за развитие и социални програми. Просто защото голяма част от този доход за преразпределение се краде – прекалено голяма част. Възможностите за нас са две: Първо, свличане на дъното на общественото развитие на България заедно с останалите свръхкорумпирани и завладени от мошенически шайки квазидържави. Второ – системна институционална реформа за прогонване на шайките грабители и установяване на прилични, по-почтени и по-ефективни механизми на държавно управление. Това вече не е избор, който ни предстои някога. Това е избор, който ни предстои спешно. Всеки един от двата варианта скоро ще се окаже необратим.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

България-Македония: Идентичност и договаряне

Фейсбук, 3 август 2021 г.

https://faktor.bg/bg/articles/mitskoski-s-nova-oporka-makedoniya-i-balgariya-imat-obshta-geografiya

Всеки в България, който поставя въпросите за обща история и съгласие между Скопие и София, за обща идентичност между двете страни (макар и в миналото), трябва да има предвид неизбежното обстоятелство, че този човек – Християн Мицкоски – и неговата партия рано или късно ще се върнат на власт в Македония. В десетилетието до 2001 г. ВМРО-ДПМНЕ беше партия на македонските националисти, в която сред широки среди битуваше ясното съзнание за общия народностен произход на българи и македонци, разделени от превратностите на европейския 20 век. Именно в резултат на това ясно осъзнаване на историческите реалности стана възможно подписването на общата декларация между двете страни при премиерите Иван Костов и Любчо Георгиевски през 1999г.

При следващото ръководство на ВМРО-ДПМНЕ инфраструктурата на властта в Скопие, наследена от югославското минало (под прякото ръководство – както обикновено – на Белград), положи системни и успешни усилия да превърне партията – наследник на българското национално-освободително движение в Македония в основен и радикален агент на антибългарска политика в македонската държава. При премиера Груевски постулатите на общата декларация от 1999 г. бяха изцяло забравени, изолацията между България и Р Македония се задълбочи (с помощта на определен вид вечно дежурни „патриоти“ в София), а геополитическата ориентация на режима в Скопие се фокусира изцяло върху приоритетни отношения с Анкара, Москва и – полуприкрито – с Белград. Всички общи проекти с България – начело с магистралния път по коридор 8 – бяха блокирани, двустранните отношения бяха практически замразени. Режимът на Груевски и ДПМНЕ предприеха цялостна стратегия за промяна на идентичността на македонското общество чрез ново пренаписване на историята в посока на „антична идентичност“ или „антиквизация“.

Отпращането на македонската идентичност към античността цели още по-дълбоко отчуждение на днешните македонци от българите и България. От друга страна – официалната държавна доктрина на „антиквизацията“ блокира успешно в дългосрочен план всяко признаване на македонската държава от Атина, което – в последна сметка – блокира и членството й в НАТО и ЕС. Кой е основния печеливш от всичко това? Очевидно, Москва и Белград. За Белград е важно Скопие да не получи членство в ЕС преди Сърбия. А за Русия е от ключово значение оста Атина-Скопие-Белград да продължи да функционира като проводник на руските стратегически интереси на Балканите и като изолатор на Балканите от обозрима европейска и атлантическа перспектива.

Припомням всичко това защото в София мнозина забравят – или им е изгодно да забравят, че всякакво споразумение по идентичностни въпроси от общ характер със Скопие не струва и хартията, на която е написано. Та нали през 1999 г. в общата декларация решихме поредица от ключови въпроси между двете страни точно в идентичностен план! Включително взаимният отказ от „малцинствени“ претенции – в името на двустранни отношения, фокусирани върху индивидуалните права на гражданите. При Груевски декларацията бе окачена да почива в килера.

В отношенията с Македония софийските управници обичат да настъпват една и съща мотика упорито и настойчиво – или някой отвън неумолимо ги кара да го правят. Те подписаха един двустранен договор с Р(С) Македония (август 2017 г.), в който любимите им „въпроси на идентичността“ получиха най-общи и трудно ангажиращи със сериозна отговорност която и да е от страните формулировки. В резултат на това в Скпопие съвсем невъзмутимо заявяват, че не са подписвали нищо от това, което София претендира да е ангажимент на македонската страна. Но нека за миг си представим, че в Скопие приемат всички български претенции – които все още трябва да бъдат по-конкретно формулирани за да формират база за споразумение – и се ангажират да ги спазват като ангажименти на македонската държава. Ветото пада, двустранните отношения се подобряват, взаимно признатото братство между двете страни намира своите дълбоки исторически основания, признати надлежно и от двете държави.

И … след някое време идва този симпатяга Мицкоски на власт. Смятате ли, че ще постъпи с българо-македонския договор и последващите го (дай Боже!) двустранни споразумения по общата история и идентичност по друг начин, а не като Груевски след 2006 г.? Не, няма да постъпи различно. Невъзмутимо ще заяви – „Вие ходете се разбирайте със Заев, който ви подписа разни невъзможни неща…“ И толкоз. Ще го блокираме в преговорите с ЕС – ако все още се водят. И той щастливо ще се отчете в Москва и Белград, че „малкият Шенген“ под егидата на Кремъл напредва все по-успешно… Какво можем да направим за да не се окажем още веднъж в класическата българска ситуация – изяли солта, боя, и платили 100 гроша? Да не се окаже, че сме провели битка, която е имала много висока цена – включително цената на добрите отношения между обикновените хора в България и РС Македония – чиито резултати (ако постигнем такива) отново се изплъзват като пясък между пръстите ни?

Мисля, че е разумно да направим няколко неща. Първо, да операционализираме своите идентичностни претенции към Скопие на конкретно политическо, юридическо и дипломатическо равнище. Да искаме да признаят „обща история“ не означава нищо в сферата на междудържавните отношения – особено на Балканите. Можем да искаме от Скопие официално да се откаже от конкретни антибългарски постулати в официалната държавна доктрина, наследена от Югославия и адаптирана към статута на независима държава. Можем да искаме официално да се признае определено съдържание на конкретни исторически събития (под риска, че същия „Мицко“ един ден ще се отметне). Можем да искаме – и трябва да искаме – отваряне на досиетата на югославската УДБА. Да искаме реабилитация на жертвите на Титовия терор, малтретирани заради изповядвана българска идентичност. Можем да искаме признат статут на българите в РС Македония – наред с другите „народи“ – ако преценим, че от гл. точка на националния ни интерес това е необходимо.

Според мен най-важното е да изискваме да се случат неща в двустранните отношения между София и Скопие, които не са обратими – който и да дойде на власт. Като бързото построяване на магистрала и железопътна линия София-Скопие-Тирана-Дуръс като предусловие за българския глас в полза на еврочленството за Скопие и Тирана. Трябва да искаме определен статут на българските инвестиции в Македония – не е лошо да се проучат методите и средствата, чрез които гръцкия капитал масово навлезе в Македония през последните 25 години. Необходимо е да подпишем конкретни споразумения за медийно, образователно и културно сътрудничество – с културни центрове в по няколко града от двете страни, с гарантиран достъп на медийни продукции и ТВ канали, книжарници и т.н. – все неща, за които говорим от 30 години, но не правим нищо конкретно.

Ако успеем да натрупаме определени активи в стопанско, културно, образователно , медийно, инфраструктурно сътрудничество, ще поставим българофобите в Скопие и техните външни господари в една по-затруднена ситуация, при която трябва да грабват кирките и да рушат – магистрала, ЖП линия, книжарница, да спират ТВ програми и т.н. Не е невъзможно, но е по-трудно, отколкото да дойдат като Груевски и да кажат – „Това, дето ви го подписа Любчо няма да стане“…

Някой би казал – това е толкова просто и близко до ума. Глупави ли сме, че не го правим. Има и глупави между нас, има и надъхани с невъзможни неща. За съжаление има и немалко оператори на чужди интереси. Без тези оператори не можем да си обясним как една подарена на България от нейните европейски и атлантически съюзници победа- възможността за двустранен договор, решаващ спорните въпроси между София и Скиопие – може да бъде пропиляна по толкова арогантен, безмозъчен и хаотичен начин. Добрите отношения между България и Македония бяха – и са евроатлантическа стратегия за интегриране на Балканите в обединена Европа. Настоящият конфликт между двете страни е стратегия на Москва и Белград за откъсване на Балканите от Европа в полза на „Мали Шенген“ и на една нова постюгославска утопия под сръбска хегемония. В Европа също има сили, които не са ентусиазирани от интеграцията на Балканите по модела на евроатлантическото партньорство. През 2018 г. президентът Макрон беше против започване на преговори със Скопие и Тирана. Днес дори не му се налага да бъде против – ние сме против, представете си… Така губим време, а Москва, Париж и Белград печелят време. България сама си гради клетката на геополитическа изолация, в която може да бъде поставена ако не си отвори очите. Да се надяваме, че времената на „малките Антанти“ минаха… Да се надяваме… Той Господ дава, но в кошара не вкарва…

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Предупреждението – Иван Николов

Фейсбук, 24 юли 2021 г.

https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-ima-li-myasto-v-srabskiya-svyat-za-43-balgarcheta

Позиция като тази на Иван Николов – председател на българския културен център в Босилеград – трябва да звучи като предупредителна камбана преди всичко за тези български „националисти“, на които им е по-удобно и по-лесно да водят символни битки за миналото, но нямат нито потенциал, нито смелост да се изправят срещу настоящите и бъдещи предизвикателства пред България на Балканите. С подкрепата на Русия и Китай арогантна и агресивна Сърбия се завръща, възродена от пепелищата на постюгославските войни, които тя разпали, и които тя изгуби поради жестокост и надменност спрямо всички останали балкански народи. Светът се променя пред очите ни. Европа се променя и това, което вчера е било гаранция за сигурност днес се превръща в проблем на сигурността – национална и регионална. В този бързо променящ се контекст българската регионална политика изглежда провинциална, хаотична и изгубена в превода на българския национален интерес на езика на новия динамичен свят, който всички ние обитаваме.

Най-големия проблем в този контекст са българските официални позиции спрямо РС Македония от последните две години. Аз не принадлежа към общността на тези българи, които отхвърлят всякакви претенции на България към Македония като неуместни. Напротив, смятам, че отношенията между двете страни трябва да се трансформират и да се положат на стабилната основа на съвместно признаване на миналото, на респект към настоящето и към идентичността на хората от двете страни на границата в настоящето, на целенасочен и съзнателен отказ от език на омразата, доктрини на омразата и доктрини на фалшификацията, наложени през превратностите на отминалия 20 век на Балканите. Това, което аз мисля обаче е, че българските национални цели трябва да бъдат интелигентно формулирани, ясно очертани (а не емоционално хаотични), както и стратегически защитени в адекватен дипломатически и юридически контекст.

Основен български национален интерес по отношение на РС Македония е поддържането на двустранни отношения, които да осигуряват възможността за България да бъде партньор и приятел номер едно за Македония на Балканите. Това не е само въпрос на историческа приемственост и морален интегритет. Това е стратегическа задача номер едно на българския национален интерес на Балканите. Между 1913 и 1990 г. геополитическият контрол върху Балканите се упражняваше монополно в рамките на стратегическата ос Белград – Атина. Подялбата на македония между Сърбия и Гърция осигуряваше пълната геополитическа маргинализация и изолация на България след Първата световна война. Това статукво позволи – не на последно място – на сталинистка Москва да сателитизира България до статут на безпомощна съветска провинция.

Рухването на Съветския съюз и на Титова Югославия позволи завръщането на България като геополитически фактор на Балканите и реализацията й като европейски и атлантически партньор. За 30 години българската политика спрямо Скопие бе по-често инертна и неосъзната като дългосрочна стратегия, но признаването на Скопие – първа в света, подписването на декларацията от 1999 г. и на договора от 2017 г. позволиха на София да се превърне в одобряван и по-близък съсед за македонците, чието съзнание бе тровено с антибългарска пропаганда в продължение на цяло столетие. При посещенията ми в РС Македония през годините с очите си виждах сближаването и подобряването на отношенията между двете страни, между обикновените хора от двете страни на границата. От прословутата българска „рамкова позиция“ от 2019 г. насам този процес се обърна в обратната посока. Днес България е враждебна страна за нарастващ брой македонци, а в ролята на най-близка до РС Македония страна се оказа отново … Сърбия. След като България бе най-близка за нарастващ брой македонски граждани в продължение на десетилетия.

Тласкането на РС Македония обратно към Белград като следствие на текущата българска политика – и в съчетание с огромното икономическо присъствие на Гърция там – възстановява ефективно геополитическата изолация на България на Балканите. На практика се възстановява оста Белград – Атина през Скопие. Няма да ни спаси нито членството в ЕС, нито в НАТО. Белград и Атина мълчат и прибират дивидентите от погрешната българска политика спрямо Скопие. По логиката на постюгославската солидарност страната на Скопие в спора със София заеха повече или по-малко и останалите страни в Западните Балкани. Нарастнаха антибългарските възприятия и в Албания – страна, водеща традиционно пробългарска политика. А как иначе – нали заедно със Скопие, ние блокираме за ЕС и Тирана.

Нека подчертаем още веднъж: България има легитимни претенции към РС Македония: за промяна на официалната държавна доктрина на Скопие, формирана на антибългарска основа от комунистическия режим на Тито. За приемане на историческите реалности като свободен процес на информиране и узряване на обществото за историческата истина след столетие на лъжи, чужда пропаганда и отродяване чрез терор и чрез манипулация. Този процес изисква време. С вето и с ултиматуми не можеш да спечелиш сърцата на хората. За България е необходимо да приеме и осъзнае факта, че за това столетие разделено съществуване, от другата страна на Гюешево е формирана една обособена общност на идентичност, която трябва тепърва да спечелим за приятел, а не да обръщаме в „правата вяра“ със сръбските методи на терор и унижение.

Ако не осъзнаем необходимостта от по-разумна, перспективна и стратегически защитена българска политика към Скопие, ще изгубим Македония за пореден път. Изгубихме я през 1879 г. в Берлин. Изгубихме я през 1913 г. в Букурещ. Изгубихме я в Ньойи през 1919 г. Изгубихме я след 1944 г. През 1991 г. я спечелихме за първи път от столетие насам. И направихме следващите плахи и противоречиви крачки напред. Сега губим Македония отново. Тласкаме я към Белград, подсилваме крясъка на сърбоманските българофоби в Скопие. Всичко това се случва на фона на умилителен български национален консенсус около изцяло погрешната политика на Бойко Борисов – Красимир Каракачанов, подкрепена от Румен Радев, Корнелия Нинова и кой ли не още. Ех, братя българи, около тази ли задънена улица намерихте да се обедините – за първи път през последните 32 години? Тъжно – и опасно. Четете Иван Николов – белким нещо ви просветне…

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Алтернатива ли е „партията на чалгизирания народ“?

Фейсбук, 17 юли 2021 г.

Радвам се, че вече всички са наясно какво представлява „алтернативата“, която ни предлагат политическите технолози на олигархичната система в лицето на партията на чалгизирания народ. В името на истината трябва да припомним, че същността на тази партия (определена от интелекта и културата на водещите я фигури) никога не е била тайна за никого. Тази същност обаче бе обект на определена „революционна амнезия“, която приемаше за даденост, че чалгарската простотия е по-малкото зло от завареното властово статукво, срещу което се води протеста от една година насам. През тази година бях един от хората, които напомняха, че тази „даденост“ далеч не е очевидна. Че това, което се развива пред очите ни е не само легитимен граждански проитест срещу системата на арогантния грабеж – нещо, което не подлежи на оспорване, защото е очевидно. Но че зад легитимния граждански протест протича процес на „премерване на силите“ между олигархични кръгове – на власт и в немилост, които водят борба на живот и смърт за преразпределяне на националното богатство и за контрол върху държавните инструменти за неговото ограбване. Ако бяхме постигнали минимално съгласие по този въпрос – да видим и легитимността на протеста, и заплахите, идващи от войната между олигархичните кръгове – можехме да работим и да договорим адекватна стратегия за постигане на максимален ефект от протеста, стратегия на гъвкаво реагиране и въздействие върху тези фактори на държавната власт и олигархичноото задкулисие, които по принцип отказват да се съобразяват с нас като граждани.

За съжаление не можахме да постигнем такова съгласие. „Революционерите“ бяха решили каква промяна ще им бъде достатъчна, президентът Радев прецени, че ще му бъде достатъчна и на него, светлите млади лица в началото на протеста постепенно бяха заменени с фигури на озлобени хора, които тръгнаха да отмъщават за озлочестеното си битие на тези, които им бяха посочени от шепа „лидери“ – най-вече лобисти на този и на онзи. В резултат протестът постигна непосредствената си цел – премахването на ГЕРБ от власт. Крайно време беше ГЕРБ да слезе от власт. Мисля обаче, че постигането на тази цел бе възможно и с по-малко щети. Най-вече – бе възможно да бъде постигната и без вдигането на вълната на гражданското недоволство на тази чалга партия, която по време на протеста се скатаваше по заповед на технолозите си, а след протеста излезе успешно да събере каймака. Сега сме тук – на фазата на обиране на каймака. И вече всички виждат откровено – без амнезия – кого сме си причинили като сме тръгнали на поход „срещу“ без ни най-малка идея в името на какво бъдещо състояние – конкретно и разумно – протестираме.

Станалото – станало. Ако днес казваме А, трябва по-бързичко да кажем Б. Да осъзнаем и да си признаем, че някои от идеологемите, на които служихме и служим са заблуда, която ни води в кошарата на брутално олигархично управление в чалга формат. Няма „партии на протеста“ – въпреки, че има партии на статуквото. Реформистките сили – партии, групи, лидери – трябва бързичко да седнат и да помислят за минимално болезнената стратегия за измъкването на обществото и държавата от състояние „от трън на глог – че по-висок (дълъг)“. Има определени достижения на българската политическа система от последните 30 години, които не могат да бъдат жертвани – те трябва да бъдат категорично защитени. На дневен ред е поставянето на ясни условия за национално споразумение по най-малък общ знаменател от „червени линии“, които не могат да бъдат пресичани – ама от никого! Има необходими стъпки на управление, които трябва да бъдат предприети отвъд партизанската игра „аз сега ще те науча тебе…“

Чувам въпроса – ами ГЕРБ? Не е необходимо да се помирявате с ГЕРБ, да се съюзявате с Радев, да се споразумявате с тези, с които сте в съперничество. Направете минималното – на този етап. Защитете нормите и процедурите на институционално политическо поведение в България. Ами че следващият път проектокабинетът на победителите може да ви бъде представен от „Магаданс“ или от някой друг в още по-произволен формат. Може някой да излезе от WC и да ви прочете списъка пред вратата. Зная, че се ядосвате, защото по този начин ви се показва, че „новият политик“ не ви „бръсне за слива“. Повярвайте ми, това не е проблем. Проблемът е, че полит-технолозите му не ни бръснат за слива – ни нас, ни държавата ни, ни процедурите й, които ни пазят от произвол. Те сега тестват докъде могат да стигнат в изпразването й от съдържание на тази държава, която я няма – напълно и необратимо изпразване от съдържание. Хич не ме интересува за кого сте и против кого сте. Аз също не съм симпатизант на ГЕРБ – колкото и на някои от вас да не ви се вярва. Мисля, че днес трябва да защитим българската демократична държава от по-нататъшен произвол, който се готви да й упражни олигархичната мафия. Няма да е лесно. Няма да е бързо. Само че – вие виждате ли някакъв друг изход? Освен да заиграете Тайсън кючек? Седем-осем и ще сте в капана. Не защото чалга политиката е много стратегическа. А защото тези, които й дърпат конците добре познават всички ни и знаят как за пореден път да ни измамят. Внимавайте, може да се окаже за последен път!

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Триморието и историческата съдба на източна Европа

Фейсбук, 6 юли 2021 г.

http://epicenter.bg/article/Valentin-Vatsev–Trimorieto-e-antiruski-i-antigermanski-proekt/253825/11/34?fbclid=IwAR3pAn27eHj2NwCOvbDhuBy89_V7CEZvPIscCy4_2a2INUDCTPtCNKuvJ6I

Валентин Вацев очевидно се подценява. Той е значително по-интелигентен човек от ролята, която е избрал да играе – пропагандист на руската имперска пропаганда по проблем, по който интересите на Русия и на България обективно не съвпадат. Триморието е инициатива, която наистина възниква исторически от амбицията на полския президент Пилсудски през 20-те години на 20 век да осигури единство на Централна и Източна Европа предвид нарастващата опасност от болшевишка Русия от изток и от неизбежното възраждане на германския реваншизъм след поражението на Втория Райх от запад. Идеята на Пилсудски не се реализира в междувоенния период поради много причини. Една от тях се корени във факта, че източната част на Европа се състои от крехки, уязвими, преди всичко малки (с изключение на Полша) нации, чиито интереси е трудно да бъдат обединени в епохата на санитарните кордони, наложени от победителите във Версай.

Оттук можем съвсем ясно да дефинираме смисъла и целта на Междуморието (Miedzimorze) – идеята на Пилсудски, която днес частично се възражда като инициатива за Триморието, но в една много различна стратегическа ситуация и в съвършено различен геополитически статус на Европа. Смисълът на Триморието е да засили процесите на сътрудничество между страните в Централна и Източна Европа – първоначално в сферата на инфраструктурата и енергетиката, но с ясното съзнание, че става дума за партньорство между страни-членки на една стратегическа общност, евроатлантическата.

Добре, би попитал някой, защо е необходимо Триморието, когато тези страни (с малки изключения) членуват в ЕС и НАТО и без друго са част от мащабни процеси на интеграция в сферата на сигурността и развитието? Необходимо е, защото днешна Централна и Източна Европа продължава да бъде европейски регион с крехки национални и държавни структури, подложени на нарастващ геополитически натиск. В продължение на много векове тази част от Европа е включена в големите имперски проекти на Хабсбургите, Русия, Прусия (Германия), Високата порта. Повечето народи на източна Европа придобиват шанс за еманципация едва след края на Първата световна война, а тези народи – като балканските – които частично се еманципират през 19 век остават заложници на съперничеството на великите европейски сили. Тази фрагментация, за съжаление, се запазва и в междувоенния период. Победители и победени, санитарни кордони, малки и по-големи Антанти, възроден германски реваншизъм, яростен болшевишки империализъм…

След Втората световна война Централна и Източна Европа бяха оставени под сталинисткото господство на Москва и се еманципираха едва след рухването на Берлинската стена. Голяма бе радостта от възстановеното единство на Европа. Но тя не продължи много дълго. Почти веднага след обединението на Германия се проявиха болезнените различия между изтока и запада на тази страна. Бившите съветски сателити успяха да постигнат пълноправно членство в НАТО и ЕС, очакваха да се интегрират в тази Европа, за която жадуваха дълги десетилетия. Но Европа се оказа променена. Съществените различия в развитието, в богатството и стопанския потенциал доста бързо се допълниха от едно нарастващо културно разделение. През втората половина на 20 век европейският Запад бе станал постнационален, „постмодерен“, мултикултурен и твърде неглижиращ определени аспекти на общото европейско наследство – например християнската традиция. Изтокът, от друга страна едва след 1989-та получи пръв път шанса за истинска национална независимост, считана за основна ценност. След столетия имперски диктат, след десетилетия болшевишко смазване на националната идентичност вече бе възможно да се гордееш открито, че си чех, поляк, унгарец…

Тази различна динамика между Изтока и Запада на Европа създаде среда на нарастващи политически напрежения и конфликти на културна основа. Изтокът отказа благата на имиграцията и мултикултурализма, подкрепи християнската традиция (тъпкана от съветските властници) с по-голямо усърдие, отколкото постлибералния дневен ред на Запада на Европа. Така разделенията между двете части на Стария континент се утвърдиха в три основни посоки. Първо, съществени различия в нивата на икономическо развитие, които започнаха да се сближават благодарение на европейската кохезионна политика. Второ, различия в господстващите културни ориентации на обществата на Изтока и Запада. Трето, различна – понякога драматично различна оценка за предизвикателствата пред сигурността на Изток и на Запад. Основната разлика тук си остава отношението към Русия – особено след възродената агресивност на Кремъл след 2008-2014 г. За Италия, Испания и Франция Русия не е съществена заплаха. Те често с досада следват атлантическия дневен ред за сдържане на Москва, налаган от Вашингтон и подкрепян преди всичко от Лондон и Хага в западна Европа. За Прибалтика, Полша и другите страни от изтока Русия е основно предизвикателство пред сигурността, доколкото нейна основна цел е да подкопае тяхната принадлежност към Запада и да ги върне в „сферата“ на собствения си контрол.

Триморието е инициатива, която се стреми към създаване на обща комуникационна и енергийна инфраструктура на тази източна част от Европа. Просто защото разликите в развитието и светогледа между Изтока и Запада на Европа могат да се окажат трудно преодолими, ако Западът продължава да бъде силен, интегриран, с интензивно партньорство помежду си, а Изтокът – фрагментиран, уязвим нестабилен и девиантен в повечето измерения на съвременното общоевропейско битие. Триморието е инициатива за нарастваща динамика на партньорството в Източна Европа – не само на всяка страна с Брюксел, но и между самите страни в този мегарегион на Европа.

Във вреда ли е това на Германия? Германия днес не е Германия от края на 19 век, нито Германия от първата половина на 20 век. Днешна Германия е основния мотор, гаранта на европейското обединение. За съвременна Германия всяко съществено, структурно напрежение в конструкцията на европейското обединение е потенциална или актуална проекция на нейна собствена уязвимост. Да, Германия е заинтересована от максимално добри отношения с Русия, но не е склонна да жертва за тях нито своята уникална роля в обединена Европа, нито своята атлантическа принадлежност. Ако бъде успешен, Триморието може да се окаже проект, който дава перспектива за стабилност и динамика на взаимоотношенията на Берлин с източна Европа, потенциал за разрешаване на поредица актуални проблеми в отношенията между изтока и запада на ЕС. Една успешна, по-добре интегрирана източна Европа би представлявала атлантическа ценност – нещо, което далеч не е безразлично за Германия, ценяща своята атлантическа принадлежност.

Против Русия ли е проектът за Триморието? Умора предизвикват многообразните страхове на Москва от всичко, което се случва в Европа от три десетилетия насам. Разширяването на НАТО се оказа заплаха за Русия. Разширяването на ЕС – също. Дори една минималистична програма за Източно партньорство между ЕС и постсъветските републики, много по-ограничена от специалните отношения на партньорство между Брюксел и Русия се оказа заплаха за Москва. Агресията срещу Украйна започна – да припомним – в отговор на този минималистичен проект за Източно партньорство. Но ако трябва да сме откровени – да, европейската и атлантическата принадлежност на източна Европа, включително проектът за Триморието са заплаха за Москва. Заплаха са защото се явяват препятствия пред невинното желание на Кремъл успешно да дестабилизира изтока на Европа с цел отново да го присъедини към сферата на руския геополитически контрол. Дано следващите поколения доживеят еволюция на мисленето в коридорите на властта в Кремъл, което да провиди смисъла и перспективата за Русия от едно истинско партньорство със своите съседи на Запад.

Триморието е една много трудна за реализация инициатива. Фрагментацията на Централна и Източна Европа, наследена от миналото не може да се отмие с магическа пръчка. Наследените конфликти, травми от поражения, консерватизъм в оценката и защитата на националниоте интереси без друго превръщат проекта за Триморието в един много малък общ знаменател, който има нужда от много време, много ресурси и много търпение за да се реализира. Разбира се, това ще бъде още по-трудно като се има предвид, че визии и усилия като тази на г-н Вацев усилено ще саботират реализацията на този проект. За добро или за лошо – живеем тук, в източната част на Европа. Геополитиката е съдба. Но усилието за промяна също се възнаграждава.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Либерал, нелиберал, фашист…

Фейсбук, 27 юни 2021 г.

Има група от хора в либерално-прогресистката общност, които с лекота назовават неугодните им с прозвищата „фашага“, „фашист“, „нацист“ и т.н. Корените на този навик проследяваме чак до средата на миналия век, когато техните предшественици назоваваха така всекиго, който споделя по-различни възгледи от техните. И не само назоваваха, но и убиваха, затваряха, озлочестяваха. Известен е диалогът между съдия от „Народния съд“ и подсъдим – член на опозиционна политическа партия след 1944 г.: „Ти фашист ли си, бай Иване?“ … „Абе аз доскоро не бях я чувал даже тази дума, „фашист“, ама сега като гледам, че на всички свестни хора край мене им викате „фашисти“, мисля, че да, и аз ще да съм фашист…“

Фашизмът е конкретно историческо явление – радикално дясно движение в Италия от 20-те години на 20 век, което като определение се разпростира върху обозначаването на всеки десен радикализъм от тогава насам. Използването на понятието „фашист“ като синоним на човек с възгледи, различни от нашите е характерно за левите радикали, включително и и за тези, които се появиха напоследък в България по логиката на „видяла жабата, че подковават вола, и тя вдигнала крак…“ Тези леви радикали – кой знае защо считащи се за „либерали“ – днес с лекота наричат фашисти националистите (радикални и умерени, авторитарни и демократични), хората с консервативни възгледи от различен характер, както и радикалните евразийци – русофили, последователите на Александър Дугин и Путин, които в най-голяма степен заслужават това прозвище. Както и всички други, изразили несъгласие с тях.

Либералът се раличава от радикала, ляв или десен по това, че заедно с другите демократи – социални, консервативни, зелени и т.н. – той уважава възгледите и убежденията на другите и по определение се стреми да намери общ терен за споразумяване и съгласие с тях. Ерго – разпенилите се радикали, назоваващи се „либерали“, но наричащи другите „фашисти“, имат толкова общо с либерализма, колкото Джон Лок има общо с Джудит Батлър или с Илхан Омар … Тяхната идентичност като психология е троцкистка, а политическите им възгледи са съвременна интерпретация на старата радикална левица на анархистите, революционните марксисти, болшевиките и троцкистите. Назовават се „либерали“ като елемент от конспирацията – според тях много хитроумна – да превърнат новите версии на левия радикализъм от маргинална периферия в мейнстрийм на политическо мислене и поведение в съвременния свят. За съжаление, на много места успяват. Както и десните радикали, които се опитват да маскират идентичността си зад един нов популизъм, зад който прозират стари авторитарни дневни редове.

Няма как да се споразумеем с „либералите“, изповядващи новите версии на ляв радикализъм, да ги убедим да не назовават „фашисти“ всички, мислещи по-различно от тях. Затова би било по-практично да започнем да ги съдим. Всеки, който бива назован „фашист“, да си направи скрийн шот на разговора с поредния „революционер“ и да го прати да се обяснява в съда. Ако това стане по-масова практика, „фашистите“ скоро ще намалеят значително.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized