Революция и демокрация

Фейсбук, 17 декември 2022 г.

Отказът на ГЕРБ, ДПС и Възраждане (всяка партия със свои аргументи) да подкрепят кандидатурата на проф. Денков за премиер прави невъзможно постигането на мнозинство за кабинет на ПП в това НС. Остава мъглявата възможност за т.нар. трети мандат – която досега поради избора на президента за мандатоносител – не е била реализирана… Очакването след поредни избори да се случи „чудо“ и да се формира правителство е нереалистично, освен ако политическата система на България не претърпи допълнителни силни сътресения, които да поставят под въпрос съществуването на парламентарната демокрация като цяло.

Демократичната система се основава върху търсенето на компромис и съгласие. Дори да имате президентска система – както е например във Франция – ако управлението е демократично, то изисква процес на споразумяване между президента и парламентарните мнозинства, които не е задължително да са от неговия политически „цвят“. Още по-валидно е изискването за споразумяване в условията на парламентарно управление, при което – при множеството европейски демократични системи – рядко партиите получават пълно мнозинство. Дори и тогава, когато то е постижимо, приемането на определени политически решения изискват по-широко съгласие и то се търси от управляващата самостоятелно партия за да бъде удовлетворен националния интерес.

През последните две години в България се прави опит за революционно обновление на политическата система, която – по общо съгласие – функционира незадоволително и се намира в плен на мощни олигархични интереси, български и руски, и се нуждае от промяна. Премахването (или поне отслабването) на олигархичния контрол изисква смяна на обществената система на съвременна България. Тази промяна изисква политическо обновление, но ако остане на равнището на персоналните и групови конфликти и отрицания, много бързо ще бъде редуцирана до обикновена смяна на политическия антураж на посткомунистическата олигархия. Да не говорим за това, че без категорично скъсване с мощната корупционна зависимост от руските политико-корпоративни интереси и мрежи у нас, изграждане на европейски тип обществена и политическа система в България е невъзможно.

Политическата промяна може да бъде радикална, ако силите на промяната са мощни и се ползват с доверието на решаващо мнозинство от гражданите. Дори и при тези обстоятелства обаче, „революционното отхвърляне“ на старото от новото трябва да бъде подчинено на законови демократични правила, ако целта на ревплюционерите е да съхранят системата на демократично управление. „Революционният терор“ никъде не е произвел демокрация. Той върлува през определен период от време, след което бива замененен от откатната вълна на реставрацията. Който иска да се държи в политиката като якобинец – да се готви за настъпващия Термидор и следващата го реставрация.

През последните две години и половина в България има достатъчно кандидати за Робеспиеровци, но няма обществени условия за революционно „помитане“ на „стария режим“. По мое скромно мнение – няма и потребност от подобен радикализъм. Българското общество пожела промяна, но остана категорично в ориентацията си тази промяна да бъде извършена по институционален, спокоен и разумен начин. В поредицата от четири парламентарни избора за малко повече от година, българите гласуваха за „шарени“ парламенти в които партиите бяха принудени да се споразумяват, за да управляват страната.

Отказът на повечето „партии на промяната“ да се споразумяват с достатъчно широк кръг партньори в съчетание с принципната липса на възможност за тяхно политическо мнозинство вкараха българската система на парламентарно управление в дълбока криза. От една страна на „революционерите“ им бяха подхвърлени „партньори“, създадени специално за целта от най-ретроградните кръгове на олигархията. Дали чалгаджии, дали малоумни радикали и платени марионетки, търкалящи се по улиците и влезли за малко в парламента – детайлите са без значение. Важно е принципното отсъствие на воля за системна промяна, осуетявана от задкулисни игри със ситуационното мнозинство.

Тези игри с невъзможното парламентарно мнозинство за промяна бяха в услуга на една системно натрупваща се и разширяваща се нелегитимна власт на президента, избран върху конституционна рамка на една преимуществено представителна фигура. Разширяването на неговата „служебна“ власт допълнително вкара в дълбока криза системата на парламентарно управление и обедини в президентското задкулисие оцеляващата и побеждаващата в „революцията“ олигархия. Всъщност, протестното движение през 2020 г. започна като вътрешна война на два лагера в олигархията. Това не означава да подценяваме гражданската смелост и потенциал на протестиращите граждани. Означава обаче да си дадем ясна сметка за недостатъчния контрол който те и истинските им лидери успяха да получат върху процесите на промяна в България след 2020 г. След като двата лагера на олигархията се сблъскаха фронтално през 2020 г., оттогава насам се помириха и се обединиха около новия център на властта в ръцете на президента.

Двете олигархични глутници се помириха, но публичното представителство на българските граждани в демократичните институции остана в криза. „Силите на промяната“ останаха в стратегическо малцинство – не на последно място защото бяха изоставени от подкрепящия ги в определен период от време президент. Той очаквано избра страната на тези, които го издигнаха, избраха и контролираха на върха на държавата – основните олигархични кръгове в България и техните партньори на североизток. Лидерите на промяната за кратко бяха протежета, „нашите момчета“ на патрона от Дондуков. Днес вече са „шарлатаните“. „Елементарно Уотсън…“ Изтъках си платното – ритнах ти кросното…

Само че „протежетата на промяната“ не са глупави. Те разбират, че са изгубили битката за голямата цел – антиолигархичната промяна на България. Затова сега се борят за по-малкия приз – борят се за статута на водещи политически оператори на олигархичния интерес. Те не могат да отстранят олигархията като обществена система на корупционен контрол върху българското общество. Но смятат, че могат да отстранят досегашните оператори на този контрол – преди всичко ГЕРБ и ДПС – и да заемат местата им. Затова играят играта с нулев резултат – „иди си Бойко, столът е само един…“

Актуалният проблем на политическата ситуация, в която се намираме е този, че лидерите на промяната дори не знаят как да накарат „Бойко“ – колективния и индивидуалния – да си тръгне. Слаби са да го прогонят от статута на най-голяма политическа сила, на най-вкоренена политическа инфраструктура, но не се съгласяват на компромис, който да им даде стратегически предимства срещу статуквото като средносрочна перспектива. По този начин спират разблокирането на системата на парламентарно управление и се държат като „куче на копа сено“ – нито го яде, нито го дава на другите…

Ако на „Бойко“ – колективният и индивидуалният – му се даде шанс да си иде с мир, шансовете за разблокиране се увеличават. Парламентарната демокрация е изключително гъвкав механизъм за интеграция на различни интереси – както граждански, така и партийни, персонални и групови. Тук не става въпрос за това „да плеснем с ръце и да се прегърнем“. Нито става въпрос да заобиколим закона, отговорността – политическа и законова, да направим компромис с принципите и институциите, които трябва да ги охраняват. Тук става въпрос за политически компромис, който да направи възможна управляемостта на страната чрез легитимни институционални решения – преди всичко избор на легитимно правителство.

Оказва се обаче, че е по-лесно да се заинатиш, да провалиш един – или повече парламентарни мандати и да дочакаш шанса си отново да „вдигнеш революция“, пък каквото сабя покаже… Драги мои лидери на промяната – революциите не се случват всеки ден, нито всяка година. Шансът да дочакате революционния си шанс за втори път е много по-малък, отколкото риска да се изхабите в непрестанно парламентарно и медийно надлайване, в резултат на което да отидете да правите компания на шоуто на Слави. Олигархията и нейният президент вече открито ви „качват на шейната“ в тази посока.

Кой съм аз, че да ви давам акъл… За почвече от 30 години съм наблюдавал много мераклии за власт, много революционери, много тарикати, много корупционери. Този тъжен филм за съдбата на съвременна България се е извъртял пред очите ми неколкократно, преди да се докараме, всички ние, до днешното състояние на обществото и държавата ни. Ако искате моето мнение – дайте шанс на един неизбежен компромис, който да отвори пътя за промяна на българската държава и общество по правилата на демокрацията и да осуети пълната узурпация на властта от новия върховен представител на българската олигархия… Не е необходимо този компромис да бъде безпринципен – напротив! Не е необходимо в този компромис да изгубите себе си и идентичността си. Необходими са само интелект, реализъм и поне известна почтеност – за да има този компромис смисъл и посока, перспектива…

Не проигравайте възможностите на сегашния парламент. Следващият парламент няма да ви предложи чудеса. Напротив – може да ви изненада неприятно. Може всички нас да изненада неприятно…

Реклама

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s