Фейсбук, 21 декември 2022 г.
Хенри Кисинджър е авторитет, който винаги е в състояние да предложи стойностни аргументи за тезата, избрал да защити. Постигането на мир чрез преговори е неизбежен финален акт на всяка война – независимо от нейните резултати. Проблемът е в това, кога настъпва подходящото време за тези преговори в процеса на военното противопоставяне. Днес ние имаме военен конфликт – резултат от агресия, която не успя да постигне своите първоначално набелязани цели: окупиране на съществена част от Украйна, премахване на законно избраното правителство на Украйна, подчиняване на Украйна на стратегическото и политическо господство на Кремъл в процес на ревизия на геополитическото статукво, постигнато вследствие разпада на Съветския съюз. Вместо бързо поражение на Украйна, днес сме свидетели на пълномащабен военен конфликт, в който Киев успява да се защити.
Същевременно агресията на Кремъл постигна определени текущи резултати. Окупирана е около 20 на сто от територията на Украйна – в източната и южната част на страната. Създаден е сухопътен коридор между основната територия на РФ и окупирания през 2014 г. полуостров Крим. Русия окупира азовското крайбрежие на Украйна. Военните действия продължават, включително със системни бомбардировки на цивилната инфраструктура, на украински градове и над мирното население. Украйна дава огромни жертви – на военни и цивилни граждани, разрушения и дезинтеграция.
Справедливият изход от тази агресия е пълното изтегляне войските на агресора от украинска територия и заплащане на репарации за огромните жертви и разрушения, понесени досега от Украйна. Готова ли е Москва на подобно решение? Очевидно не. Във визията на кремълския режим едни мирни преговори биха могли да се съсредоточат върху „компромис“ с подялбата на окупираната територия и с ограничения върху статута на независимост на украинската държава – разоръжаване, отказ от международни съюзи, автономизация с договорена практическа васализация на ключови държавнополитически решения на Киев в зависимост от Москва.
Конфликтът притежава определена динамика и основният въпрос за следващите шест месеца е как ще продължи развитието на тази динамика. Ще успеят ли ВСУ да освободят нови значими части от окупираната територия, или руските войски ще съхранят зоната на „сухопътен коридор“ между РФ и Крим, плюс съществен контрол върху територията на Донбас? Ще издържи ли украинската икономика и потенциалът на въоръжените сили на усилията за постигане на окончателни преимущества в разрешаването на конфликта и отблъскването на агресията? Ще издържи ли руската икономика на санкционния режим на Запада, който непрекъснато се затяга и нанася нови поражения върху ключови елементи на руската икономическа и технологична система?
Започването на безусловни мирни преговори в тази ситуация ще осигури „глътка въздух“ на Кремъл в неговата стратегия за стратегическо „поглъщане“ на Украйна. Ще бъде приключена вълната на мобилизация и обучение на резервистите в руската армия – която на практика се провали като професионална армия в първата фаза на войната. Ще бъдат изградени допълнителни предпоставки за „усвояване“ на окупираната територия на Украйна – включително и във военнотехнически план. Ще се разгърне с нарастваща сила международната пропагандна кампания на Кремъл срещу западните санкции и икономическите трудности, които особено Европа преживява в резултат на санкциите.
Предоставянето на подобна глътка въздух на агресора в настоящата ситуация изглежда неразумно от гл. точка интересите на международния мир и – особено – на сигурността на европейския континент. Преговорите с Москва на този етап ще придобият неизбежен частичен легитимационен ефект върху амбициите на Кремъл за ревизия на геополитическото статукво в постсъветското пространство и в Източна Европа. Ако Украйна бъде принудена на договаря стратегически отстъпки в полза на агресора, стратегическата перспектива на европейския изток е да остане под системна заплаха от агресия – или най-малкото нарастващ натиск от страна на стратегическите имперски амбиции на Москва.
Струва ми се, че началото на мирните преговори би било разумно да се постави в една перспективна ситуация, в която Кремъл ще бъде принуден да признае – по какъвто и да е начин – неуспеха на своята агресия спрямо Украйна. Докато официалните лица в Москва говорят, че „специалната операция“ върви по план“, че „Русия воюва с НАТО в Украйна“, че агресията преследва „легитимни цели“, преговорният процес ще доведе до безусловна – макар и частична легитимация на агресията като подарък за Кремъл. Въпросът не е само морален – не е само въпрос на справедливост и респект пред жертвите, които дава Украйна. Въпросът е стратегически – ако тази агресия срещу Украйна придобие частична легитимност, всяка следваща агресия на Кремъл срещу друга съседна или близка страна също ще придобие легитимност в аванс. Така, както се случи с Грузия през 2008 г. – западни лидери веднага отидоха да „преговарят“ с Путин. Така както се случи с Крим и Донбас през 2014 г. – същите лидери веднага отидоха в Минск, за да легитимират стратегическите претенции на Кремъл за сателитизиране на Киев. Това не бива да се случва отново.
Отломки от огледало 