Българската емиграция: между пътуването към Запада и гласуването за Изтока

Фейсбук, 3 септември 2022 г.

Това, което ни изглежда като парадокс, се превръща в утвърдена действителност: българи, избрали да работят и живеят в западна Европа и Америка, все по-често се оказват вдъхновени и подкрепящи популистки политически сили в България, устремени към завръщане на страната ни в Евразия, към скъсване с европейския и с атлантическия избор на посткомунистическа България. Аргументът „Защо живееш в Лондон, а не отидеш в Нижни Новгород“ не разколебава парадоксалния политически избор на тези българи, избрали да живеят на Запад, но да мислят и да гласуват в полза на авторитарното русофилство на домашния популизъм.

Макар и парадоксално, това поведение има своята логика и мотивация, която е необходимо да разберем. В продължение на десетилетия бяхме подвластни на своето убеждение, че колкото повече българи получат шанса да учат и да живеят на Запад – временно или постоянно – толкова по-успешна ще бъде адаптацията на българското общество към стандартите и ценностите на развития демократичен свят. Тези очаквания отчасти се оправдаха. Нарастващ брой българи в чужбина постигат значими успехи като студенти, професионалисти, бизнесмени, интелектуалци. Сред тях са преди всичко и привържениците на новите протестни формации, обявили се за борци с корупцията и олигархията в управлението на България.

Илюзия е обаче широко разпространеното мнение, че в чужбина заминават преди всичко младите, умните, предприемчивите и успешните индивидуалисти-либерали. Т.е. – тези, които търсят по-благоприятни условия да разгърнат талантите и амбициите си. Истината е, че мнозинството заминаващи да търсят шанс в чужбина българи са по-скоро част от ниската средна класа и по-ниско разположените обществени слоеве в социалната стълбица. Мутренската демодернизация на България след 1990 г. и до днес системно намалява шансовете на милиони обикновени хора с обикновени амбиции да си намерят прилично заплатена работа, за да издържат семействата си. Оттук тръгнаха вълните от гурбетчии – жени, отишли да гледат възрастни хора в чужбина, сезонни работници в земеделските кампании на юг и на запад, общи работници, заети в непрестижни за немци, италианци и англичани трудови дейности.

Получи се ефектът на „порочния кръг“. Колкото повече хора заминаваха за София и в чужбина, толкова повече напредваше депопулацията на цели региони в България. Големи градове като Плевен, Сливен, Шумен, както и редица по-малки населени места съкратиха населението си наполовина – някъде повече от половина. Депопулацията предизвика разпад на установените социални, стопански и институционални връзки и породи автархизация – квази феодално самозатваряне на стопяващи се общности около приоритетите на мизерно оцеляване със собствени усилия. Оттук – още по-голям стимул за гурбет, емиграция и бягство от затворения кръг на бедност, липса на перспектива и локален мутренски произвол.

За голяма част от тези хора, отговорна за тяхната драматична съдба е социалната система, която се разви в България в десетилетията след 1990-та. Специфичният личен и групов опит, липсата на системно добро образование и мащабната злонамерена – хибридна пропаганда, „свалиха“ вината за трудното битие на тези хора върху „демокрацията“, върху Европа, върху прозападната политическа идентичност на България от последните десетилетия. Нямат особен успех обясненията, че България бе завладяна от посткомунистическата мафия, че бе трансформирана в нов модел на колониално владичество на Москва през енергийния монопол, системната корупция и олигархичното завладяване на държавата от шепа хора, организирани в елитни групировки на мафията.

Но обяснението за собствената бедност и неуспех в България като продукт на „Запада“ или „демокрацията“ би се разпаднало постепенно ако мнозинството обикновени българи бяха попаднали в привилегирована ситуация спрямо битието им у дома след емигрирането им на Запад. За съжаление, емиграцията е последното нещо, което предоставя привилегии – особено ако си беден, необразован и новодошъл без опит. Мнозинството наши сънародници попаднаха в кръговрата на икономическата принуда на Запад, отредила им – неизбежно – ролята на най-малки „винтчета“ на пазара на труда. Ангажирани преимуществено с тежък, непривлекателен и изтощителен труд на ниските етажи на пазарната система, тази част от емигриралите българи откриха реалността на Запада не като гостоприемна „майка“, а като немилостива „мащеха“, решена да ги „изцеди“ срещу шанса за оцеляване и приличен живот, който им предлага. Голяма част от българските емигранти – особено в началото, особено без образование, езици и опит – се класираха в дъното на социалната система на приелите ги страни. Те се сравняват с тези, които са по-нагоре… Дъното произвежда протест… Дъното произвежда озлобление…

Средният и под средният българин – емигрант е обикновено носител на тази смесена градско-селска, частично модернизирана, но все още патриархална култура, която се разпада под ударите на кризата и атомизацията на българското общество през дилемите на 20 и 21 век. Колективизацията и разпадът на традиционното българско село, мутризацията и налагането на репресивен произвол в първите 10-15 години след 1989-та, чалгизацията на публичната култура като примитивен индустриален модел на производство на култура в услуга на социалните низини… Всички тези феномени, комбинирани с икономическия разпад създадоха културния модел на агресивния индивидуалист, търсещ собствената си житейска легитимация през ключови примитивни ценности, щедро изнесени на пазара на чалгизираното ежедневие на обикновения човек. Той е мъжкар – не е „педал“. Той е българин – не е някакъв „мангал“, наш или чужд, той е приятел на силните, а не лузър наравно със слабите. Тя е страхотна мацка – може да „забие“ и най-богатата мутра, може да я накара да й купи силиконов бюст (оригиналният израз е друг), а като се „очупи“ – върви нагоре, купуват й Бе-Ем-Ве за да „джитка“ по София и по гръцкото море…

Подобно на всяка култура, чалга общността има своите „победители“ и своите „лузъри“… Да си вземеш сака и да отидеш да работиш в кланица в Германия или на строеж във Валенсия не предполага да си сред „победителите“… Но тези на Запад, които са по-горе от нашенеца, тръгнал от нулата, освен че са нетърпими с богатството си, са още по-нетърпими с културата и поведението си. Те са егалитарни, „галят с перце“ всякакви „мангали“, дошли от „майната си“, позволяват им да си правят каквото си искат… Толерират „педалите“, разпуснали са „черните“ … да продължаваме ли със списъка…? Тази категория българи на Запад естествено се нареждат в набъбващите общноости на локалния популизъм, обединяващ различни социални категории, но целокупно враждебен на господстващата хипер либерална публична култура и на икономическото статукво, произвеждащо лузъри – местни и приходящи (като нашите)…

От тази комбинирана позиция на принадлежност към социалното дъно и към популистката културно-политическа алтернатива, тръгналият на гурбет или в емиграция обикновен българин разбира, че България го кани и поощрява да участва в нейния политически живот – да гласува. Малко усилия са необходими на този човек да се ориентира и да намери „подходящата“ за него политическа идентификация. През април и през юли 2021 г. този човек ентусиазирано се хвърли да подкрепя Слави – страхотния пич, който всяка вечер „им е.ава майката“ на „онези боклуци“ и пуска парчета, които стигат „до дъното на душата ти“. После чалга героят ги поразочарова… Сега на ред са възрожденците. Изглеждат корави момчета и ще им „разгонят фамилията“ на „меките китки“…

Неголяма част от емигриралите българи успя да се социализира в културата на успеха, доминираща по-високите етажи на западните общества. Тези хора гласуват масово и гласуват за „промяната“ – когато им се предложи в разбираема за тях културна и идеологическа форма. По-голямата част от българите в чужбина очевидно се вливат в редиците на глобалния пролетариат на Третия свят, който е добре дошъл на Запад, но който не може – дори и да желае, което не е задължително – да се социализира в заварената основна обществена култура на приелата ги страна. Този пролетариат е по правило все по-гневен – по причини, свързани и със Запада, не само с Третия свят. И заради това, ако участва в демократичната политика, най-често си избира по-радикалните популистки платформи от нея.

Друг е въпросът, защо българският популизъм срещу статуквото – тук и на Запад – е оцветен във внушенията на русофилството – на най-стария и най-безкомпромисен враг на българската национална независимост и на българския национален просперитет. Всяко отрицание на статуквото – дори и най-нихилистичното – има нужда от алтернатива. В българския случай евразийската сатрапия, възродила имперския си апетит успя да социализира някоко поколения българи след комунизма в наивното убеждение, че точно Русия може да изиграе ролята на тази алтернатива на статуквото. Може умът ви да не го побира – ако познавате Русия – но е факт. Това е тема на дебат, която надхвърля границите на избирателното поведение на българите – у нас и в чужбина. Тема, натоварена с драматизъм. Драма, от която зависи самото оцеляване на България като автономен национален проект.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s