България и Виктор Орбан

Фейсбук, 30 юли 2022 г.

В България не се срещат сериозни анализи върху политическия режим на Виктор Орбан в Унгария. Идеологическите полюси от време на време се замерват с пропагандни „либерално-консервативни“ клишета за Орбан, насочени преди всичко към чисто българския политически дебат. Отсъства също една още по-значима за българското обществено мнение тема: защо Унгария на Орбан води по същество една устойчива във времето антибългарска политика?

Будапеща предостави на бившия македонски премиер Груевски политическо убежище, което го спасява от необходимостта да излежи присъдите, определени за него от македонските съдилища. Официалната унгарска позиция е отчетливо дебалансирана в полза на Скопие – и по-точно в полза на опозиционната ДПМНЕ по проблемите на българо-македонските отношения. Официална Будапеща не крие афинитета си към утвърждаване на идеологическата ос с Белград и ДПМНЕ в Скопие на отчетливо антиевропейска и антизападна основа.

Нито една българска институция или официално политическо лице не е поставяло въпроса за официалната унгарска позиция в контекста на българо-македонските отношения. Нито един български експерт по политиката на Будапеща не е формулирал отчетливо очевидната истина, че унгарската позиция е в пряка услуга на руско-сръбската стратегия на Балканите – „разделяй и владей“. Тази стратегия – и подкрепата, оказвана й в Будапеща – има една основна цел: да изостря противоречията между балканските народи като по този начин осуетява, спъва, забавя тяхната европейска интеграция.

Би било добре, ако България – в качество на официалните си представители или поне на своята аналитична общност в услуга на общественото мнение, заеме позиция по този кръг от въпроси.

Реклама

Корупцията и контролът на Москва над България

Фейсбук, 28 юли 2022 г.

“Не разбирахме, че корупцията и руското влияние са едно и също нещо. Корупцията е най-добрият външнополитически инструмент на Москва на Балканите“, каза Кирил Петков пред „Таймс“.

Петков може би е разбрал това отскоро, но за мнозина от нас то е известно от десетилетия. Това е истина, повтаряна от години при всеки подходящ прецедент на арогантно поведение на българската посткомунистическа олигархия в полза на съвместните й действия и интереси с партньорите й от кремълската олигархия. Този механизъм на дълбока свързаност на българската системна корупция с руското олигархично влияние е структурно интегриран в българската политическа система за повече от четвърт век след 1992 г.

Връзката между руско влияние и българска корупция по високите етажи на властта предизвика кризата на отношенията между премиера Жан Виденов и „Газпром“. Същата връзка мотивира преврата на руско-българската олигархия срещу управлението на СДС и Иван Костов, завършил с довеждането в България на бившия цар. Руският контрол чрез корупция по върховете на властта изхаби процесите на политическо представителство по време на Тройната коалиция и доведе до победата на ГЕРБ като популистка алтернатива през 2009 г. ГЕРБ бе интегрирана в олигархичния модел на руски контрол върху България чрез де факто бизнес коалицията със Сарая. Когато се появяваха „търкания“ в тази коалиция – сваляха Бойко от власт. Когато нещата се урегулираха – следваше нов мандат.

Когато Кирил Петков и Асен Василев дойдоха на власт – първо като служебни министри, после като водеща политическа сила, те би трябвало добре да познават и да разбират дълбоката връзка с руския корупционен контрол и на опонентите си от ГЕРБ и на ментора си от другата страна на „Дондуков“. Явно са се надявали „да минат метър“, да се справят с дилемите на властта без да се изправят пред стената от руски натиск – енергиен, корупционен, институционален. Не само, че не се справиха, ами си организираха особено тежък вариант за понасяне на този руски натиск. Заобиколиха се от едната страна с БСП – партия на публично руско влияние, и с ИТН – квазиполитическа групичка за лобистки поръчки на задкулисни олигарси – разбира се, зависими и свързани с руския контрол.

Трябваше ли Кирил и Асен да паднат от власт, за да разберат, че толкова устойчива и стабилна конструкция за олигархично заместване на публичните, официалните механизми на властта в една страна от НАТО и ЕС не може да съществува без пряк натиск отвън, от бившия колониален, съветски господар, мутирал в олигархия на „вертикалата на властта“?

Независимо от това какво са разбрали за връзката между олигархия, корупция и руски контрол в България Кирил и Асен, вероятността те отново да настъпят същата мотика ако отново се доберат до властта е много висока. Двамата политически младежи тесногръдо и упорито продължават да въплощават своите разбирания за добро и лошо, за корупция и прозрачност в определени партии и да ги персонифицират. От гл. точка на корупцията за Кирил и Асен ГЕРБ и ДПС, особено Бойко Борисов са „лошите“. ОК, разбирам. Но ИТН до скоро, а БСП и до ден днешен бяха „добрите“. Защо, ако мога да попитам? Елитът на коя партия създаде българската олигархия? Чии олигархични кръгове теглеха конците на чалга партията, та сценаристите и сайбията й можеха да бъдат „част от промяната“, а ГЕРБ и ДПС – не можеха…?

Руското влияние, корупцията по високите етажи на властта са системен феномен на българската политическа система и на нейната дълбока зависимост от задкулисието. Успешната борба с тази олигархична системност е зависима не от избора на „лоши“ и „добри“ партии и персонажи, а от по-задълбочени визии и конструкции за гъвкаво политическо сътрудничество за измъкване стъпка по стъпка от дълбоката руска зависимост, която стои в основата на системната корупция. В тази борба може да се наложи да бъдеш съюзник и на дявола за един момент, за да можеш да го победиш в следващия момент.

Повечето български партии и политици не са невинни в съприкосновението си с руския корупционен механизъм върху българската олигархична система и българската политика. Малкото изключения са твърде слаби вкупом, за да реализират антикорупционна – анти великодържавна политика на очистване на българската държава от системното корупционно влияние на бившата колониална метрополия. Стратегията за очистване трябва да бъде по-комплексна и да формира функционални политически мнозинства – поне за известен период от време, които да не бъдат пряко уязвими от марионетки, чиито конци се теглят от задкулисието. Как може да стане това? Ето това е съдържателната дилема на българския политически процес, върху която трябва да фокусираме усилията си. Засега строим крехки политически замъци от пясък, които са твърде лесни за разрушаване от марионетките на руско-българската олигархия и нейната корупционна система.

Служебният кабинет и рисковете пред българската демокрация

Фейсбук, 28 юли 2022 г.

Българската държава навлиза в най-тревожния период от своето развитие през последния четвърт век. Предстои ни най-малко тримесечен период на служебно правителство, което по конституция зависи от волята единствено на действащия президент. Няма парламент, няма функционираща противотежест на концентрацията на властта в ръцете на един човек. Това състояние на нещата не би следвало да бъде натоварено с особени опасности в нормална политическа ситуация, в която невъзможността да се състави правителство от НС води до подготовка за избори от служебен кабинет и формиране на ново мнозинство и правителство.

Днес ние се намираме в една доста по-комплицирана хипотеза за развитието на политическия процес. Парламентарната конфигурация, която доведе до невъзможност да се управлява страната е твърде вероятно да се възпроизведе в следващото НС, което ще изберем през октомври. Нещо повече – конфигурацията в новия парламент по всяка вероятност ще бъде още по-сложна от гл. точка на фрагментирано представителство на 6-7 политически формации, съвместимостта на чиито политически възгледи и интереси ще бъде още по-трудна, отколкото досега. Не е изключено повторение на ситуацията от 2021 г., когато президентът еднолично управлява страната в продължение на седем месеца, предприемайки политически действия, далеч надхвърлящи конституционната дефиниция на служебния кабинет.

Перспективата на политическа нестабилност, която е най-вероятен сценарий за държавата в обозримо средносрочно бъдеще е още по-проблемна от гл. точка на демонстрираните възгледи и прикритите възможни зависимости на действащия президент Румен Радевв контекста на настоящата международна среда и агресията на Москва срещу Украйна. Радев не крие своите пристрастия към Кремъл, неколкократно е заявявал позицията, че Крим принадлежи на Русия, независимо от категоричността както на международното право, така и на политическите позиции на съюзниците на България в ЕС и НАТО. Радев съвсем очевидно заема позиции в полза на Москва по отношение на агресията в Украйна (пропаганда на „неутрализъм“, противопоставяне на възможността България да подпомогне Украйна с налично оръжие и т.н.)

Понастоящем ръководството на Кремъл прави всичко възможно за да се възползва от съществуващи пукнатини в единството на Европа по отношение на агресията в Украйна. Средства не се подбират и в никакъв случай не можем да изключим нарастващ интерес от страна на Москва към уязвимостта на България в настоящата – и перспективната политическа ситуация, която да доведе до сериозна невъзможност на нашата страна да осъществява своите съюзнически ангажименти в рамките на общата политика в сферата на външните работи и сигурността на Западния съюз.

Единственият инструмент, който може донякъде да ограничи рисковете пред българската държава в контекста на предстоящото отново еднолично управление е мобилизацията и силата на общественото мнение, което да не допуска актове на управление, противоречащи на националния ни интерес и на геополитическата принадлежност на България към Европа и атлантическия свят. Особено важно е да не се допуска извършването на политически действия прикрито, „на тъмно“, да се внимава за опасността българското общество и държава да бъдат поставени пред „свършен факт’ вследствие определени непубличнни решения на управляващия президент и неговото служебно правителство. Амо допуснем подобни неща да се случат, рискуваме необратимост или блокиране на българския национален интерес в контекста на изострящия се конфликт между режима в Москва и цивилизования свят, при което ние за пореден път в модерната ни история можем да се окажем на губещата страна.

НАТО – лукс или стратегическа необходимост?

Фейсбук, 26 юли 2022 г.

https://www.24chasa.bg/mneniya/article/12119745?fbclid=IwAR0LXxzVm5vnSOE2UQ3w1JoCWaSZK89CTEIZErWrcbbTavLKgbK0e6rA6JY

Откакто е учреден НАТО, не са преставали опитите Алиансът да бъде обявен за ненужен, старомоден и неизгоден – било за САЩ, било за Европа. Тези опити системно се подхранват от пропагандата на Москва – съветска или путинистка, те представляват любима сфера на интерпретации от страна на европейската радикална левица, но имат и своите поддръжници в крайно дясното, изолационистко крило на американския консерватизъм, откъдето идва и посочения по-долу анализ на института „Катон“.

НАТО се създава изцяло поради факта, че сталинистка Москва не е задоволена от резултатите на Втората световна война и от договореностите от Ялта, които й позволяват да окупира и съветизира централна и източна Европа. Още с края на военните действия срещу Райха Сталин започва системна кампания за подкопаване политическата стабилност на западноевропейските страни – преди всичко на тези със силно комунистическо движение като Франция и Италия. Основен приоритет също е неутрализацията на Германия и превръщането й в плацдарм за експанзия към останалата част на западна Европа. Разгромената от войната Европа не е в състояние да удържи сталинисткия натиск, но за съжаление се оказва, че новата световна сила – Вашингтон – също не знае какво може да направи за да се противопостави на сталинистката амбиция и агресия.

Западът (новият лидер Вашингтон и съюзниците му в западна Европа) е изправен пред кошмарен избор. Едната възможност е да реагира твърдо на сталинисткия натиск, което най-вероятно би довело до възобновяване на мащабни военни действия на територията на разгромената от войната с Райха Европа. Алтернативната възможност е предпазливо да се отстъпва под сталинисткия натиск и постепенно да се изостави Европа на милостта на болшевишка Москва. Това би било пораженско безчестие и перспектива за разгром на самата Америка като нова световна сила. Изходът се очертава в кратката статия на младия дипломат в посолството на САЩ в Москва – Джордж Кенън – който препоръчва да се използва ресурса на времето за сдържане на съветската агресия дотогава, докато дълбоките преимущества на демократичната капиталистическа система релефно се очертаят срещу стагнацията на тоталитарния комунизъм на Изток. Тази стратегия на сдържането доведе до победата на западния съюз 40 години по-късно. Основният институционален продукт на стратегията на сдържането бе НАТО – отбранителен съюз, най-малък общ знаменател между системите за сигурност на западните страни, насочен към единство за сдържане на съветската агресия.

След краха на комунизма с нова сила се възобновиха призивите за разпускане на НАТО – нали Съветския съюз вече не съществуваше… Това разпускане може би щеше да се случи, ако не бяха усилията на демократичните лидери от централна и източна Европа, които настояха да бъдат допуснати до членство в Алианса. За разлика от колегите си в западна Европа и Америка, източните лидери познават и помнят историята. Тя е записана със следи от камшик върху кожата на собствените им народи. За източноевропейците не подлежи на съмнение, че след по-дълъг или по-кратък период на „смутни времена“ в Русия, източната империя отново ще се изправи на крака и ще възобнови своята агресия към народите на източна Европа. Така източноевропейските народи допринесоха за предефинирането на мисията на НАТО и съхраниха Алианса срещу призивите – включително и тези от източници като института „Катон“ – за разпускането му.

Ако днес НАТО не съществуваше, агресията на Путин щеше да бъде много по-динамична и много по-мащабна. Прибалтика можеше да стане нейн обект още преди Украйна. Останалата част от източна Европа също щеше да бъде пряк обект на агресия – по-скоро рано, отколкото късно. Ако Меркел и Саркози не се бяха поддали на шантажа на Путин в Букурещ през 2008 г. и не бяха блокирали МАП – планът за членство за Украйна и Грузия, днес по всяка вероятност в Украйна нямаше да гинат невинни хора, жени и деца… Но някой в Лос Анджелиз или във Вашингтон би казал – „Какво ме интересува, че вие в източна Европа имате проблеми със сигурността…? Америка не може да служи на всички!“

НАТО е инструментът на американското присъствие в Европа, който осигурява глобалния баланс на силите в Евразия и по този начин съдейства за укрепването на американската глобална роля в света. Когато в края на 20 – началото на 21 век НАТО планираше разширяване на евроатлантическата система за сигурност в постсъветското пространство – до Каспийско море, Русия на Путин знаеше добре, че няма друг шанс за глобална стратегическа проекция освен сътрудничеството си със Запада. Затова до 2007 година Путин бе пълноценен партньор на НАТО и на Запада. Затъването на Америка в Ирак и отказът от стратегическа проекция в Евразия на евроатлантическия съюз отвори перспективата за антиевропейска – антизападна еманципация на путинския режим в Москва. Тази перспектива доведе до Грузия от август 2008 г., до Крим и Донбас в 2014 г., до пълномащабната агресия срещу Украйна в 2022 г.

НАТО е стратегическият инструмент за удържане на частичен контрол и баланс върху стратегическите развития на Евразия от страна на колективния Запад – колкото и да се стремят да обявяват неговото съществуване за фикция. Затова нито отношенията Вашингтон – Брюксел, нито тези между Вашингтон и Москва, както и тези между Вашингтон и Пекин, са мислими без инструментите на присъствие на свръхвеликите сили в Евразия. НАТО е западният инструмент на това присъствие. Останалото са илюзии на идеологически тесногръди активисти, които си въобразяват, че могат да стеснят света до мащаба на собствените си ограничени визии и интереси. Аргументът „времената се менят“ тук няма особена стойност. Геополитиката и геологията си приличат по това, че основните закони и съотношения на техните обекти се променят много бавно, в продължение на големи исторически епохи. Стратегическите проекции на власт са мащабни, високоинертни процеси, които не могат да се променят по силата на капризи или повърхностни идейни и политически импулси.

И сега какво направихме…

Фейсбук, 23 юли 2022 г.

Има известна назидателна ирония във факта, че точно Слави разтури „седянката“ по „принципни съображения“. Бяхме стигнали дотам да предпочетем още няколко месеца какво да е правителство, вместо отново власт на широките шапки от „Дондуков“. Само че се оказа, че тези, които сме избрали през ноември не могат дори и какво да е правителство да направят. Сега всички са се юрнали на избори – сякаш, че изборите ще променят нещо съществено. Чрез избори същата пасмина, която не може да си разпредели спокойно парсата (на четири магарета плявата не могат да разделят) ще получи нова легитимност отново да направи какво да е правителство. И най-вероятно пак ще се провали – „по принципни съонбражения“… И пак широката шапка ще си управлява – избори след избори, докато самият той се сети, че няма нужда да организира толкова често избори като циркови представления в такт 7/8…

След това ще стане тъжно… Ако не стане страшно. Между другото, тъгата може да настъпи и още наесен. Расте стремглаво отвращението от безкрайните политически пазарлъци – и без да ги дават на живо по „Дарик“. В политиката растящото отвращение акостира в нова популистка вълна. У нас популизмът шества победоносно от години насам, но сега вече може да ни докара и до управление, което ще постави пряко въпроси за българския избор на настояще и бъдеще. Тогава вече я оцапахме – съвсем! Между впрочем, този тип популизъм вече е в действие. И ще можем да видим неговите опасни резултати още със „служебното“ управление наесен.

P.S. Не съм против гражданския протест, не съм против промяната – напротив! През целия си живот работя все за промяна, все за гражданско общество, все за нещо уж по-добро… Но некадърността и цинизмът на тези, които се заеха с протестиране и промяна преди две години ни доведоха до най-голямата криза в България след 1996-7 година. Затова хвърлячите на яйца и домати е добре да изиграят незабравимата сценка от „Храбрия войник Швейк“. Полковникът наредил на ротата войници, безуспешно оплакали се от самия него, да се строи и марширувайки да скандира: „И сега какво направихме? Едно голямо л@йно направихме…“ В нашия случай нямаме полковник, но имаме генерал – с вдигнат юмрук. Той ще командва парада. А лидерите на „протеста и промяната“ ще маршируват и ще се оплакват скандирайки – „И сега какво направихме…“ Само че въпросният генерал трябва да върви начело на строя… Защото всичко стана под неговата команда…

Духовност и „русофилия“… Откъде идва връзката?

Фейсбук, 22 юли 2022 г.

Както навсякъде по света, в България има значителна общност от хора, които имат активен интерес в сферата на духовността. Под духовност разбираме не само организираната религия, но и всички тези полу-институционализирани групи и движения, които се занимават с духовни познания и духовни практики. Бялото братство – или последователите на Петър Дънов е само едно от тези движения, може би най-значимото и най-тясно свързано с българската традиция на духовно развитие отвъд границите на организираната религия.

От време на време следя проявите на тези духовни движения и на техните авторитети – в електронни издания, YouTube и други източници. Прави впечатление, че голяма част от тези хора, които се считат за авторитети и лидери на духовните общности, с лекота преминават границата между духовно познание и интерпретация, и политическо знание и интерпретация. Нещо повече – те ползват собствените си духовни прозрения (каквато и да е тяхната надежност и произход) за пряк аргумент в политическия дебат. Една значителна част от тях извършва пряка, не съответстваща на никакви факти пропаганда на Путиновия режим, особено в контекста на настоящата му агресия в Украйна.

Слушам запис по YouTube на известен пловдивски лекар – уважаван лектор в средите на духовните движения. За да илюстрира своите езотерични тези, докторът си позволява следните твърдения. „Малко хора знаят, че навлизането на Путин в Крим през 2014 г. се извършва само три дни преди полуостровът да бъде окупиран от голяма ескадра американски военни кораби, поканени от украинския президент да се разположат за постоянно в Крим. За тях са били изградени жилища, комплекси и всичко необходимо…“ Спирам с цитата дотук. Всеки малко от малко компетентен в сферата на руско-украинския конфликт и дори само в сферата на международните отношения човек знае, че абсолютно нищо от това не е истина. Изразявам се деликатно, за да не го назова по достойнство – чиста лъжа и измислица. Преди всичко, при нахлуването на „зелените човечета“ в Крим през 2014 г. официално президент на Украйна е все още Виктор Янукович. Той вече е „в нелегалност“, но друг президент на Украйна по време на инвазията в Крим няма. Няма кой освен промосковският Янукович „да е поканил“ американската флота в Крим. Но дори и да го е направил – подобно „настаняване“ е немислимо от гл. точка на правилата в международния живот, още по-малко ако става тайно и без съответни политически решения във Вашингтон, каквито никаква институция в Америка не е взимала.

Проблемът на този тип „духовни анализи“ е не просто тяхното пристрастие към руската позиция във всичко – да речем, че това пристрастие е наследено от учението на Петър Дънов. Проблемът е, че тези лекции и съдържащите ги измислици и лъжливи твърдения в защита на руската агресия се правят от лектори с духовен авторитет, изправили се пред аудитория, дошла да получи духовно знание. Заедно с духовното знание – неговата стойност не съм компетентен да оценя – тази аудитория получава индоктринация по политически – геополитически проблем, аргументирана „духовно“. Защо се прави това? Първото възможно обяснение е – защото лекторът е платен или изпратен като действащ хибридчик в духовна среда. Допускам, че има и такива, но в тази среда те не преобладават като авторитети. В общността на духовно търсещите (в общностите на духовно търсещите) има авторитети, които са получили своята лидерска легитимност през дълги години на свои собствени духовни търсения и тяхното споделяне с другите.

Второто възможно обяснение е свързано с обстоятелството, че значителна част от общността на духовно търсещите принадлежи към това, което на Запад се нарича „ценностен ъндърграунд“ – или съвкупност от обществени движения, противопоставени на съществуващото обществено статукво – икономическо, политическо, идейно, културно. Визиите на тези духовни – или квазидуховни алтернативни културни движения носят в себе си много голям конспиративен потенциал. Тяхното обяснение за голяма част от явленията на съвременния свят са част от „теории на заговора“ – нещо типично за еклектичната алтернативност на многообразната духовна култура извън организираната религия. (Част от привържениците на организираната религия също принадлежат към многоликата общност на „конспирологията“).

На българска почва „ъндърграундът“ на алтернативната духовна култура също е предимно антизападен – поради принадлежността на България към Запада и поради наследството на русофилските идеи на редица духовни авторитети – най-значим сред които е основателят на Бялото братство Петър Дънов. Така в съвременна България се появяват общностите на заплашените от „кемтрейлс“, загрижените – в много отношения основателно – от ефектите на глобализацията, материализма, бързата културна промяна, провидяна като стратегия за унищожение на духовността.

В този контекст определени авторитети на духовната общност, мотивирани от източници, които само те си знаят, рекламират бруталния и примитивен диктаторски режим на Путин в Москва като „духовна алтернатива“ на „бездуховния Запад“, който служи на „Мамона“ и се стреми да унищожи нашето бъдещо духовно освобождение… Защото Путин няма общо с „Мамона“, нали? Защото да нападнеш съседна мирна страна и да убиваш хладнокръвно хиляди невинни хора – деца, старци, включително хора, принадлежащи към прословутия ти „Русский мир“ – сигурно е проява на особено авангардна духовност.

Кой в българските среди на духовната култура – официална, църковна и алтернативна, езотерична – цели да измами българите, представяйки един безскрупулен и жесток сатрап и агресор като Путин в ролята на спасител и „борец за духовност“? Пловдивският лекар и другите авторитети на българската алтернативна духовна култура най-добре знаят отговора на този въпрос. Само че едва ли ще го споделят с нас. Дали не им достигат реални знания за истинската сложност на съвременния живот и съвременния свят – и се стремят да прикрият липсата им с популярни клишета на хибридната пропаганда? Дали са изпаднали в типичното за духовните хора изкушение, което църквата нарича „прелест“? Дали някои от тях наистина не са „продали душата си на дявола“, за да се осмелят да видят алтернатива и освобождение там, където има агресия, човеконенавист и примитивна масова жестокост? Аз нямам изчерпателен отговор на тези въпроси. Мисля, че трябва да ги поставя. Отговорите могат да дойдат от различни страни.

За“новите езици“ на Балканите…

Фейсбук, 21 юли 2022 г.

Сърбия си навреди много с войните при разпада на Югославия и с твърдата си неотстъпчивост по ключови проблеми на международните отношения в Европа и на Балканите. Но за разлика от нас Сърбия съхрани ефективна и компетентна държавност, наследена от управлението на „последния Хабсбург“ – Йосип Броз Тито. (Ние и досега се мъчим да излезем от батака на един постсъветски бантустан.) От Сърбия можете да очаквате радикално националистическо – до шовинизъм поведение, но не можете да очаквате МВнР в Белград да излезе с малоумна декларация, от текста на която става ясно, че това ведмоство се ръководи от хора, които не знаят какво е език, не знаят какво е суверенитет, нито знаят какво е държава.

Когато Югославия се разпадна в кървави войни през 90-те, бившите републики, придобили суверенитет се заеха с две неща, традиционно най-важни на Балканите. Първо, да пренапишат националната си история и, второ, да учредят свой собствен официален език, чрез който да отхвърлят единния сърбохърватски език, практикуван в Титова Югославия. Хърватия официално създаде хърватски език и в продължение на три десетилетия направи целенасочени усилия да го обособи и различи максимално от езика на своите съседи. Същото направиха и бошняците-мюсюлмани, интегрирайки в официалния си език доста думи с близкоизточен произход, навлезли в миналото или в настоящето чрез исляма. Дори и черногорците правят системни усилия да разграничат своята официална езикова норма от сръбската като по този начин подкрепят своята независимост.

В Белград още от 90-те реагират на тези езикови усилия със снизхождение и многобройни вицове. Но не можете да намерите нито един официален политически документ, в който съществуването на тези новопоявили се съседски езици да се отрича или проблематизира. Разбира се, в САНУ (Сръбската академия на науките и изкуствата), в университетите и в специализираните академични обшности на езиковеди и литературоведи тези съседски езици не се признават – те продължават да бъдат разглеждани като официализирани локални езикови норми на сърбохърватския език. Но сръбската държава нито проблематизира този въпрос, нито го изполва в междудържавните си отношения със страните от бивша Югославия като аргумент. Защо?

Защото компетентният политик, дипломат и администратор знае какво е държава и какви са нейните прерогативи. Ако признавате суверенитета на една държава, вие признавате нейното право да се разпорежда с определен кръг от явления, процеси, въобще – реалности, отнасящи се до съществуването на нейната територия и хората, които я населяват в качеството си на национална общност. Част от тези суверенни права е и формирането на официална езикова норма на държавата.

Това е логиката, по която през 1999 и 2017 г. между Република България и Република Македония бяха подписани двустранна декларация и двустранен договор „на български език според Конституцията на РБ и на македонски език според Конституцията на РМ“. Споменаването на конституциите не е задължително – то се подразбира, но в нашия случай то бе направено за да няма ниакви съмнения, че ние на практика признаваме правото на РМ да учредява свой официален език, но в съдържателен план запазваме убеждението си, че той е „втора литературна норма“ на българския език. Толкова – ни дума повече! Езиковедите в БАН си дискутират и утвърждават принадлежността на македонския език към българския, на „Пиротска“ запасват юнашки пояси и пият руйно вино, а в Скопие и в останалата част на РМ си говорят на този официален език, който е утвърден от суверенната им държава. Държава, която България призна първа. И с това й призна всички тези права, които произтичат от суверенитета й.

Ако питате един сърбин дали има хърватски или босански език, той ще се изсмее. Сръбската държава не си прави проблеми от това. Сигурно има по-важна работа.

Останалото са лакърдии и декларации на малоумни чиновници, издигнали се до върхове, на които срамят България като нация и като държава.

Западът и „умиротворяването“ на Путин

Фейсбук, 20 юли 2022 г.

Путин злорадства по повод на това, че контролът върху доставките на енергоносители, който упражнява ще „накаже“ Европа за това, че се е осмелила да постави неговия режим под санкции след агресията му срещу Украйна. Той, разбира се, може да постигне както недостиг на газ в Европа за определено време, така и високи цени на европейския пазар. Изборът тук е за самата Европа.

Европа си позволи в продължение на две десетилетия да пренебрегва изключително ясните предупреждения, че в Русия се установява репресивен и човеконенавистен режим, споразумяването с който е утопия. Това не е първия случай в модерната история, когато Европа прави тази грешка. Демократичният светоглед, либералният възглед и пазарната игра формират начин на мислене, който акцентира върху диалог, сближаване, договаряне, сътрудничество. Това е голямо предимство, но в определени условия – и голям риск.

През 20-те и 30-те години на 20 век западните демокрации подцениха заплахата от новия тип диктатура – тоталитаризма, която назряваше както в разгромената Руска империя под режима на болшевиките, така и в редица европейски страни – Италия, Германия – под реваншизма на радикалния национализъм – фашизъм, нацизъм. Изминат бе път на унижение – през аншлус, Мюнхенски „сговор“, агресия срещу Прага и Варшава, за да се мобилизира Западът срещу нацистката заплаха.

Западните сили се съюзиха с Москва за да победят нацизма, но безпричинната им добронамереност и допускането, че за Сталин договорите и „честната дума“ означават същото, което означават и за тях, ги положи в лоното на един нов дълбок конфликт с болшевишкия тоталитаризъм, израстнал до статут на световна сила. Буквално едно десетилетие след края на Студената война споменът за комунистическа Москва бе изтрит от съзнанието на западната политическа класа и тя се втурна да си „сътрудничи“ с новия „силен човек“ в Москва – Путин.

Америка му предложи re-set, уважи ветото му над разширяването на НАТО в Украйна и Грузия, а Европа понесе малодушно агресията в Крим и Донбас, акушира „Минските споразумения“, легитимиращи Путиновия произвол и насилие. Източна Европа бе задържана в лоното на структурния енергиен монопол на Москва – три десетилетия след края на Източния блок. Германия се обвърза дълбоко и стратегически с Путиновите доставки на нефт и газ. Цяла Европа разглеждаше доставките от Москва като форма на енергийна диверсификация спрямо потока енергоносители от Близкия изток и Северна Африка.

Все по-очевидните предупреждения, че Путин се готви за стратегическо завръщане в ролята на нов Съветски съюз чрез изнудване, пропагандна – хибридна война и агресия бяха системно неглижирани от лидерите на Америка и Европа, вкопчени в своята илюзорна стратегия за „умиротворяване“ на все по-арогантния кремълски самодържец. Западът системно си затваряше очите пред факта, че в Москва израства една нова и безмилостна диктатура на криминалния олигархичен елит, завзел властта в страната след провала на Елциновото хаотично десетилетие от 90-те.

Европа е основния потърпевш от тази политика на „омиротворяване“. Америка допринесе за нея през изтеклите две десетилетия – и Буш Младши, и Барак Обама, и Доналд Тръмп проявиха забележително лекомислие спрямо амбициите на Кремъл. Но Европа на практика прие Путин за „един от нас“ и не пестеше усилия за ухажването му, и за „инегрирането му“ – включително чрез бонуси като енергийния монопол и толерантността към кремълската мрежа на системна корупция в европейските страни, и към хибридната война на Кремъл на европейска територия.

Днес за Европа има два ясно очертани пътя. Първият път е пътят на завръщане към примирението и ухажването на кремълския диктатор – да се „смили“ към европейците, да им „пусне“ газ през студената зима. Да се релативират санкциите, да се разединят националните интереси в Европа, да се направи „компромис“, да се притисне Киев да „преговаря“… Този път е пътят към ада. Това е пътят на Чембърлейн от 1938 г. След него дойде обещанието за „кръв, пот и сълзи“ на Уинстън Чърчил, което спаси европейската цивилизация от нацизма. Пътят на „споразумяването с Путин“ – заедно и поотделно – е път на последващи актове на унижение и стратегическо поражение на Европейските страни – заедно и поотделно. След евентуален успех на агресията срещу Украйна ще последва агресия към нейните съседи… И така, докато в тинята на колективния срам се надигне някой нов Уинстън Чърчил – но твърде късно, и на много по-висока цена.

Западните идеолози и стратези системно подценяват силата за агресия на Кремъл, аргументирайки се с ограничената икономика на Русия, с нейната технологична изостаналост, с кризите, преживявани от руското общество. Както обикновено – не се калкулира огромният потенциал за мобилизация на руското общество около миража на великата държава и нейната победа над враговете – „световния капитализъм“, „световния атлантизъм“ и т.н. Не се калкулира фактът, че Кремъл разполага с робското подчинение на 140 млн. души – не безгранично, но налично за определено време.

Вторият път на Европа е удържане на нейното единство пред лицето на фашизоидния путинизъм и воля за постигане на победа. Тази победа, разбира се, ще бъде частична. Тя трябва да бъде достатъчно убедителна, за да покаже на кремълския самодържец – „Оттук нататък не пипай! Ще понесеш цялата възможна болка и поражение!“ Да покаже, и да наложи това поражение.

Вторият път е труден – той преминава през енергийна криза, рецесия, мъчително разкъсване на лекомислените връзки на мащабна зависимост на Европа от самодържавна Москва. Този път преминава през вътрешен обществен конфликт, дестабилизация, силно „пеене на сирените на Путин“ в ушите на разколебаните от предизвикателствата европейци. Но това е единствения достоен и перспективен път за Европа.

Не си правете илюзии – компромисът с Путин, легитимирането на каквато и да е „победа“ на Путин – макар и частична – е началото на края на европейския интеграционен проект. Москва няма да позволи на разколебана Европа да оцелее и да отправя предизвикателства пред следващите етапи на кремълската агресия по пътя към „победоносна Евразия“. Ако позволим да бъде пречупена Украйна, ще трябва да понесем нашето собствено пречупване – един по един. В определен момент успешната стратегия на Кремъл ще привлече – вече не като симпатизант, а като пряк съюзник – и Пекин, който все по-пряко се управлява от възраждащия се на ново технологично ниво постмаоистки тоталитаризъм. Успехът е най-доброто основание за привличане на „приятели“.

Европа ще преживее високи цени, дефицит на енергия, рецесия и обществен конфликт. Ако удържи – ще оцелее, ще се еманципира от неразумна зависимост от кремълската диктатура и ще придобие стратегически формат на европейската интеграция. Ако не удържи – пътят на унижението е ясен и неизбежен. Няма полза от хитруване и криене на „главата в пясъка“ – „нека Америка поеме удара на противопоставянето с Москва“, „нека Украйна коригира своите амбиции“, „нека отложим радикалните решения“ и т.н.

Ние сме не пред – ние сме в сърцевината на основното предизвикателство пред оцеляването на Европа като интеграционен проект. Или стоим твърдо зад нашите интереси и ценности, или си отиваме. Един по един, един след друг. Както напускат историческата сцена доброволно уморените.

На либерализма му е нужен прагматизъм…

Фейсбук, 18 юли 2022 г.

https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-na-liberalizma-mu-e-nuzhen-natsionalizam

След неразумния развод между глобалисткия либерализъм и националната държава от 90-те години, днес виждаме зачеркване на популярния тогава лозунг -„Край на националната държава“. В продължение на десетилетия тя бе разглеждана като естествена опора на ретроградния национализъм и заради това бе предназначена за „пенсиониране“ в полза на „глобалното село“.

Междувременно се оказа, че глобализацията е процес, изграден изцяло в полза на определени мощни корпоративни елити, които са категорично незаинтересовани от институционализация на глобалната икономика и следващите от нея глобални обществени отношения. Тяхното верую бе – и си остава – пазарния фундаментализъм, опората на пазара като единствен регулатор на стопанския и обществения живот. В един момент се оказа, че няма кой да мете улиците, да изплаща пенсии и да посреща децата на училище, освен… Добрата стара национална държава, предназначена за „пенсиониране“.

Тази държава бе отслабена не само икономически – чрез разрушаване бариерите на националния пазар, но и институционално, културно и идеологически. Национализмът се оказа ретроградно препятствие пред „глобалното братство“, а мултикултураизмът – идеология за постигането му. Глобалната „двуглава“ идеологическа доктрина – пазарен фундаментализъм отдясно и мултикултурализъм отляво – стимулира много нови и перспективни форми на сътрудничество, общуване, пътуване и обогатяване, но породи и трудно поносими последствия за общностния живот на хората: масирана миграция, стеснени разстояния на остър етнически, религиозен и културен конфликт, възраждане на традиционалистката реакция в съпротива срещу масовата култура на глобалния либерализъм.

Сблъсъкът между глобализъм и традиционализъм породи мощна вълна от политически популизъм – както вляво, така и вдясно. Националните общества се поляризираха и с това редуцираха потенциала на демократичното управление, което изисква предел на социалната и икономическа поляризация, както и устойчив „среден терен“ на общ интерес в националната политика. Хайде, идете да изградите този „среден терен“ между Тръмп и олевяващата Демократическа партия, между Орбан и будапещенските либерали, между общностите поляци, застанали зад Качински и Туск.

Конфликтният потенциал на глобалната динамика в крайна сметка разкъса тази международна система – системата на либералния консенсус – която се опитваше през 90-те да организира идеологически и донякъде институционално функционирането на глобалния свят. На мястото на западната хегемония в либералния консенсус, постепенно възникнаха основанията на един „многополюсен свят“, който всъщност е идеологическото оправдание за възраждането и геополитическото амбициране на антидемократичните диктатури – в Москва, в Пекин, в Техеран и другаде. В „многополюсния свят“ сътрудничеството и толерантността не са ценности – ценности са аггресията и проекцията на сила извън каквито и да е международни правила.

Днес либерализмът, поумнял от грешките и провалите на глобализма се завръща към разумна симбиоза с национализма. Не с този национализъм, който поражда ксенофобия, агресия и конфликт, а с гражданския национализъм, който отдава дължимото на съхраняващата своята идентичност, полезност и функционалност национална общност и нейната национална държава. Симптоматичен е фактът, че това завръщане се осъществява от Франсис Фукуяма – който през 1990 г. положи идейните основи на глобалния либерализъм като специфичен „край на историята“. Историята като битка на идеи обаче не приключи и ако иска да оцелее, либералната демокрация ще трябва да се приспособи. Включително към националната държава, която засега остава единствената общностна и институционална възможност за пълноценно демократично управление.

Да съхраним своята национална лоялност, оставайки демократи и привърженици на едно разумно по форми и скорост движение за глобализация – универсализация, се оказва не само възможно, но и необходимо. И слава Богу!

Междупартиен диалог или президентска република…?

Фейсбук, 13 юли 2022 г.

https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-mezhdupartiynite-voyni-shte-ni-dokarat-prezidentska-republika-a-tya-nyama-da-e-probalgarska

Най-практичният изход от политическата криза е насочването на партийните стратегии по една основна линия на разделение – европейска и атлантическа ориентация срещу русофилство и авторитаризъм. Това разделение в българската политика ще доведе до смекчаване на втората разделителна линия, която в продължение на две години беше и си остава и до днес основна – „партии на промяната“ срещу статуквото. Подобна преориентация – макар и постепенна и предпазлива – би била разумния отговор на порочния кръг, в който е зациклила партийната система в България, произвеждаща последователни и все по-дълбоки кризи.

Трудно ще бъде тази преориентация да се случи. За да се появи функционално партньорство на проевропейски – проатлантически формации, ключовата ос на помирение трябва да бъде ГЕРБ – ПП/ДБ. Ако това помирение поне частично се задвижи, ДПС ще се примири с необходимостта да играе поддържаща роля в едно евроатлантическо мнозинство, защото друга роля просто няма да му бъде предложена. Какво пречи на създаването на подобно мнозинство? Накратко – пречат ПП/ДБ и ГЕРБ, всяка една от страните по своему.

ПП се базира на подкрепата на по-млади, по-радикални и нетърпеливи да видят нещата „променени до основи“ обществени групи. Влизането на партията (по скоро на движението ПП) в разнородната четворна коалиция принуди ръководството й да прави поредица от много трудни, дори безпринципни компромиси, лупинги и „салто мортале“, за да оцелее правителството. „Червените линии“ на Корнелия Нинова и безграничната простотия в поведението на шоу-партията, прикриваща ролята й на корпоративен политически агент, изчерпваха енергията на коалиционния дебат и поставяха на втори план дори минималното изпълнение на реформисткия план, с който ПП и ДБ дойдоха на власт.

През тези шест месеца рейтингът на ПП тръгна устойчиво надолу – напускаха ги най-радикалните и нетърпеливи фракции на гражданската им подкрепа, недоволни от зациклянето на обещаната им революция. Затова отзоваването на 70-те служители на руското посолство, отказът да се платят 4 милиарда на пътищарите на Слави и свалянето на Никола Минчев от председателското място в НС доведоха както до правителствена криза, така и до оживление на обществената подккрепа за ПП. Ето, най-после „нашите момчета“ взеха да играят твърдо и решително! Затова нашите момчета решиха да играят твърдо и безкомпромисно и с мандата за създаване на ново правителство. Вместо да заложат на една формула за по-широко, но по-аморфно и ситуационно мнозинство, което да включва непряко и някои „партии на статуквото“ (ГЕРБ), ПП се ориентираха към илюзорната цел да „дръпнат“ депутатите на ИТН в своето ново мнозинство. Разбира се, без успех. Корпоративното задкулисие на шоу-партията има не по-малки ресурси от лидерите на ПП за съблазняване – или плашене, според случая – на случайно попадналите в НС редници на старшина Тошко.

На ПП им хареса новото вдигане на рейтинга вследствие на твърдата им игра около последната правителствена криза. Те не желаят и няма да се изкушат да се преориентират към стратегия на евроатлантическо сближаване – било с ГЕРБ, още по-малко с ДПС. Разломът „промяна-статукво“ остава тяхното предпочитано политическо разделение, което подхранва публичната им популярност. Трябва да се изредят още 2-3 провала на поредни Народни събрания, за да се промени тази ориентация на революционерите по неволя. Само че дотогава – я камилата, я камиларя…

За ГЕРБ основна задача в тази политическа ситуация е да излезе от политическата си изолация, в която я вкара протестът от 2020 г. Избраха да го направят „отвън навътре“ – през Европа към България. Бойко Борисов радушно „оглави“ подкрепата за „френското предложение“ и великодушно даде на ДБ да предложи своето решение за парламентарна декларация по въпроса. Така ББ, чието правителство инициира „Рамковата позиция“, стартирала конфликта със Скопие (със щедрото спонсорство на коалиционния партньор ВМРО), сега оглави разрешаването на проблема посредством „френското предложение“. Тази евроатлантическа инициатива на ГЕРБ започна да заличава не само следите на свадата със Скопие, започната през 2019 г., но и ключовия стратегически въпрос „Балкански поток“ – газопроводът, който правителството на ГЕРБ построи, давайки на Сърбия и Русия геополитическата иницатива за енергиен контрол върху Западните Балкани.

За да утвърди своята евроатлантическа инициативност в новата ситуация, ГЕРБ подкрепи и радикалната акция на Кирил Петков за отзоваване на 70-те руснаци – макар, че Борисов ясно и аргументирано показа, че „тези неща не се правят така“. Нищо, по-добре да се правят „не така“, отколкото изобщо да не се правят. С подкрепата си за „френското предложение“ и отзоваването на руснаците ГЕРБ излезе от изолацията, която му бе наложена по геополитически причини. Оттук нататък вече бе възможно да се правят и стъпки към сближаване с „партиите на промяната“ ПП/ДБ и в други области. Само че лидерите на ПП категорично отхвърлят подобна възможност.

Щом я отхвърлят – за ГЕРБ има и алтернативен, не по-лош вариант за ре-легитимация в новите условия. Борисов и колегите му бързо минаха в модус на активна и безкомпромисна критика на „катастрофата“, причинена от „промяната“ само за шест месеца управление. Тук аргументи има в изобилие, дори и да приемем, че проблемите на управлението в икономика, институции и сигурност са причинени не само от неопитност и авантюризъм, но и от натрупващите се кризи – войната, инфлацията, енергийната криза. От партия, поставена виновно в ъгъла, ГЕРБ все повече заема пространството на легитимна опозиция. При това разчитайки на устойчива обществена подкрепа, за разлика от „играещата“ крива на подкрепа за „партиите на промяната“. Какъв път на ре-легитимация в политиката ще избере окончателно ГЕРБ, зависи от поведението на ПП/ДБ. Дали ГЕРБ ще върви в посока „евроатлантически партньор“, укрепващ прозападните сили в разлома с русофилските партии и президента, или ще играе твърдо като все по-активна опозиция – зависи от неговите опоненти.

Анализът на възможните и нежеланите пре-конфигурации в българсата политика обикновено включва „тежка“ морална – ценностна аргументация за това какво могат и какво не могат да си позволят „реформистките сили“. Сътрудничество с партиите на системната корупция и олигархичното завладяване на държавата – с партиите на статуквото, се разглежда като тежък и неоправдан компромис – предателство към целите и доверието, с което разполагат „партиите на промяната“. В това има логика, но тази логика е по-скоро на повърхността. Ако в процеса на разпад на партийната система в България, про-евразийските сили на българската политика успеят да овладеят инициативата, въпреки че представляват обществено малцинство, последствията от това ще включват и дългосрочна – може би необратима загуба на възможността за антикорупционно оздравяване и стабилизиране на българската държава и българското общество.

Системният характер на корупцията в България произтича от съхранения контрол на руската корпоративна олигархия и Путиновата „вертикала на властта“ върху стопанството и държавните институции на нашата страна. Този контрол от страна на Москва е основния структурен фактор на олигархичната мафиотска обществена и политическа система у нас. Докато не бъде скъсана „пъпната връв“ на българския преход с „великата криминална революция“ на руската трансформация от тоталитарен болшевизъм към авторитарна евразийска сатрапия, демократично оздравяване на България е невъзможно. Докато не бъдат скъсани структурните връзки и зависимости на българския олигархичен елит с корпоративните и политически елити на Русия, реформа на българската държава и възраждане на българското общество са невъзможни.

Разломът между европейско и атлантическо развитие на България и ориентацията към Евразия е основния политически разлом в днешната българска политика. Той съдържа, вписва в себе си разлома между олигархично статукво и стратегия на промяната. За ГЕРБ и Бойко Борисов ще бъде необходимо не просто да демонстрират „евроатлантически акции“, а да доказват скъсване с практиките на олигархично управление от последните 12 години. (Това, по желание, но много по-трудно би могло да се случи и с ДПС.) За „партиите на промяната“ ще бъде необходимо много бързо да съзреят за да правят съдържателна разлика не само между добро и зло, а и между зло и по-зло. Между отговорност за властта, изискваща тежки, самонараняващи решения и употреба на властта във фойерверки на демонстративна популярност и популизъм. Колко и какво от това ще се случи? Дали ще се случи и кога? Нашият навик е да изядем солта, боя и накрая да платим парите… Интересно, на коя от трите фази сме в момента…?