Monthly Archives: март 2022

Какво трябва да научи за Македония Кирил Петков

Фейсбук, 3 февруари 2022 г.

От Скопие направиха изкуствена засада на Кирил Петков. Румен Радев също се включи. Пендаровски прие ОМО Илинден. Драги Георгиев предложи историческата комисия да си почине 2-3 години. Ковачевски и Османи заминаха за Брюксел. Радев изрази мнение, че посещението на Петков в Скопие е било преждевременно. Всичко това – в чест на „съвместното“ честване на Гоце Делчев. Вижте – нека да бъде ясно за всички, включително за премиера: такъв е цикълът на българо-македонските отношения. Някой се засили да направи нещо хубаво за България и Македония. Изговорят се доста хубави думи. Тръгне една хубава емоция на очакване за разведряване…

Следващият етап е предначертан. Мощните лобита, преживяващи от конфликта между София и Скопие се активират като по поръчка. Не като – активират се по поръчка. Техният бизнес зависи от това да се оплюваме от двете страни на Деве баир. Конците, за които са завързани голяма част от тези „експерти“ по българо-македонска омраза се простират до Москва и Белград – където стоят по-важните кукловоди. Някой от двете страни направи неприличен жест… „А-а, така ли мамицата ви“ – ревнат от другата страна. Шоуто на поредната режисирана свада е в ход.

Сериозен проблем на Петков е, че е зле осведомен за цялата тази срамна история, а на всичкото отгоре е и голям оптимист. Време му е да проведе няколко сериозни разговора на скрито – не с македонските си колеги. А с българските си предшественици. През 1992 г. Филип Димитров призна независимостта на Македония. Бяхме първи в света. Признахме Македония без уговорки. На другия ден тръгнаха лакърдиите. „Признаваме държавата, но не признаваме нацията…“ „Признаваме Македония, но не признаваме македонския език…“ И т.н. Лакърдиите тръгнаха и в Скопие – първо по-приглушено, после – все по-арогантно…

През 1999 г. Иван Костов подписа с Любчо Георгиевски двустранна декларация за отношенията между двете страни. Една от позициите в нея беше отказът от малцинствени претенции. Това не пречи и до ден днешен да се замерваме с малцинствени претенции. Нормални ли сме? Държави ли сме или бантустани? Малко по-късно Любчо Георгиевски бе свален от власт от бунта на албанците. Заедно с него си тръгна и разбирателството между София и Скопие. Груевски най-нахално си говореше – „Е, не знам какво е подписвал Любчо – с него си приказвайте…“

Симеон Сакскобургготски почти публично отказа да обсъжда и да се занимава с Македония. Той бе в детайли запознат с това, което днес и утре с големи горчиви лъжици ще гълта Кирил Петков – а преди него гълтаха предшествениците му. Стената между София и Скопие е по-здрава и по-дълговечна от Берлинската. Просто защото Студената война на разделена България не е свършвала и няма скоро да свърши. За това се грижат както традиционните „приятели“ на България в Москва, Белград и някои други столици, така и многолюдни групи български и македонски измекяри, препитаващи се от братската/братовчедската кавга.

За кавгата се грижат – за съжаление – и немалък борй искрени и почтени наши сънародници, дълбоко травмирани и наранени от последователните провали на българската кауза в Македония от повече от век насам. Тези хора искат историческа реабилитация на истината, но са толкова емоционални и безутешни, че са дежурна и лесна плячка на измекярите, препитаващи се от българо-македонската свада. Днес имаме нещо повече от наранени и безутешни носталгици по българската кауза в Македония. Днес имаме – за първи път от много години насам – едно масово обществено мнение в България, подгрято от очакването – „Абе, онези ще клекнат…“ Такова очакване подхранват и удбашките глашатаи в РС Македония. Подгрява се общественото мнение и от кръчмарските глашатаи на балканския бабаитлък. „Кои бе, тия ли…? Сега ще им се стъжни на тия…“ Като не можем да го „стъжним“ на големите, да си раздаваме шамарите на „малките“…

Кирил Петков няма да се измъкне от този порочен кръг с единия гол ентусиазъм, с който тръгна за Скопие преди две седмици. Не бих искал да решаваме своите собствени национални проблеми с чужда помощ, но на този етап не виждам друг изход от ситуацията. Най-доброто нещо, което може да направи българският премиер е следното. Първо, да разбере самият той за какво става дума – да разбере системата на хроничната българо-македонска свада. Второ, да формулира международно конвертируеми български претенции към Скопие като условие за вдигане на ветото. Досега те не бяха формулирани като хората – било от некадърност, било по поръчка. Тези претенции трябва да бъдат резултат на добре осмислен национален интерес. Трето, да ангажира партньорите на България в ЕС с разбирането и с мотивацията да изискат от Скопие удовлетворяването на тези претенции. Ако успеем да ги убедим, че те са важна част от спазването на критериите за членство в съюза.

Според мен най-значимата част от тези претенции са свързани с премахване езика на омразата към България, заложен в държавната доктрина на Скопие в средата на миналия век. Този език на омразата има явни, очевидни, лесно доказуеми рецидиви. В правото си сме да изискваме тяхното премахване от официалните институционални прояви на македонската държавност.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Олигархичната зависимост от Русия: Блокираната българска модернизация и кризата на българската национална сигурност

https://faktor.bg/bg/articles/politika-hlyab-i-pasti-kratak-likbez-likvidatsiya-bezgramotnosti-na-tema-shto-e-to-batalyonna-boyna-grupa-i-ima-li-tya-pochva-v-balgarskata-armiya

Фейсбук, 29 януари 2022 г.

Ако се обърнете поне с няколко десетилетия назад, ще установите, че повечето, да не кажем всички български „националисти“ се държат преди всичко като руски националисти. Говоря за „руски националисти“, за да не употребявам неприятни или неприлични други думи. Значителна част от българските политици са с наследен слугински манталитет, който се подкрепя и усилва от един основен факт. В българската олигархична икономика има силно неформално господство на руски корпоративни, политически и разузнавателни интереси. Тези интереси си пробиват път чрез структурна корупция, обхванала всички съвместни дейности между български и руски бизнес и отдавна пробила на високите нива на институционална – политическа и административна власт – в България. Като прибавите енергийния монопол и културния афинитет между българските и руските олигархични мутри – кръгът се затваря.

Мнозина разглеждат този тип разговори като безкрайна идеологическа битка между „фили“ и „фоби“, което е вярно само на повърхността на нещата. Същинските дилеми в дълбочина са две. Първо, структурната блокада на българската модернизация, предизвикана от дълбоката системна корупция и потисната мотивация за истински пазарен успех в една система, сродна със системата на руската постсъветска олигархия. (Не е случаен фактът, че самата Русия след 1991 г. няма успехи по посока на своята модернизация.)

Второ, комплексната криза на българската национална сигурност, предизвикана от факта, че ние „висим във въздуха“ между формалната ни принадлежност към евроатлантическата система за сигурност и дълбочинната ни зависимост във всички ключови сектори на национален живот – включително отбраната – от руския олигархичен натиск.

Около нас се разгръщат процеси на все по-изразен дисбаланс на отбранителния потенциал между България и нейните съседи. Турция си остава могъща регионална свръхсила, която непрекъснато увеличава потециала си да проектира военна сила. Новото при нея е, че Анкара при управлението на АКП се еманципира от статута си на интегрирана изцяло в западния съюз сила и се превръща във все по-непредвидим играч с поливалентно стратегическо поведение. Турция не се колебае да навлиза военно – да не говорим за другите средства – в териториите на своите съседи. Засега, слава Богу, на източните и южните си съседи.

Сърбия бързо преодолява следствията от своето поражение в края на 20 век и натрупва все по-сериоен военен потенциал чрез специални връзки с Москва. Белград е стратегическия съюзник на Москва на Балканите – и ще си остане такъв. В геополитическите реалности този тип съюзи продължават много дълго, дори и ситуационно да бъдат отслабени, какъвто е случая с Югославия по време на Студената война. Напоследък Сърбия дискретно, но все по-силно демонстрира възродения си стратегически потенциал, включително с целенасочено въздействие върху отношенията между Скопие и София.

Гърция бързо се трансформира от неохотен член на НАТО във все по-мощен преден пост на Алианса на Балканите. Гръцкото правителство подписа споразумения с Вашингтон за нови американски бази, логистика и оръжейни системи, които позволяват на Атина да поддържа баланса на отбранителните си способности с Анкара и да запълни поне отчасти вакуума от все по-диверсифицираното поведение на Турция спрямо Западния съюз. (Миналата седмица Атина получи първите шест от общо 24 френски изтребители „Рафал“ за своите ВВС.)

Румъния заема все по-убедително позицията на ключов съюзник в Атлантическата общност, привличайки към своя отбранителен потенциал оръжия, инфраструктура, военно присъствие на съюзници и оттам – все по-значима роля в развитието на общите отбранителни позиции и стратегии на Алианса. Румъния и Полша са ключовите партньори в рамките на НАТО на т.нар. Източен фланг на Алианса.

По средата между всичко това срамежливо стои България, членуваща в НАТО, но силно тревожна да не разсърди „братска Русия“ ако направи и най-малките стъпки за гарантиране на своята сигурност в НАТО и чрез НАТО. Българските политици от десетилетия крадат едни хубави пари като „ремонтират“ ръждясала съветска техника в Москва и поддържат българската армия в статут на „беден роднина“ спрямо отбранителните усилия на всички други сравними с нас партньори в Алианса.

Вече две десетилетия съюзниците ни търпят това статукво на българско присъствие, в което единствената положителна новина е отличното представяне на редовите български войници и офицери в редица мисии на Алианса. Днес ние им сервираме новината, че за разлика от всички останали, ние ще си направим собствен баталион, ще го въоръжим с елитните остатъци от съветското оръжие на БНА и ще му забраним да напуска българска територия – значи баталионът ще си играе тук, у дома на пясъчника, заедно с другите малчугани…

Това, което управляващите президент, премиер и военен министър твърдят, и с което и аз съм напълно съгласен е фактът, че Русия не е заплаха за България. Никой нормален човек или държава няма да тръгне да заплашва или – още по-малко – да напада територия, в която и без това си хазяйничи както намери за добре. Елитните представители на българската държава продължават силно да се срамуват от нашите руски братя, че сме допуснали да влезем в НАТО. Единственото нещо, което облекчава срама на тези „братушки“ е, че все пак вътре в НАТО не правим нищо – нямаме и намерение да правим каквото и да било…

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Кремълската пропагандна война и пораженският „неутрализъм“ на българските публични институции

https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-zashto-balgarskite-medii-nasazhdat-strah-i-useshtaneto-che-rusiya-diktuva-dnevniya-red-na-narodite

Фейсбук, 22 януари 2022 г.

Пропагандата за Русия, която диктува дневния ред на народите срещу „разкапания и гнил Запад“ е може би най-стария мит на кремълската идеологическа манипулация – от стари съветски времена. В България този мит се подкрепя силно не само от разпространяващата го пета колона, но и от голямо мнозинство управляващи политически лидери, които го утвърждават не чрез пропаганда, а чрез поведението си. Поредица български правителства функционират на две различни нива – официално и полускрито. На официално ниво България се определя от тях като страна – член на НАТО и ЕС, изпълняваща съюзническите си задължения, лоялна и категорична. На неформално ниво нещата са различни, често – обратни. Първо, за 18 години членство в НАТО ние не сме си мръднали дори и пръста за да превъоръжим нашата малка, но все пак армия по стандартите на Атлантическия съюз. Едва преди две години кабинетът на ГЕРБ закупи осем изтребителя Ф-16 като част от евентуална сделка „да не ни се карат“ за Турско-Балканския поток… Две белгийски стари фрегати бяха докарани във Варна – едната май още няма двигател. Нещо друго? Няма друго. Има редовни договори с Москва за „ремонт“ на МИГ-29 и друга руска техника от съветските времена, както и съдебно дело срещу бившия министър на отбраната Н. Ненчев, че се е опитал да ремонтира самолетите в Полша – все пак НАТО-вска страна.

Поддържането на българската армия в подобно състояние е в резултат на силен натиск от Москва. Програмата минимум на Кремъл е в България да не влизат американски оръжейни системи (помните ли как едно служебно правителство за две седмици пробута сделка за Грипен?). Програмата максимум на Москва – системна, целенасочена деморализация на българската държава, общество и въоръжени сили чрез поредица от хибридни кампании, създаващи комплексна представа за неадекватност, уязвимост на българската отбрана в НАТО, както и за неизбежно сурово наказание за пребиваването на „братушките“ в Атлантическия съюз – като акт на предателство към Москва. Оттук – жалкото и унизително поведение на български политици, непрекъснато блъскащи главата си над въпроса – как най-малко да участваме в общата отбрана на НАТО, за да не дразним „руснаците“… Как да държим в Черно море само „чайки и платноходки“, когато Москва и Анкара държат огромни военни флотилии в относително ограничената акватория на нашето море…

Следват гениалните „атлантически“ изказвания – „Крим е руски“, „санкциите срещу Русия да бъдат премахнати“ … и т.н. Тези „атлантически“ български политици срамежливо поддържат едно номинално членство на България в НАТО по различни причини. Някои от тях просто си обичат Русия – по селски романтично – и с неудобство произнасят фразите на принадлежност към институциите на Запада. Тази „обич“ е всъщност примитивен израз на покорство, инерция на образование по военни училища и милиционерски школи и т.н. Някои сред тях са поемали и поемат ангажименти към политически и корпоративни субекти, представляващи руски държавен интерес в България и на Балканите. Трети се страхуват, че ако защитят българския стратегически избор категорично, ще ядосат властелина на Кремъл и той ще им изпрати зелени човечета с прашец от плутоний или новичок… Не е като да не се е случвало – включително в България.

Съществен проблем на българската стратегическа потиснатост и самоунижение пред Москва са ангажиментите за подпомагане на де-факто руски стратегически интереси не само в България, но и в региона на Балканите. Над България летят самолети, пренасящи оръжие за ключовия руски съюзник в региона – Белград. Ако това ни се съобщава, лъготят ни за „граждански полети“. Прокарахме коскоджамити газопровод от Турция за Сърбия, отказвайки се дори от транзитните такси, дължими по неизпълнения все още договор на Газпром с България от 2006 г. Платихме го от джоба си този газопровод. Направихме Сърбия регионален хъб за газ за Западните Балкани. Срещу какво? Дали поне от Москва и Белград ни казаха едно „благодаря“? Отношенията между София и Скопие са все още на точката на замръзването от две години насам, а Белград изпраща своята телекомуникационна компания да закупи повечето кабеларки в Скопие – и да ги управлява със сръбско пропагандно съдържание… Какво се случва зад кулисите на българската регионална политика?

Вчера се развълнувахме от изявление на руското МВнР, че НАТО трябва да прекрати присъствието си в България и Румъния. А кога ще се развълнуваме от неформалните ултиматуми на Москва България да поддържа едно чисто номинално присъствие в НАТО, докато я изкомандват да направи пореден геополитически „кръгом“ на североизток? Държавите около нас се състезават за получаване на максимални отбранителни ресурси по линия на НАТО – оръжие, организация, инфраструктура, контингенти. Гърция – един много неохотен член на НАТО през Студената война – днес активно привлича атлантическо присъствие на своя територия – бази, оръжие, международна инфраструктура. Защо? Защото вижда, че при отслабване притегателната сила на Анкара към Атлантическия съюз на югоизточния фланг на Алианса се създава вакуум на сигурността – и някой трябва да го попълни в своя полза. Защо това да не е Атина? София през това време се е скрила в килера и рисува платноходки да не би да я заподозрат в агресивни действия спрямо Русия.

Кои сме ние, къде сме и какво искаме. Заемайки предпазливи неутралистки позиции на какво разчитаме за гарантиране на своята отбрана? Да ни съжалят и да ни простят от Москва? Че кога се е случвало нещо подобно? Да ни разберат, че ни е страх и сме гузни пред Москва и да ни носят на гърба си другите страни-членки на Алианса? Че НАТО да не е благотворителна организация…? Никой не говори и дори не допуска мисълта за една възможна България, която да е агресивна или свръхентусиазирана във военно или стратегическо отношение. Всеки трябва да си знае капацитета и да си мери мястото. Но докога ще служим на абсурдния мит, че с неутрализъм ще успеем да се скрием толкова добре в някой ъгъл, че никой да не ни забележи и никой да не ни шамароса. Неутралитетът е фикция – говорихме това още преди 20-25 години. До нас на Балканите са мощни и амбициозни в проектирането на сила нации. Турция е все по-амбициозна и със защитими претенции за самостоятелност в проектиране на регионална хегемония. Сърбия се въоръжава до зъби с руско оръжие защото винаги е била предпочитания и привилегирования съюзник на Москва на Балканите. Румъния е все по-мощен атлантически фактор в региона – заедно с Полша. Ние кои сме? И защо, по дяволите сме такива?

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вторият мандат на Румен Радев и кризата на партийната система в България

Фейсбук, 20 януари 2022 г.

Разумно мислещите хора биха очаквали, че при встъпването във втория си мандат Румен Радев ще се опита да преодолее реториката и поведението на политически лидер, който разделя нацията и ще поеме роля на обединител – след като успя през май 2021 г. да поеме практически цялата власт в страната. И след като успя да постигне настоящия крехък баланс в управлението на „четири + 1“ партийната коалиция, в която той и неговите представители – министри играят отново най-активната роля. Тези очаквания бяха опровергани. Тонът и посланията на президентската реч бяха отново издържани в добре познатото противопоставяне между „добрите“ и „лошите“ и поставиха встъпващия във втори мандат Радев отново като водач на едните срщу другите.

Заемането на позиция на обединител на нацията не е един от вариантите на президентско поведение, а императив на поведение за държавния глава според българската конституция. Президентът в тази конституция не е разпоредител със значима власт, а фигура с ограничени изпълнителни отговорности в сферите на сигурността, външната политика и на номинациите за някои ключови институционални позиции. Но най-важното пълномощие на българския президент е неговата роля на морален лидер, символизиращ и утвърждаващ единството на нацията. Вече е банално да се повтаря, че оглавявайки протестите от 2020 г. Радев доброволно отстъпи от тази роля. Въпросът е ЗАЩО? И този въпрос става все по-значим с времето, през което непосредствената злоба на деня от протестните времена отшумява, а самият Радев концентрира в ръцете си все повече и повече власт.

Радев настоява разделението и противоборството в обществото и държавата да продължават колкото се може по-дълго време. Мъчителните опити за съставяне на правителство след изборите от април, юли и ноември бяха израз на две паралелно протичащи, но стратегически свързани тенденции. Първата тенденция е отслабването и дестабилизирането на партиите-актьори в българската парламентарна републиканска система. В президентството бяха приютени основните опозиционери на лидера на БСП Корнелия Нинова и тяхната битка с нея бе очевидно системно подкрепяна от самия Румен Радев. Тук не става изобщо въпрос кой е крив и кой – прав в тази партийна свада. Проблемът е в резултата на това подкрепено от президента противопоставяне – допълнително стопяване на подкрепата за БСП вследствие на вътрешната фракционна война, която по същество се превърна във война на Радев за овладяване на Позитано 20.

Войната, която Радев и неговите служебни кабинети поведоха с ГЕРБ имаше за цел не просто да изясни източниците и крупните проявления на корупция в управляващата повече от десетилетие партия. Целта бе ГЕРБ като цяло да бъде етикирана като общност-носител на системна корупция. Корупцията е престъпление, а престъпленията имат конкретни извършители. Те могат да бъдат лидери на партии, активисти, държавни чиновници, но една политическа партия – политическа общност – като цяло не може да бъде третирана като престъпна. Освен ако не е носител на човеконенавистна идеология като нацизма или комунизма. С „отстрелването“ на ГЕРБ като партия, солидарно носеща отговорност за целокупната корупция в държавата Радев цели отстраняването на основен партиен играч на българската парламентарна система. Ако БСП е поддържана в статут на вътрешна война, а ГЕРБ – в статут на криминална – и затова нелегитимна организация, кой може и кой трябва да управлява българската държава?

На терена се „разхождат“ още няколко партии – субекти на парламентарно управление. Демократична България е коалиция на градските либерални среди, наследила остатъчната подкрепа на т.нар. демократична общност в българската политика след 1990 г. Но ДБ има своите твърди ограничения на подкрепа. Около 350-400 хил. гласа са основа на политическата подкрепа за тази коалиция, а нарастването им в определена ситуация – като протеста – изразява отказа на колебаещи се групи от подкрепа за ГЕРБ и някои други малки организации в съседство. ДБ е важен елемент от българския парламентарно-политически пъзел, но е далеч от възможността да играе роля на основна партия в управлението на страната.

ИТН е пореден инженерингов политически проект на ключови звена от олигархичното задкулисие, паразитиращ върху популярността на известното шоу, гъделичкащо по-примитивните вкусове на българската чалга аудитория. Партията не притежава практически никаква политическа експертиза и опит, никаква кадрова база и разчита на комедийното по своята същност командване на няколко от „сценаристите“ на шоуто плюс ситуационната подкрепа на неколцина професионалисти в различни сфери. Опитите на ИТН за съставяне на правителство бяха на границата на пародия, комедия и примитивна арогантност в лансирането на абсурден букет от маргинали за премиери и министри. Show must go on – дори и да е в парламента. A show master-a се обзаведе с нещо като фирма за търговия с политически решения и кадрови услуги…

Да не забравяме, че в два последователни парламента през 2021 г. танцува и Мая в съпровод на отровното трио. Политическите буфосинхронисти в България са особен жанр, граничещ с шоуто, но разкрепостен от задръжките, които дори и чалга партията има в поведението си.

И като теглим чертата – какво остана реално на парламентарно политическия терен? Партията на Кирил и Асен – която има най-много гласове, но няма организация, структури и разпознаваеми членове. Една партия, така симпатична за целите на президентското управление. Е, говори се, че момчетата щели да се еманципират… С какво ще се еманципират? С чии кадри, с каква администрация, с каква политическа база? Какво ще противопоставят на легионите ченгета, опаковали Харвард отвсякъде? На глава от Харвард – по един легион глави от „магнаурската школа“ в Симеоново…

Да не забравяме – ДПС… Ако ГЕРБ и БСП са нарастващо несимпатични, Сараят е направо отблъскващ. Със Сарая може да се върти политическа и всякаква друга търговия, но не и публично партньорство – само полуприкрит алъш-вериш в коридорите зад пленарната зала…

Кризата на партийната система е процес, който изглежда да е съзнателно стимулиран от властовия център на Радев, който вече девет месеца държи реалната власт в страната. Вакуумът на партийно-паламентарно представителство и липсата на предвидимост и стабилност налива вода пряко в мелницата на паралелния процес – на стратегията за превръщане на България в президентска република. О-о, не че Радев много иска – ама няма как! Вижте ги как не могат да се справят. Едва направиха какво да е правителство след третото раздаване (избори). Цените хвърчат, ковидът върлува, фирми и предприятия затварят врати… Здрава ръка, трябва тука, силна ръка… Вдъхновеният властолюбец на Дондуков ще предложи тази ръка – направо ще хване държавата във въздуха, в процеса на полусвободно падане и ще ни спаси. Това иска, това цели, това преследва, за това работи. Две предпоставки са достатъчни за финалния му успех – слаба и кризисна парламентарна република, без представителни партии и стабилни мнозинства, и разделено общество, гражданска общност в конфликт, подялба на обществото между „добрите“ и „лошите“ и Радев – начело на добрите. Приказката свършва дотук – слабите падат от власт, „лошите“ биват наказани и затворени, а „добрите“ намират своя вожд и учител – дали на път към Евразия или нанякъде другаде – остава немного време за да проверим.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Развалихме си отношенията и с Албания

https://faktor.bg/bg/articles/premierat-na-albaniya-da-se-otkazhat-vsichki-predlozheniya-koito-ne-sa-svarzani-s-chlenstvo-v-es

Фейсбук, 17 януари 2022 г.

Развалихме си отношенията и с Албания. Единствената балканска страна, с която имахме безусловно добри отношения. Проблемът е в това, че с блокадата на РСМ за начало на преговори с ЕС, блокираме и Албания. Аз съм преживял от първия до последния ден очакването и притесненията за това дали и кога България ще бъде допусната за членство в ЕС и разбирам много добре как се чувства премиерът Рама и неговите колеги – без вина виновни…

Когато през 2017 г. партньорите на България стимулираха разработването и подписването на договора със Скопие, те споделяха презумпцията, че България може да бъде лидер – балкански лидер за подкрепа и напредване на РСМ и Албания по пътя към еврочленството. София сякаш разбра посланието и го потвърди с поведението си по време на българското председателство на Съвета на ЕС. Година по-късно – през октомври 2019 – се появи т.нар. „рамкова позиция“ на българския парламент и импулсът на промяната, започнала с договора и председателството, отшумя. Партньорите на България с удивление вдигнаха рамене – „Защо поехте ангажимент след като имате нерешени двустранни проблеми…?“

Твърдението за „национален консенсус“ в България по повод членството на РСМ в ЕС не може да обясни важни и конкретни неща в развитието на двустранните ни отношения със Скопие, а и с Тирана. Защо договорът между България и РСМ бе формулиран толкова общо – без конкретни разписани ангажименти, които днес да ни позволят не само да твърдим, но и да докажем, че Скопие не го изпълнява? Защо България пое лидерската роля по отношение на Македония и Албания – да бъде страна европейски патрон на тяхното присъединяване, само за да осуети тази своя роля през октомври 2019 г. и след това? Шофираш със 140-160 км./час по магистралата на регионалната и европейската политика – и изведнъж внезапно набиваш спирачки и обръщаш на 180 градуса? Ако си шофьор – взимат ти книжката. Ако си политически лидер – правиш „национален консенсус“ и продължаваш да караш напред (назад).

Вместо да бъдем ние лидер на двете страни – РСМ и Албания – по пътя им към европейската интеграция, Белград се превърна отново в техен патрон и водач в създаване на нов постюгославски проект – Open Balkans. Защо? Кой управлява България? УДБА? КГБ? ДС? Или и трите заедно? Некадърни ли са българските политици за европейска политическа игра или са нещо по-лошо от некадърни? Кой ще компенсира – и с какво – съсипването на българо-албанските отношения в епоха, в която имаме все по-остра нужда от партньори и съюзници? За отношенията със Скопие дори не споменавам – да приемем, че за тях сме си взаимно отговорни и виновни.

Понеже вие имате консенсус – „национален консенсус“ (чието съдържание така и не стана ясно) – искам да попитам: какво ще стане, ако утре Скопие приеме всичките ви мъгляви искания – „обща история“, „вписване на българите тук и там“, „скоростен коридор 8“ и т.н., и след като вдигнем ветото отново „забрави“ да реализира в практиката на своето управление каквото и да е от договореното? Така както стана след декларацията от 1999 г., а очевидно и след договора от Илинден 2017 г.? Имаме ли малко интелектуален и политически ресурс за да решим основен наш национален проблем без илюзии и без да се самозаколим? И без да разрешаваме на продажници и полуидиоти от двете страни на границата да правят нас, всички останали, на идиоти?

Аз лично бих искал да се извиня на Албания и на албанците за мечешката услуга, която им направихме и продължаваме да им правим!

Вашият коментар

Filed under Uncategorized