4 февруари 1997 г. и шансът за европейско бъдеще на България

Фейсбук, 4 февруари 2022 г.

Днес се навършват 25 години от реализацията на един уникален исторически шанс – отстраняването на бившите комунисти в България от властта и ангажирането на българската демократична опозиция с реформистката стратегия за присъединяване на България към Европа и западния свят. Президентът Петър Стоянов пое риска и отговорността да върне мандата за поредно неокомунистическо правителство, донесен от наследниците на съветската колониална администрация в България – ръководителите на БСП. СДС начело с Иван Костов, Стоянов, Софиянски, Александър Божков, Евгени Бакърджиев пое цялата отговорност за извеждането на България от всеобхватната криза, в която бившата БКП за пореден път вкара България.

През 1992 г. вътрешните разногласия в демократичната общност подпомогнаха успеха на нововъзникналата посткомунистическа олигархия да бламира правителството на Филип Димитров и да постави на негово място кабинет от послушни оператори на криминалната система „вход- изход“, чрез която посткомунистическия елит трансформираше държавната собственост на комунистическия режим в своя частна собственост. Този процес имаше генетична връзка с модела на възникване на руската постсъветска олигархия при отчитане на драматичната разлика в мащаба на двата процеса. Трансформацията на олигархичния посткомунизъм в България предполагаше съхраняване на органичната връзка на геополитическа зависимост между София и Москва. Българският комунистически елит остана на нивото на колониална администрация и не успя да реализира предоставения му исторически шанс да се преобразува в национален политически елит, способен да води България по нов път към демократичния европейски свят.

В края на 1994 г. партията на неокомунистическия български елит пожела да се завърне открито начело на държавата – тя нямаше повече нужда от смокинови лсита на посредници от типа на кабинета Беров. За по-малко от две години БСП реализира поредна мащабна катастрофа на българското стопанство и финансова система, вкара България в международна изолация, а най-западната точка на международно посещение от премиера Виденов се оказа Белград. Червеното мнозинство и неговото правителство отхвърляше категорично възможността България да кандидатства за членство в НАТО, а сътрудничеството с ЕС чрез асоцииране имаше изцяло повърхностен характер. Кризата, която се разгърна през 1996 г. не бе ситуационна – въпреки стартовия изстрел на конфликта с „Газпром“ по повод опита на руските олигарси да връчат на „Мултигруп“ контрола върху българската енергетика чрез „Топенерджи“. Кризата изразяваше дълбокото несъответствие между неокомунистическите илюзии за управление на държавата и необходимостта тази държава да се трансформира по образеца на останалите европейски страни от края на 20 век.

Управлението на СДС започна с подаване на заявление за членство в НАТО – още от служебния кабинет на Софиянски, подкрепен от вече сериозния международен авторитет на президента Стоянов и на ръководството на СДС начело с Иван Костов, което партньорите на България очакваха да оглави изпълнителната власт след извънредните избори. Буквално за две години управлението на СДС осъществи серия от реформи на българската държава, адаптиращи публичната институционална система към управлението на едно европейско демократично общество с пазарно стопанство. Правителството възстанови българската икономика и финансова система и я трансформира към съответствие с функционирането на пазарната стопанска система. Към управлението на СДС-ОДС и до ден днешен има множество критики и претенции, много от които са напълно справедливи. Въпреки феномените на разгърнала се корупция, вътрешни лидерски конфликти и разделения, това управление направи необратима трансформацията на българското общество в посока на демократичен европейски модел на модернизация и сигурност, който – макар и недоразвит и осакатен от олигархичен контрол – и до ден днешен удържа България в системата на западния свят.

Днес българският избор на европейска и атлантическа принадлежност за пореден път са застрашени от завърналите се на власт наследници на комунистическия елит от близкото минало. Институционалните дискусии днес за българския принос към общите усилия на Атлантическия съюз за управление на кризата с Украйна удивително напомнят реториката и стерилността на дебатите, водени в средата на 90-те години. Българската икономика отново навлиза в инфлационен цикъл и кризисни дисбаланси, които няма да бъдат лесни за овладяване. Ние не успяхме да научим основен урок от събитията през 1996-97 г. – властта на посткомунистическата олигархия върху България неизменно отдалечава страната от клуба на заможните демократични общества и я тласка към руския модел на олигархично управление, генетично предразположен към диктатура, милитаризация и хронична бедност. Който отказва да научи уроците на миналото е осъден да ги преживее отново.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s