Фейсбук, 24 декември 2021 г.
Успехът на прозападното малцинство у нас след 1996 г. се дължи преди всичко на ситуационни причини, а компромисният характер на българската принадлежност към Запада се обуславя – освен всичко друго – и от слабостите на общата стратегия за преход след комунизма, която не постави необходимите акценти за модернизация като предусловие за стабилна пазарна и демократична инфраструктура.
Успешната модернизация на България в края на 19 и първата половина на 20 век (въпреки националните катастрофи) се обуславя както от мощния национален подем на Възраждането и Освобождението, така и от значимия принос на Кобургската династия за развитие на българската държава по моделите на централноевропейското – Хабсбургското политическо устройство. Компромисите, които Фердинанд прави с Петербург водят до мощно спъване на българската национална кауза и до задължителни провали. Който някога, по какъвто и да е начин се е опитвал да свърже България стопански и политически с Русия – задължителният резултат винаги е бил български национален провал.
Успешното присъединяване на България към НАТО и ЕС е резултат от поредица благоприятни, но ситуационни обстоятелства. Българското политическо движение за демокрация – СДС – бе разгромено през годините до 1994-95 и започна да се съживява едва на местните избори през 1995 г. Западът – включително Вашингтон – беше заложил на БСП и следеше елита на тази партия да не преминава определени червени линии на западен стратегически интерес. Русия бе слаба и компромисна, Газпром бе спрян от социалистическия премиер Виденов (в усилията си да придобие българската газова мрежа), а в средата на 90-те интегрирането на България в НАТО и ЕС бяха предположения от приказките на „1001 нощ“.
За щастие на българските европейци, бившите комунисти начело с Виденов се провалиха сензационно – но очаквано, предвид политиките, които водеха. Милошевич премина границите на западната търпимост с планираното изтласкване на албанците от Косово, което военната акция на НАТО предотврати. А българската подкрепа за военната акция на Алианса срещу Белград направи възможно и реалистично обсъждането на българското членство както в НАТО, така и в ЕС. Кабинетът на Костов свърши основната работа. Българското прозападно гражданско общество овладя общественото мнение в полза на прозападната интеграция на страната. Управлението на НДСВ просто завърши процеса на интегриране на България в НАТО и ЕС, въпреки подозираната проруска ориентация на бившия цар. Самата Русия до края на 20 и в началото на 21 век не се съпротивляваше твърде силно на българското членство в западните институции, очевидно правейки си сметката за използване на София като Троянски кон. Една добре направена сметка, между впрочем…
Ситуационното присъединяване към западните институции бе повърхностен поток, който течеше върху по-мощния, по-дълбок и структурен поток на продължаващата българска зависимост от Москва. Българското национално богатство бе разграбено от висшите милиционери, които преди 1989-та са се подписвали на специални места в Москва. Българската криминална революция, оглавена от мутренските групировки на фасадата повтаряше в основното великата криминална революция, започнала в Елцинова Русия и продължена в Путиновата вертикала на властта. Българската енергетика, българските служби за сигурност, кризата на българската армия и отбрана, цялостната структура на националния български истеблишмънт (елит, базиран на някакви институции) останаха под цялостен или частичен, добре прикрит руски контрол – корпоративен, разузнавателен, корупционен, културно-институционален. Двата потока се разминаваха диаметрално, но продължаваха да текат в коритото на една и съща, българска посткомунистическа река.
Конфекционният модел на посткомунистически преход, утвърден в източна Европа отразяваше основните постулати на господстващата метаидеология на неолибералния глобализъм. Бърза политическа реформа – демократизация (закъсняваща в България и други периферни спрямо централноевропейското ядро страни), паралелна пазарна реформа и въвеждане на „свободния пазар“, спазване правата на човека и … оттук нататък – „ори, мели, яж“. Просто и лесно, нали? Обществата в централна Европа мобилизираха своя културен потенциал на модерно гражданско развитие преди средата на 20 век и използваха два силни ресурса – алтернативен дисидентски елит като нова политическа класа и модерна традиция на публична администрация, възродена за целите на прехода след комунизма. Така, макар и трудно, Чехия, Унгария, Полша, Прибалтика се откъснаха от комунистическото си наследство и се приближиха до мечтаните европейски образци.
България – заедно с Балканите и част от постсъветското пространство имаше дефицит и на двата ресурса за промяна. Дисидентско движение в България нямаше, защото режимът бе изкоренил до основи всякакъв независим граждански живот след 1950-та… Елитът на бившите комунисти бе компрадорски и кастриран в потенциала си за държавотворство. Но бе достатъчно комбинативен за да осуети възникването на алтернативен елит в редиците на развиващата се, макар и противоречиво демократична общност. Публичната административна традиция на Кобургското наследство бе заличена в полза на съветската школа на източна имперска бюрокрация, съжителстваща успешно с по-старите културни наслоения на османската административна система. Резултатът – официален закон, официални институции и официален псевдопорядък на повърхността и фактическо битие на икономика и политика, социална структура и култура по модела на една източна сатрапия, организирана като мафиотска олигархия. Дори комунизмът имаше по-силни модернизационни импулси в сфери като икономика и образование. Посткомунизмът по източен образец водеше след себе си структурна демодернизация и – парадоксално – конфекционната западна стратегия за пазарна демократизация, течаща на повърхността, засилваше контрола в дълбочина на олигархичния криминален хаос върху обществото и върху имитацията на демократична държава. Демокрация без правова държава. Пазарна икономика без правна и институционална гаранция за ред. Гражданско равенство с мутренска бухалка за налагане на криминално осветена обществена йерархия – джунгла.
Оттук тръгнете към извода за прозападното малцинство и произточното блато в българското общество. До края на първото десетилетие на 21 век в публичния живот на България доминираха прозападни, проевропейски идеи и възгледи. След това мътната вълна на олигархичното управление, корупционната йерархия и разгръщащата се хибридна война на путинизма пометоха визията за европейско настояще и бъдеще на страната. Кризата на европейската идентичност, навлязла с културните войни на Запада допълнително разфокусира разделителната линия на съдържателния за българите избор – свободно гражданство и правова държава или мафиотска олигархия и имитация на държавност по модела на добре запомнената комунистическа управленска утопия на „човека от народа“ – другаря Живков и „малката и голямата правда“. Прозападните елити – без изключение – станаха „соросоиди“ (и по тяхна вина, не само поради хибридна пропаганда). Членството в НАТО и ЕС станаха банално статукво, все по-яростно проблематизирано от „националисти“, платени от Москва. Цивилизационният избор се оказа отново актуален – този път в полза на Евразия. Стигна се дотам, лидерът на „гражданите за европейско развитие“ да обслужи Кремъл с газопровод в полза на ключовия руски съюзник на Балканите – Сърбия, а българската държава да съсипе отношенията между София и Скопие в услуга на Белград… И само хубавите парички, идващи от Брюксел, в съчетание с някои други инцидентни благини като „Магнитски“ все още удържат България – макар и едва закачена за периферията – в редиците на Запада.
След „промяната“ от последната година и половина проблемите на българската прозападна идентичност се задълбочават. Не на последно място – поради съвместното упражняване на две роли от страна на държавния глава – новия силен човек в София Румен Радев. От една страна той бе припознат като лидер на поредното „народно въстание“ срещу корупцията и злоупотребата с власт. От друга – Радев винаги е бил неприкрит говорител на руския държавен интерес начело на българската държава. С призивите си за премахване на санкциите, със сервилното си отношение към Москва (спомнете си неговия прием на патриарх Гундяев). Защо се чудите, че инсталираният от него министър на отбраната в правителството на „продължаваме промяната“ е против разполагането на сили на НАТО в България? Промяната продължава, но никой не ви гарантира посоката на промяната. Начело с Радев посоката е евразийска – нека нямаме илюзии по този въпрос. „Останалото е мълчание“, казва накрая Хамлет, а Радев много иска да повтори тези думи – той да си действа, а ние да мълчим. Аз не искам да мълча, но не знам колцина останахме тези, които искат да говорят без да служат на ничий лагер в битката за дооглозгване на България… Колкото и да сме, има смисъл – знае се, дори един човек да споделя вяра в една идея, вярата остава жива. Остава ли жива вярата в европейското бъдеще на България в една епоха, в която самата Европа няма особено голяма вяра в себе си…?
Отломки от огледало 