104 години от Октомврийския преврат

Фейсбук, 7 ноември 2021 г.

Днес се навършват 104 години от Октомврийския преврат на болшевиките в Петербург. Той бе последван от епоха на най-масовите престъпления срещу човека и човечността в писаната история на цивилизацията. С преврата на 25 октомври (стар стил) започва втората най-кървава революция в модерната история (след Френската революция) и разбирането на нейните вътрешни движещи сили е от ключово значение за осъзнаването на тази дълбочина, до която досега е достигало злото.

През втората половина на 20 век се води непримирим дебат мжду две основни тези в отговор на големия въпрос – какво стои в основата на най-голямата трагедия в човешката история, победата и утвърждаването на болшевизма в Русия? Според Александър Солженицин причината за триумфа на комунизма е арогантната антиутопия на марксизма, която възниква върху основата на дълбочинните обществени конфликти в епохата на ранния индустриален капитализъм в Европа. Марксизмът – и преди всичко политическата му доктрина – е една от най-мащабните системи на „рационална утопия“, произвеждани от специфичната култура на модерния рационализъм. Линейната представа за времето и ключовата роля на понятието за „прогрес“ в съчетание с господстващия през епохата материализъм създават специфични заместители на религиозно съзнание – рационални утопии, които проектират в бъдещето чудотворно избавление – спасение от дилемите на съвременността и мобилизират надеждата, очакванията и политическия радикализъм на големи маси от хора. Към края на 19 век системата на индустриалния капитализъм еволюира към нарастващи възможности за прагматично съвместяване интересите на наемния труд и другите нищи класи, и интересите, свързани с капиталовото възпроизводство. Революционният патос на Запада се променя и отслабва във времето. Войнствената утопия на радикалния комунизъм мигрира на Изток, към Русия, в която назрява огромна сеизмична – революционна вълна, набираща сили от неспособността на самодържавието за разумна еволюция.

Срещу Солженицин стоят западните теоретици и историци на комунизма – Робърт Конкуест и Ричард Пайпс, според които болшевизмът е логичен резултат на цяло хилядолетие руска история, изпълнена с централизъм, брутална йерархия, азиатска система на подчинение, утвърдена от господството на Златната орда. Всичко това води до репресивна, застинала система на централизирано самодържавие, която се възпроизвежда в болшевишкия режим с могъществото на тоталитарните политически технологии за контрол над обществото.

Този спор днес вече не е необходим. Просто защото от дистанцията на времето е все по-очевидно, че и двете тези имат своите основания в интерпретацията на най-мащабното зло, породено и реализирано досега от човешката история. (Нацизмът е второто, аналогично и свързано с болшевизма тоталитарно зло.) Има едно обстоятелство, което често убягва от нашето внимание. То е свързано с опитите една провалена система на злото – каквато е болшевизмът – да бъде интерпретирана не през визията за нейната доказана безчовечност и престъпност, а през визията за нейната трагична неосъщественост в истинските й измерения. „Комунизмът иска това, което иска и Христос“ – колко пъти сме чували това твърдение, особено след 1989 г. … „Справедливостта и равенството са светли човешки идеали, с чието осъществяване понякога се злоупотребява“, твърдят същите хора.

Съществува очевиден парадокс и той се изразява във факта, че комунизмът е не просто „трагично отклонение“ по пътя към човешкото равенство, свобода и стремеж към справедливост. Комунизмът е най-голямото – досега, заедно с нацизма – отрицание на свободата, справедливостта и равенството между хората, достигнато от която и да е система на човешко общежитие. Измеренията на несвободата са не само в екстремните примери на ГУЛАГ и на масовите убийства и репресии. Несвободата при комунизма е системна проява на всеки елемент на човешкия и обществения живот, където основната цел е тоталното подчинение на човека. Равенството е не просто „равенство в бедността“, за което често атакуват болшевишката система. Подчинението на стотици милиони хора на безмилостната йерархия на тоталитарната власт е тотално отрицание на самата идея, че човешките същества могат по някакъв начин да бъдат изравнени помежду си – като права, като уважение към мислите и чувствата им, като потребности за достоен живот. Справедливостта като съответствие между човешкото поведение и оценката на другите за него е също парадоксално невъзможна в системата на тотален йерархичен контрол. Колкото си по-брутален, безчовечен и опортюнистичен – толкова по-добре си възнаграден. И това е гавра със самия смисъл на справедливостта като обществена категория.

Смисълът на този парадокс – между претенцията и реализацията на основни обществени ценности се крие в действието на един закон, на който ние рядко обръщаме сериозно внимание. Основен механизъм за утвърждаване на злото, на престъплението срещу човечността е реализацията на определени ценности и определени идеи преждевременно – преди да са разгърнати основните предпоставки на обществената еволюция, правещи възможно тяхното пълноценно осъществяване. Равенството и справедливостта не можеха да бъдат реализирани чрез кървава революция и диктатура на пролетариата (според Маркс), заменящи експлоататорския капитализъм с утопичния комунизъм. Те можеха да се реализират – и се реализираха донякъде в процеса на еволюция на самия капитализъм, при която самите хора от двете страни на барикадата съзряха, осъзнаха потребността да променят условията на своя живот постепенно и в съответствие с реалните механизми, с които разполагат. Така се появи „социалната държава“, масовизира се средната класа, осъществи се масово навлизане на хората като граждани в процеса на управление на обществото.

Безспорно – борбата с несправедливостта, неравенството в човечността, с хитроумните манипулации за отнемане на свобода продължава. Тази борба се води в две еднакво важни посоки. Първата – борба срещу системите и йерархиите на неравенството, несправедливостта и несвободата, наследени от миналото. Наследени от епохи, в които човекът и неговото осъзнаване са били на доста по-ранен етап в развитието си, поради което определени йерархии на неравенство и несвобода са били възможни и необходими формати на социална самоорганизация. Човешката еволюция – еволюцията на съзнанието е в състояние да коригира постъпателно по своя път изoстаналите от предходни етапи структури, норми и институции на човешкото общежитие.

Втората посока на борба е не по-малко важна – борба с левичарските утопии, с утопиите на екстремния радикализъм, които по определение паразитират върху ултимативната претенция за пълна свобода, за пълно равенство, за безгранична справедливост извън контекста на човешкия и обществения потенциал за конкретно и възможно осъществяване на основните социални ценности. Еволюцията на човека и обществото се препятства от две взаимодопълващи се манифестации на злото. От злото на неразвитостта, понякога примитивизма, наследен от миналото. И от злото на радикалното изкушение – да осъществим „Божието царство“ на земята. Безусловно, безапелационно, на всяка цена, още днес. Злото, наследено от миналото е „малкия дявол“ – то рано или късно отмира, под напора на собствения ни ход напред. Злото, ултимативно изискващо всичко „днес и сега“ е „големия дявол“. Този „дявол“, чиято роля е да се погаври и да унизи най-значимите ценности на човека и обществото, като ги подхвърли на обществена реализация в радикализма на поредна революция, която е в състояние да ги обезсмисли, да ги подиграе и да ги замени с най-мащабното възможно тяхно отрицание.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s