България-Македония: Идентичност и договаряне

Фейсбук, 3 август 2021 г.

https://faktor.bg/bg/articles/mitskoski-s-nova-oporka-makedoniya-i-balgariya-imat-obshta-geografiya

Всеки в България, който поставя въпросите за обща история и съгласие между Скопие и София, за обща идентичност между двете страни (макар и в миналото), трябва да има предвид неизбежното обстоятелство, че този човек – Християн Мицкоски – и неговата партия рано или късно ще се върнат на власт в Македония. В десетилетието до 2001 г. ВМРО-ДПМНЕ беше партия на македонските националисти, в която сред широки среди битуваше ясното съзнание за общия народностен произход на българи и македонци, разделени от превратностите на европейския 20 век. Именно в резултат на това ясно осъзнаване на историческите реалности стана възможно подписването на общата декларация между двете страни при премиерите Иван Костов и Любчо Георгиевски през 1999г.

При следващото ръководство на ВМРО-ДПМНЕ инфраструктурата на властта в Скопие, наследена от югославското минало (под прякото ръководство – както обикновено – на Белград), положи системни и успешни усилия да превърне партията – наследник на българското национално-освободително движение в Македония в основен и радикален агент на антибългарска политика в македонската държава. При премиера Груевски постулатите на общата декларация от 1999 г. бяха изцяло забравени, изолацията между България и Р Македония се задълбочи (с помощта на определен вид вечно дежурни „патриоти“ в София), а геополитическата ориентация на режима в Скопие се фокусира изцяло върху приоритетни отношения с Анкара, Москва и – полуприкрито – с Белград. Всички общи проекти с България – начело с магистралния път по коридор 8 – бяха блокирани, двустранните отношения бяха практически замразени. Режимът на Груевски и ДПМНЕ предприеха цялостна стратегия за промяна на идентичността на македонското общество чрез ново пренаписване на историята в посока на „антична идентичност“ или „антиквизация“.

Отпращането на македонската идентичност към античността цели още по-дълбоко отчуждение на днешните македонци от българите и България. От друга страна – официалната държавна доктрина на „антиквизацията“ блокира успешно в дългосрочен план всяко признаване на македонската държава от Атина, което – в последна сметка – блокира и членството й в НАТО и ЕС. Кой е основния печеливш от всичко това? Очевидно, Москва и Белград. За Белград е важно Скопие да не получи членство в ЕС преди Сърбия. А за Русия е от ключово значение оста Атина-Скопие-Белград да продължи да функционира като проводник на руските стратегически интереси на Балканите и като изолатор на Балканите от обозрима европейска и атлантическа перспектива.

Припомням всичко това защото в София мнозина забравят – или им е изгодно да забравят, че всякакво споразумение по идентичностни въпроси от общ характер със Скопие не струва и хартията, на която е написано. Та нали през 1999 г. в общата декларация решихме поредица от ключови въпроси между двете страни точно в идентичностен план! Включително взаимният отказ от „малцинствени“ претенции – в името на двустранни отношения, фокусирани върху индивидуалните права на гражданите. При Груевски декларацията бе окачена да почива в килера.

В отношенията с Македония софийските управници обичат да настъпват една и съща мотика упорито и настойчиво – или някой отвън неумолимо ги кара да го правят. Те подписаха един двустранен договор с Р(С) Македония (август 2017 г.), в който любимите им „въпроси на идентичността“ получиха най-общи и трудно ангажиращи със сериозна отговорност която и да е от страните формулировки. В резултат на това в Скпопие съвсем невъзмутимо заявяват, че не са подписвали нищо от това, което София претендира да е ангажимент на македонската страна. Но нека за миг си представим, че в Скопие приемат всички български претенции – които все още трябва да бъдат по-конкретно формулирани за да формират база за споразумение – и се ангажират да ги спазват като ангажименти на македонската държава. Ветото пада, двустранните отношения се подобряват, взаимно признатото братство между двете страни намира своите дълбоки исторически основания, признати надлежно и от двете държави.

И … след някое време идва този симпатяга Мицкоски на власт. Смятате ли, че ще постъпи с българо-македонския договор и последващите го (дай Боже!) двустранни споразумения по общата история и идентичност по друг начин, а не като Груевски след 2006 г.? Не, няма да постъпи различно. Невъзмутимо ще заяви – „Вие ходете се разбирайте със Заев, който ви подписа разни невъзможни неща…“ И толкоз. Ще го блокираме в преговорите с ЕС – ако все още се водят. И той щастливо ще се отчете в Москва и Белград, че „малкият Шенген“ под егидата на Кремъл напредва все по-успешно… Какво можем да направим за да не се окажем още веднъж в класическата българска ситуация – изяли солта, боя, и платили 100 гроша? Да не се окаже, че сме провели битка, която е имала много висока цена – включително цената на добрите отношения между обикновените хора в България и РС Македония – чиито резултати (ако постигнем такива) отново се изплъзват като пясък между пръстите ни?

Мисля, че е разумно да направим няколко неща. Първо, да операционализираме своите идентичностни претенции към Скопие на конкретно политическо, юридическо и дипломатическо равнище. Да искаме да признаят „обща история“ не означава нищо в сферата на междудържавните отношения – особено на Балканите. Можем да искаме от Скопие официално да се откаже от конкретни антибългарски постулати в официалната държавна доктрина, наследена от Югославия и адаптирана към статута на независима държава. Можем да искаме официално да се признае определено съдържание на конкретни исторически събития (под риска, че същия „Мицко“ един ден ще се отметне). Можем да искаме – и трябва да искаме – отваряне на досиетата на югославската УДБА. Да искаме реабилитация на жертвите на Титовия терор, малтретирани заради изповядвана българска идентичност. Можем да искаме признат статут на българите в РС Македония – наред с другите „народи“ – ако преценим, че от гл. точка на националния ни интерес това е необходимо.

Според мен най-важното е да изискваме да се случат неща в двустранните отношения между София и Скопие, които не са обратими – който и да дойде на власт. Като бързото построяване на магистрала и железопътна линия София-Скопие-Тирана-Дуръс като предусловие за българския глас в полза на еврочленството за Скопие и Тирана. Трябва да искаме определен статут на българските инвестиции в Македония – не е лошо да се проучат методите и средствата, чрез които гръцкия капитал масово навлезе в Македония през последните 25 години. Необходимо е да подпишем конкретни споразумения за медийно, образователно и културно сътрудничество – с културни центрове в по няколко града от двете страни, с гарантиран достъп на медийни продукции и ТВ канали, книжарници и т.н. – все неща, за които говорим от 30 години, но не правим нищо конкретно.

Ако успеем да натрупаме определени активи в стопанско, културно, образователно , медийно, инфраструктурно сътрудничество, ще поставим българофобите в Скопие и техните външни господари в една по-затруднена ситуация, при която трябва да грабват кирките и да рушат – магистрала, ЖП линия, книжарница, да спират ТВ програми и т.н. Не е невъзможно, но е по-трудно, отколкото да дойдат като Груевски и да кажат – „Това, дето ви го подписа Любчо няма да стане“…

Някой би казал – това е толкова просто и близко до ума. Глупави ли сме, че не го правим. Има и глупави между нас, има и надъхани с невъзможни неща. За съжаление има и немалко оператори на чужди интереси. Без тези оператори не можем да си обясним как една подарена на България от нейните европейски и атлантически съюзници победа- възможността за двустранен договор, решаващ спорните въпроси между София и Скиопие – може да бъде пропиляна по толкова арогантен, безмозъчен и хаотичен начин. Добрите отношения между България и Македония бяха – и са евроатлантическа стратегия за интегриране на Балканите в обединена Европа. Настоящият конфликт между двете страни е стратегия на Москва и Белград за откъсване на Балканите от Европа в полза на „Мали Шенген“ и на една нова постюгославска утопия под сръбска хегемония. В Европа също има сили, които не са ентусиазирани от интеграцията на Балканите по модела на евроатлантическото партньорство. През 2018 г. президентът Макрон беше против започване на преговори със Скопие и Тирана. Днес дори не му се налага да бъде против – ние сме против, представете си… Така губим време, а Москва, Париж и Белград печелят време. България сама си гради клетката на геополитическа изолация, в която може да бъде поставена ако не си отвори очите. Да се надяваме, че времената на „малките Антанти“ минаха… Да се надяваме… Той Господ дава, но в кошара не вкарва…

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s