Фейсбук, 2 юни 2021 г.
https://faktor.bg/bg/articles/baydan-prizovava-es-da-se-prevarne-v-globalna-voenna-sila
Формирането на ЕС като единна и независима военна сила – сила с единна система за сигурност е идеологема, която се изважда и ползва по повод на различни политически ситуации и интереси, но никога не е представлявала – поне досега – реалистична алтернатива на отбранителната система на единния Запад, на НАТО. Причината за това, от една страна, е доминиращото във Вашингтон разбиране, че единна европейска отбрана ще представлява алтернатива на НАТО и ще отслаби американското стратегическо влияние в Европа. От друга страна, отново във Вашингтон твърде често се чуват и гласовете, които призовават Америка да свали от плещите си отговорността за европейската сигурност, наследена от епохата на Студената война.Единната европейска отбрана е проблем, който няма нито лесно, нито видимо решение. За последния половин век Европа показа, че може да разрешава дълбоки кризи на своята идентичност и на своето единство. За съжаление, сферата на външните отношения и отбраната е изключение от този общ европейски успех. Защо? Защото за разлика от икономиката, тарифите, финансовата политика и разпределението на бюджета, в областта на отбраната и външната политика успехът е производен на много силен и отчетлив интегритет, обща идентичност и общ интерес, какъвто Европа не притежава. Централна и Източна Европа разглеждат своята сигурност като пряка функция на сдържането на Русия и опитите й да разделя и дестабилизира бившите си сателити с цел един ден да ги окупира отново. Испания и Италия, както и Франция гледат снизходително на опасенията от Изток и са готови на всякакви компромиси с Москва, стига да имат от това някакъв интерес. Югоизточна Европа с тревога гледа засилването на неоимперските амбиции на официална Анкара, но не смее дори да реагира на тази нарастваща опасност. Брюксел разбира предизвикателството на Ердоганова Турция, но предпочита да се споразумее дори с цената на понякога унизителен компромис. Германия е много по-заинтересована от една стабилна източна и южна периферия на Европа, но не се решава да поеме самостойна стратегическа роля – най-малкото за да не предизвиква недоброжелателни подозрения, че отново се готви да свири „първа цигулка“ в европейската и световната геополитика. Берлин предпочита да проявява публична тъга и фрустрация спрямо арогантноста на Кремъл, комбинирани с дежурна готовност в крайна сметка да се споразумее с Путин.Германия и Полша знаят, че Средиземноморието е ключова зона на европейската сигурност, но се отнасят към южната граница на ЕС по начина, по който Франция и Испания се отнасят към източната. Декларираната общност на интереси и практическата фрагментация на приоритети на национално и регионално ниво е основен препъни камък пред единната европейска политика в отбраната и външните дела. Също и по отношение на миграцията. Всеки западноевропейски политик знае добре, че мигантските вълни от Магреб, субсахарска Африка и Близкия изток са генератор на нови конфликти, тероризъм и междуобщностно напрежение, но нито политическата коректност му позволява да го признае, нито ограниченият му национален интерес позволява искрено да работи за истинско общоевропейско решение – спиране на нелегалната миграция. За 70 години мир и просперитет Европа отгледа три поколения, които не познават войната. Техният естествен мироглед е пацифизмът. Европейските армии са неефективни, слабо въоръжени (с малки изключения), а всяко политическо решение за засилване на отбранителната способност рискува да си навлече етикета „милитаризъм“ – особено, но не само в Германия. Господстващата европейска култура на сигурността е отричане на сериозните предизвикателства пред сигурността и обявяването им за „консервативна параноя“ и „милитаризъм“. Това не е обществена среда, която позволява мобилизация с цел ефективна отбрана. Тихомълком се приема едно де факто разделение на труда, при което Америка се грижи за отбраната на Запада, а заможната част от Европа се грижи за финансиране на развитието – във и около Европа, в Африка и другаде. Европа е активна в миротворчески мисии, овладяване на кризи и всякакви действия в областта на отбраната, които не предполагат военен сблъсък, но имат ценен принос в опазване на мира. Не съм сигурен кога и при какви обстоятелства тези препятствия пред единна и ефективна – автономна европейска отбрана биха могли да се преодолеят. Затова засега ми се вижда силно необходимо НАТО и американската роля в европейската отбрана да бъдат запазени. Ако Америка иска да остави Европа сама на себе си, най-добре би било да инициира един по-продължителен период на преход към отбранителна самодостатъчност на Стария континент, който да приключи със задължителен успех. Защото провалът на Европа в нейната сигурност би означавал сериозен катаклизъм и в сигурността на самата Америка. Атлантическата връзка не е нещо случайно, или възникнало само по повод на Студената война. В геополитиката реалностите са почти толкова дълговечни и инертни, колкото в геологията.
Отломки от огледало 