Фейсбук, 11 юни 2021 г.
Който контролира миналото – контролира бъдещето. Знаете откъде е този цитат. Състоянието, в което се намира България е до голяма степен резултат от една двойна амнезия, оставила младите поколения без реални критерии за оценка на българското настояще. На забрава е подложена истината за режима, управлявал България от 1944 до1989 г. В продължение на десетилетия учебниците на средното училище по история или премълчават тази епоха, или я представят в разводнена – почти розова светлина. Носталгичната пропаганда на семейно ниво, преминала през последното десетилетие към общонационален формат на хибридна война срещу настоящия избор на Бъългария произвежда млади „носталгици“, които с право са неудовлетворени от настоящето, но са напълно заблудени от менторите си да търсят „златния век“ в комунистическото минало. На забрава е подложена и истината за посткомунизма в България, за това, което се случи след 1989 г. Младите хора не изучават, а масовата култура рядко се фокусира върху възможността да се каже истината по няколко въпроса. Защо България не можа да възстанови своята държавност след половин век сателитно съществуване в съветската империя? Защо националното богатство бе разграбено, а гражданското представителство – похитено в полза на една мафиотска олигархия, възникнала от елита на специалните служби на бившия режим? Да не припомняме на младото поколение какво е било преди 89 г. означава да не можем да му кажем и какво се е случило след това, какво се случва сега. Историята е учителка на народите – и това клише продължава да бъде с огромна познавателна стойност. Ако не знаеш откъде идваш – не знаеш кой си. Съответно – не знаеш къде отиваш. Има сериозни организирани интереси – корпоративни, политически, идеологически – които искат да моделират настоящите млади поколения по собствена воля и собствен дизайн. Този стремеж днес достига до самата същност на понятието човек – прави се опит за моделиране на най-дълбоките пластове на човешкото самосъзнание в полза на нечий „постхуманизъм“. България не е чужда на този процес, на тази стратегия за „постчовешко“ бъдеще. Аргументът – „не бива да се връщаме назад – трябва да вървим напред, към Европа и т.н.“ – е аргумент на амнезията. Мога ли да попитам – каква работа имаме ние в Европа, ако не знаем кои сме? Или географската локация е достатъчна? Ако не се поддържа историческото знание за нацизма, десният радикализъм би бил много по-силен и с много повече шансове да се възцари политически – навсякъде по света. Амнезията за другия голям тоталитарен миазъм на 20 век – комунизма – облекчава налагането на нови версии на ляв тоталитаризъм, каквито наблюдаваме днес в радикални обществени движения и в Европа, и в Америка. Може би това е целта – да облекчим тяхната победа?
Отломки от огледало 