Едно статукво има хегемония тогава, когато основните му постулати се подразбират – стават труизми и не подлежат на проблематизиране. Обратно, статуквото се разклаща тогава, когато все по-успешно се оспорва неговата разумност и неговата целесъобразност с оглед интересите на обществото, което то владее. В моя живот съм бил два пъти свидетел на ерозията на статуквото. Тази ерозия е състояние, в което статуквото все още разполага със социалната и политическата власт, но вече не разполага с идейната хегемония и контрол върху обществото. Първият път когато преживях това бе през 70-те и 80-те години, когато комунизмът бе все още страшен с репресивността си режим, но вече унизително безпомощен да убеди когото и да било, че неговите постулати създават – дори и в перспектива – един по-добър свят. Втората ерозия на статуквото тече днес пред моите – пред нашите очи. Това е ерозията на постмодерния либерализъм като специфична идеология и култура на радикално глобализиращата се общност, нетърпелива да излезе от ограниченията на нацията, държавата, религията и логиката на един свят, доминиран от „арогантни бели мъже“.
За съжаление, ерозията на едно статукво – независимо дали то ни харесва или не – не е ни най-малко гаранция за едно по-добро бъдеще. Когато ерозира идейната легитимност на комунизма, всички ние повярвахме на собствената си утопична представа за това, което зад бодливата тел изглеждаще да живее напълно щастливо и се наричаше „Запада“. Затова напълно повярвахме на елитите от Запад, които след рухването на Стената ни посъветваха как да преустроим собственото си общество. Внесохме подобно на конфекция – ширпотреба модерните идейни течения на времето: Неолиберализмът като идеология на неограничения пазар. Съветите за нашата икономическа реформа звучаха така – пускаш невидимата ръка на пазара, изграждаш институциите на пазара и ограничаваш държавата да не се меси твърде много, защото е лош стопанин. Теорията за демократизацията без „демодираната“ теория на модернизацията. Демократизираш системата – изграждаш представителни институции, свободни избори и гаранции за правата на гражданите. Направихте ли го? Е, сега вече сте ОК! Малко по-късно видяхме, че набързо навлечените модни дрехи на идеологическата конфекция ни стояха малко странно и не вършеха достатъчно добре своята работа – да ни прикриват голотата, да ни топлят и да ни красят. Но корекциите върху вече облечената конфекция ставаха все по-трудни, след като в процепите на недогледаните реформи бързичко се намъкнаха мафиотите от бившите комунистически тайни служби, взеха собствеността ни, превърнаха пазара в джунгла, а демокрацията ни в отблъскващо тържище за купуване на гласове. Невидимата ръка на пазара се бе превърнала във видимия юмрук на мафията, а представителната демокрация се бе превърнала в инструмент за олигархично управление. Може би затова 2-3 десетилетия по-късно народите на източна Европа по-бързо от западните си съседи започнаха да се бунтуват срещу приетите на доверие ортодоксии на неолиберализма и постмодерния либерализъм.
И днес заедно с нарастващи общности от запада на Европа все по-масово подкрепят едина нова алтернатива на статуквото, която себе си нарича консервативна, а враговете й назовават популистка. Има много хора с демократични възгледи, които се плашат от този бунт, който считат за увертюра към един нов авторитаризъм. Може и да са прави – ще видим. Мен ме плаши преди всичко нещо друго – плаши ме същата лекомислена решителност, с която сме готови да се изправим срещу пазарния фундаментализъм и „мултикултурализма“, развявайки знамена на нещо старо, което не познаваме добре, и което възраждаме по същия конфекционен начин, по който приехме ортодоксията на нео-и постмодерния либерализъм преди 30 и повече години. Въодушевяваме се от критиките към статуквото, но не сме сигурни какво ново статукво искаме и – още по-важно – как да стигнем до него. Консервтизъм – много добре! Чий консерватизъм? На лидера на световното консервативно движение Владимир Путин, бодро носещ идейните патерици на Александър Дугин? Възраждане на християнската традиция – отлично! Заедно с клерикализма, или (засега) без него? Европа на нациите – добре дошла! На кои нации – на тези, които израстнаха в битки помежду си и в доказване на своята изключителност, или тези, които вярват в своята съвместимост и своето единство – културно, стопанско и политическо. Въпросите се трупат. Алтернативата на статуквото вече измина един немалък път на самолегитимация срещу очевидностите на либералната хегемония. От тук нататък значение ще има преди всичко способността й да дава отговори, а не само и единствено да задава въпроси.
Отломки от огледало 